Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Илюстрация 3
| Някои следствия
Второто клише не е лишено от следствия. Трябва да приемем сериозно идеята, че в ценностите има тенденция за сравнение. Когато съдим за нещата по отношение на тяхната доброта и красота, често полагаме усилия да подредим възможностите, за да изберем измежду тях. Стремежът към абсолютна или идеална красота може да отвлече вниманието ни от по-неотложната задача да разберем правилно нещата. Редно е и е добре философите, поетите и теолозите да се занимават с красотата в най-висшата й форма. Но за повечето от нас е много по-важно да подредим заобикалящите ни неща и да се уверим, че очите, умовете и усещането ни за подходящо не страдат от това. Следва и друго съображение, а именно, че акцентът върху красотата може понякога да си противоречи вътрешно, като подсказва, че избираме между различни степени на едно и също качество, така че винаги трябва да се стремим към това, което е най-красиво във всичко, което избираме. Всъщност прекаленото внимание към красотата може да разруши собствения си обект. В случая с градския дизайн, например, целта е най-вече една сграда да се впише, а не да се откроява. Ако целта е да се откроява, то тогава трябва да е достойна за вниманието, което изисква, каквато е църквата на Лонгена. Това не значи, че скромната и хармонична улица не е красива. По-скоро предполага, че можем да разберем по-добре нейната красота, ако я опишем по друг, по-малко наситен начин, като форма на вписване или хармония. Ако се стремим всеки път към върховната красота, излъчвана от църквата Sta maria della Salute („Дева Мария Здраве на болните”), ще завършим с естетическо пресищане. Перчещите се шедьоври, които редом един до друг се борят за внимание, губят своята отличителност и красотата на всеки от тях воюва с красотата на останалите. Илюстрация 3 Смирена хармония: улицата като дом. Това съображение води до следващото, а именно че „красиво” в никакъв случай не е единственото прилагателно, което използваме при подобни съждения. Хвалим вещите заради елегантността им заради сложността, фината им патина, възхищаваме се на музиката заради изразителността, дисциплината, подредеността, оценяваме високо красивото, очарователното и привлекателното и сме много по-уверени в тези си съждения, отколкото в неопределеното твърдение, че една вещ е красива. Говоренето за красота означава да се навлезе в друго, по-възвишено царство, достатъчно отдалечено от ежедневните ни грижи, за да се споменава единствено с известно колебание. Хората, които винаги хвалят и преследват красивото, предизвикват смущение, подобно на онези, които непрестанно излагат на показ религиозните си вярвания. Имаме усещането, че подобни неща е редно да се пазят за приповдигнати моменти, а не да се парадира с тях сред хората или да си позволяваме да ги разискваме на вечеря. Естествено, възможно е да се договорим, че едно нещо може да бъде привлекателно, изразително, елегантно или каквото и да било до определена степен на красота, но единствено до определена степен, а не до степента, до която биха ни отвели Платон, Плотин или Уолтър Пейтър, като начин да заявим естетическото си верую. При изказването на подобно твърдение с определени уговорки се позоваваме на общия естетически усет. Но общият усет също така насочва към присъщата обтекаемост на езика ни. "Тя е много привлекателна - да, красива!" е убедително твърдение. Но също толкова убедително е и следното: "Тя е много привлекателна, но едва ли е красива". Насладата е по-важна от термините, използвани за да я изразят, а самите термини са в известна степен лишени от опора и се използват по-скоро да подскажат въздействието, отколкото точно да определят качествата, които го предизвикват. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|