Лекции изнесени в Берлин от 31. 10. до 12. 1911 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Навлизайки в ед­на дос­та труд­на об­ласт от на­шия ан­т­ро­по­соф­с­ки миро- глед, ние стиг­нах­ме до там, че зад яв­ле­ни­ята на външ­ния се­ти­вен свят, за­поч­нах­ме - ма­кар и са­мо от­час­ти - да раз­ли­ча­ва­ме оп­ре­де­ле­ни проце­си и събития, ко­ито всъщ­ност про­ти­чат в ду­хов­ния свят. Въпреки че те­зи се­тив­ни яв­ле­ния не по­каз­ват в дос­та­тъч­на сте­пен при­със­т­ви­ето на ду­хов­ни си­ли зад своя вън­шен облик, как­то то­ва ста­ва в на­ши­те ду­шевни изживявания, все пак ние се до­се­ща­ме за на­ли­чи­ето на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни качества, на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни въздействия. Това, ко­ето нап­ри­мер в обик­но­ве­ния жи­вот из­г­леж­да ка­то топ­ли­на или „огън", ние се на­учих­ме да го раз­г­леж­да­ме ка­то вън­шен из­раз на жертвата. А зад това, ко­ето на­ри­ча­ме „въздух" и което изоб­що не разкрива, по­не пред на­шия разум, сво­ята ду­хов­на природа, ние се на­учих­ме да раз­ли­ча­ва­ме т.н. без­ко­рис­т­на все­от­дайност на оп­ре­де­ле­на ка­те­го­рия свръх­се­тив­ни Същест-

Светогледите от близ­ко­то ми­на­ло - не­ка да спо­ме­на то­ва са­мо меж­ду дру­го­то - пред­по­ла­га­ха ня­как­ви ду­ховни ка­чес­т­ва до­ри и във външ­ни­те субстанции, и до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва е фактът, че ня­кои лет­ли­ви суб­с­танции бя­ха обоз­на­ча­ва­ни с ду­ма­та „Spiritus", ко­ято днес ние при­ла­га­ме в опи­са­ни­ето на ед­ни или дру­ги ду­хов­ни процеси, на­ри­чай­ки ги „спири- туални"; до­ка­то във външ­ния свят хо­ра­та до та­ка­ва сте­пен не пра вят връз­ка меж­ду „спиритуален" и „духовен", меж­ду „спиритуален" и „свръ- хестествен", че как­то мно­зи­на от Вас знаят, пре­ди из­вес­т­но вре­ме се по­лу­чи следното: след ка­то по­щен­с­ки­те слу­жи­те­ли тряб­ва­ше да доста­вят ед­но пис­мо до Дружеството на спи­ри­тис­ти­те в Мюнхен, те не ус­пя­ха да на­учат как­во оз­на­ча­ва ду­ма та „спиритисти" и връ­чи­ха пис­мо­то на пред- седателя, ог­ла­вя­ващ Централния съ­юз на тър­гов­ци­те на спиртни на- питки.

Но ако ис­ка­ме да прос­ле­дим за­бе­ле­жи­тел­ния пре­ход на Земната пла­не­та от Стария Сатурн до Старата Луна, ние на­ис­ти­на тряб­ва да си из­г­ра­дим съв­сем но­ви пред­с­та­ви за ево­лю­ци­ята в ду­хов­ния свят. И на пър­во вре­ме ние тряб­ва да из­хо­дим от онова, ко­ето пос­лед­ния път опи­сах­ме ка­то „ре­зиг­на­ция на Боговете". Тогава ние видяхме, че всъщ­ност та­зи ре­зиг­на­ция на свръх­се­тив­ни­те Същества се из­ра­зя­ва в неп­риема­не на жертвата, при­на­ся­на от Духовете на Волята. И ако наг­лед­но си представим, как оп­ре­де­ле­ни свръхсе­тив­ни Същества жер­т­ват това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва тях­на­та во­ле­ва субстанция, и как по­-вис­ши­те Същества от­каз­ват да при­емат та­зи воля, то­га­ва ние лес­но сти­га­ме до не­пос­ред­с­т­ве­но­то усещане: Ето, се­га во­лева­та субстанция, ко­ято бе­ше от­х­вър­ле­на от по­-вис­ши­те Същества, ос­та­ва и се нат­руп­ва всред оне­зи свръхсе­тив­ни Същества, ко­ито искат, но в край­на смет­ка не мо­гат да из­вър­шат жертвоприноше- нието! И така, ние се доб­ли­жа­ва­ме до оп­ре­де­ле­ни Същества, ко­ито са го­то­ви да при­не­сат сво­ята жертва, които, сле­до­вателно, са го­то­ви да се ли­шат от сво­ята на­й-­сък­ро­ве­на същност, ис­кат да се лишат, но не могат. Или с други думи: те­зи Същества коп­не­ят за един вид свър­з­ва­не с по­-вис­ши­те ду­хов­ни Същества, но тях­на­та жертва е от­х­вър­ле­на и връз­ка­та им с по­-вис­ши­те Същества ос­та­ва са­мо ед­но пожелание.

Един вид пер­со­ни­фи­ка­ция на то­зи кос­ми­чес­ки про­цес - ма­кар и пред­с­та­ве­на под ед­на без­по­щад­на фор­ма - ние от­к­ри­ва­ме в биб­лейс­ка­та ле­ген­да за Каин и Авел. Каин съ­що ис­ка­ше да при­не­се сво­ята жер­т­ва на своя Бог. Обаче не­го­ва­та жер­т­ва ос­та­на не­одоб­ре­на и Бог я отхвърля. Жерт- вата на Авел има дру­га съд­ба и Бог я приема. Сега за нас е важ­но не дру- го, а ду­шев­но­то със­то­яние на Каин, ко­га­то той вижда, че не­го­ва­та жер­т­ва е от­х­вър­ле­на от Бога. За да стиг­нем до дъл­бо­ка­та същ­ност на това, за

И всъщ­ност вся­ка чо­веш­ка ду­ша поз­на­ва то­ва осо­бе­но мъ­чи­тел­но наст- роение, за ко­ето ще ста­не ду­ма следва­щия чет­вър­тък в пуб­лич­на­та лек­ция „Скритите дъл­би­ни на ду­шев­ния живот"*28, за­що­то то­ва нас­т­рое- ние на­ис­ти­на на­пи­ра от дъл­би­ни­те и се стре­ми към по­вър­х­нос­т­та на на­шия ду­ше­вен живот; и мо­же би точ­но в то­зи слу­чай то е на­й-­мал­ко мъ- чително. Често пъ­ти ние, хората, не раз­ли­ча­ва­ме то­ва нас­т­ро­ение в на­ше­то „гор­но съзнание", и все пак ние го но­сим в се­бе си. Това неясно, мъ­чи­тел­но настроение, свър­за­но и с из­вес­тен ню­анс на болка, из­пъл­ва и ду­ми­те на поета: „Само този, кой­то поз­на­ва копнежа, се до­се­ща за мо­ето страдание"*29. Да, тук ние сме на­со­че­ни не към раз­лич­ни­те стре­ме­жи на чо­веш­ка­та душа, а към пър­вич­ния копнеж, из­пъл­ващ вся­ка чо­веш­ка душа.

И така, за да вник­нем в ду­хов­на­та еволюция, про­ти­ча­ща в по­со­ка от Стария Сатурн към Старото Слънце, ние тряб­ва­ше да се спрем вър­ху ня­кои осо­бе­ни ду­шев­ни състояния, ко­ито нас­тъп­ват ед­ва тогава, ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша за­поч­не да се стре­ми към не­що да­леч­но и труд­но пости- жимо, ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша за­поч­не да из­пит­ва един или друг копнеж.
Ние ви­дях­ме това, ко­га­то се опи­тах­ме да си обяс­ним са­ма­та при­ро­да на жертвата, из­хож­дай­ки от на­ши­те соб­с­т­ве­ни ду­шев­ни изживявания, ко­га­то се опи­тах­ме да си обяс­ним начина, по кой­то чо­ве­кът се из­пъл­ва с мъдрост, и начина, по кой­то въз­ник­ва та­зи мъд­рост ка­то един вид го­тов­ност да от­да­деш се­бе си на другите, на це­лия свят. Навлизайки в те­зи по­-с­ко­ро зем­ни от­ношения, ко­ито се ко­ре­нят в миналото, ние се до­кос­ва­ме и до ед­но ду­шев­но настроение, ко­ето мо­же да бъ­де из­жи­вя­но и от днеш­ния човек. Нека са­мо да не забравяме: це­ли­ят ни ду­ше­вен жи­вот - до­кол­ко­то на­ша­та ду­ша е ин­кар­ни­ра­на в ед­но фи­зи­чес­ко тя­ло - пред­с­тав­ля­ва един го­рен пласт, под кой­то про­ти­ча скри­ти­ят жи­вот на душата. Кой би се усъм­нил в ре­ал­нос­т­та на то­зи скрит ду­ше­вен живот? Самият жи­вот неп­ре­късна­то ни убеждава, че той дейс­т­ви­тел­но съществува.

За да си пред­с­та­вим наг­лед­но то­зи скрит ду­ше­вен живот, не­ка да до- пуснем, че нап­ри­мер в сво­ята сед­ма или ос­ма го­ди­на ед­но де­те би­ва нес­п­ра­вед­ли­во об­ви­не­но в из­вър­ш­ва­не­то на ня­как­ва ло­ша пос­тъп­ка - а де­ца­та са из­вън­ред­но чув­с­т­ви­тел­ни към нес­п­ра­вед­ли­ви­те об­ви­не­ния -, но за свое лич­но удобство, окол­ните под­дър­жат обвинението. Повтарям: де­ца­та са из­вън­ред­но чув­с­т­ви­тел­ни към нес­п­ра­вед­ли­ви­те об­ви­нения. И как­во се по­лу­ча­ва по-късно? Въпросното из­жи­вя­ва­не би­ва зат­ру­па­но от без­б­рой дру­ги случ­ки и събития, и след вре­ме де­те­то ве­че не си спом­ня за него. Би мог­ло да се слу­чи така, че то­ва из­жи­вя­ва­не да не се по­яви ве­че никога. Обаче не­ка да до­пус­нем и ед­на дру­га възможност: на 15 или 16 го­диш­на въз­раст де­те­то тряб­ва да по­не­се ня­как­ва но­ва несправедли- вост. И се­га из­вед­нъж се раз­д­виж­ва оно­ва ста­ро обвинение, ко­ето ина­че би ос­та­на­ло скри­то в дъл­би­ни­те на душата. Детето изоб­що не си спом­ня за него, в мо­мен­та го въл­ну­ват съв­сем дру­ги неща, а не това, ко­ето се е слу­чи­ло пре­ди тол­ко­ва години. Ако оба­че то не бе­ше се случило, детето, или по­-точ­но казано, се­га мла­де­жът ще­ше да се при­бе­ре у до­ма си, и - спо­ред осо­бе­нос­ти­те на своя ха­рак­тер - да поп­ла­че или да крес­не на сво­ите близки, но та­ка или иначе, след из­вестно вре­ме да заб­ра­ви всичко. Но след ка­то случ­ка­та от не­го­во­то ран­но детс­т­во е ве­че факт - аз из­рич­но подчертавам, че тя мо­же и да е на­пъл­но из­т­ри­та от па­мет­та му -, тя из­вед­нъж се раз­д­виж­ва под гор­ния по­вър­х­нос­тен пласт на ду­шев­ния живот, съ­що как­то под­вод­но­то те­че­ние чес­то пъ­ти се про­явя­ва под глад ка­та и спо­кой­на мор­с­ка повърхност. И това, от ко­ето ина­че би­ха ос­та­на­ли са­мо съл­зи или сър­ди­ти за­бе­лежки, се­га из­вед­нъж пре­рас­т­ва в ед­но не­очак­ва­но уче­ни­чес­ко самоубийство! Ето как­ви раз­ру­ши­тел­ни после­ди­ци мо­гат да блик­нат от скри­ти­те плас­то­ве на ду­шев­ния живот! И най-важната, на­й-­мо­гъ­ща сила, която пул­си­ра там долу, и ко­ято е спо­та­ена във вся­ка чо­веш­ка душа, не­за­ви­си­мо да­ли ние има­ме или ня­ма­ме съз­на­ние за нея, то­ва е копнежът! В ус­ло­ви­ята на външ­ния свят, та­зи си­ла се

Припомнете си ед­но ду­шев­но състояние, ко­ето е доб­ре поз­на­то на всич­ки - ма­кар че град­с­ки­ят чо­век все по­ве­че се от­да­ле­ча­ва от не­го -, ед­но ду­шев­но състояние, ко­ето обоз­на­ча­ва­ме с ду­ма­та „носталгия". Ако бих­те ис­ка­ли да про­учи­те как­во точ­но пред­с­тав­ля­ва носталгията, Вие вед­на­га щях­те да забележите, че в ос­но­ва­та си тя е съв­сем раз­лич­на при все­ки от­де­лен човек. Веднъж тя из­г­леж­да така, друг път - иначе. Един чо­век изпит­ва нос­тал­гия към за­ду­шев­ни­те раз­го­во­ри в ба­щи­ния си дом; чес­то пъ­ти той изоб­що не подозира, че коп­нее за уюта на сво­ето детство, за уюта на ба­щи­ния си дом; и все пак в ду­ша­та му се на­ди­га един не­ясен порив, ед­на не­яс­на воля. Друг чо­век из­пит­ва нос­тал­гия към планините, къ­де­то е про­тек­ло не­го­во­то детство, към потоците, къ­де­то е иг­ра­ел за­ед­но с дру­ги­те деца. Често пъ­ти ние изоб­що не сме на­яс­но за скри­ти­те си­ли в под­зе­ми­ето на на­шия ду­ше­вен жи­вот и сме склон­ни да ги обе­ди­ня­ва­ме под об­щия зна­ме­на­тел на т.н. „носталгия", въп­ре­ки че под пок­ри­ва­ло­то на „носталгията" бу­шу­ват все­въз­можни сили, а това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но ги обединява, е имен­но копнежът! Колкото по­-не­ясен е един копнеж, тол­ко­ва по­-мъ­чи­те­лен е той. Човекът мо­же и да ня­ма пред­с­та­ва за него, но все пак коп­не­жът е налице.

И така, как­во пред­с­тав­ля­ва копнежът? Ние то­ку що подсказахме, че коп­не­жът е ед­на от раз­но­вид­нос­ти­те на волята. И все пак: как­ва воля?, коя от раз­но­вид­нос­ти­те на волята? Да, то­ва е ед­на воля, ко­ято на пър­во вре­ме не мо­же да бъ­де задоволена, защото, ако мо­же­ше да бъ­де задоволена, коп­не­жът вед­на­га ще­ше да угасне. Това, ко­ето на­ри­ча­ме копнеж, е всъ- щ­ност ед­на воля, ко­ято не мо­же да из­жи­вее се­бе си!

Нещо по­доб­но - ка­то един вид нас­т­ро­ение - из­пит­ват и оне­зи свръх­се­тив­ни Същества, чи­ято жер­т­ва Богове­те отхвърлят. Всичко онова, ко­ето смът­но до­ла­вя­ме ка­то коп­неж в дъл­би­ни­те на на­шия ду­ше­вен жи­вот не е не­що друго, ос­вен ед­но нас­лед­с­т­во от оне­зи древ­ни епохи, ко­ито об­съж­да­ме в хо­да на пос­лед­ни­те лекции. Да, ние има­ме раз­ли­чен вид нас­лед­с­т­ва от пре­диш­ни­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, и ед­но от тях, за ко­ето го­во­рим те­зи дни, са всич­ки раз­но­вид­нос­ти на копнежа, ко­ито се про­явя­ват в рамки­те на на­шия ду­ше­вен живот, всич­ки раз­но­вид­нос­ти на не­за­до­во­ле­на­та воля, на от­б­лъс­на­та­та воля. И така, по­ра­ди неп­ри­ема­не­то на жертвата, през пре­диш­ни­те епо­хи от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, възник­ват свръх­се­тив­ни Същества, за ко­ито бих­ме има­ли ос­но­ва­ние да кажем: то­ва са Съществата с от­б­лъсната, неп­ро­яве­на воля! Поради обстоятелството, че нат­руп­ва­ха в се­бе си та­зи неп­ро­яве­на воля, те из­пад­на ха в твър­де осо­бе­но положение. И за да вник­нем как­то тряб­ва

И така, Съществата, ко­ито из­пит­ват пот­реб­ност да жер­т­ват сво­ята воля, се ус­т­ре­мя­ват към по­-вис­ши­те Същества. Същото мо­же да бъ­де усе­те­но и при хората: ка­къв дъл­бок тре­пет из­пъл­ва ед­но чо­веш­ко съ­щество, ко­ето ре­ша­ва да по­жер­т­ву­ва се­бе си, с как­во смирение, с как­во щас­тие зас­та­ва то пред онзи, за ко­го­то е пред­наз­на­че­на жертвата! И по­не­же тук ние го­во­рим за жер­т­воп­ри­но­ше­ние пред по-висши, уни­вер­сал­ни Съще- ства, яс­но е, че при­но­си­те­ли­те на жер­т­ва­та из­пит­ват върховно, кос­ми­чес­ко блаженство; яс­но е още, че отблъснатата, неп­ро­яве­на во­ля - що се от­на­ся до ней­но­то вътрешно, ду­шев­но съ­дър­жа­ние - ни­ко­га не по­раж­да оно­ва нас­т­ро­ение у свръх­се­тив­ни­те Същества, ко­ето те би­ха имали, ако жер­т­ва­та им не би би­ла отхвърлена. Защото ако жер­т­ва­та би би­ла при- ета, жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция ще­ше да пре­ми­не в по­-вис­ши­те Същества. Или, за да си пос­лу­жим с един по­-ма­ща­бен пример: Ако Земни Съще- ства, или дру­ги пла­не­тарни Същества при­на­сят жер­т­ва на Слънцето, жер­т­ве­ни­те суб­с­тан­ции ще пре­ми­нат в Слънцето и ще се на­ми­рат там, в Слънцето. Но ако жер­т­ва­та им бъ­де отхвърлена, то­га­ва жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция ос­та­ва и се нат­руп­ва вът­ре в са­ми­те тях.

И сега, ако обоб­щим са­мо с две ду­ми ка­за­но­то току-що, ние ще доловим, че не­що на­ис­ти­на нав­ли­за в Космоса, не­що на­ис­ти­на се про­мък­ва в Кос- моса. Съгласете се, че не бих­ме мог­ли да се из­ра­зим по друг на­чин, ос­вен по този: Съществата, ко­ито жер­т­ват се­бе си пред по­-вис­ши­те Съще- ства, пре­на­сят жер­т­ве­на­та субстан­ция „горе" и тя ста­ва със­тав­на част на по­-вис­ши­те Същества, но ако жер­т­ва­та бъ­де отхвърлена, жертве­на­та суб­с­тан­ция ос­та­ва вът­ре в са­ми­те тях. И не усе­ща­те ли, че се­га тук прос­вет­ват за­ро­диш­ни­те къл­нове на нещо, ко­ето обик­но­ве­но на­ри­ча­ме „его- изъм", на нещо, от ко­ето по­-къс­но из­рас­т­ват пи­па­ла­та на се­белюбието, его­цен­т­риз­ма и т.н. Да, в хо­да на ево­лю­ци­ята це­ли­ят то­зи „нас­лед­с­т­вен дар" се про­мък­ва в са­мата при­ро­да на свръх­се­тив­ни­те Същества. И ние виждаме, как в не­яс­ни­те очер­та­ния на коп­не­жа прос­вет­ва - ма­кар и в ед­ва до­ло­ви­ми фор­ми - не друго, а егоизмът, и как то­зи его­изъм все по­ве­че и по­ве­че нав­ли­за в ми­ро­во­то развитие. Обаче ние виж­да­ме и още нещо; ние виж­да­ме как Съществата, ко­ито са от­да­де­ни на копнежа, следова- телно, на са­ми­те се­бе си, на своя егоизъм, би­ват об­ре­че­ни на пъл­на ед- ностранчивост, на един зат­во­рен жи­вот в са­ми­те се­бе си.

Нека да си пред­с­та­вим ед­но същества, ко­ето е ре­ши­ло да се пожертвува: то ве­че жи­вее в дру­го­то Същество, на ко­ето при­на­ся жертвата. Едно Същество, ко­ето не мис­ли да при­на­ся жертва, мо­же да жи­вее са­мо в се­бе си. По то­зи на­чин то се из­к­люч­ва от всич­ко онова, ко­ето би мог­ло да изживее, на­ми­рай­ки се в по­-вис­ше­то Същество. Да, ако не би нас­тъ­пи­ло

ня­как­во дру­го събитие, те­зи Същества би тряб­ва­ло да бъ­дат из­к­лю­че­ни от ця­ла­та ево­лю­ция и об­ре­че­ни на са­мо­та и едностранчивост. И наисти- на, в оп­ре­де­лен мо­мент от ево­лю­ци­ята се по­явя­ват но­ви свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито пре­дот­в­ра­тя­ват по­тъ­ва­не­то в са­мо­та­та и едностранчи- востта. Както на Стария Сатурн се изя­вя­ват Духовете на Волята, на Ста- рото Слънце - Духовете на Мъдростта, та­ка и на Старата Луна се изя­вя­ват Духовете на Движението, при ко­ето ние не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме ня­как­во дви­же­ние в прос­т­ран­с­т­вен смисъл; тук дви­же­ни­ето има по­-с­ко­ро мис­ло­вен характер. Ние чес­то пъ­ти упот­ре­бя­ва­ме из­ра­за „дви­же­ние на мислите", с кой­то от­бе­ляз­ва­ме тях­на­та под­вижност, тях­на­та ско­рост и т.н.; нак­рат­ко - за да стиг­нем до ед­но все­об­х­ват­но и уни­вер­сал­но по­ня­тие за „движението", ние тряб­ва да вклю­чим в не­го и не­що мно­го по­ве­че от ме­ха­нич­но­то прид­виж­ва­не на да­дено тя­ло от ед­но мяс­то на дру­го мя- сто. Когато ед­на об­щ­ност от хо­ра при­на­ся се­бе си в жер­т­ва на друго, по­-вис­ше Същество, та­зи об­щ­ност жи­вее в дру­го­то Същество. Ако оба­че жер­т­ва­та бъ­де отхвърлена, чле­но­ве те на та­зи об­щ­ност ос­та­ват ра­зе­ди­не­ни и все­ки ос­та­ва зат­во­рен в се­бе си. Точно то­га­ва се по­явя­ват Духове­те на Движението и те вед­на­га се на­мес­ват в жи­во­та на оне­зи хо­ра - ко­ито ина­че би­ха ос­та­на­ли в плен на са­ми­те се­бе си - ка­то ги свър­з­ват по един или друг начин. Духовете на Движението не про­ме­нят простран­с­т­ве­но­то раз­по­ло­же­ние на хо­ра­та и съществата; те по­раж­дат оп­ре­де­ле­ни сили, чрез ко­ито ед­но съ­щество вли­за в но­ви от­но­ше­ния с дру­го същество.

Сега не­ка от­но­во да се обър­нем към на­ши­те соб­с­т­ве­ни ду­шев­ни изживя- вания, ко­ито в мно­го слу­чаи представ­ля­ват един вид съ­от­ветс­т­вие на раз­г­леж­да­ни­те от нас кос­ми­чес­ки процеси. Всеки от Вас доб­ре знае, че по­ня­ко­га нес­по­де­ле­ни­ят копнеж, та­зи раз­но­вид­ност на от­х­вър­ле­на­та же- ртва, се нат­руп­ва и от оп­ре­делен мо­мент на­та­тък ста­ва прос­то непоно- сим; впро­чем при пос­ред­с­т­ве­ни­те хо­ра той лес­но се прев­ръ­ща в това, ко­ето на­ри­ча­ме „досада". Обаче меж­ду та­зи досада, при­съ­ща на пос­ред­с­т­ве­ни­те хора, и тер­за­ни­ята на големите, бла­го­род­ни личности, съ­щес­т­ву­ват все­въз­мож­ни меж­дин­ни степени; об­що­то меж­ду всич­ки тях е, че коп­не­жът ос­та­ва незадоволен. И как­во дру­го мо­же да за­до­во­ли копнежа, ос­вен промяната? Доказа­тел­с­т­во за то­ва е, че Съществата, чий­то коп­неж на­рас­т­ва до пре­ка­ле­но бо­лез­не­на степен, за­поч­ват да тър­сят но­ви срещи, но­ви отношения. Човекът съ­що мо­же да пре­въз­мог­не стра­да­ни­ето от коп­не­жа чрез но­ви сре­щи с но­ви хора.

И така, ние виждаме, че през епо­ха­та на Старата Луна, ко­ято е тре­то­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, Духовете на Движението вна­сят в жи­во­та на „коп­неж­ни­те Същества" же­ла­ние за промяна, за об­нов- ление, за движение, за но­ви от­но­ше­ния с но­ви Същества, за но­ви състо-
яния, по­не­же в про­ти­вен слу­чай те би­ха из­пад­на­ли в безтегловност, в пустота, а как­то знаем, до­са­да­та е са­мо ед­на от раз­но­вид­нос­ти­те на пу- стотата. Пространственото дви­же­ние е са­мо час­тен слу­чай от оно­ва все- обхватно, уни­вер­сал­но дви­жение, за ко­ето ста­ва ду­ма в момента; оно­ва движение, ко­ето би ни позволило, нап­ри­мер ут­ре да има­ме та­кива мис­ли в главата, ко­ито ня­ма да за­дър­жим за се­бе си, а ще споделим. с дру­ги­те хора. Ето как ние пре­одоля­ва­ме его­из­ма и едностранчивостта, ко­ито са ха­рак­тер­ни за копнежа, чрез многообразието, про­мя­на­та и об­нов­ле­ни­ето на на­ши­те ду­шев­ни изживявания. Промените във външ­но­то прос­т­ран­с­т­во са са­мо час­тен слу­чай от про­ме­ни­те и обновлението, на ко­ито е спо­соб­на чо­веш­ка­та душа.

Да си пред­с­та­вим ед­на планета, ко­ято стои сре­щу Слънцето. Ако тя би сто­яла в ед­но и съ­що по­ло­же­ние спря­мо Слънцето, то би ог­ря­ва­ло са­мо ед­на­та й страна, та­ка че та­зи пла­не­та би разгърнала, та­ка да се каже, ед­на край­на едностранчивост. Но се­га ид­ват Духовете на Движението, под­гот­вят ней­на­та ор­би­та око­ло Слънцето, тлас­кат я нап­ред и изоб­що вна­сят пъл­на про­мя­на в до­се­гаш­но­то и ста­тич­но положение. Но как­то казах, про­ме­ни­те във външ­но­то прос­т­ран­с­т­во са са­мо час­тен слу­чай от всеобхватното, уни­вер­сално движение. Това, ко­ето Духовете на Движе- нието вна­сят в Космоса още пре­ди да са пре­диз­ви­ка­ли про­ме­ни­те в про- с­т­ран­с­т­во­то - ето кое е същественото!

Обаче по­ра­ди обстоятелството, че Духовете на Движението вна­сят в Космоса из­вес­т­на промяна, нас­тъп­ва и още нещо. Ние видяхме, че в хо­да на кос­ми­чес­ка­та еволюция, ос­вен Духовете на Движението, Духовете на Личността, Духовете на Мъдростта, Духовете на Волята и т.н., се на­мес­ват и оне­зи суб­с­тан­ци­ал­ни сили, ко­ито обоз­на­чих­ме с име­то „без­ко­рис­т­на всеотдайност", на­мес­ват се и оне­зи по­то­ци от кос­ми­чес­ка мъд- рост, ко­ито ле­жат в ос­но­ва­та на въздуха, в ос­но­ва­та на всич­ки га­зо­об­раз­ни вещества. И всич­ко то­ва се сли­ва със за­ро­диш­ни­те им­пул­си на воля- та, от ко­ито пос­ле из­рас­т­ва копнежът, за­ да га­ран­ти­ра на те­зи Същества нещо, ко­ето е поз­на­то и на човека, - са­мо че не ка­то мисли, а ка­то обра- зи.

Най-добрата пред­с­та­ва за те­зи про­це­си мо­жем да получим, ако ги срав­ним с образите, ко­ито ни за­оби­калят, до­ка­то сънуваме. Да, нетрайният, бър­зо пре­хо­ден съ­ни­щен об­раз лес­но мо­же да по­ро­ди ед­на пред­с­тава за това, как­во ста­ва с ед­но свръх­се­тив­но Същество, ко­ето е об­х­ва­на­то от ня­ка­къв си­лен коп­неж и ко­ето е им­пул­си­ра­но от Духовете на Движе- нието да вли­за в но­ви от­но­ше­ния с дру­ги Същества. Естествено, до ка­то е ус­т­ре­ме­но към дру­ги­те Същества, то не мо­же да бъ­де зав­ла­дя­но от своя соб­с­т­вен егоизъм. Ето за­що бър­зоп­ре­ход­ни­ят об­раз на дру­ги­те Съ- щества се за­паз­ва у не­го ка­то сън, ка­то съновидение. Точно в та­зи фа­за

Дори и да не бих­ме ис­ка­ли да се спи­ра­ме на та­ки­ва мъ­чи­тел­ни състоя- ния, ко­ито са ха­рак­тер­ни за Земния човек, все пак не­ка да не забравяме, че те прос­то не би­ха мог­ли да из­г­леж­дат по друг начин, ос­вен по то­зи ,кой­то виж­да­ме в ду­ми­те на поета: „Само този, кой­то поз­на­ва копнежа, се до­се­ща за мо­ето страдание". През то­га­ваш­на­та епо­ха бол­ка­та и стра­да­ни­ето се при­съ­еди­ня­ват към на­шия ду­ше­вен облик, как­то и към ду­шев­ния об­лик на оне­зи свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито са свър­за­ни с на­ша­та еволюция. Обикновено най-вътрешната, ин­тим­на сфе­ра на те­зи Същества ос­та­ва праз­на и пуста, из­мъч­ва­на от копнежа, но се­га Духо- вете на Движението се раз­вих­рят и смек­ча­ват стра­да­ни­ето с по­мощ­та на един чу­ден балсам, кой­то се из­ли­ва в тях под фор­ма­та на образи. В про­ти­вен слу­чай - ако из­к­лю­чим коп­не­жа - те­зи Същества би­ха ос­та­на­ли ду­шев­но празни. Но се­га в тях се прос­мук­ва бал­са­мът на образите, ко­ито про­гон­ват вся­ка до­са­да и пустота, ка­то по то­зи на­чин спа­ся­ват те­зи Съ- щества от тях­но­то проклятие, от тях­но­то кос­ми­чес­ко изгнание.

Ако се от­не­сем към те­зи ду­ми с дос­та­тъч­на сериозност, ние ще се доб­ли­жим не са­мо до ду­хов­ни­те пър­во при­чи­ни на про­це­си­те и събитията, ра­зиг­ра­ли се през Лунната епо­ха на на­ша­та Земя, но и до на­й-­дъл­боки­те плас­то­ве на на­ше­то съзнание, къ­де­то са фик­си­ра­ни всич­ки по­-важ­ни за­ко­но­мер­нос­ти на се­гаш­но­то пла­не­тар­но развитие. Обаче в на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на на­ша­та ду­ша - впро­чем за то­ва ще го­во­ря на по­-по­пу­ля­рен език след два дни на мо­ята пуб­лич­на лек­ция - бу­шу­ват мо­гъ­щи си­ли и ние ня­ма­ме ни­как­ва пред­с­та­ва за това, по ка­къв на­чин се про­явя­ват те пос­ле в на­ше­то съзнание. Защото под по­вър­х­нос­т­ния пласт на на­ше­то обик­но­ве­но Азово съз­на­ние се от­ва­ря не­обоз­ри­ма­та без­д­на на скри­тия ду­ше­вен живот. И как­во каз­ва та­зи бездна, на ка­къв език се об­ръ­ща тя към човека? Ако об­х­ва­нем с яс­но и буд­но съз­на­ние кос­ми­чес­ка­та без­д­на на чо­веш­кия ду­ше­вен живот, ние ще установим: Душевният живот, кой­то на­пи­ра от чо­веш­ко­то подсъзнание, нак­рая блик­ва ка­то един жив спо­мен от жи­во­та на Старата Луна и вед­на­га се включ­ва в но­ви­те ус­ло­вия на се­гаш­на­та пла­не­тар­на еволюция. Сегашната Земя не мо­же да се раз­ви­ва без ду­хов­ния ек­с­т­ракт от Старата Луна.

И така, в оп­ре­де­лен мо­мент от еволюцията, се на­ло­жи по­ява­та на обра- зи, на изо­би­лие от образи, ко­ито тряб­ва­ше да за­пъл­ват пустотата. И тук ние сти­га­ме до ед­на пред­с­та­ва с из­к­лю­чи­тел­на стойност, до ед­на пред­с­та­ва от из­к­лю­чи­тел­но значение; се­га пред нас зас­та­ва след­на­та предста-

Или с дру­ги думи: оно­ва пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, в ко­ето ние ста­ва­ме сви­де­те­ли как об­разите, при­зо­ва­ни от Духовете на Дви- жението, ид­ват и за­до­во­ля­ват коп­не­жа на свръх­се­тив­ни­те Същества, тряб­ва да бъ­де за­ме­не­но от дру­га пла­не­тар­на фа­за на Земното въплъ- щение, ко­ято мо­жем да на­ре­чем фа­за на спасението. Да, ця­ла­та Земя мо­же да бъ­де на­ре­че­на „пла­не­та на спасението", как­то и ней­но­то пре­дишно въплъщение, Старата Луна, мо­же да бъ­де на­ре­че­на „пла­не­та на копне- жа", ма­кар че в пос­лед­ния слу­чай ста­ва ду­ма са­мо за един ук­ро­тен коп- неж, кой­то се но­си из без­к­рая на Космоса. И до­кол­ко­то ние жи­ве­ем в пред­мет­но­то Азово съз­на­ние - а то, как­то видяхме, ни от­к­ри­ва пъ­тя към спа­се­ни­ето чрез Мистери­ята на Голгота - от без­д­на­та на чо­веш­ко­то под­съз­на­ние неп­ре­къс­на­то се на­ди­гат не­яс­ни и тъм­ни сили, ко­ито коп­не­ят за спасение. Сякаш го­ре наб­лю­да­ва­ме глад­ка­та мор­с­ка по­вър­х­ност на обик­но­ве­но­то съз­нание, а долу, от към мор­с­ко­то дъно, се на­ди­гат скри­ти­те плас­то­ве на на­ша­та душа, и то не как да е, а ка­то копнеж, ка­то не- що, ко­ето неп­ре­къс­на­то се стре­ми на­го­ре към при­на­ся­не­то на жертвата, към оно­ва уни­версално, кос­ми­чес­ко Същество, ко­ето ук­ро­тя­ва страс­ти­те вед­нъж завинаги, а не чрез без­к­рай­на­та пос­ле­до­вател­ност на образите.

Несъмнено, Земният чо­век усе­ща те­зи нас­т­ро­ения все по-ясно, все по-отчетливо. И всъщ­ност оне­зи Земни хора, ко­ито усе­щат на­й-­доб­ре те­зи настроения, то­зи кос­ми­чес­ки копнеж, ка­то в съ­що­то вре­ме си да­ват сме- т­ка за осо­бе­ния ха­рак­тер на на­ша­та епоха, са точ­но тези, ко­ито вли­зат в на­ше­то Антропософско Движение. Тук те имат въз­мож­ност да опоз­на­ят не са­мо външ­ния жи­вот и не­го­ви­те ук­ро­тя­ва­щи въздействия, на­со­че­ни към обикновеното, гор­но съзнание; тук те опоз­на­ват и мо­гъ­щи­те тла­съ­ци на подсъзнанието, които нап­раз­но тър­сят пър­воп­ри­чи­ни­те на жи­во­та и ко­ито ни­кой не мо­же да укроти. И все пак те­зи пър­воп­ричи­ни на жи­-
во­та мо­гат да бъ­дат намерени! От кого? От ед­на уни­вер­сал­на наука, ко­ято се за­ни­ма­ва не са­мо с еди­нич­ни­те подробности, но и с це­лос­т­та на живота. Всичко онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в дъл­би­ни­те на ду­ша­та и на­пи­ра към гор­ни­те плас­то­ве на чо­веш­ко­то съзнание, тряб­ва да бъ­де пос­рещ­на­то от ед­но ис­тинско ду­хов­но­-на­уч­но изследване, чий­то обект е кос­ми­чес­ко­то би­тие на чо­ве­ка и света, а не от­дел­ни подроб­нос­ти и фрагменти, за­що­то в про­ти­вен слу­чай от дол­ни­те плас­то­ве на ду­ша­та се на­ди­гат сили, ко­ито коп­не­ят за нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то никога.

В то­зи смисъл, Духовната на­ука е един от­го­вор на оне­зи копнежи, ко­ито жи­ве­ят в дол­ни­те плас­то­ве на душата. И по­не­же всич­ки събития, ко­ито ста­ват в света, имат сво­ята предистория, ние не би­ва да се учудва­ме на един чо­век - да допуснем, че той жи­вее в днеш­на­та епо­ха и би ис­кал да ук­ро­ти коп­не­жи­те на своята ду­ша чрез ду­хов­но­-на­уч­ни за­ни­ма­ния - ако той бъ­де застрашен, т.е. ако те­зи пър­во­на­чал­но не­съз­на­вани ду­шев­ни сили, ко­ито са ка­то един вид копнежи, по­ис­кат да го унищожат. Ако да­ден чо­век би жи­вял в по­-ран­на епоха, ко­га­то по­ве­че­то хо­ра все още не са раз­по­ла­га­ли с та­зи ду­хов­на мъдрост, той ще­ше да бъ­де прос­то ра­зяж­дан от не­уто­ли­ма­та си жаж­да за познание, от из­га­ря­щия коп­неж да се до­кос­не до мъд­ростта, и ня­ма за­що да казвам, че за тази, несъмнено, из­тък­на­та личност, жи­во­тът би ос­та­нал пъл­на загадка. Но ако днес в не­го­ва­та ду­ша би се вля­ло нещо, ко­ето смек­ча­ва коп­не­жа за об­ра­зи - а как­то знаем, са­мо об­ра­зи­те за­пъл­ват пус­то­та­та -, то­га­ва той би за­поч­нал да меч­тае за не­що съв­сем друго: за прек­ра­тя­ва­не на образите; кол­ко­то по­-ма­ща­бен би бил то­зи лов за образи, тол­ко­ва по­-сил­но би же­лал той не­го­во­то прекратяване! И след ка­то не мо­жем да чу­ем гла­са на то­зи човек, жи­ве­ещ в ед­на епоха, ко­га­то хо­ра­та все още не раз­по­ла­гат с ду­хов­но­то познание, ко­ето се из­ли­ва ка­то ис­тин­с­ки бал­сам в из­га­ря­щи­те коп­не­жи на душата, не­ка да про­че­тем как­во е на­писал един друг човек:

„Кой би ис­кал да бъ­де щас­т­лив на то­зи свят? Ако ис­каш да зна­еш аз мо­га да ти кажа! О, бла­го­род­ни чо­веко, как­во къ­сог­лед­с­т­во трябва, за да се стре­миш към не­що в то­зи свят, къ­де­то всич­ко за­вър­ш­ва със смъртта. Ето, ние се срещ­нах­ме и се оби­чах­ме в про­дъл­же­ние на три пролети; а пос­ле ця­ла веч­ност сто­им раз­делени. Но кое е дос­той­но за чо­веш­ки­те стремежи, ако лю­бов­та не е тук! И все пак тряб­ва да има не­що по­ве­че от любовта, щас­ти­ето и славата!

Нима на вър­ха на ми­роз­да­ни­ето стои ня­ка­къв зъл дух? Не, той прос­то е непонятен! Нима и ние не се ус­михваме, ко­га­то де­ца­та плачат? Помисли си са­мо за та­зи без­к­рай­на про­дъл­жи­тел­ност на времето! Милиарди от­ря­зъ­ци от вре­ме и все­ки един от тях има свой живот, свой соб­с­т­вен свят! Дори и на­й-­мал­ка­та звез­да на не­бе­то не отс­тъп­ва на дру­ги­те по своя бля- сък! И как­во пред­с­тав­ля­ва тя пред без­к­райния Космос? О, ка­жи ми, ни-­

Ето как коп­не­жът на­ми­ра из­раз в ду­ми­те на този поет, на­пи­са­ни до не­го­вия приятел, а са­ми­ят той бе­ше един дух, кой­то не ус­пя да ук­ро­ти своя копнеж, чрез това, ко­ето съв­ре­мен­ни­ят чо­век мо­же да намери, ма­кар и с це­на­та на енер­гич­ни усилия, в ли­це­то на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна нау- ка. Защото то­зи дух е същият, кой­то пре­ди сто го­ди­ни сам сло­жи край на жи­во­та си, ка­то пър­во зас­т­ре­ля при­ятел­ка­та си Хенриете Фогел, а пос­ле и са­мия се­бе - си; не­го­ви­ят са­мо­тен гроб, по­гъл­нал тлен­ни­те му останки, е тук, край езе­ро­то Ванзее.

Едно го­ля­мо благоволение, бих казал, на Кармата, е, че ние мо­жем да го­во­рим за настроението, с чи­ято по­мощ на­й-­доб­ре об­х­ва­ща­ме ос­нов­на­та те­ма на те­зи лекции, а имен­но ко­га­то се опит­ва­ме да по­ка­жем въздейст- вието, ко­ето от­х­вър­ле­на­та жер­т­ва има вър­ху копнежа, ук­ро­тя­ва­не­то на то­зи копнеж, ко­ето мо­же да ста­не са­мо чрез Духовете на Движението, да по­ка­жем по­ри­ва към ед­но окон­ча­тел­но хар­мо­ни­зи­ра­не и из­бавление, ко­ето мо­же да се осъ­щес­т­ви един­с­т­ве­но вър­ху „пла­не­та­та на спасението"; да, един ис­тин­с­ки признак за кар­мич­на свър­за­ност е, че точ­но тук, в края на оби­чай­на­та ни прог­ра­ма за деня, ние мо­жах­ме да си спомним, с как­ви ве­ли­чес­т­ве­ни ду­ми то­зи ве­лик дух ус­пя да из­ра­зи своя не­ясен копнеж, за да го пре­вър­не нак­рая в на­й-т­ра­гич­но­то дело, ко­ето е вър­шил през жи­во­та си. И как бих­ме мог­ли да не забележим, че то­зи дух, в сво­ята цялост, и та­ка как­то той стои пред нас, е всъщ­ност ед­но жи­во въп­лъ­ще­ние на това, ко­ето бу­шу­ва до­лу в душата, въп­лъ­ще­ние на нещо, чи­ято пре­дис­то­рия е скри­та не другаде, а в пре­диш­ни те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя? А би ли мо­гъл друг ос­вен Хайрих фон Клайст, да опи­ше по­-доб­ре как­ви мо­гъ­щи си­ли сто­ят зад чо­ве­ка - за тях ста­ва ду­ма още в пър­ви­те стра­ни­ци на „Духовното ръ­ко­вод­с­т­во на чо­ве­ка и човече- ството"*31 - да опи­ше силите, ко­ито се из­ди­гат над не­го и го тлас­кат в ед­на или дру­га посока, силите, ко­ито той би мо­гъл да раз­бе­ре ед­ва по-късно, ако не бе­ше пре­къс­нал сам ниш­ки­те на своя живот?

Припомнете си не­го­ва­та „Пентезилея": Колко мно­го но­си в се­бе си Пен- тезилея, мно­го повече, от­кол­ко­то мо­же да об­х­ва­не със сво­ето зем­но съз- нание! Ние изоб­що не бих­ме мог­ли да вник­нем в ней­но­то сво­е­об­разие, ако не допуснем, че ду­ша­та и е без­к­рай­но по-широка, от­кол­ко­то ней­на­та

А как­во ог­ром­но мяс­то за­ема под­съз­на­ни­ето в ед­но про­из­ве­де­ние ка­то „Катенка от Хайлброн", осо­бе­но в стран­на­та връз­ка меж­ду Катенка и вятъра, ко­ято се ра­зиг­ра­ва не в гор­но­то съзнание, а имен­но в под­съз­на- нието. И ко­га­то се за­мис­ля­ме за­.по­доб­ни неща, ние до­ла­вя­ме чис­то ду­хов­ния еле­мент до­ри в един та­къв процес, ка­къв­то е гравитацията. Пред- ставете си за миг сцената, ко­га­то Катенка стои пред своя обо­жа­тел и Вие ще доловите, как в под­съз­на­ни­ето жи­ве­ят та­ки­ва сили, ко­ито се про­явя­ват и във външ­ния свят, нап­ример под фор­ма­та на това, ко­ето днеш­ни­те хо­ра аб­с­т­рак­т­но на­ри­чат „при­те­га­тел­на си­ла на планетите" и т.н. Да, пре­ди сто го­ди­ни до­ри ед­на тол­ко­ва за­бе­ле­жи­тел­на лич­ност ка­то Хайн- рих фон Клайст все още не мо­же­ше да нав­ле­зе в све­та на подсъзнанието. Днес оба­че то­ва тряб­ва да стане.

Но кол­ко раз­ли­чен е тра­гиз­мът в ед­на пи­еса ка­то нап­ри­мер „Принцът от Хомбург"*32. Аз мно­го бих же­лал да узная, как аб­с­т­рак­т­ни­те гла­ви от на­ше­то съв­ре­мие си обяс­ня­ват всичко, ко­ето чо­ве­кът върши, ка­то ги из­веж­дат един­с­т­ве­но от не­го­ви­те ра­зум­ни доводи, и как те си обяс­ня­ват ед­на личност, как­ва­то е прин­цът от Хомбург, ко­ято пред­п­ри­ема ве­ли­ки­те си дела, вклю­чи­тел­но и тези, ко­ито и оси­гу­ря­ват по­бе­дата, в един вид транс. И Клайст яс­но посочва, че в сво­ето гор­но съзнание, той прос­то не би мо­гъл да стиг­не до победата, за­що­то в сво­ето гор­но съз­на­ние той тре­пе­ри от страх пред смър­т­та и, следователно, не е ни­какъв герой. Той се съв­зе ед­ва тогава, ко­га­то един мо­гъщ во­лев им­пулс из­х­вър­ли на­го­ре всич­ко онова, ко­ето жи­ве­еше в не­го­во­то подсъзнание.

Наследственият дар, кой­то има­ме от Старата Луна, или ка­за­но по друг начин, Лунното съзнание, не е нещо, ко­ето мо­же да бъ­де аси­ми­ли­ра­но с по­мощ­та на аб­с­т­рак­т­на­та наука, но то тряб­ва да бъ­де аси­ми­лира­но с по­мощ­та на богатите, мно­гос­т­ран­ни и неж­ни ан­т­ро­по­соф­с­ки понятия, чи­ито деликатни, ме­ки конту­ри об­х­ва­щат ду­хов­ни­те фак­ти от всич­ки страни.

И така, ан­т­ро­по­со­фи­ята учи, че ду­шев­ни­те състояния, ко­ито из­жи­вя­ва­ме днес, имат сво­ята да­леч­на пред история, и че са въз­ник­на­ли там, в не­обят­ни­те прос­то­ри на Космоса. От дру­га страна, ние виждаме: Понятия- та, свър­за­ни с ду­хов­ния про­из­ход на света, мо­гат да бъ­дат фор­ми­ра­ни един­с­т­ве­но с по­мощ­та на на­шите ду­шев­ни изживявания. Обаче ние виж­да­ме и друго: как на­ше­то вре­ме тряб­ва­ше да умиротвори, да ук­роти един копнеж, въз­ник­нал през ми­на­ли­те епохи, и как хо­ра­та ус­пя­ха да се про­бу­дят за оне­зи истини, които им бя­ха да­де­ни за пръв път имен­но от на­ше­то време. Да, в пре­диш­ни­те епо­хи жи­ве­еха хора, ко­ито не мо­же­ха да се спра­вят с коп­не­жа на сво­ите сърца; те бя­ха в из­вес­тен сми­съл още- тени, по­не­же то­га­ваш­ни­те епо­хи не им пре­дос­та­ви­ха ис­тин­с­ко­то ду­хов­но познание, как­то то­ва ста­ва днес. Дълбоката ни приз­на­телност към те­зи хо­ра би мог­ла да се из­ра­зи съ­що и в следното: не­ка да помним, че всич­ко в чо­веш­кия жи­вот е вза­им­но свър­за­но и че днеш­ни­ят чо­век мо­же да пос­ве­ти своя жи­вот на оне­зи ду­хов­ни движения, от ко­ито хо­ра­та - то­ва по­каз­ват тех­ни­те съд­би - от­дав­на ве­че се нуждаят.

Ето как ан­т­ро­по­со­фи­ята ид­ва ка­то един­с­т­ве­но­то спа­си­тел­но сред­с­т­во за чо­веш­кия копнеж, и то точ­но на то­зи ден, ко­га­то се на­вър­ш­ват сто го­ди­ни от тра­гич­на­та смърт на ед­но из­тъ­ка­но от коп­неж чо­веш­ко съ­щество; не­ка да се замислим, че всъщ­ност мно­го хо­ра - не­ис­то­во или пък в прис­тъп на теж­ка ме­лан­хо­лия - от­дав­на жа­ду­ват за това, ко­ето ан­т­ро­по­со­фи­ята днес да­ва на света. Нека да за­па­зим в ду­ша­та си тази, на­дя­вам се, ан­т­ро­по­соф­с­ка мисъл, и да я свър­жем със сто­го­диш­ни­на­та от тра­гич­на­та смърт на един от на­й-­ве­ли­ки­те нем­с­ки поети.