Лекции изнесени в Берлин от 31. 10. до 12. 1911 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

И така, в по­ре­ди­ца от лекции, ние посочихме, че зад всич­ко онова, ко­ето на­ри­ча­ме илю­зия или Майя, се ра­зиг­ра­ват оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни про­це­си или събития. Нека още вед­нъж да пос­та­вим въпроса: Как да раз поз­на­ем скри­ти­те ду­хов­ни про­це­си и събития, след ка­то за­се­га раз­по­ла­га­ме са­мо с на­ши­те фи­зи­чес­ки се­тива, са­мо с на­ши­те светогледи, които, об­що взе- то, се опи­рат глав­но на фи­зи­чес­кия разум?

В хо­да на пос­лед­ни­те лек­ции ние се опи­тах­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме то­зи скрит ду­хо­вен свят ка­то пос­та­вихме пред пог­ле­да си ня­кои чис­то при­род­ни факти, след ка­то ги про­ни­зах­ме от край до край с чис­то ду­шевни ка­чес­т­ва ка­то „жертвоготовност", „без­ко­рис­т­на всеотдайност", „резигна- ция", сле­до­ва­тел­но та­ки­ва качества, ко­ито ние пър­во­на­чал­но бих­ме мог­ли да срещ­нем един­с­т­ве­но в на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. Но ако сме в със­то­яние да при­пи­шем по­доб­ни качества, ка­то то­ку­-що изброените, на дей- ствителния, ис­ти­нен свят, на­ми­ращ се зад све­та на илюзията, то­га­ва ид-­
ва ред на след­но­то размишление: В то­зи действителен, ис­ти­нен свят жи­вее нещо, ко­ето - имай­ки пред­вид не­го­ви­те ос­нов­ни ка­чес­т­ва - ние мо­жем да срав­ним са­мо с качествата, ко­ито за­се­га от­к­ри­ва­ме един­с­т­ве­но в на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. Ако нап­ри­мер се обър­нем към оно­ва външно, при­род­но явление, ко­ето про­ти­ча под илю­зор­на­та фор­ма на топ­ли­на­та и, опит­вай­ки се да вник­нем в не­го­ва­та ис­тин­с­ка същност, стиг­нем до жерт- воприношението, до жертвата, то­ва означава, че ние връ­ща­ме топ­лин­ния еле­мент об­рат­но в ду­хов­ния свят, ся­каш смък­ва­ме външ­на­та за­ве­са на би­тието, за да покажем, че яв­ле­ни­ята в природ­ния свят са по­доб­ни на на­ши­те соб­с­т­ве­ни ду­ше­ни качества.

Преди да прис­тъ­пим нататък, на­ла­га се да пос­та­вим още един въпрос: Нима всич­ко "онова, ко­ето виж­даме в све­та на Майя, в све­та на илю- зията, бих казал, се из­па­ря­ва и из­чез­ва в нищото? Нима всред це­лия за­оби­ка­лящ ни се­ти­вен свят, всред све­та на на­ши­те све­тог­ле­ди не мо­жем да по­со­чим аб­со­лют­но нищо, ко­ето да е иден­тич­но с истината?

Сега бих­ме мог­ли да си пос­лу­жим със след­но­то сравнение: Светът на ис­ти­на­та за­се­га е скрит, съ­що как­то и вът­реш­ни­те си­ли на потока, или на оке­ана са скри­ти във вод­ни­те маси; ако раз­ши­рим то­ва сравнение, све­та на Майя ще ло­ка­ли­зи­ра­ме там горе, къ­де­то е вод­на­та по­вър­х­ност и къ­де­то про­ти­ча без­к­рай­на­та иг­ра на мор­с­ки­те вълни. Сравнението би би­ло още по-добро, ако то дейс­т­ви­тел­но ни по­каз­ва­ше как ня­как­во „те- чение", или дру­га „формация", или пък са­ма­та вод­на суб­с­тан­ция се из­ди­га от оке­ан­с­ко­то дъно, за да на­ме­ри своя кра­ен из­раз в мор­с­ки­те въл­ни на повърхността. Впрочем срав­не­ни­ето не е тол­ко­ва важно. Важно е на­й-­пос­ле да пос­та­вим въпроса: Нима все пак в ши­ро­кия свят на Майя, на илюзията, не съ­ществу­ва нещо, ко­ето да е „действително"?

Днес ще пос­тъ­пим как­то пос­тъ­пих­ме в хо­да на пос­лед­ни­те лекции. Из- хождайки от вът­реш­ни­те из­жи­вя­вания на на­ша­та душа, ние пос­те­пен­но ще се приб­ли­жа­ва­ме до пред­ме­та на на­ша­та ос­нов­на тема. И на­ис­тина, в ду­хов­но­то прид­виж­ва­не на Стария Сатурн през Старото Слънце и Ста- рата Луна, се­га ние сти­га­ме до на­ша­та Земя, и бих­ме же­ла­ли да се спрем на на­й-­обик­но­ве­ни­те ду­шев­ни изживявания, как­то сто­рих­ме това и пос­лед­ния път. Последния път ние тръг­нах­ме от скри­ти­те дъл­би­ни на ду­ше- в­ния живот, от това, ко­ето се стре­ми да про­бие всич­ки въз­мож­ни пре- пятствия, и ко­ето в ан­т­ро­по­со­фи­ята на­ри­ча­ме чо­веш­ко ас­т­рално тя­ло­.Пос­ле на­со­чих­ме на­шия пог­лед към въздействията, ко­ито коп­не­жът уп­раж­ня­ва вър­ху чо­веш­ко­то същество, към удов­лет­во­ря­ва­не­то на копнежа, до ко­ето ду­ша­та сти­га един­с­т­ве­но с по­мощ­та на он­зи свят от образи, кой­то мо­же да бъ­де раз­г­леж­дан ка­то ед­но от ха­рак­тер­ни­те вът­реш­ни дви­же­ния на ду­шев­ния живот. Така ние стиг­нах­ме и до пътя, кой­то во­ди

от ин­ди­ви­ду­ал­на­та мик­ро­кос­ми­чес­ка ду­ша до оно­ва мак­ро­кос­ми­чес­ко мироздание, чи­ито из­пъл­ни­те­ли са Духовете на Движението.

Днес бих­ме же­ла­ли да има­ме ка­то от­п­рав­на точ­ка ед­но ду­шев­но изжи- вяване, ко­ето бе­ше ви­со­ко оце­не­но още от древ­ни­те гърци, и ко­ето не е из­гу­би­ло сво­ето го­ля­мо зна­че­ние до­ри и днес. Ще го из­ра­зим със след- ни­те думи: В ос­но­ва­та на ця­ла­та философия, сле­до­ва­тел­но в ос­но­ва­та на все­ки стре­меж към познание, ле­жи удивлението!

И то­ва е на­пъл­но вярно. Ако чо­век се за­мис­ли по­не мал­ко вър­ху про­ти­ча­не­то на сво­ите ду­шев­ни из­жи­вява­ния и вър­ху начина, по кой­то сти­га до ед­но или дру­го познание, той ще пот­вър­ди от соб­с­т­вен опит, че нор- малният, здра­ви­ят път към поз­на­ние ви­на­ги има за своя из­ход­на точ­ка имен­но удивлението, учуд­ва­не то. Това удивление, то­ва учудване, от ко­ето за­поч­ва все­ки поз­на­ва­те­лен процес, при­над­ле­жи към оне­зи ду­шев­ни изживявания, ко­ито вна­сят ве­ли­чие и тре­пет в си­ва­та про­за на живота. Защото как­во би пред­с­тавля­ва­ло ед­но познание, ако то ня­ма за из­ход­на точ­ка удивлението? То би пред­с­тав­ля­ва­ло нещо, ко­ето просто не мо­же да бъ­де от­де­ле­но от си­ва­та и скуч­на проза, от пе­дан­тиз­ма и отегчението! Величие, тре­пет и вът­ре­шен жи­вот в поз­на­ва­тел­ния про­цес вна­ся един­с­т­ве­но оно­ва ду­шев­но вълнение, ко­ето за­поч­ва с учудва­не­то и за­вър­ш­ва с ощастливяването, оно­ва ду­шев­но вълнение, ко­ето ни из­пъл­ва с ра­дос­тен тре­пет след раз­ре­ша­ва­не­то на ня­как­ва загадка. Ние ви­на­ги би тряб­ва­ло да усе­ща­ме сухия, без­п­ло­ден еле­мент в ед­но познание, ко­ето не се опи­ра на удив­ле­ни­ето и ощастливяването. Да, ис­тин­с­ко­то и здра­во поз­на­ние е не­мисли­мо без удив­ле­ни­ето и без щас­ти­ето от раз­ре­ше­на­та загадка. Вся- ко дру­го поз­на­ние лес­но мо­же да бъ­де пов­ли­яно от ред стра­нич­ни фак- тори. Истинското поз­на­ние ни­ко­га не мо­же да из­б­лик­не от чо­веш­ка­та душа, без да е съп­ро­во­де­но от те­зи две ду­шев­ни качества. Целият аро­мат на познанието, кой­то по­раж­да не­го­ва­та тре­пет­на и жи­ва атмосфера, ид­ва от те­зи две качества, от удив­ле­ни­ето и от щастието.

Но ка­къв е про­из­хо­дът на са­мо­то удивление? Как въз­ник­ва удив­ле­ни­ето - т.е. учуд­ва­не­то от не­що външ­но - в чо­веш­ка­та душа? Всъщност уди- влението, учуд­ва­не­то въз­ник­ват глав­но по­ра­ди това, че в оп­ре­де­лен мо­мент въз­п­ри­ема­ме да­ден факт, да­ден пред­мет или жи­во съ­щес­т­во ка­то не­що чуждо. Да, усе­ща­не­то за не­оби­чайност и стран­ност е пър­ви­ят еле- мент, кой­то пре­диз­вик­ва удивлението, учудването. Обаче ние да­леч не из­пит­ва­ме удивление, учуд­ва­не към всич­ки не­поз­на­ти пред­ме­ти и съще- ства, а са­мо към тези, спря­мо ко­ито усе­ща­ме ня­как­ва близост, ня­как­во родство. И в то­зи слу­чай ние си казваме: Да, в то­зи предмет, или в то­ва жи­во съ­щес­т­во има нещо, ко­ето се­га не се на­ми­ра в мен, оба­че то все­ки миг мо­же да преми­не в мен. Следователно, удив­ля­вай­ки се на нещата, ние ги усе­ща­ме ед­нов­ре­мен­но и „чужди", и „близки".

Ние доб­ре знаем, че има хо­ра с ма­те­ри­алис­тич­но и чис­то ло­ги­чес­ко ми- слене, ко­ито от­х­вър­лят ка­то лъжа, ка­то не­ис­ти­на всич­ко онова, ко­ето дру­ги­те раз­г­леж­дат ка­то „чудо", са­мо за­що­то те не раз­по­ла­гат с не­по- сред­с­т­ве­ни доказателства. Днес то­зи кри­ти­чес­ки „подход" е при­същ съ­що и на философите: с ог­лед на явленията, ко­ито разглеждат, те ни­ко­га не би­ха мог­ли да докажат, примерно, че Христос, ин­кар­ни­ран в тя­ло­то на Исус от Назарет, е въз­к­ръс­нал в на­ча­ло­то на на­ша­та ера. За да се обяс­ни то­ва събитие, тряб­ват доказателства. Но как из­г­леж­дат те­зи до- казателства? Те са ло­ги­чес­ки несъстоятелни! Ето ста­но­ви­ще­то на днеш­ни­те об­ра­зо­ва­ни философи!

От ма­те­ри­алис­тич­на глед­на точка, за тях е в си­ла нап­ри­мер твърдението, че до­се­га ни­то един чо­век не е възкръснал, как­то е нап­ра­вил то­ва Хрис- тос; но от ло­ги­чес­ка глед­на точка, по­доб­но твър­де­ние е точ­но толко­ва състоятелно, кол­ко­то же­ла­ни­ето на един човек, кой­то до­се­га е виж­дал са­мо риби, да докаже, че на све­та не съ­щес­т­ву­ват птици. По чис­то ло­ги­чес­ки път ни­ко­га не мо­же да се докаже, че ос­вен ед­на ка­те­гория съще- ства, не съ­щес­т­ву­ва и дру­га ка­те­го­рия същества. От чо­веш­ки­те ду­шев­ни изживявания, про­ти­чащи в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, ни­ко­га не мо­же да бъ­де из­ве­де­на Мистерията на Голгота: от та­зи гледна точ­ка Ми- стерията на Голгота е ед­но „чудо". Но ко­га­то Вие спо­де­ля­те с един чо­век нещо, ко­ето той приема за „чудо", до­ри и то да от­го­ва­ря на истината, и той казва: Аз не мо­га да го разбера! - по то­зи на­чин той изоб­що не вли­за в про­ти­во­ре­чие с това, ко­ето опи­сах­ме ка­то „удивление"; за­що­то той яс­но заявява, че за не­го та­зи из­ход­на точ­ка на поз­на­ни­ето е съв­сем основателна. Фак­ти­чес­ки той изисква, то­ва ко­ето спо­деляте, да има ня­как­ва род­с­т­ве­на бли­зост с не­го самия. В из­вес­тен смисъл, той ис­ка въп­рос­но­то „нещо" да бъ­де не­го­во притежание, ма­кар и са­мо в ду­хов­но от- ношение, и след ка­то сметне, че то­ва не е възможно, че тук ня­ма ни­как­во родство, той е го­тов за отрицанието. Едва ако се доб­ли­жим до са­ма­та гра­ни­ца и вникнем в по­ня­ти­ето „чудо", ние ще установим, че вся­ко удив­ле­ние или учуд­ва­не - от ко­ето спо­ред древ­ни­те гър­ци въз­ник­ва ця­ла­та фи­ло­со­фия - се със­тои имен­но в това, че чо­ве­кът се из­п­ра­вя пред нещо, ко­ето му е как­то „чуждо", та­ка и „близко". Нека се­га да по­тър­сим

мос­та меж­ду те­зи по­ня­тия и процесите, за ко­ито ста­на ду­ма пос­лед­ния път.

В пос­лед­на­та лек­ция ние посочихме, че до оп­ре­де­лен нап­ре­дък в ево­лю­ци­ята се сти­га именно, ко­га­то свръх­се­тив­ни­те Същества са го­то­ви да при­не­сат сво­ята кос­ми­чес­ка жертва, ка­то в съ­що­то вре­ме та­зи жертва би­ва отхвърлена, отблъсната, и тък­мо в от­х­вър­ле­на­та жер­т­ва ние се до­кос­ва­ме до ед­но от глав­ни­те събития, ко­ито се ра­зиг­ра­ват през епо­ха­та на Старата Луна. Да, към на­й-­дъл­бо­ка­та същ­ност на Старата Луна при­над­ле­жи и та­зи особеност, че то­га­ва оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни Същества тряб­ва­ше да из­вър­шат сво­ето жер­т­воп­ри­но­ше­ние пред по­-вис­ши Съще- ства, но ста­на така, че те­зи по­-вис­ши Същества от­х­вър­лиха жертвата; или с дру­ги думи, жер­т­ве­ни­ят дим на Лунните Същества се из­ди­га­ше към по­-вис­ши­те Същества, но бе­ше връ­щан обратно, под фор­ма­та на жер­т­ве­на субстанция, в Съществата, ко­ито ис­ка­ха да прине­сат жертвата. И ние видяхме, че на­й-­го­ля­мо­то сво­е­об­ра­зие на Лунните Същества се из­ра­зя­ва­ше тък­мо в това, че те усе­ща­ха от­х­вър­ле­на­та жертва, ко­ято се нат­руп­ва­ше в тях, ка­то ед­на ис­тин­с­ка жер­т­ве­на суб­с­танция. Да, ние ви­дях­ме също, че това, ко­ето искаше, но не ус­пя­ва­ше да се из­диг­не до по­-вис­ши­те Същества, се нат­руп­ва­ше в низ­ши­те свръ­х­се­тив­ни Същества, в тези, бих казал, Същества на от­х­вър­ле­на­та жертва, ка­то по­раж­да­ше в тях не друго, а си­ла­та на копнежа. Впоследствие ние установихме, че всич­ко онова, ко­ето из­пит­ва­ме ка­то коп­неж в на­ша­та соб­с­т­ве­на душа, е ед­но продължение, ед­но нас­лед­с­т­во от пре­дишни­те Лунни процеси, ко­ето се със­тои в това, че то­га­ваш­ни­те Лунни Същества ви­дя­ха неп­ри­ема­не­то на сво­ята жертва. Ние мо­жем да обоб­щим це­лия ха­рак­тер на ста­ро­то Лунно раз­ви­тие и изоб­що ця­ла­та ду­хов­на ат­мос­фе­ра на Старата Луна по след­ния начин: Старата Луна е оби­та­ва­на от Същества, ко­ито насто­ятел­но ис­кат да при­не­сат сво­ята жертва, но виждат, че по­ра­ди ре­зиг­на­ци­ята на по­-вис­ши­те Същества, та­зи жер­т­ва ос­та­ва неприета. Ето на как­во се дъл­жи сво­е­об­раз­ни­ят ме­лан­хо­ли­чен ха­рак­тер на ду­хов­на­та атмо- сфера, в ко­ято про­ти­ча епо­ха­та на Старата Луна: на от­х­вър­ле­на­та жерт- ва! И за нас от­х­вър­ле­на­та жер­т­ва на Каин*33, в чи­ето ли­це е сим­во­лич­но за­гат­на­та из­ход­на­та точ­ка на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, ид­ва ка­то един вид пов­то­ре­ние на то­ва глав­но съ­би­тие от епо­ха­та на Старата Лу- на; са­мо че се­га то се разиг­ра­ване на Старата Луна, а в ду­ша­та на са­мия Каин, кой­то виж­да неп­ри­ема­не­то на сво­ята жертва. А пос­ле от не­го­во­то огорчение, от стра­да­ни­ето и бол­ка­та въз­ник­ва копнежа, ка­къв­то бе­ше и слу­ча­ят със Съществата на Старата Луна.

От пос­лед­на­та лек­ция ние раз­б­рах­ме и не­що друго, а именно, че меж­ду та­зи неп­ри­ета жер­т­ва и копнежа, по­ро­ден в свръх­се­тив­ни­те Същества от неп­ри­ета­та жертва, въз­ник­ва един вид равновесие, глав­но по­ра­ди на­ме­-

Нека да си пос­лу­жим и с ед­но дру­го сравнение, ко­ето е съв­сем прос­то и ясно; не­ка да си представим, че по­-вис­ши­те Същества са със­ре­до­то­че­ни в Слънцето, а по­-низ­ши­те Същества са със­ре­до­то­че­ни в ед­на или дру­га планета. Да допуснем, че Съществата от по­-низ­ша­та пла­не­та ис­кат да при­не­сат сво­ята жер­т­ва на по­-вис­ша­та планета, сле­до­ва­тел­но на Слън- цето. Обаче Слънцето от­х­вър­ля жер­т­ва­та и се­га жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция се нат­руп­ва в по­-низ­ши­те Същества, ко­ито - в сво­ята пъл­на самотност, в сво­ята пъл­на изо­лира­ност - се из­пъл­ват с непрекъснат, мъ­чи­те­лен коп- неж. Но се­га ид­ват Духовете на Движението и ги на­сочват към сфе­ра­та на по­-вис­ши­те Същества, при ко­ето ста­ва не­що забележително: вмес­то не­пос­ред­с­т­ве­но­то разливане, вмес­то раз­пи­ля­ва­не­то на жер­т­ве­на­та суб- станция, се­га нас­тъп­ва ед­но вът­реш­но раз­д­виж­ва­не на са­ма­та жер­т­ве­на субстанция, в ре­зул­тат на ко­ето се сти­га до фор­ми­ра­не­то на но­ви от­но­ше­ния с по­-вис­шите Същества. Положението е сход­но с не­въз­мож­нос­т­та на да­ден чо­век да се спра­ви със своя коп­неж чрез ед­нок­рат­но и пъл­но удовлетворяване, по­ра­ди ко­ето той прис­тъп­ва към час­тич­но удовлетво- ряване: лес­но е да предположим, че в то­зи слу­чай се раз­д­виж­ват всич­ки­те му ду­шев­ни сили. За всич­ко то­ва ста­на ду­ма в пре­диш­на­та лекция. Тогава посочихме, че бла­го­да­ре­ние на външ­ни­те впечатления, на вът­-

Разбира се, не би мог­ло да се отрече, че евен­ту­ал­но при­ета­та жертва, би има­ла по­-д­ру­га съдба, ако за нея от­го­ва­ря­ха по­-вис­ши­те същества. За- щото, ако мо­га та­ка да се изразя, ус­ло­ви­ята за жи­вот на това, ко­ето би би­ло пожертвувано, са в ръ­це­те на по­-вис­ши­те Същества. По-низшите Същества оси­гу­ря­ват дру­ги ус­ловия за живот.

Нека от­но­во да при­бег­нем до ед­на об­раз­на представа: Ако ед­на пла­не­та би поз­во­ли­ла на ця­ла­та си субстанция, на ця­ло­то си съдържание, да пре­ми­не в Слънцето, и ако в сво­ята ре­зиг­на­ция Слънцето не би от­х­вър­ли­ло та­зи субстанция, то­га­ва на Слънцето по­-низ­ши­те Същества щя­ха да по­пад­нат на ко­рен­но различ­ни жиз­не­ни условия, от те­зи на съ­от­вет­на­та планета. Накратко: се­га нас­тъп­ва ед­но ог­ром­но от­чуж­дение, за­ся­га­що това, ко­ето тряб­ва да на­ре­чем „съ­дър­жа­ние на жертвата", ед­но ог­ром­но от­чуж­де­ние меж­ду жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция и нейния соб­с­т­вен произход.

Обърнете вни­ма­ние на та­зи мисъл, че Съществата са при­ну­де­ни да за­дър­жат в се­бе си нещо, ко­ето те с ра­дост би­ха пожертвували, и че те би­ха из­пъл­ни­ли сво­ята мисия, са­мо ако жер­т­ва­та им би би­ла приета. Опи- тайте се да се по­то­пи­те в усе­ща­ни­ята на те­зи Същества и то­га­ва Вие лес­но ще раз­бе­ре­те главното: тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на изо­ли­ра­ност на оп­ре­де­ле­на част от ми­ро­ви­те Същества спря­мо тях­на­та ис­тинска ми- сия, спря­мо тях­на­та ос­нов­на цел. Сякаш те­зи Същества - об­раз­но ка­за­но - но­сят в се­бе си нещо, ко­ето би из­пъл­ни­ло сво­ята мисия, са­мо ако би се на­ми­ра­ло на съв­сем дру­го място. И ка­то ре­зул­тат от тази, бих казал, де­зо­ри­ен­та­ция на жер­т­ве­ния дим, на от­х­вър­ле­на­та жер­т­ве­на субстанция, въз­ник­ва ед­но трай­но отдалечаване, ед­но из­х­вър­ля­не на жер­т­ве­на­та суб­с­тан­ция от глав­ния по­ток на ми­ро­во­то развитие.

Ако об­х­ва­не­те та­зи ми­съл не с по­мощ­та на Вашия ра­зум - за­що­то в то­зи слу­чай той е на­пъл­но без­по­ле­зен - а с по­мощ­та на Вашите чувства, Вие ще из­пи­та­те след­но­то усещане: тук ся­каш не­що е из­т­ръг­на­то от глав­ния по­ток на ми­ро­во­то развитие! За Съществата, ко­ито от­х­вър­лят жертвата, по­ло­же­ни­ето е такова, че те прос­то не до­пус­кат до се­бе си един стра­ни­чен елемент. Но за дру­ги­те Същества, ко­ито нат­руп­ват в се­бе си от­х­вър­ле­на­та жер­т­ве­на субстанция, по­ло­же­ни­ето е съв­сем различно: те из­па­дат в ед­но трай­но от­чуж­дение от своя соб­с­т­вен произход. И така, пред нас зас­та­ват та­ки­ва свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито в сво­ята дъл­бо­ка суб­с­тан­ци­онал­на същ­ност са трай­но от­чуж­де­ни от своя соб­с­т­вен произход. Но ко­га­то чо­век об­гърне та­зи идея не как да е, а със сво­ето чув­с­т­ве­но познание, ко­га­то зас­та­не пред ху­до­жес­т­ве­ния об­раз на та­зи сила, ко­ято но­си в се­бе си дъл­бо­кия от­пе­ча­тък на от­чуж­де­ни­ето от своя соб­с­т­вен
произход, то­га­ва той се из­п­ра­вя пред са­ма­та смърт. И в кос­ми­чес­ки мащаби, смър­т­та не е ни­що друго, ос­вен това, ко­ето по не­об­хо­ди­мост нас­тъп­ва с от­х­вър­ле­на­та жер­т­ве­на суб­с­тан­ция на оне­зи Същества, ко­ито се­га са зас­та­ве­ни да съх­ра­ня­ват та­зи жер­т­ве­на субстанция. Ето как ние тръг­ва­ме от резигнацията, от неп­ри­ема­не­то на жертвата, ко­ято от­к­ри­ва­ме в тре­та­та сте­пен на еволюцията, и сти­га­ме до смъртта. В сво­ето ис­тин­с­ко и дъл­бо­ко значение, смър­т­та не е ни­що друго, ос­вен оно­ва ка­чес­т­во на свръх­се­тив­ни­те Същества, ко­ето е из­к­лю­че­но от глав­ния по­ток на ми­ро­во­то раз­ви­тие и ве­че не се на­ми­ра на по­ла­га­емо­то му се място.

Същото се от­на­ся и за кон­к­рет­на­та смърт в края на все­ки чо­веш­ки жи- вот. Ако вни­ма­тел­но пог­лед­нем чо­веш­кия труп*34, кой­то ос­та­ва в све­та на Майя, в него ще от­к­ри­ем са­мо она­зи фи­зи­чес­ка субстанция, ко­ято в ми­га на смър­т­та е на­пус­на­ла Аза, ас­т­рал­но­то тя­ло и етер­но­то тяло, ко­ято е без­на­деж­д­но от­чуж­дена от он­зи пър­ви­чен елемент, всред кой­то - един­с­т­ве­но там! - тя мо­же да пос­тиг­не сво­ята ис­тин­с­ка мисия. Защото фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка ня­ма аб­со­лют­но ни­ка­къв смисъл, ако то не раз­по­ла­га с етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза; в то­зи миг то е на­пъл­но ли­ше­но от своя същински, пър­во­на­ча­лен смисъл. Всичко онова, ко­ето след смър­т­та на чо­ве­ка ние ве­че не мо­жем да наблюдаваме, се от­к­ри­ва пред яс­но­виж­да­щия пог­лед имен­но в све­та на Макрокосмоса. Поради обстоятелството, че Съществата от по­-вис­ши­те сфе­ри не до­пус­кат до се­бе си пред­наз­на­че­на­та за тях жертва, от­х­вър­ле­на­та жер­т­ве­на суб­с­тан­ция по­па­да от­но­во в по­-низ­ши­те свръх­се­тив­ни Същества, и там тя е об­ре­че­на на смърт, за­що­то фак­ти­чес­ки смър­т­та пред­с­тавля­ва ед­но пре­къс­ва­не на връз­ка­та меж­ду оп­ре­де­ле­на ми­ро­ва суб­с­тан­ция и ней­на­та същинска, пър­во­на­чална мисия.

Обаче та­ка ние нав­ли­за­ме и в ду­хов­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на това, ко­ето на­ри­ча­ме чет­вър­ти еле­мент в Космоса. Защото зад вся­ка раз­но­вид­ност на огъ­ня ние има­ме един вид жер­т­ва от на­й-­висш по­ря­дък - да, нав­ся­къ­де зад огъ­ня и топ­ли­на­та се из­вър­ш­ва ня­как­во свръх­се­тив­но жер­т­воп­ри­но­ше­ние -, ако зад всич­ко онова, ко­ето об­г­ръ­ща Земята ка­то въздух, ние от­к­ри­ва­ме един вид безвъзмездната, вез­де­съ­ща кос­ми­чес­ка добродетел- ност, ако зад теч­ния еле­мент или во­да­та ние съ­зи­ра­ме ду­хов­на резигна- ция, то­га­ва ние тряб­ва да ока­чес­т­вим зем­ния елемент, кой­то един­с­т­вен мо­же да бъ­де но­си­тел на смър­т­та - за­що­то ако не съ­ществу­ва­ше еле­мен­тът на Земята, ня­ма­ше да съ­щес­т­ву­ва и смър­т­та - ка­то он­зи елемент, кой­то по­ра­ди ре­зиг­наци­ята на вис­ши­те Същества е от­къс­нат от сво­ята съ­щин­с­ка мисия. Тук Вие виж­да­те съв­сем конкретно, как вод­ни­ят еле­мент се сгъс­тя­ва в земен. Но всич­ко то­ва на­ми­ра своя из­раз и в един чис­то ду­хо­вен процес. Нека да си представим, как част от вод­на­та ма­са на един по­ток зам­ръз­ва и се прев­ръ­ща в лед, или с дру­ги думи, во­да­та
ста­ва твърда. В ос­но­ва­та на то­зи про­цес ле­жи не друго, а обстоятелст- вото, че това, което поз­во­ля­ва прев­ръ­ща­не­то на во­да­та в лед, е всъщ­ност пре­къс­ва­не­то на връз­ка­та меж­ду во­да­та и ней­на­та пър­во­на­чал­на мисия, ней­на­та пър­во­на­чал­на цел. Точно та­зи е в съ­що­то вре­ме и ду­хов­на­та стра­на на втвърдяването, на пре­ми­на­ва­не­то от теч­но в твър­до състояние. Защото, ако раз­г­леж­да­ме по­то­ка в окул­тен смисъл, са­мо не­го­ва­та те­ча­ща вод­на ма­са е „вода", а ле­дът всъщ­ност „земя". В ос­но­ва­та си това, ко­ето на­рича­ме смърт, е нещо, ко­ето е из­гу­би­ло пър­во­на­чал­на­та си връз­ка със сво­ята цел, а елементът, в кой­то проти­чат и за­вър­ш­ват про­це­си­те на смъртта, е еле­мен­тът на Земята.

И така, ние пос­та­вих­ме въпроса, да­ли в на­шия свят на илюзията, на Майя, все пак съ­щес­т­ву­ва не­що ис­тинско, да­ли все пак там не съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето да от­го­ва­ря на ис­тин­с­ка­та действителност. Размислете още вед­нъж вър­ху понятията, за ко­ито ста­на ду­ма току-що. Още в са­мо­то на­ча­ло аз предупредих: по­ня­тията, с ко­ито бо­ра­вим в хо­да на те­зи лекции, са дос­та комплицирани; ето за­що ние ще вник­ва­ме в тях­но­то съ­дър­жа­ние не са­мо ка­то разсъждаваме, но и ка­то ме­ди­ти­ра­ме вър­ху тях.

Ако се­га се със­ре­до­то­чим вър­ху по­ня­ти­ето „смърт", рес­пек­тив­но вър­ху по­ня­ти­ето „зе­мен елемент", ще видим, че пред нас зас­та­ва не­що твър­де забележително. Докато при всич­ки дру­ги по­ня­тия ние сме наясно: по­ло­же­ни­ето с илю­зор­ния фи­зи­чес­ки свят, све­та на Майя, е такова, че там ние не сре­ща­ме ни­що ис­тин­с­ко ,ни­как­ва истинност, по­не­же там ис­тин­нос­т­та е скри­та в ду­хов­ни­те процеси, ра­зиг­ра­ва­щи се зад не­ща­та - , се­га ние откриваме, че всъщ­ност това, ко­ето има­ме в све­та на Майя - имен­но по­не­же е от­къс­на­то от своята пър­во­на­чал­на цел, ко­ято тряб­ва да бъ­де осъ­щес­т­ве­на в ду­хов­ния свят - се про­явя­ва на­й-­ве­че под фор­ма та на мър­т­вия свят. И по то­зи на­чин вът­ре в све­та на Майя въз­ник­ва нещо, ко­ето фак­ти­чес­ки не при­надле­жи на Майя. Навсякъде в бе­зк­рай­но­то цар­с­т­во на Майя, на илюзията, ние се сблъс­к­ва­ме с илю­зии и заб­луж­де­ния от на­й-­чист вид. Обаче все пак в све­та на Майя ние сре­ща­ме и не­що друго, ко­ето - тък­мо по­ра­ди факта, че е от­къс­на­то от сво­ята пър­во­на­чал­на ми­сия в ду­хов­ния свят - сега, още в ми­га на по­явява­не­то си, зас­та­ва пред нас под фор­ма­та на унищожението, на смъртта. По то­зи на­чин ние чу­ва­ме не друго, а ед­на от ве­ли­ки­те окул­т­ни истини: Единственото нещо, ко­ето в све­та на Майя се про­явя­ва в сво­ята ис­тин­с­ка същност, то­ва е смъртта!

За да стиг­нем до истинската, дейс­т­ви­тел­на същ­ност на всич­ки дру­ги явления, ние тряб­ва да над­ник­нем зад бу­ло­то на Майя. В све­та на Майя ис­тин­на е един­с­т­ве­но смъртта, за­що­то смър­т­та се със­тои в това, че не­що е от­не­то от истинността, от­не­то и пос­ле пре­не­се­но в Майя. Ето за­що в све­та на Майя един­с­т­ве­но­то ис­тин­но не­що е смъртта.

Често пъ­ти ние чу­ва­ме след­ния въпрос: Умират ли, например, минера- лите? - За окул­тис­ти­те твърдението: „Минералите умират", ня­ма ни­ка­къв смисъл. Подобно твър­де­ние оз­на­ча­ва приб­ли­зи­тел­но същото, как­то това, ако ня­кой би казал, че от­ря­за­ни­ят но­кът е умрял. Нокътят ня­ма ни­как­ви пре­тен­ции към це­лос­т­та на на­ше­то съществуване, той е са­мо ед­на мал­ка част от на­шия организъм, и ко­га­то го от­ряз­ва­ме и от­де­ля­ме от нас, ние не про­ме­ня­ме нищо. Той уми­ра ед­ва тогава, ко­га­то уми­ра­ме са­ми­те ние. Да, спо­ред окул­т­на­та наука, ми­не­ра­ли­те не умират. Защото ми­не­ра­ли­те са са­мо част от един по­-го­лям организъм, как­то и нок­ти те са са­мо част от на­шия организъм; ми­не­ра­лът са­мо при­вид­но мо­же да бъ­де разрушен; всъщ­ност той би­ва са­мо из­т­ръг­нат от то­зи по­-го­лям орга- низъм, съ­що как­то и от­ря­за­ни­ят от на­шия ор­га­ни­зъм нокът. Разруша- ването на един ми­не­рал не е ни­как­ва смърт, за­що­то ми­не­ра­лът не жи­вее в са­мия се­бе си, а в един по­-го­лям организъм, и той е са­мо ед­на от не­го­ви­те части.

Вероятно Вие си спомняте, че по вре­ме на лек­ци­ята за същ­нос­т­та на рас­ти­тел­ния свят*35 бе­ше казано: Само по се­бе си, рас­те­ни­ето съ­що не е самостоятелно; как­то ми­не­ра­лът е част от един по­-го­лям ор­га­низъм, та­ка и рас­те­ни­ето е част от це­лия Земен организъм; и от окул­т­на глед­на точ­ка ня­ма ни­ка­къв сми­съл да се го­во­ри за жи­во­та на ед­но от­дел­но растение, а тряб­ва да се го­во­ри за жи­во­та на це­лия Земен ор­га­низъм. Да се го­во­ри за „смъртта" на ед­но рас­те­ние е същото, как­то и да се го­во­ри за „смъртта" на един от­рязан нокът. Ние не мо­жем да кажем, че но­къ­тят е умрял, как­то не мо­жем да кажем, че и рас­те­ни­ето е умряло, за­що­то то при­над­ле­жи към един ог­ро­мен организъм, кой­то е иден­ти­чен с ця­ла­та Земя. Всяка пролет то­зи Земен ор­га­ни­зъм зас­пи­ва и от­п­ра­вя рас­те­ни­ята - ка­то един вид свои ор­га­ни - към Слънцето, а всяка есен той се про­буж­да и от­но­во при­ема в се­бе си ду­хов­на­та същ­ност на растенията: то­ва става, ко­га­то се­ме­на­та по­па­дат в поч­ва­та на Земята. Няма ни­ка­къв сми­съл от изо­ли­ра­но­то раз­г­леж­да­не на рас­ти­тел­ния свят, за­що­то Земният ор­га­ни­зъм изоб­що не умира; да се говори, че рас­те­ни­ята увях­ват и „умират" е съ­що то, как­то и да се говори, че ако ко­са­та на чо­ве­ка побелее, той „умира". Разбира се, ние се на­ми­ра­ме в съвсем дру­го по­ло­же­ние и не мо­жем да прев­ръ­ща­ме по ес­тес­т­вен на­чин бе­ли­те си ко­си в черни.
Обаче, об­раз но казано, Земята мо­же да пос­ти­га точ­но това: да прев­ръ­ща бе­ли­те си ко­си в черни. Следователно, Земята не умира; а това, ко­ето наб­лю­да­ва­ме ка­то „увях­ва­не на рас­ти­тел­ния свят" е един процес, кой­то се ра­зиг­рава на по­вър­х­нос­т­та и ня­ма ни­що об­що със смъртта. И така, ние ни­ко­га не тряб­ва да казваме, че рас­те­ния та умират.

Същото се от­на­ся и за животните. Строго погледнато, от­дел­но­то жи­вот­но не съществува; в дейс­т­ви­телност съ­щес­т­ву­ва са­мо Груповата Ду- ша*36, ко­ято се на­ми­ра в свръх­се­тив­ния свят. Да, ис­тин­с­ка­та същ­ност на жи­вот­но­то се на­ми­ра в ас­т­рал­ния план ка­то Групова Душа; от­дел­но­то жи­вот­но е са­мо един „из­растък" на Груповата Душа; ко­га­то та­зи част от Груповата Душа „умира", фак­ти­чес­ки тя би­ва вед­на­га за­меня­на с дру­га по­доб­на част.

Следователно, ко­га­то се из­п­ра­вим пред глед­ка­та на „смъртта" в мине- ралното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко то царство, то­ва е са­мо ед­на приви- дност, ед­на илюзия, ко­ято ни очак­ва в све­та на Майя. В дейс­т­ви­тел­ност уми­ра един­с­т­ве­но „човекът", кой­то е нап­ред­нал до та­ка­ва сте­пен в сво­ята индивидуализация, че „слиза" из­ця­ло в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, за да из­пъл­ни за­да­чи­те си през вся­ка ед­на от сво­ите пос­ле­до­ва­тел­ни ин­ка- рнации.

И така, да се го­во­ри за „смърт", има сми­съл един­с­т­ве­но по от­но­ше­ние на чо­ве­ка и не­го­вия зе­мен живот.

Ако се за­дъл­бо­чим в та­зи констатация, ние тряб­ва да до­ба­вим и още нещо: всъщ­ност един­с­т­ве­но чо­ве­кът е този, кой­то дейс­т­ви­тел­но из­жи­вя­ва смъртта.

Следователно, окул­т­но­то из­с­лед­ва­не показва, че са­мо на чо­ве­ка е да­де­на въз­мож­нос­т­та за ед­но дейс­т­ви­телно пре­одо­ля­ва­не на смъртта, за ед­на дейс­т­ви­тел­на по­бе­да над смъртта. Защото при всич­ки дру­ги при­родни съ­щес­т­ва смър­т­та е са­мо привидна, в дейс­т­ви­тел­ност при тях тя не съществува. Ако се из­диг­нем на­горе до Съществата на вис­ши­те Йера- рхии, ние бих­ме открили, че те съ­що не поз­на­ват смъртта, по­не не и в ней­на­та чо­веш­ка разновидност; защото, об­що взето, ре­ал­на­та смърт, т.е. смър­т­та в ус­ло­ви­ята на фи­зи­ческия свят, съ­щес­т­ву­ва са­мо за оне­зи същества, ко­ито очак­ват да пос­тиг­нат не­що за се­бе си в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. А как­во има да пос­тиг­не за се­бе си чо­ве­кът в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят? Своето Азово съзнание! И той ни­ко­га не би мо­гъл да го пос­тиг­не без при­със­т­ви­ето на смъртта. Да, ня­ма ни­ка­къв сми- съл да се го­во­ри за „смъртта" как­то при съществата, ко­ито сто­ят под човека, та­ка и при Съществата, които сто­ят над човека.

И се­га ста­ва на­пъл­но ясно: За нас не съ­щес­т­ву­ва аб­со­лют­но ни­как­ва въз­мож­ност да заличим, да уни­щожим спо­ме­на за на­й-г­ран­ди­оз­но­то Земно събитие, ко­ето бе­ше из­вър­ше­но от оно­ва Същество, ко­ето на­ри­ча ме
Христово Същество. Ние чес­то пъ­ти сме изтъквали, че на­й-г­ран­ди­оз­но­то де­ло на Христовото Същество се свеж­да до Мистерията на Голгота. Но как­во пос­тиг­на Христовото Същество при Мистерията на Голгота? Победата над смър­т­та чрез си­ли­те на живота! И къ­де би мог­ла да бъ­де из­во­юва­на та­зи по­бе­да над смъртта? Би ли мог­ла да бъ­де из­во­юва­на във вис­ши­те светове? Не! От ед­на страна, как­то ве­че ста­на дума, за „смърт" всред пред­с­та­ви­те­ли­те на по­-низ­ши­те царства: минералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тинското, изоб­що не мо­же да се говори, по­не­же ней­на­та ис­тин­с­ка същ­ност се ко­ре­ни в по-висшите, свръх­се­тивни светове. От дру­га страна, как­то спо­ме­нах в пос­лед­ни­те ми лек­ции от та­зи зима, при вис­ши­те Същества съ­що не мо­же да се го­во­ри за „смърт", а са­мо за преоб- разяване, ме­та­мор­фо­за и т.н. За он­зи от­ря­зък от живота, кой­то ние на­ри­ча­ме „смърт", мо­же да се го­во­ри са­мо при човека. И чо­ве­кът мо­же да срещне, да из­жи­вее та­зи смърт един­с­т­ве­но на фи­зи­чес­кия план. Ако не би сля­зъл до рав­ни­ще­то на фи­зи­чес­кия план, чо­ве­кът ни­ко­га не би уз­нал ни­що за смъртта. В дру­ги­те све­то­ве съ­щес­т­ву­ва не това, ко­ето ние на­ри­ча­ме „смърт", а са­мо про­мя­на на формите, видоизменение, метаморфоза. Ако Христос тряб­ва­ше да ми­не през смъртта, Той по не­об­хо­ди­мост бе­ше длъ­жен да сто­ри то­ва не другаде, а на фи­зи­чес­кия план! Защото единстве­но тук Той мо­же­ше да из­жи­вее смъртта.

И така, ние се убеждаваме, че до­ри вис­ши­те истини, свър­за­ни с ис­то­ри­чес­ко­то из­рас­т­ва­не на човека, съ­що са по­то­пе­ни в све­та на Майя. Но до­ка­то за всич­ки дру­ги ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия ние бих­ме мог­ли да се по­зо­вем на на­ше­то мис­ле­не и да заявим: „Да, вяр­но е, че тук на фи­зи­чес­кия план се ра­зиг­ра­ва ед­но или дру­го ис­то­ри­чес­ко събитие, оба­че не­го­ви­те ис­тин­с­ки при­чи­ни са го­ре в ду­хов­ния свят", то за Мистерията на Гол- гота ние съв­сем не мо­жем да твърдим: Да, Мистерията на Голгота се ра­зиг­ра­ва тук до­лу на фи­зи­ческия план, а нейното, та­ка да се каже, съот- ветствие, е го­ре в ду­хов­ния свят. Естествено, са­ми­ят Христос при­над­ле­жи към ду­хов­ни­те светове, и от там Той се спус­ка до­лу на фи­зи­чес­кия план. Обаче за онова, което се ра­зиг­ра­ва ка­то Мистерия на Голгота, из- об­що не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв ду­хо­вен първообраз, ка­къв­то ние ос­но­ва­тел­но търсим, ко­га­то ста­ва ду­ма ос­та­на­ли­те ис­то­ри­чес­ки събития. Мис- терията на Голгота е един­с­т­ве­но­то ис­то­ри­чес­ко събитие, ко­ето би мог­ло да се разиграе, как­то и стана, са­мо на фи­зи­чес­кия план.

Едно от мно­го­то въз­мож­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за Мистерията на Голгота, ко­ито мо­гат да бъ­дат из­в­ле­че­ни от окул­т­на­та наука, е нап­ри­мер това, че през след­ва­щи­те три хилядолетия, как­то чес­то сме изтъквали, съ­бити­ето от Дамаск*37 от­но­во ще се яви пред ду­хов­ния пог­лед на дос­та­тъч­но го­лям брой хора. Или с дру­ги думи: те­зи хора, ко­ито ще раз­ви­ят у се­бе си та­ки­ва качества, ще са в със­то­яние да въз­п­ри­емат Христос - ка­то ете­рен
об­раз - нап­ра­во в ас­т­рал­ния свят, ка­къв­то бе­ше и слу­ча­ят с апос­тол Па- вел пред пор­ти­те на Дамаск. Това из­к­лю­чи­тел­но събитие, ко­ето ще поз­во­ли на все по­ве­че и по­ве­че хо­ра да въз­п­ри­емат етерния Христос - с по­мощ­та на сво­ите на­рас­т­ва­щи свръх­се­тив­ни спо­соб­нос­ти - за­поч­на ед­ва в на­ча­ло­то на на­шия 20 век. Постепенно, за­поч­вай­ки от 20 век, те­зи спо­соб­нос­ти ще ста­нат дос­то­яние на все по­ве­че и по­ве­че хо­ра през след­ва­щи­те три хилядолетия. А то­ва означава, че след из­вес­т­но вре­ме дос­та­тъ­чен брой чо­веш­ки съ­щес­т­ва ще имат без­пог­реш­на­та си­гур­ност и зна- нието, ид­ва­що от не­пос­ред­с­т­ве­ния пог­лед в ду­хов­ни­те светове, че Хрис- тос е ед­на обек­тив­на реалност, че Той е жив и сега, в нас­то­ящия момент, и че за­нап­ред те ще мо­гат да вник­нат не са­мо в начина, по кой­то Той жи­вее в нас­то­ящия момент, но и - съ­що как­то апос­тол Павел - ще стиг­нат до убеждението, че след ка­то е ми­нал през смъртта, Той е възкръс- нал. Обаче ис­тин­с­ки­те при­чи­ни за всич­ко то­ва не мо­гат да бъ­дат тър­се­ни в ду­хов­ни­те светове; те са имен­но тук, във фи­зи­чес­кия свят.

Следователно, ако днес ня­кой ве­че е стиг­нал до там, че за­поч­ва да про- умява, да раз­би­ра те­зи неща, а именно да раз­би­ра как нап­ред­ва раз­ви­ти­ето на са­мия Христос и свър­за­ни­те с то­ва раз­ви­тие свръх­се­тив­ни чо­вешки способности, след ка­то е стиг­нал до всич­ко то­ва чрез Духовната наука, то­га­ва ве­че ня­ма ни­как­ви пречки, ко­га­то после, след ка­то е ми­нал през Портата на смъртта, той лич­но да учас­т­ву­ва в то­зи процес, кой­то дейс­т­ви­тел­но се про­явя­ва ка­то ед­но първоначално, ед­ва до­ло­ви­мо прос­вет­ва­не на Христос в све­та на човека. И така, онзи, кой­то днес в сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло съз­на­тел­но се под­гот­вя за то­ва събитие, от­ново ще мо­же да го из­жи­вее в своя живот, про­ти­чащ меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то но­во раждане. Обаче, ко­гато оне­зи чо­веш­ки същества, ко­ито не ис­кат да се подготвят, ко­ито в та­зи ин­кар­на­ция не се бо­рят за яс­но­то и все­об­х­ват­но раз­би­ра­не на Христовото Събитие, нав­ля­зат в жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, те изоб­що не ус­пя­ват да на­учат как­во­то и да е от­нос­но Христос и Неговия път, за­поч­ващ от на­шия век и продължаващ, на пър­во време, през след­ва­щи­те три хилядолетия.

Те тряб­ва да чакат, до­ка­то се ин­кар­ни­рат отново, за да се под­гот­вят в сво­ите фи­зи­чес­ки тела. Следователно, онова, ко­ето тряб­ва­ше да се про­яви ка­то при­чи­на за ця­ла­та ево­лю­ция на Христовото Същество в рамки­те на фи­зи­чес­кия свят, как­то и пос­ле­ди­ци­те от та­зи смърт, всич­ко то­ва мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо там, дъл­бо­ко вът­ре във фи­зи­чес­ко­то тяло. Да, из­г­леж­да от всич­ки фак­ти от ду­хов­ния живот, ко­ито са от ре­шава­ща важ­ност за нас, Мистерията на Голгота е единственият, кой­то мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо там, дъл­боко вът­ре във фи­зи­чес­ко­то тяло. Едва по­-къс­но Мистерията на Голгота мо­же да про­дъл­жи сво­ето раз­ви­тие във вис­ши­те светове. Обаче пър­во­на­чал­но­то раз­би­ра­не на та­зи Мистерия,
ние мо­жем да пос­тиг­нем са­мо тук, в на­ши­те фи­зи­чес­ки те­ла на Земята. Както от ед­на стра­на Мистерията на Голгота ни­ко­га не би мог­ла да се ра­зиг­рае във вис­ши­те све­то­ве и да има своя пър­во­об­раз там, във вис­ши­те светове, а пред­с­тав­ля­ва ед­но съ­би­ти­е­,ко­ето - имен­но по­не­же включ­ва смър­т­та в се­бе си и се вмес­т­ва из­к­лю­чи­тел­но и са­мо във фи­зи­чес­кия план, та­ка и от дру­га стра­на ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на Мистерията на Голгота мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо на фи­зи­чес­кия план. Ето за­що на­й-­важ­на­та за­да­ча на чо­ве­ка е да стиг­не до то­ва раз­би­ра не в рам­ки­те на ед­на или дру­га от сво­ите инкарнации.

И така, ето че ние се до­кос­ва­ме до не­що забележително, ко­ето про­явя­ва сво­ите реални, не­пос­ред­с­т­ве­но ис­тин­ни чер­ти имен­но на фи­зи­чес­кия план. Следователно, как­во е ре­ал­но на фи­зи­чес­кия план? Истински ре­ал­но на фи­зи­чес­кия план - та­ка че да се оп­рем на не­го и да знаем: Ето сега, аз се опи­рам на ед­на ис­тина! - е не друго, а смъртта, оба­че не смър­т­та в минералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царство, а смър­т­та в чо­веш­ко­то царство, не минералната, рас­ти­тел­на и жи­во­тин­с­ка смърт, а чо­веш­ка­та смърт! И ако ис­ка­ме от­но­во да изу­чим ед­но или дру­го ис­то­ри­чес­ко събитие, ко­ето е ста­на­ло в хо­да на Земната ево­люция, ние има­ме пъл­но­то пра­во да тър­сим не­го­вия ду­хо­вен първообраз, и то­ва се от­на­ся за вся­ко ис­то­ри­ческо събитие, с из­к­лю­че­ние на Мистерията на Голгота. В ней­но ли­це ние има­ме нещо, ко­ето - такова, как­вото е - бе­зус­лов­но при­над­ле­жи към све­та на истината.

Но из­вън­ред­но ин­те­рес­но е, че днес из­ли­за на пре­ден план и обратната, ос­пор­ва­на­та стра­на на съ­що­то Събитие. Извънредно за­бе­ле­жи­тел­но е да видим, как днес то­ва Събитие на Голгота би­ва на­пъл­но от­ри­чано, как хо­ра­та - имам пред­вид офи­ци­ал­на­та ис­то­ри­чес­ка на­ука - твърдят, че в та­зи об­ласт ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти изоб­що не мо­гат да бъ­дат доказани. И действително, сред важ­ни­те ис­то­ри­чес­ки фак­ти ед­ва ли съ­ществу­ва друг, кой­то да е тол­ко­ва труд­но до­ка­зу­ем от ис­то­ри­чес­ка глед­на точка, как­то Мистерията на Голгота. Замислете се, кол­ко по­-лес­но е да при­веж­да­ме ис­то­ри­чес­ки до­ка­за­тел­с­т­ва за съ­щес­т­ву­ва­не­то на един Сократ, на един Платон, или на ня­кой от ге­ро­ите на гръц­ка­та митология, до­кол­ко­то те са от зна­че­ние за ево­лю­ци­ята на човечеството; и кол­ко ло­гич­ни са до­во­ди­те на онези, ко­ито казват: Не съ­щес­т­ву­ват ни­какви ис­то­ри­чес­ки факти, че ня­ко­га Исус от Назарет е жи­вял на Земята! - Да, оба­че при Ми- стерията на Голго­та е не­въз­мож­но да си слу­жим с ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти така, как­то пра­вим това, раз­г­леж­дай­ки дру­ги­те го­ле­ми съ­би­тия от ис­то­ри­ята на човечеството.

Колко за­бе­ле­жи­тел­но е, че то­зи факт от външ­ния фи­зи­чес­ки план има тол­ко­ва мно­го об­що с всич­ки свръх се­тив­ни факти, ко­ито съ­що не под­ле­жат на доказване. И кол­ко мно­го са хората, ко­ито - ос­вен че от­ри­чат

А до­се­ща­те ли се, от ка­къв ха­рак­тер бе­ше убеж­де­ни­ето в ис­тин­нос­т­та на Мистерията на Голгота, що се от­на­ся до онези, ко­ито на­пи­са­ха Еванге- лията, с из­к­лю­че­ние на ав­то­ра на Евангелието от Йоан, кой­то бе­ше не­пос­ред­с­т­вен сви­де­тел на еван­гел­с­ки­те събития? Те да­леч не стиг­на­ха до сво­ето убеж­де­ние бла­го­даре­ние на външ­ни ис­то­ри­чес­ки факти, за­що­то те не раз­по­ла­га­ха с ни­що друго, ос­вен с ус­т­ни пре­да­ния и с мис­те­рийс­ки­те кни­ги - та­зи важ­на под­роб­ност е опи­са­на в „Духовното ръ­ко­вод­с­т­во на чо­ве­ка и чо­ве­чеството" -, и за ис­тин­с­ко­то ид­ва­не на Христос Исус те уз­на­ха от звез­д­ни­те констелации, до­кол­ко­то все още поз­на­ва­ха връз­ки­те меж­ду Макрокосмоса и Микрокосмоса. Те стиг­на­ха до сво­ето поз- нание, как­то то­ва е въз­мож­но и днес, ко­га­то ня­кой из­чис­ля­ва звез­д­ни­те кон­с­те­ла­ции за оп­ре­де­лен мо­мент от ми­ро­ва­та ис­тория и казва: След ка­то звез­д­ни­те кон­с­те­ла­ции са та­ки­ва и такива, на Земята тряб­ва да е до­шъл този, ко­гото на­ри­чат Христос!

Ето как стиг­на­ха до сво­ето убеж­де­ние в ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти ав­то­ри­те на три­те Евангелия - Матей, Марко и Лука. До съ­дър­жа­ни­ето на сво­ите Евангелия те стиг­на­ха по пъ­тя на ясновидството, оба­че до убежде­ни­ето те стиг­на­ха бла­го­да­ре­ние на звез­д­ни­те кон­с­те­ла­ции и съ­от­ветс­т­ви­ята меж­ду Макрокосмоса и Микрокосмоса. При еван­ге­лис­ти­те вя­ра­та прос­то бе­ше до­ба­ве­на към познанието.

Да до­каз­ва­ме не­точ­нос­т­та на това, ко­ето е станало, ка­то се по­зо­ва­ва­ме на греш­ки в хро­но­ло­ги­ята и „ис­торичността" на Евангелията, е без­на­деж­д­на задача. Като антропософи, тряб­ва да сме наясно: ние стъп­ва­ме на съв­сем дру­га поч­ва и мо­жем да раз­чи­та­ме глав­но на окул­т­но­то поз- нание.

Тъкмо по то­зи по­вод бих же­лал да на­пом­ня нещо, за ко­ето те­зи дни ста­на ду­ма на дру­го място: а именно, как пра­вил­ни­те възражения, т.е. въз- раженията, ко­ито са пра­вил­ни са­ми за се­бе си, не ви­на­ги ни доб­ли­жават до ре­ал­ния свят, за кой­то го­во­ри антропософията, та­ка че хо­ра­та спо­кой­но мо­гат да си имат сво­ите пра­вил­ни възражения, пра­вил­ни са­ми за се­бе си, без то­ва да про­ти­во­ре­чи на антропософията. В мо­ята лекция „Как да обос­но­ва­ва­ме теософията?"*38, аз си пос­лу­жих с ед­но срав­не­ние и раз- казах, как ед­но де­те всеки ден тряб­ва­ло да ку­пу­ва мал­ки бе­ли хлеб­че­та за се­мей­на­та закуска. От ед­на сел­с­ка фур­на то все­ки ден до­на­ся­ло по ед­но хлеб­че за два крайцера, та­ка че ви­на­ги тръг­ва­ло от къ­щи с де­сет край­це­ра в джо­ба си. Без да е кой знае ка­къв математик, де­те­то все­ки ден оти­ва­ло при Грайслер, та­ка се каз­вал та­мош­ния пе­кар и спо­кой­но се връ­ща­ло у до­ма с оп­ре­де­ле­ния брой хлебчета. Но ето че се­мейс­т­во­то оси­но­ви­ло дру­го де­те и се­га ве­че то тряб­ва­ло да хо­ди при Грайслер. Понеже смя­та­ло по-добре, то си казало: Сега ти по­лу­чи де­сет крайцера, де­сет де­ле­но на две пра­ви пет; зна­чи в къ­щи ти ще за­не­сеш пет хлебче- та. Но ка­то се върнало, то пос­та­ви­ло на ма­са­та шест хлебчета. И си ка- зало: Тук има ня­как­ва грешка, да­ли са ти повече, но ако тво­ята смет­ка е вярна, ут­ре ти ще до­не­сеш в къ­щи пет хлебчета. На след­ва­щия ден де­те­то от­но­во по­лу­чило де­сет край­це­ра и от­но­во до­нес­ло шест хлебчета. Сметката му би­ла вярна, са­мо че не от­го­ва­ря­ла на конкрет­на­та дейст- вителност, по­не­же дейс­т­ви­тел­нос­т­та би­ла съв­сем друга: Стопанинът на та­зи фур­на имал след­но­то правило: ако ня­кой ку­пу­вал хлеб­че­та за де­сет крайцера, той му да­вал ед­но хлеб­че в повече, следователно, вмес­то пет, да­вал шест. И така, въз­ра­же­ни­ето на де­те­то би­ло правилно, са­мо че то не от­го­ва­ряло на действителността.

Да, все­въз­мож­ни­те ос­т­ро­ум­ни въз­ра­же­ния сре­щу ан­т­ро­по­со­фи­ята мо­гат и да са правилни, са­мо че те ня­мат ни­що об­що с ре­ал­на­та действител- ност, по­не­же ре­ал­на­та дейс­т­ви­тел­ност се опи­ра на не­що съв­сем друго.

Смятам, че по­со­че­ни­ят при­мер дос­та­тъч­но крас­но­ре­чи­во показва, до­ри и от поз­на­ва­тел­на глед­на точка, съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду това, ко­ето е пра­вил­но са­мо за се­бе си, и това, ко­ето е вяр­но в дейс­т­ви­тел­ния свят, в све­та на истината.

Ето как чрез на­ши­те уси­лия да обяс­ним све­та на Майя и да го из­ве­дем от све­та на ис­ти­на­та - при ко­ето се оказа, че зад огъ­ня или топ­ли­на­та е скри­та жертвата, зад въз­ду­ха - струящата, без­ко­рис­т­на добродетел, зад во­да­та - ре­зиг­на­ци­ята -, днес към те­зи три ис­ти­ни ние добавяме, че ис­тин­с­ка­та същ­ност на Земята, на твър­дия еле­мент - то­ва е смъртта, смър­т­та ка­то един вид от­чуж­де­ние на суб­с­тан­ци­ята от ней­на­та соб­с­т­вена ми- сия. Но бла­го­да­ре­ние на то­ва отчуждение, на то­ва от­къс­ва­не от соб­с­т­ве­на­та мисия, в све­та на Майя или илюзията, нав­ли­за са­ма­та смърт, смър­-­

Ето как­во ис­ка­ме да при­ба­вим към ве­че поз­на­ти­те ан­т­ро­по­соф­с­ки по- нятия. Накрая не­ка още вед­нъж да отбележа, че до яс­но­та от­нос­но те­зи но­ви понятия, ко­ито ще са ни не­об­хо­ди­ми по­-къс­но за ед­но ос­нов­но про­уч­ва­не на Марковото Евангелие, ние ще стиг­нем са­мо чрез про­дъл­жи­тел­ни ме­ди­та­ции и са­мо след ка­то все по­-чес­то и по­-чес­то от­ва­ря­ме ду­ша­та си за това, ко­ето об­съж­дах­ме през пос­лед­ни­те дни. Защото Евангелието на .Марко*39 мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо с по­мощ­та на на­й-­важ­ни­те понятия, за­ся­га­щи ево­лю­ци­ята на све­та и човека.