Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

От раз­лич­ни­те лекции, ко­ито бя­ха из­не­се­ни вър­ху ле­ген­ди­те и митовете, вие мо­же­те да разберете, че в таки­ва съ­щес­т­ву­ва­щи у народите, или съх­ра­ни­ли се по ня­ка­къв друг на­чин в чо­веш­кия дух разкази, зна­ци и други, се съ­дър­жат прад­рев­ни поз­на­ния за ду­хов­ния свят. В ми­то­ве­те и ле­ген­ди­те ние на­ми­ра­ме ся­каш кон­сер­ви­ра­ни те­зи чув­с­т­ва­ния и усещания, чрез ко­ито чо­ве­чес­т­во­то дос­ти­га­ло много, мно­го по­-вис­ше знание, от то­ва ко­ето мо­же да при­до­бие по пъ­тя на обикновеното, об­вър­за­но със се­ти­ва­та наблюдение. Този, кой­то има из­вес­т­на пред­с­та­ва за те­зи неща, мо­же да на­ме­ри в крат­ки ле­ген­дар­ни раз­ка­зи мно­го дъл­бо­ки истини.

От раз­лич­ни­те лекции, дър­жа­ни от мен на ед­но или дру­го място, вие знаете, че ня­ко­га се със­тоя ед­но ве­лико пре­се­ле­ние от за­пад на изток, по вре­ме на ко­ето от за­пад на из­ток се пре­се­ли и ед­на го­ля­ма част от на­селе­ни­ето на Атлантида, ко­ято до­не­се със се­бе си спо­ме­ни­те за със­то­яни­ето на древ­на Атлантида и за по­-ран­ни епохи. Който наб­лю­да­ва те­зи за­се­ли­ли се тук или там на­ро­ди с обос­т­рен чрез ду­хов­на­та на­ука поглед, ще на­ме­ри в тех­ни­те ле­ген­ди скри­ти дъл­бо­ки проз­ре­ния за древ­ни­те епохи. Тогава не са­мо мис­ле­не­то ни, не са­мо фи­ло­соф­с­т­ву­ва­не­то ни, а и чув­с­т­ва­та ни, ко­ито мо­гат да бъ­дат дъл­бо­ко раз­тър­се­ни от те­зи мъдро- сти, ще се вжи­ве­ят в бо­жес­т­ве­ния све­то­вен ред. Защото кол­ко­то по­ве­че мъд­рос­т­та бър­за към разума, тол­ко­ва по-студена, по­-без­чув­с­т­ве­на ста­ва тя. А из­кач­вай­ки се на­го­ре към вис­ши­те ре­ги­они на дейс­т­ви­телния ду­хо­вен живот, мъд­рос­т­та ста­ва все по-топла, все по­-п­ро­пи­та от чувства.
Кой бе след­вал с топ­ли чув­с­т­ва и усе­ща­ния ед­на та­ка­ва аб­с­т­рак­т­на теория, взе­та от ма­те­ри­алис­тич­но­то естествознание, до­ри и да е из­пъл­не­на с ис­тин­ни наблюдения, как­ва­то е дарвинизма? Чие сър­це би за­би­ло по­-сил­но при ду­ми­те унаследяване, ак­ли­ма­ти­зи­ра­не и дру­ги подобни? При те­зи ду­ми ни­кой не чув­с­т­ва нищо. Но ако ня­кой чуе как зе­мя­та е пре­ми­на­ла през ран­ни­те си със­то­яния ка­то Сатурн, Слънце и Луна, ако ня­кой чуе, как чо­ве­чес­т­во­то е пре­ми­на­ло от ле­му­рийс­ка­та в ат­лан­т­с­ка­та епо­ха и т.н. - и все пак ос­та­не не развълнуван, то той тряб­ва да е нез­д­рав душевно. Този, кой­то е го­тов да чув­с­т­ва непосредствено, ще бъ­де про­бо­ден в сър­це­то от те­зи думи. Този, кой­то слу­ша по­доб­ни при­каз­ки и леге- нди, мо­же пос­ред­с­т­вом чувствата, на­ди­га­щи се в него, да пре­ду­га­ди дъл- бините, ко­ито те крият.

Съществува ед­на нес­лож­на легенда, ко­ято е из­вес­т­на сред мон­гол­ци­те в Азия, и е дос­тиг­на­ла и до из­точ­на Европа. Слушайки та­зи легенда, ние бих­ме мог­ли да по­чув­с­т­ва­ме не­що дъл­бо­ко вълнуващо, до­ри и ако не зна­ем как­ва мъд­рост е скри­та в нея.

Има ед­на май­ка с ед­но един­с­т­ве­но око - от­го­ре на главата. Тази май­ка бро­ди не­умор­но по света, за­що­то е из­гу­би­ла де­те­то си. Тя бро­ди по све- та, пов­ди­га все­ки ка­мък пов­ди­га го до око­то си и ра­зо­ча­ро­ва­на го хвърля на земята, къ­де­то той се раз­т­ро­ша­ва на хи­ля­ди парченца, за­що­то тя е тряб­ва­ло да се увери, че то­ва не е за­гу­бе­но­то и дете. Тя пос­тъп­ва та­ка с всич­ки предмети, ко­ито сре­ща по пъ­тя си, за­що­то се опит­ва да го на ме­ри във все­ки от тях - пов­ди­га ги, под­на­ся ги пред око­то си и ги хвър­ля разочарована. Така тя бро­ди по света, пов­та­ряй­ки неп­рес­тан­но ед­но и също.

Този раз­каз не е ни­що дру­го ос­вен един спо­мен за дос­тиг­на­ло­то на­й-­да­ле­че на из­ток племе, ко­ето е зна­ело за древ­на Атлантида, за пра със­то­яни­ето на човечеството, ко­га­то чо­ве­кът все още е бил мно­го бли­зо до духов­ни­те све­то­ве и е мо­жел да виж­да в тях.

Вие всич­ки знаете, че след раж­да­не­то на мал­ко­то де­те че­ре­път на гла­ва­та му се зат­ва­ря постепенно. На това мяс­то се на­ми­ра­ше в прад­рев­ни вре­ме­на връз­ка­та с външ­ния свят. Ако то­га­ва хо­ра­та мо­же­ха да виж­дат как­то виж­дат днес, на то­ва мяс­то те щя­ха да ви­дят един ор­ган по­до­бен на све­те­що тяло, чи­ито лъ­чи об­г­ръща­ха чо­ве­ка и пос­те­пен­но се из­губ­ва­ха във външ­ния свят. Те щя­ха да ви­дят не­що по­доб­но на въл­шеб­на латерна, ко­ято е неп­ра­вил­но да се на­ре­че око, за­що­то то­зи ор­ган не бе­ше око. Но през оне­зи пра­-п­рад­рев­ни епо­хи той бе­ше въз­п­ри­ема­те­лен и чув­с­т­ващ ор­ган на човека, и с не­го той бе­ше в със­то­яние да наб­лю­да­ва без уси­лия това, ко­ето на­ри­ча­ме ас­т­ра­лен свят, той мо­же­ше да наб­лю­да­ва не са­мо телата, но и ду­ши­те и това, ко­ето е жи­ве­еше в те­зи ду­ши око­ло него.

Този ор­ган се сви в жлезата, ко­ято се­га е скри­та в че­реп­на­та кутия. Днес чо­ве­кът е съх­ра­нил в ду­ша­та си един ос­та­тък от то­зи дре­вен орган, с по­мощ­та на кой­то мо­же­ше да из­жи­вя­ва ду­хов­ни­те све­то­ве на­око­ло - то­ва е коп­не­жа за световете, вра­та­та към ко­ито ве­че е зат­во­ре­на за него, вра­та­та в соб­с­т­ве­на­та му глава. Остана коп­не­жът по те­зи светове, а въз­мож­нос­т­та да се гле­да в тях се изгуби. Копнежът, кой­то все още жи­вее в чо­веш­ки­те ду­ши се из­ра­зя­ва в религиите. Преди чо­ве­кът виж­да­ше в об­лас­ти­те на ду­ха топли, чувстве­ни съ­щес­т­ва око­ло се­бе си, а днес се виж­да за­оби­ко­лен с физически, кон­тур­ни фигури.

Не въз­дейс­т­ву­ва ли по­кър­ти­тел­но то­зи раз­каз за жената, ко­ято всъщ­ност е май­ка­та на човечеството, бро­деща по света, тър­се­ща нещо, ко­ето кър­ми в коп­не­жа си и не ус­пя­ва да го от­к­рие във външ­ни­те предмети, не­що ко­ето е мо­же­ла да въз­п­ри­ема преди, ко­га­то око­то на вър­ха на гла­ва­та й още е функционирало? То не мо­же да бъ­де от­к­ри­то във ни­то един от външ­ни­те предмети, ко­ито чо­век днес въз­п­ри­ема пос­ред­с­т­вом сети­ва­та си. От та­ка­ва дъл­бо­чи­на ни го­во­ри гла­сът на све­тов­ния дух чрез при­каз­ки­те и легендите. Ние бихме раз­б­ра­ли тех­ния дъл­бок сми­съл едва, ко­га­то ги раз­г­леж­да­ме от глед­на точ­ка на ис­тин­с­ка­та ду­хов­на наука. Слушайки по­доб­ни легенди, ние мо­жем да вярваме, че обяснението, ко­ето се ба­зи­ра на спо­ме­на за едно дейс­т­ви­тел­но със­то­яние на човечеството, е дос­та­тъч­но дълбоко. Но в дейс­т­ви­тел­ност то е още по­-дълбоко. В те­зи ле­ген­ди на­й-­съ­щес­т­ве­но­то не е един­с­т­ве­но как­во се казва, а и как то се казва. Ако на­ис­ти­на из­с­лед­ва­ме яд­ро­то на мъд­рос­т­та в те­зи легенди, то ние ще видим, че ед­но при­вид­но про­ти­во­ре­чие от­па­да от са­мо се­бе си. Тъй ка­то би мог­ло да ни сто­ри противоречие, това, че жената, ко­ято е съх­ра­ни­ла то­зи орган, под­на­ся външ­ни­те пред­ме­ти към не­го и ус­пя­ва да ги ви­ди и раз­поз­нае с него, а знаем, че външ­ни­те пред­ме­ти мо­гат да се въз­п­ри­емат са­мо с нас­то­ящи­те очи. Точно тук оба­че е скри­та на­й-­дъл­бо­ка­та мис­те­рийна истина, с ко­ято тряб­ва да се за­ни­ма­ем по-обстойно. Само то­га­ва бих­ме мог­ли да хвър­лим един пог­лед в събитията, в ко­ито е за­ме­се­но човечеството. Ние ще ви­дим кол­ко при­ло­жи­ма на прак­ти­ка и в ежед­не­вие то е та­зи ис­ти­на из­в­ле­че­на от дъл­би­ни­те на мис­те­рий­на­та мъдрост.

Ученият, ко­ито наб­лю­да­ват чо­ве­ка с вън­шен поглед, в за­ла­та за ди­сек­ции или другаде, и от­бе­ляз­ват фи­зиоло­ги­чес­ки­те или би­оло­ги­чес­ки­те му със­тав­ни части, има чувството, че под­хо­дът му към раз­лич­ни­те чо­вешки ор­га­ни е еднакъв. Той под­реж­да по един и съ­щи на­чин ин­с­т­ру­мен­ти­те си, ко­га­то опе­ри­ра сърцето, мозъка, чер­ния дроб или стомаха. Той смята, че на­й-­важ­но е да раз­бе­ре от как­ви хи­ми­чес­ки със­тав­ки са изгра­де­ни и об­ра­зу­ва­ни те­зи органи. Той съв­сем не подозира, че те се раз­ли­ча­ват ко­рен­но по съ­щес­т­во един от друг, спо­ред това, как са възникнали. Нерви- те не би­ха съществували, ако в чо­веш­ко­то тя­ло не бе втъка­но ед­но

В оп­ре­де­ле­ни още по­-вис­ши об­лас­ти на ду­хов­но­то би­тие се на­ми­рат съ- щества, идентични, ед­нак­ви с чо­вешко­то Азово същество, ко­ито на­й-нап­ред са да­ли по­во­да за об­ра­зу­ва­не­то на чер­ве­на­та кръв. Вие мо­же­те да про­че­те­те за то­ва в "Кръвта е ед­ни спе­ци­ален сок". Строителите и офор­ми­те­ли­те на чер­ве­на­та кръв са азо­ви­те същества. Те дейс­т­ву­ват отвън, за да мо­же Азът да се спус­не в човека. Животните все още не прите­жа­ват Аз. Червената кръв на жи­вот­ни­те се дъл­жи на външ­но вли­яние на съще- ствата, жи­вот­ни­те са "об­себени" от чер­ве­на­та кръв. Чрез нея оба­че чо­ве­кът дос­ти­га до сво­бо­да­та да бъ­де "обсебен" от са­мия Аз.той тряб­ва­ше да из­во­юва със соб­с­т­ве­ни си­ли то­ва притежание, за да пос­тиг­не над­мо­щие над кръв­та си.

В ор­га­ни­те на от­де­ли­тел­на­та система, ко­ито ние на­ри­ча­ме жлези, про­явя­ва дейс­т­ви­ето си етер­но­то тяло, ко­ето значи, че там ра­бо­тят съ­щес­т­ва­та от етер­но­то пространство. За да раз­бе­рем те­зи жлези, ние тряб­ва на­й-­нап­ред да си изяс­ним не­що друго. Ако чо­ве­кът има­ше са­мо етер­но тяло, без астрално, то в чо­веш­ко­то тя­ло щя­ха да про­явя­ват дейс­т­ви­ето си един­с­т­ве­но съ­щес­т­ва от етер­ния свят, и то­га­ва ни­ко­га не би­ха се об­ра­зу­ва­ли органите, ко­ито на­ри­ча­ме жлези, а един­с­т­ве­но по­доб­ни на тези, ко­ито имат растенията. Тъй като и в тях дейс­т­ву­ва етер­но­то тяло, ко­ето вна­ся жи­вот в неорганичната. Всеки нов принцип, кой­то се при ба­вя към съществуващото, въз­дейс­т­ву­ва пре­об­ра­зя­ва­що вър­ху всич­ки предишни. С това, че ас­т­рал­но­то тяло нав­ле­зе в човешкото, и кон­с­т­ру­ира нер­в­на­та сис­те­ма за се­бе си, то пов­лия све­та на ете­ра и пре­об­ра­зу­ва пър­во­на­чал­но рас­ти­тел­ни­те ор­га­ни в жлези.

Когато се вър­нем на­зад до пър­воп­ри­чи­ни­те в ду­хов­ния свят, ние ве­че мо­жем да из­с­лед­ва­ме раз­лич­ни­те човеш­ки ор­га­ни спо­ред тях­на­та стой- ност. Когато знаем, как­во учас­тие имат раз­лич­ни­те све­то­ве в из­г­раж­да не­то им ние ще разберем, че чер­ни­ят дроб, жлъчката, да­ла­кът са не­що съв­сем различно, от то­ва ко­ето бих ме уз­на­ли за тях ако прос­то ги раз­д­ро­бим фи­зи­оло­ги­чес­ки с ин­с­т­ру­мен­ти­те на науката. Те са нас­лед­с­т­вени ос­та­тъ­ци от ду­хов­ния свят. Ако ис­ка­ме да ги раз­бе­рем правилно, ние тряб­ва да раз­г­леж­да­ме всич­ки орга­ни в чо­ве­ка от глед­на точ­ка на ду­хов­ния им произход. Така ние пог­леж­да­ме към бъ­де­щия на­чин на наблю­де­ние на чо­веш­ко­то тяло, ко­га­то то­зи ду­хо­вен про­из­ход на ор­га­ни­те ще бъ­де осъз­нат и то­ва осъз­на­ва не ще се при­ло­жи в ежед­нев­на­та медицина. Това е един процес, през кой­то тряб­ва да се пре­ми­не бав­но и постепенно.

При раз­г­леж­да­не­то на чо­веш­ки­те ор­га­ни е важ­но да се съб­лю­да­ва едно. В чо­ве­ка има органи, ко­ито са до стиг­на­ли до нас­то­ящия си вид срав­ни­тел­но късно, и други, ко­ито го имат още от прад­рев­ни времена. Същест- вуват органи, ко­ито са при­зо­ва­ни от нас­то­ящия си вид все по­ве­че да из­съх­ват и да "окапват", да се от­де­лят от чо­веш­кия организъм. А съ­щес­т­ву­ват и органи, ко­ито днес се на­ми­рат в на­ча­ло­то на сво­ето формиране, и ко­ито са при­зо­ва­ни да се усъ­вър­шен­с­т­ву­ват все по­ве­че и да изиг­ра­ят мно­го важ­на ро­ля в бъ­де ще във всичко, ко­ето се случ­ва чрез човека. Към органите, ко­ито ще се усъ­вър­шен­с­т­ву­ват в бъ­де­ще спа­да всичко, ко­ето е свър­за­но със сър­це­то и ларинкса. Тези ор­га­ни се на­ми­рат ед­ва в на­ча­ло­то на раз­ви­ти­ето си и в бъ­де­ще ще се пре­вър­нат в репродуктивни, във въз­п­ро­из­во­ди­тел­ни органи. Вие ще на­ме­ри­те то­ва ед­ва за­гат­на­то днес във факта, че гла­сът на мъ­жа се променя, ко­га­то той встъ­пи в по­ло­ва­та си зрялост. Сърцето и ла­рин­к­сът ще се променят, ще се усъ­вър­шен­с­т­ву­ват все повече, и след вре­ме от тях ще се раж­дат чо­вешки същества.

Днешните въз­п­ро­из­во­ди­тел­ни ор­га­ни се на­ми­рат нап­ро­тив в про­цес на умиране. Те все по­ве­че ще се втвърдя­ват и ще се от­де­лят от чо­веш­ко­то тяло. Ние бих­ме раз­б­ра­ли пра­вил­но чо­веш­ко­то тя­ло един­с­т­ве­но ко­гато знаем, че то е със­та­ве­но от уми­ра­ща част и от такава, на­ми­ра­ща се в раз­ви­тие и как те се от­на­сят ед­на към друга. Човешкото тя­ло съ­дър­жа нещо, ко­ето неп­рес­тан­но се стре­ми към смъртта, и нещо, ко­ето неп­рестан­но раз­цъф­ва в нов живот. Ако наб­лю­да­ва­те чо­ве­ка от окул­т­на глед­на точка, вие ще мо­же­те да ка­же­те за все­ки орган, да­ли се на­ми­ра в про­цес на уми­ра­не и се стре­ми към смъртта, и в бъ­де­ще ня­ма да при­надле­жи към чо­веш­ко­то тяло, или се на­ми­ра в сво­ята мла­дост и в бъ­де­ще ще ста­ва все по­-го­лям и развит. Вие мо­же­те да наб­лю­да­ва­те в чо­веш­ко­то тя­ло органи, ко­ито ве­че са сви­ти в при­ро­да­та и във фун­к­ци­ята си, ко­ито из­пъл­ня­ват мно­го мал­ка функция. Такъв ор­ган е жле­за­та на вър­ха на главата. Някога тя из­вър­ш­ваше мощ­на дейност и се­га се е сни­ши­ла до ни­во­то на един поч­ти ма­ло­ва­жен орган. Определени ор­га­ни са дос­тиг­на­ли поч­ти пра­га на смъртта, след ко­ято ще бъ­дат ожи­ве­ни по нов начин. Други съ­вър­ше­но умират, те из­чез­ват във та­зи си фор­ма от фи­зи­чес­кия план и се по­явя­ват в друг вид.

Нека се­га раз­г­ле­да­ме чо­веш­ко­то тя­ло там, къ­де­то то се стре­ми на­й-­ка­те­го­рич­но към смъртта, и там, къ­дето раз­г­ръ­ща нов живот. Тези не­ща пре­ли­ват и се преп­ли­тат ед­но с друго. Най-важните ор­га­ни са при­тис­на ти в то­зи ход на раз­ви­тие към смър­т­та и живота, та­ка че съ­дър­жат в се­бе си и две­те - смър­т­та и живота. Подходът към тях е на­й-­съ­щес­т­ве­но­то при оп­-

ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва в чо­веш­ко­то тяло. Затова не­ка ги раз гле­да­ме с по­мощ­та на един крас­но­ре­чив пример.

Всички вие сте за­поз­на­ти от дру­ги мои лек­ции със съв­сем еле­мен­тар­ния факт, че чо­ве­кът е със­та­вен от физи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Вие знаете, че Азът на­й-­нап­ред е раз­г­ръ­щал дейнос­т­та си в ас­т­рал­но­то тя­ло и пос­те­пен­но е пре­об­ра­зу­вал ед­на част от него. Ако пог­лед­не­те на­зад към он­зи мо­мент в чо­веш­ко­то развитие, в кой­то Азът, та­ка да се каже, се спус­на от ло­но­то на бо­жес­т­во­то и за­поч­на да ра­бо­ти вър­ху ас­т­рал­но­то тяло, то вие ще забележите, че пър­во­на­чал­но ас­т­рал­но­то тя­ло бе­ше един дар бо­жий за хората. Ако ние же­ла­ем да си обяс­ним схе­ма­тич­но то­зи чо­век в момента, ко­га­то Азът бе­ше при­са­ден в него, то ние бих­ме мог­ли да кажем: Съществуваше фи­зи­чес­ко­то му тя­ло (виж рисун- ката), етер­но­то му тяло и ас­т­рал­но­то му тяло.

Тогава Азът се спус­ка от­го­ре в ас­т­рал­но­то тя­ло и за­поч­ва да ра­бо­ти в човека, и та­ка ние има­ме ед­на част от ас­т­рал­но­то тяло, от ко­ято е об­ра­зу­ван са­мия Аз. Това ас­т­рал­но тя­ло се със­тав­ля­ва днес от два члена, еди­ни­ят от ко­ито е на­ли­це и у жи­вот­ни­те и един, кой­то съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но в чо­ве­ка и ре­зул­тат на това, че чо­ве­кът е ра­бо­тил с Аза си вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло по вре­ме на мно­го въплъщения. В чо­ве­ка дейс­т­вува и нещо, ко­ето не съ­щес­т­ву­ва при животните. При жи­вот­ни­те от­със­т­ву­ва то­ва втъ­ка­ва­не на Аза в ас­т­рално­то тяло. То са­мо е офор­ми­ло ас­т­рал­но­то си тя­ло по един оп­ре­де­лен начин, та­ка как­то го е по­лу­чи­ло от външ­ни­те сили. Обаче всичко, ко­ето ид­ва от по­-вис­ши­те све­то­ве дейс­т­ву­ва в чо­веш­кия организъм, оформя го по оп­ре­де­лен на­чин и из­вик­ва към нов жи­вот ста­ри­те органи, пре­об­ра­зу­ва ги.

Нека раз­г­ле­да­ме от­но­ше­ни­ето меж­ду те­зи три те­ла от та­зи глед­на точка. Физическото тя­ло се със­тои от подоб­ни материали, ка­то тези, ко­ито са раз­ра­бо­те­ни на­вън в при­ро­да­та - от физически, хи­ми­чес­ки ма­те­риали и сили. Ако съ­щес­т­ву­ва­ха един­с­т­ве­но те, то чо­ве­кът би бил са­мо един материал, са­мо мал­ко по­-к­ра­сиво офор­мен в ху­до­жес­т­ве­но отношение. Но той се про­ник­ва от всич­ки стра­ни от етерното, или жиз­не­но­то тяло. Какво пра­ви то­ва жиз­не­но тяло? Във все­ки един мо­мент то се про­ти­во­пос­та­вя на раз­па­да на фи­зи­ческо­то тяло, то се бо­ри сре­щу то­зи раз­пад на фи­зи­чес­ко­то тяло. По вре­ме на жи­во­та фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то те­ла са свързани, а етер­но­то тя­ло неп­рес­тан­но се бо­ри сре­щу раз­па­да на физи- ческото.

А как­во пра­ви ас­т­рал­но­то тяло? Извънредно важ­но е да се знае това. По вре­ме на съз­на­тел­ния жи­вот - не по вре­ме на сън - ас­т­рал­но­то тя­ло в оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние е за­ето с това, неп­рес­тан­но да уби­ва етер­но­то тяло, да от­с­лаб­ва силите, ко­ито то развива, да ги притъпява. Затова из­ра­зът на жи­во­та на ас­т­рал­но­то тя­ло е умората, из­то­ще­ни­ето на тя­ло­то през деня.
Астралното тя­ло неп­рес­тан­но уби­ва етерното. Ако то не праве­ше това, то не би съ­щес­т­ву­ва­ло съзнание, тъй ка­то съз­на­ни­ето е не­въз­мож­но без пос­те­пен­но­то уми­ра­не на тялото. Извънредно важ­но е да се има пред­вид това. Тази ду­хов­на дейност - жи­во­та в етер­ния свят, прекрас­но­то раз­г­ръ­ща­не на жи­во­та в етер­ния свят, ко­ето се осъ­щес­т­вя­ва в на­й-п­рек­рас­ни дви­же­ния и ритми, и пос­то­ян­но­то при­тъ­пя­ва­не на етер­но­то тя­ло от ас­т­рал­но­то - от то­ва се раж­да съзнанието, до­ри и на­й-­опрос­те­но­то жи­во­тин­с­ко съзнание. Тези ду­хов­ни про­це­си се из­ра­зя­ват та­ка във фи­зи­чес­кия свят, че в мо­мента, ко­га­то в чис­тия жи­вот нах­луе съзнанието, във фи­зи­чес­ко­то тя­ло нас­тъп­ва вкостеняване, втвърдяване. Разбира си съ­щес­т­ву­ват и пре­ход­ни етапи, ме­ко­те­ли и т.н., те съ­що имат сво­е­об­раз­но съз- нание. Съзнание то се придобива, то се доб­ли­жа­ва по­ве­че до се­бе съз­на­ни­ето едва, ко­га­то меките, ор­га­нич­ни те­лес­ни ма­си се про­тъ­кат вът­реш­но с твърди, кос­те­ли­ви части. По то­зи на­чин ас­т­рал­но­то тя­ло с въз­дейс­т­ви­ето си вър­ху етерното, се явя­ва това, ко­ето - как­то при мекотелите, охлювите, ми­ди­те и т.н., - из­мес­т­ва на­вън твър­ди­те черупки, за да пре­диз­ви­ка в съ­щес­т­ва­та при­тъ­пе­но­то съзнание, при­съ­що на животните. При вис­ши­те животни, при ко­ито са­мо­съз­на­ни­ето се засилва, ед­на от за­да­чи­те на ас­т­рал­но­то тяло, на­ред с об­ра­зу­ва­не­то на нер­в­на система, е и тази, да от­де­ли всич­ко костноподобно, всич­ко втвърдено. В съ­ща­та сте­пен на за­сил­ва не на самосъзнанието, от меката, же­ле­по­доб­на ма­са се от­де­лят твър­ди­те кос­ти и хрущяли. При на­й-­вис­шите жи­вот­ни то­зи про­цес е поч­ти към края си, в тях ас­т­рал­но­то тя­ло ве­че е об­ра­зу­ва­ло ске­лет­на система, която е поч­ти завършена.

С ас­т­рал­но­то тя­ло на хо­ра­та се случ­ва не­що особено, там ста­ва но­во втъкаване. Астралното тя­ло от­час­ти се пре­об­ра­зу­ва от Аза и то­ва пре­диз­вик­ва из­мес­т­ва­не­то на тен­ден­ци­ята към втвърдяване, ко­ято съ­щес­т­вува­ше преди. Ако чо­ве­кът бе­ше ос­та­вил ас­т­рал­но­то си тя­ло неп­ро­ме­не­но и бе­ше про­дъл­жил да ра­бо­ти върху ске­ле­та си, то на зе­мя­та ня­ма­ше да съ­щес­т­ву­ва чо­веш­ка култура. Всеки нап­ре­дък в раз­ви­ти­ето на чо­вечес­т­во­то е пре­доп­ре­де­лен от това, че час­ти от ас­т­рал­но­то тя­ло са от­де­ле­ни и под­чи­не­ни на Аза. Тази изоли­ра­на част от ас­т­рал­но­то тя­ло има ед­на спе­ци­ал­на за­да­ча - тя по­раж­да ед­на но­ва тенденция. Така об­разу­ва­не­то на скелета, втвър­дя­ва­не­то по­па­да във вла­де­ни­ята на от­де­ле­на­та част от ас­т­рал­но­то тяло.

Как се из­ра­зя­ва външ­но това? По един мно­го стра­нен начин. Докато пре­ди тен­ден­ци­ята в ас­т­рал­но­то тя­ло вър­ве­ше в по­со­ка на втвър­дя­ва­не на съществото, т.е. да за­вър­ши раз­ви­ти­ето на кос­т­на­та система, ас­т­рал­но то тя­ло на чо­ве­ка за­па­зи ед­на сила, ед­на тен­ден­ция към омекотяване, та­ка че от­но­во да е въз­мо­жен нап­редък в развитието. Ако то­ва не съществува- ше, то всичко, ко­ето мо­же да се втвър­ди би се вклю­чи­ло в чо­вешка­та
кос­т­на система, та­ка че ня­ма­ше да съ­щес­т­ву­ва култура, ня­ма­ше да има нап­ре­дъ­к.­ Как­то жи­во­тински­ят вид не поз­на­ва ни­ка­къв нап­ре­дък - ра­са­та на лъвовете, на тиг­ри­те са го­то­ви с раз­ви­ти­ето си, за тях то е прик­лю­чи­ло - та­ка ще­ше да бъ­де и при човечеството. Но бла­го­да­ре­ние на от­де­ле­на­та от ас­т­рал­но­то тя­ло част, чо­ве­кът е в със­то­яние да си въз­вър­не това, ко­ето ве­че е втвърдено. Наред с тен­ден­ци­ята към втвър­дява­не и об­ра­зу­ва­не на кости, чо­веш­ко­то тя­ло ви­на­ги при­със­т­ва и тен­ден­ци­ята да се за­де­ли нещо, та­ка че да мо­гат да бъ­дат об­ра­зу­ва­ни но­ви органи, ко­ито да са меки. Тази тен­ден­ция от­със­т­ву­ва у животните.

Нека се­га раз­г­ле­да­ме един чо­век в сре­да­та на живота, как той е пос­та­вен меж­ду две­те тен­ден­ции - за втвърдя­ва­не и за за­де­ля­не на нещо. Ние виж­да­ме те­зи две тен­ден­ции да се пре­си­чат на мястото, ко­га­то по­никват вто­ри­те на чо­ве­ка - око­ло сед­ма­та му година. Тенденцията за об­ра­зу­ва­не на кости, за втвърдяване, на ми­ра своя из­раз в зъбите, ко­ито по­ник­ват на се­дем­го­диш­ния човек. Отделената част от ас­т­рал­но­то тя­ло пра­ви така, че за раз­ли­ка от жи­вот­ни­те чо­ве­кът за­паз­ва оп­ре­де­ле­ни жи­ви­тел­ни сили, та­ка че мо­же да продъл­жи рас­те­жа си. До сед­ма­та го­ди­на на чо­ве­ка се про­явя­ва­ше един­с­т­ве­но пре­доп­ре­де­ле­но­то от вида, от рода, се­га нас­тъп­ва моментът, ко­га­то той ще бъ­де в със­то­яние да се впи­ше в кул­тур­ния нап­ре­дък на епо­хата ни. Започват учи­лищ­ни­те години. Тези две съ­би­тия са свър­за­ни по същ­нос­т­та си: от ед­на стра­на тен­денци­ята към втвърдя- ване, ко­ято се из­ра­зя­ва в по­ник­ва­не­то на зъбите, и от дру­га - тен­ден­ци­ята към оме­ко­тяване, ко­ято тряб­ва да за­де­ли нещо, от ко­ето етер­но­то тя- ло, ко­ето се ос­во­бож­да­ва през сед­ма­та година, се нуж­дае за раз­ви­ти­ето си. Тези две тен­ден­ции са тяс­но свър­за­ни ед­на с друга, и то­ва яс­но про­ли­ча­ва в живота.

Лесно бих­ме мог­ли да из­вър­шим наблюдението, че в жи­во­та се сре­щат ня­кои явления, ко­ито труд­но мо­гат да бъ­дат свър­за­ни ед­но с друго, ако не се раз­г­леж­дат от глед­на точ­ка на ду­хов­на­та наука. Ако ня­кой наблю­да­ва нап­ри­мер про­яви­те на ви­со­ка тем­пе­ра­ту­ра у детето, той на­й-­чес­то сти­га до извода, че те са свърза­ни с раз­ва­ле­ни зъби. Жени, ко­ито имат та­ка­ва тем­пе­ра­ту­ра на­й-­чес­то стра­дат и от ло­ши зъби. Защо? За що­то те­зи две тен­ден­ции - та­зи на втвърдяване, из­ра­зя­ва­ща се в об­ра­зу­ва­не­то на зъбите, и та­зи на раз­ви­тието, на отключването, на из­рас­т­ва­не­то из­вън соб­с­т­ве­ни­те граници, из­ра­зя­ва­ща се в реп­ро­дук­тив­на­та сила, във въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то - са свър­за­ни ед­на с друга. Ако ед­на­та пре­тър­пи по­ра­же­ния то и дру­га­та не­ми­нуемо страда.

Навсякъде в чо­веш­кия жи­вот се сблъс­к­ва­ме с те­зи две тенденции, ко­ито са свър­за­ни с втвър­дя­ва­не и омеко­тя­ва­не на оп­ре­де­ле­ни органи. Важно е те­зи две тен­ден­ции да се уравновесяват. Човек тряб­ва да се стреми та­ка да ор­га­ни­зи­ра жи­во­та си, че вез­ни­те да ос­та­нат водоравни, тъй ка­то пос-­

Виждате как в на­шия фи­зи­чес­ки жи­вот дейс­т­ву­ват ду­хов­ни­те сили, и мо­же­те да раз­бе­ре­те външ­ни­те фи­зичес­ки от­ра­же­ния по тех­ни­те ду­хов­ни причини. Би тряб­ва­ло да го­во­ря още мно­го дълго, ако тряб­ва да обясня те­зи връз­ки по-точно. Тъй ка­то оба­че мал­ци­на сред вас са медици, вие ще се за­до­во­ли­те и с ка­за­но­то до тук.

А се­га помислете, как всич­ко казано, е свър­за­но с чо­веш­ко­то щас­тие или страдание, как рав­но­ве­си­ето на це­лия чо­веш­ки жи­вот за­ви­си от това, ор­га­ни­те му да са при­ели под­хо­дя­щия вид в оп­ре­де­ле­ния етап на развитие. Остане ли един ор­ган на по­-ран­но стъпало, ще бъ­де пре­диз­ви­ка­но неп­ра­во­мер­но оме­ко­тя­ва­не или втвърдяване, ре­зул­тат от ко­ето е не­щас­тен жи- вот. Всеки ор­ган тряб­ва да дос­тиг­не оп­ре­де­ле­на­та фор­ма на ед­но оп­ре­де­ле­но стъ­па­ло на живота. Скритите, не из­ця­ло ви­ди­ми­те ор­га­ни съ­що би­ха мог­ли да изос­та­ват или из­бър­з­ват в раз­ви­ти­ето си. Туберкулозата е нещо, ко­ето в бъ­де­ще ня­ма да пред­с­тав­ля­ва зап­ла­ха за хората, тя е са­мо ед­но пре­ка­ле­но ран­но про­яв­ле­ние на ед­но състояние, ко­ето след вре­ме ще е правомерно. Днес то­ва със­то­яние е болестно, след вре­ме ще бъ­де здравословно. Тези бо­лес­ти на кул­ту­ра­та се раз­ли­ча ват от оби­чай­ни­те болести, ко­ито се сре­щат и при животните.

Не чу­ва­те ли от­з­ву­ка на та­зи ис­ти­на в мон­гол­с­ка­та при­каз­ка за жената, ко­ято нап­раз­но тър­си из­гу­бе­но­то си дете? През древ­ни­те вре­ме­на тя все още има­ше он­зи ор­ган на вър­ха на гла­ва­та си. Той и но­си не­щастие. Без- утешно бро­ди тя по света, не на­ми­ра това, ко­ето й отговаря, ко­ето и при-

Сега мо­жем да про­дъл­жим и по-нататък. Нека раз­г­ле­да­ме чо­ве­ка ка­къв­то е той днес, как е със­та­вен от въз­хо­дя­щи и низ­хо­дя­щи в раз­ви­ти­ето си органи. Човекът не е имал ви­на­ги ас­т­рал­но тяло, то се впус­ка­ше в не­го постепенно. Преди да ста­не това, не­го­ви­те ор­га­ни на­по­до­бя­ва­ха расти- телните, те бя­ха от рас­ти­телно естество. От това, че в чо­ве­ка се спус­на ас­т­рал­но­то тяло, рас­ти­тел­ния му ор­га­ни­зъм бе­ше за­ме­нен с плът. Това вът­реш­но дейс­т­вие на ас­т­рал­но­то тя­ло в рас­ти­тел­но­то тя­ло - то­ва е въз­ник­ва­не­то на плътта. Но то­ва съ­що ста­на постепенно, то се раз­ви стъп­ка по стъпка, то­зи про­цес не об­х­ва­на ед­нов­ре­мен­но всички органи.

Ако се вър­нем на­зад в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и пре­ми­нем през ця­ла­та ат­лан­т­с­ка и част от ле­му­рийска­та епо­ха и още по-назад, то ние ще на­ме­рим ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето от­чет­ли­во но­си рас­ти­тел­ни ор­гани. Части от чо­веш­ко­то тя­ло ве­че бя­ха пре­об­ра­зу­ва­ни в плът, до­ка­то дру­ги бя­ха рас­ти­тел­ни по природа. Всички ор­га­ни в чо­веш­ко­то тяло, ко­ито но­сех в по­-мал­ка сте­пен же­ла­ни­ята се пре­вър­на­ха на­й-­ра­но в плът, а те­зи ко­ито бя­ха на­й-­сил­но свър­за­ни с желанията, по­ло­ви­те органи, се пре­об­ра­зу­ва­ха най-късно. Много, мно­го дъл­го те бя­ха рас­ти­тел­ни по ес­тес­т­во и съ­що та­ка на­й-­ра­но ще се вър­нат об­рат­но в то­ва състояние. Едва ко­га­то в хо­да на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то Азът мо­жа да се спус­не дъл­бо­ко в ас­т­рал­но­то тя­ло на чо­ве­ка и его­ис­тич­ни­те же­ла­ния се вко­ре­ни­ха дъл­бо­ко в него, рас­ти­тел­ни­те ор­га­ни се пре­об­ра­зу­ваха в плът.

Духовната на­ука пог­леж­да на­зад към пра древ­ни­те времена, ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то все още не зна­еше ни­що за сек­су­ал­ни­те сили. В древ­ни­те мис­те­рии се по­чи­та­ше един образ, кой­то пред­с­та­вя чо­ве­ка в не­го­во­то без по­ло­во състояние, при ко­го­то сек­су­ал­ни­те ор­га­ни още не са преобразувани. На то­ва мяс­то в тялото, къ­де то днес се на­ми­рат сек­су­ал­ни­те органи, мо­гат да се ви­дят извити, на­по­до­бя­ва­щи рас­те­ние органи, ко­ито са про­ник­на­ти са­мо от етер­но­то тяло, а ас­т­рал­но­то отсъствува. Хермафродитът, поз­нат ни от ан­тич­но­то изкус­т­во из­г­леж­да по съ­щия начин. той се изоб­ра­зя­ва та­ка как­то бла­го­да­ре­ние на Духовната на­ука бих­ме опи­са­ли чо­ве­ка в ран­ния му стадии. Вместо днеш­ни­те въз­п­ро­из­ве­ди­тел­ни ор­га­ни той има растителни, а от гър­ба му съ­що из­ник­ват рас­ти­тел­ни органи. Сега ве­че мо­жем да раз­бе­рем - не в де­тин­с­кия смисъл, в кой то то­ва се раз­би­ра обик­но­ве­но - за­що древ­ни­те ми­то­ве и биб­лейс­ка­та ис­то­рия за смо­ки­но­во­то лис­то казват: не за да се прик­рие нещо, не за да се предпази, а за да на­мек­не за един дейс­т­ви­те­лен факт в раз­ви­тието на човечеството, за ед­но пра древ­но свя­то състояние, за ко­ето древ­ни­те зна­еха - че чо­ве­кът се е на­мирал на по­-ви­со­ко стъ­па­ло и те­зи не­го­ви ор­га­ни са би­ли все още рас­ти­тел­ни по при­ро­да­та си.

Сега помислете, кол­ко бла­го­дат­ни би­ха би­ли за хората, ко­ито са приз­ва­ни да ги репрезентират, науките, ако зна­еха по ка­къв на­чин чо­веш­ки­те ор­га­ни са под­чи­не­ни на то­зи оме­ко­тя­ващ и втвър­дя­ващ принцип. В то­зи сми­съл казах, че това, ко­ето каз­ва Духовната на­ука е прак­ти­чес­ки при­ло­жи­мо в живота, и ако пог­леднем ис­ти­ни като, тази, ко­ято се съ­дър­жа в мон­гол­с­ка­та при­каз­ка от глед­на точ­ка на Духовната наука, то ние ще раз­бе­рем по­-­яс­но това, ко­ето се­га ни се стру­ва за­га­дъч­но и ще проз­рем ис­ти­на­та в него. ние ще наблю­да­ва­ме све­та с дру­ги се­ти­ва и ще се на­учим да раз­би­ра­ме нап­ри­мер стран­но­то яв­ле­ние как­во­то представ­ля­ва пти­чи­ят полет. С нас­тъп­ва­не­то на сту­де­на­та есен пти­ци­те по­емат по чуд­ни пъ­те­ки от се­вер към по­-топ­лия юг, пре­ли­тат по­ня­ко­га сто­ти­ци мили, а нап­ро­лет се зав­ръ­щат по дру­ги пътища. Казахме, че родът на пти­ци­те е зас­ти­нал на ед­но по­-ран­но със­то­яние в раз­ви­ти­ето си. Вие знаете, че дейс­т­ви­тел­ни­ят напре­дък на зе­мя­та за­поч­на ед­ва с от­де­ля­не­то на лу­на­та от земята. По-рано, ко­га­то зе­мя­та и днеш­на­та лу­на об­ра­зу­ва­ха ед­но не­бес­но тяло, т.нар. Земя-Луна или Луна-Земя, то­ва не­бес­но тя­ло се дви­же­ше по оп­ре­делен път и пе­ри­од око­ло слънцето, ка­то неп­рес­тан­но му об­ръ­ща­ше ед­на­та си страна. В то­ва вре­ме всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва оби­ка­ля­ха око­ло Луната, за да при­емат слън­че­во­то влияние. Това оби­ка­ля­не на пла­не­та­та днес се е съх­ра­ни­ло в пти­чия полет, за­що­то тогава, пре­ди Азът да се спус­не на земята, пти­ци­те се от­де­лиха от об­щия ход на раз­ви­тие на земята.

Друго ед­но не­що е още по-забележително. С нап­ред­ва­що­то фи­зи­чес­ко раз­ви­тие на чо­ве­ка и вис­ши­те жи­вотни, по­ло­во­то ста­на част от вся­ко от­дел­но тяло. Онази похот, ко­ято е за­ло­же­на в от­дел­но­то тяло, и ко­ято е съх­ра­не­на днес в половостта, пре­ди не съществуваше, тя бе­ше кос­ми­чес­ка сила. Тя се из­лъч­ва­ше от слънце­то вър­ху древ­на­та Земя-Луна. Тя бе­ше при­чи­на за оби­ка­ля­не­то на планетата, с ко­ето бе­ше свър­зан на­чинът на възпроизвеждане. Пролетното зав­ръ­ща­не на пти­ци­те в дейс­т­ви­тел­ност не е ни­що дру­го ос­вен сватбе­но пътешествие. При те­зи съ­щес­т­ва по­ло­вос­т­та все още е в окол­ния свят, а кос­ми­чес­ка­та е ди­ри­жи­ра­ща та сила, ко­ято нап­рав­ля­ва и во­ди ято­то отвън, до­ка­то при дру­ги­те съ­щес­т­ва та­зи си­ла се е съб­ра­ла в собстве­но­то тяло. Същите сили, ко­ито дейс­т­ву­ват във вът­реш­нос­т­та на човека, в тя­ло­то му дейс­т­ву­ват и във външ­ния макрокосмос. Същата сила, ко­ято съ­би­ра чо­век и човек, ко­ято дейс­т­ву­ва в чо­веш­ко­то тя­ло ка­то по­ло­ва сила, дейс­т­ву­ва в цар­с­т­во­то на пти­ци­те не

вът­ре от­дел­ни­те същества, а от­вън и се из­ра­зя­ва външно в оби­ка­ля­що­то пла­не­та­та ято.

Така силите, ко­ито са от­вън се пре­сел­ват във вът­реш­нос­т­та на същества- та, за да на­ме­рят в чо­ве­ка въз­можността, да се изя­вят от­но­во навън, ко­га­то той ще е из­во­ювал спо­соб­нос­т­та да ста­не от­но­во ед­но с це­лия космос, с извънземното. Истините, ко­ито хо­ра­та из­ра­зя­ва­ха та­ка по­кър­ти­тел­но в древ­ни­те ска­за­ния и приказ­ки - как­то в та­зи за же­на­та с ед­но­то око - бъ­де­що­то чо­ве­чес­т­во ще из­ра­зя­ва под съв­сем раз­лич­на форма. Силата на ду­хов­но­то виж­да­не от­но­во ще ожи­вее в човека. Онази си­ла на ду­хов­но­то виждане, ко­ято е свойс­т­во на око­то на вър­ха на главата, ве­че ня­ма да ос­та­вя хо­ра­та не­удов­лет­во­ре­ни при наб­лю­да­ва­не­то на външ­ни­те пред­ме­ти в за­оби­ка­ля­щия ни свят, как­то же­на­та в легендата, ко­ято хвър­ля нас­т­ра­ни вся­ко съ­щество в близост. Тази си­ла ще про­ник­не днеш­но­то съ­щес­т­во на човека, та­ка че той да не виж­да един­с­т­ве­но фи­зи­чес­ко­то в нещата, а и духовното, ко­ето на­ми­ра из­ра­за си във външ­ни­те предмети. Това, ко­ето днес е ста­на­ло материално, ще бъ­де за не­го духовно, втвър­де­но­то се­га фи­зи­чес­ко тя­ло съ­що ще ста­не духовно. Жената от при­каз­ка­та ще жи­вее от­но­во и ще наб­лю­да­ва света. И ако днес тя зах­вър­ля пред­ме­ти­те и съ­ществата, ко­ито по­каз­ват са­мо фи­зи­чес­ка­та си същност, тъй ка­то не от­к­ри­ва в тях това, ко­ето търси, то в бъ­де­ще чо­ве­кът ще виж­да ду­ха в ма­те­ри­ята и ще от­к­ри­ва в съществата, то­ва ко­ето при­над­ле­жи към не­го - той ще мо­же да ги хва­не и да ги при­тис­не към сър­це­то си. В съ­щес­т­во­то той ще от­к­рие ду­ха в света, то­ва ко­ето мо­же да до­кос­не с любов.

Развитието на чо­ве­ка ще вър­ви в по­со­ка на ед­но пос­те­пен­но из­кач­ва­не в космоса. То тряб­ва да про­те­че мно­го бавно, то не мо­же да се осъ­щес­т­ви на един дъх. Ако чо­ве­кът не е го­тов да учас­т­ву­ва в не­го с тър­пение, то си­ла­та на око­то в гла­ва­та на древ­ни­те ня­ма да мо­же да про­ник­не в ця­ло­то му същество, във всич­ки не­го­ви ор­га­ни ка­то флу­ида на любовта. Тази си­ла ще се изчерпи, и чо­ве­кът ще е при­ну­ден да се зак­лю­чи от външ­но­то и ще из­съх­не от лип­са на любов. Но чо­ве­кът е приз­ван да про­ник­ва с обич всичко, ко­ето е на не­го­ва­та планета, да взе­ме пла­не­та­та със се­бе си и да я спаси. Спасението на вът­реш­но­то не мо­же да се осъ­щес­т­ви без спа­се­ни­ето на това, ко­ето е из­вън нас. Човекът тряб­ва да спа­си пла­не­та­та си за­ед­но със се бе си. Спасението мо­же да се слу­чи са­мо тогава, ко­га­то чо­ве­кът из­лее сво­ите си­ли в космоса, той не са­мо тряб­ва да бъ­де спасен, а и сам да ста­не спасител.