Лекции изнесени в Дорнах от 19. до 22. 1924 г

Представете си нап­ри­мер два­ма съпрузи. Представете си, че след из­вес­т­на раздяла, ко­га­то им пред­с­тои от­но­во да се видят, дой­де ня­кой и по­ис­ка от тях да заб­ра­вят всичко, ко­ето ги е свър­за­ло до сега! Естествено, аз бих мо­гъл да допусна, че в оп­ре­де­ле­ни слу­чаи то­ва би би­ло до­ри при- ятно... и все пак, съг­ла­се­те се, че жи­во­тът не мо­же да съ­щес­т­ву­ва при та­ки­ва условия. Обаче за­ко­ни­те на на­ша­та ци­ви­ли­за­ция изис­к­ват от мо­дер­ния чо­век точ­но това! Защото пре­ди още да е сля­зъл на Земята, чо­-­
векът ве­че познава, чо­ве­кът ве­че е изу­чил при­род­ни­те цар­с­т­ва от­към ду­хов­на­та им страна. И до­ка­то днес на чо­ве­ка се пре­по­ръч­ва да заб­ра­ви всич­ко онова, ко­ето - пре­ди да е сля­зъл във фи­зи­чес­ко въп­лъ­ще­ние - той е зна­ел за минералите, за растенията, за животните, на древ­ния кан­ди­дат за Посвещение в т.н. пър­ва сте­пен от Мистериите се казваше: Сега ти виж­даш кварц... И всич­ки уси­лия бя­ха на­соч­ва­ни към ед­на цел - той тряб­ва­ше да си спом­ни онова, ко­ето е зна­ел за квар­ца пре­ди сво­ето зем­но въплъщение... или пък ко­ето е зна­ел за лилията, за розата. Познание- то за при­род­ния свят бе­ше всъщ­ност ед­но припомняне. И щом ня­кой под­хож­да­ше към при­ро­доз­на­ни­ето ка­то към ед­но при­пом­ня­не на всич- ко, ко­ето е зна­ел пре­ди да сле­зе в зем­ния живот, то­гава той бе­ше до­пус­кан до вто­ра­та степен.

По вре­ме на вто­ра­та сте­пен чо­ве­кът изу­ча­ва­ше музика, как­то и това, ко­ето то­га­ва бе­ше архитектура, геометрия, ге­оде­зия и т.н. Какво впро­чем съ­дър­жа­ше та­зи вто­ра степен? Тя съ­дър­жа­ше всичко, ко­ето чо­векът въз­п­ри­ема не прос­то ка­то се вглеж­да с очи­те си и ка­то се вслуш­ва с уши­те си, а това, ко­ето той възпри­ема до­ка­то дейс­т­ви­тел­но нап­ред­ва и се из­ди­га в се­бе си. Тогава на кан­ди­да­ти­те за Посвещение се казваше: Ти вли­заш в чо­веш­ка­та хра­мо­ва пещера. Тази чо­веш­ка хра­мо­ва пе­ще­ра - нея ти тряб­ва да опоз­на­еш отвсякъде! Тя оли­цет­во­ря­ва­ше това, ко­ето бе­ше про­ник­на­то вклю­чи­тел­но и до фи­зи­чес­ки­те свойства, от ду­хов­но­-ду­шев­ни­те сили, от оне­зи ду­хов­но­-ду­шев­ни сили, из­г­раж­да­щи чо­ве­ка пре­ди зем­но­то му въп­лъ­щение. Така че, в слу­чая чо­век нах­лу­ва­ше в са­мия се­бе си. Веднага след то­ва той бе­ше предупреждаван: та­зи хра­мо­ва пе­ще­ра има три помещения, три камери. Едната ка­ме­ра бе­ше ка­ме­ра­та на мисле- нето: там ти тряб­ва да изу­чиш всичко, свър­за­но с мис­ле­не­то ... Да, ако на гла­ва­та се гле­да отвън, тя е твър­де малка,... но ако се гле­да отвътре, тя е голяма, го­ля­ма е кол­ко­то света... и в нея чо­век мо­же да раз­бе­ре сво­ята ду­хов на организация.

Тази бе­ше пър­ва­та камера.

Втората ка­ме­ра бе­ше свър­за­на с чувствата, с изу­ча­ва­не­то на чувствата. Третата ка­ме­ра бе­ше свър­за­на с волята, с изу­ча­ва­не­то на волята. Така че по то­зи на­чин окул­т­ни­те кан­ди­да­ти изу­ча­ва­ха как всъщ­ност е ор­га­ни­зи­ран чо­ве­ка с ог­лед на не­го­ви­те мисли, чув­с­т­ва и воля, уче­ха се да поз­на­ват онова, ко­ето има ед­на или дру­га стойност в ус­ло­ви­ята на зем­ния живот. Строго погледнато, при­ро­доз­на­ни­ето ня­ма го­ля­ма стойност за чо­веш­кия жи­вот на Земята. То се при­до­би­ва пре­ди още чо­ве­кът да е сля­зъл в сво­ето зем­но тяло. Тук оба­че ние сме длъж­ни да си припомним: в ду­хов­ния свят зна­ни­ята не се из­г­раж­дат спо­ред зем­на­та архитектура. Там до­ри му­зи­ка­та е ду­хо­вен мелос, зем­на­та му­зи­ка е са­мо това, ко­ето се про­еци­ра до­лу в зем­ния въздух; зем­на­та му­зи­ка е са­мо про­ек­ция на

След всич­ко това, кан­ди­да­тът по­тъ­ва­ше в се­бе си за да изу­чи „трика- мерния" чо­век в про­дъл­же­ние на ед­на зем­на инкарнация; кан­ди­да­тът по­тъ­ва­ше в се­бе си и външ­но­то наб­лю­де­ние по­ве­че не му бе­ше не­об­хо­димо. А в тре­та­та степен, кан­ди­да­тът се опит­ва­ше да изу­ча­ва чо­ве­ка не прос­то ка­то по­тъ­ва­ше в се­бе си, не прос­то ка­то из­жи­вя­ва­ше се­бе си в ду­хов­но отношение, а ка­то пре­на­ся­ше то­ва ду­хов­но отношение, те­зи ду­хов­ни от­но­ше­ния не­пос­ред­с­т­ве­но в чо­веш­ко­то тяло. Всички древ­ни Мистерии оз­на­ча­ва­ха та­зи сте­пен ка­то Портата на смъртта. Едва в то­зи мо­мент окул­т­ни­ят кан­ди­дат раз­би­ра­ше как из­г­леж­дат нещата, след ка­то чо­век по­ло­жи в зе­мя­та сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Само че меж­ду та­зи дейс­т­ви­тел­на смърт и ри­туали­те при Посвещението, съ­щес­т­ву­ва из­вес­т­на разлика. Защо е не­об­хо­ди­ма та­зи разлика, аз ще по­со­ча в след­ва­щи­те си лекции. Сега са­мо из­тък­вам оп­ре­де­ле­ни факти.

Когато дейс­т­ви­тел­но умира, чо­век по­ла­га сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло в гро- ба. Той не е свър­зан по­ве­че с него, не е по­ве­че под влас­т­та на зем­ни­те сили, ос­во­бо­ден е на­пъл­но от тях. Докато оба­че бе­ше все още свър­зан със сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло - ка­къв­то е слу­чая с Посвещението в древ­ни­те епо­хи -,чо­век тряб­ва­ше да из­воюва с вът­реш­ни­те си си­ли как­то ос­во­бож­да­ва­не­то от тялото, та­ка и всич­ко онова, ко­ето смър­т­та би му да­ла са­ма по се­бе си. В хо­да на Посвещението то­ва бе­ше край­но необходимо: да се раз­ви­ят мо­гъ­щи вът­реш­ни сили, чрез ко­ито ду­ша­та се ос­во­бож­да­ва от фи­зи­чес­ко­то тяло. И тък­мо те­зи сили, ко­ито да­ва­ха на чо­ве­ка въз­мож­нос­т­та да се ос­во­бо­ди от зем­но­то тяло, се­га ве­че мо­же­ха да се из­диг­нат към ед­но по­-вис­ше познание, как­во­то се­ти­ва­та и ра­зу­ма ни­ко­га не ус­пя­ва­ха да постигнат. Те пре­на­ся­ха да­ден чо­век в ду­ховния свят, съ­що как­то не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло го пос­та­вя всред прос­т­ран­с­т­ве­ни­те вза­имо­от­но­ше­ния на ма­те­ри­ал­ния свят. И то­га­ва окул­т­ни­ят кан­ди­дат про­умя­ва­ше ду­хов­но­-ду­шев­ния чо­век в се­бе си още приживе, пре­ди зем­на­та смърт. В то­зи слу­чай пред окул­т­ния кан­ди­дат Земята се явя­ва­ше ка­то ед­
на външна планета, ка­то ед­на звез­да и там - в древ­ни­те Мистерии - той тряб­ва­ше вмес­то със Земята, да жи­вее със Слънцето. Да, то­га­ва той доб­ре зна­еше как­во по­лу­ча­ва от Слънцето и как дейс­т­ву­ват Слънчевите си­ли в него.

След та­зи тре­та степен, ко­ято то­ку що описах, след­ва чет­вър­та­та степен. Тя дейс­т­ву­ва вър­ху окул­т­ния канди­дат приб­ли­зи­тел­но по след­ния на- чин. Когато на Земята един чо­век при­ема храна, ко­га­то яде картофи, ме­со и т.н, или пък ко­га­то пие во­да или чай, той без­пог­реш­но знае: то­ва ко­ето ям, е отвън, пос­ле то ми­нава вът­ре в мен. Както и с въз­ду­ха - пър­во той е отвън, а пос­ле вът­ре в мен. С дру­ги думи, чо­ве­кът е в та­кава връз­ка със зем­ни­те си­ли и субстанции, че всичко, ко­ето е вън, той мо­же да го но­си и вът­ре в се­бе си. Преди да ми­неш през Посвещението - та­ка се об­ръ­ща­ха древ­ни­те към окул­т­ния кан­ди­дат - ти си но­си­тел на зем­ни­те сили, но­си­тел на картофите, но­си­тел на те­леш­ко­то и т.н. Обаче след тре­та­та сте­пен на Посвещението, след ка­то ти е по­ве­ре­но всичко, ко­ето мо­же да ти се повери, след ка­то си ос­во­бо­ден от тялото, ти не ста­ваш но­си­тел на зем­ни­те сили, но­си­тел на картофите, но­си­тел на телешкото, а се прев­ръ­щаш в един но­си­тел на Слънчевите сили.

И това, ко­ето ид­ва от Слънчевите си­ли ка­то оп­ре­де­лен ду­хо­вен дар, не­го древ­ни­те Мистерии нав­ся­къ­де оз­на­ча­ва­ха ка­то Христос. И по те­зи при­чи­ни онзи, кой­то бе­ше ми­нал през три­те степени, мо­же­ше да се чув­с­т­ву­ва - как­то нап­ри­мер в ма­те­ри­ал­ния свят би мо­гъл да бъ­де прос­то един но­си­тел на те­леш­ко­то - да се чув­с­т­ву­ва ка­то един но­си­тел на Слънче- вите сили, и за­то­ва бе­ше на­ри­чан но­си­тел на Христос, Христофорус.

В по­ве­че­то от древ­ни­те Мистерии точ­но то­ва бе­ше оз­на­че­ни­ето за окул­т­ния кандидат, на­ми­ращ се се­га в чет­вър­та­та степен.

Третата сте­пен тряб­ва­ше да хвър­ли дос­та­тъч­но свет­ли­на вър­ху ня­кои подробности. Преди всич­ко тя трябва­ше да раз­к­рие на окул­т­ния канди- дат, как вся­как­ви страс­ти и вся­как­ви сил­ни желания, свър­за­ни с фи­зи- чес­ко­то тяло, из­чез­ват веднага, щом чо­век разбере: да, спо­ред ес­тес­т­во­то на мо­ето фи­зи­чес­ко тя­ло аз принад­ле­жа на Земята. Обаче Земята мо­же един­с­т­ве­но то­ва - да раз­ру­ши фи­зи­чес­ко­то тяло; тя не мо­же да го изгради, не мо­же да го поддържа. И се­га чо­ве­кът тряб­ва­ше да се за­поз­нае с гра­див­ни­те сили, ко­ито ид­ват от Космоса. Именно след ка­то ста­ва­ше Христофорус, той мо­же­ше да разбере, че в еле­мен­ти­те на Земята и в ней­ни­те ве­щес­т­ва - ма­кар и по не­ви­дим на­чин - съ­що дейс­т­ву­ват ду­хов­ни­те си­ли от звез­д­ния Космос. И ако изоб­що бих мо­гъл да пре­дам с дне- ш­ни ду­ми наставленията, ко­ито се да­ва­ха на окул­т­ния кан­ди­дат в оне­зи да­леч­ни епохи, аз бих се из­ра­зил при­мер­но така: „Ако ис­каш да изу­чиш не­ща­та за веществата, на­ука­та за елементите, ако ис­каш да изу­чиш как еле­мен­ти­те се свър­з­ват и отблъскват, ти тряб­ва да се вслу­шаш в ду­хов­-
ни­те си­ли на Космоса, за­що­то точ­но те­зи ду­хов­ни си­ли ра­бо­тят в еле­мен­ти­те на зем­ния свят. Но ако не си посветен, то­ва е изключено, За та­зи цел ти тряб­ва да се на­ми­раш в чет­вър­та­та степен. За да изу­ча­ваш химия, ти тряб­ва пър­во да се съ­юзиш със си­ли­те на Слънцето."

А по­мис­ле­те сега, ако днес на един фар­ма­цевт или химик, ко­ито ис­кат да при­до­би­ят на­уч­на степен, им бъде наложено: Добре, са­мо че пре­ди то­ва вие тряб­ва да се пос­та­ви­те спря­мо си­ли­те на Слънцето по съ­щия начин, как­то при­ема­те картофите, те­леш­ко­то и т.н. - ни­ма то­ва не е чис­то безумие! Обаче на вре­ме­то те­зи не­ща бя­ха реалност. И за то­га­ваш­ния чо­век бе­ше пре­дел­но ясно: с оне­зи сили, ко­ито жи­ве­ят в тя­ло­то и с ко­ито си слу­жа в обик­но­ве­но­то познание, с тях мо­га да изу­ча­вам са­мо гео- метрия, геодезия, му­зи­ка и ар­хитек­ту­ра ... с те­зи си­ли аз не мо­га да изу­ча­вам химия. Да, та­ка е, след ка­то мъд­рос­т­та на Посвещението по­тъ­на на­зад във вековете, всич­ки раз­съж­де­ния за хи­ми­ята са не­що съв­сем повърхностно.

За онзи, кой­то ис­ка дейс­т­ви­тел­но да нав­ле­зе в химията, те зву­чат нап­ра­во отчайващо; те се ба­зи­рат на външ­ни пред­пи­са­ния и наблюдения, те не ид­ват от вът­реш­но­то и ду­хов­но вник­ва­не в същ­нос­т­та на на­уката, на нещата.

И ако хо­ра­та би­ха ис­ка­ли да са ис­к­ре­ни и непредубедени, те щя­ха да кажат: тук е не­об­хо­ди­мо не­що съв­сем друго; да, ако чо­век ис­ка да изу­ча­ва химията, той тряб­ва да за­поч­не от не­що съв­сем друго. Слабост на познанието, сла­бост и ма­ло­ду­шие на поз­на­ни­ето е, щом чо­век не ус­пее да при­еме в сър­це­то си един та­къв импулс.

Но то­га­ва чо­ве­кът бе­ше мъдър. Той стиг­на до­ри до там, че ста­на ас­т­ро­ном - а това, ко­ето дой­де пос­ле ... да се гле­да на звез­ди­те отвън, да се прес­мя­тат тех­ни­те дви­же­ния и траектории, то би из­г­леж­да­ло днес съв­сем без­с­мис­ле­но ... за­що­то в звез­ди­те оби­та­ват ду­хов­ни Същества и до тях мо­же да се стигне, са­мо ако се пре­въз­мог­нат всич­ки въз­г­ле­ди про­из­ти­ча­щи от тялото, са­мо ако се пре­въз­мог­нат геометрията, тъй ка­то фак­ти­чес­ки в Космоса оби­та­ват ду­хов­ни­те пър­во­об­ра­зи на звез­ди­те ... И на вре­ме­то чо­век мо­же­ше да вникне в тях... Тогава той бе­ше мно­го по­-с­ро­ден с Възкресението ... Да, то­га­ва той мо­же­ше не­пос­ред­с­т­ве­но да виж­да как Луната и Слънчевите си­ли ра­бо­тят в зем­но­то тя­ло на човека.

Така или иначе, днес тряб­ва­ше да Ви опи­ша - и то от две раз­лич­ни стра­ни - как бе­ше из­жи­вян Великдена в древ­ни­те Мистерии, как бе­ше из­жи­вян той не прос­то в ед­но оп­ре­де­ле­но го­диш­но време, а в ед­на оп­ре­де ле­на сте­пен от раз­ви­ти­ето на човека: Великдена ка­то Възкресение на ду­хов­но­-ду­шев­ния човек, из­ди­га­що го от фи­зи­чес­ко­то тя­ло до ду­хов­ния Космос. Но вре­ме­то напредваше. От оне­зи епо­хи ос­та­на­ха са­мо да­леч ни отблясъци, ко­ито мис­те­рий­но­то обу­че­ние пос­то­ян­но при­пом­ня­ше на

Извън вся­ко съмнение, ние сти­га­ме до извода, че днеш­ния Великденски праз­ник е са­мо част от ис­то­ри­ята на Мистериите. Стига са­мо от­но­во да съ­жи­вим та­зи за­бе­ле­жи­тел­на част от жи­во­та на Мистериите, и ние вед­на­га ще стиг­нем до ис­тин­с­ко­то съ­дър­жа­ние на Великденския празник. И ако по­не мал­ко се приб­лижим до из­жи­вя­ва­ни­ята на един дре­вен пос­ве­тен - а то­ва е пред­мет на след­ва­щи­те лек­ции - ние лес­но ще мо­жем да си пред­с­та­вим как той се об­ръ­ща към се­бе си и казва: Едва сега, ед­ва след Посвещението, ми ста­на яс­но как дейс­т­ву­ват в мен ди­амет­рал­но про­ти­во­по­лож­ни­те си­ли на Слънцето и Луната. Вярно е, че в из­вес­тен сми­съл аз съм фор­ми­ран - ка­то фи­зи­чес­ки чо­век - имен­но от тях. Например мо­ите из­пък­на­ли или вдлъб­на­ти очи, моя пра­ви­лен или из­вит нос, всич­ки­те ми те­лес­ни фор­ми и органи, как­то и тях­на­та спо­соб­ност да растат, да рас­тат до­ри и днес чрез про­це­си­те на изхранването, всич­ко то­ва за­ви­си от си­ли­те на Луната. От те­зи си­ли за­ви­си вся­ка ед­на не­об­хо­ди­мост в моя живот. А това, че вът­ре в мо­ето тяло, аз мо­га да се обо­со­бя ка­то ед­но сво­бод­но същество, че мо­га да се пре­из­г­ра­дя сам и да се взе­ма в ръ­це­те си, всич­ко то за­ви­си от си­ли­те ни Слънцето, от си­ли­те на Христос. И ако съз­на­тел­но ис­кам да про­бу­дя в се­бе си всич­ко онова, ко­ето Слънчевите си­ли вла­га­ха в мен все пак по си­ла­та на ед­на не­об­хо­димост, аз тряб­ва да раз дви­жа в се­бе си имен­но те­зи Христови сили.

Да, ед­ва та­ка ние ще раз­бе­рем и начина, по кой­то днес чо­век все още от­п­ра­вя пог­лед към Слънцето и Луната, за да оп­ре­де­ли да­та­та на Велик- денския праз­ник не спо­ред друго, а спо­ред тях­на­та вза­им­на констела- ция. Виждаме, че все пак е ос­та­на­ло нещо, ко­ето ка­ра чо­ве­ка да се за­мис­ли и попита: Да, и ко­га е пър­ва­та не­де­ля след пър­во­то пъл­но­лу­ние на таз­го­диш­но­то про­лет­но равноденствие? С дру­ги думи, Великден­с­ки­ят праз­ник се оп­ре­де­ля спо­ред пър­ва­та не­де­ля след про­лет­но­то равно- денствие. А с то­ва се за­гат­ва - ут­ре ще се спрем още по­-под­роб­но на то­зи мо­мент - че в об­ли­ка на струк­ту­ри­те на Великденския праз­ник се на­мес­ва и нещо, ко­ето ид­ва от горе, от Космоса. Но иде­ята за Великдена, ми­съл­та за Великдена, тряб­ва от­но­во да се про­бу­ди в чо­веш­ко­то сърце. А тя мо­же да се про­бу­ди са­мо ако пог­лед­нем към древ­ни­те Мисте­рии и си спом­ним как пос­ве­те­ния пог­леж­да в се­бе си: Портата на човека!, как про­ник­ва в се­бе си: три­ка­мер­ния човек!, как се бо­ри за сво­ето освобож-
даване: Портата на смъртта! и как сво­бод­но се дви­жи в ду­хов­ния свят: прев­ръ­щай­ки се в Христофорус.

Самите Мистерии оба­че за­ля­зо­ха в он­зи час, ко­га­то мяс­то­то им тряб­ва­ше да се за­еме от сво­бод­но­то раз­витие на човека. Но се­га ид­ва времето, ко­га­то Мистериите тряб­ва да бъ­дат от­но­во намерени. И все­ки тряб­ва да е наясно, че за от­к­ри­ва­не­то на Мистериите, днес са не­об­хо­ди­ми об­щи и ор­га­ни­зи­ра­ни усилия, не­об­ходи­ми са - та­ка да се ка­же - институти!

От та­зи глед­на точка, дру­ги­ят ве­лик празник, Коледа, или Рождество Христово, по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да се смя­та за та­къв празник, кой­то въз­ро­ди Мистериите и ги нап­ра­ви дос­то­яние на всич­ки хо­ра по света. И тук вед­на­га ис­кам да изтъкна, че в сво­ето по­-на­та­тъш­но развитие, Ант- ропософското Общес­т­во /*3/ е длъж­но да бъ­де не друго, а са­ми­ят път към об­но­ве­ни­те об­що­чо­веш­ки Мистерии. И за­нап­ред Вашата ис­тинска задача, скъ­пи мои приятели, мо­же да бъ­де са­мо тази: с ед­но вяр­но раз­би­ра­не за нещата, да про­явя­вате ак­тив­на по­мощ в ук­реп­ва­не­то на те­зи са­мо­об­но­вя­ва­щи се Мистерии. За та­зи цел обаче, чо­веш­ки­ят жи­вот тряб­ва да бъ­де раз­г­ле­дан спо­ред не­го­ви­те три етапа: спо­ред он­зи етап, ко­га­то чо­век пог­леж­да в се­бе си; спо­ред он­зи етап, ко­га­то чо­век вли­за в се­бе си; и спо­ред он­зи етап, ко­га­то чо­век сти­га до съз­на­нието, как­во­то ина­че по­лу­ча­ва ед­ва с нас­тъп­ва­не­то на смъртта.

И накрая, ка­то спо­мен от днеш­на­та среща, аз бих же­лал да от­не­се­те в сър­ца­та си след­ни­те думи:

Застани пред Портата на чо­веш­кия жи­вот отново;

И виж там в ар­ка­та ней­на - ето Мировото Слово.

Вживей се не­ус­т­ра­ши­мо в дъл­би­ни­те на човека;

И в рож­де­ния час на све­та вник­ни ти полека.

- ма­кар че в то­зи слу­чай пог­ле­дът не ви­на­ги сти­га до „рож­де­ния час" на света, а са­мо до от­дел­ни не­го­ви сфе­ри -

Замисли се над чо­ве­ка и пред­с­мър­т­ния му вик;

И без­пог­реш­но от­к­рий в не­го на Духа пов­рат­ния миг.

Защото то­зи е ду­хов­ния ек­с­т­ракт от днеш­на­та ни среща:

Застани пред Портата на чо­веш­кия жи­вот отново;

И виж в ар­ка­та ней­на - ето Мировото Слово.

Вживей се не­ус­т­ра­ши­мо в дъл­би­ни­те на човека;

И в рож­де­ния час на све­та вник­ни ти полека.

Замисли се над чо­ве­ка и пред­с­мър­т­ния му вик;

И без­пог­реш­но от­к­рий в не­го на Духа пов­рат­ния миг.

Дорнах, 21 ап­рил 1924

А сега, поз­во­ле­те ми да се за­дъл­бо­ча пре­ди всич­ко в ас­т­ро­но­ми­чес­кия ас­пект на Великденския празник. Но, за да се ори­ен­ти­ра­ме в то­зи ас­т­ро­но­ми­чес­ки ас­пект на Великденския празник, не­об­хо­ди­мо е да по­го­ворим пре­ди то­ва за ня­кои под­роб­нос­ти от т.н. тай­на на Луната.

В древ­ни­те епохи, ко­ито все още па­зе­ха мис­те­рий­на­та мъдрост, пос­то­ян­но се го­во­ре­ше за тай­на­та на Луната и та­зи тай­на на Луната пос­то­ян­но се пос­та­вя­ше във връз­ка с чо­веш­ко­то същество, до­кол­ко­то чо­ве­кът бе­ше раз­г­леж­дан ка­то ду­хо­вен ек­с­т­ракт от це­лия Космос. Ние тряб­ва да сме на­пъл­но убедени, че спо­ред сво­ята ис­тин­с­ка същност, чо­ве­кът на­ис­ти­на е свър­зан с це­лия Космос, как­то и спо­ред сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, той е свър­зан със си­ли­те на Земята. С епо­ха­та на материализма, в съз­на­ни­ето на чо­ве­ка нах­лу ед­но съв­сем дру­го обяснение: Нищо от без­к­рай­ни­те прос­то­ри на Космоса - чи­ито ду­хов­ни от­ра­же­ния има­ме във фор­ма­та на съз­вез­ди­ята и в дви­же­ни­ята на звез­ди­те - ни­що от то­зи без­к­ра­ен Космос не дос­ти­га до чо­веш­ко­то съзнание; ни­що ос­вен външ­ни­те па­ра­мет­ри на звездите, тех­ни­те орбити, дви­же­ния и т.н.

Днешната ас­т­ро­но­мия не приз­на­ва как­ва­то и да е връз­ка меж­ду чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло и Космоса; тя изоб­що не допуска, че в ос­но­ва­та на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те отношения, кон­с­те­ла­ции и т.н. ле­жат не фи­зи­чес­ки ,а ду­хов­ни връзки.

Обаче все пак в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во пул­си­рат имен­но ду­хов­но­-ду­шев­ни сили, ко­ито са спло­те­ни око­ло Аза.И ду­хов­но­то наб­лю­де­ние ус­та­но­вя­ва не ед­на ком­пак­т­на сила, а не­обоз­ри­мо войн­с­т­во от ду­хов­ни Същества, ко­ито се изя­вя­ват във фор­ми­те на съзвездията, в дви­же­ни­ята на т.н. под­виж­ни звезди, в из­лъчва­ща­та се свет­ли­на от звез­ди­те и т.н.

Всичко онова, ко­ето жи­вее в звез­ди­те ка­то от­ра­же­ние на ду­хов­ни­те Същества, се на­ми­ра по от­но­ше­ние на чо­ве­ка в та­ка­ва вза­им­на връзка, как­ва­то от дру­га стра­на съ­щес­т­ву­ва меж­ду фи­зи­чес­кия чо­век и не­об­хо­дими­те му хра­ни­тел­ни ве­щес­т­ва от зем­ния ма­те­ри­ален свят. И за­то­ва чо­ве­кът зас­та­ва в на­й-б­лиз­ки от­но­шения с Космоса имен­но тогава, ко­га­то осъ­щес­т­вя­ва не­що от това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем тай­на на Луната.

Ако наб­лю­да­ва­ме Луната външно, от зем­на глед­на точка, тя ни се явя­ва в ед­на пос­то­ян­на метаморфоза. Ние за­бе­ляз­ва­ме Луната на­й-­ве­че ко­га­то тя све­ти с пъл­ния си диск. Да, ние наб­лю­да­ва­ме Луната, ка­то меж­дув­ре­мен­но приемаме, че тя е час­тич­но осветена: наполовина, чет­върт и т.н. Наред с този, ние има­ме и друг об­раз на Луната - на­ма­ля­ва­щия и из­чез­ващ сърп, след кой­то ид­ва Новолунието. После ци­къ­ла от­ново сти­га до Пълнолунието.

Днес всич­ко то­ва се обяс­ня­ва по та­къв начин, ся­каш Луната е са­мо ед­но мър­т­во тяло, ко­ето се дви­жи на вън в Космоса и ко­ето ни се пред­с­та­вя в раз­лич­ни форми, са­мо по­ра­ди раз­лич­ния ъгъл на Слънчевото освет- ление.

Обаче по то­зи на­чин значението, ко­ето има Луната за Земята и осо­бе­но за човечеството, да­леч не се из­черпва. Ние тряб­ва да сме наясно, че ко­га­то от­п­ра­вя­ме пог­лед към онова, ко­ето спо­ред фи­зи­чес­ки­те пред­с­тави зас­та­ва пред нас ка­то Пълнолуние, дейс­т­ву­вай­ки вър­ху нас имен­но от фи­зи­чес­ка глед­на точка, за нас то се явя­ва ка­то не­що съв­сем раз­лич­но от Новолунието, ко­ето впро­чем не дос­ти­га до нас ка­то се­тив­но възприятие. Независимо от то­ва обаче, ние съв­сем не тряб­ва да иг­но­ри­ра­ме ни­то Новолунието, ни­то не­го­ви­те въз­дейс­т­вия вър­ху нас. И ако има­ме съз­на­ние за кос­ми­чес­ки­те връз­ки и отношения, ще знаем: ето, се­га е мо­мен­та на Новолунието ... се­га Луната об­ръ­ща към нас сво­ята невидима, но за­то­ва пък още по­-ду­хов­на стра­на и та­зи стра­на или „фаза" е мно­го по­-ду­хов­на от фа­за­та на Пълнолунието, ко­га­то но­щем Луната ни за­ли­ва с обил­на­та си светлина.

Или ина­че казано, вед­нъж Луната над­вис­ва над нас в своя ця­лос­тен фи­зи­чес­ки облик, а друг път - в своя ця­лос­тен ду­хо­вен облик. Така че ние сме неп­ре­къс­на­то пос­та­ве­ни в рит­мич­на­та смя­на меж­ду фи­зи­чес­ка­та и ду­хов­на изя­ва на Луната.

Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем за как­во точ­но ста­ва дума, ние тряб­ва да се обър­нем към един факт, кой­то е подроб­но раз­г­леж­дан в мо­ята „Тайна Наука". Нека се спрем на то­зи факт: Някога Луната бе­ше вклю­че­на в тя­ло­то на Земята. Тя при­над­ле­же­ше към тя­ло­то на Земята. Но пос­ле тя се от­къс­на от Земята и ка­то ней­на „съседна" пла­не­та за­поч­на да оби­ка­ля око­ло Земята. Така че на чо­ве­ка тя дейс­т­ву­ва още от времето, ко­гато бе­ше свър­за­на със Земята.

Естествено, в она­зи епоха, ко­га­то Луната бе­ше вклю­че­на в тя­ло­то на Земята, чо­ве­кът из­г­леж­да­ше по един съ­вър­ше­но друг начин. След ка­то Луната се от­де­ли от Земята, ста­на и не­що друго. По от­но­ше­ние на оно- ва, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше Луната, Земята се­га из­г­леж­да­ше ка­то обедня- ла. И от то­га­ва насам, за сво­ето пластич­но изграждане, чо­ве­кът мо­же­ше да раз­чи­та не на съв­мес­т­ни­те Земни и Лунни сили, а са­мо на Земните сили.

Освен то­ва - всичко, ко­ето дейс­т­ву­ва­ше вър­ху човека, до­ка­то Луната бе­ше все още вклю­че­на в не­бес­но­то тя­ло на Земята, действуваше, та­ка да се ка­же - „от вътре", а след ка­то Луната се от­де­ли от Земята, то за­почна да дейс­т­ву­ва вър­ху „човека" „от вън" /рис.3/

Така че ние мо­жем да обобщим: в оне­зи да­леч­ни епо­хи от пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята, си­ли­те на Луната дейс­т­ву­ва­ха пре­ди всич­ко вър­ху
крайниците, вър­ху хо­ди­ла­та и нозете; те про­ник­ва­ха в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм от­до­лу нагоре. На то­зи етап обаче, Лунните си­ли има­ха съв­сем дру­га за­да­ча по от­но­ше­ние на човека.

И как се про­явя­ва­ше за­да­ча­та на Лунните сили?

Тази за­да­ча бе­ше свър­за­на с обстоятелството, че още пре­ди зем­на­та си инкарнация, чо­ве­кът има­ше съвсем оп­ре­де­ле­ни из­жи­вя­ва­ния от своето

/рис.3/

След ка­то Луната се от­де­ли от Земята, то­зи про­цес се из­ме­ни основно. В епо­ха­та пре­ди от­де­ля­не­то на Луната, ко­га­то при­вър­ш­ва­ше жи­во­та си меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, и все по­ве­че и по­ве­че се прибли­жа­ва­ше към Земята, чо­ве­кът се нуж­да­еше от оп­ре­де­ле­ни сили, с чи­ято по­мощ да ор­га­ни­зи­ра кос­мичес­кия етер, раз­п­ръс­нат из ця­ла­та Вселена; да го ор­га­ни­зи­ра око­ло се­бе си, око­ло своя Аз и сво­ето ас­т­рално тяло, та­ка че да му при­да­де ус­той­чи­ва­та фор­ма на ед­но соб­с­т­ве­но етер­но тяло. Малко пре­ди за­поч­ване­то на сво­ето зем­но съществувание, чо­ве­кът по­лу­ча­ва­ше те­зи си­ли от Луната, вклю­че­на все още в не­бесно­то тя­ло на Зе- мята. След от­де­ля­не­то на Луната, чо­ве­кът съ­що по­лу­ча­ва те­зи сили, ко­ито са му не­об­хо­дими, за да ор­га­ни­зи­ра сво­ето етер­но тяло, но ги по­лу­ча­ва по един съв­сем друг начин. Той ги по­лу­ча­ва от горе, от Луната, ко­ято се е от­де­ли­ла от Земята. Така че сега, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди вли­за­не­то си в зем­на инкарнация, за да ор­га­ни­зи­ра сво­ето етер­но тяло, чо­век

Това етер­но тя­ло тряб­ва­ше да бъ­де из­г­ра­де­но по та­къв начин, че да при­те­жа­ва ед­на външ­на и ед­на вът­решна страна. Нека да си пред­с­та­вим не­ща­та схематично. /рис.4/

Това етер­но тя­ло има ед­на външ­на и ед­на вът­реш­на страна. Ние мо­жем да си пред­с­та­вим още, че чо­век из­г­раж­да то­ва етер­но тя­ло от­към външ­на­та и от­към вът­реш­на­та му страна.

Когато чо­век из­г­раж­да външ­на­та стра­на на ете­р­но­то тяло, той се нуж­дае от си­ли­те на светлината, тъй като на­ред с дру­ги­те субстанции, етер­но­то тя­ло се фор­ми­ра пре­ди всич­ко от свет­ли­на­та на Космоса. Обаче за та­зи цел Слънчевата свет­ли­на е неупотребима. Тя не мо­же да да­де на чо­ве­ка оне­зи сили, от ко­ито той се нуждае, за да из­г­ра­ди сво­ето етер­но тяло. За та­зи цел е не­об­хо­ди­ма Лунната светлина, т.е. от­ра­зе­на­та от Луната - и в съ­що­то вре­ме зна­чи­тел­но из­ме­не­на - Слънчева светлина. Затова пък ця­ла­та светлина, която ни из­п­ра­ща Луната, ця­ла­та светлина, ко­ято се раз­ли­ва от Луната в прос­то­ри­те на Космоса, съ­дър­жа в се­бе си оп­ре­де­ле­ни сили, и те са ре­ша­ва­щи­те сили, за да мо­же чо­ве­кът при сли­за­не­то си към Земята да из­г­ра­ди външ­на­та стра­на на сво­ето етер­но тяло.

Обратно: с ду­хов­но­то из­лъч­ва­не на Луната - ко­ето съв­па­да с Новолуние- то - в Космоса нах­лу­ват та­ки­ва сили, от как­ви­то чо­век се нуждае, за да из­г­ра­ди вът­реш­на­та стра­на на сво­ето етер­но тяло.

Така че спо­соб­нос­т­та на чо­ве­ка да из­г­раж­да външ­на­та и вът­реш­на­та стра­на на сво­ето етер­но тяло, за­ви­си имен­но от то­зи ри­тъм меж­ду свет­лия диск на Пълнолунието и по­тъ­ва­щия в мра­ка сърп на Новолунието.

Лунните си­ли неп­ре­къс­на­то ра­бо­тят за чо­ве­ка и то­ва се дъл­жи на об- стоятелството, че в дейс­т­ви­тел­ност Луната съв­сем не е мър­т­во фи­зи­чес­ко тяло, как­то бъл­ну­ва днеш­на­та астрономия, а е про­ни­за­но от­в­ся­къ­де с ду­хов­ни сили; са­ма­та Луна - как­то ве­че спо­ме­нах­ме - при­ютя­ва не­въ­об­ра­зи­мо го­ля­мо войн­с­т­во от ду­ховни Същества.

Целият ду­хо­вен жи­вот на Луната за­ви­се­ше от начина, по кой­то ду­хов­ни­те Същества, на­ми­ра­щи се в нея наб­лю­да­ва­ха па­но­ра­ма­та на Всемира, на Космоса. И ако ми поз­во­ли­те ед­но об­раз­но срав­не­ние - ес­тес­т­вено то­ва е са­мо ед­но срав­не­ние - аз бих казал: оне­зи ду­хов­ни Същества от­п­ра­вя­ха своя взор пре­ди всич­ко към това, ко­ето бе­ше важ­но и но­во за тях, т.е. те от­п­ра­вя­ха взор към под­виж­ни­те звез­ди на на­ша­та пла­нетар­на система. И всичко, ко­ето ста­ва­ше на Луната - как­то впро­чем и пра­вил­на­та упот­ре­ба на Лунните си­ли от стра­на на човека, т.е. пра­вил­но­то из­г­раж­да­не на не­го­во­то етер­но тя­ло - всич­ко то­ва за­ви­се­ше от ре­зул­та­ти­те на наблюдението, ко­ето осъ­щес­т­вя­ва­ха те­зи Лунни Същества, взи­рай­ки се в под­виж­ни­те звезди на на­ша­та пла­не­тар­на система: Меркурий, Слънце и т.н.

Цялото то­ва зна­ние бе­ше доб­ре из­вес­т­но в древ­ни­те Мистерии. В мно­го от тях пос­ве­те­ни­те на­ис­ти­на знаеха: кон­с­те­ла­ци­ите и под­виж­ни­те съ­от­но­ше­ния в пла­не­тар­на­та система, ко­ято при­над­ле­жи на на­ша­та Земя, за­ви­сят от Луната, от ду­хов­ни­те Същества, ко­ито жи­ве­ят там, от тех­ния „наб­лю­да­те­лен пункт". Този факт на­ме­ри от­ра­же­ние и в не­що друго: имен­но Луната бе­ше схва­ща­на ка­то оп­ре­де­ля­ща­та точ­ка в пла­не­тар­ните вза­им­ни връз­ки и отношения, от ко­ито пък за­ви­се­ше и из­г­раж­да­не­то на чо­веш­ко­то етер­но тяло. С дру­ги думи, чо­ве­чес­т­во­то все пак разбра, че Лунните си­ли не са статични, а вза­имо­дейс­т­ву­ват по оп­ре­де­лен на­чин със си­ли­те на дру­ги­те под­виж­ни звезди. И всич­ко то­ва е за­пи­са­но в дни­те на седмицата.

Луна (Моnd) = ден на Луната, по­не­дел­ник /Montag/

а ве­че с ог­лед кон­с­те­ла­ци­ите и „наблюдението" на Луната

спря­мо Марс = ден на Марс, втор­ник /Маrdi/

спря­мо Меркурий = ден на Меркурий, сря­да /Меrcredi/

спря­мо Юпитер = ден на Юпитер, чет­вър­тък (нем­с­ки­ят Донар) /Dоnnеrstag/

спря­мо Венера = ден на Венера, пе­тък (нем­с­ка­та Фрайя) /Freitag/

спря­мо Сатурн = ден на Сатурн, съ­бо­та /Saturday/

спря­мо Слънцето /немски: Sonne/,

чи­ито пре­ки си­ли не се пол­з­ват от чо­ве­ка за из­г­раж­да­не на не­го­во­то етер­но тяло; в дейс­т­вие вли­зат са­мо от­ра­зе­ни­те от Луната Слънчеви си­ли = ден на Слънцето, не­де­ля /Sontag/

Така, от ед­на стра­на има­ме рит­мич­ния ход на Луната в нейния рас­тящ и чез­нещ све­тъл диск око­ло на­ша­та Земя, а от дру­га стра­на - ця­ла­та пла­не­тар­на система, та­ка да се каже, „регистрирана" в съз­на­ни­ето на човека: Да, Мистериите па­зе­ха дъл­бо­ко­то зна­ние за те­зи не­ща и мо­же­ха да по- твърдят: Ето, са­мо по­ра­ди това, че Лунните Същества мо­гат да пог­лед­нат към Марс, чо­ве­кът по­лу­ча­ва в сво­ето етер­но тя­ло спо­соб­нос­т­та да говори; са­мо по­ра­ди това, че Лунните Същества мо­гат да пог­лед­нат към Меркурий чо­век ус­пя­ва да вло­жи в сво­ето етер­но тя­ло спо­соб­нос­т­та за движение.

Ако пък чо­век ис­ка сам да го­во­ри с те­зи Лунни тайни, той мо­же да го нап­ра­ви под ед­на съв­сем дру­га форма: то­га­ва от ези­ка ще тряб­ва да из­рас­не евритмията. Евритмията на­ис­ти­на из­рас­т­ва от езика, и то след ка­то към не­го­ви­те тай­ни се под­хо­ди приб­ли­зи­тел­но по след­ния начин: ето, се­га Лунните Същества ве­че са от­п­ра­ви­ли взор към Марс и тех­ни­те наб­лю­де­ния са готови, но по­-на­та­тък ще тряб­ва да се прос­леди как те­зи наб­лю­де­ния се из­ме­нят след ка­то Лунните Същества са от­к­ло­ни­ли своя взор към Меркурий. Говорната спо­соб­ност на чо­ве­ка се прев­ръ­ща в ев­рит­мич­на способност, ед­ва след ка­то Марсовите опит­ности на Лунните Същества се тран­с­фор­ми­рат в Меркуриеви опитности. Този е кос­ми­чес­ки­ят сми­съл на нещата.

А това, ко­ето про­низ­ва чо­ве­ка ка­то спо­соб­ност за мъд­ри мисли, ко­ето го про­низ­ва ка­то мъд­рос­т,­той по­лу­ча­ва чрез опит­нос­ти­те на Лунните Съ- щества спря­мо Юпитер.

И ако по-нататък: всичко, ко­ето про­низ­ва чо­веш­ка­та ду­ша ка­то си­ли на лю­бов­та и красотата, не­го той по­лу­ча­ва чрез опит­нос­ти­те на Лунните Същества спря­мо Венера.
Всичко, ко­ето Лунните Същества ще уз­на­ят от наб­лю­де­ни­ето вър­ху Са- турн, то ще да­де - в пре­де­ли­те на етер­но­то тя­ло - вът­реш­на­та ду­шев­на топ­ли­на на човека. А онова, ко­ето тряб­ва да се дър­жи настрана, което тряб­ва - об­раз­но ка­за­но - да се отблъсне, за да не се сму­ти из­г­раж­да­не­то на етер­но­то тя­ло не­пос­ред­с­т­вено пре­ди по­ред­на­та ин­кар­на­ция на чове- ка, то во­ди сво­ето на­ча­ло от Слънцето. От Слънцето, или от пог­ле­да към Слънцето, во­ди на­ча­ло­то си всичко, от ко­ето чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де защитен, за да се пре­върне чрез из­г­раж­да­не­то на етер­но­то тя­ло - в ед­но са­мос­то­ятел­но и ця­лос­т­но същество. Да, той на­ис­ти­на има нуж­да от те­зи зак­ри­ля­щи сили...

Ето как на вре­ме­то чо­век изу­ча­ва­ше процесите, ко­ито се ра­зиг­ра­ва­ха на Луната. Той се уче­ше как тряб­ва да из­ра­бо­ти и фор­ми­ра етер­но­то тя­ло не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди сли­за­не­то си от Космоса в зем­но­то чо­веш­ко тяло. Всички те­зи не­ща имат пря­ко от­но­ше­ние към тай­на­та на Луната.

Да, всич­ки те­зи не­ща днес мо­гат да бъ­дат са­мо ху­до­жес­т­ве­но пре­съз­да­де­ни и разказани. Но в по­ве­че­то от древ­ни­те Мистериите не бя­ха прос­то разказвани, а дъл­бо­ко и пра­вил­но изживявани. И това, ко­ето днес мо­га да на­пи­ша на дъската:
по­не­дел­ник :

втор­ник : го­вор

сря­да : дви­же­ние

чет­вър­тък : мъд­рост

пе­тък : любов, кра­со­та

съ­бо­та : вът­реш­на ду­шев­на топ­ли­на

не­де­ля : зак­ри­ля­щи си­ли
то­га­ва то бе­ше дъл­бо­ко и пра­вил­но изживявано.

С по­мощ­та на мис­те­рий­но­то Посвещение - за ко­ето вче­ра го­во­рих пред Вас - чо­ве­кът мо­же­ше да из­ли­за „вън" от се­бе си, ка­то за то­ва бе не­об­хо­ди­мо да пре­одо­ля­ва се­тив­ни­те фун­к­ции на сво­ите очи, уши и т.н.; чо­век мо­же­ше да се ос­во­бо­ди от фи­зи­чес­ко­то тя­ло и да жи­вее са­мо в етер­но­то тяло. Ако оба­че чо­век жи­вееше в етер­но­то тяло, той жи­ве­еше в це­лия Космос. И то­га­ва той из­жи­вя­ва­ше го­во­ра не ка­то про­дукт на ларинкса, а го из­жи­вя­ва­ше ка­то Миров говор, по­раж­дан от си­ли­те на Марс. Човекът се дви­же­ше не просто ка­то мес­те­ше хо­ди­ла­та и но­зе­те си, а спо­ред за­ко­ни­те по ко­ито Меркурий уп­рав­ля­ва­ше вся­ко дви­же­ние в Космоса. Чове- кът не се впус­ка­ше в мъ­чи­тел­ни усилия, за да спе­че­ли ня­как­ва мъдрост, ко­ято впро­чем в ма­те­ри­алис­ти­чес­ка­та епо­ха е са­мо ед­но безумие, а не­пос­ред­с­т­ве­но се по­та­пя­ше в мъд­рос­т­та на Юпитер; оба­че той мо­же­ше да се по­то­пи в мъд­рос­т­та на Юпитер, един­с­т­ве­но чрез това, че мо­же­ше да се съ­еди­ни с Лунните Същества, ко­ито наб­лю­да­ва­ха то­зи Юпитер. И ако

Тогава чо­ве­кът знаеше, че за оп­ре­де­ле­но вре­ме тряб­ва да се раз­де­ли със сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, и да про­ник­не с ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си си­ли в свет­лин­на­та сфе­ра на Луната, да оси­гу­ри ед­но свет­лин­но тя­ло око­ло се­бе си, и - тъй ка­то в то­зи мо­мент бе­ше съ­еди­нен с Лунните Същества - да от­п­ра­ви пог­лед на­вън в прос­то­ри­те на пла­не­тар­ния свят, за да наб­лю­да­ва как­во точ­но се от­к­ри­ва от то­зи пла­не­та­рен свят.

И как­во мо­же­ше да наб­лю­да­ва в то­зи случай? Преди всичко, мо­же­ше да се наб­лю­да­ва - на­ред с мно­го дру­ги неща, но то­ва бе­ше на­й-­съ­щес­т­ве­но - как от Слънцето ид­ват та­ки­ва сили, ко­ито не тряб­ва да се до­пус­кат до из­г­раж­да­не­то на чо­веш­ко­то етер­но тяло. Слънцето се про­явя­ва­ше ка­то нещо, ко­ето мо­же да разпадне, да раз­ру­ши етер­но­то тяло. Етерните те­ла има­ха нуж­да не от си­ли­те на Слънцето, а от си­ли­те на по­-гор­ни­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во - от си­ли­те на Азът и на ас­т­рал­но­то тяло. Съвсем яс­но беше: за етер­но­то тя­ло чо­ве­кът тряб­ва да се об­ръ­ща не към Слънцето, а към планетите. Към Слънцето той тряб­ва да се об­ръ­ща за ас­т­рал­но­то тя­ло и за Азът. Цялата вът­реш­на си­ла на Азът за­ви­си от Слънцето. Това бе­ше второто, до ко­ето дос­тиг­на­ха пос­ве­те­ни­те в тай­ни­те на Луната: етер­но­то тя­ло при­над­ле­жи към пла­не­тар­на­та система; ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът взе­мат сво­ите си­ли от Слънцето. Този род Пос- вещение позво­ля­ва­ше на чо­ве­ка да знае, че той мо­же да се об­ръ­ща към Слънцето ед­ва чрез Лунния преход, ед­ва чрез Лунното съ­щес­т­ву­ва­ние на сво­ето соб­с­т­ве­но същество. Човекът знаеше: „Слънцето из­п­ра­ща све- т­ли­на­та си към Луната, за­що­то то не тряб­ва да я пре­да­де не­пос­ред­с­т­ве­но на мен. После оба­че свет­ли­на­та на Луната вли­за в съ­юз с пла­не­тар­ни­те сили. И ед­ва с тях­на по­мощ аз мо­га да из­г­ра­дя мо­ето етер­но тяло".

Всеки от пос­ве­те­ни­те бе­ше на­яс­но с та­зи тайна. Той зна­еше до как­ва сте­пен но­си в се­бе си си­ла­та на ду­хов­но­то Слънце. Той виж­да­ше това, той яс­но съз­на­ва­ше до как­ва сте­пен но­си в се­бе си си­ла­та на ду­ховно­то Слънце. И точ­но та­зи бе­ше сте­пен­та на Посвещение, спо­ред ко­ято чо­век се прев­ръ­ща­ше в един но­си­тел на Христос, с дру­ги ду­ми в един но­си­тел

И сега, пред­с­та­ве­те си са­мо то­ва ре­ал­но изживяване, чрез ко­ето - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - чо­век от­ли­та­ше от Земята и ка­то пос­ве­тен зе­мен чо­век се из­ди­га­ше до пър­вич­на­та си свет­лин­на същност, до то­ва по-ранно, сък­ро­ве­но и чо­веш­ко из­жи­вя­ва­не на Великдена, пред­с­та­ве­те си всич­ко то­ва ка­то пре­об­разе­но в един кос­ми­чес­ки празник. В след­ва­щи­те епо­хи хо­ра­та ве­че не зна­еха ни­що за та­зи спо­соб­ност на човека: че той дейс­т­ви­тел­но мо­же да на­пус­не пре­де­ли­те на зем­ния свят и - съ­еди­ня­вай­ки се с Лунното ес­тес­т­во - да от­п­ра­ви пог­лед към Слънцето. Но из­вес­тен спо­мен за то­ва тряб­ва­ше да бъ­де запазен. Тъкмо то­зи спо­мен за­лег­на в ос­но­ви­те на Великденския празник.

Защото ця­ла­та та­зи опит­ност на чо­ве­ка изоб­що не пре­ми­на в по­-къс­но­то ма­те­ри­алис­тич­но съзнание, тя се пре­вър­на са­мо в ед­на аб­с­т­рак­т­на пред- става. Човекът не мо­же­ше ве­че да се вглеж­да в се­бе си и да казва: ето, се­га аз съм в със­то­яние да се при­съ­еди­ня към Лунната свет­ли­на ... той мо­же­ше са­мо да пог­леж­да към външ­на­та Луна, към Пълнолунието. И тогава, гле­дай­ки към Пълнолунието, той казваше: Всъщност не аз, а са­ма­та Земя се стре­ми да ме тлас­не към ед­но по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие на душата.

И ко­га то­зи не­ин стре­меж е на­й-­сил­но подчертан? - В на­ча­ло­то на пролетта!, то­га­ва ко­га­то силите, вло­жени чрез се­ме­на­та и рас­те­ни­ята вът­ре в Земята, се пробуждаха, за да на­пус­нат Земната повърхност. Там, в Земната кора, се­ме­на­та се прев­ръ­ща­ха в растения, но те не спи­ра­ха тук и се от­п­ра­вя­ха към прос­то­ри­те на Космоса.

В древ­ни­те Мистерии чес­то при­бяг­ва­ха до то­зи образ: чо­ве­кът на­й-­лес­но мо­же да се из­диг­не в Посвещението, свър­за­но с Луна-Слънце, и да се пре­вър­не в Христофорус, точ­но сега, ко­га­то вът­реш­ни­те си­ли на Земята - чрез стъб­ла­та и лис­та­та на рас­те­ни­ята - се из­ди­гат и по­емат към Кос- моса; за­що­то тогава, та­ка да се каже, чо­ве­кът прос­то плу­ва в по­де­ма­щи­те се към Луната Земни сили. Обаче той тряб­ва да стиг­не до свет­ли­на­та на Луната.

Всичко то­ва пре­ми­на в спо­ме­ни­те на човека, но ста­на абстрактно... Обаче той тряб­ва да стиг­не до свет­лина­та на Луната ... Макар и несъзна- телно, без ни­как­во яс­но вник­ва­не в то­ва заб­ра­ве­но чо­веш­ко из­жи­вя­ва не, хо­ра­та усещаха: ето, сега, не са­мия човек, но все пак - „нещо" се из­ди­га към пъл­на­та Луна, към пър­во то Пълнолуние след на­ча­ло­то на пролетта. И как­во мо­же да сто­ри се­га то­ва Пълнолуние? То мо­же да съ­зерца­ва и

И ето, че се за­да­ва на­ча­ло­то на пролетта, 21 март: си­ли­те на Земята из­б­лик­ват и се ус­т­ре­мя­ват към Космоса. Сега тряб­ва да се, из­ча­ка ис­тин­с­кия наблюдател, Пълнолунието.

21 март: Пълнолуние: Неделя

И как­во наб­лю­да­ва той? Слънцето! И след­ва­ща­та неделя, ко­ято идва, е ви­на­ги Великденската неделя, Великдена.

Разбира се, днес всич­ко е пре­вър­на­то са­мо в ед­но аб­с­т­рак­т­но да­ти­ра­не на Великденския празник. Но в ми­на­ли­те епо­хи и тех­ни­те Мистерии, мно­го от окул­т­ни­те кан­ди­да­ти има­ха то­ва из­жи­вя­ва­не в не­го­ва­та пър­вич­на и кос­ми­чес­ка цялост.

Да, та­ка сто­ят не­ща­та с то­зи Великденски празник. И днеш­ни­ят наш про­ле­тен Великден пред­с­тав­ля­ва всъщ­ност един про­цес от Мистериите, кой­то се ши­ре­ше ед­ва ли не нав­ся­къ­де по вре­ме­то на про­лет­ния сезон; и все пак то­ва е един друг мис­те­ри­ен процес, а не онзи, за кой­то ста­на ду­ма завчера.

Завчера аз го­во­рих за та­къв про­цес от Мистериите, кой­то во­де­ше чо­ве­ка да там, че да раз­би­ра съ­би­ти­ето на смъртта. Аз казах: чо­ве­кът бе­ше до­веж­дан до из­жи­вя­ва­не­то на смър­т­та на­й-­ве­че бла­го­да­ре­ние на она­зи ми­съл за възкресението, ко­ято включ­ва­ше в се­бе си и есен­ни­ят праз­ник на Адонис; бла­го­да­ре­ние на она­зи мисъл, ко­ято му от­к­ри­ва­ше въз­к­ре­се­ни­ето в ду­хов­ния свят след из­ти­ча­не­то на три­те дни. А за­що то­зи про­цес на ду­хов­но въз­к­ре­се­ние при­над­ле­же­ше към есента, аз обяс­них още то- гава.

Процесът кой­то опис­вам днес е съв­сем друг. Той бе­ше осъ­щес­т­вя­ван в друг вид Мистерии под фор­ма­та на Лунно и Слънчево Посвещение. То- зи про­цес из­п­ра­вя­ше чо­ве­ка пред са­мо­то на­ча­ло на живота.

Така че, ако мо­жем да над­ник­нем в от­дав­на пре­ми­на­ли­те ис­то­ри­чес­ки епохи, ще установим, как оп­ре­де­лени Мистерии пред­с­та­вя­ха сли­за­не­то на чо­ве­ка от пре­д-­Зем­но­то му съ­щес­т­ву­ва­ние в по­ред­на­та зем­на ин­кар­на­ция ка­то по­тъ­ва­не във фи­зи­чес­кия свят, до­ка­то друг вид Мистерии, а имен­но есен­ни­те Мистерии пред­с­та­вя­ха съ­щия про­цес ка­то ед­но из­ди­га­не на­го­ре в ду­хов­ния свят.

Обаче в след­ва­щи­те епо­хи та­зи жи­ва връз­ка меж­ду чо­ве­ка и Космоса угасна, и в нейния не­удър­жим за­лез се стиг­на прос­то до сли­ва­не­то меж­ду ас­цен­дент­ни­те есен­ни и дес­цен­дент­ни­те про­лет­ни Мистерии.

След ка­то в хо­да на чо­веш­ко­то раз­ви­тие се на­ме­си и материализмът, в те­зи об­лас­ти нас­тъ­пи без­ре­дие и хаос; ма­те­ри­алис­тич­ни­ят све­тог­лед по­раж­да­ше не прос­то ед­ни или дру­ги неп­ра­вил­ни възгледи, а нап­ра­во вка­ра чо­ве­чес­т­во­то в пъл­но объркване, в пъл­на без­по­мощ­ност - и то там, къ­де­то пре­ди ца­ре­ше един свещен ред. По си­ла­та на то­зи све­щен ред, с нас­тъп­ва­не­то на есен­та хо­ра­та за­поч­ва­ха един ве­лик кос­ми­чес­ки праз- ник. Този праз­ник те има­ха от Мистериите, чи­ито ръ­ко­во­ди­те­ли казваха: се­га ця­ла­та при­ро­да увях­ва и умира; та­ка уми­ра и човекът, гле­дан от към не­го­ва­та фи­зи­чес­ка страна. Обаче до­кол­ко­то чо­век от­п­ра­вя своя по- г­лед към при­род­ния свят, там той от­к­ри­ва са­мо преходното, но в чо­ве­ка жи­вее и не­що вечно. То, ди­ха­ни­ето на веч­нос­т­та в човека, про­ли­ча­ва ед­ва след смър­т­та - ка­то въз­к­ре­се­ние в ду­хов­ния свят. От дру­га страна, Мистериите на про­лет­та бя­ха тези, ко­ито да­ва­ха на чо­ве­ка твър­да­та увереност: Духът ви­на­ги ще пре­одо­ля­ва и над­мог­ва природата, тъй ка­то Духът дейс­т­ву­ва от Космоса, а фи­зи­чес­ки­-­етер­ни­ят свят на­пи­ра и бли­ка от Земята са­мо за­що­то е про­ник­нат от си­ли­те на Духа.

Но чрез всич­ко то­ва хо­ра­та тряб­ва­ше да си спом­нят не как уми­рай­ки - те се от­п­ра­вят към Духа, а как се раж­дат от Духа, как сли­зат от Духа. И чо­ве­кът тряб­ва­ше да си спом­ни за сво­ето сли­за­не във фи­зи­чес­кия свят, точ­но то­га­ва - ко­га­то външ­на­та при­ро­да се гот­ве­ше за своя про­ле­тен скок. А ко­га­то през външ­ния при­ро­ден свят ми­на­ва­ше пред­с­мър­т­на­та есен­на тръпка, т.е. го­диш­ни­ят за­лез на прек­рас­ния при­ро­ден свят, чо­ве­кът тряб­ва­ше да си спом­ни своя полет, сво­ето въз­к­ре­се­ние в сфе­ри­те на Духа.

Тези не­ща из­г­леж­да­ха раз­лич­но и бя­ха ус­т­ро­ени спо­ред съ­от­вет­ни­те ге­ог­раф­с­ки и ет­ни­чес­ки области. В ми­на­ли­те епо­хи дейс­т­ви­тел­но има­ше народи, ко­ито бя­ха пре­дим­но „есенни" и народи, ко­ито бя­ха пре­димно „пролетни". За есен­ни­те на­ро­ди при­съ­щи бя­ха Мистериите на Адонис, за про­лет­ни­те народи, при­същи бя­ха по­-д­руг вид Мистерии, от­на­ся­щи се към това, ко­ето опи­сах днес.

И са­мо та­ки­ва хора, ко­ито бя­ха из­пъл­не­ни с коп­неж към познанието, за ко­ито с пра­во се разказваше, че - как­то Питагор - стран­с­т­ву­ват от един мис­те­ри­ен храм към друг мис­те­ри­ен храм, от ед­на об­ласт към друг об- ласт, от ед­на Мистерия към дру­га Мистерия, са­мо те сти­га­ха до ця­лос­т­но­то чо­веш­ко изживяване, до то­тал­нос­т­та на чо­веш­ко­то изживяване. Те дейс­т­ви­тел­но бя­ха в пос­то­ян­но движение, от един мис­те­ри­ен храм, къ­де­то се по­чи­та­ха есен­ни­те тайни, Слънчевите тайни, към друг мис­те­ри­ен храм, къ­де­то те мо­же­ха да съ­зер­ца­ват про­лет­ни­те тайни, тай­ни­те на Луната. Затова и за древ­ни­те пос­ве­те­ни се разказва, че те стран­с­т­ву­ват от ед­на Мистерия към дру­га Мистерия. По един тайн­с­т­вен на­чин те­зи пос­ве­те­ни из­жи­вява­ха го­ди­на­та вът­ре в ду­ши­те си, те из­жи­вя­ва­ха го­ди­-

Вие разбирате, че на­ши­ят Великденски праз­ник всъщ­ност е об­ре­ме­нен с нещо, ко­ето му те­жи и пречи. Всъщност на­ши­ят Великденски праз­ник би тряб­ва­ло да бъ­де един праз­ник на „по­ла­га­не­то в гроба" и то­зи праз­ник на по­ла­га­не­то в гро­ба би тряб­ва­ло да се чес­т­ву­ва през пролетта, за­що­то - ка­то та­къв се­ри­озен праз­ник по от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та ду­хов­ност - той бе­ше приз­ван да слу­жи ка­то сиг­нал и пре­диз­вес­тие за работа, от как­ва­то пър­вич­ния чо­век ви­на­ги се е нуж­да­ел в раз­га­ра на лятото. Така че, Великденския праз­ник бе­ше един на­пом­нящ празник. Той тряб­ва­ше да на­пом­ня за не­об­хо­ди­мос­т­та от ра­бо­та в раз­га­ра на лятото. А праз­ни­кът на есен­но­то въз­к­ре­се­ние бе­ше ду­хов­ния свят на един праз- ник, в кой­то чо­ве­кът от­но­во се от­тег­ля­ше от лят­на­та работа, от лет­ния труд. Обаче щом се от­тег­ля­ше от лет­ния труд, той бе­ше длъ­жен да из­жи­вее в ду­ша­та си това, ко­ето бе­ше на­й-­важ­но от всичко: а именно, да осъз­нае сво­ята веч­на същност, ко­ято - под фор­ма­та на въз­к­ре­се­ние в ду­хов­ния свят - му се от­к­ри­ва­ше ед­ва след смъртта.

И така, ако нап­ра­вим стъп­ка­та от зем­ни­те тай­ни към кос­ми­чес­ки­те тай- ни, от зем­но­то поз­на­ние към кос­мичес­ко­то познание, ние мо­жем да вни- к­нем съ­що и във вът­реш­на­та струк­ту­ра на го­диш­ния цикъл, кой­то оп­ре­де­ля ре­да и съ­от­но­ше­ни­ята в на­ши­те празници. Обаче го­ля­ма част от пър­во­на­чал­но­то съдържание, вло­же­но и за­ко­ди­ра­но в те­зи го­диш­ни празници, е ве­че на­пъл­но изгубена.

Утре, при­дър­жай­ки се още по­-б­ли­зо към оп­ре­де­ле­ни прин­ци­пи от Ми- стериите, ще се опи­там - до­кол­ко­то мо­га - да се за­дъл­бо­ча по­-на­та­тък в на­ша­та тема, ко­ято днес раз­г­ле­дах от­към не­бес­ни­те съ­от­но­ше­ния на Слънцето, Луната и ос­та­на­ли­те планети.