Лекции изнесени в Берлин от 31. 10. до 12. 1911 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

От мо­ите до­се­гаш­ни лек­ции Вие не­съм­не­но ве­че сте стиг­на­ли до извода, че опи­са­ни­ето на ми­на­ли­те сте­пени от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята е не­що из­вън­ред­но трудно. Ние видяхме, че за да се приб­ли­жим до те­зи край­но от­да­ле­че­ни от нас пла­не­тар­ни състояния, на пър­во мяс­то тряб­ва да си със­та­вим не­об­хо­дими­те по­ня­тия и идеи. Аз чес­то съм изтъквал, че под­роб­ни­те опи­са­ния в мо­ята „Тайна наука", от­на­ся­щи се до Стария Са- турн и след­ва­щи­те пла­не­тар­ни пре­въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, да­леч не са дос­та­тъч­ни и изчерпателни, и в из­вес­тен сми­съл аз тряб­ва­ше да се за­до­во­ля - на­й-­ве­че за да не шо­ки­рам пре­ка­ле­но много об­щес­т­ве­но­то мне­ние - с това, да на­ме­ря под­хо­дя­щи об­ра­зи от на­ше­то не­пос­ред­с­т­ве­но об­к­ръ­же­ние и с тях­на по­мощ да пред­с­та­вя наг­лед­но ед­на ця­ла по­ре­ди­ца от свръх­се­тив­ни про­це­си и събития.

Естествено, то­зи род опи­са­ния не са неправилни, ма­кар че тех­ни­ят об­ра­зен ха­рак­тер лес­но мо­же да прерас­не в не­що илюзорно, в един вид Майя и в то­зи слу­чай ние неп­ре­къс­на­то тряб­ва да се бо­рим сре­щу възмож­ни­те илю­зии и да се при­дър­жа­ме към са­ми­те факти.
Например Старият Сатурн мо­же да бъ­де опи­сан по та­къв на­чин - и в из­вес­тен сми­съл то­ва е на­пъл­но вярно - че да си пред­с­та­вим как в да­леч­но­то ми­на­ло Старият Сатурн е бил ед­но не­бес­но тяло, със­та­ве­но единстве­но от топлина, без как­ви­то и да е при­ме­си на „въздух", „вода" или „земя". И след ка­то го­во­рим за „прос­т­ран­с­т­во", не­ка да помним: тук ста­ва ду­ма са­мо за ед­но об­раз­но описание, а как­то спо­ме­нах пос­ледния път, съ­що­то се от­на­ся и за „времето". Следователно, ко­га­то го­во­рим за „вре- ме", ние има­ме ра­бо­та с един образ. На Стария Сатурн не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­как­во „време" в се­гаш­ния сми­съл на та­зи дума; оба­че ще сме прави, ако кажем: Времето въз­ник­на имен­но тогава, в ус­ло­ви­ята на Стария Са- турн. И ако се пре­несем в ус­ло­ви­ята на Стария Сатурн, ние ще сме пра- ви, ако ка­жем съ­що и следното: На Стария Сатурн ца­ри вечност, ли­ше­на от пространство; на Стария Сатурн ца­ри ед­на без­п­рос­т­ран­с­т­ве­на веч- ност. Да, ако при един или друг по­вод ние си пос­лу­жим с ня­ка­къв образ, след­ва да помним, че той си ос­та­ва са­мо образ.

Ако бих­ме мог­ли да се пре­не­сем в мястото, за­ема­но от Стария Сатурн, там ние ня­ма­ше да от­к­ри­ем ни­как ви сле­ди от ед­на та­ка­ва фи­на субстан- ция, как­ва­то е „въздухът"; там ние щях­ме да от­к­ри­ем един­с­т­ве­но топли­на и студ. На Стария Сатурн не би мог­ло да се го­во­ри за ня­как­во „пре- минаване" от ед­на прос­т­ранстве­на част в друга, а са­мо за смя­на на от­де- л­ни топ­лин­ни състояния, та­ка че, по­па­дай­ки на Стария Сатурн, яс­но­ви­де­цът би по­лу­чил са­мо усе­ща­не­то за подвижни, пул­си­ра­щи топ­лин­ни със­то­яния във все още не­роде­но­то пространство. Обаче всич­ко то­ва е са­мо външ­на­та об­вив­ка на Стария Сатурн. Защото яс­но­ви­де­цът мо­же да про­ник­не нап­ра­во в скритите, ду­хов­ни пър­воп­ри­чи­ни на топ­ли­на­та или на „огъня", как­то се каз­ва на окул­тен език; и ние мно­гок­рат­но сме има­ли въз­мож­ност да подчертаем, че на Стария Сатурн действи­тел­но про­ти­чат не­въ­об­ра­зи­мо сложни, чис­то ду­хов­ни процеси.

Да, ние ве­че се опи­тах­ме да си из­г­ра­дим един об­раз за ду­хов­ни­те про­це­си на Стария Сатурн. Ние ка­зах ме, че Духовете на Волята, или Престо- лите из­вър­ш­ват сво­ите жер­т­ве­ни действия, та­ка че - пре­на­сяй­ки се в кон­к­рет­ни­те ду­хов­ни про­це­си на Стария Сатурн - ние виж­да­ме Херу- вимите, как­то и жер­т­ве­ни­те действия на Престолите. Жертва след жер­т­ва се из­ди­га към Херувимите, и та­зи неп­ре­къс­на­та са­мо­жер­т­ва - поглед­на­та външ­но - зас­та­ва пред нас ка­то „топлина", ка­то „огън". Различните топ­лин­ни със­то­яния са са­мо външен, се­тив­но­-фи­зи­чес­ки из­раз на жерт- вата. И нав­ся­къ­де във фи­зи­чес­кия свят, къ­де­то усе­ща­ме ед­на или дру­га топлина, ние след­ва да сме наясно: зад топ­ли­на­та е скри­та жертвата. Са- мата топ­ли­на е ед­на пъл­на илюзия; зад топ­ли­на­та се на­ми­рат не­ви­ди­ми­те за чо­веш­кия пог­лед жер­т­воп­ри­но­ше­ния на свръх­сетив­ни­те Същества. И ако ис­ка­ме да да­дем ед­на пра­вил­на ха­рак­те­рис­ти­ка на топлината,
след­ва да заявим: Мировата топ­ли­на е от­к­ро­ве­ние на саможертвата, из­вър­ш­ва­на от свръх­се­тив­ни­те Същества.

После ние видяхме, че от то­зи акт на саможертва, от­п­ра­вен от Престоли- те към Херувимите, не­пос­ред­с­т­вено въз­ник­ва „времето", ма­кар че та­зи ду­ма е пре­ка­ле­но съв­ре­мен­но и е не­под­хо­дя­ща за на­шия случай. Обаче в она­зи да­леч­на епо­ха вре­ме­то не бе­ше не­що аб­с­т­рак­т­но и не се свеж­да­ше до „по-рано" и „по­-късно", а пред­с­тав­ля­ва­ше ед­на су­мар­на ве­ли­чи­на от дейс­т­ви­ята на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни Същества, ко­и­то днес ние на­ри­ча­ме Духове на Личността или Духове на Времето.

Духовете на Времето - ка­то де­ца на Престолите и Херувимите - са иден­тич­ни със са­мо­то „време" на Стария Сатурн. Но скри­ти­те ду­хов­ни при­чи­ни за по­ява­та на „времето" след­ва да тър­сим имен­но в ак­та на са­мо­жер­т­ва­та от стра­на на Престолите.

Вече казах: Старият Сатурн бе­ше със­та­вен от топлина, но за да стиг­нем до ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на не­щата, ние има­ме нуж­да не от външни, ма­те­ри­алис­ти­чес­ки по­ня­тия - за­що­то „топлина" е имен­но та­ко­ва по­нятие - , а от понятия, из­в­ле­че­ни от са­мия ду­ше­вен живот, от моралния, из­тъ­кан от мъд­рост ду­ше­вен живот. Никой не мо­же да фор­му­ли­ра „топлината", ако не мо­же да си из­г­ра­ди пред­с­та­ва не са­мо за жер­т­ве­на­та го­тов­ност на свръх­се­тив­ни­те Същества, но и за са­ма­та суб­с­тан­ция на саможертвата. Не да за­дър­жиш на­й-­доб­ро­то от се­бе си за свои лич­ни цели, а да го по­жер­т­ву­ваш за­ра­ди бла­го­то и спа­се­ни­ето на це­лия свят, да го по­жер­т­ву­ваш с го­тов­ност и ра­дост пред ол­та­ра на света! Ето с как­ва ду­шев­на наг­ла­са тряб­ва да из­г­ражда­ме сво­ите жи­ви представи, ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да про­ник­нем в процесите, ко­ито се ра­зиг­ра­ват зад топлината.

Нека да се за­мис­лим за това, ко­ето по­ве­че­то хо­ра днес вла­гат в по­ня­ти­ето „жертва": не би би­ло пра­вил­но да смятаме, че ако ня­кой има съз­на­ние за сво­ята саможертва, той я из­вър­ш­ва про­тив во­ля­та си. Ако ня­кой вър­ши сво­ята са­мо­жер­т­ва про­тив во­ля­та си, то­ва означава, че по­ра­ди ед­ни или дру­ги при­чи­ни той е прину­ден да пос­тъ­пи по то­зи начин. В то­зи слу­чай ос­нов­ни­ят фак­тор би бил принудата. А ние има­ме пред­вид не­що съв­сем друго. Ние има­ме пред­вид ед­но състояние, при ко­ето са­мо­жер­т­ва­та прос­то се из­ли­ва от въп­рос­ни­те свръх­се­тив­ни Същества. И ако ня­кой е по­то­пен в ак­та на саможертвата, то­ва ста­ва не по­ра­ди ня­как­ви вън- ш­ни причини, не за­що­то е принуден, ни­то пък за­що­то се на­дя­ва да по­лу­чи нещо, а за­що­то до­ла­вя в дъл­би­ни­те на сво­ето сър­це не­удър­жи­мия под­тик за саможертва, и то­га­ва е не­мис­ли­мо да усе­ти в ду­ша­та си друго, ос­вен ед­но вът­реш­но блаженство, по­ро­де­но от топлината. И ако са­ми­те ние до­ло­вим у се­бе си сле­ди от то­ва вът­реш­но блаженство, по­ро­де­но от топлината, сле­ди от то­ва топ­лин­но блаженство, то­га­ва бих­ме мог­ли да си пос­лу­жим със след­ни­те думи: Съществата, ко­ито из­вър­ш­ват само-
жертвата, са про­тъ­ка­ни от ис­тин­с­ко вът­реш­но блаженство*16. Сега ние има­ме не­пос­ред­с­т­ве­на­та въз­мож­ност да усетим как зад илю­зор­на­та Майя на външ­ни­те топ­лин­ни про­це­си тво­ри не друго, а огъ­нят на само- жертвата. Само то­зи мо­же да про­умее ис­ти­на­та за топлината, кой­то раз­би­ра след­ни­те думи: Когато тук или там по све­та се из­п­ра­вим пред ня­коя от раз­но­вид­нос­ти­те на топлината, не­ка знаем, че зад нея се на­ми­рат оп­ре­деле­ни ду­шев­но­-ду­хов­ни Същества и тък­мо те са тези, ко­ито по­ра- ж­дат топ­ли­на­та чрез бла­жен­с­т­во­то на сво­ята саможертва. И ако чо­век мо­же да усе­ти топ­ли­на­та по то­зи начин, той пос­те­пен­но сти­га до ре­ал­ния свят, кой­то е скрит зад топ­лин­ни­те явления, зад илю­зи­ята на топли- ната.

Но ако се­га ис­ка­ме да пре­ми­нем по-нататък, а имен­но от Стария Сатурн, към Старото Слънце, ние съ­що тряб­ва да раз­по­ла­га­ме с ед­но по-различ- но, с ед­но но­во понятие, за да си из­г­ра­дим вяр­на пред­с­та­ва за са­ма­та суб­с­тан­ция на Старото Слънце. Естествено, тук не ста­ва ду­ма за се­гаш­но­то Слънце. В „Тайната наука" четем, как през епо­ха­та на Старото Слънце, към топ­ли­на­та се при­ба­вят два но­ви еле­мен­та - въз­духът и свет- лината. Както зад топ­ли­на­та ние тряб­ва да тър­сим огъ­ня на са­мо­жер­т­ва­та от стра­на на Престолите, или Духовете на Волята, та­ка съ­що и зад въз­ду­ха и свет­ли­на­та ние тряб­ва да тър­сим оп­ре­де­ле­ни мо­рал­ни сили, за­що­то са­мо по то­зи на­чин ще сме в със­то­яние да раз­бе­рем въз­ду­ха и светлината, ко­ито се при­ба­вят към топ­ли­на­та в епо­ха­та на Старото Слъ- нце. Нека да по­тър­сим у са­ми­те се­бе си ня­как­во ду­ховно­-ду­шев­но из- живяване, ко­ето би ни приб­ли­жи­ло до представата, до усе­ща­не­то за то- ва, ко­ето пред­с­тав­лява­ха въз­ду­хът и свет­ли­на­та в епо­ха­та на Старото Слънце.

И така, не­ка да се спрем на след­но­то ду­шев­но изживяване. Нека си пред- ставим, че да­ден чо­век би при­съству­вал на ед­на ис­тин­с­ка са­мо­жер­т­ва или че би мо­гъл да си при­пом­ни описанията, ко­ито да­дох в пре­диш­на та лек­ция от­нос­но жер­т­ве­ни­те дейс­т­вия на Престолите през епо­ха­та на Стария Сатурн, ко­га­то Престолите ,или Духовете на Волята из­вър­ш­ват сво­ята са­мо­жер­т­ва в име­то на Херувимите, та­ка че съ­от­вет­ни­ят чо­век би бил сил­но раз­въл­ну­ван от об­ра­за на саможертвата. Какво би усе­тил той в ду­ша­та си при те­зи две възможности: ко­га­то от­п­ра­вя не­пос­ред­с­т­вен пог­лед към са­мо­то свръх­се­тив­но Същество или ко­га­то про­буж­да в сър­це­то си един жив, въл­ну­ващ образ?

Ако та­къв чо­век не зас­та­ва с без­чув­с­т­вен пог­лед пред об­ра­за на свръх­се­тив­но­то Същество, ко­ето под­на­ся сво­ята са­мо­жер­т­ва в име­то на Херуви- мите, той би усе­тил в ду­ша­та си следното: Блаженството от са­мо­жертва­та е на­й-п­рек­рас­но­то изживяване, на­й-­въл­ну­ва­щи­ят трепет, кой­то изоб­що мо­же да се по­ро­ди в чо­вешко­то сърце! Но тук има и ед­на дру­га под-

Защото вся­ко са­мо­жер­т­ве­но де­ло е не мечтателна, а ак­тив­на всеотдай- ност. Съзерцателният поглед, от­п­равен към та­зи действена, ак­тив­на и без­ко­рис­т­на всеотдайност, по­ня­ко­га по­раж­да ед­но нас­т­ро­ение на себе-забрава, на себе-заличаване. Ако пре­не­сем док­рай то­ва без­ко­рис­т­но се­бе­-за­ли­ча­ва­не на­вът­ре в ду­ши­те си, то зна­чи­тел­но ще ни приб­ли­жи до всич­ко онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ват ис­ти­ни­те на вис­ше­то познание, до­ка­то ако се­бе­-за­ли­ча­ва­не­то липсва, ние ня­ма да по­лу­чим до­ри ед­но да­леч­но пред­чув­с­т­вие за тях.

Който ни­ко­га не мо­же да по­ро­ди у се­бе си по­доб­на без­ко­рис­т­на всеот- дайност, той не мо­же да се из­диг­не до вис­ше­то познание. А как­во е про­ти­во­по­лож­но­то настроение? Своеволието, апо­те­озът на своеволието! Това са по­на­ча­ло два­та ос­нов­ни по­лю­са на ду­шев­ния живот: без­ко­рис­т­но­то се­бе­-за­ли­ча­ва­не пред вис­шите све­то­ве от ед­на страна, и апо­те­озът на сво­ево­ли­ето - от дру­га страна. Това са две огромни, ко­ло­сал­ни проти- воположности. Своеволието ви­на­ги дейс­т­ву­ва умър­т­вя­ва­що вър­ху вис­ше­то познание. В обик­но­вения жи­вот сво­ево­ли­ето се про­явя­ва ка­то предразсъдък, а пред­раз­съ­дъ­ци­те ви­на­ги раз­ру­ша­ват вис­ши­те цели, ко­ито би мо­гъл да си пос­та­ви все­ки човек.

Но се­га та­зи без­ко­рис­т­на все­от­дайност тряб­ва да бъ­де усилена, за­що­то чо­ве­кът мо­же да се из­диг­не до висши­те све­то­ве са­мо чрез ед­но усил­ва­не на сво­ята без­ко­рис­т­на всеотдайност. Да, чо­ве­кът тряб­ва да из­жи­вее - и то уси­ле­ни до пре­дел­на сте­пен - две­те ду­шев­ни състояния: се­бе­-заб­ра­ва­та и себе-заличаването. Ние неп­ре­къс­на­то напомняме, че ни­кой не мо­же да стиг­не до вис­ше­то познание, ако ос­та­не в сфе­ра­та на ежеднев­но­то мислене, в сфе­ра­та на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене. Нека да сме наясно: стро­го погледнато, ежеднев­но­то мислене, как­то и ця­ла­та ес­тес­т­ве­на на­ука са под­чи­не­ни на смът­на­та чо­веш­ка воля, на чо­веш­ко­то своеволие, за­що­то тук от ре­ша­ва­що зна­че­ние са унас­ле­де­ни­те или при­до­би­ти усе- щания, чув­с­т­ва и представи. Нека да не забравяме: в та­зи об­ласт заб­луж­де­ни­ята са не­що ежедневно. При нас чес­то ид­ват хо­ра и казват: Добре, ние ня­ма­ме ни­що про­тив ва­ша­та Духовна наука, оба­че не мо­жем да при­емем нещо, ко­ето про­ти­во­ре­чи на на­ше­то мислене, ни­то пък твърдения, ко­ито са непроверени! Разбира се, неп­ро­ве­ре­ни твър­де­ния не би­ва да бъ­дат приемани. Ако оба­че чо­ве­кът дър­жи пред своя пог­лед един­с­т­ве­но се­бе си и се съ­об­ра­зя­ва са­мо с това, ко­ето ве­че знае, той ни­ко­га ня­ма да нап­ра­ви ни­то крач­ка напред!

Защото как чо­век всъщ­ност сти­га до яс­но­виж­да­що­то познание? Единст- вено по­ра­ди факта, че той мо­же да иг­но­ри­ра всичко, ко­ето ве­че знае! Обикновено хо­ра­та раз­съж­да­ват така: Ние има­ме на­ше соб­с­т­ве­но мне- ние. Но те би тряб­ва­ло да добавят, че сти­гат до не­го единствено, по­ра­ди обстоятелството, че - та­ка да се ка­же - „опресняват" из­во­ди­те на сво­ите предшественици. Обикновено хо­ра­та не си да­ват сметка, но всъщност по­ве­че­то от тех­ни­те „лич­ни мне­ния не са ни­що дру­го ос­вен бе­беш­ки прощапулник, тег­лен от близ­ки или да­леч­ни роднини. Да, по­ве­че­то от „лич­ни­те мнения" са бе­ля­за­ни с роб­с­ка­та за­ви­си­мост от ми­на­ли­те поко- ления. Но ис­ка­ме ли да се из­диг­нем до вис­ше­то познание, всич­ко то­ва тряб­ва да отпадне! Душата трябва да ос­та­не съв­сем праз­на и спо­кой­но да из­ча­ка това, ко­ето мо­же да по­лу­чи от скрития, не­ви­дим свят, ос­во­бо­ден от всич­ко онова, ко­ето на­ри­ча­ме „време", „пространство" и „факти". Ние ни­ко­га не бих­ме могли да се из­диг­нем до вис­ше­то познание, без да сме ус­пе­ли да по­ро­дим у се­бе си след­но­то настроение: Ето, се­га аз съм из­пъл­нен с прос­вет­ле­ние и от­к­ро­ве­ни­ята на све­та за­ли­ват мо­ята душа. Нека да се на­учим да из­чак­ва­ме това, ко­ето мо­жем да по­лу­чим от света.

И така, в как­во се със­тои свръх­се­тив­но­то познание? Какво нас­тъп­ва то- гава, ко­га­то се на­учим да ча­ка­ме достатъчно? Тогава ду­ша­та ни треп­ва от вълшебното, не­опи­су­емо усещане: Ето, се­га ду­хов­ни­ят свят ме от­руп­ва със сво­ите да­ро­ве и то­ва ста­ва са­мо по­ра­ди Божията милост! Ако ис­ка­ме да опи­шем състоянието, при ко­ето вис­ше­то поз­на­ние прос­то се из­ли­ва вър­ху нас - не­за­ви­си­мо да­ли под фор­ма­та на ня­как­ва сре­ща със свръх­се­тив­ни Същества или на друг вид опит­нос­ти - ние тряб­ва да ка­жем следното: Ето, се­га ду­хов­ният свят дава, подарява, се­га той пред­п­ри­ема един висш акт на ми­лост спря­мо мен.

Нека да се за­мис­лим вър­ху при­ро­да­та на ед­но та­ко­ва свръх­се­тив­но Съ- щество, чи­ято ос­нов­на чер­та се из­ра­зя­ва в стре­ме­жа да дава, да по­раж­да вът­ре в се­бе си и да раз­п­ръс­к­ва око­ло се­бе си милост, и не­ка да си пред- ставим, че за да стиг­не до то­ва състояние, в ко­ето по­раж­да и раз­п­ръс­к­ва око­ло се­бе си ми­лос­т, ­то­ва Същество има нуж­да да от­п­ра­ви своя взор към Престолите и тях­на­та са­мо­жер­т­ва в име­то на Херувимите! Да си пред­с­та­вим още, че към това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва сега, т.е. към са­мо­жер­т­ва­та на Престолите, дейс­т­вител­но се приб­ли­жа­ва ед­но дру­го свръх­се­-

Нека да си пред­с­та­вим още, дълбокото, ощас­т­ли­вя­ва­що чувство, ко­ето ни об­зе­ма при глед­ка­та на ед­на - как­то сме свик­на­ли да казваме, „кра- сива" - роза. А се­га да предположим, че ид­ва тре­то свръх­се­тив­но Съще- ство, и от­п­ра­вяй­ки своя взор към Престолите и тях­на­та са­мо­жер­т­ва в име­то на Херувимите, то усеща в се­бе си неп­ре­одо­ли­мия под­тик да раз- пръсне, да раз­лее в све­та всич­ко онова, ко­ето притежава: по то­зи на­чин ние се приб­ли­жа­ва­ме до оне­зи Същества, ко­ито в „Тайната наука" са на­ре­че­ни „Духове на Мъдростта"*17; в епо­ха­та на Старото Слънце тък­мо те са оне­зи Същества, ко­ито се при­съ­еди­ня­ват към свръх­се­тив­ни­те Съ- щества, ид­ва­щи от Стария Сатурн. Следователно, ако пос­та­вим въпроса: Какво представ­ля­ват Духовете на Мъдростта, ко­ито на Старото Слънце се при­съ­еди­ня­ват към Сатурновите Същества? - би тряб­ва­ло да по­лу­чим след­ния отговор: Основната чер­та на те­зи Духове се из­ра­зя­ва­ше в доб­ро­де­телта да да­ват от се­бе си. А ако по­ис­ка­ме да си пос­лу­жим с още ед­но определение, би тряб­ва­ло да кажем: Те са Духовете на Мъдростта, ве­ли­ки­те Дарители, ве­ли­ки­те Завещатели на Космоса! Както за Престо- лите казахме, че те са ве­ли­ки­те Жертвоприносители на са­ми­те се­бе си, та­ка и за Духовете на Мъдростта тряб­ва да кажем: Те са ве­ли­ки­те Дари- тели, чи­ито кос­ми­чес­ки да­ро­ве про­низ­ват Всемира, пос­та­вяй­ки там на­ча­лото на вся­ка хармония, на все­ки ред.

Ето как­во вър­шат Духовете на Мъдростта през епо­ха­та на Старото Слъ- нце: те пре­дос­та­вят сво­ята соб­с­т­вена същност, те да­ря­ват сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност на Космоса. И как­во се от­к­ри­ва пред външ­ния поглед, ко­га­то по­-вис­ши­те въз­п­ри­ятия на чо­ве­ка се на­со­чат към Старото Слънце?

Нека още вед­нъж да си при­пом­ним опи­са­ни­ята от „Тайната наука". Ос- вен от топ­ли­на Старото Слънце се със­тои от въз­дух и от светлина. Ако оба­че заявим, че ос­вен от топлина, Старото Слънце се със­тои от въз дух и от светлина, не­ща­та из­г­леж­дат така, ся­каш ня­кой ид­ва и казва: В да­ле­чи­на­та аз виж­дам един тъ­мен об­лак -, и ако би бил художник, той би имал усещането, че ще мо­же да на­ри­су­ва тък­мо то­зи тъ­мен облак; но приб­ли­жа­вай­ки се към него, той установява, че в слу­чая ста­ва ду­ма не за тъ­мен облак, а за ро­як ко­мари. В дейс­т­ви­тел­ност това, ко­ето е смя­тал за тъ­мен облак, се оказ­ва сбор от жи­ви същества. По схо­ден начин пос­тъп­ва­ме и ние, ко­га­то наб­лю­да­ва­ме Старото Слънце отдалеч. Когато го наб­лю­да­ва­ме отдалеч, то зас­та­ва пред нас, ка­то съз­да­ва илю­зи­ята за ед­но въз­душ­но и свет­лин­но тяло; но приб­ли­жа­вай­ки се към него, ние за­поч­ва­ме да го въз­п­ри­ема­ме не ка­то въз­душ­но и свет­лин­но тяло, а ка­то не­що

Сега ние зна­ем как­во оз­на­ча­ва твърдението, че Старото Слънце се със­тои от въздух. Сега ние знаем, че ко­га­то Духовете на Мъдростта пре­дос­та­вят на Космоса сво­ята соб­с­т­ве­на същност, външ­но погледнато, всич­ко то­ва зас­та­ва пред нас ка­то „въздух". Но яс­но­виж­да­щи­ят пог­лед от­к­ри­ва на Старото Слънце и не­що друго, не­що забележително. Ние бих­ме мог­ли да си из­г­ра­дим ед­на още по точ­на пред­с­та­ва за та­зи косми­чес­ка доб­ро­де­тел на се­бе­-раз­да­ва­не­то ка­то из­хож­да­ме нап­ра­во от на­шия ду­ше­вен живот. Нека да се опитаме, ако ми поз­во­ли­те то­зи израз, да „сгъстим" то­ку­-що опи­са­но­то чувство, ко­ето по­раж­да у нас та­зи кос­ми­чес­ка доб­ро­де­тел на се­бе­-раз­да­ва­не­то и да го „подсилим" с ед­на идея. Естествено, тук не ста­ва ду­ма за ня­как­ва „научна" идея; Вие на­й-­доб­ре ще раз­бе­ре­те как­во точ­но имам предвид, ако си пред­с­та­ви­те въздейс­т­ви­ето на ед­на ху­до­жес­т­ве­на творба; ако си пред­с­та­ви­те как ху­дож­ни­кът нап­ри­мер е ув­ле­чен от идеята да пос­тиг­не оп­ре­де­ле­ни цве­то­ве и форми, и как всич­ко то­ва на­пи­ра към външ­ния свят, за да за­поч­не там свой соб­с­т­вен жи- вот. Основното в та­зи кос­ми­чес­ка доб­ро­де­тел на се­бе­-раз­да­ва­не­то е, че са­ма­та тя е продуктивна. Ако да­ден чо­век бъ­де оза­рен от ед­на доб­ра идея, той вед­на­га по­лу­ча­ва усещането, че та­зи идея мо­же да пос­лу­жи за бла­го­то на це­лия свят, че та­зи идея мо­же да бъ­де пред­с­та­ве­на в ед­на или дру­га ху­до­жес­т­ве­на твор­ба и т.н. Ето от как­ви си­ли бе­ше про­ни­зан въз­ду­хът през епо­ха­та на Старото Слънце. Да, ако ус­пе­ем да си пред­с­та­вим твор­чес­ка­та идея в гла­ва­та на ху­дож­ни­ка и как тя по­тъ­ва в суб­с­тан­ци­ята на фи­зи­чес­кия мо­зък - ако ус­пе­ем да стиг­нем до та­зи пред­с­та­ва не­за­ви­си­мо от всич­ки ос­та­на­ли под­роб­ности -, то­га­ва ние ще сме съв­сем бли­зо до ду­хов­на­та същ­ност на въздуха. Съвсем яс­но е, та­зи жива, твор­ческа про­дук­тив­ност на въз­ду­ха през епо­ха­та на Старото Слънце се ока­за от го­ля­ма важ­ност за по­-на­та­тъшна­та еволюция.

За да стиг­нем до пра­вил­но раз­би­ра­не на те­зи неща, ние от­но­во бих­ме мог­ли да си пос­лу­жим с ня­кои от ду­шев­ни­те из­жи­вя­ва­ния на човека. Представете си за миг, че се опит­ва­те да под­ре­ди­те ед­на точ­но оп­ре­де ле­на мисъл. След из­вес­т­но вре­ме ми­съл­та е до­би­ла своя за­вър­шен вид. На дру­га­та сут­рин Вие от­но­во раз­миш­ля­ва­те над кон­к­рет­на­та ми­съл и си при­пом­ня­те всич­ки подробности, свър­за­ни с нея. Днес Вие продъл­жа­ва­те това, ко­ето бях­те за­поч­на­ли вчера. В из­вес­тен смисъл, та­ка сто­ят не­ща­та и на Старото Слънце: кос­ми­чес­ки­те да­ро­ве от вче­раш­ния ден ос­та­ват съхранени, за да бъ­дат при­ети ед­ва по-късно.

Но как из­г­леж­да то­ва „приемане" на кос­ми­чес­ки­те дарове? Виждате ли, на Старото Слънце съ­щес­т­ву­ват оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни процеси, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­ли­че­ни от другите, са­мо по­ра­ди това, че се ра­зиг­ра­ват по­-къс­но във времето. И така, Духовете на Мъдростта из­п­ра­щат сво­ите кос­ми­чес­ки дарове. Но кой ще ги приеме? За да бъ­дат при­ети от някого, то­зи „някой" тряб­ва ве­че да е налице. И как­то на Стария Сатурн от са­мо­жер­т­ва­та на Престолите в име­то на Херувимите се ро­ди­ха Ду- ховете на Времето, та­ка и на Старото Слънце от кос­ми­чес­ки­те да­ро­ве на Духовете на Мъдростта се ро­ди­ха оне­зи свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито на­ри­ча­ме Архангели или Архангелои*18. В ус­ло­ви­ята на Старото Слън- це те са не „даващи", а „вземащи". На Старото Слънце Архангелите имат след­на­та мисия: да уло­вят и за­дър­жат всич­ко онова, ко­ето е въз-­
ник­на­ло в пре­диш­ни­те ета­пи от еволюцията, да го съх­ра­нят и ед­ва по­-къс­но Да го „отразят" нав­ся­къ­де из пре­де­ли­те на Космоса. Следовател- но, на Старото Слънце ние има­ме ед­но по­-ран­но „даване" и ед­но по­-къс­но „вземане", оба­че в съ­що­то вре­ме т.н. „вземане" би­ва „отразено" нав­ся­къ­де из пре­де­ли­те на Космоса.

Представете си още, че Земята изоб­що не съ­щес­т­ву­ва в се­гаш­ния си вид, без то­ва оба­че да пре­чи на Арханге­ли­те и на „отразяваните" от тях кос­ми­чес­ки дарове, нап­ра­ве­ни от Духовете на Мъдростта. Както знаем, днес ние жи­ве­ем в Петата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха; и се­га към нас от­но­во на­пи­рат съ­би­ти­ята от Третата*19 сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, от древ­на­та Египетско-халдейска епоха. Събитията от Третата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха бяха, та­ка да се каже, уло­ве­ни там, горе, и се­га те от­но­во се на­мес­ват в се­гаш­на­та сте­пен от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята. Става ду­ма за един вид пов­то­ре­ние на оно­ва „даване" и „вземане", ко­ето се из­вър­ш­ва­ше на Старото Слънце. И така, сре­щу Духовете на Мъдрост- та, ко­ито на Старото Слънце бя­ха т.н. „кос­ми­чес­ки Дарители", или нак­рат­ко „даващите", зас­та­ват Архангелите в ро­ля­та на „приемащи". В кос­ми­чес­ки мащаб се ра­зиг­ра­ва ед­но из­к­лю­чи­тел­но събитие, до чи­ято същ­ност Вие бих­те мог­ли да се приближите, ако из­г­ра­ди­те в ду­ша­та си след­ния образ: пред­с­та­ве­те си как от цен­тъ­ра на ед­на плът­но зат­во­ре­на сфе­ра се из­лъч­ват лъ­чи по всич­ки по­со­ки към периферията, и как пос­ле пе­ри­фе­ри­ята от­ра­зя­ва те­зи лъ­чи и ги връ­ща към центъра. Да, от вът­реш­на­та по­вър­х­ност на сфе­ра­та са раз­по­ло­же­ни Архангелите и те са тези, ко­ито връ­щат „кос­ми­чес­ки­те дарове" обратно. Следователно, това, ко­ето ид­ва от Духовете на Мъдростта, ние тряб­ва да си го пред­с­та­вя­ме ка­то че ли тръг­ва от един общ център: то се из­лъч­ва по всич­ки посоки, за да бъ­де уло­ве­но от Архангелите, ко­ито пос­ле ще го вър­нат обратно.

Но как­во всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва това, ко­ето по­тъ­ва об­рат­но в простран- ството? Какво пред­с­тав­ля­ват те­зи кос­ми­чес­ки дарове? Какво пред­с­тав­ля­ва из­лъ­че­на­та на­вън мъдрост, ко­ято се­га от­но­во се зав­ръ­ща към са­ма­та се­бе си? Светлината! Ето за­що Архангелите са в съ­що­то вре­ме и съз­да­те­ли на светлината. Светлина­та да­леч не е това, ко­ето ние въз­п­ри­ема­ме с фи­зи­чес­ки­те си очи във външ­на­та Майя; зад външ­на­та Майя ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме не друго, а Духовете на Мъдростта и тех­ни­те от­ра­зе­ни кос­ми­чес­ки да­рове. А Съществата, ко­ито тряб­ва да очак­ва­ме нав­ся­къ­де зад външ­на­та илю­зия на светлината, то­ва са Архангелите. Нека да обобщим: Зад все­ки свет­ли­нен лъч, кой­то ле­ти през пространството, са скри­тите, Архангелите! А че Архангелите „донасят" на чо­ве­ка свет- лината, се дъл­жи един­с­т­ве­но на факта, че те ула­вят и пос­ле връ­щат об­рат­но всич­ко онова, ко­ето ги прес­ре­ща в Космоса под фор­ма­та на кос­ми­чес­ки­те дарове, ид­ва­щи от Духовете на Мъдростта.
Ето как ние сти­га­ме до ед­на още по­-пъл­на пред­с­та­ва за Старото Слънце. Но към нея бих­ме мог­ли да приба­вим и след­но­то описание: Нека си представим, та­ка да се каже, цен­т­рал­на­та арена, къ­де­то е със­ре­до­то­чено всичко, ко­ето ид­ва от Стария Сатурн: са­мо­жер­т­ва­та на Престолите в име­то на Херувимите, а към та­зи са­мо­жер­т­ва са от­п­ра­ви­ли своя взор Ду- ховете на Мъдростта. Съзерцавайки са­мо­жер­т­ве­но­то де­ло на Престоли- те, те усе­щат в се­бе си не­удър­жи­мия под­тик да из­лъ­чат на­вън сво­ята соб­с­т­ве­на същност: без­ко­ристна и се­бе­-раз­да­ва­ща се кос­ми­чес­ка мъд- рост. Всичко тук е бе­ля­за­но от си­ли­те на времето; ця­ла­та мъд­рост е раз­п­ръс­на­та из Космоса, пос­ле уловена, за да бъ­де пос­ле вър­на­та обратно... ся­каш има­ме пред се­бе си ед­на ог­ром­на сфера, чи­ято вът­реш­на свет­ли­на се дъл­жи на от­ра­зе­на­та добродетел, на Архангелите, ко­ито връ­щат „кос­ми­чес­ки­те дарове" об­рат­но към дъл­би­ни­те на пространството. Така оба­че въз­ник­ва не­що съв­сем но­во и ние бих­ме мог­ли да го опи­шем по след­ния начин.

Нека да си пред­с­та­вим как те­зи Духове на Мъдростта са за­ели цен­т­рал­на­та аре­на на Старото Слънце, как са по­тъ­на­ли в съ­зер­ца­ние пред кос­ми­чес­ка­та са­мо­жер­т­ва на Престолите и как сега, под въз­дейс­т­ви­ето от са­мо­жер­т­ва­та на Престолите, пре­дос­та­вят на Космоса сво­ята соб­с­т­ве­на същност, за да я по­лу­чат об­рат­но под фор­ма­та на светлина. Сега ве­че всичко, от на­ча­ло­то до края е про­тъ­ка­но от светлина. Но как­во по­лу­ча­ват те в замяна? Тяхната соб­с­т­ве­на същност, как­то казах, бе­ше пре­дос­та­ве­на ка­то дар на Макрокосмоса. Сега тя по­ема об­рат­но към тях самите; да, тях­на­та соб­с­т­ве­на същ­ност зас­та­ва пред тях самите. Те виж­дат сво­ята вът­реш­на същност, раз­п­ръс­на­та из це­лия Макрокосмос, уло­ве­на там и вър­на­та об­рат­но под фор­ма­та на светлина. Светлината ка­то ед­но от­ра­же­ние на тях­на­та собствена, вът­реш­на същност!

Обаче пред нас зас­та­ва и още нещо: две­те го­ле­ми про­ти­во­по­лож­нос­ти на „вътрешния" и „външния" свят. Съотношенията меж­ду „по-рано" и „по-късно" се променят; те­зи две ве­ли­чи­ни не­усет­но се прев­ръ­щат в това, ко­ето на­ри­ча­ме „вътрешен" и „външен" свят. Ражда се пространст- вото! Чрез кос­ми­чес­ки­те да­ро­ве от Духовете на Мъдростта, в епо­ха­та на Старото Слънце въз­ник­ва пространството. Преди то­зи момент, за „про- странство" мо­же­ше да се го­во­ри са­мо символично. Сега пред нас е ис­тин­с­ко­то пространство, ма­кар и пър­во­на­чал­но са­мо в две измерения: не „горе" и „долу", не „дясно" и „ляво", а са­мо „външно" и „вът­решно". Всъщност те­зи две про­ти­во­по­лож­нос­ти са за­гат­на­ти още в края на Ста- рия Сатурн, но сега, на Старото Слънце, тях­но­то зна­че­ние на­рас­т­ва и те се прев­ръ­щат в ре­ши­те­лен фак­тор за по­ява­та на прос­т­ранството.

Нека още вед­нъж да си из­г­ра­дим под­хо­дя­ща пред­с­та­ва за всич­ки те­зи процеси, как­то пос­тъ­пих­ме и пос­ледния път, ко­га­то се спрях­ме на об­ра­

Нека да пов­то­ря още веднъж: Престолите ко­ле­ни­чат пред Херувимите, а към тях­на­та саможертва, ся­каш тан­цу­вай­ки във въздуха, се спус­кат Ду- ховете на Мъдростта; пос­ле те по­тъ­ват в дъл­бо­ко съ­зер­ца­ние пред това, ко­ето виждат, че се ра­зиг­ра­ва в цен­тъ­ра на Слънцето, очи­те им бав­но се от­ва­рят за дим­ния стълб, из­ди­гащ се над са­мо­жер­т­ве­но­то приношение; нак­рая дим­ни­ят стълб се раз­на­ся по всич­ки по­со­ки и се превръ­ща в ог­ром­на къл­бо­вид­на маса, от чи­ито пов­лек­ла из­ник­ват фи­гу­ри­те на Архан- гелои, ко­ито - на­мирай­ки се от­към вът­реш­на­та стра­на на къл­бо­вид­на­та ма­са - връ­щат обратно, ве­че под фор­ма­та на свет­ли­на, кос­ми­чес­ки­те да- рове, ид­ва­щи от Духовете на Мъдростта, а свет­ли­на­та на­рас­т­ва и ве­че оза­ря­ва ог­ром­но­то вът­реш­но прос­т­ран­с­т­во на Слънцето, свет­ли­на­та на­рас­т­ва и от то­зи мо­мент на­та­тък тя бук­вал­но под­държа жи­во­та в ця­ла­та пла­не­тар­на сфе­ра на Слънцето. Да, пла­не­тар­на­та сфе­ра на Слънцето е из­г­ра­де­на от огъ­ня и от дим­ни­те стъл­бо­ве на кос­ми­чес­ко­то жертвопри- ношение. Откъм пе­ри­фе­ри­ята са раз­по­ло­же­ни Архангелите, съз­да­те­ли­те на светлината; за да вър­нат об­рат­но - ве­че под фор­ма­та на свет­ли­на - това, което от­к­ри­ва­ме на Старото Слънце, те се нуж­да­ят един­с­т­ве­но от време. И така, как­во за­дър­жат и при­емат в се­бе си Архангелите? Те за­дър­жат и при­емат в се­бе си пър­во­на­чал­ни­те кос­ми­чес­ки да­ро­ве от Духо- вете на Мъдростта; това, ко­ето са по­лу­чи­ли във времето, те го връ­щат ка­то пространство; всъщ­ност те връ­щат об­рат­но и всич­ко онова, ко­ето са по­лу­чи­ли чрез Архаите, чрез Духовете на Началата. Ето за­що те са Ангели на Началата: за­що­то в по­-къс­ни­те епо­хи ак­ти­ви­рат всич­ко оно- ва, ко­ето е ос­та­на­ло от по­-ран­ни­те епохи. Пратеници на Началата - ето как­во пред­с­тав­ля­ват те!

Колко за­бе­ле­жи­тел­но е, ко­га­то в ре­зул­тат на ед­но ис­тин­с­ко окул­т­но из­с­лед­ва­не по­доб­на ду­ма се по­яви отново, за да ни убеди, че тук е в си­ла
ед­на прад­рев­на традиция, за­па­зе­на за нас от оп­ре­де­ле­ни сре­ди още мно­го пре­ди шко­ла­та на Дионисий Аеропагита*20. Колко за­бе­ле­жи­тел­но е да ус­та­но­вим следното: та­зи ду­ма е та­ка замислена, че ако - не­за­ви­си­мо от нейния се­га­шен сми­съл - прос­ле­дим не­ща­та в об­рат­на по­сока, ние не­из­беж­но сти­га­ме до оне­зи истини, ко­ито са би­ли ва­лид­ни в то­га­ваш­на­та епоха. И то­ва би тряб­вало да ни из­пъл­ва с тре­пет и страхопочитание, по­не­же по то­зи на­чин ние се усе­ща­ме здра­во свър­за­ни с древна­та мъд­рост на Посвещението, с древ­на­та на­ука на Посвещението; оба­че ние усе­ща­ме и не­що друго: ако поз­во­лим на те­зи древ­ни си­ли да про­ник­нат в на­шия жи­вот и ги об­х­ва­нем с яс­но и точ­но разбиране, то­гава ние сти­га­ме до тях­на­та дъл­бо­ка същ­ност не­за­ви­си­мо от ри­ту­али­те и пре­да­ни­ята на та­зи или она­зи окултна шко­ла - не­за­ви­си­мо от как­ви­то и да е на­ши ин­терп­ре­та­ции - той ве­че се чув­с­т­ву­ва вклю­чен в са­мия по­ток на времето, в съ­зи­да­тел­ния твор­чес­ки устрем, по­раж­дан от Духовете на Времето, и всич­ко то­ва се дъл­жи на чо­веш­кия Дух.

Архангелите съх­ра­ня­ват спо­ме­на за на­й-­ран­ни­те ета­пи от ево­лю­ци­ята на Земята. Но това, ко­ето ня­ко­га е ста­ва­ло в ус­ло­ви­ята на пре­диш­ни­те пла­не­тар­ни въплъщения, се пов­та­ря и по-късно, ма­кар и под дру­га форма; ето за­що в из­вес­тен сми­съл при­ро­да­та на Старото Слънце зас­та­ва пред нас съ­що и днес, в ус­ло­вия та на на­ша­та Земя.

И сега: ця­ла­та представа, ця­ло­то усещане, це­ли­ят образ, ко­ито бих­ме мог­ли да си със­та­вим за Престолите и тях­на­та саможертва, за Херуви- мите, по­ема­щи са­мо­жер­т­ва­та на Престолите, за ог­не­ни­те ези­ци и дим­ния стълб, из­ди­га­щи се над жертвата, за светлината, от­ра­зе­на от Архан- гелите, ко­ито съх­ра­ня­ват за по­-къс­ни вре­ме­на всич­ко онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в Праначалото: ця­ло­то то­ва слож­но усе­ща­не мо­же да по­ро­ди в сър­ца­та ни пра­вил­но­то раз­би­ра­не за след­ва­щи ета­пи от ево­лю­ци­ята на све­та и човека.

Тук ние се до­кос­ва­ме до ед­но обкръжение, до ед­но ду­хов­но обкръжение, ко­ето в пре­диш­ни лек­ци­он­ни цикли сме раз­г­леж­да­ли по­-с­ко­ро от­към не­го­ва­та фи­зи­чес­ка страна. Но по­-къс­но ще видим, че тък­мо от то­ва ду­хов­но об­к­ръ­же­ние въз­ник­ва Съществото, ко­ето тук на Земята ние на­ри­ча­ме Христос, тък­мо от то­ва ду­хов­но об­к­ръ­же­ние въз­ник­ва Христовото Съ- щество; и ние раз­би­ра­ме как­во до­на­ся Христовото Същество на Земята са­мо тогава, ко­га­то ожи­вим в ду­ши­те си не друго, а доб­ро­де­тел­та на са- можертвата, она­зи саможертва, ко­ято из­лъч­ва ми­лост и състрадание, за да бъ­де пос­ле - об­ля­на от свет­ли­на - вър­на­та об­рат­но в са­ма­та вът­реш­на суб­с­тан­ция на Слънцето, ко­ято е про­тъ­ка­на от съ­ща­та та­зи светлина. И ако ук­ре­пим то­зи об­раз в ду­ши­те си, ако го пре­вър­нем в има­ги­на­ция и си представим, че то­ва свръх­се­тив­но Същества сва­ля на Земята ця­ла­та си природа, и че та­зи свръх­се­тив­на при­ро­да от­но­во раз­г­ръ­ща сво­ите си-­

Нека от­но­во да си представим, как всич­ки те­зи про­це­си и събития, ра­зиг­ра­ва­щи се на Слънцето, би­ха могли да се сгъстят, да­.се концентрират, за да се про­явят след вре­ме под фор­ма­та на ед­но свръх­се­тив­но Същест- во. И пос­ле как то­ва Същество сли­за на Земята, но­сей­ки в се­бе си всич­ко онова, ко­ето бе­ше съз­да­де­но в Космоса чрез кос­ми­чес­ка­та са­мо­жер­т­ва на Престолите, чрез ог­не­ни­те ези­ци и дим­ния стълб, из­ди­га­щи се над жертвата, чрез от­ра­зе­на­та от Архангелои светлина, то­га­ва в дейс­т­ви­ята на то­ва Същество ние от­к­ри­ваме не друго, а кос­ми­чес­кия ек­с­т­ракт на ми­лос­т­та и състраданието, кой­то се­га ве­че за­поч­ва да се про­явява ка­то Христова свет­ли­на и Христово благочестие, из­ви­ра­щи от са­мо­то пла­не­тар­но тя­ло на Земята. Нека да си представим, как всич­ко то­ва е кон­цен­т­ри­ра­но са­мо в ед­на душа, и по­емай­ки пъ­тя към сво­ята зем­на инкарна- ция, та­зи ду­ша за­поч­ва да раз­п­ръс­к­ва око­ло се­бе си всич­ко онова, ко­ето тя е поб­ра­ла в се­бе си, опаз­вай­ки го за след­ва­щи­те ета­пи от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята: Сега ние има­ме пред пог­ле­да си ед­на фигура, ед­но Същество, из­рас­т­ва­що от са­ма­та кос­ми­чес­ка жертва, а око­ло Него са раз­по­ло­же­ни тези, ко­ито тряб­ва да при­емат жертвата; се­га пред нас се на­ми­рат как­то жертвата, та­ка и всички, ко­ито по ня­какъв на­чин са свър­за­ни с нея, и то ве­че не в космически, а в зем­ни измерения! Но от дру­га стра­на ние съ­зира­ме и об­рат­на­та въз­мож­ност за осуетяване, за уни­що­жа­ва­не на жертвата, та­ка че всич­ко онова, ко­ето се да­ва на чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва ка­то бла­го­чес­тие и милост, да мо­же да бъ­де не са­мо при­ето от тях, но и от­х­върлено! И точ­но то­ва усе­ща­не за ед­на интуиция, в ко­ято са въп­лъ­те­ни и пред­с­та­ве­ни чрез фи­зи­чес­ки средства всич­ки те­зи то­ку­-що опи­са­ни кос­ми­чес­ки про­це­си и събития, ние по­лу­ча­ва­ме тогава, ко­га­то зас­танем, примерно, пред „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи: тук е ця­ло­то Слънце, за­ед­но със си­ли­те на бла­го­чес­ти­ето и светлината, от­п­ра­ве­ни ве­че към оне­зи из­б­ра­ни чо­веш­ки същества, ко­ито ще ги пре­не­сат в бъ­де­щи­те епо­хи от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, а за се­гаш­на­та сте­пен от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята има зна­че­ние не са­мо са­мо­жер­т­ва­та на Христос, но и пре­да­тел­с­т­во­то на Юда.

Ето ка­къв ду­ше­вен тре­пет се про­буж­да в чо­веш­ка­та душа, ко­га­то тя ус­пее да до­ло­ви свръх­се­тив­на­та приро­да на Слънцето, про­явя­ва­ща се се­га от­но­во във фи­зи­чес­ки­те ус­ло­вия на Земята. И ако то­ва бъ­де до­ло­вено не по външен, интелектуален, а по един дейс­т­ви­тел­но ху­до­жес­т­вен начин, то­га­ва чо­ве­кът се доб­ли­жа­ва до съ­щин­с­ки­те про­дук­тив­ни си­ли в ед­но
та­ко­ва ве­ли­чес­т­ве­но про­из­ве­де­ние на изкуството, ко­ето бук­вал­но но­си в се­бе си ек­с­т­рак­та на пла­не­тар­на­та еволюция, ек­с­т­рак­та на ця­ла­та Земя.

Следващия път ние от­но­во ще го­во­рим за това, как Христос, един вид из­рас­т­ва от Слънчевата сфера, как сли­за на Земята и то­га­ва за нас ще бъ­де мно­го по­-лес­но да раз­бе­рем нещо, ко­ето ве­че сме из­тък­ва­ли по друг повод: Ако ед­но Същество от Марс би дош­ло на Земята и би раз­г­ле­да­ло аб­со­лют­но всичко, то не би до­ло­ви­ло в нея ни­ка­къв смисъл, то не би мог­ло да раз­бе­ре ни­то ед­на час­ти­ца от Земята, но то вед­на­га би про­умя­ло съ­щин­с­ка­та Мисия на Земята, ако би се ос­та­ви­ло под въз­дейс­т­ви­ето на „Тайната вечеря" от Леонардо да Винчи. Да, в то­зи слу­чай Марсовият оби­та­тел би ус­та­но­вил как Слънчевото би­тие по не­об­ходи­мост тряб­ва да е тяс­но впле­те­но в Земното битие, и то­га­ва той лес­но би мо­гъл да раз­бе­ре кос­ми­чес­ко­то зна­че­ние на на­ша­та Земя. Едва се­га той би мо­гъл да раз­бе­ре как­во точ­но оз­на­ча­ва Земята и как­ви са нейни­те кос­ми­чес­ки за- дачи. И той би си казал: Дори и да об­хо­дя ця­ла­та Земя, аз не бих раз­б­рал ни­що от нея. Но зас­та­вай­ки пред та­зи цен­т­рал­но раз­по­ло­же­на фи­гу­ра и пред това, ко­ето на­пи­ра от нея ка­то ню­ан­си и багри, то­га­ва аз вед­на­га усе­щам как­во точ­но чув­с­т­ву­ва­ха Духовете на Мъдростта там, на Слън- цето, по­неже се­га то от­но­во проз­ву­ча­ва в думите: „И пра­ве­те то­ва за Мое възпоминание"*21. Опазването на ми­на­лото и пре­на­ся­не­то му в бъ- дещето: те­зи ду­ми ста­ват раз­би­ра­еми за нас ед­ва след ка­то се на­учим да про­никва­ме в тях, из­хож­дай­ки от за­ко­но­мер­нос­ти­те на Космоса - Тук аз бих же­лал са­мо да за­гат­на как ед­но ху­дожес­т­ве­но про­из­ве­де­ние от на­й-ви­сок ранг е фак­ти­чес­ки свър­за­но с ос­нов­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти на Кос- моса.

А след­ва­щия път на­ша­та за­да­ча ще се със­тои в следното: да об­х­ва­нем Христовото Същество с ог­лед ду­ховна­та същ­ност на Слънцето, и пос­ле да се прех­вър­лим към ду­хов­на­та същ­ност на Луната.