Лекции изнесени в Дорнах от 19. до 22. 1924 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Определено мо­же да се каже, че пър­во­на­чал­на­та идея на праз­ни­ка бе­ше да про­бу­ди чо­веш­ко­то съз­на­ние и да му по­ка­же не­го­ва­та свър­за­ност с пре­ход­ни­те зем­ни неща, за раз­ли­ка от не­го­ва­та по­-д­ру­га свър­за­ност с из­вън­зем­ни­те съ­би­тия и факти. Това ва­жи осо­бе­но за Великденския празник, чи­ето раз­г­леж­да­не днес, т.е. спо­ред ан­т­ро­по­соф­с­ка­та глед­на точка, мо­же да го приб­ли­жи в още по­-го­ля­ма сте­пен до човека. В хо­да на пос­лед­ни­те три, четири, пет сто­ле­тия ци­ви­ли­зо­ва­ни­ят свят ми­на през та­ко­ва ду­шев­но­-ду­хов­но развитие, ко­ето все по­ве­че и по­ве­че от­к­ло­ни чо­ве­ка от връз­ки­те му с кос­ми­чес­ки­те сили. Човекът бе­ше все по­ве­че ограничаван, все по­ве­че при­нуж­да­ван да се съ­об­ра­зя­ва един­с­т­ве­но със зем­ни­те сили, да за­чи­та един­с­т­вено ма­те­ри­ал­ни­те съ­би­тия и факти.

В из­вес­тен сми­съл до­ри е логично, че с днеш­ни­те поз­на­ва­тел­ни сред­с­т­ва прос­то не мо­гат да се ус­та­но­вят ня­как­ви дру­ги от­но­ше­ния със света. И ако в пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те епо­хи или пък в пър­ви­те сто­ле­тия на христи­ян­с­т­во­то някой, кой­то бе­ше за­поз­нат с Мистериите и ако с то­га­ваш­но­то си ду­шев­но ус­т­ройс­т­во би могъл да вник­не в на­ше­то днеш­но познание, той нап­ра­во би се изумил: ни­ма чо­ве­кът е в със­то­яние да жи­вее без ни­как­ва признателност, без ни­как­во съз­на­ние за сво­ето извънземно, за сво­ето кос­ми­чес­ко отечество!

Тука аз бих же­лал да ски­ци­рам са­мо ня­кои подробности, за­що­то по­-точ­ни­те опи­са­ния са ве­че из­ло­же­ни в един или друг лек­ци­онен цикъл. Тези че­ти­ри лек­ции са за­мис­ле­ни имен­но за да ни свър­жат още по­-дъл­боко с Великдена; ето за­що аз ня­ма да се впус­кам в подробности.

Ако мис­ле­но се пре­не­сем в ня­коя от древ­ни­те ре­ли­ги­оз­ни системи, ед­на от тези, ко­ито сто­ят на­й-б­ли­зо до мо­дер­ния човек, не­съм­не­но е юдейс­ко­-­ев­рейс­ка­та ре­ли­ги­оз­на система.

Във вся­ка мо­но­те­ис­тич­на ре­ли­ги­оз­на сис­те­ма на древността, ние не­из­беж­но ще от­к­ри­ем прек­ло­не­ни­ето пред ед­но Божество, а кон­к­рет­но в

хрис­ти­ян­с­ко­то вероизповедание, то­ва е „пър­во­то лице" на Божеството или Бог Отец.

И забележете, че във всич­ки те­зи религии, ко­ито са вдъх­но­ве­ни от иде­ята за Бог Отец, във всич­ки тях, малко или мно­го пул­си­ра жи­ва­та връз­ка меж­ду то­зи Бог Отец и кос­ми­чес­ки­те си­ли на Луната, си­ли­те ко­ито пос­то­ян­но се из­ли­ват от Луната към Земята. Разбира се, от то­зи дре­вен спо- мен, от та­зи за­ви­си­мост на чо­ве­ка от Лунните сили, днес ед­ва ли е ос­та­на­ло не­що дру­го ос­вен от­б­ля­съ­ци от по­етич­но­то твор­чество, ко­ето ся­каш се раз­вих­ря под дейс­т­ви­ето на Лунните сили, как­то и она­зи тра­ди­ция в медицината, според ко­ято ем­б­ри­онал­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка се из­мер­ва имен­но в лунни, в лу­нар­ни месеци.

Обаче древ­ни­те све­тог­ле­ди бя­ха наясно, че ко­га­то чо­век сли­за от ду­хов­ния свят - къ­де­то пре­ди зем­но­то си въп­лъ­ще­ние той жи­вее ка­то ду­хов­но­-ду­шев­но съ­щес­т­во -,ко­га­то вли­за в сво­ето фи­зи­чес­ко битие, то­гава той ще бъ­де проникнат, им­п­рег­ни­ран от оне­зи импулси, ко­ито ид­ват от Лу- ната. И ако чо­ве­кът ис­ка да на­со­чи пог­ле­да си към всич­ко онова, ко­ето го фор­ми­ра ка­то жи­во същество, ко­ето пул­си­ра в не­го ка­то си­ли на ди- шането, ка­то си­ли на изхранването, изоб­що ка­то уни­вер­сал­ни си­ли на растежа, той тряб­ва да се обър­не не към Земните сили, а към из­въ­н-­Зем­ни­те сили. Обърне ли се към Земните сили, той ще ус­та­нови начина, по кой­то те се от­на­сят към него. Защото: ако ние ос­та­нем без ор­га­ни­зи­ра­ща­та фун­к­ция на из­въ­н-­Зем­ни­те сили, ако - ли­ше­ни от тях­на­та кос­ми­чес­ка по­мощ - ние прес­та­нем да под­дър­жа­ме плас­тичния об­лик на на­ше­то тяло, как­во би­ха да­ли то­га­ва Земните си­ли на на­ше­то тяло? В ми­га щом из­въ­н-­Зем­ни­те си­ли се от­д­ръп­нат от то­ва тя­ло и то бъ­де ос­та­ве­но са­мо на Земните сили, то­га­ва то се разпада, раз­ла­га се, прев­ръ­ща се в труп. Земните си­ли мо­гат да нап­ра­вят от чо­ве­ка са­мо един труп, те не мо­гат да из­г­ра­дят ни­ка­къв жив човек.

А оне­зи сили, ко­ито меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та под­дър­жат чо­ве­ка ка­то един жив и ця­лос­тен ор­га­ни­зъм и не му поз­во­ля­ват да се изос­та­ви на си­ли­те на раз­ру­ше­ни­ето и смъртта, си­ли­те ко­ито през це­лия зе­мен живот на чо­ве­ка се бо­рят сре­щу то­ва раз­ру­ше­ние - за­що­то те тряб­ва да се бо­рят сре­щу не­го - тях ние дължим на вли­яни­ето на Луната, на Лунните сили, на Лунната мощ.

Ако от ед­на стра­на приемем, че Лунните си­ли на­соч­ват и под­дър­жат фор­ми­ра­не­то на чо­веш­ко­то тяло, от дру­га стра­на ние тряб­ва да видим, как древ­ни­те ре­ли­гии по­чи­та­ха тък­мо тях, тък­мо те­зи сили, ко­ито - така да се ка­же - чрез раж­да­не­то вкар­ва­ха чо­ве­ка във фи­зи­чес­кия свят; и те ги по­чи­та­ха ка­то ба­щи­ни сили, ка­то си­ли на Бог Отец. И при пос­ве­те­ни­те на древ­на­та юдейс­ка ре­ли­гия жи­ве­еше яс­но­то съзнание, че от Луната се из­ли­ват оне­зи кос­ми­чес­ки сили, ко­ито във­ли­чат чо­ве­ка във фи­зи­чес-­
ко­то съществувание, и от ко­ито той се изтръгва, щом ми­не през Портата на смъртта.

Древните мо­но­те­ис­тич­ни ре­ли­гии има­ха та­зи особеност, че ка­ра­ха чо­ве­ка да се прек­ло­ни пред си­ли­те на Бог Отец, да ги при­еме в дъ­но­то на ду­ша­та си, да ги въз­ве­ли­чи в култа, в молитвата. Обаче в те­зи древ­ни ре­ли­гии има­ше мно­го по­-з­д­ра­ва логика, от кол­ко­то обик­но­ве­но се мисли.

Днес те­зи не­ща се пред­с­та­вят в ис­то­ри­ята съв­сем пог­реш­но и изопачено, за­що­то ис­то­ри­ята мо­же да се про­из­на­ся вър­ху тях са­мо въз ос­но­ва на външ­ни­те документи, тя не мо­же да чер­пи от наб­лю­де­ни­ята в ду­хов­ния свят.

Всъщност религиите, ко­ито от­п­ра­вя­ха взор към Луната, към Луната ка­то ду­хов­но Същество, въз­ник­на­ха срав­ни­тел­но по-късно. А пър­во­на­чал­ни­те ре­ли­гии - на­ред с та­зи пред­с­та­ва за Луната - има­ха ед­но яс­но усе­ща­не и за Слънчевите сили, до­ри и - на­ла­га се да го спо­ме­нем - за Сатурно- вите сили, но пре­ди всич­ко за си­ли­те на Слънцето.

Виждате ли, се­га ние нав­ли­за­ме в ед­но мно­го труд­но ис­то­ри­чес­ко раз- глеждане, чий­то обект ле­жи це­ли хи­ля­до­ле­тия пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на християнството. За то­ва ис­то­ри­чес­ко раз­г­леж­да­не не съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви външ­ни документи. Тази да­леч­на епо­ха е опи­са­на в мо­ята „Тайна наука" под име­то древ­но­ин­дийска кул­тур­на епоха. Следващата епо­ха е древноперсийската. В хо­да на те­зи две ци­ви­ли­за­ции чо­ве­кът се раз­ви­ва­ше по съв­сем друг начин, а не как­то впоследствие.

Практически през пос­лед­ни­те 2000 го­ди­ни всич­ки ние се раз­ви­ва­ме по та­къв начин, че прос­то не мо­жем да за­бе­ле­жим ог­ром­на­та пропаст, ко­ято ни де­ли от по­-ран­ни­те епохи. Да, та­зи про­паст ние на­ис­ти­на не мо­жем да видим. Например това, ко­ето в ду­ше­вен сми­съл се из­вър­ш­ва с чо­ве­ка в не­го­ва­та 30-та година, за пре­об­ла­да­ва­ща­та част от днеш­ни­те хо­ра то ос­та­ва в подсъзнанието. Но за човечеството, ко­ето жи­ве­еше в ос­мо­то или де­ве­то­то сто­ле­тие пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на християнството, те­зи не­ща бя­ха съ­вър­ше­но раз­лични. Тогава бе­ше така, че до към сво­ята 30-та година, чо­ве­кът се раз­ви­ва­ше по та­къв начин, що­то не­го­во­то раз­ви­тие про­ти­ча­ше ка­то един неп­ре­къс­нат процес. Обаче с нас­тъп­ва­не­то на 30-та година, с чо­ве­ка ста­ваше ед­на мощ­на промяна, ед­на метаморфоза. Тази ме­та­мор­фо­за тряб­ва да бъ­де опи­са­на се­га сме­ло и ре­шително.

В оне­зи древ­ни епо­хи мо­же­ше да се слу­чи нап­ри­мер следното: пре­ди да е на­вър­шил 30 години, един човек се за­поз­на­ва­ше с друг, по­-м­лад от него, с 3 или 4 го­ди­ни по-млад. После той ми­на­ва­ше през ме­та­морфо- зата; то­ва ста­ва­ше ня­къ­де око­ло не­го­ва­та 30-та година. По-нататък мо­же­ше да се слу­чи така, че те­зи хора да не се ви­дят за дъл­го вре­ме­.­.­.А още по­-на­та­тък те от­но­во се сре­ща­ха - Вие разбирате, че опис­вам не­ща­та с днеш­ни ду­ми и за­то­ва те из­г­леж­дат още по-крайни, още по­-ра­ди­ка-­
лни - и то­га­ва да ста­не така, че този, кой­то е ми­нал през ме­та­мор­фо­за­та на сво­ята 30 година, да бъ­де за­го­во­рен на ули­ца­та или къ­де­то и да е от другия, и изоб­що да не го познае. Толкова дъл­бо­ко бя­ха пре­об­ра­зе­ни не­го­ви­те спомени, не­го­ва­та памет.

И ние тряб­ва да сме сигурни, че в оне­зи древ­ни епо­хи съ­щес­т­ву­ва­ха та­ки­ва нап­рав­ле­ния - свър­за­ни с Мисте­ри­ите -,ко­ито под­дър­жа­ха оп­ре­де­ле­ни мал­ки общности, и те­зи общности, та­ка да се каже, „ре­гис­т­ри­раха" жи­во­та на мла­ди­те хора, за­що­то са­ми­те те заб­ра­вя­ха как­ви са би­ли по-рано, пре­ди метаморфозата, преди го­ля­ма­та про­мя­на в 30-та година, та­ка че тряб­ва­ше от­но­во да учат и да си при­пом­нят сво­ите пре­дишни из­жи­вя­ва­ния и срещи.Изобщо, щом те­зи хо­ра за­поч­ва­ха да съзнават: ами да, след моя 30 рож­ден ден аз ста­нах съв­сем друг, аз тряб­ва пър­во „да се оба­дя в регистратурата" или пък в от­дел „справки" /ес­тестве­но един мо­де­рен израз/, за да уз­ная мо­ите пре­диш­ни изживявания, то­га­ва те за­поч­ва­ха да раз­би­рат и сми­съ­ла на учението, ко­ето им говореше: в пър­ви­те 30 го­ди­ни от жи­во­та ви, вър­ху вас дейс­т­ву­ват пре­димно си­лите на Луна- та; след 30-та го­ди­на в раз­ви­ти­ето на ва­шия зе­мен жи­вот се включ­ват си­ли­те на Слънцето.

Обаче си­ли­те на Слънцето дейс­т­ву­ват по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин вър­ху човека, от­кол­ко­то си­ли­те на Луната. И как­во ли знае днеш­ния чо­век за си­ли­те на Слънцето? Той знае са­мо приб­ли­зи­тел­ни и съв­сем вън- ш­ни под­роб­нос­ти от фи­зи­чес­ко естество. Той знае нап­ри­мер - мо­ля да ме из­ви­ни­те - че Слънчевите сили го из­по­тя­ват ... или пък, че мо­же да си пра­ви слън­че­ви ба­ни и т.н....с дру­ги думи, до­ри и да е дос­тигнал до ня­кои те­ра­пев­тич­ни свойс­т­ва на Слънцето, днеш­ния чо­век раз­съж­да­ва за не­го съв­сем по­върхностно, съв­сем външно. Той изоб­що не до­ла­вя и не мо­же да из­ме­ри оне­зи съ­би­тия в своя живот, ко­ито се нап­рав­ля­ват от ду­хов­ни­те си­ли на Слънцето.

Последният ези­чес­ки Цезар - „вероотстъпникът" Юлиан все още мо­же­ше да от­к­ри­ва в да­леч­ни­те и сла­би от­б­ля­съ­ци на Мистериите не­що от те­зи ду­хов­ни си­ли на Слънцето. И ко­га­то се опи­та да ги съ­жи­ви за офи- ци­ал­ния жи­вот на империята, да ре­аби­ли­ти­ра Слънчевия култ, той бе­ше убит по вре­ме на по­хо­да към Персия. Ето кол­ко мо­гъ­щи бя­ха силите, ко­ито през пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки сто­ле­тия действуваха, за да уни­щожат вся­ка сле­да от по­доб­но знание, от по­доб­но от­но­ше­ние към Слънцето.

Ето за­що не е чудно, че днеш­ни­ят чо­век не мо­же да стиг­не до поз­на­ни­ето за те­зи неща. Докато Лунните си­ли пред­с­тав­ля­ват онова, ко­ето де­тер­ми­ни­ра човека, ко­ето го из­пъл­ва с ед­на не­умо­ли­ма вът­реш­на не­об- ходимост, та­ка че той е длъ­жен да пос­тъп­ва спо­ред за­ко­ни­те на сво­ите инстинкти, на своя темперамент, емоции, изоб­що спо­ред ця­ло­то си фи­зи­чес­ко­-­етер­но тяло, то ду­хов­ни­те Слънчеви си­ли ос­во­бож­да­ват чо­века
от та­зи необходимост. Те претопяват, та­ка да се каже, си­ла­та на та­зи необходимост, пре­то­пя­ват я в самия човек, та­ка че чрез Слънчевите си­ли той ста­ва ед­но сво­бод­но същество.

В древ­ни­те епо­хи то­зи ре­ши­те­лен мо­мент от раз­ви­ти­ето на чо­ве­ка бе­ше обект на се­ри­оз­но наблюдение. Тъкмо в сво­ята 30 го­ди­на той ста­ва­ше един Слънчев човек, един сво­бо­ден човек. Преди та­зи въз­раст той ос­та­ва­ше Лунен човек, нес­во­бо­ден човек. Днес те­зи въз­дейс­т­вия са тяс­но впле­те­ни ед­но в друго. Днес в дет­с­ка­та възраст, на­ред с Лунните си­ли дейс­т­ву­ват и Слънчевите сили, а до­ри и в нап­ред­на­ла­та въз­раст на­ред със Слънчевите, дейс­т­ву­ват и Лунните сили. Така че днес те­зи не­ща - сво­бо­да и не­об­хо­ди­мост - са в из­вес­т­но без­ре­дие нас­ла­га­ни ед­но през дру­го в съд­ба­та на човека. Но да­леч не ви­на­ги е би­ло така. В древ­ни­те пре­дис­то­ри­чес­ки епо­хи за ко­ито го­во­ря сега, в хо­да на живота, Лунните и Слънчеви дейс­т­вия бя­ха стро­го раз­г­ра­ни­ча­ва­ни ед­но от друго. И за­то­ва по от­но­ше­ние на те­зи древ­ни хо­ра - впро­чем счи­та­ше се за не­що патологично, за не­що абнормно, ако един чо­век не ми­на­ва­ше през ре­ши­тел­на­та ме­та­мор­фо­за в сво­ята 30 го­ди­на - спря­мо те­зи хо­ра прос­то се знаеше: те ще се ро­дят не веднъж, а два пъти. И щом не­чие раз­ви­тие нап­ред­ва­ше по та­къв начин, че то­ва второ, Слънчево раж­да­не - пър­во­то се зна­еше ка­то Лунно раж­да­не - се оказ­ва­ше непълно, или пък из­па­да­ше в труд­нос­ти и застой, то­га­ва хо­ра­та се об­ръ­ща­ха към оп­ре­де­ле­ни упраж- нения, към оп­ре­де­ле­ни кул­то­ви действия, изоб­що към оп­ре­де­ле­ни лич- ности, ко­ито бя­ха пос­ве­те­ни в Мистериите. С тях­на по­мощ те ми­на­ва­ха през та­ки­ва процедури, ко­ито ос­та­ва­ха не­поз­на­ти за ос­та­на­ло­то човече- ство. И за те­зи хо­ра се знаеше, че те са ро­де­ни за вто­ри път.

Ако в ори­ен­тал­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра днес от­к­ри­ете из­ра­за „пов­тор­но роде- ни", той ня­ма да ви ка­же не­що съ­ществено. Аз на­ис­ти­на бих же­лал да се обър­на към все­ки ориенталист, към все­ки един от поз­на­ва­чи­те на сан­с­к­рит - на­дя­вам се, че всред нас е и на­-шия при­ятел про­ф.­ Бек - и да попи- там: Могат ли днес, до­ри строго на­уч­ни­те и лин­г­вис­тич­ни из­с­лед­ва­ния да ни от­го­во­рят яс­но и недвусмислено, как­во е ис­тин­с­ко­то зна­чение на из­ра­за „пов­тор­но родени". Разбира се, фор­мал­ни­те от­го­во­ри са не един и два, но до ис­тин­с­ко­то му зна­че­ние мо­гат да се до­бе­рат са­мо тези, ко­ито се ос­ме­лят да го по­тър­сят в съотношенията, из­ло­же­ни от мен в днеш­на­та лекция. До тях на­й-­вяр­но про­ник­ва не уни­вер­си­тет­с­кия шаблон, а ду­хов­но­то наблюдение. И сега, след ка­то Вие чух­те ре­зул­та­ти­те от ду­хов­но­то наблюдение, бих же­лал да по­пи­там кой­то и да е не пре­ду­бе­ден специалист, прис­тъп­ващ към ра­бо­та с до­ку­мен­ти­те и све­де­ни­ята на външ­на­та наука, да­ли та­зи външ­на на­ука не пот­вър­ж­да­ва точ­ка по точ­ка из­не­се­ни­те пред све­та ду­хов­но­-на­уч­ни факти. Рано или късно тя ще ги потвърди. Обаче ние тряб­ва да на­со­чим вни­ма­ни­ето си пред всич­ко към
оне­зи сили, ко­ито пред­хож­дат вся­ка до­ку­мен­тал­на наука, за­що­то с та­ка­ва до­ку­мен­тал­на на­ука чо­ве­кът изоб­що не мо­же да бъ­де разбран.

И така, не­ка от­п­ра­вим пог­лед към оне­зи древ­ни епохи, в ко­ито за Лун- ното раж­да­не на чо­ве­ка се го­во­ре­ше ка­то за сът­во­ре­ни­ето на чо­ве­ка от Бог Отец. Относно Слънчевото раж­да­не на човека, пос­ве­те­ни­те бя­ха на- ясно: в ду­хов­на­та ат­мос­фе­ра на Слънцето дейс­т­ву­ва си­ла­та на Христос, на Сина, и та­зи си­ла пра­ви от чо­век ед­но сво­бод­но същество. Поми- слете са­мо - как дейс­т­ву­ва та­зи сила, Слънчевата сила? Тя дейс­т­вува по та­къв начин, че ед­ва с ней­на по­мощ ние - ка­то зем­ни хо­ра - сме в със­то­яние да нап­ра­вим не­що от са­ми­те се­бе си. Ако към нас не бя­ха от­п­ра­ве­ни ос­во­бож­да­ва­щи­те Слънчеви сили, ко­ито раз­ру­ша­ват им­пулси­те на необходимостта, ние щях­ме да бъ­дем пос­та­ве­ни - ка­то стро­го де­тер­ми­ни­ра­ни съ­щес­т­ва - в ед­на не­из­мен­на и ско­ва­ва­ща при­род­на необходи- мост, ние не бих­ме из­рас­на­ли до там да из­пи­та­ме уда­ри­те на съдбата, не бих­ме из­рас­на­ли до не­об­хо­ди­мос­ти­те на съдбата.

И ко­га­то древ­ни­ят чо­век вди­га­ше пог­лед към Слънцето, той знаеше: Ето, аз съм зас­та­нал пред око­то на света, от ко­ето из­ви­ра си­ла­та на Хри- стос. Това кос­ми­чес­ко око не ме под­х­вър­ля на пре­диш­на­та ско­ва­ва ща необходимост, ко­ято тег­не­ше над мен при мо­ето Лунно раждане, и ко­ято под­чи­ня­ва­ше раз­ви­ти­ето ми един­с­т­ве­но на ве­ри­га­та от необходимо- сти. Тези Слънчеви сили, те­зи Христови сили, ко­ито се спус­кат от кос­ми­чес­ко­то око на Слънцето, во­дят до там, че по вре­ме на моя зе­мен жи­вот - вът­реш­но ос­во­бо­ден - аз мо­га да нап­ра­вя не­що от се­бе си, ко­ето Лунните си­ли ни­ко­га не би­ха ми позволили.

И в кос­ми­чес­ки­те Слънчеви си­ли чо­век виж­да­ше тък­мо та­зи въз­мож­ност - че мо­же да се преобрази, че мо­же да нап­ра­ви не­що от се­бе си.

Като до­пъл­не­ние и - та­ка да се ка­же - в скоби, бих же­лал да отбележа, че на тре­то мяс­то то­га­ваш­ни­те хо­ра пог­леж­да­ха и към си­ли­те на Сатурн. В Сатурновите си­ли те виж­да­ха всич­ко онова, ко­ето чо­век по­лу­ча­ва след ка­то ми­не през Портата на смъртта, с дру­ги ду­ми - след ка­то ми­не през тре­та­та зем­на метаморфоза.
Раждане = Лунно раж­да­не

Второ раж­да­не = Слънчево раж­да­не

Трето раж­да­не = Сатурново раждане, смърт, зем­на смърт
Да, на чо­ве­ка пред­с­то­еше да по­лу­чи и мо­гъ­щите Сатурнови сили, ко­ито то­га­ва пул­си­ра­ха в са­мия край на пла­не­тар­на­та система. Защото след не­го­ва­та тре­та метаморфоза, точ­но те­зи си­ли по­ема­ха човека, под кре­пя­ха го и го от­веж­да­ха на­вън в ду­хов­ния свят; те пра­ве­ха от чо­ве­ка ед­но кос-­

ми­чес­ко цяло. В то­зи смисъл бе­ше из­г­ра­ден и един още по­-д­ре­вен све- тоглед.

Обаче чо­ве­чес­т­во­то неп­ре­къс­на­то се развива. В хо­да на то­ва раз­ви­тие нас­тъ­пи ед­на епоха, в ко­ято Слънчеви­те дейс­т­вия вър­ху чо­ве­ка бя­ха из­вес­т­ни са­мо в Мистериите. И зна­ни­ята за Слънчевите си­ли се за­па­зи­ха на­й-­дъл­бо­ко в ме­ди­цин­с­ки­те нап­рав­ле­ния на Мистериите. Защото точ­но те­зи сили, ко­ито да­ва­ха на чо­века свободата, пре­дос­та­вяй­ки му въз­мож­нос­т­та на нап­ра­ви не­що от се­бе си, те­зи Слънчеви сили, Христови сили, съ­щев­ре­мен­но про­дъл­жа­ва­ха да жи­ве­ят в мно­го от зем­ни­те растения, как­то и в дру­ги зем­ни съ­щества под фор­ма­та на ле­чеб­ни средства.

Обаче човечеството, об­що взето, из­гу­би имен­но сво­ята връз­ка със Слън- цето. И ако в про­дъл­же­ние на дъл­го вре­ме хо­ра­та па­зе­ха све­ще­ния спо- мен: да, чо­ве­кът за­ви­си от Лунните сили, от ба­щи­ни­те сили, то съз­на­ни­ето за Слънчевите си­ли и за ос­во­бож­да­ва­щи­те им въздействия, бе­ше ве­че на­пъл­но угаснало. Това, ко­ето днес на­ри­ча­ме при­род­ни сили, са всъщ­ност аб­с­т­рак­т­но разбираните, аб­с­т­рак­т­но при­ема­ни­те Лунни сили. Обаче в хо­да на вре­ме­то Слънчевите си­ли все пак мо­же­ха да се изя­вят и те не­из­мен­но со­че­ха към но­си­те­ля на Христос, Исус от Назарет.

И Той тряб­ва­ше да ги поз­на­ва основно, за­що­то бе­ше оп­ре­де­лен да сва­ли на Земята и при­еме в соб­с­т­ве­ното си тя­ло имен­но те­зи Слънчеви сили, ко­ито в древ­ни­те Мистерии се от­к­ри­ва­ха на чо­ве­ка са­мо ако при сво­ето Посвещение той би се из­диг­нал до сфе­ра­та на Слънцето.

Вчера аз го­во­рих пред Вас точ­но за те­зи процеси. А на­й-­съ­щес­т­ве­но­то в слу­чая с Исус от Назарет бе­ше това, че промяната, ко­ято ста­на в не­го­ва­та 30 година, в пре­диш­ни­те епо­хи се из­вър­ш­ва­ше с всич­ки хора, но с та­зи разлика, че то­га­ва свет­ли­на­та на ду­хов­но­то Слънце про­ник­ва­ше са­мо външ­но в тях, до­ка­то се­га са­ми­ят ду­хо­вен по­ве­ли­тел на Слънцето, са­ми­ят Христос - ако тряб­ва да го на­ре­чем с ед­на чо­веш­ка ду­ма - се спус­на долу, за да по­тър­си убе­жи­ще в тя­ло­то на Исус от Назарет и за да се вклю­чи в не­го­во­то развитие. И тък­мо то­ва е на­й-­важ­но­то съ­би­тие в пла­не­тар­ния жи­вот на на­ша­та Земя, тък­мо то ле­жи в ос­но­ва­та на Голготска- та Мистерия.

Виждате ли, ис­тин­с­ка­та връз­ка меж­ду те­зи не­ща ста­ва ясна, са­мо ако от­п­ра­вим пог­лед към древ­ни­те Мисте­рии и ус­та­но­вим кол­ко ес­тес­т­вен и чо­веш­ки е из­г­леж­дал Великденския празник, за­що­то той всъщ­ност е и праз­ник на Посвещението. Преди всич­ко той ми­на­ва­ше през три степе- ни. Обаче пър­во­то изис­к­ва­не за да се стиг­не до ис­тин­с­ко Посвещение бе­ше това, че чо­ве­кът тряб­ва­ше да раз­вие в се­бе си та­ка­ва скром­ност, та­ко­ва смирение, за как­ви­то днес хо­ра­та ня­мат до­ри и на­й-­мал­ка пред- става. Днес хо­ра­та вярват, че по от­но­ше­ние на поз­на­ни­ето са из­вън­ред­но скромни, тъй ка­то из­пит­ват ис­тин­с­ка над­мен­ност към всеки, кой­то се ­
осме­ли да твърди, че виж­да в свръх­се­тив­ния свят. Да, днес то­ва е точ­но така. Но пре­ди хи­ля­ди години, в край­на­та точ­ка на Посвещението, чо­век сти­га­ше до там, че той прос­то не се счи­та­ше за чо­век и заявяваше: Сега аз съм длъ­жен да ста­на ве­че човек!

Днес ни­кой не мо­же да изис­к­ва от човека, що­то в оп­ре­де­лен мо­мент от своя живот, той да не се счи­та за чо­веш­ко същество. Обаче на вре­ме­то не­ща­та из­г­леж­да­ха така, че то­ва бе­ше глав­но­то условие, за да мо­же ня­кой да заяви: Наистина, пре­ди да сля­за до­лу в ед­но зем­но тяло, аз съ­що бях човек; пре­ди мо­ето въп­лъще­ние аз бях един ду­хов­но­-ду­ше­вен човек. После ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли бя­ха вка­ра­ни във фи­зи­чес­ко­то тяло, ко­ето по­лу­чих от мо­ята майка, от мо­ите родители. Да, те про­ник­на­ха в то­ва фи­зи­чес­ко тяло. Впрочем хо­ра­та ня­ма­ха ни­как­во съз­на­ние за начина, по кой­то в рам­ки­те на един дъ­лъг пе­ри­од от време, ду­ховни­те си­ли про­ник­ва­ха във фи­зи­чес­ка­та материя, в нер­в­но­-се­тив­на­та система, в рит­мич­на­та система, в систе­ма­та ве­щес­т­во­об­мен - край­ни­ци /*2/. Хората не зна­еха това. Разбира се, те съзнаваха, че вън от сво­ите се­ти­ва въз­п­ри­емат имен­но окол­ния фи­зи­чес­ки свят... Обаче, до­ри ако чо­век сти­га до там, че със сво­ите ду­хов­ни си­ли про­ник­ва дъл­бо­ко на­вът­ре в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, имай­ки се за един на­пъл­но развит, на­пъл­но зрял чо­век ... как­во мо­же той тогава? Той мо­же са­мо да гле­да на­вън с очи­те си, да слу­ша на­вън с уши­те си, да усе­ща на­вън с ко­жа­та си топ­ли­на или студ, гра­па­вия или гла­дък предмет: с ед­на дума, той мо­же да въз­п­ри­ема са­мо в по­со­ка навън, а не в по­со­ка навътре. С очи­те си той не мо­же да вник­не вът­ре в се­бе си, в на­й-­доб­рия слу­чай мо­же да се­ци­ра фи­зи­чес­кия труп и да вярва, че гле­да на­вът­ре в се­бе си. Обаче в дейс­т­ви­тел­ност то­ва съв­сем не е така. И ни­ма не зву­чи детински: ето, тук аз стоя пред ед­на къща; тя има прозорци, оба­че аз не ис­кам да пог­лед­на на­вът­ре през тях, а щом съ­бе­ра дос­та­тъч­но сили, на­ми­рам все­въз­мож­ни ин­с­т­ру­мен­ти и раз­ру­ша­вам къ­ща­та ... то­га­ва пред мен са от­дел­ни­те тухли, то­га­ва аз гле­дам са­мо в куп­чи­ни развалини. Точно та­ка се пос­тъп­ва днес. За да се на­учат да поз­на­ват човека, хо­ра­та просто го разрушават, раз­г­ло­бя­ват го; са­мо че по то­зи на­чин той не мо­же да бъ­де разбран. Това към ко­ето хо­ра­та на­соч­ват уси­ли­ята си, то изоб­що не е човекът! Искат ли да изу­чат човека, хо­ра­та тряб­ва да сме­нят по­со­ката: как­то днес виж­дат на­вън с очи­те си, как­то днес чу­ват на­вън с уши­те си, то­ва те тряб­ва да мо­гат, но в по­со­ка навът- ре. И всичко: очи, уши, ця­ла­та ко­жа ка­то се­ти­во за до­пир и топлина, вкус, обо­ня­ние - всич­ко то­ва древ­ни­те Мистерии на­ри­ча­ха вра­та­та към човека, пор­та­та към човека.

И Посвещението за­поч­ва­ше от там, че на окул­т­ния кан­ди­дат ста­ва­ше пре­дел­но ясно: аз ня­мам до­ри предчув­с­т­вие за човека, как мо­га да бъ­да то­га­ва човек! Аз тряб­ва пър­во да се изу­ча на то­ва - да се вглеж­дам на­
вът­ре в по­мощ­та на мо­ите сетива, как­то ина­че гле­дам на­вън в света. Да, та­зи бе­ше пър­ва­та сте­пен в древни­те Мистерии. И в мига, ко­га­то чо­ве­кът ов­ла­дя­ва­ше то­ва вглеждане, то­ва взи­ра­не в сво­ята соб­с­т­ве­на същ- ност, в то­зи миг той мо­же­ше да из­жи­вя­ва се­бе си съ­що и там, в пре­д-Зем­но­то си битие. Защото то­га­ва той зна­еше със сигурност: се­га аз съм в мо­ето ду­хов­но оте­чес­т­во /рис.2/

Пред вас е са­мо ед­на схе­ма­тич­на рисунка. Човекът гле­да навън; вмес­то това, той се на­уча­ва да гле­да на­вътре. Обаче в то­ва потапяне, в то­ва взи­ра­не навътре, той за­бе­ляз­ва­ше всичко, ко­ето бе­ше вло­же­но в чо­ве­ка от не­го­во­то кос­ми­чес­ко пре­д-­Зем­но съществувание, всичко, ко­ето бе­ше впле­те­но в не­го чрез очите, ушите, ко­жа­та и т.н. А по­-къс­но на то­зи чо­век за­поч­на­ха да внушават: ти би тряб­ва­ло да изу­чиш пър­во това, ко­ето ние на­ри­ча­ме днес ес­тес­т­ве­ни науки. Защото, как изу­ча­ва­ме днес ес­тес­т­ве­ни­те науки, как сти­га­ме до тях? Ние сти­га­ме до тях ка­то наб­лю­да­ва­ме и опис­ва­ме при­род­ни­те факти. Обаче то­ва е все едно, ако аз дъл­го вре­ме съм поз­на­вал един чо­век и ко­га­то се­га от­но­во тряб­ва да го раз­поз­ная тук или там, дой­де ня­кой и ми нареди: Добре, само, че пре­ди това, ти тряб­ва да заб­ра­виш всич­ко общо, ко­ето си имал с то­зи човек, ти не тряб­ва да си спом­няш как­во­то и да е, свър­за­но с него!