Когато тялото казва не
: Твърде послушното момиче
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 2: Твърде послушното момиче
Ще е малко да се каже, че пролетта и лятото на 1996-та са били стресиращи за Натали. През март шестнадесетгодишният ѝ син бил освободен след принудително шестмесечно лечение в наркокомуна. Той злоупотребявал с опиати и алкохол в продължение на две години, като на няколко пъти бил изключван от училище. -Късметлии сме, че го отведоха на онова място - казва 52-годишната бивша медицинска сестра. - След като синът ни се прибра здрав, откриха проблема на мъжа ми, а не след дълго и моя. През юли нейният съпруг - Бил, е опериран от злокачествен тумор в корема. Скоро се установява, че ракът има разсейки в черния дроб. Натали от време на време страдала от умора, замайване и пищене в ушите, но симптомите ѝ били краткотрайни и отшумявали без лечение. Една година преди да ѝ поставят диагнозата тя се чувствала по-изтощена от обикновено. Серия пристъпи на замайване през юни я принуждават да си направи компютърна томография, която не показва заболяване. Два месеца по-късно при изследване с ядрено-магнитен резонанс откриват, че мозъкът ѝ има характерните аномалии на множествената склероза. А именно: фокални огнища на инфекция, където миелинът - мастната тъкан, която покрива и защитава нервните клетки - е нарушен. Множествената склероза (от гр.: „втвърдявам“) е най-честата от тъй наречените болести на демиелинизацията, които възпрепятстват нормалното функциониране на клетките от централната нервна система. Симптомите зависят от местата, където се намират инфекциите и нарушенията на тъканта. По-уязвимите области са гръбначният мозък, мозъчният ствол и зрителният нерв, който представлява снопче от нервни влакна, пренасящи информацията от окото до мозъка. Ако е засегнат гръбначният мозък, симптомите ще са вкочаненост, болки или други неприятни усещания по крайниците или туловището. Възможни са и неволни свивания на мускулите или отпадналост. Загубата на миелин в долната част на мозъка може да доведе до двойно виждане или проблеми с говора и пазенето на равновесие. Пациентите с оптичен неврит – възпаление на зрителния нерв – страдат от временна загуба на зрението. Общата отпадналост е сред честите симптоми, като усещането е за доста по-силна умора от обикновено. През цялата есен и до началото на зимата Натали все така получавала световъртежи. Тогава тя полагала грижи за съпруга си, който се възстановявал след операцията на корема и дванайсетседмичен курс химиотерапия. За известно време Бил се върнал на работа като търговец на недвижими имоти, но през май на 1997 година се наложило да го оперират отново, за да отстранят туморите от черния му дроб. - След като го отвориха за втори път и махнаха 75 процента от черния му дроб, Бил получи съсиреци в порталната вена7. Можеше да умре от това - казва Натали. - Той се промени до неузнаваемост. Стана ужасно агресивен и заядлив. През 1999-та Бил умира, но не и преди да подложи жена си на психически тормоз, какъвто тя не е могла и да си представи по-рано. Само в Колорадо са регистрирани сто човека със специфична форма на множествена склероза (МС), която е съпътствана от релапс и ремисия, тоест от периоди на кризи и периоди без симптоми. Тази е формата, от която страда и Натали. Пациентите, подложени на особено стресови ситуации, като проблеми с интимните партньори или финансова нестабилност, са почти четири пъти по-податливи на усложнения на болестта8. - Все още имах световъртежи по Коледа на 1996-та, но след това си бях съвсем наред - твърди Натали. - Само походката ми беше малко странна. Въпреки всички проблеми около втората операция на Бил, бях добре и съм го водила в Бърза помощ четири пъти между юли и август. Тъкмо здравето на Бил укрепна и се надявахме, че подобрението ще продължи, когато моето състояние внезапно се изостри. Кризата се появила, когато Натали смятала, че може да си почине за малко, тъй като вече не се нуждаели спешно от нейната помощ. Тя сподели: - Съпругът ми беше от ония мъже, които си мислят, че не са длъжни да вършат нещата, дето не им допадат. Винаги си е бил такъв. А когато се разболя, той просто реши, че не трябва да прави каквото и да било. По цял ден седеше на канапето и пукаше пръстите си. Така изпукваше понякога, че се стрясках и подскачах. Дори децата започнаха да не го понасят. После, някъде през есента, когато той се почувства по-добре, го пратих извън града за няколко дни, за да бъде с приятелите си. Рекох си, че има нужда от разнообразие. - А ти от какво имаше нужда? - попитах. - Беше ми дошло до гуша. Викам си: Прати го да поиграе голф за ден-два! Дойде един семеен приятел и го взе. Останах сама и не бяха минали два часа, когато усетих кризата. Попитах я какъв извод си прави от този случай. - Ами… – започна колебливо Натали. - Че трябва понякога да се изключвам от режима, при който съм вечно услужлива. Но просто не мога. Ако някой има нужда от мен, съм длъжна да се отзова. - Независимо от последствията за теб? - Да. Изминаха пет години, а още не съм се научила да реагирам адекватно. Тялото ми най-редовно протестира, а аз си карам все по старому. Отказвам да си науча урока. Тялото на Натали е имало много поводи да казва „не“ по време на нейния брак. Нейният Бил прекалявал с алкохола и често я посрамвал. Тя казва: - Когато пиеше повече, отколкото му понасяше, ставаше отвратителен. Обичаше да спори за глупости, буйстваше и хич не се владееше. Ако това се случеше, докато сме на гости, той почваше да унижава някого пред останалите. Правеше го ей така, без причина. Тогава аз ставах и си тръгвах, но после си изкарваше яда на мен, защото не съм го подкрепяла. Щом ми поставиха диагнозата МС, нито за миг не съм се заблуждавала, че ще мога да разчитам на него. След завръщането си от ваканцията Бил се радва на няколко месеца крепко здраве. Той дори се впуска в интимна връзка с друга жена, близка приятелка на семейството. Натали си спомня: - Мислех си: Не те ли е срам след всичко, което сторих за теб? Пожертвах собственото си здраве. Бях край теб през цялото лято. Ти беше на прага на смъртта, а аз седях по 72 часа край леглото ти в болницата, чакайки да се разбере дали ще живееш или ще умреш. Грижих се за теб и когато се прибра у дома. А ти как ми се отплащаш? Забиваш ми нож в сърцето. Теорията, че психологическият стрес засилва риска от МС, не е нова. Френският невролог Жан-Мартин Шарко пръв направил подробно клинично описание на множествената склероза. В лекция от 1868 година той говори за пациенти, които свързвали „продължителните си чувства на скръб или досада“ с последвалата поява на симптомите. Пет години по-късно британски лекар също прави връзка между стреса и заболяването: „Важно е да се спомене и друго изявление на горката болна, направено в един поверителен разговор между нея и една медицинска сестра – че се е поболяла, след като е заварила съпруга си в леглото с чужда жена.“9 Около шестдесет процента от страдащите от МС са жени. За тази книга интервюирах девет души с тази болест, осем от тях жени. При всички в емоционалната сфера се наблюдаваха сходства с преживяванията на Натали, макар степента на драматичното да беше различна. Събраните данни от моите проучвания се съгласуват с изводите от едно изследване10, публикувано през 1970-та. Там се казва: „Много учени изказват обективното мнение, че емоционалният стрес може би е сред причинителите на МС. По-тежките отношения с родител, липсата на психологическа независимост, отчаяната нужда от любов и подкрепа, както и неспособността да се чувства и проявява гняв, отдавна се нареждат от медицинските експерти сред вероятните фактори за началото и развитието на болестта. Изследване от 1958 година сочи, че при почти 90 процента от случаите преди появата на симптомите […] пациентите са преживели някакво травмиращо събитие, което е разклатило чувството им за сигурност.“11 Друго проучване от 1969-а разглежда психологическите процеси при тридесет и двама пациенти от Израел и САЩ. Осемдесет и пет процента от тези хора с МС са усетили първите симптоми на заболяването си след стресови ситуации. Същността на стреса е била разнородна – от смърт или болест на близък човек до страх зарази загуба на средства за препитание или друго събитие, което е предизвикало трайна промяна в живота на пациента, с която той не е бил в състояние да се примири. Продължителните семейни конфликти са друг често срещан пример за стрес. Споменава се и поемането на повече отговорности в службата. Авторите на изследването обобщават: „Общата характеристика при тези случаи е постепенното осъзнаване на пациента, че е неспособен да се справи със сложната обстановка, което поражда у него чувства за непълноценност или провал.“12 Тези видове стрес се срещат и в много други страни. Разполагаме с още едно проучване, при което се сравнява стреса между болни с МС и здрави хора. Особено травмиращите събития са били 10 пъти по-чести в групата на страдащите от МС. При тях и семейните конфликти са били 5 пъти по-чести.13 Измежду осемте жени с множествена склероза, с които разговарях, само една все още беше ангажирана с първата си по-сериозна връзка. Другите имаха зад гърба си раздяла или развод. Четири от тях признаха, че са пребивани или тормозени психически от партньорите си по времето, когато са започнали да се разболяват. В останалите случаи партньорът в различна степен е демонстрирал отчуждение. Журналистката Лойс била на 24 години, когато през 1974-та ѝ поставили диагнозата МС. За кратко време имала двойно зрение, а след това усещала, че сякаш я бодат с иглички по краката. Преди да се разболее, прекарала две години в малко забутано селище в арктическите области. Живяла с мъж, който е с девет години по-възрастен от нея – някакъв художник, когото тя определя като психически неустойчив. По-късно той отишъл да лекува маниакалната си депресия. - Бях го издигнала в култ - спомня си Лойс. - Той беше талантлив и умен, караше ме да се чувствам сякаш не зная нищичко. Може би мъничко се страхувах от него. Животът в полярните области бил изключително труден за нея. - За безгрижно момиче като мен, което идваше от Западното крайбрежие на Щатите, отиването там беше като попадане в Тамбукту. В продължение на години след завръщането си посещавах терапевт. А той ми заяви: „Късметлийка си, че си се измъкнала жива.“ Там много се пиеше, ставаха убийства, изолацията беше пълна. До мястото не водеха пътища. Партньорът ми ме плашеше до смърт, защото беше избухлив и ме наказваше. Всичко започна като летен флирт. Уж за няколко месеца, а продължи с години. Доколкото можех, опитвах да съм му на нивото, но накрая той ме заряза. Условията за живот също били лоши. - Тоалетната беше извън колибата. Когато трябваше да излизам при 40 или 50 градуса под нулата, беше кошмарно. По едно време той отстъпи и ми купи една кофа, в която да пишкам нощем, защото успях да го излъжа, че жените ходим по-често от мъжете по малка нужда. - Това, неговото, се води „отстъпка“, така ли? - попитах. - Да, определено. Някой трябваше да изнася кофата и да я излива в ямата, а на него не му се искаше. Една нощ я захвърли на снега и ми каза да ползвам тоалетната на двора. Караше ме да пренасям и вода, защото там нямат водопроводи. Нямах избор. Ако исках да бъда с него, трябваше да се примирявам. Казвала съм му, че единственото, което искам от него, е уважение. Не знам защо, но то беше най-важното за мен. Толкова силно го исках, че трябваше да стискам зъби за какво ли не. Лойс си спомня, че отчаяната нужда от одобрение характеризирала и по-ранния ѝ живот. Особено що се отнася до отношенията с майка ѝ. - Сякаш очаквах от него да контролира живота ми, както го правеше майка ми… казваше ми как да се обличам, как да обзавеждам стаята си, какво да правя днес и какво – утре. Бях сладко, послушно момиченце. Винаги се стараех да върша само нещата, които родителите ми биха одобрили. Стремежът ми да ме хвалят изместваше собствените ми желания и нужди. Психотерапевтката Барбара – доста добра, според нейните пациенти – е помагала на хора с хронични заболявания. Самата тя страда от множествена склероза. Упорито отрича, че сподавените емоции от нейното детство имат нещо общо с огнищата на възпаление в главата ѝ. Множествената склероза на Барбара започнала да се развива преди осемнайсет години. Първите симптоми се появили внезапно, след като поканила един социопат, когото лекувала в затвора, да отседне за две седмици в дома ѝ. - При него имаше значително подобрение - спомня си тя. - Намерението ми беше да му дам шанс да продължи живота си, като започне на чисто. Станало така обаче, че пациентът съсипал къщата и разрушил брака на Барбара. Попитах я дали не е прекрачила някаква граница, като е поканила толкова опасен човек в дома си. - И да, и не. Смятах, че всичко ще бъде наред, защото уговорката беше само за две седмици. Но никога не бих направила отново подобно нещо. Така набързо се научих да поставям границата, че една пациентка сега ме нарича Царица на границите. Тя също е терапевтка и двете често се шегуваме помежду си. За съжаление, трябваше да се науча по трудния начин. Понякога си мисля, че МС дойде като наказание за глупостта ми. Разглеждането на болестта като наказание повдига ключов въпрос. Хората с хронични заболявания често са обвинявани или може би сами се винят, че с нещо са заслужили нещастието си. Когато се казва, че заради потискането/стресът човекът сам си е докарал болестта, съм съгласен с възраженията на Барбара. Научните изследванията не трябва да се занимават с проповядването на морал и раздаването на присъди. Като казваме, че приемането на потенциално опасен човек вкъщи е лоша идея и повод за стрес, единствено и само посочваме връзката между стреса и заболяването. Разглеждаме вероятното последствие, но не като вид наказание, а просто като установена реалност. Барбара е категорична, че отношенията ѝ с родителите са били стабилни и изпълнени с взаимна любов: - Майка ми и аз се разбирахме. Винаги сме били много близки. - Способността да поставяш граници се усвоява в годините на растежа - казах аз. - Защо трябваше да се научиш на това толкова късно и по трудния начин? - Аз си знаех границите, но не и майка ми. Всъщност повечето ни караници бяха на тази тема. Тя не разбираше кога да спре и че имам право на собствен живот. Това, че Барбара е довела неуравновесен и опасен мъж у дома си, лесно може да бъде отбелязано като значителен стресов фактор. Но хроничният стрес от размиването на личните граници е по-трудно откриваем. Неясните граници, които си остават такива и след пубертета, се превръщат във важен източник на стрес при възрастния човек. Негативните последици засягат хормоналната и имунната система, тъй като хората с неопределено лично пространство са подложени на постоянен стрес – част от ежедневието им е да злоупотребяват с тях. Но това е една реалност, която те са се научили да отхвърлят от прякото си съзнание. „Причината или причините за множествената склероза остават неизяснени“, се казва в един уважаван учебник по вътрешна медицина14. Проучванията опровергават тезата за зараждане в следствие на зараза, въпреки че е възможно да се открие и вирус. Вероятна е генетичната наследственост, тъй като някои расови групи не заболяват – например племето инуити от Северна Америка и племето банти от Африка. Гените обаче не обясняват кой точно, кога и защо ще се разболее. Неврологът Луис Дж. Роснър, бивш директор на клиниката към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, пише: „Дори хората, които имат всички необходими гени за МС, не винаги се разболяват. Това заболяване, смятат експертите, се дължи на фактори от обкръжението на болния.“15 Въпросът се усложнява от данните, получени чрез ядрено-магнитен резонанс и след аутопсии. Съществуват случаи на демиелинизация на централната нервна система при лица, които никога не са усещали или проявявали симптоми на болестта. Как се получава така, че едни хора с увреждане на миелина не развиват болестта, а други заболяват? Възможно ли е отговорът да се крие сред „факторите от обкръжението“, загатнати по-горе? В своя иначе чудесен труд за множествената склероза д-р Роснър безцеремонно пропуска да разгледа стреса като вероятен причинител. Вместо това, той стига до заключението, че заболяването навярно се обяснява с автоимунната система: „Човек става алергичен към собствената си тъкан и произвежда антитела, които атакуват здрави клетки.“ Той пренебрегва огромното количество медицинска литература, свързваща въпросните автоимунни процеси със стреса и личния характер на болния – едни връзки, които ще разгледаме по-подробно в следващите глави. Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болницата на Чикагския университет, разглежда взаимодействията между нервната и имунната система, както и вероятната им роля за появата на множествена склероза16. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който изкуствено причинено автоимунно заболяване се влошава, след като се блокира възможността за остра и навременна реакция срещу дразнители. Ако не е била възпрепятствана, естествената реакция на животните към стреса щяла да ги предпази. Пациентите с МС, описани в специализираната литература, както и всички хора, които лично интервюирах, са били поставяни в ситуации, близки до онези на злощастните лабораторни животинки от чикагското проучване. Били са изложени на огромен и продължителен стрес още от детска възраст, като способността им да му отвръщат адекватно е била занижена. Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се противодейства. Резултатът е вътрешен стрес, който става потиснат, а оттам и неосезаем. Рано или късно пренебрегването на личните нужди и угаждането на чуждите желания престават да бъдат стресиращи. Човек започва да ги приема като нещо нормално и по този начин се обезоръжава. Вероника е на 33 години. От три години е болна от МС. - Започна внезапно - спомня си тя. - В началото не знаех какво става… имах болки в стъпалата и се вкочанявах. Сякаш ме заливаха вълни, от които тялото ми изтръпваше чак до гърдите, а после пак се отдръпваха надолу. Така беше в продължение на три дни. Струваше ми се готино – можех да се щипя, без да усещам нищо! Не казах на никого. Най-сетне неин приятел я убедил да потърси медицинска помощ. Аз я попитах учудено: - Вкочанявала си се, усещала си болки, а не си го споделила? Защо? - Намирах го за маловажно. А пък ако бях се оплакала на някого, например родителите ми, те щяха да се разстроят. - Но ако някой друг получаваше такива изтръпвания и болки, ти щеше ли да го пренебрегнеш? - Не. Щях веднага да го пратя на лекар. - Защо се отнасяш със себе си по-лошо от начина, по който ти би се отнесла с друг човек? Имаш ли предположение? - Не. Поучителен е отговорът, който дава Вероника на въпроса дали е имала стресови преживявания преди появата на множествената склероза. - Не са непременно лоши преживявания - казва тя. - Осиновена съм. След като петнадесет години приемната ми майка оказваше натиск да издиря биологичните си родители, аз ги потърсих, въпреки че не ми се искаше. Винаги ми е било по-лесно да отстъпвам, отколкото да споря… винаги! Намерих ги и се срещнах с тях, а първото ми впечатление беше: Как е възможно нещо да ме свързва с тези хора? Стресиращото дойде после от разкритието, че има вероятност да съм дете, заченато при кръвосмешение. Най-гадното беше, че ми намекнаха само части от историята, а биологичната ми майка твърдо отказваше да говори по темата. По онова време бях и безработна. Живеех на социални помощи. Няколко месеца по-рано бях скъсала с гаджето си. Изритах го от къщи, защото беше алкохолик и едвам го понасях. Влудяваше ме. Това са стресовете, които тази млада жена описва като „не непременно лоши“ – натиск от страна на приемната майка, която пренебрегва нежеланието на Вероника да се срещне с биологичното си семейство; откритието, че може родната ѝ майка да е заченала с нея след насилствено сношение с роднина (братовчед; майката била на шестнадесет години тогава); нужда от финансови средства; раздяла с приятел пияница. Вероника се отъждествява с приемния си баща. - Той е моят герой - сподели тя. - Винаги ме е подкрепял. - Защо не потърси помощ от него, когато почувства натиска от страна на майка си? - Никога не сме могли да разговаряме насаме. Тя винаги се навърташе около него. - А баща ти как понасяше това? - Мълчеше си. Но си личеше, че не му допада да го надзирават. - Радвам се, че се чувстваш близка с татко си. Но може би е редно да си намериш нов герой – някой, който ще може да те подкрепя. За да оздравееш, ще е добре най-напред да се превърнеш в героиня за самата себе си. Талантливата британска виолончелистка Жаклин дю Пре умира през 1987-ма на 42-годишна възраст от усложнения на множествената склероза. Когато нейната сестра Хилари започва да се пита дали стресът не е докарал болестта на Жаки, невролозите твърдо я уверили, че стресът не е замесен. Мнението на ортодоксалната медицина почти не се е променило оттогава. В една нова брошура, раздадена сред пациенти на клиниката към университета в Торонто, се казва: „Стресът не причинява множествена склероза. Но е препоръчително за хората с МС да го избягват.“ Текстът е подвеждащ. Разбира се, че стресът не причинява множествена склероза! Няма отделен фактор, който можем да посочим за единствен виновник. Появата на МС несъмнено зависи от няколко условия, които си взаимодействат. Но правдиво ли е да се каже, че стресът не играе своята важна роля за началото на заболяването? Проучванията и историите на хората, с които се запознахме дотук, подкрепят мнението, че стресът е замесен. Поредното потвърждение откриваме и в биографията на Жаклин дю Пре. Нейната болест и последвалата кончина са своеобразна илюстрация за унищожителното влияние на стреса, предизвикан и подпомаган от потискането на емоциите. Хората често стигали до плач на нейните концерти. Тя имала своя уникална способност да въздейства на слушателите. Описват изпълненията ѝ като „спиращи дъха и пленяващи като магия“. Свирила със страст, стигаща до озадачаващи крайности. Била способна да въздейства направо върху емоциите. За разлика от поведението в личния си живот, пред публика се освобождавала от всичките си задръжки. Тръскала главата си, косите ѝ се разпилявали във всички посоки и огъвала тялото си в стил, който повече е прилягал на рокзвезда, а не на музикант, изпълняващ класическа музика. Посетител на нейно представление си спомня: „Имаше вид на мило и скромно девойче. Вземеше ли виолончелото в ръце обаче, сякаш я обладаваше зъл дух.“17 До днес някои от изпълненията на дю Пре остават ненадминати, особено Концерт за виолончело от Елгар. Това е последното произведение на изтъкнатия композитор, създадено в настроение на униние и безнанеждност в навечерието на Първата световна война. „Всичко хубаво и добро, и чисто, и свежо, и мило избяга надалече, без да се завърне“, пише Едуард Елгар през 1917 г. Тогава е над 70-годишен, в залеза на своя живот. В своята книга „Гений в семейството“ Хилари дю Пре описва сестра си така: „Способността ѝ да предава емоциите на един мъж в последните му дни беше сред нейните забележителни и необясними способности.“ Забележителни? Да. Необясними? Едва ли. Въпреки че не го е знаела, още на двадесет години Жаклин дю Пре също била в залеза на своя живот. От болестта, която слага край на музикалната ѝ кариера, я разделяли само няколко години. Скръбта, загубите и примиренчеството изпълвали по-голямата част от емоционалния ѝ живот. Тя разбирала Елгар, защото е била в неговото положение и му е съчувствала. Жаклин веднъж споделила пред сестра си: „Той е бил несретник, Хил. При това болен. Но е имал лъчезарна душа, която мога да усетя чрез музиката му.“ С тези думи тя описвала и себе си, каквато била още от детските си години. Айрис дю Пре – майката, научава за смъртта на баща си, докато все още лежи в родилното отделение след раждането на Жаки. От този момент нататък майката и дъщерята заживяват в симбиоза – една взаимозависимост, от която не могат да се освободят. На детето не му е било позволено нито да се държи като дете, нито да порасне твърде бързо. Жаки била чувствителна, тиха и срамежлива, рядко правела пакости. Като цяло била спокойно момиче, освен когато свирила на виолончелото. Един от учителите ѝ по музика си спомня, че на шест години се държала „крайно вежливо и твърде възпитано“. В околните оставяла впечатление за приятно и вежливо дете. Секретарката на девическото училище, което посещавала Жаки, я описва като щастлива и жизнерадостна. Съученик от гимназията твърди, че била „сговорчива, веселячка и добра приятелка“. Вътрешният свят на Жаклин бил доста различен. Хилари си спомня, че сестра ѝ веднъж избухнала в плач: „Никой не ме харесва в училище. Там е ужасно. Всички ме тормозят.“18 В интервю тя говори за себе си като за „едно от ония деца, които другите деца не понасят. Събираха се на групи и ми подвикваха гадни неща“. През пубертета била непохватна, стеснителна, мълчалива и без планове за по-нататъшното си образование. Според нейната сестра, винаги изпитвала затруднения да се изразява с думи. А авторката на биографичната книга „Жаклин дю Пре“ – Елизабет Уилсън, пише: „Наблюдателните приятели забелязвали зараждаща се и растяща меланхолия под иначе слънчевата ѝ външност.“19 През целия си живот, чак до болестта, Жаки криела чувствата си от своята майка. Хилари споделя потресаващ детски спомен, когато с напрегнато изражение и заговорническо нашепване сестра ѝ споделила: - Хил, не казвай на мама, но… да знаеш, че когато порасна, няма да мога да ходя и да се движа. Как да разбираме това ужасяващо предсказание за собствените ѝ бъднини? Може би като нещо свръхестествено или като проекция на начина, по който момичето вече се чувствало подсъзнателно: неспособно да действа, без да зависи от други, оковано и с парализирана жизненост. Ами това „не казвай на мама“? Не е ли осъзнато примирение пред факта, че е било безсмислено да се опитва да сподели болките, страховете и тревогите си пред родител, който не е можел да води разговори на такива теми? Много по-късно, след като множествената склероза вече се проявява, цялото натрупвано негодувание на Жаки към майката изригва в неконтролируема ярост и ругатни. Твърде послушното момиче изведнъж се проявява като крайно враждебен възрастен. Колкото и да обичала и да се нуждаела от своето виолончело, нещо в Жаклин дю Пре отказвало да приеме ролята на виртуоз. Тази роля на недостижим музикант успяла да обсеби цялата ѝ истинска същност. Също така се превърнала в единственото средство да се поддържа вниманието на майката, както и единствената тема за разговор с нея. Множествената склероза пък била средството на тялото да отхвърли тази роля и да каже „не“. Жаклин била неспособна да отказва директно очакванията на другите. На 18-годишна възраст, когато вече била доста известна, тя със странен копнеж в гласа завидяла на друга млада виолончелистка, която по онова време изпаднала в криза. „Това момиче е късметлийка“, казала дю Пре пред приятел. „Тя може да се откаже от музиката когато си пожелае. А аз никога няма да мога, защото твърде много хора са инвестирали парите си в мен.“ Виолончелото било и благословия, и проклятие за нея. Въпреки че се ужасявала от цената на успеха, тя се подчинила на своя талант и амбициите на родителите си. Хилари казва, че „гласът на виолончелото“ бил гласът на истинската Жаки. Тъй като момичето се научило да задушава изявата на емоциите си още от дете, инструментът се превърнал в неин говорител. Чрез него тя изливала всичката си енергия, болка и отчаяние. Цялата ѝ ярост отивала в музиката. Един от проницателните ѝ частни учители също разказва как през юношеските си години принуждавала виолончелото да поема сподавяните ѝ емоции и да ги претворява в музика. Когато свирела, тя напълно се отдавала на чувствата си, които иначе били едва доловими или съвсем отсъствали в личния ѝ живот. Затова умеела да приковава очите на публиката върху себе си и дори било някак болезнено да я слушат… „почти зловещо“, по думите на руския виолончелист Миша Майски. Двадесет години след дебюта си като дете-музикант и вече болна от множествена склероза Жаклин споделила пред приятел как се почувствала при първото си явяване на сцената. Той описва преживяването ѝ така: „До онзи момент между нея и външния свят сякаш се издигала тухлена стена. Когато Жаки започнала да свири за публиката, тази стена изчезнала и тя най-сетне се почувствала свободна да се изразява. Това чувство не я напускало и по време на другите представления.“ Като възрастна, Дю Пре си водила дневник и в него самата тя пише, че никога не е можела да се изразява с думи, а само с музика. Отношенията със съпруга ѝ Даниел Баренбойм са най-съществената част от времето преди появата на множествената склероза, която слага край на кариерата ѝ като виолончелистка. Аржентинският евреин Баренбойм е чаровен и възпитан космополит. Едва преминал двайсетте си години, става международна звезда в музикалния бранш. Той е търсен концертен пианист и камерен изпълнител. Създава си добро име и като диригент. Когато дю Пре и Баренбойм се срещат, общуването им чрез музиката е възбуждащо, страстно и дори мистично. Любовната връзка и бракът им постепенно стават неизбежни. Романтичните им отношения са толкова приказни, че младите се превръщат в една от най-очарователните двойки в света на класическата музика. За съжаление, Жаки била неспособна да показва истинската си същност както пред родното си семейство, така и в новото с Даниел. Хората, които я познавали, скоро след брака забелязали, че тя започнала да приказва с любопитен и „неопределим“ средно-атлантически акцент. Несъзнателното присвояване на начина, по който говорил съпругът ѝ, било знак за смесването на нейната самоличност с тази на друг, по-доминиращ човек. Хилари пише, че Жаки за пореден път се мъчила да се пригоди към нуждите на останалите: „Нейната душевност беше необятна, но рядко получаваше шанс за изява, ако не броим музиката. Иначе Жаки беше такава, каквато изискваха от нея обстоятелствата.“ Когато все още недиагностицираното прогресивно неврологично заболяване започва да проявява първите си сериозни симптоми – отпадналост и припадъци – тя остава вярна на характера си и ги премълчава. Вместо да тревожи съпруга си, тя прикрива проблемите си, като си измисля всевъзможни обяснения. - Ами мога да кажа само, че не го усещам като стрес - отвърнала веднъж Жаки в началото на брака си, когато Хилари я запитала как се справя с напрежението от съвместяването на професионални и лични отношения с Даниел. - Чувствам се много щастлива. Обичам музиката си, обичам мъжа си, а имам и предостатъчно време за всичко. Скоро след това тя избягала от съпруга си и обърнала гръб на сценичните изяви. Стигнала до убеждението, че Даниел ѝ пречи да открие истинската си същност. За краткото време, през което живяла без него, тя опитала да залъже нещастието си чрез сексуална връзка с мъжа на сестра си. А това е още един пример за неопределени граници на лично и чуждо. Все така дълбоко депресирана, тя дори не се докосвала до виолончелото. След като се върнала при Даниел и към музиката, лекарите поставили на Жаклин дю Пре диагнозата МС. Гласът на виолончелото продължил да бъде нейното средство за изява. Хилари нарича свиренето ѝ спасителен сал. Но не е права. То е помагало на публиката, но не и на сестра ѝ. Хората са харесвали страстните ѝ музикални изпълнения, но онези, които е трябвало да я слушат, не са го правили. В концертните зали едни са плакали, критиците са я възхвалявали, но никой не я е чувал. Трагичното в случая е, че самата тя също е била глуха за истинската си същност. Изявата чрез изкуството помага за облекчаването на проблема с потиснатите емоции, но не го разрешава. След като Жаклин починала, Хилари изслушала една касетка със запис на Концерт на Елгар, направен през 1973-та под диригентството на Зубин Мета. Това било последното представление на Жаки в Англия, а сестра ѝ го описва така: „Донастройка на инструмента, кратка пауза, след което започна да свири. Внезапно се стреснах. Тя забавяше темпото. След няколко такта стана съвсем осезаемо. Знаех какво точно се случваше. Както обикновено, Жаки говореше чрез виолончелото си. Можех да чуя какво ми казва. Почти виждах сълзите на лицето ѝ. Тя се сбогуваше със себе си, свирейки собствения си реквием.“ Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|