Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Разглеждането, ко­ето пред­п­ри­ех­ме от из­вес­т­но време, ни до­ве­де до там, да вник­нем в от­но­ше­ни­ето на чове­ка към ду­хов­ния свят, а то­ва от своя стра­на ни при­ну­ди от­но­во да хвър­лим пог­лед в жи­во­та на чо­ве­ка между смър­т­та и не­го­во­то но­во раждане. Нека днес да за­поч­нем от съ­що­то място. Вчера аз оп­ре­де­лих това, което чо­век пре­на­ся през Портата на смъртта, ка­то ед­но ми­не­рал­но съзнание. То поз­во­ля­ва да бъ­де на­ре­че­но така, за­що­то всъщ­ност не­го­во съ­дър­жа­ние е ми­не­рал­ния свят с при­съ­щи­те му закони. Това ми­не­рал­но съз­на ние е про­ни­за­но от всичко, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва ка­то мо­рал­ни чув­с­т­ва и усещания. И це­ли­ят чо­веш­ки път меж­ду смър­т­та и но­во­то му раж­да­не е про­ник­нат от всич­ко онова, ко­ето те­зи две стра­ни съв­мес­т­но изграждат. Защото, раз­г­леж­дай­ки чо­ве­ка след не­го­ва­та смърт, ние установяваме: там чо­ве­кът е пренесъл, та­ка да се каже, това, ко­ето бе­ше част от не­го­ви­те обвивки, то­ва ко­ето е из­т­ръг­нал от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, а имен­но - ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът.

Изправим ли се пред кос­ми­чес­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то и пред съ­от­ветс­т­ву­ва­щи­те му не­бес­ни те­ла - как­то не­ща­та са пред­с­та­ве­ни в мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука" - ние виж­да­ме как кос­ми­чес­ко то раз­ви­тие ми­на­ва през епо­хи­те на Сатурн, Слънце, Луна, и как пос­ле нав­ли­за в се­гаш­ния етап на сво­ята еволюция. Знаем също, че в ос­но­ва­та си, Старият Сатурн да­де на фи­зи­чес­ко­то тя­ло пър­ви­те заложби, за да раз­вие то един вид уни­вер­са­лен се­ти­вен орган, кой­то впос­лед­с­т­вие про­дъл­жи да се раз­ви­ва през епо­хи­те на Старото Слънце, Старата Луна и Земята. Ние знаем, че по вре­ме на Слънче-
вото раз­ви­тие се стиг­на до етер­но­то тя­ло на човека; че по вре­ме на Лунното раз­ви­тие бя­ха съз­да­де­ни пър­ви­те за­лож­би за из­г­раж­да­не на ас­т­рал­но­то тяло, и че ед­ва Земното раз­ви­тие съз­да­де ус­ло­вия за раз­г­ръ­ща­не на чо­веш­кия Аз.

Ако об­х­ва­нем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в ця­ла­та му дълбочина, ще открием, че то има своя Аз един­с­т­ве­но чрез връз­ка­та на чо­ве­ка със Земята. И така, не­ка продължим: Минавайки през Портата на смъртта, чо­век пре­нася своя Аз в ду­хов­ния свят, пре­на­ся това, ко­ето има в ре­зул­тат на зем­но­то си развитие, то­ва ко­ето е ус­во­ил в зем­но­то си развитие. През Портата на смър­т­та ние пре­на­ся­ме нещо, ко­ето при­над­ле­жи на Земното развитие. Но по вре­ме на Земното раз­ви­тие - ако пом­ни­те от мо­ята „Тайна Наука" - прак­ти­чес­ки се сти­га до ед­но дру­го царство, до ми­не­рал­но­то царство. Така че външ­ни­ят ми­не­ра­лен свят и Азовото раз­ви­тие си принад­ле­жат вза­им­но и об­ра­зу­ват - в из­вес­тен сми­съл - ед­но цяло. Че Азът ми­на­ва през Портата на смър­т­та със сво­ето ми­не­рал­но съзнание, то­ва за­ви­си в ос­но­ва­та си от всичко, ко­ето чо­ве­кът е по­лу­чил от Земята. Обаче неп­ра­вил­но е да раз­г­леж­да­ме на­ша­та Земя прос­то ка­то ед­но не­бес­но тяло. Земята е ед­но жи­во Същество, ко­ето мо­жем да срав­ним с ед­на го­ля­ма кап­ка в без­к­райния оке­ан на пространството. Но та­зи капка е та­ка съставена, че съ­дър­жа в се­бе си ве­щес­т­ва с раз­лич­на тежест, с раз­лич­на плът- ност.

Нека се за­мис­лим за ме­та­ли­те вър­ху на­ша­та Земя. Ние има­ме ме­та­ли с раз­лич­на плътност. Така че това, ко­ето чрез ми­не­рал­но­то съз­на­ние чо­век включ­ва в се­бе си ка­то не­що по­лу­че­но от Земята, то про­из­ли­за от ця­ла­та Земя, от не­бес­но­то тя­ло на Земята. Диференциацията, пре­диз­ви­ка­на от раз­лич­ни­те ми­не­рал­ни субстан­ции дейс­т­ву­ва така, че през Портата на смър­т­та чо­век пре­на­ся не са­мо своя из­г­ра­ден Аз, а за из­вес­т­но вре­ме взе­ма със се­бе си и това, ко­ето е би­ло не­го­во ас­т­рал­но тяло; впро­чем те­зи не­ща са доб­ре опи­са­ни в мо­ите кни­ги „Тайната Наука" и „Теософия".

Да про­дъл­жим нататък: на­пус­кай­ки Земята, чо­век раз­ви­ва ми­не­рал­но­то съз- нание. Обаче то­ва ми­не­рал­но съз­на­ние е про­ник­на­то от ди­фе­рен­ци­ра­ни­те зем­ни елементи, от Земята, до­кол­ко­то и тя е из­г­ра­де­на от на­й-­раз­лич­ни суб- станции. Или с дру­ги думи: в ду­хов­ния свят чо­век взе­ма нещо, ко­ето не се из­чер­п­ва се не­го­вия Аз, кой­то про­дъл­жа­ва нататък, а нещо, ко­ето в из­вес­тен сми­съл е един ас­т­ра­лен плод от Земята (рис.23).

И ако то­га­ва прос­ле­дим как чо­век по­ла­га то­зи ас­т­ра­лен плод от Земята, как го от­х­вър­ля - в сми­съ­ла на описа­ни­те от мен про­це­си в „Теософия" - ще видим, че за из­вес­т­но вре­ме след смъртта, ду­шев­ни­ят свят е преминат, и Азът про­дъл­жа­ва нататък. Обаче за­се­га той е все още из­тъ­кан от ми­не­рал­но­то съдържание. Отпра­вим ли ду­хо­вен пог­лед нагоре, къ­де­то е се­га човекът, ние ще от­к­ри­ем ми­не­рал­но­то съз­на­ние на мър­т­вите, т.е. ще от­к­ри­ем един мис­ло­вен свят спо­ред не­го­во­то от­на­ся­не към ми­не­ра­ли­те (рис.23). И всъщ­ност е точ­но така: то­зи пре­не­сен от­въд смър­т­та мис­ло­вен свят, за­поч­ва да
сът­руд­ни­чи с това, ко­ето е ми­не­рал­но цар­с­т­во на Земята, но съ­що и в Кос- моса (рис.23).

Тази вза­им­на за­ви­си­мост е из­к­лю­чи­тел­но важна. Когато тук на Земята об­х­ва­ща­ме с пог­лед на­ши­те ми­нерали, ко­га­то об­х­ва­ща­ме с пог­лед ця­ло­то ми­не­рал­но цар­с­т­во - за­що­то то се раз­п­рос­ти­ра и в облаците, които съ­що са ми­не­рал­ни въз­дейс­т­вия - и се запитаме: Какъв ду­хо­вен ек­с­т­ракт дейс­т­ву­ва вътре? - ние тряб­ва да си от­го­во­рим така: В те­зи ми­не­рал­ни форми, ко­ито тук на Земята по­каз­ват пред на­ши­те се­ти­ва сво­ите външ­ни страни, в те­зи ми­не­рал­ни фор­ми и въз­дейс­т­вия пул­си­ра един мис­ло­вен свят, пул­си­ра това, в ко­ето се прев­ръ­щат чо­веш­ки­те мис­ли след смъртта. Ако от­п­ра­вим един пъ­лен с раз­би­ра­не пог­лед вър­ху ми­не­рално­то цар­с­т­во и пос­ле го из­ви­сим над то­ва ми­не­рал­но царство, ще мо­жем да си кажем: Дълбоко в ми­не­рална­та ак­тив­ност пул­си­ра и ра­бо­ти това, ко­ето всъщ­ност е съз­на­ни­ето на мъртвите, и то ед­ва в на­ча­ло­то на тях­но­то след­с­мър­т­но пътешествие. Ние тряб­ва да на­зо­ва­ва­ме ми­не­рал­но­то цар­с­т­во на Земята „без­жиз­нено" и „мъртво" не са­мо от външ­ни съображения; ние тряб­ва да го на­зо­ва­ва­ме „мъртво" цар­с­т­во в сми­съ­ла на то­зи ду­хо­вен факт, че мис­ли­те ко­ито чо­век пре­на­ся и има след смър­т­та си, дейс­т­ву­ват вът­ре в ми­не­рално­то царство.

Продължавайки сво­ето стран­с­т­ву­ва­не след смъртта, чо­век ид­ва все по­-б­ли­зо до сред­нощ­ния час на Битието.

Преди и след не­го - как­то вче­ра опи­сах - чо­век раз­ви­ва ед­но съзнание, ко­ето е по­-б­ли­зо до при­ро­да­та на растението, ед­но съзнание, ко­ето е ве­че не мине- рално, а въз­ник­ва по­ра­ди обстоятелството, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се из­пъл­ва с рас­ти­тел­ни сили. Да, чо­ве­кът взе­ма и не­що дру­го от Космоса, той не ос­та­ва са­мо с това, ко­ето Земята му е дала. Към това, ко­ето му е да­ла Земята, Космосът при­ба­вя и един вид по­-вис­ше съзнание; и за по­-го­ля­ма нагледност, мо­жем нап­ра­во да кажем: то­га­ва чо­век раз­ви­ва ед­но рас­ти­тел­но съз­нание. И в то­зи от­ря­зък от време, той вза­имо­дейс­т­ву­ва със Земята и Космоса чрез си­ли­те на рас­ти­тел­но­то царство (рис.23). Една от тай­ни­те на Битието е точ­но тази: рас­тител­ни­ят свят на Земята, кой­то ни по­каз­ва външ­на­та си ве­ге­ти­ра­ща природа, има и сво­ята дъл­бо­ка вът­реш­на страна. И естествено, та­зи вът­реш­на стра­на ние тряб­ва да тър­сим не долу, в корените, а го­ре - в цветовете. Нека си пред­с­та­вим ед­но раз­цъф­на­ло рас­те­ние - в то­ва ко­ето го об­г­ръ­ща по та­къв ас­т­ра­лен начин, в това, ко­ето - та­ка да се ка­же - ас­т­рал­но живее в него, външ­ни­ят пог­лед от­к­ри­ва са­мо оп­лож­да­щи­те процеси. Нека допълня: външ­на­та стра­на би би­ла тази, ако са­мо­то рас­те­ние се раз­г­леж­да прос­то от ко­ре­ни­те до цветовете, а вът­реш­на­та стра­на бих­ме има­ли в това, ко­ето е над цветовете. И ако външната, се­тив­на стра­на ни се явя­ва прос­то ка­то рас­ти­тел­на­та пок­ривка на Земята, то с вът­реш­на­та стра­на ние нав­ли­за­ме в сфе­ра­та на оне­зи сили, ко­ито от­час­ти имат сво­ето нача­ло в съз­на­ни­ето на чо­веш­ки­те същества, пре­би­ва­ва­щи в сре­дищ­на­та точ­ка меж­ду смър­т­та и но­во­то им раждане, око­ло –

За ми­не­рал­но­то цар­с­т­во ние мо­жем да кажем: В то­ва мър­т­во ми­не­рал­но цар­с­т­во жи­ве­ят сно­вя­щи­те мис­ли на човеците, ко­ито са в пър­ва­та половина, още в на­ча­ло­то на сво­ето стран­с­т­ву­ва­не меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане; а се­га би тряб­ва­ло да кажем: в не­удър­жи­мо­то про­лет­но из­бух­ва­не на зем­ния рас­ти­те­лен свят, пред нас се раз­бул­ва по един вън­шен на­чин нещо, ко­ето жи­во и мощ­но пул­си­ра в нед­ра­та на Вселената, и ко­ето всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва съз­на­ни­ето на чо­ве­ци­те в сред­нощ­ния час на Битието.

Вчера го­во­рих­ме за дъл­бо­ки­те вът­реш­ни връз­ки меж­ду чо­ве­ка и света, и за­вър­ших­ме с думите: поз­на­ни­ето за све­та е поз­на­ние за чо­ве­ка и поз­на­ни­ето за чо­ве­ка е поз­на­ние за све­та - те­зи вът­реш­ни връз­ки се откри­ват се­га по един твър­де осо­бен начин. Практически се оказва, че тук на Земята ние мо­жем наг­лед­но да си пред­с­та­вим не­що от това, ко­ето е чо­ве­кът меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Вгледаме ли се в ми­не­ра­лите, те ни от­к­ри­ват - приб­ли­зи­тел­но как­то външ­ни­ят об­раз раз­к­ри­ва да­ден про­цес - това, ко­ето чо­век съз­на­телно пра­ви в пе­ри­ода вед­на­га след смъртта. Отправим ли пог­лед в рас­ти­тел­ния свят, то­га­ва се от­к­ри­ва това, в ко­ето чо­век вът­реш­но учас­т­ву­ва по сре­да­та на своя път меж­ду смър­т­та и но­во­то си раждане.

Да, един неп­ре­ду­бе­ден чо­век ви­на­ги мо­же да наб­лю­да­ва по­доб­ни неща. И аз вярвам, че та­къв чо­век ви­наги ще ос­та­ва изненадан, нап­ри­мер от сво­е­об­раз­на­та при­ро­да на Гьоте. В как­во се из­ра­зя­ва та­зи сво­е­об­разна при­ро­да на Гьо- те? Тя се из­ра­зя­ва нап­ри­мер в това, че Гьоте пос­то­ян­но пра­ве­ше опи­ти да ста­не гра­фик или художник. Но той на­ис­ти­на ни­ко­га не дос­тиг­на до там, да ста­не дейс­т­ви­тел­но гра­фик или художник; обаче всич­ко ко­ето ос­та­на от не­го­во­то художничество, от не­го­ва­та живопис, то е фра­пи­ра­що и прекрасно. И ако обхванем, как­то на­ис­ти­на подобава, Гьотевите по­етич­ни твор­би - а ня­кои в то­ва от­но­ше­ние са из­вън­редно ха­рак­тер­ни - то­га­ва ще си кажем: да, та­ка или иначе, Гьоте не мо­жа да ста­не ни­ка­къв художник, но него­ви­те по­етич­ни твор­би са за­ре­де­ни с ед­на отклонена, с ед­на про­иг­ра­на живопис. Гьоте пос­то­ян­но ри­су­ва в сво­ите стихове. В сти­ла на ня­кои мо­дер­ни кри­ти­ци би мог­ло да се ка­же - без да твърдя, че то­ва е не­що добро - Гьоте има­ше за­лож­би­те да ста­не един слаб ху­дож­ник и той вне­се те­зи ху­дож­ни­чес­ки за­лож­би в поетич­но­то си творчество, та­ка че в из­вес­тен сми­съл ста­на един жи­во­пис­ващ поет.

Но не­ка продължим: из­г­леж­да ня­кои хо­ра до­ня­къ­де има­ха пра­во да срав­нят из­вес­т­ни твор­би на Гьоте с гладкия и мър­тъв мра­мор - твор­би ка­то „Ифиге- ния", „Тасо" и пре­ди всич­ко „Извънбрачната дъщеря". Гьоте съз­да­де та­ки­ва дра­ма­тич­ни произведения, в ко­ито соб­с­т­ве­но ди­ша един скулптор, един вая- тел, и ка­то драма­тич­ни произведения, те да­леч не са про­ни­за­ни с ин­тен­зив­ния вът­ре­шен жи­вот на Шекспировите драми; в из­вес­тен смисъл, те са за-­
стина­ли в оп­ре­де­ле­ни плас­тич­ни форми. Накратко - Гьоте мо­же да блес­не ка­то един осо­бен гений, имен­но за­що­то той не ус­пя да дой­де на све­та по един пра­ви­лен начин. Той дой­де на света ка­то художник, но не мо­жа да ста­не ис­тин­с­ки художник. Тогава той от­но­во се на­со­чи към по­етич­но­то твор­чес­т­во и в то­ва по­лу­-ху­дож­ни­чес­ко по­етич­но творчество, изоб­ра­зи на­ис­ти­на всичко, ко­ето пожела. Гьоте не мо­жа да се из­диг­не до ед­на дра­ма­тич­на поезия; той бе­ше пред­раз­по­ло­жен към нея, но ни­ко­га не мо­жа да ста­не ис­тин­с­ки дра­ма­ти­чен поет; той зас­ти­на в ед­на дру­га сте­пен и тя на­ме­ри из­раз в не­го­во­то плас­тично чувство. Ние бих­ме мог­ли да кажем, и то е на­ис­ти­на нещо, ко­ето ха­рак­те­ри­зи­ра Гьоте, ако пра­вил­но раз­би­ра­ме нещата: Гьоте е един човек, кой­то не бе­ше ро­ден как­то тряб­ва на Земята.

Той съз­да­де уче­ни­ето за цветовете*14, и въп­ре­ки то­ва не бе­ше фи­зик в ис­тин­с­кия сми­съл на думата; за­ни­мава­ше се с ес­тес­т­ве­ни науки, но не се из­диг­на до професионализъм. Накратко, в ни­то ед­на об­ласт на света, той не се про­яви из­ця­ло и напълно. Да, Гьоте не дой­де по един пра­ви­лен на­чин на то­зи свят.

За да про­дъл­жим нататък, ще из­тък­нем нап­ри­мер не­го­ви­те от­но­ше­ния с же- ните. Обикновено те­зи от­но­шения се раз­ви­ва­ха са­мо до оп­ре­де­ле­на сте­пен и ни­ко­га до она­зи точка, ко­ято е ес­тес­т­ве­на за пра­вил­но поста­ве­ния в зем­ни­те ус­ло­вия здрав човек. Потвърждения за те­зи не­ща мо­жем да от­к­ри­ем нався- къде, сти­га да не се по­явят зад­ръж­ки­те на оби­чай­но­то пе­дан­тич­но­-фи­лис­тер­с­ко мислене, ко­ето - ес­тес­т­ве­но - ще въз­ра­зи на всичко, ко­ето то­ку­-що чухте. Разбира се, кон­т­ра­те­за­та на мо­ето твърдение, че Гьоте не е пра­вил­но и на пъл­но ро­ден на то­зи свят, е лес­на за формулиране: Да, той е ро­ден еди­-ко­га си във Франкфурт, то­ва е от­бе­ля­за­но във всич­ки не­го­ви биографии. Обаче аз об­ръ­щам вни­ма­ни­ето Ви вър­ху факта, че се­га въз­ник­ва ед­на мал­ка труд­ност и че не­ща­та да­леч не са та­ка ясни. Гьоте е до­шъл нап­ра­во по­лу­мър­тъв на света, с тежка ци­ано­за на тялото, с ед­но поч­ти чер­но бе­беш­ко тяло. Дори и са­мо в та­зи мал­ка подробност, ние вижда­ме не ед­но стре­ми­тел­но нах­лу­ва­не в света, а един вид по­лу­мър­т­во про­ла­з­ва­не в зем­ния свят.

И ако прос­ле­дим по­-на­та­тък не­го­вия живот, в стран­но­то му оби­ка­ля­не око­ло Ваймар, в не­го­ва­та не­дос­тъпност, в осо­бе­нос­ти­те на бо­ле­ду­ва­не­то му и т.н., ние нав­ся­къ­де има­ме ос­но­ва­ние да кажем: да, то­зи чо­век не е нав­ля­зъл на­пъл­но в света. И то­ва про­из­ли­за от факта, че той е взел със се­бе си твър­де мно­го от това, ко­ето в сред­нощ­ния час на Битието се раз­ви­ва ка­то рас­ти­тел­но съзнание. Оттук и не­го­во­то ув­ле­че­ние към ме­та­мор­фо­за­та на растението, ве­ли­ка­та му идея за пър­во­об­ра­зи­те на рас­ти­тел­ния свят.

той е за­ет с фор­мира­не­то и из­г­раж­да­не­то на от­дел­ни­те си те­лес­ни органи, чер­пей­ки съ­дър­жа­ние от све­та на гру­по­ви­те жи­вотин­с­ки души.

И накрая, чо­век вли­за в пос­лед­ния ста­дий от сво­ето стран­с­т­ву­ва­не меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, нав­лиза - как­то вче­ра спо­ме­нах - в сфе­ра­та на пла­не­тар­ни­те сили. След ка­то бе­ше пре­ми­нал през въз­дейс­т­ви­ята на сис­те­ма­та от жи­во­тин­с­ки­те гру­по­ви души, се­га чо­век ста­ва за­ви­сим от та­зи фе­но­ме­но­ло­гия на външ­ния свят, ко­ято пул­си­ра в пла­не­тар­ни­те дви­же­ния и констела- ции. Чрез то­ва оба­че се под­гот­вя чо­веш­ко­то етер но тяло. Присъщо на чо­ве­ка е да нап­ред­ва от ед­на зем­на ин­кар­на­ция в друга. Но зем­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло не мо­же да съ­щес­т­ву­ва без етер­но­то тяло. Етерното тя­ло тряб­ва да се под- готви. И се­га в то­ва етер­но тяло, зри­ма и осе­за­ема ста­ва она­зи мис­лов­на тъкан, за ко­ято аз ве­че говорих; тя се раз­по­ла­га в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду етер­-

но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. От то­зи мо­мент нататък, та­ка да­-се каже, чо­век впли­та в сво­ята сис­тема от ор­га­ни това, ко­ето е из­в­ля­къл пре­дим­но от чувст- вата, та­ка че чув­с­т­ва­та са ве­че про­ник­на­ти от мис ли. След то­ва чо­ве­кът се об­г­раж­да от­в­ся­къ­де и с поз­на­та­та Ви мис­лов­на тъкан. Тази мис­лов­на тъ­кан е после­ди­ца от опит­нос­ти­те на човека, ко­ито той е имал в пла­не­тар­ния свят по пъ­тя си към но­во­то раждане. По то­зи на­чин оба­че чо­век съз­ря­ва и мо­же да нав­ле­зе в зем­ния свят с оне­зи обвивки, ко­ито се­га ще му се предос­та­вят от нас­лед­с­т­ве­ни­те процеси, ра­зиг­ра­ва­щи се във ве­ри­га­та на по­ко­ле­ни­ята (рис. 21).

Но как­во пред­с­тав­ля­ва то­зи човек, кой­то се спус­ка от пла­не­тар­ния свят? Непосредствено след смъртта, чрез мисловното, чрез при­ето­то от не­го ми­не­рал­но­-мис­лов­но естество, той е ка­то от­лят в ми­не­рал­ния външен свят. Но по то­зи на­чин пос­то­ян­но на­пи­рат и во­ле­ви­те импулси, и чувствата. Всичко то­ва го про­низ­ва със съ­дър­жа­ни­ето на рас­ти­тел­но­то съзнание. Най-напред чо­ве­кът сти­га до там, че ра­бо­ти в рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во на външ­ния ви­дим свят, пос­ле за­поч­ва да се сви­ва и кон­цен­т­ри­ра в се­бе си, и чрез жи­во­тин­с­ко­то съзна­ние из­г­раж­да сво­ите органи, ка­то в из­вес­тен сми­съл ги об­г­ръ­ща с она­зи обвивка, ко­ято е из­тъ­ка­на от мислов­ни­те елементи. Така сто­ят не­ща­та с чо­веш­ко­то същество, ко­ето ис­ка да сле­зе до­лу във фи­зи­чес­ко­то битие.

Но как ста­ва включ­ва­не­то му в то­ва фи­зи­чес­ко битие? Виждате ли, аз и пре- ди, а и вче­ра напомних, че хо­ра та очак­ват от днеш­на­та на­ука нап­ри­мер след- ното: все ня­ко­га тя ще установи, че клет­ки­те имат твър­де сложна хи­ми­чес­ка структура, та­ка че та­зи слож­на хи­ми­чес­ка струк­ту­ра би обяс­ни­ла всичко, ко­ето се из­вършва в клетките. Но та­зи ми­съл е съ­вър­ше­но неправилна. Нещата са ус­т­ро­ени та­ка (рис.22, бяло), че хи­ми­чески­те връз­ки в жи­ва­та клет­ка не са по­-з­д­ра­ви от те­зи в не­жи­ва­та материя. Напротив: хи­ми­чес­ки­те връз­ки ста­ват на­й-­ха­отич­ни тък­мо в оп­ло­де­на­та за­ро­диш­на клетка. Отнесена, към ма­те­ри­ал­ния свят, оп­ло­де­на­та за­ро­диш­на клет­ка е нап­ра­во хаос, ха­ос кой­то из­лъч­ва не­из­чер­па­ема и сто­пя­ва­ща сила. Но в то­зи дес­т­рукти­вен ха­ос се из­ли­ва това, ко­ето - в ан­т­ро­по­соф­с­ки сми­съл - аз Ви опи­сах ка­то се­бе­из­г­раж­да­щи­ят се човек (виолетово). И фи­зи­чес­ко­то тя­ло се об­ра­зу­ва не чрез са­мия зародиш, а с по­мощ­та на процеси, ко­ито се из­вър­ш­ват в май­чи­но­то тя­ло меж­ду ем­б­ри­она и не­го­во­то обкръжение. Така че прак­ти­чес­ки това, което сли­за от ду­хов­ния свят, ще бъ­де вло­же­но в ед­на праз­ни­на и ще бъ­де про­ни­за­но от ми­не­рал­на­та субстанция. Вие разбирате, че то­зи процес, как­то Ви го опис­вам тук, е един раз­би­ра­ем и, та­ка да се каже, един проз­ра­чен процес. Що се от­на­ся до жи­во­тин­с­ко­то съзнание, ние не мо­жем да ви­дим не­го­ви­те об­ратни въздейст-

вия, и тряб­ва да кажем, че то дейс­т­ву­ва на­го­ре в по­со­ка на гру­по­ви­те жи­во­тин­с­ки ду­ши (рис.23, чер­ве­на­та стрелка). А после, щом чо­век нав­ле­зе в пла-­

не­тар­ни­те сфери, той за­поч­ва да из­г­раж­да сво­ите ор­га­ни - пър­во­на­чал­но са­мо ка­то си­ло­ви съ­от­но­ше­ния - в она­зи празнина, за ко­ято то­ку що споменах.

И сега, ко­га­то на­ча­ло­то и кра­ят на жиз­не­ния път меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, са та­ка наг­лед­но очерта­ни пред Вашия поглед, Вие тряб­ва да си кажете: Тук се явя­ва нещо, ко­ето ид­ва в ре­зул­тат на пре­дишно­то развитие. В това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем „странствуване" на чо­веш­ка­та ду­ша в ду­шев­ния свят след смъртта, се вмък­ва нещо, и то има от­но­ше­ние към Земята, то е нещо, ко­ето чо­век „сваля" на Земята. Ние знаем, че то­зи след­с­мър­тен жиз­нен път трае приб­ли­зи­тел­но ед­на тре­та от зем­ния път на човека. А него­ва­та по­ляр­на про­ти­во­по­лож­ност се съ­дър­жа в това, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва пре­ди раждането, в пре­хо­да си през пла­не­тар­на­та система, И тя му от­да­ва не­що от Небето, ко­ето чо­век ще пре­не­се на Земята. Точно как то чо­век от­на­ся не­що за ду­шев­ния свят, не­що ко­ето той има­ше в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло - пос­ти­гай­ки въз­можност за рет­рос­пек­тив­но из­жи­вя­ва­не на своя зе­мен жи­вот - та­ка и сега: чо­век вна­ся със се­бе си от Космоса нещо, ко­ето про­ник­ва в не­го­во­то етер­но тяло, не­що ко­ето има от­но­ше­ние към не­го­во­то етер­но тяло, как то и това, ко­ето на­ре­кох „ас­т­ра­лен плод от Земята", има­ше от­но­ше­ние към не­го­во­то ас­т­рал­но тяло. Чрез сво­ето етер­но тя­ло чо­век се свър­з­ва с това, ко­ето той до­на­ся от Космоса; чрез сво­ето ас­т­рал­но тя­ло той успя­ва да из­не­се в Космоса та­ка на­ре­че­ния „ас­т­ра­лен плод от Земята".

И така: от Космоса чо­век вна­ся на Земята етер­ния кос­ми­чес­ки плод. Този ете­рен кос­ми­чес­ки плод про­дължа­ва да се раз­ви­ва и по­-на­та­тък в чо­веш­ко­то етер­но тяло. Още с пър­вия миг на сво­ето раждане, чо­век има в етер­но­то си тя­ло не­що ка­то ед­на кос­ми­чес­ка удар­на сила, ко­ято ще го во­ди нап­ред през це­лия му зе­мен живот. Идващата от миналото, зас­лу­же­на и под­гот­ве­на Кар- ма се свър­з­ва точ­но с та­зи кос­ми­чес­ка сила. В тази кос­ми­чес­ка удар­на си­ла за­поч­ват да дейс­т­ву­ват кар­ми­чес­ки­те тенденции.

И се­га Вие бих­те мог­ли съв­сем наг­лед­но да си представите, как от пла­не­тар­ни­те си­ли - под фор­ма­та на ете­рен косми­чес­ки плод - в чо­ве­ка нах­лу­ва са­мо това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо и целесъобразно. По то­зи на­чин ние мо­жем да вни- к­нем дъл­бо­ко в чо­ве­ка и да раз­г­ра­ни­чим това, ко­ето с не­го­ви­те фи­зич­но­-се­тив­ни дейс­т­вия се от­п­ра­вя към ду­шев­но­-ду­хов­ния свят, от оно­ва ко­ето ду­хов­ни­ят свят вла­га в чо­ве­ка и в не­го­ви­те действия. Да, ние мо­жем да про­ник­нем в те­зи не­ща до на­й-­го­ле­ми подробности.

С по­мощ­та на та­ко­ва познание, чо­век мо­же да се из­пъл­ни с по­-д­ру­ги пред­с­та­ви и то­га­ва да си каже: ка­то физи­чес­ка чо­веш­ка форма, в то­ва зем­но битие, аз съм са­мо при­вид­но от­къс­нат от ос­та­на­лия свят. Това съз­нание за откъс- натост, за изо­ли­ра­ност - то ме об­в­зе­ма само тогава, ко­га­то мо­ят усет за свръх­се­тив­но­то се по­то­пи в оне­зи зони, ко­ито му пред­ла­га фи­зи­чес­ко­то зем­но би- тие. Обаче по-късно, аз пос­то­ян­но из­рас­т­вам от мо­ите об­вив­ки на­го­ре към Космоса, из­рас­т­вам чрез мо­ите възприятия, чрез мо­ите опитности. И аз из­рас­т­вам особе­но много, ко­га­то си из­г­раж­дам точ­но та­ки­ва пред­с­та­ви за връз­ки­те меж­ду чо­ве­ка и света.

Именно с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, чо­век за­поч­ва да се чув­с­т­ву­ва ед­на ця­ло с Вселената. Той чув­с­т­ву­ва све­та в се­бе си и се­бе си в света. Той усе­ща как жи­во­тът на Макрокосмоса пул­си­ра в не­го самия; той усе­ща как не­го­во­то вът­реш­но из­жи­вя­ва­не се из­лъч­ва на­вън из це­лия Космос. За то­зи чо­век ди­ша­не то се прев­ръ­ща в един сим­вол на все­об­х­ват­но­то Битие: по­ети­ят на­вът­ре въз­ду­шен стълб при­ема об­ли­ка на човеш­ко­то тя­ло и ста­ва част от вът­реш­ния живот: из­ди­ша­ни­ят на­вън въз­дух се раз­п­ръс­к­ва из це­лия Космос. Но та­ки­ва са и съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду ду­хов­но­то и душевното: Це- лият Космос, та­ка да се каже, би­ва вдишван, в ду­хов­но­-ду­ше­вен смисъл, и се прев­ръ­ща в човек; пос­ле това, ко­ето е в човека, ще бъ­де от­но­во издишано, в ду­хов­но­-ду­ше­вен смисъл, и ще се раз­п­ръс­не до пе­ри­фе­ри­ята на Космоса, за да се вър­не пак в зем­ни­те очерта­ния на човека. В то­зи чо­век ние мо­жем да ви­дим об­ра­за на света, а в све­та - без­к­рай­но фи­но­то и не­уло­ви­мо при­със­т­вие на чо­веш­ко­то същество. И в след­ва­щи­те две изречения, ние мо­жем да обоб­щим все­об­х­ват­но­то поз­на­ние за све­та и за човека:

О, свят, ти си раз­ля­то­то в Космоса съ­щес­т­во на човека.

Позволете ми, скъ­пи мои приятели, ут­ре да про­дъл­жим нататък.