Кръстоносните походи

77
Църквата забранява острата сатира. Но не може да я спре. През цяла Западна Европа минава хапливата песен на Фигейра.
[1]
Състоял се в Латеранския дворец в Рим.
↑
твоята зла измама и глупост ни доведоха в
Дамиета.

78
КОМЕДИЯТА НА ШЕСТАТА СВЕЩЕНА
ВОЙНА
Петият кръстоносен поход нанася нов удар върху папския престиж. Отново във върховете на църквата избухва скандал. Папа
Хонорий III вменява всички неуспехи във вина на германския император Фридрих II. Нали все някой трябва да е виновен!… Още през 1215 година императорът бе обещал да вземе участие в богоугодното начинание, а после най-безсрамно се бе отказал!… Пък и на всичко отгоре заплашва да владее свободните италиански градове в Ломбардия. А това никак не се харесва на римския първосвещеник.
Папа Хонорий III се сърди. Заплашва лукавия император с анатема.
За всеобщо учудване владетелят на Свещената римска империя се „разкайва“. Негови пратеници уверяват християнския първопастир,
че той е готов бързо да навакса пропуснатото. Ако „негово светейшество“ се съмнява, нека види сам — по заповед на императора се строят петдесет кораба за конна войска, която ще се отправи към
„светата земя“.
Но защо? Дали хитрият честолюбец Фридрих, който нарочно така дълго бе отлагал да поеме кръста, сега се е изплашил от папския гняв? Или в него се е пробудила християнската му съвест?…
Истината е друга.
През 1225 г. император Фридрих II Хохенщауфен встъпва в брак с ерусалимската принцеса Йоланта. Оттогава пред алчното му око се върти съблазнителният мираж на ерусалимската корона. И сега, щом
„светият отец“ зове на „свещена война“, защо да не вземе участие в нея? Той веднага би потеглил. Но на два пъти все трябва да отлага.
Първият път по липса на желаещи. А вторият — поради несигурното положение в Сицилия.
Недоволен от забавянето, папа Хонорий III му налага да заплати голяма глоба в злато на константинополския патриарх за нуждите на
„гроба господен“. Императорът е готов да даде златото, ако „светият престол“ го признае за ерусалимски крал.

79
И така след двегодишни протакания през лятото на 1227 година в Бриндизи се събират рицари около 30–40 хиляди на брой. В
пристанището се поклащат туловищата на новопостроените кораби,
готови за път.
Комедията на шестата свещена война започва.
Точно по това време папа Хонорий III умира. На „светия престол“ сяда осемдесетгодишният Григорий IX. Новият „наместник божи на Земята“ по стремежи и амбиции напълно си прилича с
Григорий VII и Инокентий III. Но не и по ум. Изкуфелият старец с четири очи гледа да напакости на Фридрих II, опасния враг на папството. Той дълго се чуди какво да направи. Ето на — коварният враг на христовата вяра за трети път вече отлага свещената война! Той нарочно изтощава войската си с глад. Подиграва се със светото начинание. Мястото му не е в лоното на светата църква. Да се отлъчи незабавно! Ако Ерусалим ще бъде освободен от нечестивеца Фридрих
— разсъждава папата, — то по-добре да си стои под властта на мюсюлманите! Затова той налага възбрана върху похода.
Император Фридрих II посреща с присмех папската анатема.
Напук на негово светейшество корабите му надуват платна към Сирия.
— Пират! Мохамедов служител! — крещи с несдържана ярост
„светият отец“. Не да воюва с исляма, а да заграбва чужди кралства в
Палестина се е разбързал коварният нечестивец!…
Императорските кръстоносци слизат благополучно в Акра. За съобразителния Фридрих не е нужно много време да се оправи в заплетените отношения на франките с обкръжаващите ги мохамедани.
Той се намесва в борбите на Малек ал Камил с неговите непокорни васали. Помага му.
Благодарният султан щедро се отплаща. Той отстъпва
Ерусалимското кралство и няколко околни града на императора. От своя страна Фридрих II със специален договор се задължава десет години да подкрепя султана срещу всичките му врагове. Включително и франките!
С договора от февруари 1228 година Фридрих II Хохенщауфен може да се поздрави. Това е голяма дипломатическа победа. Ерусалим е освободен без бой. Това, за което другите напразно са проливали кръв, той с хитрост и благоразумие е постигнал! А търговията между
Египет и Сицилия се улеснява и укрепва със специални гаранции.

80
С това и завършва шестата свещена война. Император Фридрих
II Хохенщауфен, владетел на Свещената римска империя, крал на
Сицилия и Ерусалим, освободител на „гроба господен“, може спокойно да потегли към дома.
Папа Григорий IX не може да се побере в кожата си от яд.
Налага интердикт
[1]
на новоосвободеното Ерусалимско кралство. Но това му се струва малко. Изпраща войски в северноиталианските владения на Фридрих II. Обаче, претърпял поражение, „негово светейшество“ трябва да се признае за победен. С неохота снема отлъчването от „мохамедовия служител“, утвърждава всички договори на ненавистния „сицилийски султан“ с египетския владетел и нарежда на всички католици в Сирия и Палестина строго да ги съблюдават. Противно на волята му е всичко това. Ала войските на омразния Хохенщауфен всеки момент могат да го свалят от „светия престол“ и той да свърши както някога Григорий VII в германски плен и принудително изгнание.
Изтичат десет години. А с тях и договорът между Фридрих II и
Малек ал Камил. Отново монаси и свещеници приканят „добрите“
католици да засилят паричните си пожертвувания за делото на кръста.
Нека не се скъпят „верните на свети Петър“, а да влеят нови попълнения в папската хазна. Но за разлика от всички предишни походи рицарите на кръста не бива да помагат на Ерусалимското кралство. Откак е подвластно на Фридрих II в очите на папата, то не е вече обект на „свещените войни“. Нека дрязгите и междуособиците в него го направят жертва на мохамеданите! Папата гледа само
Фридрих да бъде уязвен. Друго нищо!
На папския призив за „свещена война“ големите и силни европейски владетели не обръщат никакво внимание. Имат си други грижи. Отзовават се само двама дребни монарси — крал Тибо
Наварски и херцог Хуго Бургундски. През пролетта на 1239 година техните малобройни войски се събират в Лион. И въпреки възбраната на папата да се помага на франкските държавици тяхната лакомия ги отвежда право там. Пристигнали в Сирия, те по искане на „бедните рицари на храма“ — тамплиерите, се залавят да помагат на дамаския емир против новия египетски султан Асали Ейюб. Дамаският емир обещава териториални отстъпки в Палестина. Жадните за плячка

81
„во̀йни христови“ потеглят против Асали Ейюб, но при Газа, недалеч от Аскалон, египтяните ги разбиват.
Цели пет години Тибо и Хуго скитат по франкските земи.
Накрая през лятото на 1244 година те си заминават много по-бедни,
отколкото са дошли.
След тяхното заминаване отношенията между тамплиери и хоспиталиери стават нетърпими. Алчните ордени се хващат гуша за гуша. А през септември 1244 година конницата на Асали Ейюб се появява пред Ерусалим. Десет хиляди египтяни извършват над франките това, което някога бяха извършили над мюсюлманското население техните далечни предци от първата свещена война.
Загиват всички християни в „светия град“… Той завинаги пада под властта на мюсюлманите.
[1]
Интердикт — църковна забрана. Право на папите да забраняват църковната служба в някоя страна с цел да принудят владетеля й да се подчини на волята на папата.
↑

82

Изтегляне 1.66 Mb.

Сподели с приятели: