Когато тялото казва не
По какъв начин стресът се превръща в болест?
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| По какъв начин стресът се превръща в болест?
Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото състояние на тялото. Когато потискаме емоциите си, както Мери е трябвало да прави в детството си, за да се чувства по-сигурна, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести. Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво, разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези механизми от пазители се превръщат в унищожители. През седемте години, през които работех като медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се нагледах на пациенти с хронични заболявания, които изживяваха много сходни емоции с тези на Мери. При нас за терапия идваха и хора с ракови заболявания или такива с прогресивни неврологични проблеми, като амиотрофичната латерална склероза3. Положението и при тях не беше различно. В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които лекувах от множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и болестта на Крон, синдрома на хроничната умора, автоимунни нарушения, фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много други заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти всички мои пациенти със сериозни здравословни проблеми не умееха да отказват. Дори някои от тях на пръв поглед да изглеждаха, че са с по-особена индивидуалност и различно минало от това на Мери, скоро ставаше ясно, че под повърхността им неизменно се криеха сподавяни емоции. Един от тежко болните ми пациенти беше мъж на средна възраст – изпълнителен директор на компания, която продаваше хрущяли от акула като лекарство срещу рак. Самият той имаше рак и по времето, когато го приеха в нашето отделение, болестта беше плъзнала по цялото му тяло. Мъжът продължи да се храни с тези хрущяли почти до деня на смъртта си, но не защото вярваше в лечебните им свойства. Миришеха тъй отвратително, че зловонието им се надушваше отдалеко. Даже не ми се иска да си представям какви са били на вкус. Същият този пациент ми сподели: „Не мога да ги понасям, но съдружникът ми ще се сърди, ако престана да ги ям.“ Успях да го убедя, че има право да изживее както пожелае последните си дни, без да се чувства лично отговорен за това, че някой може и да му се разсърди. Вероятността начинът, по който хората живеят, да определя тяхното заболяване е деликатна тема. Например такава връзка между поведение и последвала болест е очевидна при пушачите и рака на белите дробове, въпреки че на шефовете от тютюневата индустрия им е трудничко да я забележат. Но подобни връзки стават труднодоказуеми, когато се отвори дума за емоциите и появата на множествена склероза, рак на гърдата или артрит. Освен че е връхлетян от болест, пациентът се чувства и обвиняван за недостатъците си. Една 52-годишна университетска професорка с рак на гърдата ме попита с едва прикрито раздразнение: „Защо пишеш тая книга? Имам рак, защото съм предразположена генетично, а не защото съм си го заслужила.“ В статия на сп. “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се отправя укор, че „схващането, според което болестите и смъртта са резултат от индивидуалните недостатъци на пациентите, е неуместно обвинение срещу жертвите“. По-нататък се казва, че „когато болните са вече обременени от заболяването си, те не трябва да бъдат натоварвани и със задължението да поемат лична отговорност за избавлението си“. По-нататък ще се върнем на парливия въпрос за вината. Тук само ще отбележа, че онова за обвиненията и индивидуалните недостатъци не е същината на проблема. С такива термини само се измества темата от по-основното. Ще видим нататък, че укоряването на болния е както морално неприемливо, така и напълно неоснователно от научна гледна точка. Авторите от списанието бъркат „вина“ с „отговорност“. Никой не обича да го обвиняват, но всички бихме желали да сме по-отговорни, тоест да умеем да отговаряме съзнателно на условията на средата, а не просто да им реагираме. Искаме да управляваме живота си – да бъдем негови господари и да вземаме собствени решения за нещата, които ни касаят. Не може да има отговорност, ако тя не е осъзната. Една от слабостите на западната медицина е, че на лекарите е дадена пълната власт, а пациентите са сведени до нивото на най-обикновени крайни приемници на лечението или хапчетата. Хората са лишени от правото да бъдат истински отговорни. Не можем да обвиняваме някого, ако го повали болест или смърт. На всекиго може да се случи по всяко време, но колкото повече опознаваме себе си, толкова повече се отдалечаваме от ролята на безучастни жертви. Изучаването на връзките между съзнанието и тялото ни позволява да разбираме болестите, но едновременно с тях и здравето. Доктор Робърт Маундър от психиатричния факултет на университета в Торонто се занимава с изучаването на тези връзки. Той ми сподели в едно интервю: „Ако опитваме да открием и да си обясним проблема, наречен стрес, увеличаваме вероятността да оздравеем, за разлика от заобикалянето на този проблем.“4 За процеса на оздравяване всяко знание и всяка частица от истината могат да бъдат решаващи. Ако има връзка между емоциите и физиологията, хората трябва да бъдат осведомени за нея, иначе ще бъдат лишени от безценна информация. И тук се натъкваме на недостатъците на езика. Дори самото говорене за връзки между съзнание и тяло загатва за две отделни същности, които по някакъв начин са обединени. А при живите същества нямаме такова разделение: няма тяло без разум и разум без тяло. За да се изрази истинската същност на нещата, се ползва терминът „майндбоди“5. Дори за западната култура идеята за майндбоди не е съвършено нова. В един от Платоновите диалози Сократ цитира тракийски лекар, който е критикувал гръцките си колеги така: „Лекарите от Гърция затова не познават цяровете за повечето болести, защото са невежи за целостта на нещата. Не могат да излекуват успешно човека, защото лекарите гледат на тялото му отделно от душата.“6 Цели две хилядолетия и половина преди появата на психоневроимуноендокринологията Сократ е описал становището, че не трябва да се дели съзнанието от тялото! Покрай проучванията за написването на „Когато тялото казва НЕ“ намерих потвърждение на прозрението, което бях споделил още в онази статия за склеродермията на Мери. Но също така се научих да уважавам искрено труда на стотиците медици, учени, психолози и изследователи, всеки от които беше спомогнал да се оформи все по-ясно непознатата (или забравена) идея за единството – майндбоди. Работата по тази книга за мен беше и повод за самоанализа. Изучавах начините, чрез които съм потискал собствените си емоции. Бях подбуден да предприема това интимно пътешествие от един терапевт към Агенцията за подпомагане на онкоболните в Британска Колумбия, където търсех данни за влиянието на потиснатите емоции върху рака. При много хора със злокачествени образувания се наблюдава нежелание да се справят с душевната или физическата болка, а също и с неприятните емоции, като гняв, тъга или самота. Терапевтът ме попита: „А вас какво ви привлича към тази област? Кое ви кара да се интересувате точно от тази тема?“ Въпросът ме накара да си спомня за случка отпреди седем години. Една вечер отидох да посетя 76-годишната си майка в частната клиника, където беше настанена. Тя имаше прогресивна мускулна дистрофия, от която страдаха и други в рода ни. Тъй като не можеше дори да сяда без чужда помощ, трябваше да я оставим на постоянни квалифицирани грижи. Аз, двамата ми братя и семействата ни я посещавахме редовно до деня на смъртта ѝ, която настъпи малко преди да седна да пиша тази книга. Накуцвах, докато вървях по коридора на клиниката. Същата сутрин ме бяха оперирали заради счупен хрущял в коляното – следствие от нежеланието ми да чуя онова, което тялото ми казваше чрез езика на болката всеки път, когато тичах за здраве по циментови пътеки. След като докуцуках до стаята на майка ми, отворих вратата и влязох вътре с безгрижна, нормална походка. Подбудата да прикрия проблема беше несъзнателна и чак после се замислих за тази моя постъпка. Зачудих се какво точно ме накара да предприема подобно ненужно действие – ненужно, защото майка ми щеше да приеме спокойно факта, че щом 51-годишният ѝ син е претърпял операция на коляното, е естествено да накуцва броени часове след нея. И така, защо го направих? Спонтанното желание да скрия от майка ми болката си, макар да не беше заради нещо сериозно, представляваше дълбоко вкоренен рефлекс, който нямаше нищо общо със състоянието и на двама ни в онзи конкретен момент. Причината за тази постъпка се коренеше в миналото ми и беше поредното проявление на един тип поведение, наложено ми от най-ранна възраст. Аз съм едновременно и творение, и жертва на нацисткия геноцид. Бях дете и живеех в Будапеща, когато за почти цяла година градът беше под фашистка окупация. Убили са родителите на майка ми в Аушвиц, когато съм бил на пет месеца. Леля ми е била депортирана и повече никой не я е чувал и виждал. А баща ми беше зачислен към батальон, който извършваше тежка принудителна работа за нуждите на германската и унгарската армия. Майка ми и аз живеехме на ръба на оцеляването в гетото на Будапеща. Случваше се тя да ме оставя на чужди хора за по няколко седмици, защото това беше единственият начин да ме предпази от сигурна гладна смърт или болести. Не е необходимо кой знае какво въображение, за да се проумее, че при нейното емоционално състояние, породено от ежедневния нечовешки стрес, който я връхлиташе отвсякъде, на майка ми изобщо не ѝ беше до нежни усмивки. Тя не беше в състояние да ме дарява постоянно с внимание, което е необходимо на подрастващото дете, за да изгради в съзнанието си усещането за сигурност и безусловна любов. Всъщност майка ми е споделяла, че понякога отчаянието и умората ѝ през онези дни са били толкова тежки, че само задължението да се грижи за мен я е мотивирало да става от леглото. Рано се научих, че трябва да полагам усилия, за да ми обръщат внимание, а също и че е разумно да не натоварвам излишно майка си, когато просто мога да потисна тревогите и болките си. При едни нормални отношения между майка и дете майката е в състояние да изхранва малкото си, без да се налага то да прави каквото и да било, за да получи дажбата си. Моята майка не беше способна да ми осигурява безусловно прехраната, а понеже не беше нито светица, нито дори близо до съвършенството, твърде вероятно щеше да ѝ е трудно да се справя със задълженията си даже ужасите на войната да не бяха се стоварили върху нашето семейство. Постепенно се превърнах в неин пазител, като най-напред започнах да я предпазвам от собствените си страдания. И така, онова поведение, което в детските години ми беше като временен и крехък параван, постепенно се укрепна и се превърна в защитна стена, зад която петдесет и една години по-късно продължавах да крия от майка си и най-незначителните си проблеми. Нямах намерение да се занимавам с тая тема в „Когато тялото казва НЕ“. Планирах книгата като интелектуално приключение, в което се опознава една интересна теория, способна да обясни човешкото здраве и заболяванията. Пътят, който поех, беше утъпкан от други преди мен, но винаги остават още неща за откриване. Въпросът на терапевта ме накара да се запитам дали нямам потиснати емоции и в своя живот. Прикриването на накуцването, както осъзнах, беше само един от многото примери. Затова, докато пиша тази книга, ще описвам не само наученото от книгите и разговорите с други хора, но и какво съм открил за себе си. Механизмът на потискането работи във всеки един от нас. Често или по-рядко, всички прибягваме до себеотрицанието и самоподценяването, като в един момент преставаме да си даваме сметка за това. Типичен е случаят с моето накуцване. Когато става дума за здраве и болести, не трябва да се абсолютизира, защото наследствеността и околната среда също предразполагат към заболявания. Така че, когато казвам, че потискането на емоциите предизвиква стрес, който определено допринася за здравословните проблеми, съвсем не отправям укори от типа „сами сте си виновни“. Целта на тази книга е да спомогне за научаването на непознати факти, а не да добавя още точки към коефициента на вината и срама, който в нашата култура и без това е доста висок. Може би съм особено чувствителен към темата за вината, но повечето хора са като мен. Срамът е сред най-неприятните чувства от т.нар. „отрицателни емоции“ и сме готови почти на всичко, за да го избегнем. За съжаление нашият постоянен страх от опозоряване понижава способността ни да виждаме ясно действителността. Въпреки всички опити на лекарите да спасят Мери, осем години след появата на болестта тя почина във ванкувърска болница от усложнения на склеродермията. До самия край милата усмивка не слезе от лицето ѝ, макар че вече имаше увредено сърце и дишаше тежко. От време на време ме молеше да идвам на по-продължителни посещения, като се виждах с нея даже в болницата. И така до през последните ѝ дни. Тя искаше просто да си говорим, било то на сериозни теми, или за незначителни неща. Веднъж тя ми каза: „Ти си единственият, който някога ме е изслушвал.“ Понякога се питам дали животът на Мери щеше да се развие другояче, ако някой си беше направил труда да я чуе и да я разбере, докато е била още дете – изтормозена, изплашена, смазана от отговорността за малките си сестрички. Може би ако имаше човек около нея, с когото тя да се чувства близка и сигурна, щеше да се научи да се цени повече, да изразява чувствата си и да използва гнева си за отстояване на своите граници, когато са застрашени физически и емоционално. Дали щеше да е жива до днес, ако съдбата ѝ беше по-друга? Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|