Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Парадокс
Първите три от тези клишета се отнасят до привлекателното и приятното. Ако едно нещо е приятно, това е основателна причина да се прояви интерес към него, а и някои неща са по-приятни от други. Също така в някакъв смисъл приятното не подлежи на косвена преценка. Собственото удоволствие е критерият за искреност и когато се говори за обект, който другите намират за приятен, най-многото, което чистосърдечно може да се заяви, е, че той очевидно е приятен, или че изглежда приятно, тъй като останалите споделят това мнение. Обаче, изобщо не става ясно, че съждението за нещо като приятно се отнася за самото него, а не за хорската природа и характер. Разбира се, съдим различно за приятните неща: редно е е да се наслаждаваме на някои от тях и е грешно да се наслаждаваме на други. Обаче тези съждения са насочени към състоянието на ума на субекта, а не върху качеството на обекта. Можем да кажем всичко, което поискаме за това, дали са редни и грешни удоволствията ни, без да се позоваваме на идеята, че някои неща са истински приятни, а други само изглеждат такива. С красотата обаче нещата не стоят така. Тук съждението се концентрира върху отсъдения обект, а не върху субекта, който съди. Разграничаваме истинската красота от фалшивата красота - от кича, сантименталността и прищявката. Спорим за красотата и се стремим да образоваме вкуса си. И съжденията ни за красотата често се подкрепят от критическото разсъждение, което се фокусира изцяло върху характера на обекта. Тези твърдения изглеждат очевидни и въпреки това, когато се комбинират с другите клишета, които изброих, се получава парадокс, който заплашва да подкопае целия обект на естетика. Съждението на вкуса е истинско съждение, подкрепено от съответните причини. Но тези причини никога не довеждат до дедуктивен аргумент. Ако можеха, щяха да са възможни косвени мнения за красотата. Би имало експерти по красота, които никога не са изпитвали онова, което описват, и правила за произвеждане на красота, които биха прилагали и лишените от естетически вкус. Вярно е, че художниците често се опитват да се вдъхновяват от красота, различна от тази, която създават: Уърдсуърт се вдъхновява от красотата на пейзажа в Езерната област, Пруст4 – от красотата на сонатата на Вентьой, Ман – от красотата на Йосиф, а Омир – от красотата на Елена от Троя. Но красотата, която възприемаме в тези вдъхновения, обитава тях, а не описаните неща. Възможно е някой ден в земите на Троя да се намери бюстът на Елена и да се установи истинската прилика, макар и да сме поразени от грозотата на изображението и с ужас да осъзнаваме колко е била безсмислена каузата, за която се е водила тази война. Бях наполовина влюбен в жената, изобразена във Втория квартет на Яначек5 и наполовина в онази, обезсмъртена в „Тристан и Изолда“. И двете произведения са безупречни свидетелства за красотата, която ги е вдъхновила. И все пак, за мое разочарование, фотографиите на Камила Стослова и Матилда Везендонк показват две невзрачни жени в старомодни дрехи. Следователно се сблъскваме със следния парадокс: съждението за красота се предявява към обекта и може да е подкрепено от съответните причини, но те не извеждат по принуда съждението и е възможно да се отхвърлят без опровержение. Тогава причини ли са те или не? Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|