Кръстоносните походи
Изтегляне 1.66 Mb. Pdf просмотр
|
| ГОРЧИВИЯТ УРОК След смъртта на братята Петър и Асен на българския престол се възкачва Иваница, когото ромеите наричат Калоян (т.е. Кало Йоан — Хубав Иван). Най-малкият брат на Асеневци продължава войните за пълно освобождаване на българските земи от ромейска власт. За признаване на царското си достойнство той през 1202 година сключва уния с папа Инокентий III. А когато латинските завоеватели се настаняват в Константинопол, младият български цар вижда в тяхно лице естествен съюзник против коварните ромейски управници. Но българо-латинското съседство има друга съдба. Император Балдуин приема българските пратеници, заобиколен от латинските си велможи, в пълния блясък на императорското си достойнство. Той нетърпеливо изслушва пратениците. По устните му играе високомерна усмивка… Така е няколко мига, след като пратениците свършват. После избухва. За какво „съседство“ може да става дума? Кой е този Калоян? Как се осмелява да говори с императора като с равен? Щом земите на север от Хем (дн. Стара планина) са били под властта на ромейските василевси (императори), те по право принадлежат нему, на Балдуин! Калоян, това нискородено псе, трябва да се подчини или го чака гибел! Страшен гняв пламва у суровия и енергичен Калоян. Времето на разплатата наближава. Калоян знае за готвеното въстание на гърците. И е готов да помогне. Когато през март 1205 година император Балдуин с главните сили тръгва на поход срещу Никейската империя, въстанието избухва. Най-напред — в Димотика, владение на жестокия граф Хуго дьо Сен Пол. Ненавистният латински гарнизон е избит. Въстава и Адрианопол (Одрин). Венецианските господари презглава бягат от града. От Филипопол (Пловдив) спасява кожата си с бягство херцог Рьоне дьо Три. Но на път за Константинопол въстаници застигат малката му войска и я изтребват… 67 Ужасни вести една след друга пристигат в Константинопол. Тукашните латинци тръпнат в тревога. Маршал Вилардуен и рицарят Манасие дьо Лил бързо повеждат наличните войски към разбунтуваните области. Целта им е Адрианопол. Но късно. В помощ на въстаналите гърци са се притекли български дружини, пратени от Калоян. „Латинците — съобщава Вилардуен — дошли пред Одрин и го намерили с твърде многоброен гарнизон и видели върху кулите бойните знамена на Йоанис, краля на Влахия и България“… Те не посмели да атакуват града. Задоволяват се да го обсадят в очакване на главните кръстоносни сили. Няколко дни по-късно, на 25 март 1205 година, те дочакват рицарската войска, предвождана от император Балдуин и Енрико Дандоло. Императорът и венецианският дож също не смеят да започнат пристъп срещу силната крепост. Решават, че е по-добре да засилят обсадата. Стотици каменни гюлета се изсипват върху стените. Специални групи подкопават техните основи. Защитниците се отбраняват. Но са без храна. Не се знае колко ще издържат. И точно в критичния момент пристига помощта от България. „Йоанис идвал да подпомогне обсадените в Одрин с твърде голяма войска, защото той водел власи и българи и около 14 000 кумани, които не били покръстени“ — пише Вилардуен. А Никита Акоминат допълва: „… заедно с българската войска преминал (Калоян) дебнешком долища и планински теснини и се разположил зад високи хълмисти места в желанието си присъствието му да остане незабелязано от нападателите“. Българската войска се разполага на лагер около пет километра северно от Адрианопол. Калоян знае, че не бива да се хвърли слепешката срещу желязообкованите латинци. Трябва да узнае как се сражават те, какви военни хитрости прилагат, къде са най-уязвими. Затова изпраща срещу тях един кумански отред на разузнаване. Пред малобройния враг рицарите проявяват смелост. Втурват се необуздано да преследват куманите. Куманите побягват привидно, обсипвайки ги със стрели. Увлечени в преследване, латинците непредвидливо се отдалечават от своя укрепен лагер. А когато изморени и разочаровани от безплодната гонитба поемат назад, куманите ненадейно ги нападат в гръб… Схватката не е кръвопролитна. Но тя показва на Калоян как да порази нашествениците. С дръзки набези и подмамване в засада. 68 На следващия ден, 14 април 1205 г., многобройната куманска конница отново налита рицарския стан. Моментът е подходящо избран. „Во̀йните христови“ току-що са се разположили да ядат. Никой не допуска, че „дивите скити и власи“ ще се решат на такава дързост. Върху тях се изсипва облак от стрели. Като разлютени оси те бръмчат във въздуха. Пробиват шатрите, удрят се в броните и щитовете. Пронизват хора и коне. Затръбява тревога. Настъпва суетня. Всички проклинат досадните нападатели. С викове и охкане оръженосци подават на сеньорите си шлемове и брони. Пехотинците се подреждат за бой. Подплашени коне се лутат с тревожно цвилене… И все пак отначало никой не се втурва срещу нападателите. Защото след вчерашното неблагоразумие военният съвет най-строго е забранил да се влиза в бой с отделни конни дружини на неприятеля. Но куманите стават все по-дръзки. Препускат на малките си жилави коне, потънали в прах и пяна, току до шатрите на кръстоносния стан. — И-и-и-ъ-ъ-ъ! — ехти пискливият им боен вик и заглушава конското цвилене. Стрелите се сипят като ураган. Никой не може да стои без щит. Това не може повече да се понася! Кръвта на граф Луи дьо Блоа кипи. Гордият сеньор не ще се свива като последен страхливец. Какво е за него да разгони презряната чергарска сган!… С нетърпеливо движение самонадеяният рицар дръпва поводите на своя кон. След него като лавина се понасят верните му рицари. С насочени копия те се врязват в куманското множество. Куманите мигом обръщат гръб в измамно отстъпление. Заслепените рицари се втурват да ги гонят. Земята се тресе под ударите на хиляди копита. Но куманските коне са бързи. Пък и товарът им е лек. Те вземат преднина. Това засилва още повече жаждата за подвизи у латинците на граф дьо Блоа. За самия него е важно само едно: нападателите бягат, да се унищожат! Никой от неговата войска не вижда накъде ги мами отстъпващата куманска конница. Никой не обръща внимание на стръмните оврази и мочурливите тресавища. |