Късно пробуждане на една нация в търсене на идентичност

„ Истанбулската азбука ” се използва в южните и централните албански области, в Истанбул, както и сред някои общности в чужбина. Но на северозапад, в албаноезичната провинция Шкодра, тази азбука не се налага. Католическите свещеници продължават да държат на латинската азбука според принципите за транскрибция на звуците от албански език, установени през XVII и XVIII век.

Нещата дори вървят към усложняване. Дружеството „Башкими”, създадено от францисканците в Шкодра, от 1899 г. се опитва да разпространява нова азбука, съставена само от латински букви. Използва се съчетания от две букви, за да изрази всички фонеми. Две години, по – късно дружеството „Агими”, създадено от йезуитите, също започва да разпространява нова азбука основана само на латинската, вместо съчетания от две букви.

През годините 1901-1908 в Шкодра са в сила най – малко три азбуки, за да се пише на албански език, без да се брои арабската, която продължава да се използва за някои албански издания. Всяко описание застъпва определена азбука, дори някои разновидности.

„Конгресът за писмеността” през 1908 г. е бил улеснен от съчетанието на политическите обстоятелства, предизвикано от „младотурската революция”. Проявите на въоръжена съпротива стават активни в началото на ХХ в. Лигата от Пейо през годините 1899-1900 г. осъществява продължение на делото на Призненската лига. Тя поема борбата за териториална цялост и автономия на Албания. В същото време културното движение, познато като национално Възраждане, изживява нов подем.

„Младотурската революция” избухва в контекста на културен кипеж и подем на албанската съпротива. Превратът на младотурците през лятото на 1908 г. успява благодарение на сътрудничеството с тази съпротива. Още през ноември 1905 г. е създаден таен комитет в Монастир. Въоръженото съпротивително движение на албанците, което се развива през годините 1906-1908, е независимо от движението на младотурците. Борбата срещу султанския абсолютизъм ги сближава. Младотурците се опират на бунта на военните части в албанските провинции и в Солунския вилает. Техните редици включват не малко албанци, който по-късно ще провъзгласи независимостта на Албания.

Те възприемат възстановяването на Конституцията от 1876 г. като обещание за свобода, по – специално в културен план. Разрешено е да се публикуват и разпространяват книги и вестници на националния език. Обучението на албански език става възможно.

Най – забележителното, случило се в албанските провинции през лятото на 1908 г., е появата на албански вестници, клубове и училища. За да осъществят своята „османска” програма, младотурците са принудени да се опират върху най – консервативните, най – реакционните среди от албанския народ.

Непосредствено след съобщението за възстановяване на конституцията в последните дни на юли 1908 г. албанските интелектуалци създават клуба „Башкими” в Монастир.

Макар конституцията да защитава основните свободи, принципът на „османизма” налага обучението в училищата да се води само на турски език. Албанския е елиминиран. Клубовете искат да развиват обучението на албански. Те са под постоянна заплаха да бъдат закрити.

През лятото и есента на 1908 г. са създадени от клубовете голям брой албански начални училища в градовете и селата.

В края на август 1908 г. клубът „ Башкини ” в Монастир призовава за провеждане на конгрес, на който да се постигне съгласие за една обща за всички албанци азбука. Определена е датата 14 ноември. Реакциите в различните клубове са въодушевени.

На 21 октомври 1908 г. френския консул в Монастир отбелязва , че целта на конгреса е да постигне съгласие между всички албанци за приемането на една обща азбука.

Конгресът е открит на 14 ноември 1908 г. в присъствието на валията на Битолския вилает. През първите два дни присъстват около 400 души. Тъй като критериите за представителство са много строги, право на глас имат само 52-ма. Представени са главните градове на 4-те вилаета, както и редица албански сдружения от чужбина. Бъдещето на нацията ще бъде скрепено с договор за обща азбука! На третия ден делегатите избират комисия от 11 членове, които ще обсъдят различни възможни варианти на азбука. За неин председател е определен Герг Фишта, 36 годишен католически свещеник и поет от Шкодра.

Несъмнено „ конгресът за азбуката „ в Монастир е важен момент в историята на албанската нация. Тази нация не е основана нито върху идеята за „раса” , нито върху определено религиозно вярване, а върху наследство, към което албанците са привързани независимо от религиозната си принадлежност: езика.

Макар поривът да е много силен през есента на 1908 г., той скоро бива спрян от поведението на управляващите младотурци: развиването на албанско национално съзнание, стремленията към автономия, към самоуправление на албанците се сблъскват с „османската” визия на младотурците за една модерна държава.на албанските училища са наложени всевъзможни ограничения. През юли 1909 г. Парламентът гласува закриването на албанските клубове. Клубовете продължават да съществуват и да се развиват въпреки репресиите. До балканските войни от 1912-1913 г., които бележат края на турското господство, се поддържа много силно напрежение сред албанските патриоти, които защитават своите училища и продължават да се борят за автономия на албанските провинции.

При тези тежки условия до провъзгласяването на независимостта през 1912 г. въпросите за разпространението на знания остават сред първостепенните задачи на албанското патриотично движение.

2. 
   Основополагащи митове и славни предци
   

Въпросът за героите и предците на албанците занимава силно авторите от националното Възраждане.

Устното народно творчество възкресявало историята на албанците до Скендербег и до началото на османския преврат.

Скендербег

Най – четената от албанците книга в края на ХIХ и началото на ХХ в. е Историята на Скендербег от Наим Фрашери. Става дума за епична поема, която проследява живота на националния герой в хронологичен ред в 22 песни. Авторът Марин Берлети бил албанец, съвременник на Скендербег. Той избягал в Италия, както много негови сънародници, след смъртта на Скендербег и изчезването на независимата албанска държава.

Скендербег се нарича всъщност Георги Кастриот. Роден е около 1405 г. и умира през 1468 г. Неговият баща е Гьон Кастриоти, владетелят на Круя, близо до Тирана. Той първи от фамилията влиза в сблъсък с турците: първите набези на османската войска в областта датират от около 1385 г., а голямата битка на Косово поле се води през 1389 година. Неговата крепост Круя е превзета от османците около 1415 г.

Отделен от семейството си, Георги получава турско възпитание. Дават му мюсюлманското име Искандер. Обучен е в изкуството на войната. Разказите представят младия воин, подготвен да служи, като нов Александър Велики

Обратът в живота на Скендербег настъпва, когато той е близо 40 – годишен. През септември 1443 г. се завърнал в родните земи, за да започне война за освобождение на албанския народ.

Синът му Мехмед II , качил се на трона през 1451 г. и спечелил си прозвището Завоевателя след превземането на Константинопол през 1453 г., се оказал неспособен да победи Скендербег.

Поражението на османската армия край Ниш през 1443 г. можело да означава, че вятърът окончателно се бил обърнал в полза на християнските сили.

Скендербег е напуснал Круя през 1439 или 1440 г. И тогава станал санджакбей на санджака Никопол. Но може и да е било най – вече за да бъде отдалечен от бившето владение на рода Кастриоти.

От края на 1443 г. той се противопоставя на османската армия. Епопеята продължава четвърт век, до неговата смърт. Съпротивата му продължава и след падането на Константинопол. През 1464 г. папа Пий II се кани да посети Албания, за да връчи кралския скиптър на Скендербег.Скендербег умрял четири години по – късно. Смъртта му е изживяна като момент на отчаяние. Още след 1480 г. турците окупират всички албански земи и дори дебаркират на другия бряг на Адриатическо море, в Отранто, Италия. Много албанци бягат към Пулия.

Митичният народ на пеласгите

Освен темата за националния герой и друга тема сирно присъства в литературата на националното Възраждане, по – специално у Наим Фрашери: темата за „пеласгийския” произход на албанците. В древността гърците смятали пеласгите за много древен народ. Този народ е живеел в южните части на Балканския полуостров при идването на гърците.Гърците изградили своята цивилизация върху руините на пеласгийската. Гърците били народ от воини и мигриращи пастири. Те получили от пеласгите значителна част от своите знания и вярвания: на тях дължали някои от монументалните си градежи, наречени циклопси, като най – старото укрепление на Акропола.Пеласгите били народ работлив и миролюбив, жертва на жестокостта и неблагодарността на гърците.

Теорията пеласгийския произход на албанците има и идеологически аспект: тя легитимира защитата на албанските земи и отхвърляне на елинизацията. Албанците трябва да бъдат на висотата на своите деди, устояли на всички опити за асимилация и предали им в наследство оригинален език. Те трябва да запазят този език и да го вградят в своя национална култура.

Сърбите са дошли късно на Балканите, по времето на Византийската империя, следователно териториалните им претенции няма как да имат същата легитимност като албанските!

През XIX в. това гледище широко се споделя от западни историци, които се интересуват от проблемите на Балканите. Така в своята Универсална история, написана през първата половина на XIX в., Чезаре Канту говори за пеласгийската раса, за да обозначи албанците. Твърде показателна за тезата на древния „пеласгизъм” ни се струва и История на Албания, написана през 1884-1889 година от французина Жан-Клод Фавейриал. Той е бил католически свещеник.

През ХХ в. науки като лингвистиката и археологията промениха познанията както за движенията на населенията през епохата на неолита, за развитието на езиците или значението на митовете на далечните предци.

И до днес много албанци са склонни да приемат буквално написаното преди един век за пеласгийския им произход. Днес албанските университетски преподаватели (лингвисти, историци, археолози и пр.) както в Тирана, така и в Прищина обикновено са скъсали с „пеласгизма”.

1. 
   Произход на албанците
   

1. 
   Албанският е индоевропейски език
   

На пръв поглед в случая с албанците нещата изглеждат по – прости: вижда се непрекъснатост между езика, който говорят днес, и говорения от дедите им в древността. Албанският език се е развил лексикално – фонетично и граматично.

Проблемът е, че са известни твърде малко неща за езика, говорен от предците на албанците в древността. Няма съмнение, че тези езици са били индоевропейски и модерният албански също е индоевропейски език. Различава се от турския.

По времето на Възраждането през втората половина на XIX в. малцина сред албанците си задават въпроса дали албанският е индоевропейски език. Терминът „индоевропейски” се налага трудно. Макар че още от XVIII в. някои лингвисти разкриват родството на европейските езици, по – специално латински и гръцки, със санскритският, на които език са написани големите брахмански текстове на Индия, определението се появява за първи път през 1813 г. Още през първата половина на XIX в. е отбелязан голям напредък в проследяване на родословието на индоевропейските езици. Техните трудове – публикувани на немски език – до края на XIX в. събуждат слаб интерес във френските университети и са непознати в Османската империя.

Германският граматик Франц Боб определя в труд, публикуван през 1816 г. като „език – извор”, от който произтичат санскрит, староирански, гръцки, латински и немски. Днес лингвистиката и археологията са единодушни, че етносът, говорил „индоевропейския” праезик, е започнал да се разпространява преди около 7000 години. Вероятно през V хилядолетие пр. н. е. този етнос – за негова люлка се сочи Източна Европа, от двете страни на средното течение на Волга, между Дон и Южен Урал – загубил своето единство и се създали диалекти, сетне езици, които през последните хилядолетия произвели нови диалекти и нови езици и така нататък до езиците от индоевропейското семейство, които познаваме днес.

Индоевропейските езици се подреждат в различни групи: романски езици (френски, италиански), германски езици (английски, немски), славянски езици (руски, полски), ирански езици (фарски, кюрдски), индийски езици.

Във всеки индоевропейски има думи, които произхождат от контактите с народи, говорещи езици от други семейства. Във всеки индоевропейски има думи, които принадлежат на праиндоевропейски „субстрат”.

Разпръскването на индоевропейците

Дълго време, основавайки се върху различието kentum/satem, се твърдеше, че първоначалното разцепване е станало на две групи и че илирите, представяни предци на албанците, принадлежали към същата „макрогрупа”, както предцитена славяните, балтийците, арменците, иранците и индийците. В групата „кентум” откриваме старокелтски, старогермански, италийски и старогръцки езици. Разделението е станало на два големи дяла: западна група (кентум) и източна (сатем). С откриването на редица езици през ХХ в. картината се усложни: стана известно, че индоевропейски език, наречен условно „тохарски”, е бил говорен в китайски Туркестан докъм V в. пр. н. е. – той бил от типа „кентум”.

„Индоевропейците” не са първите жители нито на Европа, нито на Индия! Както и че не са в основата на неолитизацията на Европа. Тя е започнала на Балканите от VII хил. пр. н. е.

Трябва да уточним какво разбираме под „неолит”, за да разберем какви са могли да бъдат отношенията между индоевропейските нашественици и народите, които са живеели в Европа преди тяхното идване. За да опростим нещата, ще кажем, че с влизането в неолита човешките общества минават от стадия, когато хората обитавали пещери, живеели от лов и събирачество, към стадия, когато започнали да си строят жилища, да отглеждат животни и да култивират житни растения.

Поради близкоизточния си произход народите, които са в основата на първите новокаменни култури в Европа, понякога биват наричани „азийски”.

Балканския полуостров преди идването на гърците може да са били наричани „пеласги”, но трябва да допуснем, че тяхната култура произхожда от Близкия изток.

Още от първата половина на ХХ в. археологическите разкопки ясно разкриват съществуването в Европа на неолитни култури с глинени съдове и накити, които свидетелстват за творчески способности на занаятчиите, но и за вече изтънчен вкус у хората. Тогава става изкусителна мисълта, че люлката на индоевропейските народи е била в центъра на Европа е че е имало непрекъсната последователност между „дунавската култура” от V и IV хилядолетие пр. н. е. и гръко-римската цивилизация, появила се в началото на историческите времена.

Изследването на лексиките позволявало да се каже, че първите индоевропейци не са били морски народ. Що се отнася до металите, съществуването на един и същи корен в повечето индоевропейски езици за означаване на златото, среброто и медта и различието по отношение на бронза и желязото навеждали на мисълта, разселването трябва да е станало пред III хилядолетие пр.хр.

Решителният напредък в определянето на люлката на индоевропейските народи е осъществен чак след Втората световна война. Погребалните могили, които руснаците наричат кургани още в хрониките от ХV век, когато започват своето нашествие на изток, отвъд Волга, изтласквайки татарите. Курганите са многобройни в обширната степна област, която се простира от Украйна до Алтай, в южната периферия на Сибир. Още Петър Велики в началото на XVIII в. заповядал да му доставят „злото на скитите”.

Днес знаем, че скитите, които в древността населявали земите на север от Черно море и с които гръцките градове – колонии поддържали контакти, са били индоевропейски народ от иранската група. Следователно не са могли да бъдат предци на всички индоевропейци. Но ако „скитската” следа била погрешна, изследването на курганите се оказало правилният път за проследяване. Научните разкопки, включително и там, откъдето иманярите отдавна били минали, разкрили съкровища от съвсем друго естество в сравнение с ценните метали: чрез разглеждане на съдържанието на тези погребални могили буквално може да „се прочете4 праисторията на индоевропейците.

Мария Гимбутас наблюдава, че „ културата ” на индоевропейците започва да се разпростира около 5000 г. пр. н. е. Отправното огнище е разположено между средното течение на Волга, река Дон и Южен Урал. Там се откриват най – старите кургани от „тип яма”. Разпространението на „курганната култура” се извършва на последователни вълни през трите следващи хилядолетия: в едната посока до Атлантическия океан в другата – до Персийския залив.

Първата фаза отговаря приблизително на първата половина на V хилядолетие пр.н.е. Тя позволява да се идентифицира ясно люлката на индоевропейския народ около Средна Волга. Вижда се, че по време на това половин хилядолетие „курганният народ” започва да се разселва на запад към Днепър. И тогава се сблъсква с един народ от неолитна култура, наречена от съветските археолози „днепродонетска култура”. Редица археологически обекти източно от Украйна, като Средний Сток, свидетелстват за преминаването на през първата половина на V хилядолетие пр. н. е. на тази култура – която всъщност „дунавска” по произход – към „курганната”. Първото, което характеризира новата култура, идентифицирана като „ индоевропейска”, е съществуването на тези кургани.

Друго характерно за тази култура, наричана и „степна”, е присъствието на коня като домашно животно. Изглежда очевидно, че индоевропейците са одомашнили това животно, пред да се разселят към Днепър. Индоевропейците опитомили конете от породата тарпан. Вероятно най – напред конят е представлявал интерес най – вече заради месото си. Колкото до двуколната колесница, която ще превърне индоевропейците в силни воини, не е възможно да се каже кога са започнали да я изработват, но тя съществува в средата на четвърто хил. пр. н. е.

„Степната” култура на индоевропейците се отличава също с войнствения си и „ мъжки ” характер.

В дебелата Богиня на плодовитостта (Magna mater), почитана от „азийците” може би трябва да виждаме символ на култури, в които жените не са били подчинени на властта на мъжете. Географското придвижване през неолита не е било непременно завоевателско напредване: имало е предостатъчно място за разположение за първите стада и развитие на първите култури. Разбира се, можем да си представим конфликти между „палеолитните” и общности от ловци-събирачи и „неолитните” пришълци с техните стада и земеделски техники. Обширните по начало пространства за ловуване и събиране на плодове на едните все пак се виждали стеснени от настаняването на другите.

Значението на оръжието и доминиращата роля на мъжете се проявяват съвсем ясно в „степната” култура. В курганите вождовете са погребани с оръжие, понякога и с коне, но също и с хора, специално принесени в жертва. В много случай принесената жертва е била съпругата на вожда. Индийският ритуал camu – когато вдовицата бива ритуално изгаряна на погребалната клада на своя съпруг – е отживелица от един много древен „индоевропейски” обичай.

Втората класа е тази на воините. Функцията й е да осигурява защитата на общността, но може да бъде и завладяването на територии, властването над други народи. Тя е свързана с физическата сила и смелостта. Третата класа е „народът”. Нейната функция е да произвежда материални блага, необходими на общността. Тази класа се асоциира с представата за плодовитост и плодородие. Трите обществени групи са в основата на първите три касти в Индия. Трифункционалната организация на индоевропейците се среща отново при типологията на боговете и в митологията.

А третата категория богове са закрилниците на народа и на функцията на материалното производство. Квирин при римляните представя общността на гражданите. Боговете от тази категория символизират плодородието и в Европа често са заемки на божества от „азийски” произход. В митологията те могат да се намират в конфликт с другите богове, което несъмнено изразява съзнанието за неравенство или съществуването на конфликти на интереси сред индоевропейския „народ” между жреците, воините и останалата част от населението. Царят е по принцип воин, подчинен на боговете, следователно подчинен на жреците, чиято функция е да ги представят и да общуват с тях. Жреците често са асоциирани с бялото, воините с червеното(свързва с кръвта), а останалото население с черното(свързано със земята).

Появата на индоевропейците на Балканите

Няма съмнение, че индоевропейците се налагат със сила. Това са воини, които след като плячкосат каквото им падне, се налагат като аристокрация, която господства над местното население, превърнато в роби или принудено да плаща данък. Те се опитват да приберат местното богатство. Всичко показва, че не носят по – развита култура. Забелязва се, че след тяхното идване керамиката става по-груба в сравнение със съществувалата до тогава. Индоевропейците са повече пастири, отколкото земеделци и когато се установят в нова област, вероятно нямат намерение сами да обработват земята, а карат местните да работят заради тях.

Археологическите находки показват, че през първата половина на IV хилядолетие пр. Хр. Ареалът на курганите проявява тенденция да се разширява към Източна Европа, горното течение на Дунав и на север от Карпатите към полската равнина. По – късно, близо едно хилядолетие след настаняването, се развива нова неудържима вълна, този път към центъра на Европа и северното Егейско крайбрежие. Вследствие на последователните тласъци в навечерието на II хилядолетие пр. Хр. Индоевропейците присъстват в Северна Европа чак до Скандинавия и в югозападната част на Англия, достигнали са Атлантическото крайбрежие между Лоара и Гарона, излезли са на Средиземно море и Адриатика. Също в навечерието на II хилядолетие пр.н.е. те проникнали в Централна Азия откъм североизточния бряг на Каспийско море.

Първите индоевропейски племена се установяват в областта на Варна (България) преди повече от 3000 години пр.н.е. много е вероятно първите набези по северното крайбрежие на Егейско море да са извършени около 3000 г. пр. н. е. Може би още тогава е имало опити за преминаване в Мала Азия.

Независимо дали протоелините са пристигнали през Епир или Македония, после през Тесалия, днес е почти сигурно, че са се заселили в Атика, после и в Пелопонес около 2000 г. пр. Хр. В Гърция възниква първата голяма „индоевропейска” цивилизация в Европа от средата на II хилядолетие до зората на историческите времена: микенската. Тя е била унищожена около 1200 г. пр. Хр., което може би е свързано с пристигането на дорийците в Пелопонес. Днес се смята, че това племе от гръцкото семейство, „дошло от Север”, всъщност вече е било уседнало през микенската епоха в северозападните или централните части на днешна Гърция.

Може да се помисли, че индоевропейците, вече заселени в източните области на Балканите между Дунав и Егейско море в началото на III хилядолетие пр.н.е., са предци на „анатолийците” и гърците. При тласъка в края на хилядолетието гърците тръгнали на запад , а „анатолийците” на изток през Дарданелите. „Анатолийските” езици, също както гръцкият, спадат към групата, определяна от лингвистите като „кентум”. Обикновено лингвистите смятат, че „анатолийските” езици са произлезли от първия стадий диалектално разграничаване на индоевропейския.

Според тази схема и според данните от археологията може да се допусне, че „анатолийските” народи са представлявали нещо като „авангард”. Тласкани към долното течение на Дунав, после към областта на Варна, където са съществували могъщи индоевропейски царства още от края на IV хилядолетие пр. н. е., те са преминали после в Мала Азия, вероятно в края на III хилядолетие. Лингвистиката навежда на мисълта, че групата, в която се намирали дедите на гърците, е следвала непосредствено „анатолийците” до момента, когато, достигнала северното Егейско крайбрежие, е била тласната в западна посока.