Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Вчера ние го­во­рих­ме за това, как в сво­ето съз­на­ние чо­век се приб­ли­жа­ва към света, та­ка да се каже, от две страни: ко­га­то той ра­бо­ти в по­со­ка навътре, и ко­га­то той ра­бо­ти в по­со­ка навън. Впрочем за обик­но­ве­но­то съзнание, то­ва ко­ето жи­вее тук в човека, е неуловимо, за­що­то тък­мо се­га съз­на­ни­ето се оказ­ва не­под­гот­вено. Обаче ние ви­дях­ме вече, как меж­ду раж­да­не­то и смър­-­

А сега, пре­ди ут­ре да обоб­щим цялото, ще разгледаме, ня­кои мо­мен­ти от об­к­ръ­же­ни­ето на човека, за да по со­чим как соб­с­т­ве­но е пос­та­вен той в света. Вчера се пос­та­рах­ме да раз­г­ле­да­ме обек­тив­но ду­шев­ния жи­вот на чо­ве­ка и видяхме, че мис­ле­не­то се раз­ви­ва в об­лас­т­та меж­ду фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, че чув­с­т­ва­та се раз­ви­ват меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло и че во­ля­та се раз­ви­ва меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза. Така че - вче­ра спо­ме­нах то­ва неподходящо, но пък об­раз­но срав­не­ние - съ­щин­с­ка­та ду­шев­на дейност се раз­г­ръ­ща имен­но в те­зи меж­дин­ни прос­т­ран­с­т­ва на че­ти­ри­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество, меж­ду фи­зи­ческото, етерното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Взаимодействието меж­ду тях и пси­хич­ни­те фун­к­ции мо­же да се пред­с­та­ви така: А днес бих­ме ис­ка­ли да опи­шем и част от об­к­ръ­же­ни­ето на човека.

Нека да си представим, как в своя съни­щен живот, чо­ве­кът е за­оби­ко­лен от не­из­б­ро­ими блуж­да­ещи образи. Вчера казах: има­ги­на­тив­но­то съз­на ние мо­же да ус­та­но­ви как те­зи об­ра­зи нав­ли­зат в на­ша­та вът­реш­на ор­га­ни­за­ция и как тех­ни­ят ак­ти­вен принцип по­раж­да на­ши­те чувства. Нашите чув­с­т­ва са това, ко­ето про­ник­ва­щи­ят в дъл­бо­ка­та ни същ­ност ду­ховен пог­лед би въз­п­ри­ел имен­но от об­ра­зи­те на съня, от сънищата. Чувствата са оне­зи нав­ди­-­

Ако се обър­нем към об­к­ръ­же­ни­ето на човека, и на­й-­нап­ред към жи­во­тин­с­кия свят, там ние виж­да­ме ед­но съзнание, ко­ето не дос­ти­га до мис­ло­вен жи­вот и ко­ето се раз­г­ръ­ща в един вид образен, съ­ни­щен живот. С изу­ча­ва­не на на­шия соб­с­т­вен съ­ни­щен живот, ние мо­жем да си из­г­ра­дим пред­с­та­ва за ду­шев­ния жи­вот на животното. Защото ду­шев­ни­ят жи­вот на жи­вот­но­то е имен­но ед­но сънуване. При то­ва то­зи жи­во­тин­с­ки ду­ше­вен жи­вот е мно­го по­-­ак­ти­вен в организма, от­кол­ко­то чо­веш­кия ду­ше­вен живот, кой­то е твър­де еманци­пи­ран от ор­га­низ­ма по­ра­ди яс­ни­те си и точ­ни представи. Да, стро­го погледнато, жи­вот­но­то на­ис­ти­на сънува. Нашето буд­но съз­на­ние прев­ръ­ща съ­нищ­ни­те ни об­ра­зи в чувства, до­ка­то жи­вот­но­то има не будно, а по­доб­но сънищно, чув­с­т­ве­но­-­обаг­ре­но съзнание. Животното не при­те­жа­ва ду­ше­вен живот, кой­то да е прони­зан от яс­на­та свет­ли­на на мислите. Това, ко­ето в нас се из­вър­ш­ва меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло, то е ос­нов­но­то за животното, то из­г­раж­да жи­во­тин­с­кия ду­ше­вен живот. Твърде важ­но е, че ако ние ис­тин­с­ки схва­нем как­во става, ко­га­то жи­вот­но­то храносмила, то­га­ва се до­би­ра­ме до ед­на наг­лед­на пред­с­та­ва за те­зи отношения. Нека са­мо хвър­лим пог­лед на ста­до крави, ко­ето па­се на ливадата: за ду­хов­ния пог­лед ця­ло­то нас­т­ро­ение на те­зи животни, ця­ла­та им по­ви­ше­на де­ятел­ност се ра­зиг­ра­ва глав­но меж­ду етер­но­то и ас­т­рално­то тя­ло на животното; тя блик­ва на­вън в ед­но жи­во чув­с­т­во и в то­ва чув­с­т­во е ця­ло­то съ­щес­т­ву­ва­не на животното. Определено усил­ва­не или сме- к­ча­ва­не на то­ва чув­с­т­во - точ­но тук е ос­но­ва­та на жи­во­тин­с­ка­та опитност; стиг­не ли се до приг­лу­ша­ва­не на чувството, нас­тъп­ва ак­ти­ви­ра­не на образа. И така, не­ка обобщим: жи­вот­но­то жи­вее в ед­но съзнание, ко­ето е по­доб­но на на­ше­то съ­нищ­но съзнание.

И ако тър­сим то­ва съз­на­ние на животното, съзнанието, ко­ето ние, ка­то хо­де­щи по Земята хора, при­те­жа­ваме, то­га­ва ние ня­ма да го на­ме­рим вът­ре в жи­во­тин­с­кия организъм, то­га­ва ние тряб­ва да го тър­сим при Съществата, ко­ито не са стиг­на­ли до не­пос­ред­с­т­ве­но фи­зи­чес­ко при­със­т­вие на Земята. Ние ги на­ри­ча­ме „гру­по­ви жи­во­тин­с­ки души", ду­ши ко­ито не раз­по­ла­гат с фи­зи­чес­ко тяло. Нека да си пред­с­та­вим нап­ример, че всич­ки лъ­во­ве имат ед­на та­ка­ва об­ща гру­по­ва душа, ду­ша със свои ду­хо­вен живот. И тя ве­че има та­ко­ва съзнание, как­во­то е при­съ­що на хората, а не на от­дел­но­то животно.

Ако сле­зем по-надолу, в рас­ти­тел­но­то царство, там от­к­ри­ва­ме ед­но съзнание, ко­ето е раз­лич­но от то­ва на животното; в рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во сре­ща­ме ед­но съзнание, как­во­то са­ми­те ние има­ме меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането. Всяко рас­те­ние е ед­но спя­що същество. Що се ка­сае до нас, ние раз­ви­ва­ме то­ва съз­на­ние меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, във волята. Активният прин-­

Съзнанието, ко­ето ние раз­ви­ва­ме ка­то спя­що съзнание, то е нещо, ко­ето образува, как­то вче­ра казах, празни­ни в на­ши­те спомени. Обаче точ­но как­то на­ше­то съз­на­ние е при­тъ­пе­но и смътно, а за по­ве­че­то хо­ра и изобщо уга­се­но по вре­ме на съня, та­ко­ва е то и в рас­ти­тел­но­то царство.

И ко­га­то тър­сим по­-на­та­тък съз­на­ни­ето на рас­ти­тел­ния свят, ние също, как­то и при животните, не мо­жем да го от­к­ри­ем в от­дел­но­то растение, и то­га­ва всъщ­ност тряб­ва да го тър­сим в ця­ла­та ду­ша на Земята, в Земна­та душа. Цялата Земна ду­ша жи­вее в ед­но съ­нищ­но съз­на­ние и тя го вна­ся вът­ре в рас­ти­тел­но­то съз­на ние. И са­мо до­кол­ко­то Земята учас­т­ву­ва в кос­ми­чес­ка­та ево- люция, тя се пре­об­ра­зя­ва по та­къв начин, че да раз­вие ед­но пъл­но съзнание, как­во­то ние, хо­ра­та има­ме в буд­но­то със­то­яние меж­ду раж­да­не­то и смъртта. В пе­ри­ода на зи­ма­та например: то­га­ва нас­тъп­ва един вид про­буж­да­не на Земята; до­ка­то през ля­то­то Земята из­па­да в сън, в при­тъ­пе­но съ­нищ­но съз- нание. Както ве­че из­тък­нах в пре­диш­ни лекции, пог­реш­но е да се вярва, че през ля­то­то Земята е будна, а че зи­ме тя спи. Точно обратно. Земята зас­пи­ва през топ­ло­то вре ме на лятото, ко­га­то е в си­ла и бур­ния ве­ге­та­ти­вен растеж, то­га­ва тя сънува; до­ка­то в сту­де­но­то го­диш­но вре­ме на зимата, тя е будна.

Продължим ли да сли­за­ме на­до­лу към ми­не­рал­но­то царство, ние тряб­ва да си кажем: тук е на­ли­це ед­но още по­-дъл­бо­ко съзнание, от­кол­ко­то има­ме по вре­ме на сън, ед­но съзнание, ко­ето е твър­де да­леч от на­шите обик­но­ве­ни чо­веш­ки опитности, твър­де над волята. Обаче това, ко­ето жи­вее ка­то съз­на­ние в минералите: то са­мо при­вид­но из­г­леж­да чуж­до за нас, хората. В дейс­т­ви­тел­ност то не е ни­как да­леч от нас. Когато преми­на­ва­ме от во­ля­та към обек­тив­но­то действие, ко­га­то пред­п­ри­ема­ме и из­вър­ш­ва­ме нещо, тък­мо то­га­ва во­ля­та се обо­со­бя­ва и от­де­ля от нас. И това, в ко­ето сме об­ви­ти и потопени, до­ка­то из­вър­ш­ва­ме пла­ни­ра­ното дейс­т­вие -с на­ше­то съз­на­ние ние не сме вът­ре в действието, а са­мо си го пред­с­та­вя­ме - т.е. това, ко­ето е суб­с­тан­ци­ал­но вът­ре в действието, смис­ло­ви­ят цен­тър на действието, то е същото, ко­ето отвъд, из­вън повър­х­нос­т­та на ми­не­ра­ла със­тав­ля­ва ми­не­рал­но­то съзнание. И ако мо­жем да нав­ле­зем още по­-дъл­бо­ко в несъзнаваното, ние всъщ­ност бих­ме стиг­на­ли до там, къ­де­то пул­си­ра ми­не­рал­но­то съзнание. Обаче ние не бихме се при­ми­ри­ли да съ­щес­т­ву­ва­ме в дру­го състояние, ос­вен в това, ко­ето поз­во­ля­ва осъ­щес­т­вя­ва­не на на­ши те про­ек­ти и дела. За нас ми­не­рал­но­то съз­на­ние е, та­ка да се каже, от­въд всичко, ко­ето ние мо­жем да из­живе­ем ка­то човеци. Обаче и на­ши­те де­ла съ­що се на­ми­рат из­вън на­ши­те пре­жи­ве­лищ­ни възмож- ности. И са­мо до­кол­ко­то на­ши­те дейс­т­вия не за­ви­сят от са­ми­те нас, а са из­вън сфе­ра­та на на­ша­та свобода, са­мо до­тол­кова те са и кос­ми­чес­ки събития, точ­но как­то и силите, ко­ито пул­си­рат вът­ре в минералите. Ние при­съ­еди­ня-

А се­га не­ка да се от­п­ра­вим към Съществата, ко­ито в при­род­ни­те цар­с­т­ва сто­ят не под човека, а над него. Как мо­жем да по­лу­чим ня­как­ва пред­с­та­ва за те­зи Същества? Изобщо оно­ва съзнание, ко­ето из­г­раж­да­ме чрез Антропосо- фията - как то съз­да­ва пред­с­та­ви­те си за те­зи по­-вис­ши Същества? Вие си спом­ня­те от моята кни­га „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" и от мои лек­ции по съ­ща­та тема, че за нас е на­пълно въз­мож­но да нап­ред­нем от дневното, пред­мет­но съз­на­ние към има­ги­на­тив­но­то съзнание. Когато по един здрав и нор­ма­лен на­чин се из­ди­га­ме до има­ги­на­тив­но­то съзнание, то­га­ва ние за­поч­ва­ме да се ос­во­божда­ва­ме от на­ше­то тяло. Ние се пре­на­ся­ме в

етер­но­то тяло. Тогава на­ши­те пред­с­та­ви не са ве­че с от­четли­ви и яс­ни конту- ри, те ста­ват пре­ли­ва­щи се ед­на в дру­га имагинации, но с то­ва те за­поч­ват да на­по­до­бя ват он­зи жи­вот на мислите, за ко­ито вче­ра казах, че при събуждане, на­ми­ра­ме меж­ду етер­но­то и фи­зи­ческо­то тяло. В то­зи мис­ло­вен жи­вот ние из­жи­вя­ва­ме се­бе си. Но то­ва не е мис­лов­ни­ят живот, в кой­то ние изжи­вя­ва­ме се­бе си в имагинацията, свър­з­вай­ки про­из­вол­но ед­на ми­съл с друга; тук

Този свят за­се­га ние из­жи­вя­ва­ме не­пос­ред­с­т­ве­но над човека: то­зи подвижен, има­ги­на­ти­вен сват. И ето, в то­зи подвижен, има­ги­ни­ращ се­бе си свят, ние на­ми­ра­ме ка­то ед­на от­къс­на­та час­ти­ца това, ко­ето е впле­те но в са­ми­те нас ме- ж­ду на­ше­то етер­но и фи­зи­чес­ко тяло: това, ко­ето мо­жем да на­ме­рим при пробуждането, и ко­ето на свой ред е иден­тич­но с онова, ко­ето чрез за­ча­тие и раж­да­не нав­ли­за с нас от ду­хов­ния свят в този фи­зи­чес­ки свят. Накрая све­тът на имагинациите, има­ги­ни­ра­щи­ят свят ни от­де­ля от се­бе си, и след на­ше то раж­да­не про­дъл­жа­ва да ра­бо­ти в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. Там, в то­зи нес­пир­но подвижен, мис­ло­вен свят, не­ща­та са не­за­ви­си­ми от на­ши­те су­бек­тив­ни мисли. Този мис­ло­вен свят дейс­т­ву­ва в на­шия растеж, в проце­си­те на на­ше­то из­х­ран­ва­не и веществообмен, но са­ми­ят той е фор­ми­ран от то­тал­ния мис­ло­вен свят на Космоса.

Ние не мо­жем да раз­бе­рем на­ше­то етер­но тяло, ос­вен ако си пред­с­та­вим она­зи буря, он­зи мис­ло­вен твор­чески ки­пеж на Космоса (рис. 10, бяло), и на­ше­то соб­с­т­ве­но етер­но тя­ло (червено) ка­то не­що - чрез на­ше­то раж­да­не - из­в­ле­че­но на­вън от то­зи мис­ло­вен ки­пеж на Космоса. Мисловният ки­пеж на Космо- са сно­ве вът­ре в нас и из­г­раж­да силите, ко­ито са в ос­но­ва­та на на­ше­то етер­но тя­ло и ко­ито соб­с­т­ве­но се про­явяват в прос­т­ран­с­т­во­то меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. С по­мощ­та на фи­зи­чес­ко­то тяло, та­ка да се каже, те се обо­со­бя­ват и от­де­лят от външ­ния свят, за да дейс­т­ву­ват пос­ле в нас ка­то си­ли на етер­но­то тяло.

Така ние мо­жем да си из­г­ра­дим пред­с­та­ва за част от нещата, ко­ито са над на­шия ви­дим свят. Нашето след­ва­що познание, обаче, е имагинативното, това,
ко­ето ра­бо­ти с жи­ви и под­виж­ни образи. В ос­но­ва­та на на­ша­та соб­с­т­ве­на ор­га­ни­за­ция ле­жи етер­но­то тя­ло и до­кол­ко­то е така, са­ми­те ние сме фор­ми­ра­ни и из­ваяни от външ­ни­ят Космос. Слизайки ед­на сте­пен на­до­лу в цар­с­т­во­то под нас, ние сре­ща­ме жи­во­тин­с­ко­то сънищ­но съзнание; из­ди­гай­ки се ед­на сте­пен нагоре, ние дос­ти­га­ме до имагинацията. Това ко­ето из­п­ли­та­ме вът- реш­но ка­то ед­но плат­но от имагинации, то зас­та­ва пред нас и външно, ние го наб­лю­да­ва­ме от вън. Ние тво­рим об­ра­зи в по­со­ка навътре. Обаче Същества- та, на­ми­ра­щи се не­пос­ред­с­т­ве­но над чо­ве­ка - те се откриват в имагинации, ко­ито са на­со­че­ни навън, и са­ми­те ние сме по­ро­де­ни в то­зи те­хен свят, от­къ­де­то сме извле­че­ни чрез ед­на от­п­ра­ве­на на­вън имагинация. Така че в ос­но­ва­та на на­шия свят ле­жи ед­на мис­ловна активност, ед­на бу­ря от образи-мисли, как­ви­то ние на­ми­ра­ме в стре­ме­жа си към ду­хов­ния свят.

Вие знаете, че след­ва­ща­та сте­пен в раз­ви­ти­ето на на­ши­те поз­на­ва­тел­ни въз­мож­нос­ти е инспирацията. Имагинацията ние мо­жем да из­жи­ве­ем отвътре, ка­то един поз­на­ва­те­лен процес. Обаче след­ва­щи­ят по­-висш свят пул­си­ра в те­зи елементи, ко­ито ние уз­на­ва­ме ед­ва в инспирацията. Но за са­мия него, те са не­що ка­то ек­с­пирация, ка­то раз­ли­ва­не на­вън в света. Ние се вдъх­но­вя­ва­ме и ин­с­пи­ри­ра­ме от познанието. Обаче това, ко­ето то­зи по­-висш свят прави, то е, че той е в неп­ре­къс­нат експириум, той из­лъч­ва на­вън това, ко­ето ние пос­ле всмук­ваме на­вът­ре в на­ше­то ин­с­пи­ра­тив­но познание. И така, това, ко­ето из­жи­вя­ва­ме вът­реш­но в инспирацията, ние можем да го раз­г­ле­да­ме и от об­рат­на­та страна, от­към обек­тив­нос­т­та на още по­-вис­ши­те Същества. Това е въз­мож­но имен­но при интуицията, при ин­ту­итив­но­то познание. Но аз още пред­ва­ри­тел­но казах: ако ка­то хо­ра ние би­ваме, та­ка да се каже, из­в­ле­че­ни и от­къс­на­ти от мис­лов­ния ки­пеж на света, в то­зи слу­чай не бих­ме внес­ли на­ша ду­шев­ност в то­зи живот, ко­ято да е блик­на­ла от жи­во­та меж­ду пос­лед­на­та смърт и се­гаш­но­то раждане; за що­то това, ко­ето се из­в­ли­ча та­ка от то­тал­ния мис­ло­вен щорм на света, то е по­лу­че­но на­го­то­во от Космоса. Едва пос­ле тряб­ва да дой­де и душевността. И та­зи ду­шев­ност ид­ва чрез един ак­ти­вен експириум, чрез ед­на превър­на­та в ин­с­пи­ра­ция деятелност. Ние сме, ако мо­га да се из­ра­зя така, ка­то ек­с­пи­ри­ра­ни на­вън от ду­шев­но­-духов­ния Космос. И до­ка­то Космосът ни об­ви­ва с тъ­ча­ща­та буря, с ки­пе­жа на сво­ите мисли, ек­с­пи­ри­ра­щи­ят ду­шевно­-ду­хо­вен свят ни про­низ­ва с душевност. Но той пър­во тряб­ва да взе­ме та­зи ду­шев­ност отнякъде. И то­га­ва ние от­но­во сти­га­ме до това, ко­ето мо­жем ис­тин­с­ки да раз­бе­рем са­мо от човека.

Виждате ли, ка­то хора, жи­ве­ещи меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чрез се­тив­ни­те възприятия, ние пос­то­ян­но черпим впе­чат­ле­ния от външ­ния свят. Така си из­г­раж­да­ме пред­с­та­ви и обаг­ря­ме те­зи пред­с­та­ви с на­ши­те чувства. След то­ва сти­га­ме до на­ши­те во­ле­ви импулси. Ние про­ник­ва­ме във всич­ко това. Но то по­раж­да у нас един вид абстрак­тен живот, а пре­ди то­ва - един вид об­ра­зен живот. И ко­га­то Вие, бих ис­кал да кажа, се вглеж­да­те на­вътре към това, ко­-
ето се­тив­ни­те ор­га­ни са из­г­ра­ди­ли ка­то ду­ше­вен об­раз на външ­ния свят, то­га­ва Вие виж­да­те съ­дър­жа­ни­ето на Вашия ду­ше­вен живот. Това е ду­шев­но­то съ­дър­жа­ние на човека, ко­ето той пос­ти­га в пъл­но­то будно съз­на­ние меж­ду жи­во­та и смър­т­та и ко­ето при­ема дъл­бо­ко в сво­ята същност. Нещата мо­гат да се пред­с­тавят и схематично: ето тук (рис. 11, червено) въз­п­ри­ема­не­то на све­та е тлас­на­то на­вът­ре и под въз­дейс­т­ви­ето на чув­с­т­ва­та и во­ле­ви­те си­ли се прев­ръ­ща в един вът­реш­но про­тъ­кан свят, кой­то е вмък­нат и наг­не­тен там, вътре в чо­веш­кия организъм. Наистина, в се­бе си ние но­сим един въз­г­лед за света, но то­ва е възможно, са­мо за що­то от­пе­ча­тъ­ци­те и впе­чат­ле­ни­ята от све­та са се вмък­на­ли и наг­не­ти­ли вът­ре в нас. Но съд­ба­та на това, което про­ти­ча в нас ка­то впе­чат­ле­ния от све­та - та­зи съд­ба ние не мо­жем да проумеем, ако си слу­жим с на­ше­то обик­но­ве­но съзнание. Това ко­ето се вмък­ва и жи­вее в нас, то е - в оп­ре­де­ле­ни гра­ни­ци - един сим­вол на Космоса, и той е про­ни­зан не са­мо от чув­с­т­ва­та и вът­реш­ни­те во­ле­ви импулси, ко­ито има­ме в обик­но­ве­но­то дневно съзнание, а и от всичко, ко­ето живее, виб­ри­ра и пул­си­ра там, вът­ре в човека. Но та­ка се сти­га и до ед­на оп­ре­де­ле­на тенденция. В жи­во­та си до смъртта, ние сме прик­ре­пе­ни към тялото. При ми­на­ва­не­то през Порта­та на смъртта, с тя­ло­то се от­на­ся нещо, ко­ето мо­же да се на­ре­че же­ла­ние за про­дъл­жа­ва­не на­ до­се­гаш­но­то съществувание. След ка­то пре­не­сем на­шия ду­ше­вен жи­вот през Портата на смъртта, от не­го из­рас­т­ва же­лани­ето за но­ва инкарнация, за из­г­раж­да­не­то на но­во чо­веш­ко същество. И то­зи коп­неж за из­г­раж­да­не на но­во чо­веш­ко съ­щес­т­во е осо­бе­но сил­но за­ло­жен в по­дос­но­ви­те на ця­лос­т­ния ни ду­ше­вен живот, в по­дос­но­ви­те на на­ша­та воля. Пре- минавайки през смъртта, на­ша­та во­ля - как­то тя е вклю­че­на в це­лия ду­ше­вен жи­вот - прена­ся в се­бе си дъл­бо­кия коп­неж да из­г­ра­ди от­но­во един чо­век в ду­хов­ния свят.

Затова пък на­ши­ят мис­ло­вен свят, он­зи свят кой­то мо­же да бъ­де ви­дян нап­ри­мер в на­ши­те спомени, той носи в се­бе си об­рат­ния копнеж, та­ка че след смър­т­та да се раз­ши­ри в света, да се пре­вър­не в свят (рис.9).

И така: ми­на­вай­ки през смъртта, ние хо­ра­та пре­на­ся­ме чрез мис­ли­те си коп­не­жа да се развием, да се превърнем, в свят. Волята обаче, ко­ято сме раз­ви­ли в зем­ния живот, тя пре­на­ся коп­не­жа да се пре­вър­нем в човек.
Мисли: коп­не­жът да се пре­вър­нат в свят

Воля: коп­не­жът да се пре­вър­не в чо­век

В съ­щия миг, ко­га­то мис­ли­те се из­пъл­ват с коп­не­жа да се пре­вър­нат в човек, при во­ля­та нас­тъп­ва об­рат­ното. Първоначално во­ля­та раз­г­ръ­ща коп­не­жа да се из­г­ра­ди но­вия чо­век в ду­хов­ни­те елементи, поз­на­ти ни от жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. И обик­но­ве­но во­ля­та пос­ти­га то­зи копнеж. На- вън, меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не съществува, та­ка да се каже, въз­мож­нос­т­та да се из­жи­вее ду­хов­ния об­раз на човека; се­га оба­че тук въз­ник­ва коп­не­жът да се из­г­ра­ди от­но­во един нов свят. В из­вес­тен смисъл, во­ля­та за­поч­ва да се раз­ши­рява, тя се прев­ръ­ща в свят, тя ста­ва космическа. Чрез това, че се разширява, во­ля­та ус­пя­ва да се доб­ли­жи до при­род­на­та нас­лед­с­т­ве­на линия, ко­ето пос­ле ще се ма­ни­фес­ти­ра в хо­да на поколенията. Така че това, ко­ето в

Копнежът да се пре­вър­нат в свят - Копнеж да се пре­вър­нат в човек.

Копнежът да се пре­вър­не в чо­век - Копнеж да се пре­вър­не в свят.

Като тре­та сте­пен във вис­ше­то поз­на­ние ние има­ме интуицията. Ако я из­жи­ве­ем вътрешно, ние я опознаваме, та­ка да се каже, от ед­на­та страна, из­жи­ве­ем ли я външно, ние има­ме ве­че ед­на дру­га интуиция, ед­но се­бе­от­даване, ед­но себежертване. Това себеотдаване, то­ва лю­бе­що нах­лу­ва­не във външ­ния

Ето как ние мо­жем да си из­г­ра­дим пред­с­та­ви за про­ти­ча­не­то на на­шия жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не в об­к­ръ­же­ни­ето на те­зи три свята.

Както тук меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та ние жи­ве­ем всред об­к­ръ­же­ни­ето на животинското, рас­ти­тел­но­то и ми­не­рал­но­то царство, та­ка и меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, ние жи­ве­ем в друг свят, дос­тъ­пен за има­гина­тив­но­то съзна- ние. С има­ги­на­ци­ята ние мо­жем да об­х­ва­нем всич­ко онова, ко­ето сме при­ели от ду­хов­ния Космос в на­ше­то те­лес­но устройство. С ин­с­пи­ра­ци­ята обаче, мо­жем да об­х­ва­нем и това, ко­ето сме пре­несли през сред­нощ­ния час на Битие- то, то­ва ко­ето пул­си­ра в нас ка­то чувства, ма­кар и приглушени, неясни.

Като нор­мал­ни хора, ние жи­ве­ем пра­вил­но са­мо в на­ши­те външ­ни се­тив­ни възприятия. Когато пос­ле прис­тъпим към мисленето, то­га­ва за има­ги­на­ци­ята то обек­тив­но се пред­с­та­вя ка­то нещо, ко­ето въз­ник­ва в све­та на образите. В на­ше­то съз­на­ние ние из­в­ли­ча­ме са­мо аб­с­т­рак­т­ни­те мисли. Зад то­ва съз­на­ние оба­че ос­та­ва истин­с­ка­та об­раз­на същ­ност на мислите. И са­мо по­ра­ди това, че от та­зи тях­на об­раз­на същ­ност мо­жем да извли­ча­ме аб­с­т­рак­т­ни мисли, ние, ка­то хо­ра - меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - сти­га­ме до свободата. Светът на не­об­хо­ди­мос­т­та ле­жи под нас. Обаче там ние не сме ве­че сами, как­то тук. Там ние сме свър­за­ни със Съществата, ко­ито се изя­вя­ват в имагинация, как­то и пос­ле в на­ши­те чувства, ние сме свър­за­ни със Съществата, ко­ито изя­вя­ват се­бе си в експирация. И накрая, до­кол­ко­то кра­чим от един зе­мен жи­вот в след­ващ живот, ние сме впле­те­ни и свър­за­ни с оне­зи Същества, ко­ито жи­ве­ят в интуиция.

И така, на­ши­ят чо­веш­ки жи­вот се прос­ти­ра на­до­лу в три­те при­род­ни цар­с­т­ва и на­го­ре - в три­те цар­с­т­ва на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сфери. Това ни показва, че външ­ни­ят пог­лед вър­ху чо­ве­ка е да­леч не­пъ­лен и по­върхностен. В мига, в кой­то ние се взрем на­вът­ре в човека, той из­рас­т­ва на­го­ре към вис­ши­те све­то­ве и раз­к­рива сво­ите връз­ки с тях, връз­ки за ко­ито до­би­ва­ме пред­с­та­ви в имагинацията, инспирацията, интуицията.

Ние ве­че хвър­лих­ме пог­лед вър­ху чо­веш­ко­то обкръжение. В съ­що­то вре­ме от­к­рих­ме и он­зи свят на ду­хов на необходимост, кой­то съ­щес­т­ву­ва зад све­та на фи­зи­чес­ка­та необходимост, на­уча­вай­ки се все по­ве­че да ценим и ува­жа­ва­ме света, за­емащ сред­но­то и урав­но­ве­ся­ва­що мяс­то - све­тът на на­ше­то оби-­

Искаме ли да поз­на­ем ду­шев­на­та същ­ност на човека, ние тряб­ва да пог­лед­нем в меж­дин­ни­те прос­т­ран­с­т­ва меж­ду физическото, етерно, ас­т­рал­но тя­ло и Азът; пос­ле тряб­ва да пог­лед­нем в това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва между от­дел­ни­те със­тав­ни час­ти на на­ше­то чо­веш­ко същество. Искаме ли след то­ва да поз­на­ем ду­хов­на­та същ­ност на човека, ние тряб­ва да се запитаме, по ка­къв на­чин се свър­з­ва той със Съществата, вся­ко от ко­ито на свой ред се раз­к­ри­ва в има- гинацията, инспирацията, интуицията. Да, как­то ко­га­то из­с­лед­ва­ме ду­шев­ния живот сме длъж­ни да про­учим как си вза­имо­дейс­т­ву­ват физическото, етер- ното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, та­ка и ко­га­то раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка духовно, ние сме длъж­ни да про­учим об­щу­ва­не­то му със Съществата от вис­шите Йерар- хии.

Когато се вглеж­да­ме на­до­лу в при­ро­да­та и ис­ка­ме на­пъл­но да про­ник­нем в човека, той се от­к­ри­ва пред духов­ния пог­лед в мига, щом установим: Чове- кът, ка­къв­то е той днес, но­си в се­бе си фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Едва по то­зи на­чин ние мо­жем да раз­бе­рем как е пос­та­вен чо­ве­ка в природата. И чак се­га ние за­бе­ляз­ва­ме - пър­во­на­чал­но чрез вът­реш­ни­те си су­бек­тив­ни из­жи­вя­ва­ния - на­ша­та ду­шев­на реалност. Не са­мо я забелязваме; ние зас­та­ва­ме вът­ре в нея. Издигайки се до съ­зер­ца­ва­не­то на та­зи ду­шев­на реалност, ние тряб­ва да я тър­сим имен­но в съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду свръх­се­тив­ни­те със­тав­ни час­ти на чо­века и не­го­во­то при­род­но обкръжение. Тогава вът­реш­но­то вза­имо­дейс­т­вие на те­зи свръх­се­тив­ни със­тав­ни части се раз­бул­ва пред ду­хов­ния пог­лед ка­то обек­тив­на па­но­ра­ма на ду­шев­ния живот.

След то­ва оба­че ние тряб­ва да про­дъл­жим и тряб­ва да из­с­лед­ва­ме не са­мо свръх­се­тив­ни­те със­тав­ни час­ти на човека, но и да пог­лед­нем це­лия чо­век и вза­имо­дейс­т­ви­ята му с не­го­во­то на­й-­да­леч­но обкръжение: под не­го и над него. Тогава ние от­к­ри­ва­ме как под не­го не­що спи, то не се из­ди­га над него, къ­де­то е ис­тин­с­ката ду­хов­ност на чо­ве­ка - ка­то един съв­мес­тен жи­вот със Съществата на вис­ши­те Йерархии -, а ос­та­ва долу. Това, ко­ето се из­жи­вя­ва

А се­га Ви мо­ля да раз­мис­ли­те вър­ху нещо, за ко­ето тук, ма­кар и са­мо схе­ма­тич­но да загатвам, е от на­й-­голя­мо зна­че­ние за раз­би­ра­не на све­та и човека. Вземете тук та­зи цен­т­рал­на точ­ка за обик­но­ве­но­то чо­веш­ко съз­на­ние (рис. 12); сле­зем ли на­до­лу ние на­ми­ра­ме жи­во­тин­с­ко­то съзнание; по­-на­до­лу на­ми­ра­ме рас­ти­тел­ното спя­що съзнание, и най-долу: дъл­бо­кия пър­ви­чен сън на ми­не­рал­но­то съзнание.

Но ако чо­век се от­п­ра­ви нагоре, той на­ми­ра пър­во оне­зи Същества, ко­ито се от­к­ри­ват в имагинацията, про­дължи ли на­го­ре - на­ми­ра Съществата, ко­ито се от­к­ри­ват в инспирацията, соб­с­т­ве­но чрез ед­на ек­с­пи­ри­ра­ща активност, и нак­рая на­ми­ра Съществата, ко­ито се от­к­ри­ват в интуицията, ко­ито бли­кат и из­ли­ват се­бе си в световете.

Но къ­де из­ли­ват те се­бе си? Най-висшата сте­пен на съз­на­ни­ето из­ли­ва се­бе си вът­ре в дъл­бо­ко­-с­пя­що­то съз­на­ние на ми­не­рал­но­то царство. Минералното