Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Някои клишета
След всичко казано дотук, да се поучим от философията за истината. Опитите да се дефинира истината, да се разкрие какво представлява тя в своята същност и дълбочина, рядко са убедителни, тъй като винаги приключват с предположения за това, което трябва да докажат. Как да се дефинира истината без предварително да се заложи разграничението между вярна и погрешна дефиниция? В борбата си с този проблем философите предлагат теорията за истината да се съобрази с някои логически клишета и те колкото и обикновени да се струват на невъоръженото с теоретично познание око, се възприемат като убедителни критерии, на които се подчинява всяка философска теория. Например, клише е, че ако изречението s е вярно, то и изречението "s е истина" е също вярно, както и обратното. Има и клишета, според които една истина не противоречи на друга, твърденията претендират за истиност, твърденията ни не са истинни просто заради казаното от нас. Философите изказват привидно задълбочени твърдения за истината, но често цената на впечатлението за задълбоченост се заплаща, като се отхвърля едно или друго от тези елементарни клишета. Следователно, би ни помогнало да определим обекта си, като в началото съставям списък на съпоставими клишета относно красотата, чрез които подлагаме на проверка теориите си. Ето шест от тях: (i) Красотата ни доставя удоволствие. (ii) Едно нещо може да е по-красиво от друго. (iii) Красотата винаги е причината да се насочим вниманието си към притежаващата красота. iv) Красотата подлежи на съждение: съждението на вкуса. v) Съждението на вкуса засяга красивия предмет, а не състоянието на ума на възприемащия. Опиша ли един предмет като красив, описанието се отнася за него, не за мен. (vi) Независимо от това не съществува косвено съждение на красотата. Няма начин да бъда убеден в съждение, което не е мое собствено, нито е възможно да се превърна в експерт по красота просто като изучавам това, което другите са казали за красиви предмети, без да я изпитам и да направя собствено съждение. Възможно е да се усъмним в последното клише. Мога сляпо да вярвам на някой критик, на чието съждение за музика и изпълнения да се доверявам напълно. Не е ли същото като да заимствам възгледите си за науката от мненията на експертите или възгледите си за закона от решенията на съда? Отговорът е "не". Когато се доверявам на един критик, това означава че се съобразявам със съждението му, дори и да не съм отсъдил лично. Но собственото ми съждение очаква личното ми преживяване. Едва когато чуя музикалното изпълнение и го осъзная, заимстваното от мен мнение всъщност се превръща в собствено съждение. Оттук идва и комедийното в следния диалог от романа „Ема“3 на Джейн Остин: Та значи казваш, строго погледнато, мистър Диксън не е красив. Красив ли? О, не, по-скоро е обикновен. Вече ви казах, че е обикновен. Но, скъпа моя, ти каза, че мис Кембъл не би признала, че той е обикновен и че самата ти… О, моята преценка не означава нищо. Когато някой ми харесва, той винаги ми изглежда хубав. Като го наричам обикновен, просто ви цитирам общото мнение. В този диалог втората участничка, Джейн Феърфакс, пренебрегва впечатленията си от външния вид на мистър Диксън, и като казва за него, че е обикновен, тя не прави собствено съждение, а предава съждението на останалите. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|