Идентична е разпоредбата и за управителния съвет на акционерните дружества, съдържаща се в чл.98, ал.2 от Закона за търговските дружества

Идентична е разпоредбата и за управителния съвет на акционерните дружества, съдържаща се в чл.98, ал.2 от Закона за търговските дружества.

От скандинавските държави Дания и Норвегия⁴ също възприемат доктрината ultra vires, докато Швеция е възприела характерното за Германия разрешение.

По датския Закон за акционерните дружества от 1973 г. (който се прилага съответно за дружествата с ограничена отговорност) чл.61, ал.1, т.2 предвижда, че задължение, извършено от управителния орган на дружеството, е валидно, освен ако касае предмета на дейност на дружеството и последното докаже, че третото лице е знаело или е трябвало да знае това обстоятелство.

В Швеция Законът за дружествата от 1975 г. в чл.35, ал.2 предвижда, че действията, извършени извън предмета на дейност на дружеството, пораждат действие спрямо последното.

Германия, както посочихме, единствена по време на изработването на Директивата не е придавала правно значение на предмета на дейност като основание за нищожност на актовете извън него и се придържа и понастящем към това разрешение.

В нашето търговско законодателство въпросът за валидността на действията, излизащи извън предмета на дейност на дружеството, не е уреден изрично в позитивното ни право. Въпреки това в правната доктрина се приема, че предметът на дейност на дружеството има само насочващ, индивидуализиращ характер (да указва на съдържанието на дейността на търговеца), а не и ограничаващ характер. Посочва се, че юридическите лица в условията на пазарна икономика придобиват обща, универсална правоспособност, която не се ограничава от избрания предмет на дейност. Предметът на дейност има само вътрешно значение и излизането извън него, когато е ограничен (а не е общо формулиран, най-често с всеобхватното “и всяка друга дейност, незабранена със закон”), води до отговорност на представителя на дружеството. Тази отговорност може да бъде дисциплинарна или имуществена. В това се изразява защитната функция на предмета на дейност.

Допълнителен аргумент се извежда от общото гражданското законодателство (чл.26 ЗЗД), където не е предвидено такова основание за нищожност. Това означава, че търговското дружество може да извършва сделки извън предмета му на дейност, както и че не е задължено да извършва сделките в предмета му на дейност. Дори и без подобно указание предметът на дейност няма ограничаващ характер спрямо третите лица.

Необходимо е de lege ferenda в Търговския закон да се прогласи изрично, че сделките извън предмета на дейност на дружеството, са валидни.

Подобно на чл.9, ал.1 от Първата директива е и разрешението, възприето в Регламент № 2137/85 на Съвета на ЕО, касаещ Европейското обединение, основано на общ икономически интерес. От чл.20, ал.1 на Регламента може да се направи извода, че предметът на дейност на европейското обединение, основано на общ икономически интерес не се отразява на валидността на извършените правните сделки, освен ако обединението се позове на недобросъвестността на третото лице. Следователно в Регламента е възприета втората алтернатива на чл.9, ал.1 от Първата директива.

В чл.9, ал.2 от Директивата е уреден въпросът за противопоставимостта на ограничения на представителната власт, съдържащи се в устава или в решение на дружеството спрямо трети лица. Разпоредбата на чл.9, ал.2 има следното съдържание:

(2) Ограниченията на правомощията на дружестваните органи, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, никога не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени.

При наложени ограничения на правомощията на органите на дружеството се поставя въпросът за валидността на тези ограничения при действия на органите на дружеството спрямо трети лица. Тези ограничения могат да имат различен източник – законова разпоредба, вътрешен акт на дружеството (устав/дружествен договор, решение на общото събрание или на друг орган, на когото е предоставено това право от закона или от устава/дружествения договор).

По въпроса за възможността за ограничаване с вътрешен акт на дружеството (с устава или с решение на компетентните органи) на правомощията на представителните органи Директивата предвижда, че тези ограничения никога не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени. И тук става дума за ограничаване на правомощия, които тези органи имат по закон. Ако органите надхвърлят правомощията по закон, тези действия няма да обвържат дружеството.

Както се посочи по-горе за други представители на дружеството освен органите чл.9, ал.2 от Директивата не се прилага. От това следва, че и за прокуриста, ако има такъв, няма да важат правилата на Директивата, макар че приликите в правното положение на органа и на прокуриста ги доближават значително едно до друго. И прокуристът подлежи на вписване в търговския регистър, и представителната власт на прокуриста се определя от закона и не може да бъде ограничавана във външните отношения от принципала. Въпреки това прокуристът не е задължителен органен представител на дружеството, а факултативен доброволен представител и не попада в чл.9, ал.2 от Директивата. Подобен проблем възниква в скандинавските държави, за които е характерно наличието на т.нар. оторизирани представители, които подписват дружеството (authorised signatories). Характерно за тях е, че те не са органи на дружеството, не са и доброволни представители, а заемат междинно положение. Оторизирани представители обикновено са членове на борда на директорите и/или изпълнителният директор. Тяхната представителна власт се определя от закона и не може да бъде ограничавана във външните отношения от дружеството и те, подобно на органите, подлежат на вписване в търговския регистър. Въпреки това, тъй като не са са органи, ограниченията на представителната власт, наложени от дружеството, ще бъдат противопоставими на трети недобросъвестни лица.⁵

Поддържа се в доктрината, че освен ограниченията, посочени от Директивата, съществуват и други неписани ограничения, при които действията на органите, макар формално да са в рамките на предоставената от закона представителна власт, ще бъдат недействителни. Такъв е случаят на знание от страна на третото лице за злоупотреба на органа с представителната му власт или споразумяването на органа с третото лице във вреда на дружеството. Тези случаи са очевидно насочени срещу дружеството и не могат да се считат за законосъобразни. Следователно необходимо е третото лице да знае за злоупотребата с представителната власт и активно да участва в споразумяването, което предполага знание от третото лице за нарушаване на задълженията на органа и се състои в извършването на активни действия, целящи увреждането на дружеството. Това е отражение на германското разрешение по въпроса. Във всички случаи е необходимо тълкуването на чл.9 от Директивата да се извършва в съответствие с германската доктрина, която е първообраз на нормата.

Предвиденото в Директивата не ограничава държавите-членки от въвеждането в законодателството на други ограничения на представителната власт на органите. Тези ограничения, ако се съдържат в закон ще бъдат противопоставими на третите лица. Така например в шведския Закон за дружествата (чл.35, ал.2) е посочено, че действия, извън представителната власт на изпълнителните органи, не могат да се противопоставят на трети лица, които са знаели или са били длъжни да знаят, че излизат извън пределите на представителната си власт, предвидени в закона. Това разрешение не се прилага при ограничения, съдържащи се в устава на дружеството. Такава разпоредба е в съотвествие с Първата Директива, защото на третите лица са противопоставими ограничения, посочени в закона.

По английското право ограничения на правомощията на борда на директорите да обвързват дружеството или да овластяват други лица, съдържащи се не само в учредителните актове на дружеството, но и в решения и резолюции, се считат несъществуващи по отношение на трети добросъвестни лица. Следва да се отчита, обаче, че законът не определя какви са правомощията на управителните органи, това е уредено в актовете на дружеството (т.нар.constitution). Под “добросъвестност” в случая се разбира не само знание или задължение за знание, но нещо повече – активност при извършването на нарушаване на задълженията от борда на директорите. Такава ще е налице например, ако служител на банка, знаейки, че изпълнителният директор на дружеството не може да издава чекове сам, а е необходимо съглесието на борда на директорите, въпреки това, продължава да приема чекове от него. В този случай служителят на банката активно участва в нарушаването на задълженията на изпълнителния директор.

Според германското законодателство представителните правомощия на органите на дружеството са уредени в закона, а не в устава. Така чл.37 от германския Закон за дружествата с ограничена отговорност посочва, че “ограничение на представителната власт няма правно действие спрямо трети лица. Това се отнася специално до случая, когато това ограничение касае определени сделки или видове сделки, или се отнася до известни обстоятелства или за известно време или за известни места или ако съгласието на членовете или на орган на дружеството се изисква за определени сделки.” Следователно възможността за ограничаване на представителната власт спрямо трети лица от други органи, според германското законодателство, е посочена в закона. Следва да се има предвид, че в чл.9, ал.2 е закрепено именно германското разрешение на въпроса за неограничимостта на представителната власт на органите на дружеството. Действията са валидни, само ако са в рамките на правомощията на органите, които законът предоставя или позволява да бъдат предоставяни на тези органи (чл.9, ал.1).

Разрешението в Директивата, което защитава третите лица, не освобождава органите от задълженията им да спазват и изпълняват актовете на дружеството. ⁶ Тези актове могат да бъдат уставът/дружественият договор, решения на общото събрание или на друг орган, оправомощен да взима съответното решение (например надзорен съвет). Нарушаването на тези задължения ще доведе до отговорност спрямо дружеството. Директивата не урежда и отговорността на членовете на органа спрямо дружеството. Това е оставено на националните законодателства.

Директивата не ограничава възможността да се въвеждат ограничения на представителните органи на дружеството със закон. Що се отнася до ограниченията с вътрешен акт на дружеството (устав, дружествен договор, решение и т.н.) ограниченията в тези актове не могат да се противопоставят на трети лица. Следователно важно с оглед защитата правата на трети лица е къде се съдържат ограниченията на представителните органи. Основните съображения тук се извеждат от бързината и сигурността на търговския оборот. Защото вътрешните актове понякога е трудно да бъдат открити от третите лица, а и това отнема време и разноски.

В подкрепа на това становище е и Решение по дело №104/96 г. на Съдът на европейските общности, касаещо въпроса за приложимостта на Директивата в случаите, когато е налице противоречие на интереси в представител на две дружества и въпроса за недействителността на сделката между третото лице и дружеството. В решението по делото Coöperative Rabobank “Vecht en Plassengebied” BA v Erik Aarnoud Minderhoud ⁷ Европейският съд се е произнесъл, че в случая Директивата не урежда противоречието на интереси като факт, водещ до недействителността на сделката с третото лице и този въпрос следва да се реши от вътрешното право. Подчертано е, че една от целите на Директивата е защита интересите на третите лица, поради което тя ограничава случаите, при които сделката няма да породи правни последици спрямо трети лица. Посочва се, че при конфликта на интереси е засегната самата същност на представителството, а не обхватът на представителната власт. Директивата урежда само обективното ограничаване на представителната власт, съдържащо се закона, устава или решеинето на дружеството.⁸ С това не се преклудира възможността национална разпоредба да предвиди, че дружеството може да се позовава на нищожност на сделката при конфликт на интереси, ако третото лице е недобросъвестно.

За разлика от Регламента, Директивата е задължителна за страните-членки с оглед на целта, която трябва да бъде постигната. Тя оставя свобода на страните-членки да изберат начина на въвеждане на директивата във вътрешното право (чл.249, § 3 от Договора за ЕИО).

Регламентът за статута на Европейското дружество е издаден въз основа на чл.308 от Договора за ЕИО в съответствие с принципите на субсидиарността и пропорционалността (чл. 5 от Договора за ЕИО), тъй като постигането целите на Общността, свързани с Европейското дружество поради неговия мащаб и влияние може да се постигне по-добре на общностно, отколкото на национално ниво ( § 29 от Преамбюла на Регламента).
1.Предистория

Идеята за създаване на европейско дружество, което да има европейски общностен облик и да е наднационално по характер, датират от 50-те години на ХХ в. Въвеждането на Европейското дружество се обосновава с аргумента, че участниците, извършващи търговска дейност на територията на Общността, се нуждаят от нов правен инструмент. По този начин се преодоляват трансграничните различия, съдържащи се в националните правни системи и се улеснява стопанската им дейност. Това е посочено и в Преамбюла на Регламента – целта е създаване и управление на дружества с общностно измерение, свободни от пречките, произтичащи от различията и ограниченото териториално действие на националното дружествено право (§ 7 от Преамбюла).

Първият проект за Европейско дружество е от 30.06.1970 г., в който то е замислено като автономна форма, необвързана с която и да било национална правна система. Всъщност в първоначалния си вид това предложение е кодекс на Европейското дружество, в който се уреждат детайлно въпросите на структурата на управление, правата на акционерите, счетоводство, данъчно право и участието на работниците в управлението. Уредбата е била подробна, без да препраща към националните законодателства, а при празноти следвало да се прилагат общите принципи на статута или на националните правни системи. Участието на работниците в управлението се оказва един от въпросите, по които не може да се постигне компромис.

В изменен вид е предложен нов проект през 1975 г., който предвижда съставът на управителния съвет на Европейското дружество да се попълва от 1/3 представители на акционерите, 1/3 – представители на работниците и 1/3 – независими представители.

Ново предложение се прави през 1989 г., заедно с Директива за участието на работниците в управлението. През декември 2000 г. на срещата в Ница е представен Регламентът, който е приет на 8 октомври 2001 г. Така амбициозните проекти за Европейско дружество от 70-те години отстъпват място на по-скромна реализация.

Регламентът в настоящия си вид представлява частична хармонизация. Въпросите, които регулира са: образуване, преместване на седалището, структура на борда и участието на работниците и служителите в управлението. Последните две регламентации не са унифицирани, тъй като ще се различават в зависимост от избора, направен от Европейското дружество или от разрешението, дадено в националното законодателство.

Въпросите, които са изключени от уредбата в Регламента са: данъчно право, конкурентно право, право на интелектуална собственост и несъстоятелност.

Понастоящем, с препращанията, които прави Регламентът към националните законодателства, Европейското дружество е бледо копие на своя първообраз. Посочва се, че в резултат на уредбата в Регламента няма да има едно Европейско дружество, а толкова дружества, колкото са държавите-членки.

Като пример за наднационална правноорганизационна форма на общностно равнище може да се посочи Европейското обединение, основано на общ икономически интерес. Европейското обединение, основано на общ икономически интерес има особена правна природа, тъй като не цели печалба за себе си, а за улесняване и развитие на икономическата дейност на своите членове. За разлика от Европейското дружество Европейското обединение, основано на общ икономически интерес не е търговско дружество. Приликите между двете правноорганизационни форми се изразяват в придържане към принципа на мултинационалността и възможността за промяна на седалището.

Европейското дружество може да се образува само от вече съществуващи търговски дружества (понякога и от аналогични правни субекти), не и от физически лица. Регламентът предвижда четири способа за образуване на Европейско дружество (чл.2 от Регламента). Тези способи са изчерпателно изброени и отчитат европейската връзка на Европейското дружество и са проява на принципа на мултинационалността. Наред с това са достатъчно комплицирани.

Образуването на Европейско дружество и по четирите способа може да се извърши само от правни субекти, които имат седалище по регистрация и по извършвана дейност в Общността. Регламентът дава възможност на националния законодател да предвиди, че участник в образуването на Европейско дружество може да бъде и дружество, чието седалище по извършвана дейност не е в Общността, при условие, че дружеството е образувано в съответствие с правото на държава-членка, има седалище по регистрация в същата държава-членка и има реална и продължителна връзка с икономиката на държава-членка (чл.2, ал.5 от Регламента). Не е необходимо последната държава да е същата, където дружеството е образувано и има седалище по регистрация.

Европейското дружество възниква като правен субект от деня на вписването в регистъра на държавата-членка, където Европейското дружество има седалище по регистрация (чл.16 от Регламента). Следователно вписването има конститутивно действие. Липсва специален регистър за Европейските дружества, те се вписват в регистрите, които всяка държава-членка е длъжна да води за капиталовите търговски дружества в съответствие с чл.3 от Първата Директива 68/151. Вписването на Европейското дружество се обнародва в съответствие с Първата Директива. В официалния вестник на Общността (Official journal) също се прави съобщение за регистрацията и заличаването на Европейското дружество. Това съобщение има само информативно значение, то няма действието и не замества обнародването в официалния вестник на държава-членка.

Необходима предпоставка, за да се впише Европейското дружество, е спазването на процедурите, предвидени в Директивата, допълваща Статута по отношение участието на работниците и служителите в управлението.

Наименованието на Европейското дружество задължително се предшества или следва от съкращението SE. Само Европейско дружество има право да включва в наименованието си съкращението SE.

За действията, извършени от името на Европейското дружество, учредителите отговарят солидарно и неограничено в случай, че дружеството не поеме задълженията и няма друга уговорка (чл.16, ал.2 от Регламента).