Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ОСМА ЛЕКЦИЯ

Вчера го­во­рих­ме за ду­шев­но­то и ду­хов­но­то раз­ви­тие на човека. Докато раз­г­леж­дах­ме ду­хов­но­то развитие, ние тряб­ва­ше да спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху това, как ду­хов­но­то развитие, т.е. как това, ко­ето е ду­хов­но­-­ак­тив­но в него, въз­ник­ва в ре­зул­тат на чо­веш­ко­то вза­имо­дейс­т­вие и сът­руд­ни­чес­т­во със Съществата от вис­ши­те Йерархии. И ако се­га от­но­во се за­пи­та­ме за дъл­бо­ка­та същ­ност на те­зи вис­ши Същества, ние тряб­ва да на­со­чим пог­лед към да­леч­но­то ­ми­на­ло на Космоса. От мо­ята „Тайна Наука" нап­ри­мер знаем, че Съществата, ко­ито включ­ва­ме в цар­с­т­во­то на Ангелои, са пре­ми­на­ли през сво­ята чо­веш­ка сте­пен по вре­ме на ста­ро­то Лунно раз­витие, че Архангелои са пре­ми­на­ли през сво­ята чо­веш­ка сте­пен по вре­ме на ста­ро­то Слънчево раз­ви­тие и че Архаи са нап­ра­ви­ли то­ва по вре­ме­то на Старият Сатурн. Накрат- ко, за да мо­жем в днеш­ния си чо­веш­ки вид да раз­бе­рем не­що от Космоса и от вис­ши­те Йерархии, ние тряб­ва да от­п­ра­вим пог­лед към на­й-­да­леч­но­то ми­нало и да кажем: Искаме ли да раз­бе­рем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ка­то ед­но про­яв­ле­ние на Духа, тряб­ва да пог­леднем на­го­ре към днеш­на­та сте­пен от раз­ви­ти­ето на оне­зи Същества, ко­ито в от­дав­на от­ми­на­ли епохи, по свой собствен и осо­бен на­чин са пре­ми­на­ли през това, през ко­ето пре­ми­на­ва днеш­ния чо­век по вре­ме на настоящото, Земно развитие. Искаме ли да вник­нем в ду­хов­но­то раз­г­ръ­ща­не на човека, ние тряб­ва да об­х­ва­нем и на­й-­далеч­но­то ми­на­ло на вис­ши­те Същества. Освен това, ние раз­г­ле­дах­ме ду­шев­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка с един нов, ду­хо­вен пог­лед и открихме, че в сво­ите мисли, чув­с­т­ва и воля, то се ра­зиг­ра­ва в прос­т­ранства­та меж­ду Азът, ас­т­рал­но­то тяло, етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло.

Не тряб­ва да има ни­как­во съмнение: ду­шев­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка е ед­на дей- ствителност. Ние из­рас­т­ва­ме душевно, бла­го­да­ре­ние на това, ко­ето из­на­ся­ме от дъл­би­ни­те на на­ше­то същество, на това, ко­ето се раз­г­ръ­ща в мислене, чув­с­т­ва и воля, из­пъл­вай­ки прос­т­ран­с­т­ва­та меж­ду че­ти­ри­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество. Ние по­лу­ча­ва­ме външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния и ги пре­ра­бот­ва­ме активно. Накратко: ко­га­то раз­г­леж­да­ме душев­ния жи­вот на чо- века, ние неп­ре­мен­но тряб­ва да ос­мис­лим и ду­хов­но­-ду­шев­но­-фи­зи­чес­ки­те пул­са­ции вът­ре в нас­то­яща­та действителност.

Как впро­чем сто­ят нещата, ко­га­то раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка в не­го­ви­те фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз? Своето фи­зи­чес­ко тя­ло чо­век но­си от раж­да­не­то или от ем­б­ри­онал­ния си жи­вот до смъртта. След ка­то при смър­т­та

Силите, ко­ито дейс­т­ву­ват на­вън във фи­зи­чес­ка­та зем­на при­ро­да - те са­мо го разрушават, ед­ни по-бързо, други по-бавно, но те го разрушават. Това фи­зи­чес­ко тя­ло се разпада, за­що­то то не мо­же да ус­тои всред зем­ни­те си­ли на ми- нералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царство. Това фи­зи­чес­ко тя­ло дъл­жи своя об­лик на по­-висшия ду­хо­вен свят. То не би има­ло ни­как­ва въз­мож­ност за съществуване, ако се на­ми­ра­ше един­с­т­ве­но във фи­зи­чес­ки­те зем­ни условия. Преди чо­век да е нав­ля­зъл в своя ем­б­ри­она­лен жи­вот след пос­лед­на­та си смърт, всич­ки те­зи сили, ко­ито дейс­т­ву­ват във фи­зи­чес­ко­то тя­ло из- об­що не при­те­жа­ват ни­как­во Земно поданство. Обликът на фи­зи­чес­ко­то тя­ло се из­г­раж­да са­мо по вре­ме­то на чо­веш­кия зе­мен живот, са­мо то­га­ва се ра­зиг­ра ват съ­от­вет­ни­те процеси, са­мо то­га­ва то израства, ос­та­ря­ва и т.н. То при­над­ле­жи на човека, не на Земята. И този факт се пот­вър­ж­да­ва от ед­но съв­сем обик­но­ве­но разсъждение.

Когато се доб­ли­жа­ва­ме до фи­зи­чес­кия свят с ме­то­ди­те на Духовната Наука, ние от­к­ри­ва­ме че е ред­но и справедливо, що­то чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло да не при­те­жа­ва ни­как­ва устойчивост, ни­как­ва трайност на Земята; обаче това, ко­ето му да­ва ус­той­чи­вост и ко­ето го хармонизира, ос­та­ва на­пъл­но не­осъз­на­то от човека. Самото то е от об­раз­но ес­тес­т­во и ние мо­жем да го об­х­ва­нем са­мо ако раз­ви­ем има­ги­на­тив­но­то съзнание. В то­зи слу­чай ние развиваме, та­ка да се каже, вът­реш­ни­те об­раз­ни си­ли на фи­зи­чес­ко­то тяло. И това, ко­ето виж­да­ме там като вът­реш­ни об­раз­ни сили, са про­ти­вос­то­ящи­те сили, тези, до ко­ито еле­мен­ти­те на фи­зи­чес­ко­то тя­ло не са дос­тиг­на­ли със сво­ята зем­на активност.

Този вът­ре­шен об­ра­зен свят в чо­ве­ка не се под­да­ва на зем­ни­те процеси, ни­то пък се раз­ру­ша­ва от тях. Този вът­ре­шен об­ра­зен свят мо­же да ус­тои - до­ри и ко­га­то Земята ня­ма да е ве­че тук - за да взе­ме учас­тие в ново­то въп­лъ­ще­ние на Земната планета. И тогава, с ог­лед на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло, ще се из­г­ра­ди нещо, ко­ето мо­жем да на­ре­чем при­род­но цар­с­т­во на бъдещето, ко­ето все още не е тук - да, ед­но при­род­но цар­с­т­во на бъдещето. От това, ко­ето днес е са­мо образ, ще въз­ник­не ед­но цар­с­т­во на бъдещето, ед­но царство, ко­ето според дъл­бо­ка­та си същност, ще вле­зе в точ­но оп­ре­де­ле­ни съ­от­но­ше­ния и с двете: и с това, ко­ето е днеш­но­то мине­рал­но царство, вло­же­но ка­то не­що сту­де­но и мър­т­во в на­ша­та Земя, и с това, ко­ето е днеш­но­то рас­ти­тел­но цар­с­т­во - вмък­на­то вът­ре в ми­не­рал­но­то - но ка­то не­що жи­во и по­раж­да­що жи- вот.

Замислете се са­мо над ми­не­рал­ния свят, кой­то при­ема в се­бе си рас­ти­тел­ния свят, но не ка­то мър­тъв зе­мен пласт, а ка­то съ­учас­т­ву­ващ в живота, ка­то свят, оси­гу­ря­ващ рас­те­ни­ята с всич­ко необходимо. Да, та­ка си я пред­с­таве­те та­зи
на­ша Земя - ця­ла­та жива, със­та­ве­на не от ед­но мър­т­во ми­не­рал­но цар­с­т­во и от ед­но жи­во рас­ти­телно цар­с­т­во в него, а точ­но така: пред­с­та­ве­те си я ка­то ед­но жи­во ми­не­рал­но цар­с­т­во и в не­го Вие ще ви­ди­те бъ­де­ще­то пре­об­ра­же­ние на на­ша­та Земя. В мо­ята „Тайна Наука" аз на­ри­чам та­зи след­ва­ща сте­пен в ево­лю­цията на Земята с име­то Юпитер, Бъдещият Юпитер: ед­но бъдещо, жи­во ми­не­рал­но царство, обе­ди­ня­ва­що в се­бе си рас­ти­тел­ния жи­вот с плас­тич­но­то ми­не­рал­но устройство, та­ка че това, ко­ето се из­вър­ш­ва днес ма­те­ри­ал­но като нах­лу­ва­щи в рас­те­ни­ето хи­ми­чес­ки процеси, то­га­ва ще дейс­т­ву­ва ка­то жив, а не ка­то хи­ми­чес­ки процес. То е не­що ка­то за­ро­диш на но­во рас­ти­тел­но царство, вло­жен още от се­га в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. Днешното чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тя­ло съ­дър­жа за­ро­ди­ша на ед­но бъ­де­що царство, на ед­но бъ­де­що при­род­но царство.

А сега, не­ка да на­со­чим вни­ма­ни­ето си вър­ху днеш­но­то етер­но тя­ло на чо- века. През то­зи жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, то ос­та­ва неосъзнато; оба­че то е в пос­то­ян­на активност. В ос­но­ва­та си, тък­мо то е, ко­ето на­саж­да в нас ис­тин­с­кия живот. То ни да­ва живота; не­го­ви са си­ли­те на растежа, на веществообмяната. Но то ос­та­ва в сфе­ри­те на несъзнаваното; не­го­ви­ят ис­тин­с­ки об­лик ние тук не мо­жем да възприемем. Този ис­тин­с­ки об­лик мо­жем да въз­п­ри­емем ед­ва за крат­ко вре­ме след ка­то сме пре­ми­на­ли през Портата на смъртта. Тогава мо­жем да се вгле­да­ме на­зад към ед­на па­но­ра­ма от образи, из­тъ­ка­на от на­ши­те мисли. Тази панорама, то­зи об­ра­зен свят - ето го ис­тин­с­ки­ят об­лик на етер­но­то тяло. Докато чрез има­ги­на­тив­но­то съз­на­ние на фи­зи­чес­ко­то тяло, ние въз­п­ри­ема­ме образи, ко­ито ни гарантират, че във фи­зи­чес­ко­то тя­ло е вло­жен за­ро­ди­шът на ед­но по­-късно рас­ти­тел­но­-ми­не­рал­но цар- ство, то ес­тес­т­ве­но­то раз­ви­тие на чо­веш­ко­то етер­но тя­ло след смър­т­та ни предла­га ве­че са­мия об­раз на то­ва бъ­де­що при­род­но царство. Обаче в нас­то­яще­то Земно въплъщение, те­зи об­рази съ­що са ли­ше­ни от ус­той­чи­вост и трайност. Това, ко­ето в нас е виталност, си­ли на растежа, си­ли на ве­щество- обмяната, изоб­що това, ко­ето е на­ша­та етер­на същност, то изоб­що ня­ма ус­той­чи­вост и трайност по вре­ме на то­зи зе­мен живот. Няколко дни след ка­то ми­нем през Портата на смъртта, те­зи об­ра­зи се разпадат; се­га нав­ли­за­ме в та­къв етап от раз­ви­ти­ето на живота, ко­га­то ня­ма да раз­по­ла­га­ме по­ве­че с те­зи об­ра­зи ка­то такива; с об­раз­но­то етер­но тяло, тя­ло­то на стро­ител­ни­те сили. То се раз­т­ва­ря в етер­ния Космос, как­то и фи­зичес­ко­то тя­ло се разлага, ако бъ­де ос­та­ве­но са­мо на зем­ни­те сили. Този прек­ра­сен об­ра­зен свят на етер­но­то тя­ло от­но­во ни показва, че в не­го­во ли­це има­ме не­що ка­то зародиш; на­ис­ти­на то изчезва, но из­чез­ва как­то по­ся­то­то в зе­мя­та семе, из­бу­ява­що нап­ро­лет в своя нов и ус­т­ре­мен към Слънцето растеж. Ето как Космосът при­ема в се­бе си на­ше­то етер­но тя­ло и го раз­т­ва­ря в без­к­рай­ни­те си простори. Обаче вси- чко, ко­ето е из­тъ­ка­но по то­зи на­чин в Космоса от чо­веш­ки­те етер­ни тела, ще се пре­об­ра­зи в си­ли за Бъдещият Юпитер, в си­ли за Юпитеровото при­род­но

Нека да се за­мис­лим по­-на­та­тък за днеш­ния рас­ти­те­лен свят, кой­то раз­ви­ва са­мо „живот" и не раз­ви­ва ни­как­ви усещания. Нека да се за­мис­лим как в ед­на субстанциалност, по­доб­на на днеш­ния рас­ти­те­лен свят, но про­ник­на­та от се­тив­ни усещания, се раз­ви­ва ед­но жи­во­тин­с­ко­-рас­ти­тел­но царство, ед­но рас­ти­тел­но­-живо­тин­с­ко царство, което, та­ка да се каже, ще об­ви­ва бъ­де­ща­та Земна пла­не­та - но­вия Юпитер. При това, сетив­но­то усе­ща­не ня­ма да бъ­де сход­но с усе­ща­не­то на днеш­ни­те животни, ко­ито в сво­ите въз­п­ри­ятия се огра­ни­ча­ват в об­лас­т­та на зем­ния свят; то ще бъ­де ед­но кос­ми­чес­ко усещане, ед­на жи­ва връз­ка с про­це­си­те и явленията, ко­ито ще се но­сят око­ло Бъде- щият Юпитер.

И така, тук в етер­но­то тя­ло ние има­ме за­ро­диш­ния кълн на ед­но ид­ва­що царство, на жи­во­тин­с­ко­-рас­ти­телно­то царство. Всичко ко­ето днес има­ме на­вън ка­то ми­не­рал­но царство, в из­вес­тен сми­съл ще се претопи, и то­зи про­цес ще оз­на­ча­ва ги­бел­та на Земния свят. Затова пък от това, ко­ето при­вид­но се раз­па­да в ре­зултат на зем­ни­те сили, от чо­веш­ки­те фи­зи­чес­ки тела, ще въз­ник­не на­й-­дол­но­то цар­с­т­во на ед­на но­ва ми­ро­ва планета: ми­не­рал­но­-рас­ти­тел­но­то царство. А всичко, ко­ето след смър­т­та се раз­ли­ва в Космоса, то ще се кон­со­ли­ди­ра в ед­но вто­ро цар­с­т­во на та­зи бъ­де­ща планета, ед­но жи­во­тин­с­ко­-рас­ти­тел­но царство, ко­ето ще я об­г­ръ­ща ка­то един вид жи­ва етер­на обвивка.

А се­га за чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло: Ние знаем, че след ка­то ми­не през Пор- тата на смъртта, чо­век за­поч­ва сво­ето пъ­те­шес­т­вие в ду­шев­ния свят. В „Тео- софия" аз опи­сах на как­ви ме­та­мор­фо­зи са под­ло­же­ни чо­вешки­те из­жи­вя­ва­ния в то­зи ду­ше­вен свят след смъртта, как чо­век из­па­да в състояния, близ­ки до странните, не­из­пъл­ни­ми же­ла­ния и т.н. И ако всичко, ко­ето чо­век пре­кар­ва и из­с­т­рад­ва по то­зи на­чин про­дъл­жи достатъчно, то­га­ва той за­поч­ва да го усе­ща ка­то не­що освобождаващо, ка­то не­що ко­ето от­ли­та и изчезва. Ако про­че­те­те до­ри и са­мо края, пос­лед­ни­те стра­ни­ци на то­ва описание, за­ся­га­що чо­веш­кия път след смъртта, Вие ще из­пи­та­те чувството, как това, ко­ето чо­век но­си в се­бе си ка­то ас­т­рал­но тяло, от­ли­та и из­чез­ва в света, сто­пя­ва се, но се сто­пя­ва по та­къв начин, как­то чер­ния об­лак се из­губ­ва и из­чез­ва в ед­но мо­ре от светлина. Тази част от мо­ята „Теософия" аз съв­сем пред­на­ме­ре­но офор­мих така, че да се по­чув­с­т­ву­ва не­що от то­ва изчезване, от то­ва себе-раз- тваряне, и ето за­що из­пол­зу­вах срав­не­ни­ето за мрака, кой­то се раз­т­ва­ря в светлината, за мър­т­ви­те елементи, ко­ито се из­зем­ват от си­ли­те на живота. Ако Вие стиг­не­те до ед­но пра вил­но усе­ща­не за це­лия преход, за ця­ла­та оди­сея на чо­ве­ка през ду­шев­ния свят след смъртта, то­га­ва бих­те казали: ако то­ва опи­са­ние е вярно, ние има­ме ве­че ед­но мно­го сход­но опи­са­ние в начина, по

В описанието, ко­ето пред­ла­га мо­ята кни­га „Теософия", ние от­но­во от­к­ри­ва­ме нещо, ко­ето се изя­вя­ва ка­то за­ро­диш на бъдещето. Но той се от­де­ля от чове- ка, как­то се от­де­лят и ос­та­на­ли­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­кото същество, фи­зи­чес­ко­то тя­ло се от­де­ля и ста­ва за­ро­диш на ед­но рас­ти­тел­но­-ми­не­рал­но царство. Етерното тя­ло се от­де­ля и ста­ва за­ро­диш на ед­но жи­во­тин­с­ко­-рас­ти­тел­но царство. Човешкото ас­т­рал­но тя­ло се из­лива, та­ка да се каже, в кос­ми­чес­ки­те прос­то­ри и ста­ва за­ро­диш на ед­но чо­веш­ко­-жи­во­тин­с­ко царство, ед­но царство, ко­ето е с ед­на сте­пен над днеш­ния жи­во­тин­с­ки свят. В не­го жи­вот­ни­те ще се дви­жат не от се­тив­ни усещания, а от мисли, и ма­кар че те­зи про­це­си ще се из­вър­ш­ват мно­го по­-­ав­то­ма­тич­но от­кол­ко­то при днешния човек, те ще имат за пос­ле­ди­ци оп­ре­де­ле­ни ра­зум­ни действия. Така тряб­ва да си го пред­с­та­вим то­ва човеш­ко­-жи­во­тин­с­ко царство: с разумни, им­пул­си­ра­ни от­вът­ре действия, ко­ито все пак ня­ма да про­ти­чат ка­то при днеш­ния чо- век, чи­ето ра­зум­но по­ве­де­ние се нап­рав­ля­ва от цен­тъ­ра на не­го­во­то Азово същество. Тези дейс­т­вия ще из­г­леж­дат иначе; те ще до­би­ят един ав­то­ма­ти­чен характер, и въп­ре­ки то­ва ня­ма да са срод­ни с ин­с­тин­к­тив­ни­те дейс­т­вия в днеш­но­то жи­во­тин­с­ко царство. Те ще се пре­вър­нат във фун­к­ция на ве­ли­кия Юпитеров разум, в из­вър­ш­ва­ни от жи­вот­но­то действия, в действия, ин­с­пи­ри­ра­ни от то­зи ве­лик Юпитеров разум.

И ето че се­га ос­та­на да го­во­рим за са­мо­то чо­веш­ко царство. Ако от­но­во се по­зо­вем на мо­ята „Теософия", ще си припомним, че след от­х­вър­ля­не­то на ас­т­рал­но­то тя­ло в ду­хов­ния свят, чо­век про­дъл­жа­ва да има вът­решни из­жи­вя­ва­ния в то­зи ду­хо­вен свят и те мо­гат да бъ­дат опи­са­ни по та­къв начин, че опи­са­ни­ята да пре­растват в об­ра­зи от един вън­шен свят. За да пос­тиг­на та­зи цел, аз опи­сах как там, в ду­хов­на­та родина, из­жи­вя­вани­ята про­ти­чат не как­то тук, там те са модифицирани, как­то аз се из­ра­зя­вам - от „кон­ти­нен­тал­на­та област" на ду­хов­на­та родина, или пък от „мор­с­ка­та област", от „въз­душ­на­та област". И във всичко, ко­ето е опи­са­но от мен в та­зи ду­хов­на родина, Вие има­те всъщ­ност об­ра­зи­те от един свят, кой­то днес в зем­ни­те ус­ло­вия не съществува. Днешната зем­на дейс­т­ви­тел­ност е съв­сем различна. И все пак, ако ис­ка­ме да опи­шем не­ща­та точ­но и да ос­та­нем вер­ни на истината, ние тряб­ва да се при­дър­жа­ме към ве­ли­ки­те пре­ход­ни със­то­яния на Земната планета; за­що­то това, ко­ето тук е офор­ме­но ка­то материк, ка­то кон­ти­нен­тал­на област, то има точ­но оп­ре­де­ле­на стойност спря­мо ана­ло­гич­на­та форма- ция, как­ва­то от­к­ри­ва­ме там в ду­хов­ния свят. Всичко ко­ето е опи­са­но там ка­то кон­ти­нен­тал­на област, ка­то морска, въз­душ­на и топ­лин­на област, е в съ­що­то вре­ме про­низа­но от мо­рал­ни­те идеи, ко­ито чо­век пре­на­ся през Портата на смъртта. То е та­ка описано, че по­каз­ва как тамош­ни­ят мо­рал­но­-ду­хо­вен
свят при­те­жа­ва в се­бе си и ед­на външ­на субстанциалност, ка­то все пак мо­рал­но то ос­та­ва са­мо един орнамент, един силует, без да е в със­то­яние да ус­ко­ри из­г­раж­да­не­то на но­во не­бес­но тяло, на ед­на но­ва планета. Обаче това, ко­ето чо­веш­ки­ят Аз из­жи­вя­ва там, то се прев­ръ­ща в за­ро­диш на те­зи дифе­рен­ци­ации и зависимости, ко­ито под­гот­вят Бъдещият Юпитер. В днеш­ни­ят чо­веш­ки Аз, ние но­сим за­ро­диша на те­зи ве­ли­ки бъ­де­щи диференциации, на то­зи съд­ру­жен жи­вот в за­гат­на­ти­те области, ко­ито то­га­ва ще имат съв­сем друг изглед, но все пак ще мо­гат да бъ­дат раз­г­леж­да­ни така, как­то днес пра­вим то­ва с кон­ти­нентите, мо­ре­та­та и т.н. За да опи­шем и ха­рак­те­ри­зи­ра­ме те­зи про­це­си още по-добре, за да по­лу­чим идея и поня­тие за тях, не­об­хо­ди­мо е от­но­во да ги изследваме, но от дру­га глед­на точка.

Длъжен съм да напомня: та­ка как­то опи­сах нап­ред­ва­щия жи­вот на чо­веш­кия Аз в ду­хов­на­та му ро­ди­на - зна­ете то­ва от мо­ята „Теософия" - вед­на­га се установява, че за от­дел­ния чо­век там ня­ма ни­как­во място, за та­ко­ва не мо­же да ста­ва и дума. Още в ней­на­та втора, в мор­с­ка­та област, нас­тъп­ва ед­но обе­ди­ня­ва­не на взаим­ни­те чо­веш­ки връзки, на чо­веш­ки­те групи: въз­ник­ва не­що надчовешко, не­що свръхчовешко. Сега Азът се из­ди­га още по­-на­го­ре и се съ­еди­ня­ва с дру­ги Азове в чо­веш­ки групи. Това но­во цар­с­т­во стои над се­га- шно­то чо­веш­ко царство. И по вре­ме­то на Бъдещият Юпитер, чо­ве­кът ще вле­зе имен­но в то­ва но­во царство. Виждате ли, скъ­пи мои приятели, съв­сем ня­ма да е точно, ако аз кажа: „ед­но ан­гел­с­ко­-чо­веш­ко царство"; то­ва не би от­го­ва­ря­ло на нещата, за­що­то Ангелои ве­че пре­ми­на­ха през сво­ята чо­веш­ка сте­пен на Старата Луна. И за да ха­рак­те­ри­зи­рам това, ко­ето ще се раз­вие в бъ­де­ща­та Земна пла­не­та или Бъдещият Юпитер, аз тряб­ва да заявя: Човекът ще бъ­де из­диг­нат в ед­на по­-вис­ша сфера; това, ко­ето днес жи­вее в не­го­ва­та същ­ност - то ос­та­ва вът­ре в него, но тогава, на Бъдещият Юпитер, то ще се изя­вя­ва навън. Както днес той от­к­ри­ва по един тайн­с­т­вен на­чин сък­ро­ве­на­та си същ­ност в инкарната, в те­лес­ния цвят на плътта, та­ка и за­нап­ред той ще от­к­ри­ва сък­ро­ве­на­та си същ­ност - не­за­ви­си­мо да­ли тя е доб­ра или ло­ша - в сво­ята външна конфигурация.

Днес от външ­ния об­лик на чо­ве­ка мо­гат да се из­в­ле­кат са­мо от­час­ти и приб­ли­зи­тел­но ня­кои не­го­ви осо­бе­ности: да­ли нап­ри­мер е педант, да­ли е един зъл, или жесток, или ла­ком човек. Определени мо­рал­ни ка­чес­т­ва днес се от­пе­чат­ват срав­ни­тел­но сла­бо вър­ху физиономията, по­ход­ка­та и ця­ла­та кон­фи­гу­ра­ция на човека; та­ка че те ви­на­ги мо­гат да ни подлъжат; нап­ри­мер ня­ма точ­но оп­ре­де­ле­ни ус­т­ни или точ­но оп­ре­де­ле­на дол­на челюст, ко­ито да из­да­ват ла­ко­мия човек. Докато днес е въз­мож­но да се отклоним, да се из­мък­нем с мал­ко или много при­каз­ки от външ­но­то про­яв­ле­ние на чо­веш­ка­та душев- ност, то за­нап­ред то­ва ще бъ­де изключено. Хората, ко­ито са свър­за­ни с ма­те­ри­ал­ни идеи, с материализъм, ще из­ра­зя­ват то­ва съв­сем яс­но в своя вън­шен облик: те не­съм­не­но ще при­емат ари­ма­ни­чес­ки форми. Занапред ари­ма­ни-­
чес­ки­те и лу­ци­фе­ри­чес­ки­те чо­веш­ки фигу­ри ще бъ­дат без­пог­реш­но разпо- знавани. Голям брой от чле­но­ве­те на раз­лич­ни те­ософ­с­ки об­щес­т­ва - които са­мо меч­та­ят и фан­та­зи­рат за вис­ши­те сфе­ри - пред­с­тав­ля­ват до­бър мо­дел за те­зи лу­ци­фе­ри­чес­ки фигури. Но ще съ­щес­т­ву­ват и фигури, ко­ито ще гра­дят и под­дър­жат равновесието. А меч­та­тел­ни­те мис­ти­ци - те на­ис­ти­на ще при­емат лу­ци­фер­с­ки­те очертания. Равновесието ще се вне­се от това, ко­ето е коп­не­жът за Христос. Накратко, днеш­ни­ят Азов за­ро­диш ще се раз­гър­не на­пъл­но ед­ва в ид­ва­що­то ду­шев­но­-чо­веш­ко царство.
Зародиш: Разгръщане:

Човешко фи­зи­чес­ко тя­ло Растително-минерално цар­с­т­во

Човешко етер­но тя­ло Животинско-растително цар­с­т­во

Човешко ас­т­рал­но тя­ло Човешко-животинско цар­с­т­во

Човешки Аз Душевно-човешко цар­с­т­во
Нитче е един човек, кой­то дъл­бо­ко и тра­гич­но пос­т­ра­да от упа­дъч­на­та ци­ви­ли­за­ция на 19 век. Той усе­ти не що мно­го важно, той усети, че за да спа­си сво­ето бъдеще, Азът тряб­ва сам да се из­т­ръг­не от това, ко­ето е в упадък. И тъй ка­то при не­го ця­ла­та идея ос­та­на абстрактна, той из­б­ра и аб­с­т­рак­т­на­та ду­ма за „свръх­човека". Обаче в ос­но­ва­та си, то­ва бе­ше един не­ясен и тъ­мен по­рив за из­ра­зя­ва­не на го­ля­ма­та истина: че Азът все още не е готов, че Азът е са­мо един за­ро­диш на пред­с­то­ящи­те кос­ми­чес­ки събития.

Нитче пос­то­ян­но повтаряше: в ос­но­ва­та си, чо­ве­кът е нещо, ко­ето той е раз­вил от червея. Но по съ­щия на чин и свръх­чо­ве­кът тряб­ва да се раз­вие от човека. С ед­но тъм­но и не­яс­но чувство, Нитче се доб­ра до та­кава област, чи­ето ос­вет­ля­ва­не е съ­щин­с­ка­та за­да­ча на на­ша­та епоха, ако тя не ис­ка да ос­та­не опип­ва­ща и сля­па в мра­ка на ед­на упа­дъч­на култура.

Напълно раз­би­ра­емо е, че Нитче, кой­то та­ка тра­гич­но пос­т­ра­да от на­ша­та чис­то ин­те­лек­ту­алис­тич­на култура, из­в­ле­че то­ва ин­те­лек­ту­алис­тич­но по­ня­тие за свръх­чо­ве­ка - което, в ос­но­ва­та си, ня­ма ни­как­во съ­държа­ние - из­в­ле­че го имен­но от пус­то­та­та на та­зи ин­те­лек­ту­алис­тич­на култура. Нитче не мо­жа да стиг­не до ед­но ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на Христос. И сво­е­об­раз­но­то при не­го е, че въп­ре­ки мо­гъ­щия по­рив за раз­г­ръща­не на Азът, по си­ла­та на ед­на тра­гич­на необходимост, Нитче бе при­ну­ден да ос­та­не вът­ре в та­зи ин­те­лекту­алис­тич­на култура, та­ка че той ста­на гла­ша­тай не на Христос, а ста­на гла­ша­тай на Антихриста, пре­вър­на се имен­но в един застъпник, в един пе­вец на Антихриста. Антихристиянството блик­на в ду­ша­та на Нитче по един ге­ни­ален начин. Обаче за да ос­та­не вяр­но на се­бе си­,то­ва ан­тих­рис­ти­ян­с­т­во бе­ше длъж­но да тлас­не чо­ве­ка към фан­та­зи­ите за един аб­с­т­рак­тен свръхчовек, ка­то в съ­що­то вре­ме то вне­се и не­по­ко­ле­би­ма­та увереност, че то­зи аб­с­т­рак­тен свръх­чо­век ще ум­ре в мига, ко­га­то ум­ре и Земята. Ето за­що Нитче та­ка по­-
ривис­то се хвър­ли към иде­ята за развитието, към иде­ята за еволюцията. Но и то­зи скок не му помогна. В мъртви­те аб­с­т­рак­ции на интелектуализма, той ус­пя да стиг­не са­мо до „веч­ния възврат, къ­де­то вмес­то из­ди­га не­то към по­-вис­ши сфери, ца­ри ме­ха­нич­но­то и без­к­рай­но повторение.

Ето, та­ка ние раз­г­леж­да­ме чо­веш­кия Дух, чо­веш­ка­та душа, чо­веш­ко­то тяло. И ако спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху ду­хов­но­то в човека, то ще зас­та­не пред нас ка­то про­яв­ле­ние на Духа. Доколкото ние из­с­лед­ва­ме то­зи Дух ка­то ду­хов­ни хора, той не ни се от­к­ри­ва в твър­де ди­фе­рен­ци­ран вид. Наистина той по­каз­ва оп­ре­де­лени нюанси, оба­че пред нас той зас­та­ва ка­то не­що единно. И за да вник­нем на­ис­ти­на в то­зи чо­веш­ки Дух, как­то и в от­но­ше­ни­ята му със света, ние се нуж­да­ем от Духовната Наука, от Антропософията. Не дос­тигнем ли до Антропософията, то­га­ва то­зи еди­нен не­ди­фе­рен­ци­ран и не­оп­ре­де­лен чо­веш­ки Дух се из­лъч­ва на вън в све­та и по то­зи на­чин въз­ник­ва неясния, без­кон­ту­рен пантеизъм. Ако оба­че по­ис­ка­ме да изу­чим то­зи чо­веш­ки Дух имен­но чрез Антропософията, то­га­ва в све­та и в чо­ве­ка нах­лу­ват вис­ши­те ду­хов­ни Йерархии. Това ко­ето но­сим в на­шия Дух, ще при­ло­жим кон­к­рет­но в света, са­мо ако го раз­поз­на­ем ка­то не­що кон­к­ретно и в све­та на вис­ши­те Йерархии. В на­шия ду­ше­вен жи­вот пос­то­ян­но наб­лю­да­ва­ме пре­ли­ва­не на мисли, чув­с­т­ва и воля; то­зи ду­ше­вен жи­вот ние мо­жем да изучим, са­мо ако раз­г­ле­да­ме ди­фе­рен­ци­ра­ни­те ду­шев­ни фун­к­ции в съ­от­но­ше­ни­ята им с физическото, етерното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, т.е. ако раз­г­ле­да­ме мис­лене­то в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, та­ка да се каже, ка­то съ­об­щи­тел­на връз­ка между те­зи две тела; чув­с­т­ва­та - в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло. И ако ис­ка­ме да изу­чим во­ле­вия живот, ние тряб­ва да се обър­нем към си­ло­ви­те съ­от­но­ше­ния и вза­имо­дейс­т­вия меж­ду Азът и астрал­но­то тяло. Ето та­ка­ва е ре­ал­нос­т­та на човека, та­къв е не­го­вия ду­ше­вен живот.

И ако сле­зем по­-на­до­лу към фи­зи­чес­ко­то тя­ло на човека, пър­во­на­чал­но то ни се пред­с­та­вя ка­то че ли е пре­доп­ре­де­ле­но да по­тъ­не в нищото. Спрямо фи­зи­чес­ки­те за­ко­но­мер­нос­ти на зем­ния живот, то­ва фи­зи­ческо тя­ло на чо­ве­ка - ко­ето е от та­ко­ва ог­ром­но зна­че­ние за не­го - на­ис­ти­на из­г­леж­да ка­то осъ­де­но за не битието, за нищото; за­що­то те­зи за­ко­но­мер­нос­ти прак­ти­чес­ки го разру- шават. Етерното тя­ло се за­паз­ва за крат­ко вре­ме след смъртта, но пос­ле и то се раз­т­ва­ря в Космоса. То се от­д­ръп­ва и из­чез­ва от човека. То ня­ма ве­че ни­що об­що със Земята. Астралното тя­ло - в края на жиз­не­ния път и след смър­т­та - ще се „резорбира" от ду­шев­но­-ду­хов­ния чо­век и от не­го съ­що ня­ма да ос­та­не нищо. Обаче Азът - той ни е да­ден от Земята, той при­над­ле­жи на Зе- мята. От Азът ние не по­лу­ча­ва­ме ни­как­ва идея за това, ка­къв тряб­ва да бъ­де той занапред. Ако раз­г­леж­да­ме те­зи със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество, ние виждаме, че във фи­зи­чес­ко­то тяло, в етер­но­то тяло, в ас­т­рал­но­то тя­ло и в Азовото тя­ло са вло­же­ни за­ро­ди­ши­те на но­ви кос­ми­чес­ки светове. И сега: не­ща­та се свеж­дат до това, че ние сме длъж­ни да опа­зим те­зи за­ро­ди­ши на
но­ви кос­ми­чес­ки светове, да ги опа­зим по един зе­мен начин. Защото - как­то и при всич­ки дру­ги за­ро­ди ши - съ­щес­т­ву­ва ре­ал­на­та опас­ност те да загинат.

И са­мо на­ша­та пра­вил­на връз­ка с Мистерията на Голгота ни да­ва си­ли­те за да пре­вър­нем Христос в он­зи градинар, кой­то ня­ма да поз­во­ли на за­ро­ди­ши­те да загинат, а ще съ­умее да ги пре­не­се в бъ­де­щия свят. Едва ко­га­то се пре­то­пи ми­не­рал­но­то царство, ед­ва ко­га­то се раз­пад­не рас­ти­тел­но­то царство, ед­ва ко­га­то преми­не и цар­с­т­во­то на жи­во­тин­с­ки­те видове, та­ка че днеш­на­та чо­веш­ка фор­ма да се ока­же ве­че не­пос­ти­жима, за­що­то тя е рож­ба на Земята, при­над­ле­жи на Земята, ед­ва ко­га­то всич­ко то­ва про­пад­не в небитието, едва то­га­ва гра­ди­на­рят ще е пре­не­съл за­ро­ди­ши­те в бъ­де­ще­то въп­лъ­ще­ние на Земната планета, ко­ето в моята „Тайна Наука" аз на­ри­чам Бъдещият Юпитер.

За ду­хов­ни­те цар­с­т­ва над чо­ве­ка ние мо­жем да го­во­рим са­мо ако сме за­поз­на­ти с тях­но­то минало. Ние знаем обаче, че в сво­ята се­гаш­на дейност, те пос­ти­гат имен­но това, ко­ето пул­си­ра в на­шия Дух. Ако пог­леднем в ду­шев­ния свят на човека, ние ще от­к­ри­ем там настоящето, ще от­к­ри­ем то­зи ду­ше­вен свят ин­тим­но свър­зан с настоящето. Ако пог­лед­нем оба­че в те­лес­ния свят на човека, ще ви­дим как в то­зи те­ле­сен свят ние но­сим за­ро­диш­ния свят на бъдещето.

Така се от­к­ри­ват чо­веш­ки­те те­ла спо­ред сво­ето ду­хов­но устройство. Ако ги наб­лю­да­ва­ме външ­но - те ос­тават тела. Ако про­ник­нем в тях­на­та вът­реш­на същност, те ста­ват си­ла и Дух - но си­ла и Дух, ко­ито ще из­раснат в бъдещето. Възможно е, скъ­пи мои приятели, да обе­ди­ним минало, нас­то­яще и бъдеще, и да кажем: Миналото (рис.24, синьо) ид­ва от­го­ре и об­г­раж­да на­ша­та се­гаш­на духовност. От на­ша­та ду­хов­ност на­вън се из­лъч­ва ду­шев­ния ни жи­вот в мислене, чув­с­т­ва и во­ля (М, Ч и В). Мисленето се обо­со­бя­ва така, че има

от ед­на­та си стра­на фи­зи­чес­ко­то тяло, а от дру­га­та стра­на - етер­но­то тяло; чув­с­т­ва­та се обо­со­бя­ват меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло; во­ля­та - меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. И в заключение: ма­кар и в за­ро­дишен вид, всич­ко то­ва се раз­ви­ва нап­ред към бъдещето, за да из­г­ра­ди там но­ва­та Земна пла­не­та - Бъдещият Юпитер (рис.24).

И не­ка от­но­во повторим: поз­на­ни­ето за чо­ве­ка е поз­на­ние за света. Това се пот­вър­ж­да­ва и от глед­на­та точка, от ко­ято днес раз­г­леж­дах­ме нещата. Пред нас е един свят в миналото. Пред нас са не­го­ви­те днеш­ни въздейс­т­вия в чо­веш­кия Дух. Познанието за све­та ще ста­не поз­на­ние за чо­ве­ка тогава, ко­га­то по­ис­ка­ме да из вле­чем чо­веш­кия Дух от света. Познанието за чо­ве­ка ще ста­не поз­на­ние за све­та тогава, ко­га­то об­х­ва­нем със­тав­ни­те час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и тях­на­та за­ро­диш­на сила, ко­га­то вник­нем в това, ко­ето са днес чо­веш­ки­те обвивки, съб­ра­ли в се­бе си це­ли два свята. В днеш­ния чо­век ще бъ­дат раз­поз­на­ти ми­на­ли­те светове. Да се познае, да се про­ник­не в днеш­ния човек, то­ва спо­ред Духа, означава: про­ник­ва­не в све­то­ве­те на миналото. Да се познае, да се про­ник­не в днеш­ния човек, то­ва спо­ред тялото, означава: про­ник­ва­не в свето­ве­те на бъдещето!

Да, наистина, до­ри и съв­сем раз­лич­ни­те глед­ни точ­ки потвърждават: поз­на­ни­ето за све­та е поз­на­ние за човека. Искаш ли да поз­на­еш света, вгле­дай се в се­бе си. Искаш ли да поз­на­еш човека, вгле­дай се в света. Искаш ли да поз­на­еш ду­хов­ния свят на човека, вгле­дай се във ве­ли­ко­ле­пи­ето на пре­ми­на­лия свят. Искаш ли да поз­на­еш ве­ли­ко­ле­пи­ето на бъ­де­щи­те светове, вгле­дай се в за­ро­диш­на­та си­ла на чо­веш­ко­то тяло. И ето как поз­на­ни­ето за чо­ве­ка се прев­ръ­ща в поз­на­ние за света, и поз­на­ни­ето за све­та - в поз­на­ние за чо­века.

Но вър­ху то­ва ще про­дъл­жим да го­во­рим след­ва­щия път.