Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Красотата и сетивата
Според една древна представа, красотата е обект на сетивната, а не на интелектуалната наслада и сетивата винаги се включват в оценяването й. Това е причината, когато в началото на XVIII век, философията на изкуството се самоосъзнава, да се нарече „естетика", от гръцката дума aisthesis, усещане. Когато Кант12 определя красивото като онова, която радва непосредствено, лишено от понятия, той предоставя богато философско разкрасяване на тази традиция на мисълта. Тома Аквински изглежда също споделя идеята, като определя красивото в първата част на Summa като онова, което е приятно да се види (pulchra sunt quae visa placent). Той обаче променя това твърдение във втората част, пишейки, че красивото се отнася само за зрението и слуха, тъй като те са най-познавателните (maxime cognoscitive) сред сетивата. И това не предполага, че той закрепостява изучаването на красотата до зрението, а че е по-слабо заинтересован от сензорното въздействие на красотата, отколкото от интелектуалната й значимост, дори и това да е от значение единствено ако красивото се оценява чрез зрението или слуха. Въпросът тук може и да изглежда не особено сложен: сетивно или интелектуално е удоволствието от красотата? Но тогава, каква е разликата между двете? Удоволствието от горещата вана е сетивно, а удоволствието от математическия пъзел е интелектуално. Но между тези двете има стотина междинни положения, така че въпросът къде се разполага естетическото удоволствие върху спектъра се превръща в един от най-дълго разискваните проблеми в естетиката. Ръскин, в прословутия пасаж от „Съвременни художници“, разграничава единствено сетивния интерес, който той нарича aesthesis, от истинския интерес към изкуството, който нарича theoria, от гръцката дума за съзерцание, но не желае да присъедини изкуството към науката или да отрече, че сетивата са тясно свързани с оценяването на красотата. Повечето мислители избягват езиковите иновации на Ръскин и запазват термина aesthesis, признавайки обаче, че с него не се означава чисто сетивната рамка на ума. Красивото лице, красивото цвете, красивата мелодия, красивият цвят - всички те са в действителност обекти на вид сетивно удоволствие, наслада, доставена от гледка или звук. Ами красивият роман, красивата проповед, красивата теория във физиката или красивото математическо доказателство? Ако обвържем красотата на романа твърде непосредствено със звученето му, тогава следва да считаме превода му за съвсем различно произведение на изкуството от романа в оригинал. И това със сигурност отрича истински интересното в изкуството на романа - разгръщането на сюжета, контролираното поднасяне на информация за един въображаем свят и разсъжденията, които съпътстват сюжета и засилват значимостта му. Нещо повече, ако прекалено обвържем красотата със сетивата, може да се окаже, че се питаме защо толкова много философи, от Платон до Хегел, избират да изключат сетивата за вкус, докосване и обоняние от усещането за красота. Не са ли винопроизводителите и гастрономите посветени на собствения си вид красота? Не съществуват ли красиви аромати и вкусове, подобно на красивите гледки и звуци? Не предполага ли обширната критика, посветена на оценяването на храната и виното, близък паралел между изкуството на стомаха и изкуството на душата? Тук, много накратко, ще отговаря на тези въпроси. Когато оценяваме един роман, интересът ни неминуемо е насочен повече към разказаното, отколкото към сетивния характер на звуците, използвани, за да се разкаже. И въпреки всичко, сведат ли се разказите и романите до съдържащата се в тях информация, би било необяснимо защо непрекъснато се връщаме към думите, препрочитаме любими пасажи и позволяваме на изреченията да проникват в мислите ни дълго след като сме се запознали със сюжета. Редът, в който се разгръща сюжетът, напрежението, балансът между повествованието и диалога, между тях и коментара, са сетивни черти, защото зависят от очакването и развръзката, както и от постепенното разгръщане на повествованието във възприятията ни. До такава степен романът е насочен към сетивата, но не като обект на сетивна наслада, подобно на луксозен шоколад или отлежало вино, а по-скоро като нещо, представено чрез сетивата на ума. Да разгледаме разказите на Чехов. Едва ли е от съществено значение, че изреченията в превода не звучат като оригинала на руски език. В тях се представят същите образи и събития в същата идейна последователност. Но въпреки всичко, в тях се съдържа колкото експлицитност, толкова и подтекст, колкото разкриват, толкова и скриват. И все пак те се следват един друг по логиката на наблюдаваното, а не на обобщаваното. Изкуството на Чехов улавя живота такъв, какъвто е, и го дестилира в образи, в които се съдържа драма, както капката роса съдържа в себе си небето. Следвайки подобна история, изграждаме свят, чието тълкуване във всеки момент се управлява от гледките и звуците, които си представяме. Що се отнася до вкуса и обонянието, струва ми се, че философите имат основание да ги поставят в периферията на интереса ни към красотата. Вкусът и обонянието не подлежат на систематична организация, която превръща звуците в думи и тонове. Можем да им се наслаждаваме, но само по чувствен начин, който едва докосва въображението ни или мисълта ни. Те са, така да се каже, недостатъчно интелектуални, за да предизвикат интерес към красотата. Всичко това са само разсъждения, водещи до заключения, които изискват много повече аргументи, отколкото мога да им отредя тук. Предлагам, вместо да подчертаваме „непосредствения”, „сетивния”, „интуитивния” характер на преживяването на красотата, да разгледаме начина, по който даден предмет изниква пред нас, когато преживяваме красотата. Когато говорим за „естетическата“ природа на нашето удоволствие от красотата, имаме предвид не усещането, а представата, която изниква в ума ни. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|