Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Сега бих же­лал още вед­нъж да обоб­щя това, ко­ето през пос­лед­ни­те дни из­не­сох пред Вас от­нос­но поз­на­нието на ду­шев­ния и ду­хо­вен жи­вот на човека. Мисля и за оне­зи подробности, ко­ито ще тряб­ва да се до­бавят, за да по­лу­чим един, ма­кар и вре­ме­нен за­вър­шек на на­ше­то разглеждане. Но днес аз бих ис­кал да го­воря по­-с­ко­ро за резултатите; за­що­то про­це­сът на наб­лю­де­ни­ето бе­ше дос­та­тъч­но об­съж­дан през пос­лед­ни­те дни.

Ние видяхме, че в меж­дин­но­то прос­т­ран­с­т­во меж­ду етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тя­ло съ­щес­т­ву­ва ед­на под­виж­на тъ­кан от жи­ви мисли. Какво пред­с­тав­ля­ва всъщ­ност та­зи тъкан? Тя е това, ко­ето чрез раж­да­не то, ние вна­ся­ме от ду­хов­но­-ду­шев­ния свят в то­зи фи­зи­чес­ки зе­мен свят. Необходимо е да си представим, че то­ва ко­ето ние има­ме са­мо под фор­ма­та на об­ра­зи вът­ре в на­ша­та мис­лов­на дейност, при­те­жа­ва един самос­то­яте­лен живот, но в то­зи слу- чай, то­ва ко­ето чув­с­т­ву­ва­ме - имай­ки мис­ли­те - е не вътре, а: мис­лов­на­та тъ­кан е про­ни­за­на от ед­на обек­тив­на субстанция, та­ка че та­зи мис­лов­на тъ­кан е активна, дейс­т­ве­на и не­ук­ротима. Нейното съд­руж­но дейс­т­вие вър­ху чо­ве­ка е на­ли­це през це­лия му жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Аз моля, то­ва ко­ето то­ку­-що ка­зах да бъ­де вни­ма­тел­но осмислено. Защото неп­ра­вил­но е да си представим, че та­зи мис­лов­на тъ­кан из­г­раж­да човека, та­ка да се каже, еднолично; че, виж­да­те ли, чо­ве­кът бил из­ця­ло из­тъ­кан от не- що, ко­ето мо­же да се на­ре­че све­тов­ни мисли. Това не е така, то­ва не от­го­ва­ря на истината, вклю­чи­тел­но и по от­но­ше­ние на мис­лов­на­та тъкан, на­ми­ра­ща се меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Въздействията, из­г­раж­да­щи човека, ид­ват от це­лия Космос и това, ко­ето опи­сах ка­то мис­лов­на тъкан, има са­мо сво­ето спо­ма­га­тел­но действие. В из­вес­тен смисъл, ние от­к­ри­ва­ме та­зи мис­лов­на тъ­кан на съ­що­то място, къ­де­то ле­жи и на­ше­то су­бек­тив­но мислене, за­що­то ние впли­та­ме на­ши­те су­бек­тив­ни мис­ли не другаде, а вът­ре в та­зи мис­лов­на тъкан. Обикновеното съз­на­ние ня­ма дос­тъп до обек­тив­ни­те мисли. Но ко­га­то су­бектив­ни­те мисли, зад­виж­ва­ни от външ­ния свят, из­п­ли­тат та­зи тъкан, то­га­ва съ­дър­жа­ни­ето на на­ши­те мис­ли ста­ва дос­то­яние на на­ше­то съзнание.

Да, в из­вес­тен сми­съл чо­ве­кът из­г­леж­да така. Но той из­г­леж­да така, са­мо ако ги раз­г­леж­да­ме от ед­на­та страна, от­към стра­на­та на не­го­ва­та кожа, до­кол­ко­то там са вклю­че­ни поч­ти всич­ки­те му сетива. Но ко­га­то днес се приб­ли­жа­ва­ме до то­зи се­ти­вен свят, не­ща­та из­г­леж­дат така, ся­каш ние - раз­г­леж­дай­ки то­ва ко­ето чо­век е по­лу­чил при сво­ето раж­да­не - та­ка да се ка­же - не дос­ти­га­-

ме до сетивата. Нека пред­с­та­вим не­ща та схе­ма­тич­но и да кажем: ако то­ва тук е мис­лов­на­та тъ­кан меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло (рис. 13, бяло), то око­ло та­зи мис­лов­на тъ­кан на­вън се уви­ва всич­ко оно­ва (червено), ко­ето пред­с­тав­ля­ва вклю­чени­ят в ко­жа­та се­ти­вен живот. То е не­що из­в­ле­че­но от Космоса и вклю­че­но в човека. То е нещо, ко­ето - пре­на­сяй­ки го с раж­да­не­то си в мис­лов­на­та тъ­кан - чо­век има да­ром от Космоса. И фактически, ко­га­то гово­рим за чо­ве­ка ка­то за ед­но същество, пре­ми­на­ло в раз­ви­ти­ето си през ета­пи­те на Сатурн, Слънце, Луна и Земя - как­то опи­сах то­ва в мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука" - ние ще от­к­ри­ем то­ва външ­но развитие, за­поч­вай­ки от Сатурн, от­пе­ча­та­но глав­но в кон­фи­гу­ра­ци­ята на се­тив­ни­те органи. Но всич­ко про­дължа­ва на­та­тък чрез на­со­че­ни на­вът­ре про­це­си в „сис­те­ма­та жлези", нер­в­на­та сис­те­ма и т.н., оба­че от се­тива­та се из­лъч­ва онова, ко­ето - ка­то своя ор­га­ни­за­ция - чо­ве­кът е по­лу­чил от Космоса. Обаче това, ко­ето опи­сах тук ка­то мис­лов­на тъкан, то е нещо, ко­ето се от­де­ля от етер­ния свят и след фи­зи­чес­ко­то раж­да­не при­над­ле­жи ве­че на ин­ди­ви­ду­ал­ния човек, т.е. от­на­ся се до ин­ди­ви­ду­ал­но­то зем­но раз­ви­тие на човека. С дру­ги думи: та­зи обе- к­тив­на мис­лов­на ор­га­ни­за­ция ра­бо­ти в нас по вре­ме на на­шия ем­б­ри­она­лен жи­вот и през це­лия ни по­-къ­сен жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, оба­че тя съв­сем не е всичко, ко­ето чо­веш­ко­то съ­щес­т­во мо­же да из­не­се на­вън от се­бе си.

От дру­га­та страна, в чо­ве­ка на­ми­ра­ме това, ко­ето е от во­ле­во естество. То се раз­ви­ва меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Всъщност Азът - как­то чо­век го има днес - е из­ця­ло от во­ле­во естество, той е во­лев Аз. Той въз­ник­ва по та­къв начин, как­то аз ве­че загатнах, че им­пул­си­те на во­ля­та пре­ми­на­ват в оп­ре­де-­
ле­но чо­веш­ко действие, оба­че не изцяло; ви­на­ги не­що остава. И това, ко­ето е не­осъ­щес­т­ве­но от волята, ко­ето ос­та­ва - то пре­ми­на­ва в бъ­де­ща­та Карма. Ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка в не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, в мис­лов­на­та тъ­кан ние сти­га­ме до миналата, до из­ти­ча­ща­та Карма; но ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка спо­ред не­го­вия Аз - Азът е това, ко­ето всъщ­ност жи­вее в не­го­ви­те действия, и ние твър­до тряб­ва да разберем, че Азът се про­буж­да именно в чо­веш­ки­те действия, че Азът ук­реп­ва ед­ва там, в чо­веш­ки­те дейс­т­вия - ще видим, че това, ко­ето Азът, та­ка да се каже, за­дър­жа в се­бе си, ще бъ­де пре­не­се­но пос­ле през Портата на смъртта, за да из­г­ра­ди бъ­де­ща­та Карма, въз­ник­ва­ща­та Кар- ма.

В из­вес­тен смисъл, по­доб­но обек­тив­но раз­г­леж­да­не ни от­к­ри­ва неща, ко­ито ние су­бек­тив­но има­ме в на­шия ду­ше­вен живот. Ние от­к­ри­ва­ме те­зи обек­тив­ни подробности, след ка­то ве­че сме установили, че от ед­на­та стра­на има­ме мислите, а от дру­га­та стра­на - волята. Между тях се на­ми­рат чувствата, това, ко­ето ние су­бектив­но из­жи­вя­ва­ме ка­то чувства.

До ис­тин­с­ка­та същ­ност на те­зи чув­с­т­ва мо­же да се стиг­не са­мо ако сме наясно, че вся­ко от­дел­но чо­веш­ко чув­с­т­во е впле­те­но в ця­лос­т­ния чув­с­т­вен жи­вот на човека. И то­зи чув­с­т­вен жи­вот на чо­ве­ка мо­же да бъ­де об­х­ва­нат са­мо ако кажем: във все­ки миг от на­шия живот, ние сме про­ник­на­ти от то­тал­нос­т­та на на­шия чувствен живот; във все­ки миг ние сме об­х­ва­на­ти от ед­но или дру­го настроение. Нека се опи­та­ме да до­ве­дем ед­но чув­с­т­во до съз­на­ни­ето - все­ки мо­же да нап­ра­ви то­ва сам - и вед­на­га ще видим, че то­ва чувство, то­ва нас­т­ро­ение е всъщ­ност не­що без­к­рай­но разнообразно. То мо­же да се от­к­ло­ни в ед­на свръхвеселост, та­ка че чо­век да е чрез­мер­но весел, или в по­со­ка на подтиснатост, или пък да е на­ли­це ед­но ла­бил­но и под­виж­но равновесие.

Искаме ли да на­со­чим на­ши­ят пог­лед към оп­ре­де­ле­но нас­т­ро­ение в да­ден миг от живота, при то­ва не върху не­го­ви­те причини, а са­мо вър­ху осо­бе­ни­те му нюанси, ние виждаме, че от на­й-­дъл­бо­ка­та под­тис­на­тост - през емо­ци­онал­но­то рав­но­ве­сие - до край­на­та ма­ни­акал­на веселост, съ­щес­т­ву­ват сто­ти­ци и хи­ля­ди меж­динни степени. При все­ки един чо­век нас­т­ро­ени­ето е всъщ­ност различно, сво­е­об­раз­но и несравнимо. И ако с един вид са­мо­поз­на­ние се ус­т­ре­мим към да­де­но настроение, там ние ня­ма да от­к­ри­ем ни­що друго, ос­вен су­бек­тив­но­то из­жи­вя­ва­не на то­ва настроение, су­бек­тив­но­то изживяване, ко­ето е ню­ан­си­ра­но по все­въз­можни на­чи­ни от външ­ни под­роб­нос­ти и об- стоятелства; да, там ние ще от­к­ри­ем имен­но ед­но су­бек­тив­но изживяване.

Обаче ако ос­та­нем вът­ре в то­ва су­бек­тив­но изживяване, вът­ре в соб­с­т­ве­но­то ду­шев­но вълнение, без да стиг­нем до идеята, че за ня­ко­го те­зи не­ща мо­гат да ста­нат обективни, в та­къв слу­чай ние ня­ма да мо­жем да се до­бе­рем до ис­тин­с­ка­та същ­ност на те­зи чув­с­т­ва и настроения. Но до­ри и в обик­но­ве­ния живот, ние сме в със­то­яние да про­ник­нем в те­зи настроения, в те­зи из­ця­ло по­то­пе­ни в чув­с­т­ва­та настроения. Впрочем за това е не­об­хо­ди­ма и из­вес­т­на спо­соб­ност
за пси­хо­ло­ги­чес­ка ориентация. Понякога е въз­мож­но да раз­г­ле­да­ме и изу­чим чув­с­т­ве­ния жи­вот на ня­кои известни, за­бе­ле­жи­тел­ни личности, и то­га­ва сти­га­ме до твър­де ин­терес­ни заключения. Разбира се, външ­но­то наб­лю­де­ние е са­мо ед­но ле­ко приб­ли­жа­ва­не до ис­тин­с­ка­та същност, но до­ри и ка­то такова, то има сво­ята из­вън­ред­но го­ля­ма стойност.

Например ние мо­жем да си пос­та­вим за­да­ча­та да из­с­лед­ва­ме Гьоте - а при не­го ду­шев­ни­те нас­т­ро­ения са не­що под­чер­та­но - за­що­то то­ва лес­но мо­же да се из­вър­ши с по­мощ­та на не­го­ви­те днев­ни­ци и писма, с не­гови­те за­бе­ле­жи­тел­ни произведения, в ко­ито ние мо­жем прос­то би­ог­ра­фи­чес­ки да прос­ле­дя­ва­ме ден след ден и час след час. Възможно е да си пос­та­вим нап­ри­мер за­да­ча­та да из­с­лед­ва­ме по един фин пси­хо­ло­ги­чен на чин ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на Гьоте, да кажем, през 1790 година. Най-напред ще тряб­ва да опи­шем то­ва ду шев­но нас­т­ро­ение въз­мож­но най-точно. И след ка­то го опишем, ние ще бъ­дем при­ну­де­ни да се на­со­чим в две нап­рав­ле­ния - из­вън­ред­но важ­но е да за­пом­ним то­ва - да, ще бъ­дем на­со­че­ни в две направления: към Гьотевия жи­вот пре­ди 1790 го­ди­на и към жи­во­та му след 1790 година. И ако пси­хо­ло­ги­чес­ки­ят пог­лед обхва­не всичко, ко­ето е нат­ру­па­но в Гьотевата ду­ша пре­ди 1790 година, на­ред с това, ко­ето пос­ле рад­ва и мъчи ду­ша­та му до смър­т­та - ако си пред­с­та­вим жи­во пред­шес­т­ву­ва­щи­те и пос­лед­ва­щи съ­би­тия - то­га­ва пред нас ще се очер­тае за­бе­ле­жи­тел­ния факт, че вся­ко мо­мент­но ду­шев­но на- с­т­ро­ение на чо­ве­ка пред­с­тавля­ва вза­имо­дейс­т­вие меж­ду това, ко­ето е мина- ло, ко­ето чо­век знае, и то­ва ко­ето те­пър­ва ид­ва и още не е да­де­но ка­то не­го­ва съз­на­тел­на опитност. Но под фор­ма­та на един общ чув­с­т­вен фон, не­съз­на­ва­но­то ве­че хвър­ля сво­ята сян­ка вър­ху аре­на­та на съзнанието. Конкретното ду­шев­но нас­т­ро­ение има сво­ите тайни, но до тях, в из­вес­тен смисъл, мо­же да се стиг­не и биографически. Тук оба­че ние се до­кос­ва­ме до оне­зи об­ласти от човекознанието, ко­ито хо­ра­та обик­но­ве­но пренебрегват. Какво ще му до­не­се бъдещето, то­ва чо­век още не знае - по­не та­ка си мисли. Но в своя чув­с­т­вен живот, той знае!

И ако про­дъл­жим да из­с­лед­ва­ме не­ща­та още по­-на­та­тък и из­с­лед­ва­ме нап­ри­мер ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на един човек, за ко­го­то доб­ре знаем, че ня­кол­ко го­ди­ни след съ­от­вет­но­то ду­шев­но нас­т­ро­ение той умира, тога­ва ние ще ви­дим съв­сем точно, как приб­ли­жа­ва­ща­та смърт пред­ва­ри­тел­но хвър­ля свет­ли­на вър­ху ця­лостна­та му ду­шев­на нагласа. Така че ако дейс­т­ви­тел­но нав­ле­зем в те­зи неща, ще проз­рем как в то­зи зе­мен жи­во­т,­ми­на­ло и бъ­де­ще се преп­ли­тат и как съд­руж­но и об­що про­низ­ват чув­с­т­ве­на­та сфе­ра на душата. Пора­ди та­зи при­чи­на чув­с­т­ва­та съ­дър­жат и не­що не­яс­но за са­мия човек. Поради та­зи при­чи­на те се вмък­ват в жи­во­та ка­то не­що еле­мен­тар­но и първично, за­що­то те ве­че са оц­ве­те­ни от това, ко­ето ние те­пър­ва ще из живеем.

Скъпи мои приятели, още в годините, през ко­ито пи­шех мо­ята „Фи­ло­со­фия на свободата", аз вни­ма­тел­но пре­мис­лих те­зи неща. И за­що тряб­ва­ше по-­

Схематично не­ща­та мо­гат да се пред­с­та­вят така: в чув­с­т­ва­та има нещо, ко­ето се стре­ми на­го­ре към съз­на­нието, и то е имен­но из­жи­вя­ва­не­то на чувствата; на­до­лу оба­че се стре­ми това, ко­ето те­пър­ва ще мо­же да бъде об­раз­но из­жи­вя­но от има­ги­на­тив­но­то съз­на­ние (рис. 14), то­ва ко­ето се ра­зиг­ра­ва в имагина- циите. И така: за обик­но­ве­ния човек, чув­с­т­ве­ни­ят жи­вот про­ти­ча така, че на­го­ре се ус­т­ре­мя­ва това, ко­ето ние ще осъз­наем ка­то чув­с­т­ва (синьо), то­ва обаче, ко­ето се ус­т­ре­мя­ва на­до­лу и на­вът­ре в чо­веш­ка­та организация, е всъ- щност един образ; да, щом се об­х­ва­не с има­ги­на­тив­но­то съзнание, то се от­к­ри­ва имен­но ка­то об­раз (чер­вено, вътре). За обик­но­ве­но­то съз­на­ние обаче, то се ус­т­ре­мя­ва на­до­лу в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ка­то не­що несъзнавано. И се­га аз Ви мо­ля да схва­не­те пра­вил­но това, ко­ето казвам: в ха­рак­тер­но­то и ця­лос­т­но­то нас­т­роение на чо­ве­ка зву­чи ка­то ос­но­вен тон ре­зул­та­та от не­го­ви­те бъ­де­щи изживявания. Нещата са ус­т­ро­ени така, че не об­ра­зи­те са пос­ле­ди­ца от изживяното, а об­рат­но - там из­жи­вя­ва­не­то жи­вее в образите.

И така, Вие не тряб­ва да си пред­с­та­вя­те те­зи образи, ко­ито нах­лу­ват там на­до­лу ка­то ед­но ки­не­ма­тог­ра­фично изоб­ра­зя­ва­не на бъдещето, те­зи об­ра­зи са по­-с­ко­ро пос­ле­ди­ца от оп­ре­де­ле­ни въздействия. И са­мо при осо­бе­ни хора, ко­ито са ата­вис­тич­но ясновиждащи, е въз­мож­но те­зи об­ра­зи да се прев­ръ­щат в изоб­ра­же­ния на оп­ре­де­ле­ни фак­ти и събития, та­ка че те­зи ин­ди­ви­ди да мо­гат про­ро­чес­ки да гле­дат в близ­ко­то бъдеще. Днес оба­че ние тряб­ва да обър­нем вни­ма­ние пре­дим­но на това, че чо­век из­жи­вя­ва своя чув­с­т­вен свят ка­то ед­но нах­лу­ва­не на те­зи об­ра­зи дъл­бо­ко на­вът­ре в не­го­ва­та организация.
И ако се­га пре­ми­нем от чув­с­т­ва­та към волята, то­ва ко­ето пре­ди нах­лу­ва­ше на­вът­ре към чо­ве­ка - как­то Ви го опи­сах - се­га то се ус­т­ре­мя­ва на­вън и се прев­ръ­ща в не­го­ва пред­с­то­яща Карма, в не­го­ва бъ­де­ща Карма (червено, вън). Така че това, ко­ето у чо­ве­ка въз­ник­ва чрез не­го­ви­те чувства, има от­но­ше­ние към не­го­ва­та Карма до смър­т­та му; оба­че това, ко­ето въз­ник­ва от волята, то има от­но­ше­ние към не­го­ва­та Карма след смъртта.

Скъпи мои приятели, на­пъл­но въз­мож­но е те­зи не­ща да бъ­дат под­роб­но из- учени. В нап­ред­ва­що­то раз­витие на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, ние из­бяг­ва­ме да го­во­рим схематично, и все по­ве­че ще го­во­рим за конкретното, ко­ето жи­вее в чо­ве­ка и ко­ето чо­век из­ди­га до сво­ето съзнание. Обаче Вие тряб­ва да си из­ра­боти­те не­пог­ре­шим усет за това, как волята, опи­ра­ща се на чув­с­т­ве­ния живот, фак­ти­чес­ки дейс­т­ву­ва в да­леч­но­то бъ­де­ще след смъртта, как. та­зи во­ля стои в за­ро­ди­ша на бъ­де­ща­та Карма.

И ако пов­тор­но се обър­нем към дру­га­та страна, към мис­лов­на­та тъкан, ко­ято на­ме­рих­ме меж­ду етерно­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло и ко­ято дейс­т­ви­тел­но жи­вее там, ще тряб­ва да сме наясно: до­кол­ко­то чрез се­тивни­те впе­чат­ле­ния уз­на­ва­ме не­що от света, ние впос­лед­с­т­вие пре­ра­бот­ва­ме те­зи се­тив­ни впе­чат­ле­ния и пре­ра­бот­вай­ки ги мисловно, ние впли­та­ме на­ша­та су­бек­тив­ност вът­ре в та­зи мис­лов­на тъкан. От ед­на страна, ние свър­з­ва­ме на­ше­то се­тив­но­-по­ро­де­но ду­шев­но из­жи­вя­ва­не с това, ко­ето чрез раж­да­не­то е вклю­чено в нас ка­то ед­на мис­лов­на тъкан; оба­че обек­тив­но­то мис­лов­но царство, имен­но та­зи обек­тив­на мис­ловна тъ­кан - тя ос­та­ва несъзнавана, и са­мо това, ко­ето ние взе­ма­ме от на­ша­та су­бек­тив­на мис­лов­на дей­ност и го вкарваме, впли­та­ме там, са­мо то сти­га до съзнанието. И фак­ти­чес­ки се по­лу­ча­ва така, ся­каш та­зи обек­тив­на мис­лов­на тъ­кан от­б­лъс­к­ва и от­ра­зя­ва мно­го­по­соч­но на­ши­те су­бек­тив­ни ми- сли, ко­ито чрез то­ва се из­ди­гат до съз­на­ни­ето (рис. 15). Да, та­ка е, се­га на­ши­те су­бек­тив­ни мис­ли по­емат по всич­ки въз­мож­ни посоки.

Виждате ли, ко­га­то въз­п­ри­ема­ме един вън­шен пред­мет - бих ис­кал да опи­ша про­це­са съв­сем точ­но -напри­мер един куб, един крис­та­лен куб: пър­во ние пог­леж­да­ме към него. Ние не спи­ра­ме до тук. Започваме да раз­съж­да­ва­ме вър­ху него. Обаче то­ва раз­съж­де­ние се на­соч­ва към спо­ме­на­та­та мис­лов­на

И така, ние живеем, до­кол­ко­то мислим, жи­ве­ем за­що­то из­в­ли­ча­ме су­бек­тив­ни мис­ли от обек­тив­на­та мис­ловна тъкан.

Да, то­ва ко­ето се­га казах, е не­що ко­ето пос­то­ян­но се из­вър­ш­ва в човека. Но в съ­що­то вре­ме Вие ще ви­ди те: от ед­на стра­на има­ме чувствата, тях­но­то про­ник­ва­не в организма, пре­хо­да им във волята. Това ко­ето не се осъ­щес­т­ви в дейс­т­вие и, та­ка да се каже, зас­ти­не в Азът, то се прев­ръ­ща в бъ­де­ща­та Кар- ма, то ни от пра­ща към бъ­де­ще­то на човека. Ако пог­лед­нем в мис­лов­на­та тъ­кан от об­рат­на­та страна, къ­де­то сно­ват наши­те су­бек­тив­ни мисли, ние сме пос­та­ве­ни в по­то­ка на чо­веш­ко­то минало. Тук ще тър­сим на­ша­та минала, на­ша­та за­вър­ше­на Карма. А в са­ми­те чув­с­т­ва на­ис­ти­на се сблъс­к­ват по един за­бе­ле­жи­те­лен на­чин ми­на­ло то и бъ­де­ще­то на човека. Човекът е - та­ка да се ка­же - ро­ден от мислите, жи­вее в чувствата, а в сво­ята воя из­г­раж­да това, ко­ето ми­на­ва с не­го през Портата на смъртта.

С те­зи ду­ми ние за­гат­ва­ме соб­с­т­ве­но и за су­бек­тив­ния ду­ше­вен живот, кой­то има­ме по вре­ме­то меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Обаче ние мо­жем да про­дъл­жим на­та­тък и да запитаме: Как ста­ва така, че те­зи су­бектив­ни мисли, ко­ито ни хрум­ват в асо­ци­ация с външ­ни­те се­тив­ни впечатления, се свър­з­ват тък­мо с на­ше­то минало? Виждате ли, ние осъз­на­ва­ме су­бек­тив­на­та ми­съл на­й-­нап­ред имен­но ка­то мисъл. Като ми­съл тя има в се­бе си оп­ре­де­ле­но пред­с­тав­но съдържание. Така че ко­га­то ви­зи­ра­ме куба, ние нав­ли­за­ме в то­ва опре­де­ле­но пред­с­тав­но съдържание. Обаче Вие не тряб­ва да забравяте: в чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот - мисли, чув­с­т­ва и во­ля не мо­гат да се разделят.

Във во­ля­та жи­ве­ят всич­ки мо­ти­ви на на­ши­те мо­рал­ни мисли. Обаче ние съз- наваме, че в на­ше­то су­бек­тивно мис­ле­не има не са­мо мис­лов­но съдържание. Ние при­ба­вя­ме ед­на ми­съл към дру­га и разбираме, че та­ка не­що правим. Но всъщ­ност как­во жи­вее и пул­си­ра в мисленето? - Волята!, имен­но тя жи­вее по един фин на­чин в су­бек­тив­но­то мислене. Ние тряб­ва да сме наясно: ко­га­то мислим, от ед­на­та стра­на дейс­т­ву­ва мис лов­но­то съдържание, но от дру­га­та - волята. Щом се на­тък­нем на су­бек­тив­ни­те мис­ли (рис. 15), на­зад рефлек­ти­рат имен­но су­бек­тив­ни­те мисли, но в те­зи су­бек­тив­ни мисли, ко­ито ние, та­ка да се каже, про­ек­ти­раме навътре, в тях дейс­т­ву­ва съ­що и волята. В на­ше­то обик­но­ве­но съз­на­ние обаче, ние не се нуж­да­ем от тази воля. Замислете се само, как ця­ла­та та­зи деятелност, ко­ято опис­вам тук, се про­явя­ва съв­сем яс­но в спомнянето: там, в спомнянето, во­ля­та тряб­ва ве­че на­пъл­но да изчезне! Има момент, до кой­то тя тряб­ва да е ак­тивна; но след ка­то спо­ме­нът е го­тов - той не би бил ве­че чист, ни­то път ясен, ако во­ля­та про­дъл­жа­ва да проник­ва в него! Ако Вие си припомните, че вче­ра нап­ри­мер сте яли супа, су­па­та не мо­же мно­го да се про­мени, тук во­ля­та е изключена, нали? Наяве из­ли­за чис­то­то мис­лов­но съдържание. В про­це­са на реф­лек­ти­ра­не то, во­ля­та е отклонена. Но къ­де оти­ва тя?

Ето, ако при­бег­нем до съ­ща­та ри­сун­ка (рис. 15), виждаме: от мис­лов­на­та тъ­кан су­бек­тив­ни­те мис­ли реф­лекти­рат в мис­лов­но­то съ­дър­жа­ние на съзнание- то. Обаче во­ле­ви­ят пъл­неж на мислите, той нав­ли­за навътре, обе­ди­ня­ва се с дру­гия во­лев и ду­ше­вен пълнеж, за да пре­ми­не в ста­ва­ща­та Карма, т.е. прев­ръ­ща се в със­тавна част на бъ­де­ща­та Карма (рис. 16, стрел­ка­та надолу).

Но от дру­га страна: на­ши­те во­ле­ви им­пул­си - те са ка­то в спя­що със­то­яние до­ри и по вре­ме на буд­ния ни живот. Ние изоб­що не ус­пя­ва­ме да про­ник­нем на­до­лу до съ­щин­с­ки­те об­лас­ти на волята. Ние има­ме са­мо ми­съл­та за во­ле­вия импулс. Едва пос­ле тя пре­ми­на­ва по не­съз­на­ван на­чин във волята, и ед­ва

Обаче съ­щес­т­ву­ват и та­ки­ва мисли, ко­ито ние вграж­да­ме в то­зи во­лев живот. Но ко­га ста­ва това? Тогава, ко­га­то ние не се от­да­ва­ме на на­ши­те ин­с­тин­к­ти и нагони, на т.на­ре­че­на­та дол­на чо­веш­ка природа, коя то имен­но отдо­лу ни тлас­ка към во­ля­та и действията; тогава, ко­га­то с на­ша­та во­ля ние „захваща- ме" и отстра­ня­ва­ме на­ше­то су­бек­тив­но изживяване, т.е. ко­га­то я ов­ла­дя­ва­ме с на­ше­то чис­то мислене, с на­ши­те ин­туитив­но до­ло­ве­ни мо­рал­ни идеали. Те- зи ин­ту­итив­но до­ло­ве­ни мо­рал­ни иде­али мо­гат да спо­мог­нат на мисле­не­то по пъ­тя му на­до­лу към об­лас­т­та на волята. По то­зи на­чин на­ша­та во­ля се про­ник­ва от на­ша­та мо­ралност, и в дъл­бо­ка­та същ­ност на чо­ве­ка пос­то­ян­но бу­шу­ва бор­ба­та меж­ду това, ко­ето чо­век сва­ля от сво­ята мо­рал­на ин­ту­иция до­лу в об­лас­т­та на во­ля­та и това, ко­ето там, долу, се въл­ну­ва и кло­ко­чи в не­го­вия ин­с­тинкти­вен живот. Да, всич­ко то­ва пос­то­ян­но се из­вър­ш­ва в човека. Обаче ко­ето се из­вър­ш­ва там до­лу в чо­века, е в съ­що­то вре­ме това, ко­ето под­гот­вя не­го­во­то чо­веш­ко бъ­де­ще след смъртта. То про­би­ва и в чув­с­т­вата, но фак­ти­чес­ки то­ва бъ­де­ще жи­вее във волята. Това бъ­де­ще нах­лу­ва в об­лас­т­та на чув­с­т­ва­та и пул­си­ра там ка­то нагласа, ка­то настроение, ка­то нещо, ко­ето има зна­че­ние за жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. В оби­чайния ди­апа­зон на чув­с­т­ва­та от ос­т­ра­та деп­ре­сия до край­на­та ве­се­лост се ра­зиг­ра­ва сре­ща­та на човеш­ко­то ми­на­ло с чо­веш­ко­то бъ­де­ще в то­зи жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Обаче това, ко­ето пре­ми­нава след смъртта, то се за­раж­да там долу.

Но как­во жи­вее там? От те­зи об­лас­ти - в ко­ито съз­на­ни­ето не учас­т­ву­ва - се за­раж­да не­що обективно. То е на­ис­ти­на не­що обективно, за­що­то се­ под­чи­ня­ва на закономерности, чрез ко­ито ние пре­ми­на­ва­ме през Порта­та на смър­т­та ка­то мо­рал­ни чо­веш­ки същества. Това, ко­ето бляс­ва в то­зи момент, е съве- стта. Психологи­чес­ки е несъмнено: тук се на­ми­ра съ­щин­с­ки­ят из­вор на чо­веш­ка­та съвест. И ако днеш­на­та пси­хо­ло­гия би ис­ка­ла дейс­т­ви­тел­но да се за­ло­ви за те­зи неща, тя тряб­ва да про­учи имен­но те­зи нап­рав­ле­ния на ду­шев­ния живот, и с ця­ла­та си аку­рат­ност тя би от­к­ри­ла пъл­но пот­вър­ж­де­ние на те­зи ду­шев­ни направления, спо­ред как­то те са пред­с­та­ве­ни от Антропосо- фията.

И така, ние виждаме: на­ши­те чув­с­т­ва се ус­т­ре­мя­ват сре­щу на­ши­те су­бек­тив­ни мис­ли и им вдъх­ват живот; оба­че те се на­тък­ват съ­що и на обек­тив­на­та мис­лов­на мрежа, и тък­мо в нея ние из­жи­вя­ва­ме се­бе си ка­то ед­но същество, ко­ето със сво­ето раж­да­не е пре­да­де­но на зем­но­то си битие. От дру­га­та стра­на обаче, ние можем да из­жи­ве­ем се­бе си ка­то та­ко­ва същество, ко­ето ми­на­ва

На пръв пог­лед то­ва въз­ра­же­ние е логично, но всъщ­ност то е ед­на фантазия, ед­на измислица. Нека да си представим, че имен­но на­чи­нът по кой­то се от­к­ри­ва бъдещето, ще ожи­вее пос­ле в ед­на на­ша опитност. Така че ще се от­ра­зи не са­мо­то бъдеще, а начинът, по кой­то то ще бъ­де изживяно! А то ще се из­жи­вее не изолирано, а във вза­им­на връз­ка с външ­ния свят, в сблъ­сък с то­зи вън­шен свят. И то­га­ва чо­век вът­реш­но ще има пред се­бе си нещо, ко­ето се из­лъч­ва от дъл­бо­ка­та му същност, и ако чо­век го поз­на­ва точно, то изоб­що ня­ма да го сму­ща­ва и обър­к­ва в не­го­вия жиз­нен път. Както обикновено, въз­ра­же­ни­ята сре­щу поз­нани­ето на чо­веш­ка­та същ­ност въз­ник­ват от страх; те из­ця­ло се ко­ре­нят в илюзии, и е така, за­що­то жи­во­тът се пре­це­ня­ва от днеш­но­то чо­веш­ко съзнание, ко­ето не ис­ка да се из­диг­не до идеята, че щом нав­ле­зе в по­-висши­те сфери, то ще из­жи­вее не­що твър­де съ­вър­ше­но ново.

Вчера аз посочих, че след ка­то ми­не през Портата на смъртта, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во раз­ви­ва в се­бе си две коп­неж­ни же­ла­ния - от стра­на на мис­ли­те и от стра­на на волята: как мис­лов­ни­ят жи­вот коп­нее да из­г­ра­ди един нов чо­веш­ки индивид, и как то­ва про­дъл­жа­ва до та­ка на­ре­че­ния от мен „сред­но­щен час на Битието"; как пос­ле нас­тъп­ва един рит­ми­чен обрат, ед­на рит­мич­на смяна: как мис­ли­те за­коп­ня­ват за чо­веш­ко­то същество, и как во­ля­та за­коп­ня­ва да се раз­лее и ин­фил­т­ри­ра в Космоса, та­ка че пос­ле да за­ра­бо­ти в нас­ледстве­ни­те ка­чес­т­ва на поколенията. Мисловното ес­тес­т­во за­жи­вя­ва в ин­ди­ви­ду­ал­но­то чо­веш­ко ус­т­ройство, ко­ето се включ­ва в но­вия зе­мен живот. Волевото ес­тес­т­во ни обгръща, та­ка да се каже, в това, ко­ето ние има­ме от предците, с дру­ги ду­ми - в онас­ле­де­ни­те ка­чес­т­ва и субстанции. Мисловното ес­тес­т­во е това, ко­ето нав­ли­за в нас, и по вре­ме на живота, ние пос­то­ян­но свър­з­ва­ме всичко, ко­ето из­важ­да­ме от дълби­ни­те на на­шия ду­ше­вен и во­лев свят. Първона- чално мис­лов­ни­ят жи­вот не се включ­ва в нас ка­то не­що топ­ло и живо, как­во­то изоб­що е на­ше­то зем­но съществувание. И ако бих­ме ос­та­на­ли с то­зи мис­ло­вен живот, та­ка как­то сме би­ли в мо­мен­та на раждането, ние бих­ме се
превърнали, та­ка да се каже, в мис­лов­ни автомати, из­пъл­не­ни с вът­ре­шен студ. Обаче в ми­га на раж­да­не­то ста­ва така, че от во­ле­ва­та и ду­шев­на сфе­ра се зад­виж­ва ед­на ин­ди­ви­ду­ал­но­-сък­ро­ве­на си­ла и тя про­низ­ва с топ­ли­на и жи­вот това, ко­ето е прене­се­но в кос­ми­чес­кия студ по пъ­тя от смър­т­та до раж- дането; и имен­но чрез то­ва чо­век има та­зи въз­мож­ност да се про­ник­не с ин­ди­ви­ду­ал­на топлина, ко­ято тряб­ва да го из­г­ра­ди от кос­ми­чес­кия студ на ця­ла­та Вселена.

Ето та­ка е пос­та­вен чо­ве­кът в прос­т­ран­с­т­во­то и в нап­ред­ва­щия ход на Все- лената. Тези не­ща оба­че са не­доста­тъч­ни за днеш­но­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но ми- слене. Днешното ес­тес­т­ве­но­на­уч­но мис­ле­не изоб­що ня­ма стреме­жа да опоз­нае ис­тин­с­ки човека. Затова и днеш­ни­ят чо­век се из­жи­вя­ва - и той ще се из­жи­вя­ва та­ка все повече, не­за­ви­си­мо че нап­ред­ва в изу­ча­ва­не­то на окол­ния свят - ка­то нес­по­со­бен да уз­нае сво­ята соб­с­т­вена същност. Днешният чо­век е та­ка фор­ми­ран от съв­ре­мен­на­та на­ука и съв­ре­мен­но­то образование, че прак- ти­чес­ки той не знае ни­що за се­бе си. И то­ва нез­на­ние все по­ве­че и по­ве­че ще нараства. И ко­га­то бъ­де до край из­пъл­нен с та­зи ед­нос­т­ран­чи­ва уве­ре­ност на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене, чо­ве­кът ще се ока­же съ­върше­но от­чуж­ден от се­бе си. Неговата вът­реш­на ин­ди­ви­ду­ал­ност би ис­ка­ла да устои, да пре­то­пи чрез своята топ­ли­на оне­зи ле­де­ни маси, ко­ито с раж­да­не­то си ние вна­ся­ме в зем­ния живот. И ако не умее да вник­не в то­зи процес, кой­то пос­то­ян­но го залива, ако са­мо го тър­пи и понася, то­га­ва чо­ве­кът би пропаднал, ду­шев­но би пропаднал. Всички приз­на­ци на вре­ме­то го­во­рят за това, че чо­ве­кът дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да стиг­не до себепознанието, спо­ред как­то Антропософията го из­вес­тя­ва на света. Да вклю­чи то­ва се­бе­поз­на­ние вът­ре в бъ­де­щия кул­ту­рен нап­ре­дък на чо­ве­чес­т­во­то - ето ис­тин­с­ка­та за­да­ча на съв­ре­мен­ния ду­хо­вен живот.

Обаче ние виждаме, скъ­пи мои приятели, как днеш­но­то об­ра­зо­ва­ние вла­га ог­ром­ни ре­сур­си от страх и анти­па­тия сре­щу въз­хо­да на това, ко­ето е ис­тин­с­ки не­об­хо­ди­мо на човечеството, ако то се стре­ми не към своята гибел, а към сво­ето но­во възраждане.