Колин Хигинс Харолд и Мод

— Сега запомни — каза Мод, докато сядаше зад пианото. — Недей просто да дрънкаш на него. Бъди импулсивен. Свири с въображение. Нека музиката се лее свободно от теб, все едно че говориш. О’кей?

— Дадено.

— О’кей. Отначало. Да импровизираме!

Тя започна песента с туш, като пееше текста, докато Харолд старателно се опитваше да я следва, дрънкайки на банджото. Той успя да хване такта и те завършиха заедно.
А куку-куку-кукувицата

На себе си остава вярна, ю-хууу! —

Със песничката скромна „куку-куку“

ЦЯЛ ДЕН НЕ СПИРА ТЯ!

— Добре ли беше? — попита той.

Мод подсвирна.

— Великолепно — каза тя.

— Харолд — извика майка му от терасата. — Харолд!

Той скри банджото зад един храст.

— Ето къде си бил — каза мисис Чейсън, която идваше през градината с розите. — Имам една разкошна изненада за теб. Един малък подарък, който знам, че ще ти допадне. Ела с мен.

Харолд последва майка си към гаражите.

— Ето го — каза мисис Чейсън с драматичен жест. — Не е ли сладък?

Тя посочи един чисто нов зелен ягуар ХКЕ.

— За теб е, скъпи. Казах да откарат онова твое черно чудовище и да оставят на негово място това малко бижу. Новата ти кола е далеч по-приятна, не мислиш ли? И далеч по-подходяща за теб.

Харолд понечи да каже нещо.

— О, щях да забравя — прекъсна го майка му. — Говорих по телефона с второто момиче от онази агенция за запознанства — една много симпатична и скромна млада дама; във всеки случай не така истерична като първата. Тя ще бъде тук утре следобед и съм намислила да хапнем сандвичи и да пием кафе в библиотеката. Моля те, чуй ме, Харолд. Нека покажем най-добрите си маниери и тя да се почувства наистина като у дома си. Чао, скъпи. Отивам при фризьорката. — Тя хвърли прощален поглед на ХКЕ-то. — Страхотен дребосък, нали? На мен много ми харесва.

Харолд постоя за момент, загледан в новата си кола. Той взе решение и влезе в гаража. Свали сакото си и подкара към ягуара една голяма ацетиленова горелка. Оглеждайки преценяващо колата, той направи няколко груби изчисления. След това запали горелката и постави голямата заваръчна маска на главата си.
* * *
Мод влезе в ателието на Главк.

— Добро утро — каза тя.

Главк, чевръст и облечен в дрехи, подходящи за есента, радостно дълбаеше нов, висок девет фута леден блок.

— Заповядай! Заповядай! — извика той, без да се оглежда. Направи една широка драскотина през леда с метална лъжица и се отдръпна да разгледа резултата.

— Виждал ли си Харолд? — попита Мод.

— Един момент — каза Главк и направи друга драскотина върху леда. Отстъпи крачка назад. Този път беше удовлетворен и скочи от своя пиедестал.

— О, мадам М! Приветствам Ви — извика той и целуна ръката й.

— Съжалявам, че закъснях — каза Харолд, който влетя през вратата. Главк вдигна поглед. — Преводът е доста свободен, но при все това — коректен. Приветствам и теб, мой дългучести млади приятелю.

— Добро утро — каза Харолд. — Здрасти, Мод.

— Здравей, Харолд. Готов ли си за днешната операция „Пресаждане“?

— Аз съм готов, ако и ти си готова.

— А-ха! — каза Главк, като стовари длан на гърба му. — Духът на Агамемнон и смелостта на Ахил! Ела тук, момчето ми. Кажи ми сега — попита той, като посочи леда. — Какво виждаш?

Харолд погледна.

— Една буца лед — каза той.

— Именно! Попитай ме сега какво виждам аз.

— Какво виждате?

— Виждам вечната богиня на красотата и любовта. Виждам Афродита, съвършената жена, изпълнена с топлина и огън — вледенена. — С вик: И аз съм този, който ще те освободи! — той грабна една малка пневматична бургия.

Атакувайки леда, той направи една рязка и отстъпи назад, за да я оцени. Избърса челото си.

— Всяка сутрин ми доставят по един нов леден блок. Всяка вечер очите ми се изморяват, ръцете ми натежават и аз поемам по реката Лета на съня — докато моята богиня, наполовина родена, се топи капка по капка — незървана и невъзпята.

Той замлъкна, завладян от чувства.

— Може ли да вземем една лопата? — попита любезно Мод.

— Чакайте! — извика Главк. — Оставете ме да помисля. Днес трябва ли ми лопата? Не! Трябва ми горелка. — С думите: Вземете която искате лопата. И пак заповядайте — той грабна една горелка.

— Благодаря ти, Главк — каза Мод с лопата в ръце. — Ще се видим по-късно. Хайде, Харолд.

— Довиждане, Главк — каза Харолд и двамата излязоха.

— Довиждане — викна разсеяно Главк. — Довиждане, приятели.

Той запали горелката и пристъпи към леда.

— „Където и да отидеше той, богинята пътя му осветяваше“ — цитира той и добави с почтителен шепот — Омир.
* * *
Мод караше пикапа по магистралата с постоянна скорост. Тя хвърли поглед на Харолд.

Харолд се усмихна.

— Дотук добре — каза той и погледна през задния прозорец към малкото дръвче, което стърчеше от каросерията.

— Как е пациентът? — попита Мод.

— Дървото е добре — каза Харолд, — но ченгето ми изглежда бясно.

— Какво ченге?

— Онова, което кара след нас — отвърна мрачно Харолд.

Полицаят изравни мотора си с пикапа на Мод и й даде знак да отбие встрани. Той паркира превозното си средство и застана до прозореца на Мод.

— Госпожо — каза хладно той, — движехте се със седемдесет мили в час в зона, където ограничението е четиридесет и пет. Може ли да видя разрешителното Ви, моля?

— Разбира се — каза Мод. — То е върху амортисьора.

— Не — каза търпеливо полицаят, — трябва ми Вашата шофьорска книжка.

— Имате предвид онези малки късчета хартия със снимката ми върху тях?

— Да.

— О, нямам такива.

— Нямам такива. Не вярвам на хартийки.

Ченгето погледна към обувките си, а след това надолу по пътя. Намести слънчевите си очила.

— Откога шофирате? — попита той.

— От около четиридесет и пет минути, какво ще кажеш, Харолд? Надявахме се да тръгнем по-рано, но, знаете ли, не е никак лесно да се намери товарен автомобил.

— Мога ли да видя регистрационния Ви номер?

— Струва ми се, че нямаме такъв, освен ако не е в жабката. Би ли погледнал, Харолд?

— Този автомобил Ваш ли е?

— Не, не. Аз само го взех.

— Взели сте го?

— Да. Разбирате ли, аз трябва да посадя дървото си.

— Вашето дърво?

— Е, да кажем, че всъщност не е мое. Изкопах го на поляната пред съда. Смятаме да го пресадим. За да може да диша, нали разбирате. И е в реда на нещата да искаме да го заровим в почвата възможно най-скоро.

Ченгето намести ремъка на пистолета си и се почеса по носа. Отново заби поглед в обувките си.

— Госпожо — каза бавно той, — давайте без заобикалки.

— Добре, тогава — каза Мод, докато палеше двигателя. — Така и ще направим — няма да Ви губим повече времето. — Тя включи на първа скорост. — Беше ми приятно да си побъбрим — извика тя и изчезна в далечината.

Ченгето се завъртя около оста си, когато автомобилът профуча покрай него. Погледа безмълвно известно време. След което се затича към мотоциклета си, метна се върху него и започна преследването.

— Мисля, че той ни гони — каза Харолд и неспокойно поклати глава.

— Наистина ли? — каза весело Мод. — Това неговата сирена ли е? Боже, боже. Спор няма, те толкова обичат да си играят на разни игри. Е, играта започва.

Мод превключи скоростите и ускори до най-голямата. Криволичейки по магистралата, тя заобикаляше коли и сменяше платна. Ченгето на мотоциклета не изоставаше, а сирената му пищеше като някоя грешна душа от дълбините на ада. Внезапно Мод направи един сложен ляв завой, който запрати пикапа в стържещ полукръг. Тя бясно подкара обратно по магистралата, подминавайки ченгето от другата страна на пътя. Колите се отдръпваха от пътя й, а ченгето направи подобен завой на сто и осемдесет градуса и препусна след нея. Мод веднага направи друг стържещ сто и осемдесет градусов завой и полетя в първоначалната си посока. Изненаданото ченге направи опит да я последва, но трафикът около него беше напълно объркан. Той избягна един идващ насреща му форд, прегази мантинелата и най-накрая с плъзгане и въртене спря в една канавка.

Харолд си позволи да се обърне напред и прочисти гърлото си.

— Спря — докладва той.

Мод се засмя и намали скоростта.

— Има си хас. Добрият стар завой на сто и осемдесет. Никога не са на висотата му.

Известно време тя караше по магистралата, след което отби от пътя в посока към Националния горски парк.

>

* * *

— Готово — каза Мод, докато се изправяше. — Мисля, че тук ще бъде много щастливо.

— Мястото си го бива — каза Харолд, облегнат на лопатата. — Почвата е добра.

— Да, така е. Харесвам допира до почва, а ти? И нейния мирис. Това е земята. „Земята е моето тяло. Главата ми е сред звездите“. Тя се разсмя. — Кой е казал това?

— Не знам.

— Мисля, че бях аз — каза Мод и отново се разсмя. — Е, сбогом, малкото ми. Да пораснеш високо, променяй се и падни, за да нахраниш земята. Не е ли чудесно, Харолд? Навсякъде около нас. Живи неща! Ела. Искам да ти покажа нещо.

Тя го поведе по една пътека, докато стигнаха до грамаден бор.

— Какво ще кажеш?

— Високо е.

— Почакай да видиш гледката от върха.

— Не смяташ да се катериш по него, нали?

— Разбира се, че смятам. Правя го всеки път, когато идвам тук. Хайде, Харолд. Това дърво е лесно за катерене.

— Ами ако паднеш?

Мод вече бе пристъпила към изпълнение на решението си.

— Не мисля за това — отговори тя. — Това са безполезни разсъждения и не си струва да ме е грижа за тях.

Тя погледна надолу към Харолд.

— Ще дойдеш ли лично или само ще слушаш за всичко това от втори лица?

Харолд тръсна глава.

— Добре — каза той и се заизкачва.

Те изкатериха около осемдесет фута*. Не беше трудно, но, докато следваше Мод все по-нависоко, той почувства как дървото се люлее от вятъра. Преглътна.

[* Около 24 метра. — Б.пр.]

— Стигнахме, Харолд — каза Мод. — Това е нещо като естествен корниз, само за нас двамата.

Тя седна на един клон и направи място на Харолд. Той се качи до нея и се разположи, здраво вкопчен в стъблото.

— Не е ли освежаващо? — каза Мод, обхващайки с поглед гората, която се простираше на мили околовръст, към далечните планини.

— Да. — Харолд преглътна. — Високо е.

— Представи си само! Ето ни тук, в люлката на този гигант, а под нас са милионите хора — и ние сме част от това.

— Спира ти дъха — каза Харолд. — И е ветровито.

— Да. Остава да вдигнем платна и да отплаваме към хоризонта. Няма ли да е забавно? Някога обичах да пътувам по вода. Особено когато не виждахме земя и бяхме напълно сами, заобиколени от ширналото се гладко море. Тогава впрягахме вятъра и препускахме през вълните като галеони, устремени към някое откритие.

— Кога беше това?

— О, през двайсетте, около Южна Франция и край Нормандия. Помня, че гледаха на това с неодобрение. Смятаха го или за фриволно, или за опасно, или за непристойно — някои от онези термини, които изчезващите видове използват, за да държат авантюристите под своя опека. Но въпреки всичко ние ще продължим да ги теглим напред, нали, Харолд? Ще ги привържем за нашия балон.

— Ти би могла — каза Харолд. — Но за себе си не знам.

— Какво искаш да кажеш?

Вятърът утихна. Харолд отпусна хватката си около ствола на дървото.

— Ами — каза той. — Повечето хора не са като теб. Те са заключени в себе си. Те живеят в своите крепости — съвсем сами. Те са като мен.

— Е, всеки живее в своята собствена крепост — каза Мод. — Но това не е причина да не спускаме подвижния мост и да не ходим на посещения.

Харолд се усмихна.

— Но ти си съгласна, че живеем сами. И умираме сами. Всеки в собствената си килия.

Мод хвърли поглед на гората.

— Предполагам, че е така. В известен смисъл. Ето защо трябва да направим килиите си възможно най-приятни — пълни с хубави книги, с топлината на огнищата и със спомени. И все пак, в един друг смисъл, ти винаги можеш да прескочиш стената и да спиш навън под звездите.

— Може би — каза Харолд. — Но за това се иска смелост.

— Защо?

— Е, не те ли е страх?

— Кои са те?

— Човечеството.

Харолд се усмихна.

— Това са страшно много приятели. Откъде знаеш, че всички те са приятелски настроени?

— Така както си представям нещата, всички ние сме еднакви и цялата работа е да се съберем заедно. Веднъж, когато бях в Ориента, чух една история за двама архитекти, които отивали да се срещнат с Буда. Покрай своите проекти те били свършили парите и се надявали Буда да направи нещо по въпроса. — Добре, ще направя каквото мога — казал Буда и отишъл да види тяхната работа. Първият архитект строял мост и Буда бил много впечатлен. — Много хубав мост — рекъл той и започнал да се моли. Внезапно се появил един голям бял бик, който носел на гърба си достатъчно злато, за да бъде завършена конструкцията. — Вземи го — казал Буда — и изгради още повече мостове. И така, първият архитект си тръгнал много щастлив. Вторият архитект строял стена и когато я видял, Буда бил също толкова впечатлен. — Много хубава стена — казал тържествено той и започнал да се моли. Внезапно свещеният бик се появил, приближил се до втория архитект и седнал върху него.

Харолд се смееше толкова неудържимо, че трябваше да се хване здраво за дървото. — Уфф-ф, Мод! — извика той. — Ти току-що си измисли това.

— И така да е — каза Мод, смеейки се заедно с него. — Това е самата истина. Светът няма нужда от още стени. Онова, което всички ние трябва да направим, е да излезем навън и да построим повече мостове!

[* Аншлус — присъединяването на Австрия към хитлеристка Германия. — Б.пр.]

— Какво стана със съпруга ти? — попита Харолд.

— Плениха го — каза тя — и го разстреляха. При опит за бягство. Поне така ми обясниха по-късно. Предполагам, че никога няма да узная как е било наистина.

— Къде се случи това — във Франция или в Австрия?

Мод не получи възможност да отговори. Ченгето на мотоциклета, със святкащи светлини и вой на сирена, подкара редом с нея и неистово й жестикулираше да спре. Тя спря и той паркира зад нея. Той слезе от мотора и с големи крачки приближи до пикапа.

— Хайде, стига, госпожо. Вън! — каза той.

— Здрасти — каза Мод, която очевидно не го беше разпознала. — Не сме ли се срещали и преди?

— Никакви такива, госпожо. Вън. — Той отвори вратата.

— О, тогава трябва да е бил Вашият брат.

— Вън!

Мод слезе.

— Ти също, момченце — каза полицаят на Харолд. — Застани ей там.

Харолд заобиколи автомобила и застана до Мод. Ченгето дръпна кобура на пистолета си и извади кочан с призовки.

— Госпожо — каза той. — Затънали сте до гуша. Ще отговаряте за няколко нарушения: превишена скорост, оказване на съпротива при арест, шофиране без разрешително, шофиране на противозаконно отнето превозно средство, притежаване на откраднато дърво — къде е дървото?

— Засадихме го — каза Мод.

През слънчевите си очила ченгето й хвърли смразяващ поглед. Той надникна в каросерията на автомобила.

— Тази лопата Ваша ли е? — попита той.

— Не — каза Мод.

Ченгето хвърли лопатата.

— Притежаване на открадната лопата — отбеляза той.

— Полицай — каза Мод, — мога да обясня. Разбирате ли…

— Госпожо, Вие сте тази, която не разбира. Оказването на съпротива при арест е сериозно углавно престъпление. Съгласно държавния наказателен кодекс, раздел първи, точка четиридесет и осем, алинея десета…

— О, не бъди толкова официален — прекъсна го Мод. — Когато си официален, ти не си самият себе си. Но това е то, проклятието на държавната работа.

Ченгето се взираше в нея с намерението продължително да брои наум. Той оправи стойката си.

— Госпожо — каза той търпеливо, — вярно ли е, че карате без книжка?

— Проверете — каза Мод също толкова търпеливо.

— И този пикап. Регистриран ли е на Ваше име?

— О! Не е на мое име.

— Тогава на чие име е регистриран?

— Ами, не знам. Ти знаеш ли, Харолд?

Харолд не знаеше.

— Къде са документите? — попита ченгето.

— Предполагам, че са в колата. Ъ-ъ, много ли време ще отнеме това?

— Чакайте тук — каза ченгето и се качи на предната седалка.

— Защото ако Вие не…

— Госпожо! За бога. Млъкнете.

Ченгето бръкна в жабката и започна да преглежда документите. Внезапно той чу рева на загряващ двигател. Погледна нагоре. Мод беше върху мотора и увеличаваше броя на оборотите на двигателя му, като същевременно подканваше Харолд да скочи на седалката зад нея.

— Вземи лопатата! — извика тя.

Харолд се поколеба. Ченгето се измъкваше от предната седалка. Харолд грабна лопатата, качи се на мотора и Мод се изстреля по пътя сред облак прах.

Ченгето извади пистолета си.

— Спрете! Спрете! Ще стрелям — крещеше той.

И стреля няколко пъти.

Мод започна отбранително маневриране на зигзаг.

— Също като по времето на Съпротивата — извика тя, обръщайки се към Харолд.

Ченгето ги наблюдаваше как се скриват зад хълма. Той се втурна към пикапа и се качи в него с намерението да запали двигателя. Тресна с юмрук по таблото. Мод беше взела ключовете.
* * *
Когато Мод спря пред ателието на Главк и паркира, вече бе започнало да се мръква. Харолд й помогна да слезе от мотора.

— Боже, тези мотори държат ужасно студено — каза тя със смях. — Но не са ли забавни?

— Какво смяташ да правиш с него? — попита Харолд.

— Не знам. Утре отивам на пристанището да се сбогувам с някои приятели. Искаш ли да дойдеш?

— Благодаря, но няма да мога. Имам работа по колата си. Може би вдругиден.

— Прекрасно — каза Мод. — Каня те на пикник.

Те отвориха вратата на ателието и влязоха.

Старият Главк, навлечен в зимните си дрехи, храбро се бореше със съня. Той тръгна, клатушкайки се, към смаляващия се леден блок, вдигна тежкия си чук и длетото и нанесе удар. Направи няколко крачки встрани, след което се потътри назад, за да огледа резултата. През цялото време се насърчаваше, като си мърмореше откъси от Омир.

— „Да пресуша до дъно на Съдбата чашата горчива“ — Илиада… Почти е завършена… Трябва да я направя… Ще я направя… Освободете Любовта… Освободете я.

— Добър вечер, Главк — каза Мод.

— Връщаме Ви лопатата — каза Харолд.

Главк ги погледна двусмислено.

— Лопатата? „Зарийте пламъците с пръст, додето ний, погълнати, не паднем в прегръдките от лед на своя гроб!“ Извинете ме. Трябва да се погрижа за отоплението. — Със залитане той отиде до термостата и го включи на пълна мощност.

Върна се при леда.

— Да твориш. — Той въздъхна. — „Несъмнено тез въпроси лежат във скута на самите богове“. — Той рухна върху близкия стол. — Ще седна само за минутка — промърмори той. — Дори няма да си затварям очите.

Харолд съсредоточено погледна леда.

— Мисля, че я виждам — каза той на Мод.

— Да — потвърди тя. — Почти е там.

Главк се изправи, като с мъка държеше очите си отворени. Той се размърда на място и направи с инструментите си няколко силни удара във въздуха.

— Да — смънка той. — Не се отказвам… Почти готова… Почти завършена.

Говорейки несвързано, той се довлече до широкото си легло и седна.

— Само една малка почивка… Аз ей сегичка… И после още веднъж нагоре по хълма… — Гласът му постепенно заглъхна, а главата му падна на гърдите. Той захърка.

— Мисля, че заспа — прошепна Харолд.

— А-ха! Морфей! — извика Главк, като подскочи на мястото си с див поглед. — Аз ще победя… Аз никога… — Клепачите му се затвориха. — Ще я направя… Ще я направя… Направя… — Той се отпусна тежко на леглото и отново се унесе с крака към възглавниците. Всичко свърши. Той спеше.

Харолд взе инструментите от ръцете му, а Мод го нагласи удобно върху леглото, като му свали обувките и го зави с одеяло.

Докато се обръщаха да си вървят, Харолд хвърли един последен поглед на скулптурата от лед.

— Тя се топи — каза той.

— Да — каза Мод.

— Не смяташ ли, че трябва да изключим отоплението?

— Защо? — попита Мод. — Утре сутринта ще пристигне нов леден блок.

Вечеряха в японския кът на светлината на фенери, след което тя обясни на Харолд как се влюбила в Ориента по време на многото им пътувания дотам с Фредерик след Първата световна война. Контактът й с Изтока наистина оставил неизличими следи в живота й, призна тя и с помощта на клечка кибрит запали наргилето си.

Харолд се облегна на възглавниците и направи равносметка на изминалия ден.

— Харесвам Главк — каза той.

— Да — Мод издуха дима по един много мил начин, — аз също. Но мисля, че той е малко… старомоден. — Тя посочи наргилето. — Искаш ли да си дръпнеш, Харолд?

— Ами, аз всъщност не пуша.

— О, това не е тютюн. Това е смес от трева и макови семена.

— Но аз никога не съм пушил такива…

— Не е вредно — каза Мод, предлагайки му мундщука, — защото е натурално.

Харолд пое маркуча с мундщука и вдиша. Усмихна се.

— Ето че се сдобивам с пороци — каза той.

— Пороци? Добродетели? Не е хубаво да бъдеш твърде морален. Мамиш себе си, а в същото време губиш толкова много живот. Цели се над морала. Както е казал Конфуций, „Да тръгнеш по добрия път не е достатъчно. Направи така, че да ти бъде приятно да вървиш по него“.

— Конфуций ли го е казал?

— Е… — усмихна се Мод. — Твърдят, че е бил много мъдър, така че трябва да го е казал, убедена съм в това.

Харолд я погледна сериозно.

— Ти си най-мъдрият човек, когото познавам — каза той.

— Аз! — извика Мод. — Ха! — Когато се огледам наоколо, аз знам, че нищо не знам. Обаче си спомням как веднъж, много отдавна, когато бяхме в Персия на тамошния пазар, срещнахме един мъдрец. Той беше професионалист и продаваше от своята мъдрост на всеки, който желаеше да плаща. Неговият специалитет за туристи беше една максима, гравирана върху главата на карфица — „Най-мъдрите — казваше той, — най-верните, най-поучителните думи на всички времена и за всички хора“. Фредерик ми купи от тези карфици и когато се върнахме в хотела, взех лупа, за да видя какво беше написано там. Пишеше: „И това ще премине“.

Мод се засмя.

— И мъдрецът беше прав. Приложи го на практика и пълнокръвният живот ще ти бъде осигурен.

Харолд замислено дръпна от наргилето.

— Да — каза тъжно той. — Аз не съм живял. — Пое си дълбоко дъх. Внезапно се изкикоти. — Но съм умирал няколко пъти — обяви той.

— Как така? — попита Мод.

— Умирах — каза щастливо Харолд. — Седемнайсет пъти — без да броим осакатяванията. — Той диво се разсмя, очевидно под въздействието на наргилето. — Веднъж се застрелях в главата с детски пистолет и топче с кръв.