Лекции изнесени в Берлин от 31. 10. до 12. 1911 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

В хо­да на две­те пос­лед­ни лек­ции ние се опи­тах­ме да по­со­чим как зад ма­те­ри­ал­но­-ве­щес­т­ве­ния свят на фи­зи­чес­ки­те про­це­си ви­на­ги тряб­ва да тър­сим скри­то­то при­със­т­вие на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни сили. Най-напред се опи­тах­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме ду­хов­ни­те сили, скри­ти зад топ­лин­ни­те явления, а пос­ле ду­ховни­те сили, скри­ти зад въздуха. За да стиг­нем до по­доб­на характеристика, ние тряб­ва­ше да се пре­не­сем в твър­де от­да­ле­че­ни пе­ри­оди от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, ка­то в стре­ме­жа си да опи­шем чис­то ду­хов­ни­те съотношения, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на ма­те­ри­ал­ния свят, ние тряб­ва­ше да от­п­ра­вим пог­лед към на­шия соб­с­т­вен ду­ше­вен живот. Напълно ес­тес­т­ве­но е, че за да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме ед­но

или дру­го явление, ние се нуж­да­ем от съ­от­вет­ни­те представи. Да, ние се нуж­да­ем от стро­го оп­ре­де­ле­ни представи, за­що­то са­ми по се­бе си, ду­ми­те не мо­гат да ни помогнат. Ние видяхме, че ду­хов­ни­те съотношения, вър­ху ко­ито пър­во­на­чал­но на­со­чих­ме на­ше­то внимание, са тол­ко­ва от­да­ле­че­ни от ду­шев­ни­те из­жи­вя­ва­ния на съв­ре­менния човек, че фак­ти­чес­ки е мно­го труд­но да се по­зо­ва­ва­ме на тях. Ние видяхме, че на­й-­дъл­бо­ка­та същ­ност на всич­ки топ­лин­ни яв­ле­ния ня­ма ни­що об­що с външ­ния фи­зи­чес­ки огън, с външ­на­та фи­зи­чес­ка топ­ли на.

Разбира се, от глед­на точ­ка на съв­ре­мен­ния чо­век е твър­де гротескно, ко­га­то в ос­но­ва­та на огъня, в ос­нова­та на всич­ки топ­лин­ни явления, ние пос­та­вя­ме не друго, а кос­ми­чес­ка­та са­мо­жер­т­ва на стро­го оп­ре­де­лени ду­хов­ни Същества, чи­ето ево­лю­ци­он­но рав­ни­ще на Стария Сатурн ние вни­ма­тел­но проследихме, са­мо жер­т­ва­та на Престолите в име­то на Хе- рувимите. И всъщ­ност ние тряб­ва­ше да подчертаем: та­зи жертва, из­вър­ше­на в то­га­ваш­на­та сте­пен от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, днес от­но­во зас­та­ва пред нас под илю­зор­на­та фор­ма на всич­ко онова, ко­ето са­мо из­г­леж­да ка­то огън, ка­то топлина.

Последния път ста­на още ду­ма и за това, че зад под­виж­ни­те въз­душ­ни маси, зад раз­лич­ни­те газове, всъщност се крие не­що съв­сем раз­лич­но от възприятията, до ко­ито сти­га­ме чрез на­ши­те фи­зи­чес­ки сетива, а имен­но нещо, ко­ето обоз­на­чих­ме ка­то „без­ко­рис­т­на всеотдайност", ха­рак­тер­на за точ­но оп­ре­де­ле­ни свръхсе­тив­ни Същества. Ето как­во е скри­то зад все­ки по­лъх на вятъра, зад вся­ко дви­же­ние на въздуха. Следователно, външ­ни­те се­тив­ни въз­п­ри­ятия ни во­дят са­мо до ед­на илюзия, до ед­на Майя; и ние сти­га­ме до точни­те пред­с­та­ви са­мо тогава, ко­га­то пра­вим стъп­ка­та от Майя към ис­тин­с­ко­то ду­хов­но­-на­уч­но изследване.

Практически огънят, топ­ли­на­та и въз­ду­хът са съ­що тол­ко­ва действител- ни, кол­ко­то и от­ра­же­ни­ето на он­зи човек, кой­то се ог­леж­да в огледало- то. Защото както, об­що взето, ог­ле­дал­но­то от­ра­же­ние - съ­пос­та­вено с дейс­т­ви­тел­ни­ят чо­век - е ед­на илюзия, та­ка сто­ят не­ща­та и с огъня, топ­ли­на­та и въздуха; скритите, не­ви­ди­ми ду­хов­ни си­ли се от­на­сят към тях по съ­щия начин, как­то се от­на­ся дейс­т­ви­тел­ния чо­век към сво­ето ог­ле­дал­но отражение. В све­та на ис­ти­на­та ние сме при­зо­ва­ни да тър­сим не огън или въздух, а „жертви" и „без­ко­рис­т­на всеотдайност".

И така, прис­тъп­вай­ки към са­мо­жер­т­ва­та на Престолите и виж­дай­ки без­ко­рис­т­на­та все­от­дайност на Херувимите, ние се из­ди­га­ме от сте­пен­та на ста­рия Сатурнов жи­вот до сте­пен­та на ста­рия Слънчев живот. Там в ус­ло­ви­ята на Старото Слънце, т.е. в ус­ло­ви­ята на вто­ро­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, ние от­к­ри­ва­ме не­що мно­го важно, ко­ето ще ни улес­ни в раз­би­ра­не­то на на­ше­то соб­с­т­ве­но развитие. Но за да пре­ми­нем
от све­та на Майя в све­та на истината, ние от­но­во се нуж­да­ем от ед­но точ­но оп­ре­де­ле­но по­нятие. Става ду­ма за следното.

Когато в ус­ло­ви­ята на външ­ния свят чо­ве­кът за­мис­ля или пред­п­ри­ема ня­как­ви действия, по пра­ви­ло в ос­но­ва­та им ле­жат не­го­ви­те во­ле­ви им- пулси. Независимо да­ли са­мо пов­ди­га сво­ята ръ­ка или из­вър­ш­ва ня­как­ва ге­ро­ич­на постъпка, и в два­та слу­чая пър­воп­ри­чи­на­та е във во­ле­ви­те импулси. От во­ле­ви­те им­пулси тръг­ва всич­ко онова, ко­ето пос­ле се про­явя­ва ка­то движение, дейс­т­вие и т.н. Обикновено хо­ра­та смятат, че ма- щабните, ве­ли­ки­те дейс­т­вия са свър­за­ни с могъщи, во­ле­ви импулси, а нез­на­чи­тел­ни­те дейс­т­вия са свър­за­ни със сла­би во­ле­ви импулси. Накра- тко, хо­ра­та смятат, че ве­ли­ки­те дейс­т­вия про­из­ти­чат от мо­гъ­щи во­ле­ви импулси.

Обаче то­ва твър­де­ние е вяр­но са­мо до из­вес­т­на степен. От оп­ре­де­лен мо­мент нататък, то изоб­що не е вярно. Колкото и стран­но да ни се стру- ва, имай­те предвид, че оп­ре­де­ле­ни действия, ко­ито чо­ве­кът пред­п­рие ма, оп­ре­де­ле­ни действия, за­ся­га­щи пре­ди всич­ко ду­хов­ния свят, изоб­що не за­ви­сят от си­ла­та на на­ши­те во­ле­ви импулси. Естествено, в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, къ­де­то се на­ми­ра­ме за из­вес­т­но време, разме­ри­те на на­ши­те дейс­т­вия за­ви­сят от си­ла­та на во­ле­ви­те импулси, та­ка че го­ле­ми­те постижения, не­за­виси­мо в коя област, ви­на­ги са свър­за­ни с по­-мал­ки или по­-го­ле­ми усилия. Обаче в ду­хов­ния свят всич­ко то­ва прес­та­ва да е валидно; там е ва­лид­но точ­но обратното. Там в ос­но­ва­та на ма­щаб­ни­те действия, на инициативата, ако изоб­що мо­га да си пос­лу­жа с те­зи изра- зи, ле­жи не ня­как­во усил­ва­не на по­ло­жи­тел­ни­те во­ле­ви импулси, а резигнацията, от­ка­зът от действия! За да се убе­дим в това, ние мо­жем да тръг­нем от на­й-­нез­на­чи­тел­ни­те подробности, сти­га те да имат от­но­ше­ние към ду­хов­ни­те факти. Ние пос­ти­га­ме из­вестна ду­хов­на активност, ду­хов­на де­ятел­ност не ка­то из­кар­ва­ме на пре­ден план на­ши­те го­ре­щи не­обуз­да­ни желания; в ду­хов­ния свят ние ста­ва­ме сил­ни са­мо тогава, ко­га­то обуз­да­ва­ме на­ши­те го­ре­щи желания, само тогава, ко­га­то от­каз­ва­ме да за­до­во­лим на­ши­те страсти.

Нека да си представим, че чрез вът­реш­на­та си ду­хов­на ак­тив­ност да­ден чо­век же­лае да пос­тиг­не не­що в света. За та­зи цел, на пър­во мяс­то той тряб­ва да се на­учи да ов­ла­дя­ва сво­ите го­ре­щи желания, сво­ите страсти. И ако с ог­лед на фи­зи­чес­кия свят е ясно: хо­ра­та са по-напористи, ако се хра­нят по-добре, то с ог­лед на ду­хов­ния свят - в слу­чая аз не да­вам пре- поръки, а са­мо опис­вам фактите! - пос­ти­же­ни­ята на­растват, са­мо ако хората, примерно, пос­тят или вър­шат не­що друго, за да ук­ро­тя­ват сво­ите го­ре­щи желания, сво­ите страсти. Към на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те ду­хов­ни по- стижения, към - бих ка­зал - ма­ги­чес­ки­те пос­ти­жения на чо­ве­ка спа­да и продължителната, ста­ра­тел­на подготовка, свър­за­на с отказ, с обуз­да­ва­не

При един човек, кой­то е пре­ка­ле­но не­въз­дър­жан и страс­тен и да­ва пред­по­чи­та­ния глав­но на доб­ро­то яде не и пиене, мо­же да се наб­лю­да­ва сле- дното: ако той нап­ри­мер е учи­тел или възпитател, ста­ва така, че с думи- те, ко­ито от­п­ра­вя към сво­ите ученици, той не пос­ти­га поч­ти нищо; кол­ко­то и ста­ра­тел­но да им го­вори, ду­ми­те му вли­зат през ед­но­то ухо и из­ли­зат през другото. И се­га той сти­га до заключението, че ви­на­та е у учениците. Обаче то­ва­ съв­сем не е вярно. Защото все­ки човек, чи­ето све­то­усе­ща­не пред­по­ла­га съ­ществу­ва­не­то и на един друг, свръх­се­ти­вен свят, все­ки човек, кой­то жи­вее хар­мо­нич­но и се хра­ни с мярка, кой то се вслуш­ва в зна­ци­те на съдбата, пос­те­пен­но забелязва, че ду­ми­те му при­до­би­ват все по­-го­ля­ма сила; да, до­ри пог­ле­дът му ста­ва все по-силен, а чес­то пъ­ти не се на­ла­га до­ри и да поглежда; дос­та­тъч­но е да има в гла­ва­та си ед­на положителна, вед­ра мисъл, и то­га­ва той ня­ма нуж­да да я из- говаря: тя са­ма ще преми­не в ду­ши­те на учениците. Всичко то­ва е свър­за­но на пър­во мяс­то със сте­пен­та на резигнацията, с обуз­да­ва­не­то на страстите.

И така: пра­вил­ни­ят път за ду­хов­ни пос­ти­же­ния във вис­ши­те све­то­ве ми­на­ва през резигнацията. Разбира се, тук са въз­мож­ни сто­ти­ци и хи­ля­ди заблуждения. Всички Вие доб­ре зна­ете как из­г­леж­да във външ­ния свят аскезата*23, себе-измъчването. Обаче в мно­го слу­чаи тък­мо то­ва се­бе­-из­мъч­ва­не по­раж­да из­вес­т­на нас­ла­да и съ­от­вет­ни­ят чо­век тър­си ас­ке­за­та имен­но с та­зи цел. Естествено, тук ас­ке­за­та не вър­ши нищо; за­що­то тя има зна­че­ние са­мо тогава, ко­га­то ид­ва ка­то един вид съп­ро­вож­да­що яв­ле­ние на това, ко­ето на­ре­кох­ме „обуз­да­ва­не на желанията". Нека от­но­во да напомня, че ние има­ме нуж­да да пос­тиг­нем точ­но то­ва ду­шев­но ка- чество: твор­чес­кия отказ, твор­чес­ко­то ов­ла­дя­ва­не на желанията, твор­чес­ка­та резигнация. Изключително важ­но е, че след ка­то се на­учим да из­жи­вя­ва­ме то­зи отказ, та­зи твор­чес­ка резигнация, ние сти­га­ме до съв­сем но­ви представи, ко­ито - имен­но за­що­то са твър­де от­да­ле­че­ни от ежед­не­ви­ето - ни по­топя­ват още по­-дъл­бо­ко в об­що­чо­веш­ка­та еволю- ция. Впрочем не­що по­доб­но ста­ва и в хо­да на са­ма­та ево­люция, напри- мер, при пре­хо­да от Старото Слънце към Старата Луна. Тогава съ­що на- с­тъп­ва един вид ре­зигна­ция на оне­зи свръх­се­тив­ни Същества, за ко­ито знаем, че са свър­за­ни с пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята. Нека още вед­нъж да раз­г­ле­да­ме от­но­ше­ни­ята на Старото Слънце, ка­то пър­во­на­чал­но

се спрем на ня­кои подробности, ко­ито - въпреки, че са ни поз­на­ти - про­дъл­жа­ват да из­г­леж­дат дос­та за­га­дъч­ни за на­ши­те очи.

Ние мно­гок­рат­но сме опис­ва­ли оп­ре­де­ле­на ка­те­го­рия свръх­се­тив­ни Съ- щества, за ко­ито сме свик­на­ли да казваме, че те са един вид „изостана- ли" в сво­ето развитие. Ние доб­ре знаем, че от оп­ре­де­лен мо­мент на­та- тък, в ево­лю­ци­ята на Земното чо­ве­чес­т­во се на­мес­ват т.н. лу­ци­фе­ри­чес­ки Същества*24. Ние мно­гок­рат­но сме посочвали: те­зи лу­ци­фе­ри­чес­ки Същества ата­ку­ват на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло имен­но в хо­да на Земното раз- витие, за­що­то в хо­да на ста­ро­то Лунно раз­ви­тие те не са пос­тиг­на­ли она­зи ево­лю­ци­он­на степен, ко­ято са мо­же­ли да постигнат. Аз чес­то съм при­бяг­вал до твър­де про­за­ич­но­то сравнение: как­то сла­би­те уче­ници „остават" в съ­щия клас, та­ка „остават" или „изостават" в сво­ята кос­ми­чес­ка ево­лю­ция и свръх­се­тив­ните Същества, за да се опи­тат по­-къс­но да „наваксат" сво­ето изоставане; а спе­ци­ал­но лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества се опит­ват да пос­тиг­нат то­ва ка­то се нас­та­ня­ват в ас­т­рал­но­то тя­ло на Земния човек.

След всич­ко ка­за­но до тук, лес­но би мог­ла да въз­ник­не след­на­та мисъл: всъщ­ност те­зи свръх­се­тив­ни Същества са в из­вес­тен сми­съл дефектни, те са веч­ни­те „повтарячи", те са „бав­но раз­ви­ва­щи­те се" ду­ховни Съще- ства; но за­що те „изос­та­ват „ в сво­ето развитие? Но би мог­ла да въз­ник­не и съв­сем дру­га мисъл: Ако лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества не бя­ха изос­та­на­ли на Старата Луна, чо­ве­кът ни­ко­га не би стиг­нал до свободата, до спо­соб­нос­т­та за са­мос­то­ятел­но мислене! Така че от ед­на страна, и то­ва е ло­ша­та страна, чо­ве­кът дъл­жи на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества важ­но­то обстоятелство, че в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло той но­си не­из­б­ро­ими же­ла­ния и страсти, ко­ито ся­каш се спус­кат от из­вес­т­на ви­со­чи­на и ги сва­лят в по­-низ­ши­те об­лас­ти на битието. От дру­га стра­на обаче, ако не бе­ше при­със­т­ви­ето на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества в ас­т­рал­но­то тя­ло на човека, той ня­ма­ше да мо­же да греши, да се от­к­ло­ня­ва от доброто, сле­до­ва­тел­но той ня­ма­ше да стиг­не до свободата, до това, ко­ето на­ри­ча­ме сво­бо­да на во- лята. И така, ние дъл­жим на лу­ци­фери­чес­ки­те Същества, на­ред с всич­ко останало, съ­що и на­ша­та свобода. Следователно, ед­нос­т­ран­чи­во­то твър- дение, че лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества вли­я­ят са­мо па­губ­но вър­ху човека, не е вярно; по­-с­ко­ро той мо­же да раз­г­леж­да тях­но­то изос­та­ва­не ка­то не­що добро, ка­то нещо, без ко­ето той прос­то не би мо­гъл да пос­тиг­не сво­ето чо­веш­ко достойнство.

Но в ос­но­ва­та на то­ва изоставане, ко­ето са пре­тър­пе­ли лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки Същества, ле­жат мно­го по­-дъл­бо­ки при­чи­ни и те мо­гат да бъ­дат до­ло­ве­ни още на Стария Сатурн, въп­ре­ки че за нас е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да ги об­х­ва­нем с яс­но­то чо­веш­ко съзнание, по­не­же ед­ва ли на ня­кой от го­во­ри­ми те ези­ци съ­щес­т­ву­ват не­об­хо­ди­ми­те за та­зи цел
думи. Напротив, ко­га­то се приб­ли­жа­ва­ме до ста­ро­то Сатурно­во състоя- ние, ние мо­жем да го опи­шем съв­сем точно, ако си пос­лу­жим с по­ня­тия ка­то „ук­ро­тя­ва­не на желания", „от­каз от желания", „резигнация" и т.н. Защото в ос­но­ва­та на та­ко­ва изоставане, от­на­ся­що се за оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни Същества, ле­жи имен­но тях­на­та резигнация. През епо­ха­та на Старото Слънце ние мо­жем да наб­лю­да­ва­ме следното.

Вече видяхме, че Престолите или Духовете на Волята при­на­сят жер­т­ва в име­то на Херувимите. Това ста­ва не са­мо по вре­ме­то на Стария Сатурн, но и по вре­ме­то на Старото Слънце. И така, ние има­ме пред се­бе си след­ния образ: Ето тук се на­ми­рат Престолите, Духовете на Волята, с тях­на­та саможертва, ко­ято Херувими­те приемат. И ис­тин­с­ка­та същ­ност на огъня, на все­въз­мож­ни­те топ­лин­ни състояния, е скри­та тък­мо в та­зи кос­ми­чес­ка саможертва. Ако от­п­ра­вим рет­рос­пек­ти­вен пог­лед към Хро- никата Акаша и по­тър­сим там ед­на от ха­рак­тер­ни­те осо­бе­нос­ти на Ста- рото Слънце, ще ус­та­но­вим следното: Престолите са вглъ­бе­ни в сво­ето жер­т­воп­ри­но­ше­ние и ос­та­ват там, до жертвоприношението; да, се­га ние има­ме пред се­бе си Престоли­те - жертвоприносители, а над тях - част от Херувимите, към ко­ито се из­ди­га ди­мът на жертвата, та­ка че те при­емат в се­бе си топ­ли­на­та и всичко, ко­ето струи от жертвата. Обаче дру­га част от Херувимите върши не­що съв­сем друго: те не при­емат жертвата, те от­каз­ват да при­емат жертвата. Ето как ние до­пъл­ва­ме образа, до кой­то стиг­нах­ме пос­лед­ния път.

Сега в то­зи об­раз ние има­ме Престолите-жертвоприносители и Херуви- мите, ко­ито при­емат жертвата; оба­че има и та­ки­ва Херувими, ко­ито не одоб­ря­ват жертвата, ко­ито връ­щат жертвата. Да, из­к­лю­чи­тел­но ин­те­рес­но е да прос­ле­дим то­зи факт в Хрониката Акаша. Защото след ка­то без­ко­рис­т­на­та всеотдайност, при­съ­ща за Духовете на Мъдростта, се влее в топ­ли­на­та на жертвата, тогава, през епо­ха­та на Старото Слънце, жер­т­ве­ни­ят дим се из­ди­га нагоре, от­къ­де­то Архангелите го връ­щат об­рат­но долу, ве­че под фор­ма­та на светлина. Обаче се­га ние кон­с­та­ти­ра­ме и нещо, ко­ето не из­г­леж­да­ше по то­зи на­чин в прос­т­ран­с­т­во­то на Старото Слънце: Сега жер­т­ве­ни­ят дим не би­ва връ­щан от Архангелите под фор­ма­та на светлина, се­га той би­ва от­б­лъс­нат от Херувимите, та­ка че се по­на­ся в об­рат­на посока, нат­руп­ва се - бих ка­зал - под фор­ма­та на жер­т­ве­ни об­ла­ци в Слънчевото пространство; да, пър­во жер­т­ва­та се из­ди­га нагоре, пос­ле жер­т­ва­та се спус­ка надолу; вед­нъж тя би­ва приета, вто­ри път - отхвърлена. В из­вес­тен сми­съл ние от­к­рива­ме та­зи сре­ща на съ­щин­с­ки­те ду­хов­ни фор­ма­ции ка­то един вид сблъ­сък меж­ду това, ко­ето пос­лед­ния път на­ре­кох­ме „външен" и „вътрешен" пласт, имай­ки пред­вид две­те ос­нов­ни из­ме­ре­ния на Старото Слънце; та­ка че по сре­да­та ос­та­ва един „разграничителен" пласт: там се на­ми­рат Престолите - жер­т-­
воп­ри­но­сители, от външ­на­та стра­на са Херувимите, ко­ито при­емат жер- твата, от вът­реш­на­та стра­на са Херувимите, ко­ито от­х­вър­лят жертвата. От неп­ри­ета­та жер­т­ва въз­ник­ва из­вес­т­но „натрупване", из­вес­тен „за- стой", а по­-къс­но се сти­га до ед­на ду­хов­на формация, на­по­до­бя­ва­ща фор­ма­та на пръстен; и на­й-­от­вън ние има­ме от­ра­зе­на­та об­рат­но свет­лин­на маса.

Нека да си пред­с­та­вим то­зи об­раз съв­сем наг­лед­но и живо: В прос­т­ран­с­т­вен смисъл, Старото Слънце зас­та­ва пред нас ка­то един вид кос­ми­чес­ка сфера, из­вън ко­ято е не­въз­мож­но да си пред­с­та­вим аб­со­лют­но нищо, а за са­мо­то „пространство" мо­жем да го­во­рим са­мо до­кол­ко­то има­ме пред­вид Йерархията на Архангелои. Нека да си пред­с­та­вим и друго: как в сре­да­та на та­зи пръс­те­но­вид­на фор­ма­ция се сблъс­к­ват два­та ви­да жер­т­ви - при­ети­те и отхвърлените. И се­га от сблъ­съ­ка меж­ду при­ети­те и от­х­вър­ле­ни­те жертви, на Старото Слънце въз­ник­ва нещо, ко­ето бих­ме мо- г­ли да на­ре­чем „удвояване" или „разделяне" на ця­ла­та Слънчева суб- станция. Известна пред­с­та­ва за не­ща­та бих­ме мог­ли да получим, са­мо ако срав­ним то­га­вашно­то Старо Слънце с външ­ни­те очер­та­ния на днеш­на­та пла­не­та Сатурн: ед­но кълбо, об­ви­то от пръстен; от­х­вър­ле­ни­те жер­т­ви се нат­руп­ват от­към вът­реш­на­та страна, до­ка­то от­към външ­на­та стра- на, под фор­ма­та на пръстен, се раз­по­ла­га дру­ги­ят вид жертви, при­ети­те жертви. Ето как енер­ги­ята на от­х­вър­ле­ни­те жертви прак­ти­чес­ки раз­де­ля Слънчевата суб­с­тан­ция на две от­дел­ни части.

И следователно, как­во се получава, ко­га­то част от Херувимите про­явя­ва та­ка­ва невъзприемчивост, та­ка­ва ре­зиг­на­ция спря­мо жертвата? Сега ние нав­ли­за­ме в ед­на из­вън­ред­но труд­на об­ласт на чо­веш­ко­то поз­нание и там Вие ще съ­уме­ете да осъ­щес­т­ви­те ня­ка­къв нап­ре­дък са­мо в хо­да на ре­дов­ни и про­дъл­жи­тел­ни медитации. Само след про­дъл­жи­те­лен раз­ми­съл вър­ху оне­зи понятия, на ко­ито ще се спрем след малко, Вие ще стиг­не­те до ре­ал­но­то съдържание, ко­ето ле­жи в тях­на­та основа.

И така, ние тряб­ва да свър­жем резигнацията, за ко­ято ве­че ста­на дума, с не­що чи­ето въз­ник­ва­не на Стария Сатурн сме ве­че обсъждали: а именно, с въз­ник­ва­не­то на времето. Ние видяхме, че на Стария Сатурн вре­ме­то въз­ник­ва ед­ва с по­ява­та на Архаите, или Духовете на Времето, та­ка че да се го­во­ри за „време" пре­ди Стария Сатурн прос­то ня­ма ни­ка­къв сми- съл. От то­га­ва насам, как­то сме свик­на­ли да казваме, „вре­ме­то продъл- жава". Качеството „продължава" се съ­дър­жа в по­ня­ти­ето „време". Но тук има и не­що друго: ко­га­то казваме, че „вре­ме­то продължава", то­ва всъщ­ност оз­на­ча­ва след­но­то­:Нав­ли­зай­ки в Хрониката-Акаша, ние от­к­ри­ва­ме Стария Сатурн и Старото Слънце, и по­-точ­но откриваме, че на Стария Сатурн време­то възниква, и че на Старото Слънце то съ­що е на- лице. И ако обоб­щим всич­ки под­роб­нос­ти от­нос­но Стария Сатурн и

Обаче оне­зи Херувими, ко­ито от­х­вър­ли­ха жертвата, ко­ито отхвърлиха, бих казал, уха­ни­ето и ди­ма на жертвата, сто­ри­ха това, по­не­же ис­ка­ха да се раз­г­ра­ни­чат от ня­кои качества, от ня­кои особености, при­съ­щи на жер- твата. И към те­зи не­же­ла­тел­ни качества, спа­дат пре­ди всич­ко „ражда- нето" и „умирането". Целият от­каз на Херувимите да при­емат жер­т­ва­та е свър­зан с тях­на­та еман­ци­па­ция по от­но­ше­ние на времето. Да, те тряб­ва­ше да над­рас­нат времето, да се ос­во­бо­дят от времето; да от­х­вър­лят от се­бе си не са­мо жертвата, но и вся­ка за­ви­си­мост от времето. Ето за­що ед­на от глав­ни­те осо­бе­нос­ти на ста­ро­то Сатурново раз­ви­тие е следната: оп­ре­де­ле­ни отношения, ко­ито про­дъл­жа­ват и след Стария Сатурн, та­ка да се каже, по пра­ва линия, и ко­ито имат не­що об­що с „жертвата" и „без­ко­рис­т­на­та всеотдайност", ос­та­ват под­чи­не­ни на времето, до­ка­то дру­ги „отношения", за­ви­се­щи от ре­зиг­на­ци­ята и от­ка­за на Херувимите да при­емат жертвата, се ос­во­бож­да­ват от времето, та­ка че по то­зи на­чин въз­ник­ва това, ко­ето на­ри­ча­ме „не­под­в­лас­т­ност на времето" или „вечност". Тук ние ста­ва­ме сви­де­те­ли на един из­к­лю­чи­тел­но ва­жен мо­мент от раз­ви­ти­ето на Старото Слънце, а имен­но до раз­де­ля­не­то на „време" и „веч- ност". Благодарение на Херувимите и тяхна­та резигнация, в свръх­се­тив­ния свят на Старото Слънце въз­ник­ва ед­но но­во качество, „вечността". Всичко то­ва ста­ва през епо­ха­та на Старото Слънце.

Следователно, ко­га­то се по­то­пим в на­ша­та соб­с­т­ве­на ду­ша и пос­тиг­нем там ед­на ду­шев­на атмосфера, близка до „резигнацията" и „неп­ри­ема­не­то на жертвата", ние установяваме, че в оп­ре­де­лен мо­мент от ево­люци­ята - не­ка за­се­га да се ог­ра­ни­чим са­мо с раз­г­леж­да­не­то на Стария Сатурн - оп­ре­де­ле­ни бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества ус­пя­ват да из­во­юват веч­ност и безсмъртие, по­не­же из­пит­ват ин­ди­фе­рент­ност и ре­зигна­ция как­то към кос­ми­чес­ка­та жер­т­ва на Престолите, та­ка и към без­ко­рис­т­на­та все­от-­
дайност на дру­ги­те свръх­се­тив­ни Същества. И така, ако на Стария Са- турн въз­ник­ва времето, се­га виждаме, че през епо­ха­та на Старото Слън- це, оп­ре­де­ле­ни про­це­си и съ­би­тия се ос­во­бож­да­ват от времето, ста­ват не­под­в­лас­т­ни на времето. Аз ве­че ка­зах - и мо­ля то­ва да бъ­де доб­ре за­пом­не­но - че веч­нос­т­та не за­поч­ва на Старото Слънце; ней­на­та под­го­тов­ка се из­вър­ш­ва още през епо­ха­та на Стария Сатурн. Обаче из­ра­зя­ва­не­то на те­зи от­ноше­ния с яс­ни и точ­ни по­ня­тия ста­ва въз­мож­но ед­ва през епо­ха­та на Старото Слънце. На Стария Сатурн раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то меж­ду „време" и „вечност" би би­ло прос­то немислимо, по­не­же на­ши­те по­ня­тия не са дос­та­тъч­но прецизни, за да пред­п­ри­емем по­доб­на харак- теристика.

И така, ние по­лу­чих­ме из­вес­т­на пред­с­та­ва за ре­зиг­на­ци­ята на Боговете и тех­ния от­каз да при­емат жертва­та на Престолите в хо­да на ста­ро­то Слъ- нчево развитие; ние по­лу­чих­ме из­вес­т­на пред­с­та­ва и за начина, по кой­то Боговете из­во­юва­ха сво­ето безсмъртие. Но как­ви са по­-на­та­тъш­ни­те пос­ле­ди­ци от всич­ко това?

От опи­са­ни­ята във „Въведение в Тайната наука", ко­ито в из­вес­тен сми­съл тряб­ва­ше да ос­та­нат все още в об­лас­т­та на Майя, ние знаем, че след Старото Слънце ид­ва тре­то­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, а имен­но Старата Луна, ка­то в са­мия край на ста­ро­то Слънчево раз­ви­тие всич­ки про­це­си и съ­би­тия по­тъ­ват в един вид мрак, в един кос­ми­чес­ки хаос, за да из­ля­зат от там под об­но­ве­на­та фор­ма на онова, ко­ето на­ри­ча­ме Старата Луна. Но тук ние от­но­во се на­тък­ва­ме на един вид кос­ми­чес­ка жертва, чий­то външен из­г­лед на­по­до­бя­ва това, ко­ето обоз­на­ча­ва­ме ка­то топлина. Следователно, всич­ко онова, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло от Ста- рото Слънце ка­то ня­как­ва раз­но­вид­ност на топлината, се по­явя­ва от­но­во в ус­ло­ви­ята на Старата Луна. А „без­ко­рис­т­на­та всеотдайност" се­га ние виж­да­ме под фор­ма­та на „въздуха". Обаче на Стара­та Луна про­дъл­жа­ват не са­мо те­зи две състояния. Продължава съ­що и резигнацията, неп­ри­ема­не­то на жертвата. Това, ко­ето на­ре­кох­ме „резигнация", из­пъл­ва аб­со­лют­но всич­ки процеси, ко­ито се ра­зиг­ра­ват на Старата Луна. В дейс­т­ви­тел­ност е точ­но така: по­та­пяй­ки се в ду­шев­на­та ат­мос­фе­ра на резигна- цията, ние мо­жем да я пренесем, ка­то един вид енер­гия или сила, във всич­ки процеси, ко­ито се ра­зиг­ра­ват на Старата Луна; про­дъл­жа­вай­ки на­зад към Старото Слънце, ние съ­що бих­ме мог­ли да ус­та­но­вим ня­как­во съ­от­ветс­т­вие меж­ду вът­реш­ни­те ду­шев­ни опит­нос­ти на чо­ве­ка от ед­на стра­на и външ­ния свят - от дру­га страна. Това, ко­ето бе­ше „жертва", се про­явя­ва под външ­на­та илю­зор­на фор­ма на топлината; а това, ко­ето на­ре­кох­ме „без­ко­рис­т­на всеотдайност" се про­явя­ва под външ­на­та илю­зор­на фор­ма на „въздуха" или „га­зо­об­раз­ни­те вещества".

Но как­во ста­ва с резигнацията? Това, ко­ето на­ре­кох­ме „резигнация", се про­явя­ва под външ­на­та илю­зор­на фор­ма на „водата", на „теч­ния еле- мент". Водата съ­що е илюзия, Майя, и то­ва не би би­ло така, ако ду­хо- вна­та същ­ност на во­да­та не се оп­ре­де­ля­ше имен­но от пренебрежението, от ре­зиг­на­ци­ята на Боговете. Нався­къ­де по света, зад все­въз­мож­ни­те раз­но­вид­нос­ти на вод­ния елемент, е спо­та­ена ре­зиг­на­ци­ята на Богове те! Както топ­ли­на­та е са­мо ед­на външ­на илюзия, зад ко­ято го­ри жертвата; как­то въз­ду­хът е са­мо ед­на външна илюзия, зад ко­ято от­к­ри­ва­ме без­ко­рис­т­на­та все­от­дайност на Боговете; та­ка и водата, ка­то суб­с­танция, е са­мо ед­на се­тив­на илюзия, ед­но из­мам­но отражение, зад ко­ето е спо­та­ена ре­зиг­на­ци­ята на оп­ре­де­лени свръх­се­тив­ни Същества спря­мо нещата, ко­ито им се пред­ла­гат от дру­ги свръх­се­тив­ни Същества.

Бихме мог­ли да се из­ра­зим и по друг начин: Дъждът се излива, по­то­ци­те ро­мо­лят и вод­ни­те ма­си при­иждат, са­мо за­що­то зад вод­на­та суб­с­тан­ция е спо­та­ена резигнацията! Сега ние знаем: В пре­хо­да от Старото Слънце към Старата Луна въз­ду­хът се сгъс­тя­ва до сте­пен­та „вода"; во­да­та въз­ник­ва ед­ва на Старата Луна ;на Старото Слънце не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва вода. Онези нат­руп­ва­щи се „об­лач­ни маси", ко­ито яс­но­ви­децът виж­да в Хрониката-Акаша, пос­те­пен­но се сгъс­тя­ват до „вод­ни маси"; те­зи вод­ни ма­си се про­явя­ват на Старата Луна под външ­на­та фор­ма на това, ко­ето на­ри­ча­ме „Лунно море".

Ако ис­тин­с­ки вник­нем в те­зи факти, ние ви­на­ги ще сме в със­то­яние да от­го­ва­ря­ме на мно­го от въпросите, ко­ито би­ха мог­ли да въз­ник­нат в та­зи област. От ре­зиг­на­ци­ята въз­ник­ва водата; фак­ти­чес­ки во­да­та представ­ля­ва раз­но­вид­ност на резигнацията. Така ние сти­га­ме до ед­но из­вън­ред­но оду­хот­во­ря­ва­не на по­ня­тия ка­то „въздух", „вода" и т.н.

Но се­га ид­ва ред и на един друг ва­жен въпрос: Има ли из­вес­т­на раз­ли­ка меж­ду Херувимите, ко­ито приемат жер­т­ва­та и Херувимите, ко­ито я от- хвърлят? И как точ­но се про­явя­ва та­зи разлика?

Разлика има и тя се про­явя­ва по след­ния начин. Колкото по­ве­че нап­ред­ва раз­ви­ти­ето на Старата Луна, тол­ко­ва по­-­от­чет­ли­во из­пък­ват пос­ле­ди­ци­те от резигнацията. Защото, ако ре­зиг­на­ци­ята не би съ­щес­т­ву­вала, ако в ду­хов­ния свят се на­ми­ра­ха са­мо оне­зи Херувими, ко­ито при­емат от­п­ра­вя­на­та към тях жертва, то­га­ва те - ка­за­но об­раз­но - щя­ха да вклю­чат уха­ни­ето и ди­ма на жер­т­ва­та в сво­ята соб­с­т­ве­на субстанция, т.е. щя­ха да вклю­чат в се­бе си и част от ка­чес­т­ва­та на жертвата. Нека да допуснем, че те­зи Херувими би­ха по­ис­ка­ли да из­вър­шат ед­но или дру­го действие. Тогава, външ­но погледнато, би се по­лу­чи­ло следното: Всичко, ко­ето не­ре­зиг­ни­ра­ни­те Херувими би­ха из­вър­ши­ли с жер­т­ве­на­та субстанция, ще­ше да на­ме­ри видим из­раз в про­мя­на­та на въз­душ­ни­те маси. Обаче дру­ги­те Херувими от­б­лъс­к­ват жер­т­ва­та и по то­зи на­чин те пре­ми­на­ват от

Става следното: Сега ид­ват дру­ги свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито зав­ла­дя­ват жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция и след ка­то тя ве­че не е в ръ­це­те на Херу- вимите, те­зи Същества ста­ват не­за­ви­си­ми от Херувимите; те ста­ват на­пъл­но са­мос­то­ятел­ни и ги виж­да­ме да дейс­т­ву­ват ре­дом с Херувимите, до­ка­то в про­ти­вен слу­чай - т.е. ако Херувимите би­ха при­ели жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция -, те щя­ха да бъ­дат уп­рав­ля­ва­ни от Херувимите. Ето как въз­ник­ва и пъл­на­та про­ти­во­по­лож­ност на резигнацията: оп­ре­де­ле­на ка­те­го­рия свръх­се­тив­ни Същества прив­ли­чат към се­бе си раз­пи­ля­на­та в Кос- моса жер­т­ве­на суб­с­тан­ция и от­се­га на­та­тък осъ­щес­т­вя­ват сво­ите дейс­т­вия вът­ре в са­ма­та нея, в са­ма­та жер­т­ве­на субстанция. И то­ва са имен­но „изостаналите" Същества, та­ка че „изоставането" е пос­ле­ди­ца от ре­зиг­на­ци­ята на Херувимите. И все пак точ­но Херувими те са тези, ко­ито - по­ра­ди обстоятелството, че от­б­лъс­к­ват жер­т­ва­та - пре­дос­та­вят на дру­ги­те Същества спо­соб­нос­т­та да изос­та­нат в сво­ето развитие. Да, бла­го­да­ре­ние на факта, че ед­на жер­т­ва би­ва отблъсната, дру­ги­те свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито не от­х­вър­лят жертвата, и ко­ито да­ват из­раз на сво­ите желания, на сво­ите страсти, зав­ла­дя­ват обек­та на жертвата, зав­ла­дя­ват са­ма­та жер­т­ве­на суб­с­тан­ция и по то­зи на­чин пос­ти­гат не­за­ви­си­мост и рав­ноп­ра­вие спря­мо ос­та­на­ли­те свръх­се­тив­ни Същества.

Ето как в пре­хо­да от Старото Слънце към Старата Луна, на­ред с без­с­мър­ти­ето на Херувимите, дру­ги свръх­се­тив­ни Същества по­лу­ча­ват уни­кал­на­та въз­мож­ност да се от­де­лят - и то радикално! - от въз­хо­дящо­то раз­ви­тие на Херувимите, да се от­де­лят от без­с­мър­т­ни­те Същества! И сега, вник­вай­ки в по­-дъл­бо­ките при­чи­ни за „изоставането", ние вижда- ме, че всъщ­ност пър­вич­на­та ви­на за изос­та­ва­не­то - ако изоб­що тук е умес­т­но да се го­во­ри за пър­вич­на ви­на - да­леч не след­ва да бъ­де при­пис­ва­на на те­зи Същества, ко­ито изостават. Ето как­во тряб­ва да запомним! Защото ако Херувимите бя­ха при­ели жертвата, лу­ци­фе­ричес­ки­те Съще- ства ня­ма­ше да изостанат; те прос­то не би­ха раз­по­ла­га­ли с ни­как­ва въз­мож­ност да се въп­лътят в жер­т­ве­на­та субстанция. Първопричината за преж­дев­ре­мен­на­та са­мос­то­ятел­ност на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества е в ре­зиг­на­ци­ята на Боговете, в от­б­лъс­к­ва­не­то на жертвата. Следователно, спо­ред мъд­ро­то ръ­ковод­с­т­во на света, Боговете са­ми тряб­ва­ше да съз­да­дат сво­ите врагове! Ако Боговете не бя­ха от­б­лъс­на­ли жертвата, ако Бо- говете не бя­ха по­тъ­на­ли в сво­ята резигнация, то­га­ва лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества ня­ма­ше да оказ­ват ни­как­ва съпротива. Или, за да се из­ра­зим
по-просто, бих­ме мог­ли да кажем, че Боговете ся­каш предвидиха: Да, ако ние нап­ред­ва­ме така, как­то пра­вим то­ва в пре­хо­да от Стария Сатурн към Старото Слънце, то­га­ва ни­ко­га не би­ха мог­ли да въз­ник­нат сво­бод­ни чо­веш­ки същества, ни­ко­га не би мог­ла да въз­ник­не сво­бод­на­та чо­веш­ка воля. Ние, Боговете, дейс­т­ви­тел­но би тряб­ва­ло да срещ­нем сво­ите кос­ми­чески врагове, в ли­це­то на те­зи Същества, за да усе­тим съп­ро­ти­ва­та на всич­ко онова, ко­ето е под­чи­не­но на времето. Ако бих­ме под­реж­да­ли не­ща­та един­с­т­ве­но спо­ред на­ши­те замисли, ние ни­ко­га ня­ма­ше да усетим ни­как­ва съпротива. Ако бих­ме тръг­на­ли по ле­кия път да при­емем бе­зот­каз­но всич­ки жертви, ця­ла­та ево­лю­ция ще­ше да за­ви­си са­мо от нас. Обаче ние има­ме дру­ги намерения. Ние ис­ка­ме да ви­дим око­ло се­бе си същества, ко­ито са сво­бод­ни от нас и ко­ито мо­гат да се проти- вопоставят. Ето за­що ние от­х­вър­ляме жертвите: за­що­то по то­зи на­чин - бла­го­да­ре­ние на на­ша­та ре­зиг­на­ция и бла­го­да­ре­ние на Съществата, ко­ито не от­х­вър­лят жер­т­ви­те - ние оси­гу­ря­ва­ме на­ши­те врагове!

И така, ние виждаме, че ко­ре­нът на зло­то съв­сем не е в т.н. зли Същест- ва, а в т.н. доб­ри Същества, чи­ято ре­зиг­на­ция ста­на глав­на­та при­чи­на за въз­ник­ва­не­то на злото. Естествено, тук ня­кой лес­но би мо­гъл да въз­ра­зи - и аз Ви мо­ля доб­ре да вник­не­те в то­ва въз­ра­же­ние - ка­то ка­же при­мер­но следното: Но до­се­га аз имах ед­но по­-доб­ро мне­ние за Боговете! До- сега аз смятах, че Боговете на­сър­ча­ват чо­веш­ка­та сво­бо­да без да пре­дос­та­вят на чо­ве­ка да вър­ши злото! А как се стиг­на до там, че всич­ки те­зи доб­ри Богове из­мис­ли­ха чо­веш­ка­та сво­бо­да за­ед­но със спо­соб­нос­т­та да се вър­ши злото?

Тук бих же­лал да при­пом­ня за он­зи ис­пан­с­ки крал, кой­то на­ми­рал све­та за не­въ­об­ра­зи­мо сло­жен и веднъж по то­зи по­вод казал: Ако Боговете се бя­ха до­пи­та­ли до мен, све­тът ще­ше да бъ­де ус­т­ро­ен мно­го по-просто. Да, в сво­ята гордост, чо­ве­кът би мо­гъл да си въобразява, че све­тът мо­же да бъ­де ус­т­ро­ен и по-просто; оба­че все пак, Боговете зна­ят то­ва по-добре, и те не ос­та­ви­ха съз­да­ва­не­то на све­та в ръ­це­те на човека.

Ние бих­ме мог­ли да ос­вет­лим то­зи проб­лем и от чис­то на­уч­на глед­на точка. Нека да си представим, че на оп­ре­де­ле­но мяс­то тряб­ва да се из­диг­не ед­на под­пор­на колона, но ид­ва ня­кой и без ни­как­ви обяс­не­ния за- явява: Не, та­зи под­пор­на ко­ло­на не тряб­ва да стои тук! Или да си пред­с­та­вим дру­га ситуация: На да­ден стро­еж хо­ра­та имат нуж­да от ня­как­ва три­ъгъл­на конструкция, но ид­ва ня­кой и пита: А за­що то­зи три­ъгъл­ник има са­мо три ъгъла? Естествено, са­мо Господ Бог мо­же да пос­т­рои та­къв триъгълник, кой­то да не е със­та­вен от три ъгъла! Обаче в един триъгъл- ник, кой­то не е със­та­вен от три ъгъла, има тол­ко­ва смисъл, кол­ко­то и в ситуацията, при ко­ято Боговете да­ват на чо­ве­ка свободата, но го ли­ша­ват от спо­собнос­т­та да вър­ши злото, от спо­соб­нос­т­та да страда. Точно

как­то три­те ъгъ­ла са не­от­ме­ни­ма част от същ­ността на триъгълника, та­ка и спо­соб­нос­т­та да се вър­ши злото, по­ро­де­на от ре­зиг­на­ци­ята на ду­хов­ни­те Същества, е не­от­ме­ни­ма част от чо­веш­ка­та свобода. Да, всич­ко то­ва спа­да към ре­зиг­на­ци­ята на Боговете, ко­ито из­ва­ди­ха ево­лю­ци­ята от ло­но­то на безсмъртието, за да от­не­мат - имен­но чрез от­ка­за от жер­т­ва­та - она­зи сте­пен на безсмъртие, ко­ято пос­ле те от­но­во връ­щат - то­зи път под външ­на­та фор­ма на зло­то - в прек­рас­ния свят на доброто. Боговете не се от­д­ръп­на­ха от злото, по­не­же един­с­т­ве­но то мо­же­ше да из­дигне чо­ве­ка до свободата. Ако Боговете би­ха от­б­лъс­на­ли злото, све­тът ще­ше да се пре­вър­не в ед­на мо­но­тонна и пус­та аре­на на живота. Боговете тряб­ва­ше да до­пус­нат зло­то не за­ра­ди друго, а в име­то на чо­веш­ка­та свобода, ка­то за та­зи цел те тряб­ва­ше да из­во­юват за се­бе си силата, ко­ято га­ран­ти­ра об­рат­но­то прев­ръ­ща не на зло­то в добро. А та­зи си­ла мо­же да бъ­де при­до­би­та са­мо ка­то пос­ле­ди­ца от отказа, от резигнацията.

Както знаете, за да се до­кос­нат до ве­ли­ки­те ми­ро­ви тайни, ре­ли­ги­ите ви­на­ги при­бяг­ват до образите, до имагинациите. Днес ние на­ис­ти­на сме в със­то­яние да над­ник­нем в прад­рев­ни­те епо­хи от ево­лю­ци­ята на света, и ка­то осо­бе­на по­мощ за нас ид­ва обстоятелството, че към по­ня­ти­ята „жертва" и „без­ко­рис­т­на все­отдайност", мо­жем да при­ба­вим и по­ня­ти­ето „резигнация"; по то­зи на­чин ние пра­вим ре­ши­тел­на стъп­ка от илю­зор­ния свят на Майя към све­та на истината. От своя страна, ре­ли­ги­ите съ­що се опит­ват да ока­жат по­мощ на хората, ка­то им пред­ла­гат по­доб­ни об­ра­зи и понятия. Още в на­ча­ло­то на Стария Завет ние се на­тък­ва­ме на по­ня­ти­ето „жертва", „резигнация" и „от­х­вър­ля­не на жертвата". Спомне- те си нап­ри­мер библейс­кия раз­каз за Авраам*25, кой­то тряб­ва­ше да при­не­се в жер­т­ва своя един­с­т­вен син и за от­ка­за на Бога да при­еме та­зи жер­т­ва на патриарха. Веднъж аз ка­зах следното: Да предположим, че жер­т­ва­та на Авраам бе­ше приета; да предположим, следователно, че Исак бе­ше умър­т­вен от своя баща. Тогава при­емай­ки жертвата, Бог про- с­то би из­ли­чил це­лия древ­но­ев­рейс­ки на­род от ли­це­то на Земята, по­не­же след Авраам, не­гов ро­до­на­чал­ник е имен­но Исаак. Отхвърляйки жер- твата, Бог пре­дос­та­вя всичко, ко­ето про­из­ли­за от Авраам, на ед­на дру­га сфера, ко­ято е на­пъл­но из­вън не­го­во­то влияние. Ако би при­ел жертвата, Бог тряб­ваше да при­еме в се­бе си и ця­ла­та не­из­г­ра­де­на об­щ­ност на древ­но­ев­рейс­кия народ, за­що­то то­га­ва по­жер­т­вани­ят Исаак би ос­та­нал в ло­но­то на Бога. Но Бог от­х­вър­ля жер­т­ва­та и пре­дос­та­вя ця­ла­та по­-на­та­тъш­на еволю­ция на нещо, над ко­ето той ня­ма ни­как­во влияние, на Земя- та. Да, жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ето на древ­ни­те пат­ри­ар­си е нещо, до ко­ето ние лес­но мо­жем да се доб­ли­жим с по­мощ­та на по­ня­тия ка­то „резигна- ция", „от­х­вър­ля­не на жертвата" и т.н.

Христос ре­ши­тел­но от­х­вър­ля всич­ко онова, ко­ето би тряб­ва­ло да се случи, ако Той не би раз­ре­шил нас­тъпле­ни­ето на своя враг Юда; съ­що­то ста­на и през епо­ха­та на Старото Слънце, ко­га­то чрез сво­ята ре­зиг­нация Боговете са­ми при­зо­ва­ха сво­ите соб­с­т­ве­ни врагове. Същият про­цес се пов­та­ря и в чет­вър­то­то въп­лъще­ние на на­ша­та планета, ко­ето на­ри­ча­ме Земя: Христос в сре­да­та на 12-те ученици, за­ед­но с Юда, кой­то е пре­да­те­лят и сим­во­ли­зи­ра враж­деб­ни­те сили, на­ди­га­щи се сре­щу доб­ри­те Бо- гове. За да нас­тъ­пи един без­к­рай­но ва­жен об­рат в об­що­чо­веш­ка­та ево- люция, Христос сам тряб­ва да при­зо­ве своя враг. Приближавай­ки се до то­зи могъщ, кос­ми­чес­ки об­рат в ево­лю­ци­ята на све­та и човека, ние от­но­во си спом­ня­ме за Тайната ве­че­ря и за думите, ко­ито проз­ву­ча­ха там: „Ще ме пре­да­де онзи, за ко­го­то на­то­пя за­лъ­ка и ще му го дам", за­що­то се­га ние на­ис­ти­на виж­да­ме земния об­лик на оне­зи враж­деб­ни сили, ко­ито нав­ре­ме­то Боговете са­ми призоваха.

Да, под­съз­на­тел­но­то из­кус­т­во при­над­ле­жи към миналото. А изкуството, ко­ето чер­пи сво­ите ин­с­пи­ра­ции от антропософията, се на­ми­ра ед­ва в сво­ето начало. Но тък­мо то е из­кус­т­во­то на бъдещето. И как­то е вярно, че ху­дож­ни­кът от ми­на­ло­то ня­ма­ше ни­как­ва нуж­да да знае как­во ле­жи в ос­но­ва­та на ху­до­жес­т­ве­но­то произведение, съ­що та­ка вяр­но е, че ху­дож­ни­кът на бъ­де­ще­то тряб­ва да знае, раз­чи­тай­ки оба­че имен­но на оне­зи си- ли, ко­ито са ед­на раз­но­вид­ност на са­мия Космос, не­за­ви­си­мо че бли­кат от не­го­ва­та соб­с­т­ве­на душа. Защото в антропософията, в Духовната на­ука вник­ва не онзи, кой­то я прев­ръ­ща в на­ука на разума, слу­жей­ки си с

Хората при­бяг­ват до схеми, са­мо ако вярват, че ми­ро­ва­та ево­лю­ция мо­же да бъ­де об­х­ва­на­та с по­мощ­та на аб­с­т­рак­т­ни понятия. Но ако ис­ка­ме да си пос­лу­жим с об­раз­ни и жи­ви по­ня­тия ка­то „жертва", „без­ко­ристна всеотдайност" и „резигнация", то­га­ва схе­ми­те са на­пъл­но безполезни. Трите Логоса*27 съ­що би­ха могли да бъ­дат вклю­че­ни в ед­на или дру­га схема, но в то­зи слу­чай те ня­ма да оз­на­ча­ват ни­що друго, ос­вен шест букви. Но по­ис­ка­ме ли да ожи­вим в ду­ши­те си по­ня­тия ка­то „жертва", „без­ко­рис­т­на всеотдайност" и „резигнация", то­га­ва ние тряб­ва да се про­бу­дим за ис­тин­с­ки­те образи, как­то то­ва ста­на пос­лед­ния път при опи­са­ни­ето на Престолите, на тях­на­та жер­т­ва в име­то на Херувимите, на жер­т­ве­ния дим, из­ди­гащ се към не­бе­то и връ­щан об­рат­но от Архангелои под фор­ма­та на светлина. И ко­га­то след­ва­щия път прис­тъпим към Ста- рата Луна, ние ще видим, че там об­ра­зи­те ста­ват още по­-бо­га­ти и че всред тях се за­бе­ляз­ва един вид втеч­ня­ва­не на нат­ру­па­ни­те въз­душ­ни маси, ко­ито се сгъс­тя­ват до сте­пен­та „вода" и всред ко­ито прип­лам­ват свет­ка­ви­ци­те на Серафимите. И то­га­ва ние тряб­ва да пог­лед­нем към те­зи по­-бо­га­ти пред­с­тави с усещането: Да, за да изоб­ра­зи външ­ния свят, но­во­то чо­ве­чес­т­во ще тряб­ва да си дос­та­ви и но­вия ху­дожес­т­вен мате- риал, но­ви­те ху­до­жес­т­ве­ни средства, по­не­же в про­ти­вен слу­чай то ще тряб­ва да се за­до­во­ли един­с­т­ве­но с об­ра­зи­те от Хрониката-Акаша.