Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г. Нередактиран превод

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 23 ок­том­в­ри 1905 г. /вечерта/

И ще спо­ме­нем и друг един въп­рос съ­що така. Този въп­рос е: Как мо­же някой, кой­то все още не е раз­вил спо­соб­нос­т­та - ко­ято оба­че вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во е пред­наз­на­че­но да има в бъ­де­ще - за виж­да­не в свръх­се­тив­ни­те светове, как мо­же та­ка­ва ед­на лич­ност - ка­то знаем, че все­ки е по­тъ­нал в соб­с­т­ве­но­то си обик­но­ве­но въз­пи­та­ние и образование, да при­до­бие убеждението, че те­ософ­с­ки­те уче­ния са ис­тин­ни и че уси­ли­ята на те­осо­фи­ята са ва­лид­ни на практика? Доказателство ня­ма нуж­да да бъ­де при­до­би­то са­мо чрез окул­т­ни наблюдения; всъщ­ност те мо­гат та­ка да бъ­дат придобити, след ка­то пър­во бъ­дат из­в­ле­че­ни от друга област, име- н­но от ежед­нев­ния живот, кой­то всъщ­ност ни под­гот­вя да при­до­би­ем убеж­де­ния за вис­ши­те об­лас­ти на съществуване. Каквото се е случ­ва­ло в миналото, про­дъл­жа­ва да се случ­ва и днес в на­шия ежед­не­вен живот.

Ако прос­ле­дим чо­ве­чес­т­во­то на­зад до на­й-­ран­ни­те пе­ри­оди на не­го­во­то развитие, откриваме, че чо­век е про­из­ля­зъл от мно­го по-фина, мно­го по­-ду­хов­на субстанция, от­кол­ко­то е тази, от ко­ято той е нап­ра­вен днес.

Съвременният чо­век има форма, със­то­яща се от три глав­ни те­ла - фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло. Етерното тя­ло е един вид про­то­ти­пен об­раз на фи­зи­чес­ко­то тяло. Астралното тяло, аурата, ко­ято об­вива и про­ник­ва чо­веш­ко­то същество, е структурата, в ко­ято ду­шев­ни­ят живот, жи­во­тът на ин­с­тин­к­ти­те и страстите, как­то и вся­ка мисъл, всич­ки на­ми­рат израз. По основа, от все още не­ди­фе­рин­ци­ра­но­то ас­т­рал­но тя­ло ево­лю­ира в те­че­ние на вре­ме­то ця­ло­то чо­веш­ко същество. Ако се вър­нем дос­та­тъч­но назад, до ран­ни те пър­вич­ни епо­хи на човечеството, от- криваме, че фи­зи­чес­ка­та и етер­на­та субстанция, ко­ято от­ли­ча­ва съв­ре­мен­ния човек, се раз­то­пя­ва­ла в ори­ги­нал­но­то ас­т­рал­но тяло, ка­то ед­но семе, за­ри­то в земята.

Съвременният човек, та­ка да се каже, е сгъс­тен от ос­нов­на­та ас­т­рал­на субстанция. Този про­цес про­дъл­жа­ва още, ежедневно. Когато два­ма ду­ши зас­та­нат един сре­щу друг, то то­га­ва пре­ди всич­ко тех­ни­те ас­т­рал­ни те­ла са, ко­ито зас­та­ват един сре­щу друг в обич или омраза, в доб­ро­та
или неудоволствие, в гняв или доб­родушие, в ан­ти­па­тия или привли- чане. Взаимоотношението меж­ду хо­ра­та се със­тои от неп­ре­къс­на­та раз­мя­на на със­то­яни­ята и от­но­ше­ни­ята на ас­т­рал­но­то тяло. Когато аз зас­та­на пред дру­го лице, мо­ето тя­ло не из­питва ня­как­ва го­ля­ма промяна, ни­то пък мо­ето етер­но тяло, оба­че мо­ето ас­т­рал­но тя­ло по­ло­жи­тел­но из­пит­ва промяна. Ако ед­но ли­це ми ка­же нещо, из­пъл­не­но с ом­ра­за към мен, то то­га­ва въл­ни­те на ом­ра­за­та вли­зат в мо­ето ас­т­рал­но тя­ло и го променя. Аз тряб­ва да при­ема онова, ко­ето про­ти­ча от не­го в мо­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето то­га­ва е про­ник­на­то от мно­го по­-раз­лич­ни ат­ри­бу­ти в за­ви­си­мост от това, да­ли лю­бов и тър­пе­ние или гняв и не­тър­пе­ние про­ти­чат към мен от дру­го­то лице. Нещо мно­го по­доб­но ста­ва меж­ду учи­тел и ученик. Голяма е раз­ли­ка­та да­ли един учи­тел е с оби­ча­ща при­ро­да или тес­ног­ръд егоист. В ас­т­рално­то тя­ло на ед­но де­те има нещо, ко­ето се от­ли­ча­ва по вън­шен вид от ас­т­рал­но­то тя­ло на един възрастен. Астра- лното тя­ло на ед­но де­те е свет­ло и яс­но и чисто. И ни се раз­к­ри­ва ка­то не­що девствено, срав­не­но с едно ас­т­рал­но тя­ло, ко­ето се е раз­ви­ло в те­че­ние на живота. Какво е ас­т­рал­но­то тя­ло на ед­но дете? То е ка­то един не­ди­фе­рин­ци­ран об­лак от светлина, кой­то са­мо пос­те­пен­но при­до­би­ва форма. Онова, ко­ето пос­те­пенно ще фик­си­ра ас­т­рал­но­то тяло, все още не е за­поч­на­ло да се от­пе­чат­ва в него, та­ка че все още в не­го могат да се ро­дят мно­го неща. Астралното тя­ло ще бъ­де фор­ми­ра­но пос­ред­с­т­вом понятията, ко­ито де­те­то ще при­до­бие от не­го­ва­та за­оби­ка­ля­ща го среда. Тези по­ня­тия вли­зат в него, оц­ве­тя­ват го и го пра­вят различно.

Различните струк­ту­ри про­ти­чат в дет­с­ко­то ас­т­рал­но тя­ло и го формират, спо­ред то­ва как­во аб­сор­би­ра де­тето ка­то понятия, про­из­тек­ли от един ма­те­ри­алис­ти­чен или иде­алис­ти­чен мироглед. Така за­поч­ва един процес на прог­ре­сив­но из­пъл­ва­не на ду­ша­та с понятия. Ако де­те­то е гле­да­но без любов, ехо­то на то­ва без­любие про­явя­ва се­бе си в ас­т­рал­но­то тяло. И то­га­ва детето, един вид, се за­пе­чат­ва вът­ре в се­бе си сре­щу външ­ния свят. Всичко то­ва ни показва, че ед­но про­дъл­жи­тел­но пре­офор­мя­не на ас­т­рал­но­то тя­ло фак­ти­чески ста­ва и че вза­имо­дейс­т­ви­ето с хо­ра­та има ог­ром­но вли­яние в то­ва преоформяне.

Така де­те­то има ед­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето е все още не­ди­фе­рин­ци­ра­но по форма, но ко­ето съ­дър­жа без­г­ранич­но изо­би­лие на възможности. Да взе­мем ас­т­рал­но­то тя­ло на ед­но дете, ко­ето е би­ло за­оби­ко­ле­но от един иде­алис­ти­чен учител, кой­то са­ми­ят има хар­мо­нич­на душа, кой­то гле­да на све­та с обич и въз­п­ри­ема не­го­ва­та кра­со­та и възвишеност, учител, кой­то е в със­то­яние да съз­да­ва вът­ре у се­бе си об­раз на кра­со­та­та на света; та­къв учи­тел ще раз­вие съ­що спо­соб­нос­т­та да нав­ле­зе в раз­по­ло­же­ние на дет­с­ка­та душа. Така той ще оку­ра­жи неж­ни­те и чув­с­т­ви­тел­ни струк­ту­ри в детето, в ко­ито той мо­же да нап­рав­ля­ва теченията, ко­ито се
аб­сор­би­рат от соб­с­т­ве­на­та ас­т­рал­на суб­с­тан­ция на детето. Учител, кой­то е та­ка хар­мо­нич­но фор­ми­ран в се­бе си, неп­ре­къс­на­то от­п­ра­вя хар­мо­нич­ни по­то­ци към детето. Характеристиките на учи­те­ля съв­сем ес­тестве­но про­ти­чат и в детето, а за­ед­но с тях всич­ко от она­зи све­тов­на хармония, ко­ято учи­те­лят е по­ел чрез не­го­ва­та за­оби­ка­ля­ща об­с­та­нов­ка под фор­ма­та на красота. Като учител, той от­п­ра­вя към дет­с­ка­та при­ро­да ця­ло­то величие, ко­ето той, ка­то ве­ли­ко­ле­пен чо­век и до­бър наблюдател, е по­лу­чил и чрез то­ва вна­ся хар­монич­но раз­ви­тие в детето.

Нека ка­то кон­т­раст да взе­мем един учител, кой­то зас­та­ва пред де­те­то ка­то его­ист и пе­дан­тич­на лич­ност с тес­ног­ръ­ди по­ня­тия и идеи. Тези ка­чес­т­ва съз­да­ват струк­ту­ри в не­го­во­то соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ито му да­ват вън­шен вид ка­то че то е пок­ри­то с твър­да кора, ко­ято го пра­ви на­пъл­но ско­ва­но и тро­ма­во по структура. Неговото ас­т­рал­но тя­ло из­лъч­ва стрели, ко­ито та­ка ско­ва­но са зат­во­ре­ни са­ми в се­бе си, че не е въз­мож­но ас­т­рал­но­то тя­ло на де­те­то да ги абсорбира. Най-много, ко­ето става, те на­ра­ня­ват ас­т­рал­но­то тя­ло на де­те­то ка­то стрели, но не мо­гат да бъ­дат аб­сор­би­ра­ни от не­го и прос­то пре­ми­на­ват през него.

Да взе­мем не­що съв­сем ежедневно. Двама ду­ши си говорят. Човек мо­же мно­го доб­ре да наб­лю­да­ва в та­кива два­ма ду­ши вза­имо­дейс­т­ви­ето на тех­ни­те ас­т­рал­ни те­ла в ре­зул­тат на тях­но­то вза­им­но говорене.

Нещо но­во ви­на­ги из­ка­ча и се съз­да­ва в астрала, в ас­т­рал­на­та субстан- ция. Ще ви обяс­ня то­ва по след­ния на чин. Чрез сво­ите по­ня­тия един чо­век неп­ре­къс­на­то съз­да­ва струк­ту­ри в сво­ите ас­т­рал­ни тела. Те се про­явя ват под мно­го раз­лич­ни форми. Астралната субстанция, ко­ято ле­жи не­из­пол­зу­ва­на меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ни­те структури, се на­ри­ча "меж­дин­на ас­т­рал­на субстанция", за раз­ли­ка от тази, ко­ято е би­ла офор­ме­на в стру- к­тури. Тази меж­дин­на ас­т­рал­на суб­с­тан­ция неп­ре­къс­на­то се по­пъл­ва от ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция в на­ша­та за­обика­ля­ща среда, неп­ре­къс­на­то те­че на­вът­ре и навън, неп­ре­къс­на­то би­ва възобновена. Ала структурите, ко-­ ито чо­век си е из­ра­бо­тил пос­ред­с­т­вом начина, по кой­то той мис­ли и чув­с­т­ву­ва и решава, ос­та­ват фиксирани.

Нека сле­до­ва­тел­но да предположим, че има­ме два­ма души, за­ети в един обик­но­вен разговор. Единият от тях си е кул­ти­ви­рал сковани, фик­си­ра­ни понятия, ко­ито от своя стра­на са по­ро­ди­ли мно­го оп­ре­де­ле­ни фикси­ра­ни струк­ту­ри в ас­т­рал­на­та субстанция. Другият му го­во­ри и се опит­ва да му обяс­ни нещо. Какво трябва да се случи, ако един чо­век се опит­ва да изяс­ни не­що на друг? Той тряб­ва да ин­жек­ти­ра сво­ето соб­с­т­вено по­ня­тие в ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция на дру­гия човек. Това понятие, та­зи ми­съл по та­къв на­чин про­ти­ча в ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция на другия. Веднъж там, тя тряб­ва пър­во да бъ­де аб­сор­би­ра­на в меж­дин­на­та суб­с­танция и

след то­ва да се пре­ра­бо­ти и да ста­не тран­с­фор­ми­ра­на по начин, съ­от­ветс­т­ву­ващ на формите, ве­че разви­ти там.

Нека предположим, че еди­ни­ят се опит­ва да обяс­ни на дру­гия нещо, свър­за­но с прераждане. Другият оба­че ве­че си е фор­ми­рал ско­ва­на идея за прераждането. Нека да предположим, че той е един пре­ду­бе­ден човек, кой­то си е офор­мил идеята, че пре­раж­да­не­то е не­що глу­па­во и абсурдно. Тази ми­съл съ­щес­т­ву­ва в не­го­ва­та ас­т­рал­на субстанция. И ето, че прис­ти­га но­ва­та ми­съл на го­во­ре­щия му и се раз­т­ва­ря в меж­дин­на­та ас­т­рал­на суб­с­тан­ция на другия. И след то­ва би тряб­ва­ло да бъ­де тран­с­фор­ми­ра­на чрез мислоформите, ве­че съ­щес­т­ву­ва­щи там. Това оба­че ня­ма да стане, за­що­то по­ня­ти­ята на вто­рия чо­век са твър­де сковани, твър­де определе- ни. Той не мо­же да прис­по­со­би но­воп­ре­да­де­на­та ми­съл към сво­ите соб­с­т­ве­ни мис­ло­фор­ми и следо­ва­тел­но не я разбира.

Колкото по­ве­че един чо­век дър­жи сво­ите по­ня­тия гъвкави, та­ка че те ви­на­ги да мо­гат да бъ­дат раз­т­во­ри­ми в за­оби­ка­ля­ща­та меж­дин­на субстан- ция, тол­ко­ва по­ве­че той ще раз­би­ра дру­ги­те хора, ко­ито среща. Това е причината, по ко­ято е тол­ко­ва труд­но да се пре­да­де те­ософ­с­ки жи­вот на ака­де­мич­но обу­че­ни хора. Понятията, при­до­би­ти в уни­вер­си­те­та по­раж­дат структури, ко­ито са сковани, оп­ре­де­ле­ни и зат­во­ре­ни в се­бе си, кои то не са лес­но разтворими. Академикът обик­но­ве­но ид­ва на ед­на те­осо- ф­с­ка лекция, из­пъл­нен от та­ки­ва структури, и ес­тес­т­ве­но не е в със­то­яние да раз­бе­ре те­ософ­с­кия живот. Би би­ло съв­сем по-друго, ако той бъ­де об­ра­зо­ван в ня­кои понятия: да, би мог­ло да бъ­де по-различно, за­що­то на­ис­ти­на ние има­ме са­мо ог­ра­ниче­но ко­ли­чес­т­во опит­ност и мно­го от онова, ко­ето смя­та­ме за правилно, ще тряб­ва да бъ­де про­ме­не­но за в бъ- деще. Ако той би си ка­зал това, то­га­ва не­го­ва­та ду­ша все още ще бъ­де в със­то­яние да напредва.

Да взе­мем още дру­го положение, то­ва на човек, кой­то сре­ща друг, към кой­то из­пит­ва почит. Как се раз­к­ри­ва та­зи по­чит на някой, на­да­рен с ас­т­рал­но виждане? Благоговение оз­на­ча­ва да из­лъч­ва­ме то­зи вид мисли, които по­тъ­ват в суб­с­тан­ци­ята на дру­го­то ас­т­рал­но тяло, ко­ито та­зи дру­га суб­с­тан­ция поглъща, та­ка да се каже. Ако вие нап­ри­мер има­те ед­на бла­го­го­вей­на мисъл, то­ва се из­ра­зя­ва от са­ми­те вас ка­то от­п­ра­ща­те то­ва благо­го­ве­ние към дру­гия чо­век ка­то ня­как­ва из­лъч­ва­ща се топлина. Тази из­лъч­ва­ща се ва­ша топ­ли­на се от­разя­ва в ас­т­рал­ния свят и се про­явя­ва ка­то ми­съл фор­ма на бла­го­го­ве­ние и при­вър­за­ност с един син­кав цвят. Топлото бла­го­го­вей­но чув­с­т­во по­раж­да ми­съл форма, ко­ято е син­ка­ва по характер.

Но кое е това, ко­ето се явя­ва ка­то синкаво. Вие мо­же­те да въз­п­ри­ема­те това, ако пог­лед­не­те в без­к­райността на тъм­на­та вселена. Тя ста­ва си­ня за вас, по­ра­ди свет­ли­на­та в атмосферата. Също та­ка бла­го­го­вей­на­та ­

Ако от дру­га страна, с чув­с­т­во на за­вист вие сре­ща­те някого, то то­га­ва дру­га мис­ло­фор­ма съ­щес­т­ву­ва във вас и вие я из­на­ся­те сре­щу него. Вие то­га­ва из­лъч­ва­те чер­ве­на­та мис­ло­фор­ма на егоизъм, на себелюбие. Това от своя стра­на об­зе­ма и дру­га мислоформа, ко­ято е из­пъл­не­на от по­ня­ти­ето за соб­с­т­ве­но­то се­бе на мисли тела, мо­же би в ре­зул­та­та на ня­как­ва амбиция. Това се из­ра­зя­ва не в праз­но прос­т­ран­с­т­во или в ня­как­ва праз­на структура, ала чрез форма, ко­ято е съ­вър­ше­но изпълнена, в ко­ято ни­що дру­го не мо­же да влезе. Тя е за­оби­ко­ле­на от чув­с­т­во­то на сту­де­ни­на и има точ­но про­ти­во­по­лож­на­та ми­съ­л-­фор­ма на един вън­шен пръстен със синьо око­ло вът­реш­на­та сър­це­ви­на от червено. Студенината на си­ния цвят от­б­лъс­к­ва всичко, което ис­ка да влезе, а не­поч­те­на­та чер­ве­на ми­съ­л-­фор­ма стои такава, как­ва­то е. Тя не въз­п­ри­ема нищо. Така един за­вис­т­лив човек, кой­то не мо­же да бла­го­го­вее пред нищо, стои в от­но­ше­ни­ето си към другите.

Това, ко­ето ста­ва в на­ше­то ас­т­рал­но тяло, не е ни­що дру­го ос­вен про­дукт на ежед­нев­ния живот. Само ня­кой, кой­то е обучен, мо­же да виж­да как­во ста­ва в ас­т­рал­но­то тяло. Обаче въз­дейс­т­ви­ята на те­зи про­це­си в ас­т­рал­но­то тя­ло са неп­ре­къс­на­ти на фи­зи­чес­ко­то по­ле и все­ки мо­же да раз­бе­ре то­ва за се­бе си в обик­но­вения живот. Всеки мо­же да нап­ра­ви след­ния опит, ако си каже: Аз ня­ма да ре­ша оп­ре­де­ле­но да­ли това, ко­ето го­во­ри окултизма, е вяр­но или не, аз ще го опи­там без предубеждение. Ще жи­вея ка­то че то­ва не­що са ос­нова на истина. Аз бих мо­гъл да се от­на­сям съ­от­вет­но към мо­ите бра­тя човеци; и ако аз пра­вя то­ва ос­то­рож­но , аз на­ис­ти­на ще разбера, да­ли жи­во­тът пот­вър­ж­да­ва това, ко­ето окул­тис­ти­те разказват. И жи­во­тът на­исти­на ще го пот­вър­ди за вас във все­ки от­де­лен случай. От то­ва вие ще има­те ог­ром­на печалба.

Всеки, кой­то раз­миш­ля­ва вър­ху то­ва за се­бе си; всеки, който, да речем, ка­то учител, се при­дър­жа не са­мо към соб­с­т­ве­ни­те си пе­да­го­ги­чес­ки по­ня­тия и идеи и ра­бо­ти не са­мо чрез онова, ко­ето говори, а съ­що и чрез онова, ко­ето той усеща, въз­п­ри­ема и мисли; всеки, кой­то на­пъл­но осъз-

Това е не­що съв­сем по­-раз­лич­но от то­ва са­мо да зна­ем истината, дейс­т­ви­тел­нос­т­та за онова, ко­ето по­лу­чава­ме об­рат­но ка­то бла­го­го­ве­еме пред друг човек, кой­то е дос­то­ен за то­ва - то­ва оз­на­ча­ва не­що съв­сем по- раз­лич­но да го изпиташ: ако ние пре­да­ва­ме на дру­ги хо­ра без­б­рой та­ки­ва ми­съл форми, об­ви­ти в топлина, чрез то­ва ние израстваме, чрез ве­ли­чи­ето на дру­гия човек. Това е не­що на­пъл­но раз­лич­но от са­мо­то схва­ща не на та­ки­ва не­ща с на­шия интелект, от то­ва са­мо да зна­ем как­во те пред- ставляват. В окул­тиз­ма ние се науча­ва­ме да граб­ва­ме жи­во­та по-усърд- но, ние се на­уча­ва­ме да схващаме, че нещата, ко­ито не са осезаеми, кои то не мо­гат да бъ­дат наб­лю­да­ва­ни чрез сетивата, все пак са действите- лни. Научаваме се да раз­би­ра­ме и це­ним це­лия об­сег и зна­че­ние на на­шия ду­ше­вен свят.

Може би ня­кой мо­же да казват, че то­ва са всъщ­ност те­оре­тич­ни тран- сформации. Не, те не са! Ние тряб­ва по съв­сем раз­ли­чен на­чин да бъ­дем убе­де­ни от­нос­но важ­нос­т­та на на­ши­те дейс­т­вия и отговорностите, ко­ито жи­во­тът пос­та­вя на на­ши­те рамене. Съвсем зем­ни не­ща на жи­во­та мо­гат да бъ­дат пов­ли­яни по то­зи на­чин от окултизма. Този, кой­то знае как­ви са ре­зул­та­ти­те в не­ви­ди­мия свят ка­то пос­лед­с­т­вия на мис­ли и чув­с­т­ва, ще схване, че е тол­ко­ва важ­но за не­го да не от­п­ра­вя ло­ши мис­ли към друг човек, кол­ко­то е да се въз­дър­жа от то­ва да стре­ля сре­щу него. Той знае, че хвър­ляй­ки ми­съл на ом­ра­за към ас­т­рал­ния чо­век е тол­ко­ва вред но за него, кол­ко­то хвър­ля­не­то на нож за фи­зи­чес­кия човек.

Да се раз­бе­ре то­ва е лесно; онези, ко­ито се сре­щат в гру­пи ка­то те­ософ­с­ки­те групи, ще го по­чув­с­т­ву­ват и изпитат. Тъй ка­то те на­ми­рат нов из­- точ­ник на жи­вот там. Бихме мог­ли да си кажете, че има са­мо ед­на оп­росте­на дейс­т­ви­тел­ност за дру­ги­те хора, ала ед­на тро­ич­на за нас. Дру- гите хо­ра пре­жи­вя­ват ре­ал­нос­т­та са­мо чрез се­тив­ния свят. И не го мис­лят за ло­шо да си казват, че "за мис­ле­не­то не се пла­ща мито". Обаче все- ки, кой­то е изу­ча­вал све­тов­ния ми­рог­лед на те­осо­фи­ята не мо­же да каже, че мис­ле­не­то не се заплаща, а е убеден вмес­то това, че е от­го­во­рен за онова, ко­ето мис­ли и чув­с­т­ву­ва за дру­ги хора. Вие из­на­ся­те то­ва чув­с­т­во на от­го­вор­ност в све­та ка­то на­й-­доб­рия плод на те­ософ­с­ка­та кон­цеп­ция за света. Дори ако сме са­мо на­чи­наещи при те­зи репетиции, все пак вли­я­еме вър­ху не­ви­ди­мия свят чрез скрития, окул­тен свят. Ние из­фин­ва­ме и ко­ри­ги­ра­ме све­та чрез скри­ти­те об­лас­ти на съществуването.

Ако наб­лю­да­ва­ме ас­т­рал­ни­те те­ла на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те хора, ние откри- ваме, че поч­ти вся­ко ед­но се раз­ли­чава от те­зи на дру­ги­те по ос­нов­ния си цвят. Всяко има спе­ци­фич­на отсенка, ко­ято про­явя­ва се­бе си външ­но ка­то темперамент. Темпераментът из­ра­зя­ва се­бе си сле­до­ва­тел­но чрез ти­пич­но ос­нов­но оцветяване. Човек се свър­з­ва със сво­ята ця­лос­т­на за­оби­ка­ля­ща об­с­та­нов­ка по то­зи начин; Характерът на семейството, на ро­да или на нацията, към ко­ято той при­над­ле­жи из­ра­зя­ва се­бе си в ос­нов­но­то оцветяване.

Като окул­тист чо­век мо­же да пра­ви ин­те­рес­ни наблюдения, ако нап­ри­мер от­но­во по­се­ти един град, кой­то не е виж­дал да ре­чем в те­че­ние на 10 години. Ако чо­век наб­лю­да­ва не­за­ца­па­ни­те ас­т­рал­ни те­ла на децата, ще открие, че те при­те­жа­ват в до­пъл­не­ние на сво­ето лич­но ос­нов­но оц- ветяване, и дру­го ос­нов­но оц­ве­тя­ва не. Ако чо­век вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва те­зи дев­с­т­ве­ни ас­т­рал­ни те­ла при пър­во­то си по­се­ще­ние и ги срав­ни с онова, ко­ето от­к­ри­ва в ас­т­рал­ни­те те­ла на де­ца­та 10 го­ди­ни по-късно, ще види, че тех­ния вид се е про­менил. Има не­що в чо­веш­кия индивид, ко­ето се дви­жи с ево­лю­ци­ята на гра­да или пле­ме­то или на­ци­онал­ността. Това е за­що­то по­то­ци­те в ед­но ко­лек­тив­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето е нав­ся­къ­де око­ло мен, са в неп­ре­къс­ната раз­мя­на с мо­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето пък жи­вее вът­ре в ко­лек­тив­но­то ас­т­рал­но тяло.

С то­ва се обяс­ня­ва на­ци­онал­ния темперамент, кой­то се из­ра­зя­ва чрез гру­по­во­то ас­т­рал­но тя­ло на нацията.

Всяка нация, вся­ко об­щес­т­во има ед­но та­ко­ва ас­т­рал­но тя­ло и то се сти­ча в ас­т­рал­ни­те те­ла на ин­ди­ви­ду­ални­те личности. Голяма дис­хар­мо­ния мо­же да се раз­вие по та­зи при­чи­на меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­век и за да­ча­та на ця­ла­та нация; на­со­ки­те в ево­лю­ци­ята не ви­на­ги взи­мат съ­щия курс по це­лия свят. По-обширния по­ток чес­то из­п­ре­вар­ва по­-мал­ко об- ширния.

Нека нап­ри­мер да раз­г­ле­да­ме един народ. Народът ка­то струк­ту­ра не е бил слу­чай­но съб­ран за­ед­но в света, той не е не­що про­из­ве­де­но по слу- чайност; все­ки на­род нап­ро­тив има своя пред­пи­са­на за­да­ча в по­то­ка на чо­веш­ка­та еволюция. Всеки, кой­то раз­г­леж­да един на­род от по­-ви­со­ка

Например 4-та­та Подраса, от ко­ято про­из­ле­зе на­ша­та Раса, раз­ви се­бе си от ед­на мал­ка гру­па хо­ра в Азия и се пре­вър­на в Юдео-Гръко-Латинс- ката Раса. Тя има­ше за­да­ча да из­пъл­ни пър­ва­та ми­сия на Християнство то от ет­ни­чес­ка глед­на точка, мисълта, вдъх­но­вя­ва­ща та­зи Раса бе­ше да се раз­п­рос­т­ре Християнството в своя пър­ви ста­дий по ця­ла Европа и окол­ни­те области. Това е ед­на ет­ни­чес­ка мисъл.

В ран­ни­те вре­ме­на иде­ята за пре­раж­да­не и кар­ма бе все­мир­но приета. След то­ва нас­тъ­пи ос­нов­на промяна; хо­ра­та бя­ха въз­пи­та­ни във вярва- нето, че от­дел­ния фи­зи­чес­ки жи­вот бе­ше на­й-­важ­ни­ят живот. Това е мно­го оче­вид­но в гръц­ко­то изкуство, за­що­то то раз­ви усе­та за външ­на­та форма. В то­ва се на­ми­ра и об­ла­го­ро­дя­ване­то на фи­зи­чес­ко­то по­ле за външ­ни­те сетива. След то­ва в рим­с­кия на­род бе раз­вит законът; то­ва има­ше сво­ето въз­дейс­т­вие пря­ко вър­ху фи­зи­чес­ко­то поле. Накрая, Хри- стиянството про­ник­на в за­ко­на с мо­рал­ност, та­ка че е един­с­т­вен жи­вот на зе­мя­та при­до­би го­ля­ма важ­ност в смисъл, че ця­ла­та веч­ност за­ви­си от него. Това е ед­на ед­нос­т­ран­чи­ва мисъл, ала тя бе­ше пра­вил­на и необхо- дима. Католическите на­ро­ди по­еха вър­ху се­бе си ми­си­ята за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на Християнството, раз­не­со­ха го по Северна Европа, чрез ко­ето пък гер­ман­с­ки­те на­ро­ди по­лу­чи­ха но­ва мисия.

Така ние виждаме, че ед­на на­ци­онал­на ми­сия жи­вее в це­лия на­род и все­ки от­де­лен не­гов член е ори­ен­тиран към та­зи мисъл. В на­ше­то вре­ме ние сме обър­на­ти към тех­но­ло­ги­ята за доб­ро­то на жи­ве­ещи­те в гра­довете, съ­що­то нещо, ко­ето пър­во­на­чал­но бе кул­ти­ви­ра­но от гръц­ко­то из­кус­т­во в кра­си­ви­те фор­ми на се­тивния свят в сфе­ра­та на скулптурата, съ­що­то нещо, ко­ето бе­ше кул­ти­ви­ра­но ка­то закон, а по­-къс­но се за­дъл­бочи в моралност. Основаваха се градове, те рас­тя­ха и про­цъф­тя­ва­ха и по то­зи на­чин раз­ви­ха своя соб­с­т­ве­на култура, кул­ту­ра­та на буржоазията. От то­ва по­-къс­но се раз­ви ед­на ути­ли­тар­на моралност, ко­ято да­де под­ти­ка за рас­те­жа на ед­на ед­нос­т­ран­чи­ва наука, ко­ято тряб­ва­ше да дос­тиг­не сво­ята връх­на точ­ка през на­ше­то време.

В то­ва ние мо­жем да от­к­ри­ем ра­бо­та­та на ед­ни де­ва­ка­нен принцип. Уни- версалната стра­на на те­зи про­ме­ни в те­че­ние на ево­лю­ци­ята е, ко­ято ни по­каз­ва по ка­къв на­чин на­ци­онал­на­та ми­съл въздействува. Как та­зи ми­съл се из­ра­зя­ва за­ви­си от на­род­нос­т­но­то гру­по­во ас­т­рал­но тяло, от на­род­нос­т­ния темперамент. Изкуството, например, при все­ки друг на­род ос­вен гърците, би се из­ра­зи­ло по съв­сем раз­ли­чен начин.

Макар че на­род­нос­т­на­та ми­съл на­ис­ти­на жи­вее във все­ки ин­ди­ви­ду­ален член на народа, ин­ди­ви­ду­ал­ността е не­що мно­го повече, от­кол­ко­то са­мо ней­на­та на­род­нос­т­на мисъл. В до­пъл­не­ние чо­ве­кът из­ра­зя­ва и собстве­на­та си личност. Нещо твър­де за­бе­ле­жи­тел­но и спе­ци­ал­но ни се раз­к­ри­ва тук. Много по­-лес­но е за един чо­век да ви­ди своя път в мис­лов­ния свят на своя народ, в не­го­ва­та де­ва­кан­на мисия, от­кол­ко­то да дой­де до пра­вил­но­то рав­но­ве­сие меж­ду соб­с­т­ве­ни­те си чув­с­т­ва и на­ци­онал­ни­те чувства. Това не е лесно, осо­бе­но за онези, ко­ито са при­до­би­ли по­-ви­со­ко об­ра­зо­ва­ние и изисканост. Уравновесяването меж­ду чувства­та на ин­ди­ви­да и на­ро­да по­-бър­же се пос­ти­га в по­-нис­ки­те ни­ва на еволюцията, тъй ка­то на те­зи ни­ва ед­на по­-го­ля­ма убе­ди­тел­ност се раз­ви­ва меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чув­с­т­ви­тел­нос­ти и на­ци­онал­на­та чув­с­т­вителност. На кол­ко­то по­-нис­ко ин­ди­ви­ду­ал­но ни­во е индивидът, тол­ко­ва е по­-си­лен из­ра­зът на на­ци­онал­ната чув­с­т­ви­тел­ност у него, та­ка как­то жи­вот­но­то е из­раз на вида.

С раз­ви­ти­ето си оба­че чо­ве­кът пов­ди­га соб­с­т­ве­но­то си ас­т­рал­но тяло, то ста­ва по-диференцирано, по­-с­пе­цифично. И то­га­ва ста­ва въз­мож­но за не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло да бъ­де в по­ло­же­ние да при­до­бие она­зи наг­ла­са на ума, ко­ято стои над ума на не­го­вия народ. Когато онова, ко­ето прос­вет­ва на­до­лу от то­ва по­-вис­ше ни­во се схва­не ин­те­лек­ту­ал­но или умст- вено, то­га­ва мно­го лес­но мо­гат да бъ­дат въз­п­ри­ети идеали. Понякога се случва, що­то чув­с­т­ва­та на ас­т­рал­но­то тя­ло на един чо­век да не са раз­ви­ти кол­ко­то не­го­во­то мислене. Мислите на на­ро­да би­ха мог­ли да вли­я­ят вър­ху мис­ле­не­то на ин­ди­ви­да тол­ко­ва силно, че те го об­зе­мат пре­ди той да се е раз­вил дос­та­тъч­но сам в се­бе си.

Индивидуалности, за ко­ито та­къв е слу­ча­ят са страс­т­ни идеалисти; те са мъ­че­ни­ци­те за прог­ре­са на един на род. Те са такива, за­що­то те са­ми­те бър­зат нап­ред пред онова, ко­ето фак­ти­чес­ки е в ос­та­на­ло­то тях­но ас­т­рално тяло, за­що­то те от­п­ра­вят тях­на­та ця­лос­т­на въз­диг­на­та ду­ша към един иде­ал по един са­мо­по­жер­т­ву­ва­телен начин. Тогава, ко­га­то та­ки­ва хо­ра умрат, тях­на­та не­до­раз­ви­та ас­т­рал­ност се ус­та­но­вя­ва още по-сил- но; она­зи част от нея, ко­ято не е вклю­че­на в на­ци­онал­ния иде­ал за­поч­ва да се проявява. Следователно тя за­почва да се за­ни­ма­ва са­мо със соб­с­т­ве­но­то си развитие. Когато та­къв един човек, кой­то е бил ве­лик и бла­го­роден иде­алист умре, кой­то е пос­ве­тил се­бе си на иде­али­те на своя на-

Един народ, кой­то тре­ти­ра сво­ите иде­алис­ти по то­зи на­чин съз­да­ва за се­бе си ло­ши си­ли в Камалока, ко­ито се об­ръ­щат сре­щу него. Русия си е съз­да­ла та­ки­ва ло­ши сили. Години на­ред там са зле тре­ти­ра­ни мно­го благо­род­ни лич­нос­ти с камшик. По-нисшите си­ли на те­зи лич­нос­ти се­га дейс­т­ву­ват в Камалока ка­то неп­ри­ятели на онова, ко­ето жи­вее в Русия, ка­то неп­ри­яте­ли на онези, за­ра­ди ко­ито са се по­жер­т­ву­ва­ли през жи­во­та си. Такива мъченици, ко­ито на­пос­ле­дък са умрели, мо­гат се­га да бъ­дат ви­де­ни да се би­ят на стра­на­та на японци­те сре­щу соб­с­т­ве­ния си народ. Това е факт, кой­то ста­ва раз­би­ра­ем за нас, ако пог­лед­нем в по­-дъл­бо­ко дейс­т­ву­ва­щи­те си­ли на живот, на душата. Събитията на бъ­де­ще­то ни ста­ват ясни, ако пог­лед­нем към тях от та­зи страна.

Ние жи­ве­ем ка­то чле­но­ве на гер­ман­с­ки­те народи, заг­ра­де­ни от сла­вян­с­ки­те на­ро­ди на из­ток и от ан­г­ло­амери­кан­с­ки­те на­ро­ди на запад. Както американските, та­ка и сла­вян­с­ки­те са из­ди­га­щи се ра­си ко­ито ще из­пъл- нят сво­ята за­да­ча в бъдеще, раси, ко­ито все още сто­ят в на­ча­ло­то на сво­ята на­ци­онал­на мисъл. Основната ха­рак­те­рис­ти­ка на сла­вян­с­ки­те на­ро­ди е из­ра­зе­на в тех­ни­те ду­хов­ни таланти. Ако вие се опи­та­те да раз­бере­те сла­вян­с­ка­та кул­ту­ра ще от­к­ри­ете че тя кло­ни към ду­хов­на­та култура, че не­що ду­хов­но рас­те там. Тези сла­вян­с­ки на­ро­ди трябваше, първо, да зас­та­нат сре­щу расите, ле­жа­щи на изток, ки­тайс­ка и японска. Това са ос­та­тъ­ци от по­-ранш­ни ра­си от Атлантида, как­то на­ис­ти­на всич­ки мон­гол­ци са ос­та­тъ­ци от по­-къс­на ат­лантска култура. Те имат ас­т­рал­ни тела, ко­ито по съ­щи­на кло­нят към духовното. Славянските на­ро­ди тряб­ва да зас­та­нат сре­щу тях.

В Америка има­ме из­вес­тен паралел. Там ма­те­ри­ализ­мът е до­ве­ден до крайност. И е бил след­ват ра­ди­кал­но във всич­ки на­ци­онал­ни перспекти- ви. В съв­ре­мен­ни­те вре­ме­на то­ва е до­ве­де­но дотам, че са­ми­ят дух се тълку­ва по ма­те­ри­алис­ти­чен начин. Докато сред сла­вян­с­ки­те на­ро­ди въз­ник­на­ха лич­нос­ти ка­то Толстой, кой­то ис­ка­ше да сти­му­ли­ра раз­ви­ти­ето по един ве­лик и кра­сив начин, аме­ри­кан­ци­те се пот­ру­ди­ха да схва­нат духов­нос­т­та и ду­ша­та по ма­те­ри­ален начин. Така ние от­к­ри­ва­ме

Американският на­род е пос­та­вен сред друг ет­ни­чес­ки елемент, про­из­ти­чащ от Атлантида и при­те­жа­ващ пси­хи­чес­ки склонности. Този ет­ни­чес­ки еле­мент жи­вее в не­гър­с­ки­те народи. Начинът, по кой­то те­зи две ра­си се раз­ви­ват за­ед­но е многозначителен: пси­хи­чес­ко­то зас­та­ва сре­щу пси- хическо, ду­хов­но­то тряб­ва да зас­та­не сре­щу духовно. По то­зи на­чин има­ме ед­на ду­хов­на на­ци­онал­на ми­съл на из­ток и ед­на пси­хи­чес­ка на запад.

Ние сме из­пи­та­ли науката, из­кус­т­во­то на ед­но външ­но равнище; ду­хът би тряб­ва­ло от­но­во да бъ­де из­дигнат. Това мо­же да ста­не по един двойс­т­вен на­чин - или по един ду­хо­вен на­чин или по един пси­хи­чен на чин. Духовният на­чин во­ди до напредък, пси­хи­чес­ки­ят на­чин е ретрограден, назадничав.

Виждате се­га как све­тът ста­ва разбираем, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме от оку- л­т­на основа. И отново, ни­кой не би тряб­ва­ло да каже, че ние не мо­жем да се убе­дим в те­зи неща. Човек тряб­ва са­мо да пог­лед­не онова, ко­ето става. Човек ще бъ­де до­ве­ден до убеж­де­ние чрез опит, ко­га­то срав­ни пси­хи­чес­кия въз­г­лед за жи­во­та и психи­чес­ко­то из­с­лед­ва­не с окул­т­ния въз­г­лед за живота. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем окул­т­ния въз­г­лед за живота, то­га­ва све­тът на яв­ле­ни­ята ста­ва все по­ве­че и по­ве­че раз­би­ра­ем също. Такъв един окул­те­н-­ду­хо­вен све­товен ми­рог­лед не ни ос­та­вя ни­как­ви праз­но­ти в раз­би­ра­не­то за света. От то­ва ние то­га­ва ще спе­че­лим вя­ра в света, за кой­то го­во­ри окултиста; и чрез то­ва ще въз­пи­та­ва­ме у се­бе си един елемент, кой­то ще ни из­диг­не по-висок. Това не е сля­по вярване, а ед­но опи­па­но мно­гок­рат­но вярване. Това вяр­ва­не ще ста­не по­-сил­но и по-оправдано, по­-с­та­бил­но и по­-си­гур­но с все­ки спе­че­лен опит. И ко­га­то вяр­ва­не­то е по­ро­ди­ло то­зи усет на си­гур­ност в са­мо­то се­бе си, то съ­що раз­ви­ва и ос­но­ва за познание. Човекът ви­на­ги тряб­ва да ек­с­пе­ри­ментира, пре­ди да се из­диг­не до познание. Всеки, кой­то ис­ка да има поз­на­ние пре­ди изследване, е ка­то някой, искащ да има пло­да пре­ди сем- ката. Ние тряб­ва да спечелим на­ше­то знание. Онова, ко­ето ве­че знаем, ня­ма нуж­да да изследваме. Онова, ко­ето на из­с­ле­до­ва­те­ля лип­с­ва ка­то си­гур­ност или увереност, тряб­ва да се дос­та­ви от си­гур­нос­т­та и уве­ре­нос­т­та на вярването. Двете тряб­ва да ра­бо­тят за­ед­но сле­до­ва­тел­но и то­га­ва те не­раз­дел­ни ще про­из­ве­дат нак­рая онова, ко­ето тряб­ва да дой­де за нас не­раз­де­ле­но - пло­дът на опита, на познанието.

Нека да слу­ша­ме окул­тис­ти­те е да не каз­ва­ме ни­то да, ни­то не на тях. Но не­ка ка­за­но­то да го тре­ти­ра­ме ка­то ос­но­ва на на­шия соб­с­т­вен жи­вот и на на­ше­то соб­с­т­ве­но поведение; не­ка да го тре­ти­ра­ме като че ли тех­ни­те из­с­лед­ва­ния са по­лез­ни по­ка­за­те­ли за на­шия живот, тъй ка­то ще отк- рием, че те на­ис­ти­на ще ни дове­дат през жи­во­та чрез во­ля до вът­реш­но познание, до един живот, пул­си­ращ вът­ре у нас. Тогава ще от­к­рием, че ние на­ис­ти­на мо­жем да им вяр­ва­ме да ни во­дят към изследване, към за­до­во­ля­ва­не и към един хар­мони­чен жи­вот вът­ре в нас.