Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Нека от­но­во по­де­мем това, ко­ето раз­г­ле­дах­ме тук ми­на­ли­те пе­тък и събота. Днес аз бих ис­кал да на­со­ча Вашия пог­лед към ду­шев­ния живот, спо­ред глед­на­та точ­ка на има­ги­на­тив­но­то познание, за ко­ето Вие сигур­но зна­ете не­що от мо­ята кни­га „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?". Вие си спомняте, че изхож­дай­ки от на­ше­то обик­но­ве­но съзнание, ние раз­ли­ча­ва­ме че­ти­ри сте­пе­ни на познание: тази, ко­ято е присъ­ща - ка­то та­ка на­ре­че­но­то пред­мет­но поз­на­ние - на днеш­ния обик­но­вен жи­вот и на днеш­на­та офи­ци­ал­на наука, след ко­ето нав­ли­за­ме в свръх­се­тив­на­та об­ласт чрез сте­пе­ни­те на имагинацията, инспирацията, ин­туицията. Да раз­г­леж­да­ме ду­шев­ния свят в свет­ли­на­та на обик­но­ве­но­то пред­мет­но поз­на­ние - то­ва е не­въз­можно. Този ду­ше­вен свят тряб­ва да бъ­де изживян, и из­жи­вя­вай­ки го, ние раз­ви­ва­ме пред­мет­но­то познание. Но ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние мо­жем да дос­тиг­нем са­мо ко­га­то обек­тив­но пос­та­вим пред­ме­та на то­ва поз­на­ние пред се­бе си. А обик­но­ве­но­то съз­на­ние не мо­же да се спра­ви по то­зи на­чин с ду­шев­ния живот. Необходимо е - ка­за­но по чо­веш­ки - да се от­д­ръп­нем по­не с ед­на крач­ка зад ду­шев­ния живот, за да го ви­дим из­п­равен пред нас. Обаче то­ва мо­же да ста­не имен­но с има­ги­на­тив­но­то познание. И днес аз бих ис­кал прос­то да Ви опи- ша, как­во ус­та­но­вя­ва има­ги­на­ци­ята за ду­шев­ния живот.

Вие знаете, че ко­га­то с ду­хо­вен пог­лед об­х­ва­ща­ме днеш­ния човек, ние раз­ли­ча­ва­ме в не­го фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло или тя­ло на стро­ител­ни­те сили, и то е всъщ­ност сбор от раз­лич­ни въздействия, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Когато ­
душев­но­то из­жи­вя­ва­не не из­рас­т­ва до ед­но ис­тин­с­ко познание, а дос­ти­га са­мо съз­на­ни­ето на човека, с ко­ето ние - та­ка да се ка­же - опип­ва­ме флук­ту­ира­щия ток на живота, то­ва съз­на­ние раз­де­ля ду­шевно­то из­жи­вя­ва­не на мисли, чув­с­т­ва и воля. Но не­ща­та са та­ка устроени, че в обик­но­ве­ния ду­ше­вен жи­вот мисли, чув­с­т­ва и во­ля съ­щес­т­ву­ват едновременно. Вие не мо­же­те да си пред­с­та­ви­те ед­но мис­лов­но про­тича­не без учас­ти­ето на волята. Когато свър­з­ва­ме ед­на ми­съл с друга, ко­га­то от­де­ля­ме ед­на ми­съл от друга, това е всъщ­ност во­лев акт. Аз чес­то съм при­бяг­вал и до след­но­то обяснение: ка­то хора, ние сме из­пъл­не­ни с воля, но в та­зи во­ля се от­ра­зя­ват съ­що и на­ши­те мисли, та­ка че в обик­но­ве­ния ду­ше­вен жи­вот ня­ма­ме ед­на обо­со­бе­на во­ля са­ма по се­бе си, а ед­на мис­лов­но­-п­ро­тъ­ка­на воля. Така е съ­що и с емо­ци­онал­ния жи­вот - и там се вза­имоп­ро­ник­ват мисли, во­ле­ви им­пул­си и чувства. Душевният жи­вот е все­по­соч­но про­тъ­кан от мисли, чувства, воля, но по та­къв начин, че ние сме при­тис­на­ти от неща, ко­ито днес пре­неб­рег­ва­ме и тък­мо те са, ко­ито ни ка­рат в то­зи пъс­тър ду­ше­вен жи­вот да раз­ли­ча­ва­ме мисли, чув­с­т­ва и воля. Ако взе­ме­те моята „Философия на свободата" ще ви­ди­те кол­ко не­об­хо­ди­мо е да из­чис­тим мис­ле­не­то от чув­с­т­ва­та и во­лята, за­що­то са­мо чрез сво­бод­но­то мис­ле­не мо­жем да стиг­нем до чо­веш­ка­та свобода.

И ако по та­къв един жив на­чин об­х­ва­нем мислите, чув­с­т­ва­та и волята, ние об­х­ва­ща­ме и съ­щин­с­кия ду­шевен живот. Ако съ­пос­та­вим та­зи не­пос­ред­с­т­ве­но­-жи­ва опит­ност с това, ко­ето Антропософията ни учи за ос­нов­ни­те със­тав­ни час­ти на човека, физическото, етерното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, то­га­ва има­ги­на­тив­ното поз­на­ние ус­та­но­вя­ва следното.

Ние знаем, че в буд­но състояние, т.е. от про­буж­да­не­то до заспиването, фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло­, ­астрал­но­то тя­ло и Азът са в оп­ре­де­ле­ни връзки. После знаем, че зас­пи­вай­ки има­ме фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етерно­то тя­ло от ед­на страна, и ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза - от друга. И ако то­зи на­чин на из­ра­зя­ва­не е приб­ли­зи­телно верен, не­ка допълним: Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло се от­де­лят от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. От зас­пи­ва не­то до пробуждането, Азът с ас­т­рал­но­то тя­ло е из­вън фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло.

Доколкото чо­ве­кът нап­ред­ва в има­ги­на­тив­но­то познание, той все по­ве­че ще бъ­де при­нуж­да­ван да се вглеж­да с на­й-­го­ля­ма пре­циз­ност в ог­ле­да­ло­то на ду­ша­та и да раз­би­ра из­жи­вя­ва­ни­ята там, в тех­ния - бих искал да ка­жа - ста­тус насценди. Особено важ­ни тук са наб­лю­де­ни­ята в мо­мен­та на зас­пи­ва­не и пробуждане.

Тези мо­мен­ти са съ­щес­т­ве­ни за има­ги­на­тив­но­то познание. Вие зна­ете от мо­ите книги, че след не­об­хо­ди­ма та под­го­тов­ка за по­-вис­ши­те познания, се спо­ме­на­ва за приб­ли­жа­ва­не­то до ед­на ду­хов­на среща. В ежед­неви­ето си хо­ра­та поч­ти не го­во­рят за опит­нос­ти от ду­хов­ния свят, прос­то за­що­то те им лип- сват. Но ако та­зи ду­хов­на ре­ал­ност би се доб­ли­жи­ла до човека, то до­ри и днес всич­ки хо­ра би­ха мог­ли да го­во­рят за ду­хов но­-с­в­ръх­се­тив­ни импресии,
ко­ито яв­но на­пи­рат към чо­ве­ка в ми­го­ве­те на зас­пи­ва­не и пробуждане, осо­бено в пробуждането. Хората не за­бе­ляз­ват нищо, са­мо за­що­то ду­хов­на­та ре­ал­ност е не­дос­та­тъч­но близо. В ми­го­ве­те на про­буж­да­не­, п­ред ду­ша­та се из­п­ра­вя един цял свят. Но още с въз­ник­ва­не­то си, той се разпада, той из­чез­ва пре­ди още хо­ра­та да го обхванат, пре­ди да го осмислят. Затова и те не мо­гат да ка­жат ни­що за то­зи свят, кой­то се из­п­ра­вя пред ду­ша­та и кой­то е та­ка ва­жен за раз­би­ра­не­то на вът­реш­ния човек.

Стигне ли се дотам, че да уло­вим пра­вил­но мо­мен­та на пробуждането, то­га­ва пред ду­ша­та зас­та­ва един цял под­ви­жен свят от пре­ли­ва­щи мисли. При то­ва тук ня­ма ни­що фантастно. Този свят мо­же да се наб­лю­да­ва та­ка спо­кой­но и точно, как­то про­це­си­те в ед­на хи­ми­чес­ка лаборатория. Този под­ви­жен мис­ло­вен свят е ясно раз­г­ра­ни­чим от сънищата. Сънищата са из­пъл­не­ни с ре­ми­нис­цен­ции от живота. Но това, ко­ето се ра­зигра­ва в мо­мен­та на пробуждане- то, то­ва не са ре­ми­нис­цен­ции от живота. Тези пре­ли­ва­щи мис­ли са не­що съвсем раз­лич­но от жи­тейс­ки­те реминисценции. Те мо­гат да се из­ра­зят с ези­ка на обик­но­ве­но­то съзнание, но об­що взе­то ос­та­ват чужди, не­съв­мес­ти­ми мисли, мис­ли ко­ито ние не мо­жем да уз­на­ем иначе, ос­вен по пътя на ду­хов­но­-на­уч­но­то обучение, или пък имен­но в то­зи миг на пробуждане.

И как­во виж­да­ме ние сега? Ето, ние сме по­то­пе­ни с на­шия Аз и на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло в етер­но­то тя­ло и във фи­зи­чес­ко­то тяло. Това, ко­ето се из­жи­вя­ва в етер­но­то тяло, е не­що съноподобно. Но чо­век се на­уча­ва да наб­лю­да­ва вни­ма­тел­но ду­хов­на­та реалност, доб­ре да раз­г­ра­ни­ча­ва то­ва пре­ми­на­ва­не през етер­но­то тя­ло с не­го­ви­те съ­но­по­доб­ни жи­тейс­ки реминисценции, и после, пре­ди пъл­но­то пробуждане, пре­ди да го за­ле­ят сетив­ни­те впечатления, чо­век се виж­да пос­та­вен в един друг свят, в един свят на тъ­ча­щи­те мис­ли и те­зи мис ли ве­че не са не­що субективно. Тези мис­ли зас­та­ват на­пъл­но обек­тив­но пред нах­лу­ва­щия Аз и пред ас­т­ралния човек, и се­га се за­бе­ляз­ва съв­сем точно: трябва, тряб­ва да се пре­ми­не през етер­но­то тяло; за­що­то до­ка то се пре­ко­ся­ва етер­но­то тяло, всич­ко ос­та­ва сумрачно, съноподобно. Но тряб­ва да се пре­ми­не съ­що и междин­но­то пространство, про­пас­т­та - бих ис­кал да си пос­лу­жа с то­зи фигуративен, но пък ясен об­раз - про­пастта меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло; да, тряб­ва да се пре­ми­не и не­що от нас да се вмък­не в етер­но­-физи­чес­ка­та област, ко­га­то ста­ва про­буж­да­не­то и ко­га­то външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния са ве­че там. Това, ко­ето из­жи­вя­ва­ме ка­то обек­ти­вен ха­рак­тер на те­зи тъчащи, сно­вя­щи мисли, прос­т­ран­с­т­ве­ното се ра­зиг­рава меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. В обек­тив­ния ха­рак­тер на те­зи мис­ли ние тряб­ва да виж­да­ме ед­но вза­имо­дейс­т­вие меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Ако пред­с­та­вим не­ща­та схе­ма­тич­но­,по­лу­ча­ва се следното: (Рис. 7) Ето при- б­ли­зи­тел­но тук е фи­зи­чес­ко­то тя­ло (оранжево), тук - етер­но­то тя­ло (зелено), та­ка че в мислите, ко­ито ние обхващаме, има­ме ед­но жи­во вза­имоп­ро­ник­ва­не на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. И то­гава по пъ­тя на ед­но та­ко­ва наб­лю­де­

ние се установява, че меж­ду на­ше­то фи­зи­чес­ко и на­ше­то етер­но тя­ло - не­зави­си­мо да­ли сме буд­ни или спим - пос­то­ян­но се ра­зиг­ра­ват процеси, ко­ито из­г­раж­дат обек­тив­ни­те тъ­ча­щи мисли (жълто). Ето как ние обек­ти­ви­ра­ме пър­вия еле­мент от ду­шев­ния жи­вот на човека. В не­го ние виж­да­ме едно преливане, ед­но тъ­ка­не меж­ду етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло.

В буд­но със­то­яние то­зи пре­ли­ва­що­-с­но­вящ свят не дос­ти­га до на­ше­то съзна- ние. Той мо­же да се уло­ви и схване, са­мо по на­чи­на как­то бе то­ку­-що описан. Пробуждайки се, ние се вмък­ва­ме с на­шия Аз и на­ше­то астрал­но тя­ло вът­ре в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло в на­ше­то про­ник­на­то от етер­ни си­ли физи­чес­ко тяло, учас­т­ву­ват в буд­ния се­тив­но­-въз­п­ри­ятен живот. Имайки в се­бе си те­зи се­тив­ни възприятия, Вие се про­ник­ва­те от външ­ния мис­ло­вен свят, са­мо че та­ка се сдо­би­ва­те със си­ла­та да заг­лу­ши­те то­зи обек- ти­вен пре­ли­ва­що­-с­но­вящ мис­ло­вен свят. На мястото, къ­де­то ина­че сно­ват обек­тив­ни­те мис­ли - та­ка да се ка­же­,­от тях­на­та суб­с­тан­ция - ние об­ра­зу­ва­ме на­ши­те обик­но­вени ежед­нев­ни мис­ли­,как­ви­то ги има­ме в общу­ва­не­то си със се­тив­ния свят. И аз мо­га да прибавя: вът­ре в то­зи обек­ти­вен ки­пеж на мисли- те, иг­рае то­ва, ко­ето е су­бек­тив­на­та ми­съл (бяло), тя е ко­ято заг­лу­ша­ва дру­га­та и ко­ято съ­що се дви­жи и сно­ве меж­ду етерно­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. В действителност, ко­га­то мислим, ние жи­ве­ем - как­то се из­ра­зих вече, фи­гу­ра­тивно, но яс­но - в то­ва меж­дин­но прос­т­ран­с­т­во меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. С на­ши­те су­бек­тив­ни мисли ние заг­лу­ша­ва­ме обек­тив­ни­те мисли, ко­ито са пос­то­ян­но там, не­за­ви­си­мо да­ли сме буд­ни или спим. В ед­на и съ­ща об­ласт от на­ше­то чо­веш­ко ес­тес­т­во сно­ват как­то обективните, та­ка и су­бек­тив­ни­те мисли.

И как­во зна­че­ние има обек­тив­но­то движение, неп­рес­тан­но­то сно­ва­не на те­зи мисли? Щом ка­то то­ва мис­ловно дви­же­ние на­ис­ти­на се уло­ви ду­хов­но в мо­мен­та на пробуждането, в не­го­вия обек­ти­вен вид, то се ре­гистри­ра от ду­хов­ния пог­лед не ка­то мисли, а ка­то си­ли на растежа, изоб­що ка­то си­ли на живо

Продължим ли се­га на­та­тък в ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не на ут­рин­но­то пробужда- не, ние ус­та­но­вя­ва­ме следното. Когато с Аза и ас­т­рал­но­то тя­ло пре­ми­на­ва­ме през етер­но­то тяло, ние мо­жем кар­тин­но да си пред­с­та­вим съ­дър­жа­ни­ето на съня. Но от дру­га страна, съ­нищ­ни­те об­ра­зи тряб­ва да бъ­дат пре­къс­на­ти в мига, в кой­то се пробуждаме, ина­че ние бих­ме ги внес­ли в обик­но­ве­ния бу­ден живот, бих­ме се пре­вър­на­ли в сом­нам­були. Сънищата тряб­ва да бъ­дат прекъснати. Обаче то­зи човек, кой­то е в със­то­яние да из­жи­вя­ва съ­ни­ща­та съзнателно, той за­паз­ва не­що от ду­хов­на­та ре­ал­ност на съ­ня - за­що­то обик­но­ве­но­то из­жи­вя­ва­не на съ­ни­щата е ед­на ре­ми­нис­цен­ция от живота, ед­но до­пъл­ни­тел­но при­пом­ня­не за съня; за­що­то на­чал­но­то осъз­на­ва­не на съ­ня ид­ва ка­то ед­на ре­ми­нис­цен­ция ед­ва след не­го­во­то прик­люч­ва­не - и така, ко­га­то съ­нят е из­жи­вян не до­пъл­ни­тел­но и сък­ра­те­но в спомените, а в хо­да на ця­лос­т­но­то му протичане, т.е. имен­но при на­ше­то нав­лиза­не в етер­но­то тяло, то­га­ва той се пред­с­та­вя ка­то не­що из­к­лю­чи­тел­но подвижно, ка­то не­що суб­с­тан­ци­ално. Образният еле­мент прес­та­ва да бъ­де са­мо образен. Получава се усещането, че сме вът­ре в образа. Но по то­зи начин, ко­га­то се из­жи­вя­ва­ме вът­ре в образа, и ко­га­то сме тлас­ка­ни на­са­м-­на­там от ду­шев­но­то въл­нение, ка­къв­то е слу­чая и в буд­ния живот, къ­де­то учас­т­ву­ва­ме нап­ри­мер в дви­же­ни­ето на ръката, на рамото, по то­зи на­чин съ­нят ста­ва активен, ста­ва по­до­бен на усещането, ко­ето ние има­ме при дви­же­ни­ето на ръ­ката, на рамото, на гла­ва­та - и щом об­х­ва­нем съ­ня ка­то не­що субстанциално, в по­-на­та­тъш­ния про­цес на пробуждането, към то­ва из­жи­вя­ва­не се при­ба­вя и ед­но друго: това, че та­зи подвижност, ко­ято из­жи­вя­ва­ме в сънищата, и в ко­ято се­га сме зас­та­на­ли ка­то в не­що реално, съ­ща­та тя се по­то­пя­ва в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. В про­це­са на мис­ле­не­то ние забелязваме: ние сти­га­ме до гра­ни­ца­та на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, къ­де­то са се­тив­ни­те органи; там мис­ле­не­то по­ема се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния и ние чувствуваме, как се по­та­пя­ме на­вътре в се­бе си с по­мощ­та на това, ко­ето в съ­ня из­жи­вя­ва­ме ка­то вът­реш­на подвижност. Това, ко­ето из­жи­вя­ва ме в мо­мен­та на про­буж­да­не­то - или по­-точ­но пре­ди мо­мен­та на пробужда- нето, ко­га­то сме още в съня, кога­то сме из­вън фи­зи­чес­ко­то тяло, но ве­че в етер­но­то тяло, съ­от­вет­но ко­га­то нав­ли­за­ме в етер­но­то тя­ло - то се на­мес­ва и

Когато в съ­ня ние въз­п­ри­ема­ме тъ­ча­щи­те еле­мен­ти на външ­ния свят, то­ва са сънищата. Когато съ­ни­ща­та се по­то­пят в на­ша­та ор­га­ни­за­ция и бъ­дат осъз­на­ти „отвътре", ние ги из­жи­вя­ва­ме ка­то чувства. Ние из­живя­ва­ме чув­с­т­ва­та чрез това, че на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло нав­ли­за в на­ше­то етер­но тя­ло и още по­-на­та­тък в наша­та фи­зи­чес­ка организация, и то не до сетивата, не до перифе- рията, а са­мо в дъл­бо­ки­те плас­то­ве на та­зи фи­зи­чес­ка организация. И така, след ка­то с има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние стиг­нем до един ясен пог­лед вър­ху мо­мен­та на пробуждането, с то­ва ние по­лу­ча­ва­ме и вът­реш­на­та си­ла да го съ­зер­ца­ва­ме постоянно. През буд­ния жи­вот ние бук­вал­но сънуваме, неп­ре­къс­на­то сънуваме. Само че ние за­ли­ва­ме те­зи съ­ни­ща с на­ше­то мис­ле­що съзна- ние, с на­ши­те представи. Който мо­же да пог­лед­не под по­вър­х­нос­т­та на пред­с­тав­ния жи­вот - кой­то е съ­умял и свик­нал да ула­вя ми­га на про­буж­да­не­то спо­ред как­то го опи­сах аз - под бля­съ­ка на представ­ния жи­вот той ще мо­же да из­жи­вя­ва оне­зи неп­ре­къс­ва­щи и де­нем сънища, но не ка­то сънища, а ка­то не що пос­то­ян­но по­та­пя­що се в на­ша­та ор­га­ни­за­ция и из­лъч­ва­но на­го­ре към съз­на­ни­ето ка­то чувство, ка­то чувства. И то­га­ва чо­век знае: това, ко­ето чув- ствувам, то се ра­зиг­ра­ва меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло (рис.7, бяло) и етер­но­то тяло. Естествено, то се от­ра­зя­ва и вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло, но съ­щин­с­ки­ят про­из­ход на чув­с­т­ва­та ле­жи там, в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду ас­т­рал­но­то и етер­но­то тя­ло (червено). Както жи­во­то вза­имо­дейс­т­вие между фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло по­раж­да мислите, та­ка и жи­во­то вза­имо­дейс­т­вие меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­ното тя­ло по­раж­да чувствата. Когато сме будни, ние из­жи­вя­ва­ме та­зи жи­ва иг­ра на впле­те­ни­те ед­но в дру­го етер­но и ас­т­рал­но тя­ло ка­то на­ши чувст- ва. Когато спим, ние из­жи­вя­ва­ме това, ко­ето из­жи­вя­ва ас­т­рал­но­то тя­ло - вре­мен­но пре­би­ва­ва­що на­вън във външ­ния ете­рен свят - ка­то об­ра­зи на съня, ко­ито не пре­къс­ват ни­то за миг през вре­ме на спането; образи, ко­ито оба­че не се въз­п­ри­емат в обик­но­ве­но­то съзнание, а из­г­раждат - ка­то ре­ми­нис­цен­ции и фраг­мен­ти - обик­но­ве­ния съ­ни­щен свят.

Вие виждате, че ако ис­ка­ме да об­х­ва­нем ду­шев­ния живот, тряб­ва да вник­нем меж­ду свръх­се­тив­ни­те със­тавни час­ти на чо­веш­ко­то същество. Ние си пред­с­та­вя­ме ду­шев­ния жи­вот ка­то пре­ли­ва­щи ед­но в дру­го мисли, чув­с­т­ва и воля. За нея ще го­во­рим отделно. Но ду­шев­ни­ят живот: ние го об­х­ва­ща­ме обектив- но, щом - та­ка да се ка­же - се вмък­нем меж­ду те­зи че­ти­ри чле­на­,меж­ду фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, меж­ду етер­но то и ас­т­рал­но­то тяло, меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза.

Това ко­ето на­пи­ра във волята, то не се под­да­ва - как­то аз чес­то съм спо­ме­на­вал тук - на раз­г­леж­да­не от обик­но­ве­ния бу­ден живот, от обик­но­ве­но­то съз- нание. На то­ва обик­но­ве­но съз­на­ние са да­де­ни са­мо пред ставите, спо­ред ко­ито ние на­соч­ва­ме на­ша­та воля, чув­с­т­ва­та ко­ито изпитваме, след­вай­ки пред­с­та­ви­те като мо­ти­ви за на­ша­та воля; оба­че как се ре­али­зи­ра то­ва пред­с­тав­но съ­дър­жа­ние до­ри и нап­ри­мер в ед­но воле­во дви­же­ние на ръката, то­ва изоб­що е не­дос­тъп­но за обик­но­ве­но­то съзнание. В ми­га ко­га­то ду­хов­ни­ят из сле­до­ва­тел пос­ти­га има­ги­на­ци­ята за при­ро­да­та на мисленето, на чувствата, с то­ва той ус­пя­ва да се до­бе­ре до не­що от чо­веш­ки­те изживявания, ко­ето се ра­зиг­ра­ва меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането. Защото в имаги­на­тив­ни­те уп­раж­не­ния Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло укрепват. Те ста­ват по-силни, на­уча­ват се да из­жи­вя­ват се­бе си. В обик­но­ве­но­то съз­на­ние ние не раз­по­ла­га­ме с на­шия дейс­т­ви­те­лен Аз. Как впро­чем е пос­та­вен Азът в то­ва обик­но­ве­но съзнание? Виждате ли, аз от­но­во тряб­ва да при­бег­не до ед­но поз­на­то сравнение: ко­га­то жи­во­та се от­ра­зя­ва в на­ше­то спомняне, той при­вид­но из­г­леж­да ка­то ед­но затворено, изо­ли­ра­но те­чение. Но то­ва те­че­ние е не­що съв­сем друго, и би трябвало, впрочем, ако об­х­ва­ща­ме днеш­ния ден до ут­ринно­то пробуждане, там да стиг­нем до ед­но праз­но място, след ко­ето ще се при­съ­еди­ни съз­на­ни­ето за вче­рашния ден и т.н. Това ко­ето наб­лю­да­ва­ме в спомените, то съ­дър­жа в се­бе си и оне­зи състояния, ко­ито не сме из­жи­ве­ли съзнателно, ко­ито изоб­що лип­с­ват в се­гаш­ния обем на съзнанието. Но те са вът­ре в не­го по един друг начин. Един човек, кой­то не би мо­гъл да зас­пи - ако ми раз­ре­ши­те то­ва хи­по­те­тич­но до­пус­ка­не - той би имал на­пъл­но сму­тен па­ме­тов живот. Спо- мените, рет­рос­пек­ци­ята - та­ка да се ка­же - би­ха го зас­лепили. Цялото па­ме­то­во бо­гатс­т­во -из­не­се­но пред не­го­во­то съз­на­ние - той би из­жи­вял ка­то не­що съ­вър­шено чуждо, ка­то не­що заслепяващо. Той би бил сра­зен от него, той изоб­що не би стиг­нал до там да по­чувству­ва се­бе си. Ослепяващият бля­сък на спо­ме­ни­те се за­тъм­ня­ва са­мо от ре­дов­но нас­тъп­ва­щи­те със­то­яния на за- спиването. Обаче ние сме в със­то­яние да ги понесем! Защото чрез тях ста­ва възможно, са­ми­те ние да се из­п­ра­вим пред на­ше­то спомняне, да ус­то­ява­ме пред на­ше­то спомняне. Само на обстоятелството, че зас­пиваме, ние дъл­жим се­бе­ут­вър­ж­да­ва­не­то си в про­це­са на спомнянето. И това, ко­ето се­га казвам, мо­же да се пот­вър­ди ем­пи­рич­но в мно­го слу­чаи от живота.

Обаче точ­но как­то чув­с­т­ву­ва­ме ед­на на­ша вът­реш­на ак­тив­ност в про­це­са на спомнянето, та­ка и соб­с­т­ве­но ние усе­ща­ме на­шия Аз из­вън ця­лос­т­ния ни организъм. Ние чув­с­т­ву­ва­ме то­зи Аз приб­ли­зи­тел­но как­то въз при­ема­ме и тъм­ни­те по­ле­та в про­це­са на спомнянето. Ние не въз­п­ри­ема­ме Азът ди­рек­т­но от обик­но­ве­ното съзнание, а го възприемаме, как­то въз­п­ри­ема­ме със­то­яни­ята на сън. Само ко­га­то нап­ред­ва­ме в има­ги­натив­но­то съзнание, то­зи Аз дейс­т­ви­тел­но се явя­ва пред нас, и то­га­ва виждаме, че той е волево-обагрен, че той е от во­ле­во естество. И ние забелязваме: то­ва ко­ето в нас е ед­но чувство, то
се ог­ра­ни­ча­ва с то­ва да по каз­ва сим­па­тия или ан­ти­па­тия към света; то­ва ко­ето в нас е ак­тив­но и из­рас­т­ва до волята, то се ра­зиг­ра­ва в процеси, сход­ни на тези, ко­ито има­ме в буд­но­то със­то­яние на човека. Ние ви­на­ги мо­жем да се убе­дим в духов­на­та ре­ал­ност на те­зи наблюдения, ви­на­ги щом раз­ви­ем оне­зи качества, свър­за­ни с про­буж­да­не­то и заспиването, за ко­ито ве­че говорих. То- гава забелязваме, че със зас­пи­ва­не­то не­що се из­лъч­ва от нас, ня­как­ва актив­ност се из­лъч­ва от на­шия чув­с­т­вен свят на­вън във външ­ния свят, и след то­ва за­поч­ва­ме да разбираме, как все­ки път при ед­но ис­тин­с­ки во­ле­во усилие, чо­ве­кът се по­то­пя­ва в ед­но състояние, близ­ко до със­то­янието на съня. Потопява се в един вът­ре­шен сън. Това ко­ето ста­ва при заспиването, ко­га­то Азът с ас­т­рал­но­то тя­ло на­пус­кат фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, все­ки път то се из­вър­ш­ва и вът­реш­но при во­ле­вия акт.

Разбира се, Вие тряб­ва да сте наясно, че то­ва ко­ето Ви опис­вам сега, е мно­го по­-т­руд­но да се схване, от­колко­то пре­диш­ни­те описания, за­що­то в ду­хо­вен план мо­мен­тът на зас­пи­ва­не е по­-т­руд­но уло­вим от мо­мента на пробуждане. След про­буж­да­не­то ние сме буд­ни и в на­й-с­ла­ба сте­пен се при­дър­жа­ме към ре­ми­нисценциите. При зас­пи­ва­не­то ние тряб­ва да вмък­нем не­що от буд­но­то със­то­яние вът­ре в съня, ако ис­ка­ме да стиг­нем до ня­как­ви наблюдения. Но обик­но­ве­но чо­ве­кът зас­пи­ва и не вмък­ва в за­спи­ва­не­то ни­то сле­да от чувст- вата, ни­как­ва ак­тив­ност на чувствата. Обаче ако той мо­же това, а то се по­лу­ча­ва имен­но чрез обу­чение в има­ги­на­тив­но­то познание, то­га­ва той забелязва, че фак­ти­чес­ки во­ля­та е ед­но по­то­пя­ва­не в съ­щия елемент, в кой­то ние се по­то­пя­ва­ме ко­га­то заспим. Във во­ля­та ние прак­ти­чес­ки се ос­во­бож­да­ва­ме от на­шата фи­зи­чес­ка организация. Ние се свър­з­ва­ме с ре­ал­ния обек­ти­вен свят. Както при съ­буж­да­не­то ние ми­на­ваме през на­ше­то етер­но тяло, през на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло и сти­га­ме до се­тив­на­та област, т.е. до пе­ри­фе­рията на тяло- то, за да ста­нем - с дру­ги ду­ми - при­те­жа­те­ли на ця­ло­то тяло, за да про­ник­нем в ця­ло­то тяло, по съ­щия начин, про­ник­вай­ки вът­реш­но в тялото, ние вна­ся­ме на­ши­те сънища, от ко­ито пос­ле въз­ник­ват именно на­ши­те чувства. Оба- че сега, ко­га­то без да из­ли­за­ме от пе­ри­фе­ри­ята на тялото, го на­пус­ка­ме вът- решно, в ду­хо­вен смисъл, ние сти­га­ме до волята. Така че фак­ти­чес­ки во­ля­та се раз­г­ръ­ща не­за­ви­си­мо от тялото. Аз зная, че те­зи раз­к­ри­тия са из­вън­ред­но важни, и съм длъ­жен да ги спо­де­ля с Вас, за­що­то те са ед­на ре­ал­ност. И про­дъл­жа­вай­ки да вник­ва­ме в нещата, ко­ито та­зи ри­сун­ка изобразява, (рис.7), ние мо­жем да кажем: ако то­ва тук е Азът (синьо), во­ля­та се раз­г­ръ­ща меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Аз (виолетово).

А се­га нататък: ние раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка така, как­то той е със­та­вен от фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло или тя­ло на стро­ител­ни­те сили, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. В ду­ше­вен смисъл, меж­ду фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло се разиг­ра­ва мислене- то. В ду­ше­вен смисъл, меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло се ра­зиг­ра­ват чув- ствата. Пак в душе­вен смисъл, меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се раз­г­ръ­ща
волята. Стигайки до пе­ри­фе­ри­ята на фи­зи­чес­кото тяло, ние има­ме се­тив­ни­те възприятия. И ако се­га чрез на­шия Аз ние из­ле­зем навън, и пос­та­вим ця­ла­та на­ша вът­реш­на ор­га­ни­за­ция във външ­ния свят, во­ля­та се ре­али­зи­ра в дейст- вие, ко­ето е дру­гия по­люс на се­тив­но­то въз­п­ри­ятие (рис.7).

По то­зи на­чин ние пос­ти­га­ме обек­тив­но вник­ва­не в това, ко­ето су­бек­тив­но из­жи­вя­ва­ме във вза­им­но­-п­рели­ва­щи­те се мисли, чув­с­т­ва и воля. Така из­жи­вя­ва­не­то се прев­ръ­ща ве­че в познание. Всяка психология, ко­ято раз­г­леж­да по друг на­чин мислене, чув­с­т­ва и воля, ос­та­ва фор­мал­на и празна, за­що­то тя не про­ник­ва до ре­ал­нос­т­та на нещата. До та­зи ре­ал­ност мо­же да дос­тиг­не са­мо има­ги­на­тив­но­то познание.

А се­га не­ка за миг да се замислим, да­ли те­зи на­ши раз­съж­де­ния не во­дят след се­бе си и ня­кои стра­нич­ни явления. Ние казахме: чрез ду­хов­но­то вник­ва­не в мо­мен­та на пробуждането, т.е. ко­га­то се про­мък­ва­ме през етер­но­то тяло, ние обек­тив­но мо­жем да ви­дим тъ­ча­щия мис­ло­вен свят. Нека спрем пог­лед вър­ху то­зи обек­ти­вен свят на мислите. Аз ве­че казах, че по­ра­ди сво­ята свър­за­ност с рас­теж­ни­те сили, то­зи свят е много доб­ре ог­ра­ни­чим от сънищата, а съ­що и от су­бек­тив­ни­те ежед­нев­ни мисли. Всъщност сам по се­бе си, той е ед­на ре­ал­на организация. Опитаме ли се да ви­дим как­во имен­но пул­си­ра в то­зи свят, опи­та­ме ли се вътреш­но да го докоснем, ние установяваме, че то­ва са рас­теж­ни­те сили, хранителните, гра­див­ни­те си­ли на из­рас­т­ва­щия човек. То е нещо, ко­ето пър­во­на­чал­но въз­п­ри­ема­ме ка­то чуждо, но то е имен­но све­та на мислите. И ако го из­с­лед­ва­ме още по-точно, ще установим, че то­ва е нес­пир­но­то вът­реш­но тъ­ка­не на мис­ли­те в нас самите. Ние до­ла­вя­ме то­ва в пе­ри­фе­ри­ята на на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, до­ла­вя­ме го пре­ди да стиг­нем до се­тив­ни­те възприятия. И ако се на­учим да го раз­би­ра­ме правилно, ако усе­тим не­го­ва­та несвоиственост, не­го­ви­те чуж­ди еле­мен­ти спря­мо на­ше­то су­бек­тив­но мислене, то­га­ва ни връх­ли­та и оза­ря­ва­що­то познание: ние проумяваме, че то­ва е нещо, ко­ето ние сме до­нес­ли с на­ше­то раж­да­не от мно­го по­-ран­ни из- живявания, от изживявания, ко­ито сме има­ли пре­ди раждането, рес­пек­тив­но пре­ди зачатието. Така част от ду­хов­ния свят ста­ва за нас не­що обективно-предметно, не­що ко­ето се съ­еди­ня­ва с це­лия ни организъм. Мислите от пред­рож­де­ни­ето ста­ват обективни, нагледни. И си казваме: да, ние ид­ва­ме от ду­хов­ния свят, ид­ва­ме от там чрез мислите, про­тъ­ка­ни сме от мислите. Субек- тивните мисли, ко­ито ние при­ба­вя­ме към тях, те се на­ми­рат в сфе­ра­та на на­ша­та свобода. Но оне­зи мисли, ко­ито виж­да­ме там нагледно, те ни формират, те из­г­раж­дат на­ше­то тя­ло от све­та на мислите. Те са на­ша­та изтичаща, на­ша­та ми­на­ла Карма (рис.8). И така: пре­ди да стиг­нем до се­тив­ни­те възприятия, ние въз­п­ри­ема­ме на­ша­та ми­на­ла Карма.

И ко­га­то ние заспим, ста­ва така, че за то­зи човек, кой­то нап­ред­ва в живото, обек­тив­но поз­на­ни­е­,то­ва със­тояние на сън по­каз­ва не­що из­вън­ред­но сход­но с волята. Защото, ко­га­то во­ля­та се раз­к­рие на­пъл­но пред съзнанието, про­ли­-

Пребивавайки в ду­хов­ния свят - по вре­ме­то меж­ду зас­пи­ва­не и про­буж­да­не - ние из­на­ся­ме в то­зи ду­хо­вен свят един пъ­лен сбор от во­ле­ви импулси. Во- левите импулси, ко­ито пре­ми­на­ват в на­ша­та ду­хов­на ек­зис­тенция и ко­ито ние опаз­ва­ме един­с­т­ве­но за вре­ме­то меж­ду зас­пи­ва­не и пробуждане: на­учим ли се да ги наб­люда­ва­ме с има­ги­на­тив­но­то познание, в тях ние от­к­ри­ва­ме суб­с­тан­ци­ал­на­та същ­ност на на­ша­та дейс­т­ве­на активност, не­що от на­ши­те действия, ко­ето ос­та­ва и след смъртта, не­що ко­ето пре­ми­на­ва от­въд смъртта.

Между ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се раз­г­ръ­ща волята. Когато во­ля­та се ока­же да­леч на­вън във външ­ния свят, там от­къ­де­то ина­че ид­ват се­тив­ни­те възприя- тия, то­га­ва тя се прев­ръ­ща в действие. При зас­пи­ва­не обаче, един зна­чи­те­лен ос­та­тък от во­ля­та се излъчва; той би искал, но не се е пре­вър­нал в действие; то­зи ос­та­тък ос­та­ва свър­зан с Аза и след смъртта, Азът го пре­на­ся в ду­хов­ния свят.

Вие виждате, как тук, от дру­га­та страна, ние из­жи­вя­ва­ме нахлуващата, ид- ваща, бъ­де­ща Карма (рис.8). Между во­ля­та и дейс­т­ви­ето ние из­жи­вя­ва­ме на­ша­та бъ­де­ща Карма. И тогава, в има­ги­на­тив­но­то съзнание, те две­те се съеди- няват: ми­на­ла­та и бъ­де­ща­та Карма; то­ва ко­ето та­ка жи­во пул­си­ра в нас, то пре­ми­на­ва от­въд прага, зад кой­то се прос­ти­рат на­ши­те сво­бод­ни действия.

Между раж­да­не­то и смър­т­та ние жи­ве­ем в свобода. Но под та­зи сфе­ра на сво­бод­на­та во­ля - прос­ти­ра­ща се един­с­т­ве­но меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - пул­си­ра тя, Кармата, и ние до­ла­вя­ме ней­ни­те ид­ва­щи от ми­на­лото въздейст- вия, до­ла­вя­ме ги имен­но тогава, ко­га­то про­ник­вай­ки към фи­зи­чес­ко­то тяло, ус­пе­ем да се за­държим с на­шия Аз и на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло в об­лас­т­та на етер­но­то тяло. Тук, в дол­на­та част на ри­сун­ка­та (рис.8), ние от­но­во въз­п­ри­ема­ме на­ша­та бъ­де­ща Карма: то­ва става, ко­га­то ус­пе­ем да се за­дър­жим в об­ласт та меж­ду во­ля­та и действието; ко­га­то с дос­та­тъч­но стро­гост и са­мо­дис­цип­ли­на раз­ви­ва­ме вът­реш­на ак­тивност, как­то и осо­бе­на­та наг­ла­са да счи­та­ме тя­ло­то за ис­тин­с­ки по­мощ­ник във во­ле­ви­те действия; ко­га­то с чув­с­т­ва­та ак­ти­ви­ра­ме се­бе си в Духа и ко­га­то с ед­но во­ле­во дейс­т­вие ук­реп­ва­ме Аза.

Представете си живо: чо­век мо­же да е та­ка очарован, та­ка вът­реш­но зап­ле­нен от нещо, ко­ето бли­ка от чувствата, как­то и от това, ко­ето в дру­ги слу­чаи

пре­ми­на­ва в действието; оба­че то тряб­ва да се овладява, да се сдържа: то­га­ва то прос­вет­ва в има­ги­на­ци­ята ка­то от­б­ля­сък от бъ­де­ща­та Карма.

Това ко­ето Ви опис­вам тук, скъ­пи мои приятели, е ед­на пос­то­ян­на да­де­ност у човека. Всяка сутрин, с вся­ко пробуждане, чо­век пре­ми­на­ва през сфе­ра­та на сво­ята ми­на­ла Карма; вся­ка ве­чер при зас­пи­ва­не той пре­мина­ва през сво­ята бъ­де­ща Карма. Макар и без осо­бен обу­че­ние в ду­хов­на­та област, но с из­вес­т­на бди­тел­ност, чо­век мо­же да об­х­ва­не ед­на обек­тив­ност от миналото; ес­тес­т­ве­но без да я ди­фе­рен­ци­ра та­ка ясно, ка­то я опис­вам аз сега. Обаче той мо­же да я възприеме; тя е тук. И фактически, тя е всич­ко онова, ко­ето чо­век в сво­ите нрав­с­т­ве­ни им­пул­си но­си ка­то доб­ро или зло. С ней­на по­мощ той опоз­на­ва се­бе си по-добре, от кол­ко­то ко­га­то в мо­мен­та на про­буж­да­не­то зас­та­не пред сно­вя­щи­те и из­г­раж­да­щи го мисли.

Обаче още по­-не­си­гур­но и бо­яз­ли­во е въз­п­ри­ема­не­то на това, ко­ето ле­жи меж­ду во­ля­та и действието; на това, ко­ето чо­век мо­же да ов­ла­дя­ва и сдържа. Тогава чо­век се на­уча­ва да поз­на­ва се­бе си в степента, според ко­ято сам е из­г­ра­дил се­бе си през то­зи нас­то­ящ живот. Тогава той се на­уча­ва да вник­ва в това, ко­ето пре­ми­на­ва от­въд смър­т­та ка­то бъ­де­ща Карма.

Днес аз ис­ках да Ви покажа, скъ­пи мои приятели, с как­во жи­во раз­би­ра­не мо­же да се го­во­ри за те­зи неща, как Антропософията не се из­чер­п­ва в ед­на схема, а с ка­къв тре­пет се до­кос­ва тя до те­зи неща. Позволете ми ут­ре да раз­ши­ря мо­ята те­ма и да нав­ля­за в още по­-дъл­бо­ко раз­г­леж­да­не на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во с ог­лед на из­не­се­но­то в днеш­ния ден.