Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Истинното, доброто и красивото
Още от времето на Платон и Плотин съществува една примамлива идея за красотата (beauty), която по различни пътища навлиза в християнската богословска мисъл. Според тази идея красотата е висша ценност - онова, към което се стремим заради същността му, и не е нужно да търсим допълнителна причина в преследването на тази цел. Така красотата се познава в сравнение с истината и добротата, бидейки една от трите висши ценности, които оправдават зумнитр ни склонности. Защо вярваме в р? Защото е вярно. Защо искаме х? Защото е добро. Защо гледаме у? Защото е красиво. Някак, твърдят философите, тези отговори са на една равнина: всеки от тях привнася състоянието на духа в лоното на разума, като го свързва с нещо, към което ни е присъщо да се стремим като разумни същества. Зададе ли някой въпроса: “Защо вярвам в нещо, което е истина?" или “Защо искам нещо, което е добро?", той така и не успява да вникне в логиката на нещата. Такъв човек не разбира, че дръзнем ли да търсим обосновка на убежденията и желанията си като цяло, то мотивите ни задължително трябва да се основават на истинното и доброто. Важи ли същото и за красотата? Ако някой попита „Защо те вълнува х?", дали подобно на „Защото е добро" и „Защото е вярно" отговорът „Защото е красиво" е безапелационен и не предполага опровержение? Изречем ли го, подценяваме подривната природа на красотата. Ако човек се заплени от някой мит, той е изкушен да повярва в него и така красотата се превръща във враг на истината. (Пиндар: "Красотата, заради която приемаме един мит, превръща невероятното във вероятно", „Първа олимпийска ода“.) Изкуши ли се мъж, увлечен по една жена, да оправдае пороците й, красотата става враг на добротата. (Вж. Абат Прево, който в романа си „Манон Леско“ описва моралния упадък на кавалера дьо Грийо заради красавицата Манон.) Предполагаме, че добротата и истината никога не се противопоставят една на друга, а в стремежа към едното се отдава нужното уважение към другото. Стремежът към красота обаче е много по-спорен. От Киркегор до Уайлд "естетическият" начин на живот, в който красота се преследва като висша ценност, се противопоставя на добродетелния живот. Любовта към митовете, историите и ритуалите, нуждата от утеха и хармония, дълбоко вкорененото желание за ред подтикват хората към религиозни вярвания, независимо от истиността им. Произведенията на Флобер, образността на Бодлер, музиката на Вагнер, чувствените форми на Канова са обявявани за неморални от онези, които вярват, че те озибразяват порока в съблазнителни краски. Не е нужно да споделяме подобни мнения, за да вникнем в същността им. Издигането на красотата на пиедестал като върховна ценност се поставя под въпрос за разлика от истината и добротата. Нека все пак споменем, че съвременният мислител не се впуска лесно по пътя, който води до подобно възприятие на красотата. Увереността, с която философите някога са го утъпквали, се основава на идеята на Плотин в „Енеади“, че истината, красотата и добротата са присъщи на божеството, чрез тях човешката душа познава божественото единство. Тази теологична визия се адаптира за целите на християнството от Свети Тома Аквински и е в основата на изкусните му и всеобхватни разсъждения, донесли му заслужена слава като философ. Но това не е схващане, което да прегърнем с охота, и за момента предлагам да го оставим настрана, като разгледаме понятието за красота, освободено от богословски окраски. Заслужава си да отбележим виждането на Тома Аквински по въпроса, тъй като то засяга дълбоко затруднение във философията на красотата. Тома Аквински възприема истината, добротата и единността като „трансцендентални“ - черти на действителността, присъщи на всички неща, тъй като са аспекти на битието, начините, по които висшият дар на битието става явен за разбирането. Възгледите му за красотата са само загатнати, без да са изказани категорично, но въпреки това той пише, сякаш красотата е трансцедентална (а това е и един от начините да обясним вече изказаното твърдение, че красотата принадлежи на всяка категория). Тома Аквински смята, че красотата и добротата в крайна сметка са идентични, бидейки отделни начини, по които единствената позитивна действителност се възприема рационално. Ако това е така, обаче, какво е грозотата и защо я избягваме? И как може да има опасни красоти, покваряващи красоти и неморални красоти? Или ако такива неща са невъзможни, защо са невъзможни и какво ни подвежда да мислим точно обратното? Не твърдя, че Тома Аквински не дава отговор на тези въпроси. Но те са примери за трудностите, с които се сблъсква всяка философия, която поставя красотата на една и съща метафизична равнина редом до истината, за да я внедри в сърцето на самото битие. Най-естествено е да кажем, че красотата е въпрос на привидност, a не на битие, а също и че като изучаваме красотата, се вглеждаме не в дълбочинната структура на света, а в чувствата на хората. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|