Късно пробуждане на една нация в търсене на идентичност

Смята се, че следващите тласъци през II хилядолетие пр. н. е. са предизвикали преминаването през Мала Азия, идвайки от Балканите, на други две групи: арменците и фригите.

Следва де се отбележи, че в тази епоха (гръцката, сетне римската античност) славяните не са на Балканите. Не са и по бреговете на Черно море. Така че когато гърците установяват свои колонии по северните брегове на Евксински Понт (Черно море) от VI в. пр. Хр. насетне, те са в досег не със славяните, а със скитите…

2. 
   Спорът за далечните предци: пеласги и индоевропейци.
   

Илирите са били индоевропейски нашественици. Какъв е статутът на „пеласгите” в зората на историческите времена? Илирите подобно на другите индоевропейци налагали данък на подчинените народи и разполагали с многобройни роби. Може би дълго време са се запазили анклави с пеласги в най-недостъпните зони, по – специално в Македония и Епер. От Херодонт и Тукидит се разбира, че по тяхно време още е имало малки изолирани общности от пеласги, които са говорели своя си „варварски” език. Били разположени главно на Халкидическия полуостров и в Мала Азия.

Езикът на баските не е индоевропейски. Той не е донесен в Европа от нашественици, дошли след индоевропейците, какъвто е случаят с унгарски и турски. Той е отделен език, който не може да се отнесе към никоя група езици в света.

Колкото до езика на „ пеласгите ”, не съществува никакво документално свидетелство за него. От езиците, езиците говорени на Балканите в най – дълбока древност, разчетени са само индоевропейските. Най – старият е микенският гръцки. Няма никакво основание да се смята, че пеласгите са предци в по-голяма степен на албанците, отколкото на днешните гърци.

В наши дни се смята например, че пеласгите трябва да са произнасяли едно дълго „s”, което индоевропейците не познавали. Откриваме го в thalassa, Parnasse, Thessalie, Larissa и т.н. двайсетичната система, която откриваме в албанския, също не изглежда да е от индоевропейски произход. Тя е запазена в езика на баските. Някои индоевропейски езици са я заимствали отчасти. Албанският е единственият балкански език, запазил двайсетичната система.

В заключение следва да приемем, че въпросът за пеласгите е по-скоро от областта на митологията и бляна, отколкото от сферата на научното разсъждение. Албанците са произлезли от пеласгите, е баналност, ако под „пеласги” разбираме населяващите региона преди идването на индоевропейците.

Те са индоевропейски пришълци. Има основания да се смята, че са се заселили на Балканите в течение на II хилядолетие пр. Хр.

Илирите са предците на албанците. Сред илирийските племена най – често споменавани у античните автори от север на юг:истри, либурни, далмати, дардани, лабеати, тавланти, енхелеи, партини, хаони, теспроти. Последният цар на илирийско царство, Гентий, е от племето на ардиеите.

Илирийските племена са многобройни и не е ясно дали са имали някаква традиция на политическо единство в зората на историческите времена. Многобройните документи позволяват да се говори за съществуването на „царство на илирите”, събрало някои от тези племена. Но, изглежда, до римското владичество титлата „ цар на илирите ” отговаря на различни регалии. Титлата не е давала голяма власт върху племето.

Най – древният текст, в които се споменава съществуването на „илири”, датира от средата на V в. пр. Хр. Дължим го на Херодот, който през 455-452 г. пр. Хр. пътувал във вътрешността на Балканите, тръгвайки от Македония.Той само загатва за илирите.

Научаваме повече неща за илирите от Тукидид, от неговите разкази за Пелопонеската война. Гръцките колонии се създават от края на VII в. пр. Хр. по крайбрежието, в Епир и Илирия. Участието им във войната оправдава интереса на автора към тяхното обкръжение и следователно към връзките им с „варварските племена” от епирските или илирийските вътрешни райони. Известно е, че гърците не са самоназовавали гърци, а ахейци, после елини. Римляните въвеждат думата „грък”, когато става дума за гърци. Това е свързано със съществуването на една гръцка колония, основана от племето Graecoli в Южна Италия. Често в туристическите пътеводители се прави връзка с албанската дума shqiponje (орел).

Естествено, твърдението, че самите илири може би не са се определяли като „илири”, не поставя под въпрос идеята, че племената, идентифицирани като „илирийски” в античността, са говорели един език. Просто е напълно възможно гърците да са започнали да определят като „лирийски” племена, които говорели същия език, които говорели същия език, както племе, наричало себе си например Ilyr. По времето на Херодонт „илирите” вече са били заселени вероятно от хилядолетие, дори хилядолетие и половина, в западните части на Балканския полуостров върху сравнително обширен неравен терен.

Отсъствието на политическо единство на топонима „Илирия”, оформянето на диалекти и на регионални племенни обединения биха могли да обяснят някои развития в определенията, давани от древните автори.

Понятието „Илирия” се разбира от племената, които днес определяме като илирийски, няма място за съмнение, че съществува приемственост между говорения от тях език и модерния албански. Наистина по онова време в тази област са живеели няколко племена, идентифицирани от археолозите като илири. Намерените надписи позволяват да се идентифицират някои от тях като иапюги, месапи или дауни.

Херодонт познавал иапюгите и месапите. В различни археологически обекти са открити около 600 апулийски надписа с гръцка азбука, най-старите от които датират от Vl в. пр. Хр. За отбелязване е, че според Херодот името на първия град, основан от иапюгимесапите, на албански означава „сирена”, но и „вход”

Отранския проток, който съединява Адриатическо и Йонийско море, в най-тясната си част е някакви си 70 км. И ако през Vll и Vlll в. пр. Хр. илирите са били способни да достигнат крайбрежието на Пулия със своите плавателни съдове, защо да не допуснем, че са били в състояние да го сторят и по-рано. Споменатата от Херодот легенда също подкрепя втората хипотеза. Следва да отбележим, че римляните по-късно ги нарекли Pirustes.

3. 
   Политически формации на албанските предци в древността
   

Албаноезичното пространство в края на Османската империя приблизително отговаря на пространството на трите политически единици в древността преди завладяването от римляните: Дардания, Епир и Илирия. Няма съмнение, че тъкмо там са живеели най-преките предци на албанците.

Документалните източници от древността споменават съществуването на Дардания като независимо и могъщо царство от втората половина на lV в. пр. Хр. нататък. Тогава територията й отговаряла приблизително на тази на османската провинция Косово. Тя включвала днешно Косово и се е простирала до горното течение на Вардар на юг и до Южна Морава на изток.

В Косово се намират много надгробни могили – кургани. Повечето датират от l хилядолетие пр. Хр. По типология и характеристика на намерените предмети те са твърде сходни с тези от днешна Северна Албания.

Царството Дардания било наследствена монархия. От документални източници се разбира, че дарданската армия била редовна. Тя била командвана от царя. През втората половина на lV в. пр. Хр. нейна основна единица била фалангата, съставена от 8000 бойци. Пехотинците били тежко въоръжени и си представяме, че дарданската армия е била организирана по подобие на армията на могъщия си македонски съсед.

През 280-279 г. пр. Хр. страната била изправена пред келтско нашествие, наричано и „галско”, идващо от долината на средното течение на Дунав. Тя го отблъсква към Македония.

Други войни между Македония и Дардания избухнали много след рухването на империята на Александър, по-специално в края на lll в. пр. Хр. Тогава се наложило дарданският цар Лонгар, после синът му Бато да се съюзят с илирийски племена, също заплашени от македонския ексанзионизъм.

Съвкупността от гетите, траките и илирите, чиито езици сигурно са били много близки, тогава може би е „изтласкала” последните нашественици. В Европа дарданите имали за съседи мизите на североизток и траките на изток. Не е изключено някои от тях да са се установили и в Мала Азия. Така че е голяма вероятността още около 1200-1300 г. пр. Хр. районът, който се намира непосредствено на изток от Босфора и Дарданелите и включва Троада и Мизия, да е бил зает от същите народи, както отсреща, в Европа.

Дарданелите около 1300-1000 г. пр. Хр., тогава изглежда правдоподобно те да са напуснали областта по времето, когато гърците установяват своите колонии. Херодот споменава, че по негово време наричали „страна на дарданите” съседна на Армения област, разположена в днешен Кюрдистан, на юг от езерото Ван.

Епир

За разлика от Дардания и Илирия наименованието Епир по произход не е етноним. Думата идва от старогр. epeiros, което означава „твърда земя, континент” в опозиция на „остров”. В древността гърците свързали тази област с град Додона, където се намирал оракул на Зевс. Вярвали, че богът отговаря на въпросите на смъртните чрез шумоленето на листата на дъб.

Твърде вероятно е в Додона да е имало пеласгийско светилище преди идването на гърците. След като окупирали областта на Додона, гърците били принудени да я изоставят на „варварски” племена, македонски или илирийски, те трябва да са запазили връзка с града на прорицателя.

Според Херодот областта около Додона някога била наричана Пеласгия. Ала може да се предполага, че това се обяснява с присъствието, може би още дълго след заселването на индоевропейците в южните части на Балканите, на повече или по-малко независими общности от пеласги, укрили се по склоновете на Пинд в тази затънтена област.

През lV в. пр. Хр. Теопомп идентифицира четиринайсет племена в Епир. Хаоните живеят на север, в района на Саранда.

Корфу е колонизирал още от Vlll в. пр. Хр. от коринтяни. Също коринтяни създават по-късно Амбракия. През V в. пр. Хр. гръцкото присъствие в региона е ограничено до Додона, Корфу и няколко колонии около залива Арта.

Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.), която се води между самите гърци, мобилизира и включва в единия или в другия лагер и варварите – илири, епирци и македони. По време на войната армиите на мелосите, теспротите и хаоните да участват в операциите срещу съюзниците на Атина.

Това се обяснява с факта, че макар Пелопонеската война да предизвика окончателен политически упадък на древна Гърция, гръцките полиси по епирското, илирийското и македонското крайбрежиесе развиват във все по-тясна връзка с развитието на градовете от „варварските” вътрешни земи.

В течение на lV в. пр. Хр истински държави с мощни армии се създават в Северна Гърция: Дардания, но също Македония, Епир и Илирия. В Епир, това става с кървави битки за власт и в обкръжение, белязано от амбициите на различни монарси да господстват над района и отвъд морето. През 385 г. пр. н. е. илирийският цар Бардил изпраща армия, в голяма степен въоръжена от Сиракуза, за да бъде възстановен Алкета начело на молоското царство. Илирите постигнаха победа, пише Диодор Сицийлийски, в една ужасна битка, в която бяха убити 15 000 молоси.

От тези събития се ражда Епир като политическа формация. Скоро молосите създават заедно с другите племена от региона, по-специално с теспротите и хаоните, държава, наричана на първо време Молоска лига, а по-късно, през втората половина на lV в. пр. Хр., Епирска лига. Тази държава влиза в чести конфликти с Илирия и Македония въпреки съюзите, редовно скрепявани чрез бракове.

За да отстрани съперник, поддържан от Македония, накрая Пир е принуден да се опре на войските, предоставени му от неговия тъст Птоломей l, станал фараон и създал нова династия в Египет!

Македонската армия първо завладяла Гърция, преди да нападне Персийската империя в Азия и Египет. Епирската се противопоставила на засилващата се мощ на Рим у дома си, в Италия, когато независимостта на гръцките градове в Сицилия и Южна Италия била застрашена.

Нещата не протекли по-гладко между Пир и апулийските илири – не се разбрали, макар че местният диалект сигурно е бил близък до майчиния му език. Победите на неговата армия в Италия породили страхове у жителите на Рим дали няма да видят на хоризонта дима от неговия лагер.

Със смъртта на Пир започва залезът на елинизма пред нарастващата мощ на Рим: гръцките полиси в Южна Италия изгубват своята независимост и Таранто е превзет от римляните през 272 г. пр. Хр. Няма да мине и половин век, и римляните установяват предмостие на Балканите откъм Корфу и днешна Южна Албания, където намират съюзници едновременно срещу Епир, Македония и илирийското царство.

„Същинска” Илирия

Плиний Стари нарича „същински” илири живеещите от северната част на днешна Албания до Южна Далмация. Историческите свидетелства сочат, че на югоизток и отвъд тази зона е съществувало едно първо илирийско царство през V в. пр. Хр. Организирано е около племето енхелеи и центърът му е разположен към Охридското езеро. Македония била подчинена, защото е известно, че нените царе плащали годишен данък на Бардил, настоящия цар. Зависимостта продължила чак до 359 г. пр. Хр., когато старият Бардил загинал в битка срещу армията на младия принц Филип ll Македонски. След това центърът на тежестта а царството на илирите се премества към крайбрежието: факелът е поет от тавлантите, разположени непосредствено до гръцките колонии Епидамн и Аполония.

Колониите Епидамн и Аполония са създадени към края на Vll в. пр. Хр.от колонисти, идващи главно от Керкира (Корфу). Самият Корфу е колония, създадена близо век по-рано от Коринт.

След една морска битка край Корфу, в която коринтската флота е разбита, Корфу успява да възстанови гражданите от богатата класа начело на Епидамн с подкрепата на илирийските „варвари”.Войната, наречена Пелопонеска, избухва между гърците през 431 г. пр .Хр.

След като редът е възстановен от Корфу, Дирахион взема надмощие над Епидамн, като същевременно образува с него единен полис. – гърците запазват политическия контрол в него, но все повече са смесени с илирийско население. Тази хипотеза е подкрепена от виждането на Апиан.

Аполония и Дирахион за първи път губят своята независимост през 314 г. пр. Хр. Всъщност тогава двата полиса са анексирани не от Илирия, а от Македония. Под ръководството на епигона Касандър е предприета военна кампания в днешна Южна Албания.

Поради запазената относителна автономия и икономическата си роля, заздравена от монетосеченето, двата бивши гръцки полиса играят важна роля в сблъсъците между Епир и Илирия, както и в рухването на двете държави в полза на Рим. Още при смъртта на Главк около 295 г. пр. Хр. избухва династическа разпра. Племето тавланти от вътрешността на край Дирахион, изглежда, запазва контрола над оцелялата част от царството на илирите.

По време на сеченето на „илирийските драхми” Дирахион и Аполония се изплъзват от властта на илирийското царство. Дирахион си възвръща независимостта към 270 г. пр. Хр., може би вследствие на война между илирийския цар Митил и Александър ll, син и наследник на Пир начело на Епир. Нищо не е известно за тази война.

Влиянието на илирийската драхма трябва да се свързва с икономическото развитие на Дирахион и Аполония, но също и с тяхното политическо значение през периода, последвал управленията на Моновн и Пир. През 271 или 270 г. пр .Хр. Аполония търси закрила в Рим.

Културното влияние на Гърция се засилва у македоните и епириците като последствие от Пелопонеската война. Илирийският елит се влия от тях: той строи градове по модела на гръцките полиси и се стреми да участва в Панелинистичните игри, да почита същите богове, да празнува същите празници както гърците. От края на lV в. представители на градове от Епир са канени да участват в религиозни празници и спортни състезания в Гърция. Право на участие имат не само старите гръцки колонии като Аполония и Епидамн. Многобройни свидетелства за интеграцията на илирийския свят в елинистичната култура се откриват по – специално в курганите, където са погребвани илирийските князе до началото на християнската ера. Повечето са били ограбени много отдавна, ала някои са запазили до ХХ в. истински съкровища, като златните маски и бронзовите вази от lV в. пр. Хр. в Требенища. Пира Кабан, ръководил разкопките в района, отбелязва, че намереното в погребалните могили свидетелства.

Градовете се развиват късно по илирийските земи. Едва през V в. пр. хр. се появяват укрепени градове като Гайтан, където са издигнати елементарни укрепления от груби камъни. Урбанизацията се развива през lV в. пр. Хр. Тогава се строят нови градове като Билис, Лисос, Албанополис, Пелион, Шкодра, Улцин, Ризон.

През втората половина на lll в. пр. Хр. южните части на днешна Албания проявяват тенденция да отбягват всякаква централна власт.

Илирийското царство, за което не се знае нищо от 279 г. пр. Хр. нататък, се появява отново като могъща държава около 230 г. пр. Хр. Ръководено е от ардиейския цар Агрон и със столица Шкодрав северната част на днешна Албания. Техен автор е Полибий, гръцки историограф, благосклонен към Рим. Той представя илирийското царство като държава на морски разбойници, които плячкосват Адриатическото крайбрежие и поддържат несигурност, от която от която страдат гърци и римляни. В онзи момент илирите са съюзници на македоните срещу Етолийската лига, първата съюзничка на Рим в Гърция. Следващите събития се разиграват през 230 г. пр. Хр.

Не е трудно да си представим продължението на историята: илирите обърнали в бяг обсаждащите, мнозина от тях загинали, а още повече бяха пленени. Илирите, след като изпълниха заповедта на своя цар, откараха обоза и останалата плячка, бързо се оттеглиха при лодките си и отплаваха за своята родина.

Дотук разказът би могъл да изглежда уравновесен, макар че илирите са в лагера на лошите заедно с македоните и акарнаните срещу Етолийската лига.

След това виждаме как илирите обсаждат Фойнике, столицата на хаоните, най – благоприятно разположение и най – силния град в Епир.

Тевта бързо се превръща в заплаха за цивилизования свят. Тевта беше толкова поразена от количеството и блясъка на домъкнатата плячка, че стана двойно по – нетърпелива от преди в желанието си да унищожи елините. Разтревожена, Римската република изпраща в Илирия посланиците Гай и Луций Корунканий, за да се срещнат с царицата.

Рим съответно трябва да реагира и започва да се готви за война. Това обаче не пречи на илирите да продължават своите злодеяния. В началото на пролетта Тевта… събра повече лодки от преди и ги прати към брега на Елада. Напада Корфу и Епидамн. Разбираме, че както обикновено успехите й са подпомогнати от непредпазливостта на нейните противници, по – специално епидамнитите, които поради невниманието си за малко да загубят града. Корфу е превзет въпреки подкрепата на ахеите и етолите, към които се е обърнал с искане да им помогнат бързо. Добре, че нищо не може да спре римската военна машина, веднъж пусната в ход. Корфу лесно е освободен, може би и благодарение на предателството на един съюзник на илирите. Продължението е логично: покорени са и жителите на Ардия, а илирите от южната част на Албания, приемат закрилата на Рим. Тевта остава сама. Следващата година тя признава своето поражение и приема да плаща данък на Рим. Армията й е значително намалена и вече неспособна да вреди…

Поражението на Тевта през 229 г. пр. Хр. не било окончателно, тъй като по същото време Рим воювал с Картаген. Царството на илирите било подчинено, но не и разрушено.

През следващите десетилетия Рим съсредоточава усилията върху укрепване на позициите си в техните „изходни бази” Корфу, Дирахион, Аполония и прилежащите им вътрешни земи, където живеят илирийските племена, враждебни на управлението на династията Агрон и Тевта. Римляните подготвят следващия етап: унищожаването на Македонското царство.

През пролетта на 200 г. пр. Хр. Рим, приключил Втората пуническа война на царя на Македония Филип V. Тит Ливий разказва, че Сенатът се събрал, когато „ нова делегация от атиняни идва да извести, че Филип напредва към техните граници и че скоро тяхната територия и самата Атина ще станат негово владение, ако римляните не им изпратят помощ „.

След като изслушали атинските пратеници „ съчинили сенатско решение, за да благодарят на съюзниците за тяхната вярност, която дългите ухажвания и дори страхът от обсада не били разколебани „.

През есента на 200 г. пр. хр. Филип V влязъл в Атина. Киносарг, Ликейон и всички свещени места, всички места за разтуха в околностите на Атина били опожарени. Македоните разрушили не само къщите, но и гробниците и в слепия си гняв не зачитали ни божествените, ни човешките закони.

Ясно е, че македоните заслужават наказание. Римските армии се заемат с това.

Римляните отбелязват много успехи в областта, идентифицирана с югоизточната част на днешна Албания, с Епир и със западната част на Македония. През септември 199 г. пр. Хр. легионите на консула Сулпиций се връщат към Аполония, „в една покорена отдавна страна”, след като отново минават през Пелион, недалеч от Охридското езеро.

Истрите успели да го превземат, когато част от римската армия се била отдалечила от него. Те избили легионерите и заграбили лагерните запаси.

Римските подкрепления не закъснели, последвани от „ консула с цялата си войска”, „малцината истри, непрекалили с виното, сварили да избягат; другите преминали направо от съня в смъртта и римляните намерили всичко, както го били оставили, с изключение на изяденото и изпитото.

Но ето как завършва (през 177 г. пр. Хр.) кампанията срещу клетите истри: „Когато град Несакциум, устоял на силната атака, Клавдий довел новите си два легиона, разпуснал старата армия с нейните началници и сам заел позиции… Сред вайканията на жените и децата, насред отвратителното клане нашите воини преминали стената и влезли в укрепеното място. Пет хиляди шестстотин трийсет и двама пленници били продадени на търг; подбудителите на бунта били налагани с пръчки и насечени с брадва.

Римското завоюване на Балканите е белязано от големи грабеж, насилия и жестокости, от масови избивания. Римляните са се възползвали от съперничествата между различните общности.

Тактическото умение на римляните не само на Балканите се свежда до внасяне на разделение сред противниците. Тактиката 4разделяю и владей” е наречена след Втората световна война „тактика на салама” по формулата, приписвана на унгарския сталинист Ракоши.

Краят на царствата на Македония и на Илирия настъпва през 168 г. пр. Хр. Тогава цар на илирите е Гентий, а на македоните Персей. Гентий трябва да е правнук на Аргон и Тевта. И тук Тит Ливий не се отличава с голяма обективност. Гинтий е представен като човек, когото ревността е накарала да поръча убийството на свой полубрат: „Според мълвата ревността му била разпалена от намерението на брат му да се ожени за Елута, дъщеря на дарданския княз Моновн, а чрез това свързване той изявил желание да си осигури подкрепата на един храбър народ. С това е нарушен статутът на подчинение към Рим, наследен от поражението през 229 г. пред римската военна машина: вероятно през май 168 г. пр. Хр. след неколкоседмични сражения Гентий е изолиран в обсадената столица Шкодра. Загубил всякаква надежда да промени хода на събитията, той се предава.

Македонското царство рухва месец по – късно под ударите на армия. Триумфалното им завръщане в Рим през пролетта на 167 г. пр. Хр. за зла участ минава през Епир. С послание до консула е известено, че „Сенатът предоставя на армията да плячкоса градовете в Епир, подкрепили Персей”.

Предците на албанците в древността, онези, които говорели илирийски диалекти на „същинската” Илирия, на Дардания, Епир и вероятно на част от Македония, несъмнено са преживели „златен век” през lV и lll в. пр. Хр. Развивали са се в среда, белязана от гръцката култура. Трябва да признаем, че не са успели, не са могли или не са имали време да създадат цивилизация, сравнима с гръцката и римската цивилизации. Не съществува никаква следа, която да позволи да се твърди, че съдържателни текстове са били писани на илирийски. Латинският става писмен от lll в. пр. Хр. въз основа на финикийската азбука. Приблизително пет века по – рано старогръцкия получава писмена форма въз основа на финикийската азбука. Илирите са се задоволявали да изписват собствени имена с помощта на гръцката азбука. Сигурно е съществувал устен илирийски епос; но тъй като не е бил записан на „”националния” език, не е бил запазен. Известно е, че дори при гърците писмеността не върви от само себе си: Илиада и Одисея вероятно са написани през Vl в. пр. Хр., а са били съчинени може би два века по – рано. Въпреки всичко гърците били способни да престъпят тази традиция: за първи път между 1500 и 1200 г. пр. Хр., започнали да изписват своя език за административни нужди въз основа на срички, наследени от минойците; и отново от Vlll - Vll век пр. Хр. нататък при контактите с финикийците по островите на Егейско море и в Мала Азия. А илири и македони не се оказали способни на това, въпреки че имали могъщи царства през втората половина на lV в. и през lll в. пр. Хр. Как да си го обясним ? Може би с „империализма” на гръцката култура. Военното и политическото надмощие над Гърция и нейните колонии не е означавало културно доминиране.