Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

В не­дел­на­та лекция*1, ко­ято имам да из­не­са тук, ще Ви ос­ве­до­мя за кон­г­ре­са в Щутгарт и за нап­ре­дъ­ка на Антропософското Движение*2 в Германия през пос­лед­ни­те седмици. Днес ние има­ме да об­съ­дим ня­кои неща, за ко­ито ве­че бе­ше го­во­ре­но и по то­зи на­чин да из­тък­нем връз­ка­та им с това, за ко­ето ще ста­не ду­ма в след­ва­щи­те дни, пре­ди да от­пъ­ту­вам за Германия.

А се­га - за да прис­тъ­пим към на­ше­то раз­г­леж­да­не - не­ка за миг да се пре­не­сем в древ­ни­те епо­хи на ори­ентал­с­ка­та култура. Ако един мъд­рец от та­зи древ­на ори­ен­тал­с­ка култура, кой­то бе­ше пос­ве­тен в Мистериите на Изтока, би от­п­ра­вил своя пог­лед към днеш­на­та ев­ро­пейс­ка цивилизация, за да я ос­мис­ли и прецени, той би се обър­нал към за­пад­ни­те хо­ра и би им казал: Знаете ли, всъщ­ност всич­ки жи­ве­ете в страх. Всичко, ко­ето вършите, а съ­що и всичко, ко­ето чув­с­т­ву­ва­те - вклю­чи­тел­но и през на­й-­важ­ни­те ми­го­ве на жи­во­та - е про­ни­за­но от страх и тъй ка­то стра­хът е из­вън­ред­но бли­зък до ом- разата, то ом­ра­за­та иг­рае ог­ром­на ро­ля в ця­ла­та ва­ша цивилизация.

Разберете ме добре, скъ­пи мои приятели. Ако то­зи мъд­рец от ста­ра­та ори­ен­тал­с­ка култура, със сво­ето обра­зо­ва­ние и ду­шев­на нагласа, днес от­но­во би зас­та­нал всред за­пад­ни­те хора, той ще­ше да забележи, че ци­вили­за­ци­ята по не­го­во­то вре­ме и в не­го­ви­те зе­ми бе из­г­ра­де­на вър­ху съв­сем дру­га основа. И той ве­ро­ят­но би казал: В ци­ви­ли­за­ци­ята на мо­ята епоха, стра­хът не иг­ра­еше ни­как­ва роля. В мо­ята епо­ха - ако ста­ва дума за един све­тог­лед и за со­ци­ал­на

Да, та­ка би усе­тил той нещата, и от своя глед­на точ­ка би на­со­чил днеш­ния чо­век към ис­тин­с­ки­те пър­во причини, към дви­же­щи­те си­ли и към на­й-­важ­ни­те им­пул­си на съв­ре­мен­на­та цивилизация. И ако ние се вслу­ша­ме в него, ще от­к­ри­ем она­зи опор­на точка, от ко­ято се нуждаем, за да об­х­ва­нем по пра­ви­лен на чин жи­во­та на съв­ре­мен­на­та епоха.

Въпреки сил­ни­те ев­ро­пейс­ки вли­яния в религиозния, естетичен, на­учен и со­ци­ален жи­вот на Азия, там гос­под­с­т­ву­ват ос­та­тъч­ни­те си­ли на древ­на­та ци- вилизация. Тази древ­на ци­ви­ли­за­ция е ве­че в упадък, в дека­данс и ко­га­то ста­рия ори­ен­тал­с­ки мъд­рец казва, че там лю­бов­та би­ла ос­нов­на­та сила, тряб­ва да се до­ба­ви и още нещо: Днес то­ва не се ус­та­но­вя­ва вед­на­га и от пръв по- глед. Но кой­то умее да вижда, той яс­но за­бе­лязва в де­ка­ден­т­с­ки­те яв­ле­ния на ази­ат­с­ка­та кул­ту­ра един пър­ви­чен еле­мент на радост, на удоволствие, на лю­бов към света.

В древ­ния Изток ус­ло­ви­ята да­леч не бя­ха тези, при кой­то по­-къс­но проз­ву­ча под­кан­ва­щия гръц­ки призив: „Познай се­бе си!". Това „Познай се­бе си" бе из­диг­на­то ед­ва по времето, ко­га­то гръц­ка­та кул­тур­на епо­ха уси­ли ис­те­рич­но­то чув­с­т­во на чо­веш­кия индивид. Всеобхватният и пре­ли­ващ от свет­ли­на из­то­чен ми­роглед още не бе­ше про­ник­нат от та­къв стре­меж към поз­на­ние на са­мия човек; в ос­но­ва­та си то­зи ми­рог­лед изоб­що не бе­ше цен­т­ри­ран към вът­реш­на­та същ­ност на човека. В ду­ха на то­зи мироглед, чо­ве­кът бе­ше на­пъл­но за­ви­сим от външ­ни­те отношения, ко­ито ца­ря­ха в окол­ния свят. Древната из­точ­на кул­ту­ра прос­то бе­ше ос­но­ва­на под ед­но съв­сем раз­лич­но въз­дейс­т­вие на Слънцето вър­ху Земята; по­-къс­на­та за­пад­на кул­тура въз­ник­на при съ­вър­ше­но дру­ги зем­ни и кос­ми­чес­ки въздействия. В древ­ния Изток вът­реш­ни­ят пог­лед на човека, та­ка да се каже, бе­ше прив­ле­чен и око­ван от това, ко­ето го об­г­ръ­ща­ше ка­то обективен, при­роден свят, и чо­ве­кът има­ше осо­бе­на­та наг­ла­са да се от­да­ва на то­зи свят с ця­ла­та си вът­реш­на същност. Именно ед­но поз­на­ние за све­та цъф­те­ше в ста­ра­та ори­ен­тал­с­ка мъдрост, как­то и в са­ми­те Мистерии на Изтока.

До то­зи из­вод Вие мо­же да стиг­не­те от нещата, ко­ито го­ди­ни на­ред сте слу­ша­ли за Изтока; там изоб­що няма­ше мяс­то за при­зи­ва „Познай се­бе си!". Насочи своя пог­лед към света, приб­ли­жа­вай­ки се към се­бе си, вник­ни в дъл­би­ни­те на света! - ето то­ва бе­ше по­-с­ко­ро изис­к­ва­не­то на древ­на­та из­точ­на култура. Когато оба­че ази­ат­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция се раз­п­рос­т­ря на Запад, уче­ни­ци­те на Мистериите пос­те­пен­но бя­ха под­ка­не­ни да на­со­чат своя пог­лед към вът­реш­на­та същ­ност на човека. През Египет и Северна Африка, мис­те­ри­й-ни­те ко­ло­нии нап­ред­ва­ха все по на запад, за да стиг­нат до ста­ра­та Ирландия. Географските осо­бе­нос­ти на Запада и съ­вър­ше­но раз­лич­ни­те еле­мен­тар­ни
си­ли на за­пад­ния свят на­ло­жи­ха пред ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Мистери­ите ед­на но­ва необходимост: не­об­хо­ди­мос­т­та от се­бе­поз­на­ние на човека. В Азия уче­ни­ци­те на Мистериите ве­че бя­ха при­до­би­ли поз­на­ние за външ­ния свят, за ле­жа­щи­те в ос­но­ва­та му ду­хов­ни фак­ти и Същества. Именно чрез то­ва позна- ние, уче­ни­ци­те мо­же­ха да про­ник­нат се­га дъл­бо­ко в ис­тин­с­ка­та същ­ност на човека. Отвъд, в Азия, то­ва не мо­же­ше да се случи; там ин­т­ро­вер­т­ни­ят пог­лед беше, та­ка да се каже, отслабен, парализиран. Обаче тък­мо с осо­бе­нос­ти­те на ек­с­т­ро­вер­т­ния поглед, на обър­на­тия на­вън към ду­хов­ния свят поглед, се­га в за­пад­ни­те Мистерии чо­веш­ки­ят взор тряб­ва­ше да се обър­не навътре, към дъл­бо­ка­та същност на човека. И, ако мо­га та­ка да се изразя, на пър­во вре­ме са­мо на­й-­мо­гъ­щи­те чо­веш­ки ду­ши мо­жа­ха да по­не­сат това, ко­ето те съз­ря­ха вът­ре в човека. Така че вът­реш­на­та чо­веш­ка същност, та­ка да се ка- же, из­расна за пръв път пред съз­на­ни­ето на човечеството, имен­но в те­зи раз­п­рос­ти­ра­щи се от Изток към Запад мисте­рий­ни колонии.

Забележете са­мо как­во впе­чат­ле­ние ос­та­вя­ше то­ва са­мо­поз­на­ние в ръ­ко­во­ди­те­ли­те и уче­ни­ци­те на из­точни­те Мистерии! Нека пов­то­рим ед­но изречение, ко­ето ръ­ко­во­ди­те­ли­те - след ка­то об­г­ръ­ща­ха с пог­лед вът­решна­та същ­ност на чо­ве­ка - пос­то­ян­но от­п­ра­вя­ха към учениците, за да ги предупредят, що за ду­шев­но явле­ние пред­с­тав­ля­ва то­ва се­бе­поз­на­ние на човека.

Това изречение, та­зи мисъл, ще бъ­де мно­гок­рат­но повтаряна, но ис­тин­с­кия си сми­съл тя ще на­ме­ри имен­но в древ­ни­те мис­те­рий­ни ко­ло­нии на Египет, Северна Африка и Ирландия: ка­то пре­дуп­реж­де­ние и под­го­товка на пос­ве­те­ни­те за из­жи­вя­ва­не на вът­реш­ни­те чо­веш­ки опитности. Тази фор­му­ла гласи: Никой, кой­то не е пос­ве­тен в све­ще­ни­те Мистерии, не тряб­ва да уз­на­ва тай­ни­те на вът­реш­на­та чо­веш­ка същност, не­до­пусти­мо е да се из­на­сят те­зи тай­ни пред непосветения; грях за устата, ко­ято из­го­ва­ря те­зи тайни, грях за ухо- то, ко­ето ги чува! Пред ученика, под­гот­вян от из­точ­на­та мъдрост, за да нав­ле­зе в чо­веш­ко­то се­бе­поз­на­ние при мно­го по­-зем­ни­те ев­ро­пейс­ки условия, та­зи фор­му­ла се из­ди­га­ше твър­де често. Традицията я за­па­зи - впро­чем дъл­бо­ко не­раз­б­ра­на - и днес, в тай­ни­те ор­де­ни и об­щес­т­ва на Запада*3, ко­ито меж­ду дру­го­то не­оправ­да­но на­со­чи­ха вли­яни­ята си навън, та­зи фор­му­ла пос­то­ян­но се повтаря. Но тя се пов­та­ря тък­мо по един механичен, тра­ди­ци­она­лен начин. Тя не се из­го­ва­ря ве­че с не­об­хо­ди­ма­та тежест, за­що­то от­дав­на е из­гу­би­ла своя смисъл. Обаче до­ри и днес, не­ща­та из­г­леж­дат така, че тай­ни­те ор­де­ни на Запада, за ко­ито чес­то съм спо­ме­на­вал от то­ва място, из­пол­зу­ват та­зи ми­съл ка­то един девиз: съ­щес­т­ву­ват тай­ни за вът­реш­на­та чо­вешка същ- ност, ко­ито тряб­ва да се раз­г­ла­ся­ват един­с­т­ве­но в тай­ни­те общества, за­що­то ина­че - в грях вли­за устата, ко­ято ги изговаря, в грях вли­за ухото, ко­ето ги чува.

Трябва да из­тък­нем следното: тъй как­то вре­ме­то нап­ред­ва­ше в сво­ето раз- витие, оп­ре­де­ле­ни хо­ра - не от средноевропейските, а от за­пад­ни­те стра­ни –

Още от сре­да­та на 15-то сто­ле­тие чо­веш­ко­то устройство, чо­веш­ка­та кон­с­ти­ту­ция ста­на такава, че от­но­во нап­ра­ви невъзможно, те­зи не­ща да се раз­г­леж­дат в пър­во­на­чал­ния им облик. Сега те мо­же­ха да се възпри­емат са­мо инте- лектуално. Човек мо­же­ше да по­лу­чи по­ня­тия за тях, но не и съ­щин­с­ко­то им изживяване. Хората има­ха са­мо от­дел­ни предчувствия. Но ма­кар и са­мо с предчувствие, ня­кои хо­ра ус­пя­ха да про­никнат в съв­сем осо­бе­ни об­лас­ти на изживяването. И та­ки­ва хо­ра сти­га­ха до на­й-­чуд­но­ва­ти външ­ни изя­ви в на­чи­на си на живот, ка­то нап­ри­мер лорд Булвър-Лайтън*4, ав­то­рът на „Занони". Такъв, ка­къв­то ста­на в по-къс­ни­те си години, ние мо­жем да го раз­бе­рем са­мо ако знаем, че пър­во­на­чал­но той спаз­ва­ше тра­ди­цията на чо­веш­ко­то себепо- знание, за да нав­ле­зе пос­ле - бла­го­да­ре­ние на осо­бе­на­та си ин­ди­ви­ду­ал­на кон­с­титу­ция - в оп­ре­де­ле­ни фор­ми на Мистериите. Но чрез то­ва той се от­да­ле­чи от при­ро­до­съ­об­раз­нос­т­та на живота. Точно в не­го­во ли­це мо­жем да ви­дим как един чо­век се от­на­ся към живота, щом той въз­п­ри­ема подвиж­ния ду­хо­вен свят на чо­веш­ка­та същ­ност не прос­то в понятия, а в на­й-­ин­тим­но­то и вът­реш­но из­жи­вя­ване на ця­лос­т­но­то ду­шев­но устройство. Тогава ще тряб­ва да пре­це­ня­ва­ме по-различно, а не спо­ред ма­ща­би­те на оби­чай­но­то филистер- ство. Естествено, има не­що възмутително, ко­га­то Булвър-Лайтън се раз­хож­да яв­но и тъй па­те­тич­но с ед­но зна­чи­тел­но по­-м­ла­до момиче, ко­ето - меж­ду от­дел­ни­те му реп­ли­ки - се опит­ва да сви­ри на не­що ка­то арфа. Така той се по­явя­ва тук или там в обществото, което, е на­пъл­но филистерско, но той ни­ко­га не е сам. Той се по­явя­ва с чуд­но­ва­то­то си облекло, сяда, а на ко­ле­не­те му се нас­та­ня­ва мла­да­та арфистка, той из­го­ва­ря ня­кол­ко изречения, пос­ле млъква, мо­ми­че­то засвирва, пос­ле пак той, пак тя. Поражда се не­що твър­де ко­кет­но всред дел­нич­но­то филистерство, всред оно­ва филистерство, ко­ето от сре­да­та на 15 сто­ле­тие все по­ве­че на­рас­т­ва­ше в Европа.

Фи­лис­тер­с­т­во­то все по­ве­че нав­ли­за в човечеството, но чо­ве­чес­т­во­то сла­бо вник­ва тук, още повече, че филис­тер­с­т­во­то е до­ня­къ­де не­що природосъобра- зно. За ра­зум­но се счи­та са­мо това, как чо­век „се държи" днес пред хората. Обаче не­ща­та в жи­во­та са вза­им­но свър­за­ни и днеш­но­то по­вър­х­нос­т­но об- щуване, це­ли­ят съв­ре­ме­нен ха­рак­тер на меж­ду­чо­веш­ки­те връзки, е пос­ле­ди­ца от ин­те­лек­ту­алис­тич­но­то раз­ви­тие през послед­но­то столетие. Естествено, чо­век ка­то Булвър-Лайтън не мо­же да се на­го­ди доб­ре тук. Само ка­то аб­с­т­рактна въз­мож­ност мо­жем да си представим, че по­-въз­рас­т­ни­те хо­ра се дви­жат по света, а по­-м­ла­ди­те ги съп­ровож­дат отс­т­ра­ни с при­ят­на музика. И са­мо ако вник­нем пра­вил­но в раз­ли­ка­та меж­ду ед­но­то ду­шев­но ус­т­ройство и дру­го­то ду­шев­но устройство, ще раз­бе­рем яс­но ед­но по­доб­но явление. Обаче при Булвър-Лайтън не ща­та бя­ха такива, че от не­го се из­лъч­ва­ше нещо, ко­ето
е не­мис­ли­мо за мо­дер­на­та ин­те­лек­ту­алис­тич­на епоха, нещо, ко­ето е въз­мож­но са­мо в рам­ки­те на нас­ле­де­на­та традиция.

Нека от­но­во при­пом­ним до как­во се свеж­да­ше поз­на­ни­ето за чо­ве­ка в мис­те­рий­ни­те колонии, за ко­ито аз споменах. Днешният чо­век въз­п­ри­ема окол­ния свят чрез сво­ите външ­ни се­тив­ни впечатления. После той комби­ни­ра това, ко­ето вижда, с по­мощ­та на разума. И то­га­ва той пог­леж­да ве­че на­вът­ре към сво­ята дъл­бо­ка същност. В ос­но­ва­та си, точ­но то­зи е света, кой­то чо­век об­г­ръ­ща с ду­хов­ния си поглед; светът, в чи­ито из­мере­ния той ре­ал­но действува. Сетивните впечатления, ко­ито той по­лу­ча­ва отвън, това, ко­ето той раз­ви­ва като пред­с­та­ви от те­зи се­тив­ни впечатления; това, ко­ето пос­ле вът­реш­но се пре­об­ра­зя­ва от те­зи пред­с­та­ви в по­ле на чув­с­т­ва­та и во­ле­ви им­пул­си и ко­ето от­но­во се връ­ща в съз­на­ни­ето ка­то спо­ме­ни за жи­во­та - то­ва имен­но ста­ва съ­щин­с­ко­то съ­дър­жа­ние на живота. В то­зи жи­вот е пос­та­вен днеш­ни­ят чо- век, в не­го той действува. И чо­ве­кът на днеш­ния свят, по­тъ­нал в ед­на фал­ши­ва мистика, пита: Как ли сто­ят не­ща­та в мо­ята дъл­бо­ка същност? Какво ли да­ва себепознанието?

Доколкото чо­век от­п­ра­вя по­до­бен въпрос, той ди­ри от­го­во­ра в сво­ето обик­но­ве­но днев­но съзнание. Обаче от обик­но­ве­но­то съз­на­ние не мо­же да се по­лу­чи друго, ос­вен това, ко­ето въз­ник­ва от вът­реш­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния и то след ка­то те бъ­дат пре­об­ра­зе­ни чрез чув­с­т­ва­та и волята. Ако чо­век се взи­ра на­вът­ре в се­бе си с при­еми­те на обик­но­ве­но­то съзнание, той от­к­ри­ва са­мо рефлекси, от­к­ри­ва един ог­ле­да­лен об­раз на външ­ния живот. Добре, но ко­га­то външ­ни­те впе­чат­ле­ния са трансформирани, ко­га­то са пре­об­ра­зе­ни чрез чув­с­т­ва­та и во­ля­та - чо­век всъщ­ност не знае как дейс­т­ву­ват те­зи чув­с­т­ва и та­зи воля. Човекът чес­то пог­леж­да на­вът­ре в се­бе си и ся­каш виж­да не ог­ле­дал­ния об­раз на външ­ния свят, а ня­как­во осо­бе­но въз­вестя­ва­не от един бо­жес­т­вен свят, от един ве­чен свят или не­що подобно. Но то­ва съв­сем не е така. Онова, което за обик­но­ве­но­то съз­на­ние на днеш­ния чо­век се явя­ва ка­то себепозна- ние, е са­мо пре­об­ра­зе­ния вън­шен свят, от­ра­зе­ния в съз­на­ни­ето вън­шен свят. И ако чо­век дейс­т­ви­тел­но би ис­кал да се вгле­да в сво­ята вът­решна същност, той тряб­ва - аз и пре­ди чес­то съм при­бяг­вал тук до то­зи об­раз - той тряб­ва да стро­ши то­ва вът­реш­но огледало, да стро­ши то­зи вът­ре­шен ог­ле­да­лен процес.


Да, та­ка е: на­ши­ят вът­ре­шен свят е дейс­т­ви­тел­но ка­то ед­но огледало. В не­го ние всъщ­ност съ­зер­ца­ва­ме не вътрешния, а външ­ния свят. Тук са външ­ни­те се­тив­ни впечатления; тях ние свър­з­ва­ме с оп­ре­де­ле­ни представи. После те­зи пред­с­та­ви ще се от­ра­зят във вът­реш­но­то огледало. И в стре­ме­жа си към на­ша­та ин­тим­на и дъл­бо­ка вът­реш­на същност, ние сти­га­ме до то­ва ог­ле­да­ло (рис. 1, червено). Ние виж­да­ме това, ко­ето се от­б­лъс­к­ва от ог­ле­да­ло­то на спо­ме­ни­те (чер­ве­ни­те стрели)*/ * Голяма част от сво­ите лек­ции Рудолф Щайнер е онаг­ле­дя вал с ри­сун­ки и ски­ци вър­ху чер­на дъска, слу­жей­ки си с цвет­ни тебешири. Бел. на преводача/. С то­ва обик­но­ве­но съз­на­ние ние мо­жем да про­ник­нем в същ­нос­т­та на чо­ве­ка тол­ко­ва малко, кол­ко­то мо­жем да ви­дим и зад ед­но огледало, без да го строшим.

Тъкмо то­ва оба­че до­ве­де чрез под­го­тов­ка­та в ста­ра­та из­точ­на мъд­рост до там, че те­зи ръ­ко­во­ди­те­ли и уче­ни­ци на пре­не­се­ни­те в Запад мис­те­рий­ни ко­ло­нии мо­же­ха с ос­тър и про­ник­ващ пог­лед да се вглеждат зад спо­ме­ни­те на човека, да се вглеж­дат в дъл­бо­ка­та вът­реш­на същ­ност на човека. И от това, ко­ето виж­да­ха там, те из­ри­ча­ха ду­ми и с тях загатваха, обяс­ня­ва­ха как в оне­зи древ­ни епо­хи чо­век тряб­ва да е мно­го доб­ре подготвен, ако ис­ка да на­со­чи своя пог­лед в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та природа.

И как­во от­к­ри­ва­ха те там? Те от­к­ри­ва­ха - впро­чем чрез си­ла­та на въз­п­ри­яти­ето и мисленето, раз­ви­ва­щи се пред ог­ле­да­ло­то на спо­ме­ни­те - че не­що се движи, не­що на­пи­ра из­под то­ва огледало. Мислите нах­луват под то­ва ог­ле­да­ло на спо­ме­ни­те и дейс­т­ву­ват в чо­веш­ко­то етер­но тяло, в она­зи част на чо­веш­ко­то етер­но тяло, ко­ято е в ос­но­ва­та на растежа, но съ­що и в ос­но­ва­та на во­ле­ви­те сили. Когато се вглеж­да ме на­вън в ос­ве­те­но­то пространство, ко­га­то об­г­ръ­ща­ме всичко, ко­ето ид­ва към нас чрез се­тив­ни­те впечатления, то­га­ва не­що прос­вет­ва дъл­бо­ко в нас. То се прев­ръ­ща в представа, в спомен, но се прос­мук­ва и по­-дъл­бо­ко - през ог­ле­да­ло­то на спомените; то про­ник­ва в нас - как­то бих­ме ка­за­ли - как­то хра­ни­те­лен процес, как­то из­рас­т­ва­не­то и т.н. Си- лите на мис­ле­не­то проникват, про­низ­ват етер­но­то тя­ло и то­ва проник­на­то от мис­лов­ни си­ли етер­но тяло, то ве­че дейс­т­ву­ва по един осо­бен на­чин вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. Така във фи­зи­чес­ко­то тя­ло въз­ник­ва ед­на трансформация, ед­но ця­лос­т­но пре­ус­т­ройс­т­во на ма­те­ри­алния живот. Във външ­ния свят ма­тер­ия­та ни­къ­де не дос­ти­га до пъл­но разрушение. Това се пот­вър­ж­да­ва и от но­ви­те ес­тес­т­ве­ни науки, ко­ито го­во­рят за съх­ра­не­ние на материята. Обаче то­зи за­кон за съх­ра­нение на ма­те­ри­ята ва­жи са­мо за външ­ния свят. Вътре в чо­ве­ка ма­те­ри­ята би­ва на­пъл­но пре­об­ра­зе­на и тласна­та на­зад към нищото. Така ма­те­ри­ята би­ва на­пъл­но разрушена, и то в са­ма­та своя същност. Нашата чо­вешка при­ро­да се ос­но­ва­ва имен­но на това, че сме в със­то­яние да нав­ле­зем по­-дъл­бо­ко в материята, до­ри и зад ог­ле­да­ло­то на спомените, да тлас­нем ма­те­ри­ята об­рат­но в хаоса, на­пъл­но да раз­ру­шим материята.

Точно към то­ва бе­ше на­соч­ван уче­ни­кът на мис­те­рий­ни­те ко­ло­нии в Ирлан- дия и изоб­що в Запада: вът­ре в теб, дъл­бо­ко зад тво­ите па­ме­то­ви възможно- сти, ка­то чо­век ти но­сиш нещо, ко­ето се стре­ми към раз­ру­ше­ние и ако ти не би имал то­ва в се­бе си, ти ня­ма­ше да мо­жеш да раз­ви­еш тво­ето мислене, за­що­то ти раз­ви­ваш тво­ето мис­ле­не чрез про­ник­ва­не­то на мис­лов­ни­те си­ли в етер­но­то тяло. Обаче ед­но етер­но тяло, ко­ето е про­ник­на­то от мис­лов­ни си- ли, дейс­т­ву­ва вър­ху фи­зи­чес­ко­то тя­ло така, че то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло под­х­вър­ля мате­ри­ята на разпад, пре­да­ва я на хаоса, раз­ру­ша­ва я.

Когато чо­век нап­ред­ва по то­зи на­чин към спо­ме­ни­те и към спомнянето, той нав­ли­за в ед­на област, къ­де­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ис­ка да раз­ру­ши и да за­ли­чи това, ко­ето се на­ми­ра там. Под ог­ле­да­ло­то на спо­ме­ни­те ние всич­ки но­сим - ка­то пре­дус­ло­вие за раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия мис­лещ Аз - гне­ва на раз- рушението, яростта сре­щу материята, за­ли­ча­ва­не­то и ани­хи­ла­ци­ята на та­зи материя. Няма чо­веш­ко себепознание, ко­ето да не пот­вър­ж­да­ва та­зи подроб- ност, то­зи не­ос­по­рим чо­веш­ки факт.

Навярно по­ра­ди то­ва и он­зи индивид, кой­то е до­кос­нал ог­ни­ще­то на разру- шение, ук­ри­то във вът­реш­ността на човека, по­каз­ва ед­на осо­бе­на заг­ри­же­ност към вся­ко ду­хов­но развитие. С на­й-­пъл­на се­ри­оз­ност той е длъ­жен да си каже: Духът тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва и за­ра­ди съ­щес­т­ву­ва­не­то на Духа, ма­те­ри­ал­но­то тряб­ва да бъ­де заличавано.

Какво се на­ми­ра в дъл­бо­ка­та същ­ност на човека, то­ва ще се от­к­рие ед­ва след дъл­го­го­диш­ни ду­хов­но­-на­учни изследвания. Но то и днес тряб­ва да прив­ли­ча на­ше­то внимание, тъй ка­то без него, чо­век пос­то­ян­но ще гле­да на се­бе си съв­сем не тъй, как­то е всъщ­ност пос­та­вен в ци­ви­ли­за­ци­ята на Запада. Вътре в за­пад­на­та ци­ви­ли­за­ция чо­ве­кът пред­с­тав­ля­ва об­вив­ка­та на ед­но ог­ни­ще на разрушение, и мрачните, ги­бел­ни си­ли мо­гат да се пре­вър­нат в по­дем­ни си­ли един­с­т­ве­но щом чо­век яс­но разбере, че той е обкръжението, об­вивка­та на ед­но та­ко­ва ог­ни­ще на разрушение.

И как­во би станало, ако чо­век не бъ­де до­ве­ден до съз­на­ни­ето за всич­ко то­ва от на­ша­та Духовна Наука? Ние виж­да­ме как­во би се случило, по­каз­ва ни го са­мо­то раз­ви­тие на на­ша­та епоха. Това, ко­ето е, та­ка да се каже, изолирано, обо­со­бе­но в чо­ве­ка и ко­ето тряб­ва да дейс­т­ву­ва са­мо вът­ре в него, в то­ва един­с­т­ве­но по ро­да си си­ло­во поле, то на­пи­ра се­га навън, на­пи­ра към външ­ни­те чо­веш­ки инстинкти. Тъкмо то ще се пре­вър­не в суб­с­т­рат на за­пад­на­та и на Земната цивилизация. Тъкмо то изя­вя­ва се­бе си във всичко, ко­ето днес дейс­т­ву­ва нап­ри­мер ка­то ярос­т­ни раз­ру­ши­тел­ни си­ли в Източна Европа и т.н. Това е ярос­т­та на разрушението, из­мес­те­на от вът­ре на вън. И за­нап­ред чо­век ще мо­же да се ори­ен­ти­ра пред това, ко­ето нах­лува в не­го­ви­те инстин- кти, един­с­т­ве­но с по­мощ­та на ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние за човека, т.е. ко­га­то ние от­но­во осъз­на­ем то­ва ог­ни­ще на разрушение, за­ло­же­но там вът­ре в човека, за да раз­вие той сво­ето чо­веш­ко мислене. Защото та­зи си­ла на ми-

Това, ко­ето уче­ни­ци­те чу­ва­ха на­й-­нап­ред в те­зи мис­те­рий­ни колонии, ко­ето на­й-­нап­ред ги спо­ле­тя­ва­ше там, бе­ше страхът. Него те изу­чи­ха основно. Те го изу­чи­ха ос­нов­но и разбраха, че вглеж­да­не­то в чо­веш­ката същ­ност - и то не в сми­съ­ла на ед­на не­поч­те­на мъг­ля­ва мистика, а в сми­съ­ла на чес­т­но и поч­те­но усилие - не­из­беж­но по­раж­да страх. И в мис­те­рий­ни­те ко­ло­нии на Запада то­зи страх бе­ше про­го­нен са­мо чрез това, че уче­ни­ци­те бя­ха из­п­ра­ве­ни пред ис­тин­с­ко­то ли­це на то­зи факт, пред ця­ла­та му тежест. Тогава те пре­одо­ля­ха това, ко­ето тряб­ва­ше да по­раж­да страх, пре­одо­ля­ха го чрез съзнанието.

Но с нас­тъп­ва­не­то на ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та епоха, то­зи страх ос­та­на в под­съз­на­ни­ето и ка­то та­къв не­-съзна­ван страх, той про­дъл­жи да дейс­т­ву­ва ната- тък. Той дейс­т­ву­ва във външ­ния живот, ма­кар и под все­въз­можни маски. Да се на­со­чи чо­веш­ки­ят пог­лед на­вът­ре към дъл­бо­ка­та чо­веш­ка същ­ност - то­ва бе­ше пра­вил­но и съ­об­ра­зе­но с епо­ха­та ръководство. „Познай се­бе си!" се пре­вър­на в ед­но под­хо­дя­що изискване. Именно с „разравянето" на стра­ха уче­ни­ци­те на Мистериите мо­жа­ха да стиг­нат до пре­одо­ля­ва­не на то­зи страх, а с то­ва и до пра­вил­но себепознание. Наистина, ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та епо­ха пом­ра­чи пог­ле­да към дъл­бо­ка­та чо­веш­ка същност, но тя не мо­жа да пре­мах­не страха. И ста­на така, че спо­ред сте­пен­та на то­зи не­съз­на­ван страх, чо­век си казваше: Изобщо не съ­щес­т­ву­ва нищо, ко­ето да ле­жи из­вън раж­да­не­то и смъртта.

Човек се стра­ху­ва­ше да се вгле­да по-дълбоко, от­кол­ко­то в то­зи жи­вот на спо- мените, в то­ва обик­но­ве­но мислене, чий­то за­ко­но­мер­нос­ти са ва­лид­ни са­мо за вре­ме­то меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Той се стра­ху­ва­ше да се по­то­пи по­-дъл­бо­ко във веч­на­та същ­ност на чо­веш­ка­та душа, и от то­зи страх той из­ве­де учението: Не съ­щес­т­ву­ва ни­що друго, ос­вен то­зи жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Модерният ма­те­ри­али­зъм въз­ник­на от страха, без сам да има и ни на­й-­мал­ко пред­чув­с­т­вие за това. Този днешен, мо­де­рен ма­те­ри­алис­ти­чен све­тог­лед е всъщ­ност про­дукт на страха, на ужаса.

Този страх фор­ми­ра външ­но­то по­ве­де­ние на хората, со­ци­ал­ния ред и ця­ло­то ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие на Европа от сре­да­та на 15-ти и осо­бе­но от 19-ти век насам. Защо хо­ра­та стават, материалисти, за­що те приз­на­ват един­с­т­ве­но вън

външ­ни­те ма­те­ри­ал­ни стойности? - Защото се стра­ху­ват да сля­зат на­до­лу в дъл­би­ни­те на чо­века!

Ето то­ва би ис­кал да из­ра­зи ори­ен­тал­с­кия мъдрец, об­ръ­щай­ки се към днеш­ни­те хора: Вие, съв­ре­мен­ни­те европейци, жи­ве­ете из­ця­ло в страх. Вие из­веж­да­те ва­шия со­ци­ален ред, из­хож­дай­ки от страха, вие раз­ви­ва те изкуствата, но те са са­мо раз­к­ло­не­ния на страха. Целият ваш ма­те­ри­алис­ти­чен све­тог­лед е по­ро­ден от страха. Вие и ва­ши­те по­том­ци ни­ко­га ня­ма да раз­бе­ре­те древ­ния из­то­чен светоглед, за­що­то при ази­ат­ци­те всич­ко бли­ка­ше на­го­ре не от стра­ха - тъй сро­ден с ом­ра­за­та - а от любовта.

Разбира се, то­ва зву­чи крайно, оба­че аз се опи­тах да из­ло­жа схва­ща­ни­ята на един дре­вен мъдрец, как­то те би­ха зву­ча­ли от ус­та­та му днес. Нека допуснем, че ако от­но­во ста­не и ос­мис­ли ра­ди­кал­но нещата, той може да го­во­ри за дне- ш­ни­те хо­ра така, ся­каш те са оглупели. Но тък­мо от та­ка­ва ра­ди­кал­на оцен­ка ние трябва да се по­учим днес, за да раз­бе­рем нор­мал­ния ход на на­ша­та ци- вилизация.

Човечеството тряб­ва от­но­во да узнае, че тък­мо разумното, по­ня­тий­но ми- слене, на­й-­вис­ше­то за­во­ева­ние на но­во­то време, изоб­що не би мог­ло да съ- ществува, ако от ог­ни­ще­то на раз­ру­ше­ние не бя­ха из­рас­­на­ли представите, ако то­ва ог­ни­ще не бе­ше за­дър­жа­но вът­ре в човека, та­ка че то да не пре­ми­не в ин­с­тин­к­ти­те и в соци­ал­ни­те импулси.

И се­га вече, об­г­ръ­щай­ки те­зи не­ща с ду­хо­вен поглед, ние мо­жем да про­ник­нем по­-на­вът­ре в еле­мен­тар­ните за­ви­си­мос­ти на живота. Онзи свят, кой­то се пред­с­та­вя ка­то ед­но та­ко­ва ог­ни­ще на раз­ру­ше­ние в дъл­бока­та чо­веш­ка същ- ност, той се прос­ти­ра от­въд ог­ле­да­ло­то на спомените. Обаче жи­во­тът на съв­ре­мен­ния човек про­ти­ча в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду то­ва ог­ле­да­ло и външ­ни­те се­тив­ни възприятия. Но как­то чо­век не може да над­ник­не в сво­ята същ­ност през ог­ле­да­ло­то на спомените, та­ка той не мо­же да нав­ле­зе и в това, което се прос­ти­ра на­вън ка­то се­тив­ни възприятия. Човекът си из­мисля един материа- лен, ато­ми­зи­ран свят, но то­ва е един фан­тас­тен свят, за­що­то чо­век не мо­же да про­ник­не зад те­зи се­тив­ни възприятия.

Обаче чо­ве­кът е твър­де бли­зък и сро­ден с то­зи свят, кой­то се прос­ти­ра зад външ­ни­те се­тив­ни възприятия, зад се­тив­ни­те представи. Всяка нощ меж­ду зас­пи­ва­не­то и про­буж­да­не­то чо­век нах­лу­ва там, в то­зи свят. Щом Вие за- спите, Вие пре­би­ва­ва­те там, в то­зи свят. Това, ко­ето Вие из­жи­вя­ва­те там, се на­ми­ра от­въд се­тивни­те пред­с­та­ви и ня­ма ни­що об­що с фан­тас­т­ния ато­ми­зи­ран свят на ес­тес­т­ве­ни­те науки. Обаче това, ко­ето е от­въд се­тив­на­та сфера, имен­но не­го из­жи­вя­ва­ше в сво­ите Мистерии древ­ния из­то­чен мъдрец. Но то може да се из­жи­вее са­мо ако чо­век е из­пъл­нен с пре­да­ност към света, ако е из­ця­ло под­чи­нен на по­ри­ва да се от да­де без­ре­зер­в­но на то­зи свят. Искаме ли да про­ник­нем зад се­тив­ни­те впечатления, в на­ше­то поз­на­ние трябва да ца­ри не друго, а любов.

Защото ако обик­но­ве­ни­ят чо­веш­ки Аз ис­ка­ше да про­ник­не в над­се­тив­ния свят, чо­век тряб­ва­ше да се от­каже от своя Аз. Но то­зи Аз, от как­во въз­ник­ва той? Човешкото съ­щес­т­во си из­г­раж­да то­зи Аз, бла­го­да­рение на това, че мо­же да се по­то­пи в един ха­ос на разрушението. Този Аз тряб­ва да бъ­де от­нет и ут­вър­ден там, вът­ре в спо­ме­на­то­то ог­ни­ще на разрушение. С то­зи Аз чо­век не мо­же да жи­вее из­вън сфе­ра­та на външния се­ти­вен свят.

Нека схе­ма­тич­но да си пред­с­та­вим ог­ни­ще­то на раз­ру­ше­ни­ето вът­ре в чо­ве­ка (рис.2, червено). То е раз прос­т­ря­но всъщ­ност над це­лия чо­веш­ки организъм. Ето тук е ог­ни­ще­то на разрушение, а тук- чо­веш­ка­та обвивка. И ако това, ко­ето е вътре, би се раз­ши­ри­ло над це­лия свят, как­во ще­ше да влас­т­ву­ва то­га­ва в све­та чрез човека? Злото! Злото е не друго, а из­не­се­ни­ят на­вън хаос, не­об­хо­ди­ми­ят вът­ре в чо­ве­ка хаос. И в то­зи хаос, кой­то тряб­ва да е в човека, но да ос­та­не в не­го ка­то ед­но ог­ни­ще на злото, в то­зи ха­ос се из­г­раж­да чо­веш­кия Аз, в то­зи ха­ос ук­реп­ва и чо­веш­ко­то себелюбие. Това чо­веш­ко се­бе­лю­бие не мо­же да съ­щес­т­ву­ва в над­се­тив­ния свят. Затова и по вре­ме на сън Азовото съз­на­ние изчезва, или пък ако се по­яви в сънищата, то чес­то из­г­леж­да ка­то чуж­до или отслабено. Азът, кой­то крис­та­ли­зи­ра и ук­реп­ва в ог­ни­ще­то на злото, то­зи Аз не мо­же да пре­би­ва­ва из­вън сфе­ра­та на се­тив­ни­те явления. Затова и древ­ни­ят из­то­чен мъд­рец про­никва­ше там са­мо чрез преданост, лю­бов и от­каз­ва­не от Аза. Този свят съв­сем не бе­ше ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят; обик­но­ве­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние бе­ше пръс­на­то и раз­ля­то из то­зи друг свят, на­ри­чан още Нирвана. Навли­за­не­то в Нирвана, то­ва вър­хов­но се­бе­от­да­ва­не на Аза, как­то то се из­вър­ш­ва по вре­ме на сън, за уче­ни­кът на из­точ­ни­те Мисте- рии бе­ше съз­на­тел­но и буд­но познание. И днес той би казал: при вас всич­ко е ос­но­ва­но вър­ху страха, за­що­то вие сте длъж­ни да из­г­ра­ди­те егоизма, себелю- бието. При нас всич­ко бе­ше ос­но­ва­но върху любовта, за­що­то ние тряб­ва­ше да под­тис­ка­ме себелюбието. При вас го­во­ри Азът, кой­то ис­ка да се прояви.

При нас го­во­ре­ше Нирвана, но то­га­ва Азът бе­ше навън, Азът бе­ше раз­лят в ти­ха лю­бов из це­лия свят.

Обхванем ли те­зи не­ща с яс­ни и точ­ни понятия, те ос­та­ват в зна­чи­тел­на сте­пен съхранени, консервирани, оба­че всъщ­ност те про­дъл­жа­ват да дейс­т­ву­ват в чо­ве­чес­т­во­то ка­то дъл­бо­ки усе­ти и чувства. И в та­ки­ва усе­ти и чувства, те из­г­раж­дат важ­ни под­пор­ни стълбове, ко­ито днес виж­да­ме от ед­на стра­на в Изтока, а от дру­га - в Запада. Западните хо­ра имат ед­на кръв, ед­на лим­фа­,ко­ято е про­ник­на­та от егоизъм, сгъс­тя­ващ се дъл­бо­ко вът­ре в т.н. ог­ни­ще на злото. Източните хо­ра имат дру­га кръв, дру­га лим­фа и в тях жи­ве­ят от­з­вуци от коп­не­жа по Нирвана.

В сво­ето днеш­но съз­на­ние и в днеш­ни­те си представи, хо­ра­та от Изтока и Запада от­ми­на­ват те­зи неща, за що­то по на­ча­ло в пред­с­та­ви­те на ин­те­лек­та има не­що грубо. Интелектуалната пред­с­та­ва се стре­ми по няка­къв на­чин да из­то­чи кръв­та от жи­вия организъм, да го пре­вър­не в „препарат" и да го сло­жи под уве­личи­тел­но­то стък­ло на микроскопа. Но така, по­лу­че­ни­те пред­с­та­ви са не­що без­к­рай­но грубо. С тях не мо­же да се вър­ви напред. Нима вярвате, че те мо­гат да уло­вят фи­но­-ню­ан­си­ра­ни­те раз­ли­чия меж­ду хората, които са на­ся­да­ли тук един до друг? Естествено, мик­рос­ко­път по­каз­ва елементарните, дан­ни от кръвта, от лимфата, фи­но­-ню­ан­си­ра­ни­те раз­ли­чия меж­ду хо­ра­та са ве­че налице, до­ри и те­зи хо­ра да про­из­хож­дат от ед­на среда. Такива ню­ан­си из­пък­ват на­й-­яр­ко меж­ду хо­ра­та на Изтока и Запада, но за тях ра­зу­мът ни да­ва са­мо ед­на гру­ба и приб­ли­зи­тел­на представа.

Тези раз­ли­чия са жи­ви и активни, те пул­си­рат в те­ла­та на хо­ра­та от Азия, Европа и Америка, а спо­ред взаим­ни­те им връз­ки - и във външ­ния со­ци­ален живот. Но с то­ва гру­бо разбиране, ко­ето през пос­лед­ни­те столе­тия бе­ше це­ле­съ­об­раз­но за опоз­на­ва­не на външ­на­та природа, ние не мо­жем да за­до­во­лим изис­к­ва­ни­ята на но­вия со­ци­ален живот, не мо­жем да из­ди­рим и хар­мо­нич­но­то урав­но­ве­ся­ва­не меж­ду Изтока и Запада, Обаче то­ва меч­та­но рав­но­ве­сие ще тряб­ва да бъ­де открито.

В къс­на­та есен на та­зи го­ди­на хо­ра­та ще се съ­бе­рат на Вашингтонската конференция*5 и там ще пре­го­варят вър­ху онова, ко­ето бе­ше фор­му­ли­ра­но от - бих ка­зал - ин­с­тин­к­тив­на­та ге­ни­ал­ност на ге­не­рал Сматс*6, юж­но­аф­ри­кан­с­кия ми­нис­тър на Англия: един ден раз­ви­ти­ето на но­во­то чо­ве­чес­т­во ще се ха­рак­те­ризи­ра чрез това, че из­ход­ни­ят пункт на кул­тур­ни­те интереси, кой­то до­се­га се на­ми­ра­ше в Северното мо­ре и Атлантическия океан, ще се прид­ви­жи в по­со­ка към Тихия океан. От кул­тур­но­то нас­лед­с­т­во на земите, които ог­раж­дат Северното море, пос­те­пен­но ще из­рас­­не но­ва све­тов­на кул­ту­ра и ней­ни­те въз­дейс­т­вия пос­тепен­но ще се на­со­чат имен­но към Тихия океан.

Да, пред та­ки­ва про­ме­ни е из­п­ра­ве­но човечеството. Обаче днес хо­ра­та го­во­рят за те­зи не­ща със сво­ите стари по­ня­тия и не мър­дат ни­то крач­ка напред. Но зна­ме­ни­ята на вре­ме­то са над­вис­на­ли тре­вож­но над нас и предупреж-

Скъпи мои приятели, те­зи въп­ро­си не ще се ре­шат на ни­как­ва кон­фе­рен­ция по земята, пре­ди хо­ра­та да разберат, че към ико­но­ми­ка­та при­над­ле­жи и до­ве­ри­ето на чо­ве­ка към човека. А за­нап­ред то­ва до­ве­рие ще може да се пос­ти­га са­мо по ду­хо­вен път. Външната кул­ту­ра се нуж­дае от но­во и мощ­но ду­хов­но за­дъл­бо­ча­ва не. Днес аз го­во­рих - са­мо че от по­-д­ру­га глед­на точ­ка - вър­ху неща, ко­ито тук чес­то са би­ли изтъквани. В то­зи смисъл, ут­ре ще про­дъл­жим нататък.