Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Ние ви­дях­ме как са из­г­ра­де­ни ду­шев­ни­те за­лож­би на чо­ве­ка в прос­т­ран­с­т­ва­та меж­ду физическото, етер­ното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът, и как ду­хов­ни­те му за­лож­би го из­ди­гат над та­зи зем­на фе­но­ме­но­ло­гия меж­ду раж­да­не­то и смъ- ртта, за да го пре­не­сат на­го­ре в не­обоз­ри­мия ду­хо­вен Космос. Би мог­ло да се каже, че до кол­ко­то чо­век е ду­хов­но същество, той е свър­зан с це­лия ду­хо­вен Космос. И ето защо, то­ва ко­ето се ра­зигра­ва в чо­ве­ка ка­то ду­хов­ни събития, мо­же да се раз­г­леж­да един­с­т­ве­но в свръз­ка с то­зи ду­хо­вен Космос. Душев­ни­ят свят е, та­ка да се каже, ин­тим­ния вът­ре­шен жи­вот на човека. Този жи­вот

Ние зна­ем - пре­ди осем дни съ­що го­во­рих­ме за то­ва от оп­ре­де­лен ду­хо­вен ас­пект - че ко­га­то нав­ли­за­ме в духов­ния свят, по­па­да­ме всред вис­ши­те Същест- ва, ко­ито са раз­по­ло­же­ни над чо­ве­ка по схо­ден начин, как­то под не­го са под­ре­де­ни животинското, рас­ти­тел­но­то и ми­не­рал­но­то царство. Изкачвайки се нагоре, ние стига­ме - име­на­та тук не са важ­ни - до Ангелой, Ангелските Съ- щества; Архангелои, Архангелските Същества; и Архаи, Първичните Съще- ства, Духовете на Времето. Ние ве­че оха­рак­те­ри­зи­рах­ме от раз­лич­ни гледни точ­ки те­зи Същества, ко­ито - в из­вес­тен сми­съл - об­ра­зу­ват ду­хов­ни­те сфе­ри над чо­веш­ко­то същество. Съществата, ко­ито оп­ре­де­ля­ме ка­то Ангелои или Ангели, са тези, ко­ито имат на­й-­сил­на свър­за­ност с от­делния, ин­ди­ви­ду­ал­ния човек. И всъщ­ност от­дел­ни­ят чо­век раз­ви­ва оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към та­зи не­пос­редстве­но раз­по­ло­же­на над не­го пър­ва Йерархия - то­ва мо­же и да е не съв­сем точ­но изразено, но е по­пу­ляр­но и е така: чо­век раз­ви­ва оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към те­зи Ангелски Същества.

Съществата, ко­ито об­ра­зу­ват вто­ра­та Йерархия над него, то­ва са Архангелои. За тях мо­жем да кажем, че пър­во­на­чал­но тех­ни­те фун­к­ции се из­чер­п­ват в това, ко­ето дейс­т­ву­ва ка­то Народностен Дух, ка­то „Дух на народа", об­х­ва­ща- й­ки ет­ни­чес­ки при­над­ле­жа­щи си чо­веш­ки групи, ма­кар и тук да са възмож- ни, раз­би­ра се, вся­как­ви сте­пе­ни и преходи.

И ко­га­то накрая, се из­диг­нем до Архаите, в тях­но ли­це ние има­ме ве­че нап­рав­ля­ва­щи­те Същества, ко­ито дейс­т­ву­ват над от­дел­ни­те на­ро­ди и под­гот­вят смя­на­та на епохите. Естествено, то­ва не е един­с­т­ве­на­та функция на те­зи Същества, но за­се­га по то­зи на­чин си из­г­раж­да­ме на­й-­доб­ра­та пред­с­та­ва за тях.

Архангелои, Архангелски Същества Ангелои,

Ангелски Същества
Ние об­х­ва­ща­ме фи­зи­чес­кия зе­мен жи­вот на чо­ве­ка и се запитваме: Какви са не­го­ви­те връз­ки с жи­во­тинска­та организация, с рас­ти­тел­на­та организация, с ми­не­рал­на­та организация? - ана­ло­гич­но сто­ят не­ща­та и ако тряб­ва да об­х­ва­нем чо­ве­ка ка­то ду­хов­но същество, т.е. то­га­ва тряб­ва да се запитаме: как­ви са връз­ки­те му с те­зи вис­ши Йерархии?
Към от­го­вор на то­зи въп­рос ние тряб­ва да под­хо­дим по след­ния начин. Нека още вед­нъж да си пред­с­та­вим как чо­ве­кът ми­на­ва през Портата на смъртта. Вие знаете, че ние жи­ве­ем в ед­на епо­ха от Земното раз­витие, в ко­ято на­ше­то обик­но­ве­но съз­на­ние е под­чи­не­но на та­ки­ва закономерности, ко­ито ле­жат в ос­но­вите на ми­не­рал­но­то царство. От раж­да­не­то до смъртта, чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва ня­как си бли­зък с ми­не­рал­ното царство, той има усещането, че с дос­тъп­ни­те не­му по­ня­тия и идеи, ви­на­ги ще мо­же да раз­бе­ре то­ва мине­рал­но царство.

В рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во обаче, не­ща­та не сто­ят така. Вие доб­ре знаете, че то- ва, ко­ето на­ука­та пос­ти­га в обяс­не­ни­ето си за рас­ти­тел­ния свят, се свеж­да на­й-м­но­го до иде­ята за ком­п­ли­ци­ра­ния със­тав на жи­ви­те расти­тел­ни клетки. Но то­зи път е съ­вър­ше­но погрешен, за­що­то струк­ту­ра­та на рас­те­ни­ето и из- об­що на жива­та клет­ка се оп­ре­де­ля не от ня­ка­къв осо­бен или ком­п­ли­ци­ран състав, а от нах­лу­ва­не­то на хи­ми­чес­ка та струк­ту­ра в хаотичното, в един из­ця­ло ха­оти­чен свят. Обаче със сво­ите за­им­с­т­ву­ва­ни от ми­не­рал­но­то цар­с­т­во понятия, чо­ве­кът не мо­же да про­ник­не в то­зи свят. А още по­-мал­ко би мо­гъл да про­ник­не той със сво­ите - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - ми­не­рал­ни понятия, в жи­во­тин­с­ко­то царство, или пък - нап­ра­во ка­за­но - в себепознанието. Но всич­ко то­ва мо­же да се пос­тиг­не в ду­хов­но­-на­уч­но­то изследване. На чо­века оба­че за­се­га е при­съ­що ед­но ми­не­рал­но съзнание, ед­но съз­на­ние твър­де бли- зко, свойс­т­ве­но и по­до­бава­що на ми­не­рал­ния свят.

Това съз­на­ние обаче, ко­ето пул­си­ра в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­ве­кът го пре­на­ся от­въд смъртта. С всичко, ко­ето чо­век из­в­ли­ча от то­ва съз­на­ние - прек­рач­вай­ки през Портата на смър­т­та - той жи­вее в ду­хов­ния свят; с не­го той преб­рож­да ду­хов­ни­я­.с­вят до но­во­то раждане.

Обаче се­га в то­зи вид съз­на­ние нах­лу­ва не­що друго! Това, ко­ето се вмък­ва в ми­не­рал­но­то съз­на­ние - ма­кар и да не му при­над­ле­жи - то­ва ко­ето го обагря, е мо­рал­но­то съзнание; то ид­ва от оне­зи про­це­си на съз­на­ние то, ко­ито се при­съ­еди­ня­ват към на­ши­те во­ле­ви импулси, към на­ши­те действия. И всич­ко ко­ето ние усе­ща­ме ка­то за­до­вол­с­т­во или упрек, ка­то ужил­ва­не от съ­вес­т­та и т.н. - всич­ко то­ва обагря, та­ка да се каже, на­ше­то ми­не­рал­но съзнание, и то е нещо, ко­ето чо­век взе­ма със се­бе си през Портата на смъртта. Или с дру­ги думи: чо­век ми­на­ва през Портата на смър­т­та с ед­но ми­не­рал­но съзнание, ко­ето е оц­ве­те­но с мо­рал­ни­те из­жи­вявания; а с пос­ле­ди­ци­те от тях, той про­дъл­жа­ва да жи­вее по­-на­та­тък в ду­хов­ния свят.

Нещата са ус­т­ро­ени така, че с по­мощ­та на ми­не­рал­но­то съзнание, чо­ве­кът раз­би­ра не са­мо ту­каш­ния ми­нера­лен свят, а с то­ва ми­не­рал­но съз­на­ние той из­г­раж­да от­но­ше­ние към Съществата от Йерархията на Ангелои, т.е. към то­ва Същество от ду­хов­ни­те Йерархии, ко­ето е на­й-б­ли­зо над не­го­во­то ин­ди­ви­ду­ал­но раз­витие. И ко­га­то чо­век е пре­ми­нал ве­че през Портата на смъртта, не­ща­та се свеж­дат до това, в как­ва сте­пен той може, та­ка да се каже, да под­
дър­жа връз­ки с то­ва Ангелско Същество. И чо­век ус­пя­ва да за­па­зи те­зи връз- ки, един­с­т­ве­но в съ­от­ветс­т­вие с мо­рал­на­та стра­на на сво­ето ми­не­рал­но съз- нание. Защото след смъртта, са­мо­то ми­не­рал­но съз­на­ние се ус­т­ре­мя­ва цен­т­ро­беж­но към не­обят­ния Космос; то се стре­ми да ста­не космическо, да се на­го­ди към Всемира; то се стре­ми да се из­ви­си над индивидуално-човешкото.

Тук мо­жем още да добавим, че в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, чо­век се доб­ли­жа­ва на­й-п­лът­но до Йерархията на Ангелои тогава, щом жи­вее по та­къв начин, че в не­го да се по­раж­дат съновидения, има­щи не­що твър­де об­що с не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност, и ко­ито от ед­на стра­на го отхвърлят, а от дру­га стра­на го ут­вър­ж­да­ват ка­то ми­не­рал­но­-мис­лов­но същество. Човекът не би ус­пял да на­ме­ри сво­ето не­съз­на­ва­но от­ноше­ние към Йерархията на Анге- лои, ако ми­не­рал­но­то му съз­на­ние не би би­ло оц­ве­те­но от те­зи състояния, ко­ито той в из­вес­тен сми­съл проспива, но ко­ито все пак се от­к­ро­яват над спа- нето, за да се изя­вят в об­разния свят на съня. Въпреки че със сво­ите контури, чо­веш­ки­ят сън не се при­дър­жа към външ­на­та се­тив­на действителност, той е из­тъ­кан от съ­ща­та материя, от ко­ято е из­тъ­кан и мис­лов­ния свят на чо­ве­ка меж­ду ражда­не­то и смъртта. Минавайки през Портата на смъртта, чо­век пре­на­ся със се­бе си това, ко­ето той е раз­вил в сво­ето ми­не­рал­но съзнание, то­ва ко­ето е из­г­ра­дил в се­бе си ка­то от­но­ше­ние към своя Ангел.

Но сега, в на­ша­та съв­ре­мен­на епоха, чо­ве­кът - и осо­бе­но та­ка на­ре­че­ния образован, прос­ве­тен чо­век - твърде сла­бо про­низ­ва това, ко­ето той има ка­то ми­не­рал­но съзнание, със сво­ите мо­рал­ни опитности. Напротив, той се стре­ми да дър­жи ми­не­рал­но­то съз­на­ние въз­мож­но на­й-­да­леч от мо­рал­но­то чувст- во. И той би ис­кал да ос­но­ве в се­бе си по­не те­зи два свята: от ед­на стра­на той би же­лал да раз­г­леж­да всич­ко онова, ко­ето е вклю­че­но в ми­не­рал­но­то царст- во, до­кол­ко­то то про­ник­ва съ­що и в растителния, жи­во­тин­с­ки и чо­веш­ки свят; а от дру­га страна, съв­сем отделно, той би же­лал да раз­г­леж­да мо­рал­ния свят, кой­то бли­ка вът­ре в него. Духът на днеш­на­та епо­ха не позволява, на мис­ле­не­то да про­ник­не със сво­ите мо­рал­ни им­пул­си в при­родния свят. Една дъл­бо­ка про­паст зей­ва меж­ду мо­рал­но­то и минералното. И чо­ве­кът труд­но на­ми­ра моста, за да пре­не­се мо­рал­ния им­пулс в ми­не­рал­ния свят. Аз чес­то съм об­ръ­щал вни­ма­ние вър­ху това, как чо­ве­кът си пред­с­та­вя Земното раз­ви­тие по един чис­то ми­не­ра­лен на­чин - от обяс­не­ни­ята на Кант-Лапласовата те­ория до ми­не­рал­ни­те хи­по­те­зи и от­к­ри­тия на съвремието, и как той нав­ся­къ­де се стре­ми да пре­мах­не това, ко­ето е мо­рал­но чувство. Но та­ка се сти­га до там, че чо­век раз­ви­ва из­вън­ред­но сла­ба връз­ка с Йерархията на Ангелои, до там, че в днеш­на­та епо­ха - ка­за­но по­пу­ляр­но - той да­леч не се свър­з­ва ин­тим­но със своя Ангел.

И ако ми­не­рал­но­то съз­на­ние би съ­щес­т­ву­ва­ло на­пъл­но от­къс­на­то от мо­рал­ни­те влияния, то­га­ва чо­ве­кът би се из­ло­жил на та­зи опасност, че в та­ка на­ре­че­ния от мен „сред­но­щен час на Битието", той на­пъл­но би из­губил не­об­хо­-­

Човекът на днеш­но­то вре­ме е из­п­ра­вен пред та­зи опасност, че ако про­дъл­жа­ва до­се­гаш­но­то си развитие, той ще съх­ра­ни ед­на сла­ба и ни­щож­на връз­ка със своя Ангел, а по­ра­ди то­ва ня­ма да мо­же да из­г­ра­ди и ни как­ва връз­ка с Архангела. Обаче Архангелът ръ­ко­во­ди имен­но не­го­во­то връ­ща­не към но­во раж­да­не и към нов фи­зи­чес­ки живот. Архангелът из­г­раж­да оне­зи сили, ко­ито ще вър­нат чо­ве­ка към ин­кар­на­ция в оп­ре­де­лена ет­ни­чес­ка група, към ин­кар­на­ция в оп­ре­де­лен народ.

Ако хо­ра­та жи­ве­ят в ед­на вът­реш­на без­ду­хов­ност - а та­ка е от мно­го сто­ле­тия на­сам - то­га­ва Архангелът раз­ви­ва ед­нос­т­ран­чи­во и бед­но от­но­ше­ние към човека, та­ка че чо­век да из­рас­т­ва в да­ден на­род без да внася сво­ята ду­шев­на същност; из­рас­т­ва в да­ден на­род са­мо външ­но и привидно, пос­та­вен е ка­то не­що чуж­до в Народностния Дух, по­пад­нал е там са­мо по си­ла­та на ми­ро­вия ред, дви­жен от Архангела. Нашата днеш­на епо­ха се ха­рак­те­ри­зи­ра имен­но с ед­но край­но ед­нос­т­ран­чи­во кул­ти­ви­ра­не на то­зи или он­зи Народ- ностен Дух. А то­ва про­из­ли­за от там, че ду­ши­те ко­ито на­пос­ле­дък сли­зат в сво­ята зем­на инкарнация, раз­ви­ват едно бед­но и нез­д­ра­во от­но­ше­ние към своя Ангел, сле­до­ва­тел­но не из­г­раж­дат и ни­как­ва връз­ка с Архангела, та­ка че те из­рас­т­ват са­мо външ­но и ме­ха­нич­но в един народ; вмес­то Народностният Дух, в тях про­ник­ват без­ду­шев­ни импулси, и ето как в един на­род се сти­чат хора, тлас­ка­ни на­там един­с­т­ве­но от външ­ни им­пулси, от ме­ха­нич­на­та об­щ­ност на езика, от та­ки­ва импулси, ко­ито бър­зо се из­раж­дат в прис­т­рас­тие и
шо­ви­низъм. Обаче то­зи човек, кой­то се из­п­ра­ви здра­во и ду­шев­но в своя народ, в своя Народностен Дух - а днес те­зи хо­ра са мал­ци­на - той ня­ма да се от­к­ло­ни в шо­ви­ни­зъм или в тяс­но­-­ог­ра­ни­чен национализъм; той не­избеж­но ще раз­вие пло­дот­вор­ни­те на­род­нос­т­ни ка­чес­т­ва в своя ин­ди­ви­ду­ал­на сила. Само че то­зи чо­век ня­ма да па­ра­ди­ра по един су­етен на­чин със своя народ. Той ще ос­во­бо­ди на­й-­доб­ри­те си въздействия, ще ги влее в сво­ите чо­веш­ки откровения, и то не по един по­ка­зен или пък враж­де­бен спря­мо дру­ги­те начин.

А днес не­ща­та са такива, че ос­нов­ни­ят тон в по­ли­ти­ка­та се да­ва от отно- шения, ко­ито се гра­дят на „на­род­ностния дух", но ко­ито съз­да­ват все­въз­мож­ни спън­ки в чо­веш­ко­то развитие; и всич­ко се ос­но­ва­ва на това, което то­ку­-що загатнах. И ко­га­то в сред­нощ­ния час на Битието нас­тъ­пи ми­гът на свър­з­ва­не­то с Архангела, и ко­га­то то­ва свър­з­ва­не се ока­же ли­ше­но от ис­тин­с­ко­то ду­шев­но учас­тие на чо­ве­ка - а то­ва ста­ва щом през Портата на смър­т­та не се пре­на­ся ни­как­ва религиозност, или пък ако тя е са­мо при­вид­на - имен­но то­га­ва Архангелът за­поч­ва да дейс­т­ву­ва са­мо вър­ху това, ко­ето ве­ге­ти­ра в Кос- моса и ко­ето ще се вмък­не пос­ле като рас­теж­на си­ла в човека. В ре­зул­тат на това, чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм ще бъ­де про­ник­нат от несъзнавани, растеж­ни сили, от нещо, ко­ето ме­ха­нич­но ще се на­ме­си в ди­ха­тел­ни­те му процеси, ще се мо­ди­фи­ци­ра в го­вор ни­те процеси, та­ка че и го­во­рът ще нав­ле­зе в чо­ве­ка по един външен, рас­ти­те­лен начин; ето, та­ка ще из­г­лежда човекът, ако Ар- хангелът ед­но­лич­но и сам уп­рав­ля­ва жи­во­та му пре­ди но­во­то раждане. И то­га­ва се полу­ча­ва така, че след сво­ето раж­да­не и в сво­ето дет­с­ко развитие, чо­век мал­ко или мно­го из­рас­т­ва в своя говор, в своя език, по един съ­вър­ше­но вън­шен и фор­ма­лен начин. Ако чрез Ангела чо­век би из­г­ра­дил ин­тим­но и ду­шев­но от­но­ше­ние към своя Архангел, то­га­ва би се по­лу­чи­ло ед­но ко­рен­но различно, ед­но ду­шев­но и ор­га­нич­но из­рас­т­ва­не в сфе­ри­те на езика, та­ка че чо­век би до­ло­вил ге­ни­ят на езика, а не прос­то това, което е външ­но и ме­ха­нич­но в езика.

Обаче ние днес виж­да­ме в как­ва сил­на сте­пен хо­ра­та са фор­ми­ра­ни от ме­ха­нич­на­та същ­ност на сво­ите матерни, ро­до­ви езици; те не са­мо че не вла­гат ези­ко­ви­те осо­бе­нос­ти ка­то един основен, оп­ре­де­лящ тон в сво­ето същество, но за­поч­ват да из­г­леж­дат и ка­то копия, ка­то от­пе­ча­тъ­ци на езика; при ко­ето яс­но мо­жем да ви­дим как са­ми­ят ли­цев из­раз на чо­ве­ка се прев­ръ­ща в един от­пе­ча­тък на езика. И това, ко­ето днес среща­ме ка­то зас­ти­на­ли на­род­нос­т­ни характери, ка­то сво­е­об­раз­ни и ха­рак­тер­ни фи­зи­оно­мии - то е пос­ле­ди­ца от ед­но външно, ед­нос­т­ран­но приб­ли­жа­ва­не на Архангелои до човека.

Това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва външ­но в чо­ве­чес­т­во­то -до­кол­ко­то то пре­би­ва­ва в ду­хов­ния свят - на­ми­ра сво­ето обяс­не­ние един­с­т­ве­но от гле­ди­ще­то на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, и вся­как­ви днеш­ни ан­т­ро­по­ло­гии и тям по­доб­ни са прос­то ед­на иг­ра с терминологията. Всъщност това, ко­ето днес ан­т­ро­по-­

Очевидно е, че бе­ди­те на днеш­на­та епо­ха мо­гат да се из­це­лят са­мо с ду­хов­но вдълбочаване, са­мо с ед­на ду­ховна съсредоточеност. Бедите на днеш­на­та епо­ха - до­кол­ко­то ги за­бе­ляз­ва­ме във ви­ди­мия свят - се дъл­жат на това, че от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към не­го­вия Ангел, а от­там и връз­ки­те му с Архангела, са ста­на­ли съвсем бед­ни и неустойчиви, та­ка че те­зи Йерархии мо­гат да дейс­т­ву­ват вър­ху чо­ве­ка са­мо външно.

И ко­га­то после, меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, чо­век нап­ред­не още по­ве­че в сво­ето развитие, ко­ето подир сред­нощ­ния час на Битието от­но­во го сва­ля в зе­мен фи­зи­чес­ки живот, то­га­ва той нав­ли­за в сфе­ра­та на Архаи. В нас­то­яще­то кос­ми­чес­ко развитие, те­зи Архаи имат за­да­ча­та да вър­нат чо­веш­ко­то съ­щес­т­во в не­гови­те зем­ни очертания.

Нещата сто­ят така: щом чо­ве­кът пре­ми­не през Портата на смъртта, той про­дъл­жа­ва да живее, и пър­во­на­чално из­жи­вя­ва пос­ле­ди­ци­те от сво­ето мо­рал­но оц­ве­те­но ми­не­рал­но съзнание, в ре­зул­тат на ко­ето - та­ка да се ка­же - се из­ди­га и раз­ши­ря­ва над света. После, в сред­нощ­ния час на Битието, той от­но­во за­поч­ва да се свива. И се­га той ще бъ­де въ­ве­ден не другаде, а в за­ко­но­мер­нос­ти­те на рас­ти­тел­ния свят, кой­то не­усет­но ще се вклю­чи в него. И кол­ко­то по­ве­че се доб­ли­жа­ва до зем­ния живот, тол­ко­ва по­ве­че той се свива, за да се ро­ди от­но­во ка­то ед­но об­ви­то в сво­ята ко­жа чо­веш­ко същество.

Това ко­ето се из­вър­ш­ва с човека, ко­га­то той нав­ле­зе в сфе­ра­та на Архаи, то пре­об­ра­зу­ва и, ако мо­га та­ка да се изразя, сгъс­тя­ва рас­ти­тел­на­та същ­ност до жи­во­тин­с­ка същност. Докато ми­на­ва през сред­нощ­ния час на Битието; чо­век има в се­бе си пър­во си­ли­те - раз­би­ра се не органите, а имен­но си­ли­те - ко­ито .обус­ла­вят него­во­то дишане, не­го­во­то ди­фе­рен­ци­ра­но дишане. После те­зи си­ли се кон­цен­т­ри­рат в оп­ре­де­ле­ни си­ло­ви ор­га­ни и то­ва ста­ва след из­ти­ча­не­то на сред­нощ­ния час на Битието, то­ва се из­вър­ш­ва в сфе­ра­та на Архаи. С дру­ги думи, чо­век ста­ва все по­ве­че и по­ве­че човек. Обаче не­ща­та нап­ред­ват така, че кос­ми­чес­ко­то въз­действие от Архаите към човека, ор­га­ни­зи­ра чо­ве­ка по та­къв начин, що­то спря­мо сво­ите органи, той се ус­т­ремя­ва към жи­во­тин­с­кия модел. Когато раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка в не­го­ви­те връз­ки с Космоса, ние установяваме, че след ка­то пре­ми­не сред­нощ­ния час на Битието и по­еме към един нов зе­мен живот, той е под­чи­нен ве­че на кос­ми­чес­ки закони, та­ка как­то тук на Земята е под­чи­нен на зем­ни закони. И се­га мо­жем да ка­жем следното:
за своя нов зе­мен живот, чо­ве­кът се пре­доп­ре­де­ля от не­обят­ни­те прос­то­ри на Вселената, след ко­ето той за­поч­ва все по­ве­че да се свива. Ето та­ка мо­же да се пред­с­та­ви раз­г­ръ­ща­не­то на чо­ве­ка чрез не­го­во­то ми­не­рал­но съз­на­ние в прос­то­ри­те на Вселената до та­ка на­ре­че­ния от мен сред­но­щен час на Битието (рис. 17, стрелките). И щом то­зи сред­но­щен час на Битието нас­тъ­пи (синьо), то­га­ва в чо­ве­ка се вли­ват оне­зи сили, ко­ито пос­ле за­поч­ват да ра­бо­тят в не­го ка­то рас­ти­тел­ни сили. След то­зи сред­но­щен час на Битието, чо­век от­но­во се връща, та­ка да се каже, в око­ви­те на своя зе­мен жи­вот (стрел­ки­те навътре). Изобщо то­зи сред­но­щен час на Битието е един от­ря­зък от вре­ме с ог­ром­на важ­ност за раз­ви­ти­ето на човека.

Когато след смър­т­та си чо­век пре­на­ся своя жи­вот в Космоса, той все по­ве­че и по­ве­че ста­ва ед­но ця­ло с него. Той прес­та­ва да се раз­ли­ча­ва съ­щес­т­ве­но от него. Сега аз бих ис­кал да се из­ра­зя под­чер­та­но об­раз­но и кар­тин­но - ес­тес­т­ве­но там на­вън не би мог­ло да се го­во­ри за фи­зи­чес­ки органи, но по то­зи на­чин съм сигурен, че Вие ще ме раз­бе­ре­те по­-доб­ре - там чо­век научава, та­ка да се каже, как око­то и свет­ли­на­та из­растват за­ед­но и съвместно; и той прес­та­ва да раз­г­ра­ни­ча­ва по­ве­че свет­ли­на и око, звук и ухо. Разширявайки се в кос­ми­чес­ки­те простори, чо­век из­рас­т­ва ре­дом със Вселената.

И ко­га­то той пре­ко­ся­ва това, ко­ето е сред­нощ­ния час на Битието, за­поч­вай­ки кон­цен­т­рич­но и бав­но да се свива, за да ста­не от­но­во ед­но фи­зи­чес­ки­-­ог­ра­ни­че­но същество, то­га­ва в не­го прос­вет­ва обек­тив­на­та пред става: то­ва се­га е не ве­че света, то­ва е човека. И в чо­ве­ка все по­-сил­но и по­-сил­но на­рас­т­ва ед­но съз­на ние, ко­ето дос­ти­га своя връх, щом той от­но­во прис­тъ­пи във фи­зи­чес­кия земен живот. Обаче как­то тук на Земята, съ­дър­жа­ние на на­ше­то съз­на­ние пред­с­тав­ля­ват минералите, животните, растенията, реките, облаците, звездите, Слънцето, Луната, та­ка и тогава, по вре­ме на зав­ръ­ща­не­то към Зе- мята, ос­нов­ни пред­с­тави на съз­на­ни­ето ста­ват тези, ко­ито се от­на­сят до същ­нос­т­та на човека.

И на­ис­ти­на е така: ко­га­то от ед­на стра­на взе­мем твър­де ком­п­ли­ци­ра­ния свят, кой­то тук ле­жи из­вън наша­та кожа, с всич­ко ко­ето той съдържа, и от дру­га

че е пръс­на­то меж­ду звез­ди­те и Земята, взи­ра­ме се не в Космоса, а в дъл­бо­ка­та същ­ност на чо­веш­ка­та организация, до­ка­то тя из­вай­ва се­бе си от еле­мен­ти­те на Духа и душата. Ние се взи­ра­ме в човека. И това, което съг­леж­да­ме там, то ни по­веж­да към очер­та­ва­щия се нов зе­мен живот. Ето - в то­зи из­вайващ се­бе си човек - в не­го се взи­ра­ме ние.

По вре­ме­то на сред­нощ­ния час на Битието, в из­вес­тен сми­съл ние жи­ве­ем в сфе­ра­та на човека, кой­то изграж­да се­бе си спо­ред иде­ите и за­ко­ни­те на рас­ти­тел­ния свят. Но щом нав­ле­зем в об­лас­т­та на Архаите, ние ве­че жи­ве­ем в това, ко­ето фор­ми­ра чо­веш­ки­те ор­га­ни спо­ред си­ли­те на жи­во­тин­с­кия свят. Аз казах: точно как­то меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та ние сме за­ви­си­ми от това, ко­ето дейс­т­ву­ва вър­ху нас от Земята, така и ко­га­то сме на­вън в Космоса - раз­би­ра се, не са­мо в прос­т­ран­с­т­вен сми­съл - ние сме за­ви­си­ми от това, ко­ето
дейс­т­ву­ва вър­ху нас не от Земята, а от Космоса, от Вселената. И точ­но в ми- га, ко­га­то ми­на­ва­ме през Архаите, ние мо­жем да об­х­ва­нем те­зи закони, ко­ито дейс­т­ву­ват кос­ми­чес­ки в нас, ко­ито дейс­т­ву­ват в нас от име­то на Космоса - и как­то тук, в зем­ния свят из­с­лед­ва­ме зем­ни­те за­ко­ни спо­ред за­ко­ни­те на дне- ш­на­та физика, хи­мия и т.н. - та­ка и там, горе, ние мо­жем да из­ра­зим кос­ми­чес­ки­те закони, спо­ред начи­на по кой­то се от­на­ся­ме към съз­вез­ди­ята на Овена, Телеца, Близнаците, Рака, Лъва, Дева, Везни и т.н.

И ко­га­то оп­ре­де­ля­ме по­зи­ци­ите на това, ко­ето е Слънцето, спря­мо те­зи зве- зди, а изоб­що и по­зи­ци­ите му спря­мо не­под­виж­ни­те звезди, то­га­ва в кон­с­те­ла­ци­ите на Слънцето към те­зи не­под­виж­ни звезди, ние има­ме нещо, ко­ето влас­т­ву­ва в сфе­ра­та на Архаите. Волята, ко­ято влас­т­ву­ва там и ко­ято про­низ­ва те­зи закони, е во­ля­та на Архаите.

И ако там на­вън бих­ме тър­си­ли при­род­ни­те за­ко­ни спо­ред начина, по кой­то тър­сим съ­от­ветс­т­ву­ва­щи­те им при­род­ни за­ко­ни тук по вре­ме на зем­ния жи- вот, то­га­ва би тряб­ва­ло да спрем и раз­г­ле­да­ме точ­но те­зи звез­д­ни констела- ции. Наистина, ние пре­кар­ва­ме твър­де дъл­го вре­ме в сферите, къ­де­то сме за­ви­си­ми от звездни­те кон­с­те­ла­ции - оба­че не и повече, от­кол­ко­то тук на Земята сме за­ви­си­ми от при­род­ни­те закони; тук, къ­де­то на­ша­та во­ля дейс­т­ву­ва ка­то не­що мно­го по­-вис­ше от те­зи при­род­ни закони. Ето за­що не можем да си поз­во­лим да го­во­рим за Космоса в сми­съ­ла на оп­ре­де­ле­на кос­ми­чес­ка закономерност, ин­с­пи­рира­на от при­нуж­да­ва­щи­те си­ли на ед­на ме­ха­нич­на необходимост. Обаче това, ко­ето от­к­ри­ва­ме в звез­д­ни­те констелации, то е, та­ка да се каже, изразът, сим­во­лът на те­зи закони, ко­ито там дейс­т­ву­ват вър­ху нас, и как­то по-рано, ко­га­то бях­ме в сфе­ра­та на Архангелои, вър­ху нас дейс­т­ву­ва­ха за­ко­ни­те на рас­ти­тел­ния свят, та­ка и се­га вър­ху нас дейс­т­ву­ват за­ко­ни­те на жи­во­тин­с­ко­то царство.

Ако раз­г­леж­да­ме те­зи не­ща с по­мощ­та на Духовната Наука, ние ще стиг­нем до за­бе­ле­жи­тел­ния факт, че още древ­ни­те хо­ра са има­ли поз­на­ние за тях, поз­на­ние ко­ето е про­из­ти­ча­ло от съ­нищ­но­-по­доб­ни­те съ­зерца­ния на Вселената, впос­лед­с­т­вие угас­на­ли напълно. И би мог­ло да се каже, че те­зи древ­ни хо­ра –
с ед­на ата­вис­тич­на ге­ни­ал­ност - на­зо­ва­ха то­зи символен, об­ра­зен кръг, кой­то за тях пред­с­тав­ля­ва­ше не­бе­то на не под­виж­ни­те звезди, с един­с­т­ве­но точ­но­то име: жи­во­тин­с­ки кръг. Сега аз ус­та­но­вя­вам и под­дър­жам не друго, а че на­ша­та но­ва Духовна Наука, ко­ято от­но­во ни раз­к­ри­ва те­зи неща, чер­пи сво­ите поз­на­ния от съв­сем дру­ги източници. Би би­ло ед­но пот­ре­са­ва­що изживяване, ако ня­ко­му от древ­ни­те учители, за­ве­ща­ли за нас ин­с­тин­к­тив­на­та си мъд­рост за жи­во­тин­с­кия кръг, се­га от­но­во се пре­дос­та­ви въз­мож­нос­т­та - не­за­виси­мо от всич­ко ко­ето той е съх­ра­нил - да свър­же ця­ло­то си поз­на­ние с кон­с­те­ла­ци­ите на Слънцето спря­мо жи­во­тин­с­кия кръг, т.е. спря­мо не­бе­то на не­под­виж­ни­те звезди. Но имен­но то­ва обе­ди­ня­ва та­ка здра­во но­ва та Духовна Наука с мъд­рос­т­та на древните. И меж­ду нас, ко­ито ис­ка­ме да ра­бо­тим за Антро- пософията, и този да­ле­чен период, бе­ля­зан с мъд­рос­т­та на древните, ние има­ме нещо, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за из­во­юва­не­то на чо­веш­ка­та свобода, ма­кар и в ос­но­ва­та си, то да пред­с­тав­ля­ва ед­на епо­ха на зло­вещ мрак.

И така, ние нав­ли­за­ме в сфе­ра­та на Архаи и там към нас се при­съ­еди­ня­ва това, ко­ето е на­ша­та жи­во­тин­с­ка природа. Но как­во пред­с­тав­ля­ва тя? Нашата жи­во­тин­с­ка при­ро­да е това, ко­ето пър­во­на­чал­но фор­ми­ра наши­те органи, и те - спо­ред своя брой - са не­що твър­де сход­но с ор­га­ни­те на вис­ши­те живот- ни. Обаче преди още да сме стиг­на­ли до но­во­то зем­но раждане, сфе­ра­та на жи­во­тин­с­кия кръг тряб­ва да ни освободи, за да се вклю­чим в сфе­ра­та на пла­не­ти­те - Сатурн, Юпитер и т.н. Докато сме вклю­че­ни в сфе­ра­та на пла­нетите, докато, та­ка да се каже, се спус­ка­ме към Земята и наб­ли­жа­ва­ме мига, в кой­то от­но­во ще до­би­ем чо­вешки очертания, то­ва ко­ето сме при­ели в се­бе си ка­то жи­во­тин­с­ка при­ро­да от Космоса, за­ема оп­ре­де­ле­на посока. Преди да се по­то­пим в пла­не­тар­на­та система, т.е. в си­ли­те на пла­не­тар­на­та система, ние нап­ри­мер не при­те­жа­ва­ме по­со­ка­та на из­п­ра­ве­ния гръб­на­чен стълб, спо­ред ко­ято гла­ва­та е раз­по­ло­же­на в по­со­ка горе. По-скоро при­те­жа­ва­ме това, ко­ето уп­рав­ля­ва жи­вот­но­то в сми­съ­ла на не­го­ви­те на­соч­ва­щи сили. Всичко ко­ето кон­с­т­ру­ира нап­ри­мер ръ­ка­та ка­то ор­ган на на­ша­та душевност, а не ка­то я пра­ви прос­то ор­ган за хващане, или ор­ган за ходене, а я прев­ръ­ща имен­но в ор­ган за сво­бод­но про­яв­ле­ние на ду­шев­ни­те им­пулси, всич­ко то­ва ние дъл­жим на пла­не­тар­ни­те въздействия. А всичко, ко­ето ни по­ма­га да бъ­дем чове- ци, дори и в на­й-­дол­ни­те сте­пе­ни на жи­во­тин­с­ка­та организация, не­го ние дъл­жим на кон­с­те­ла­ци­ята на Луната спря­мо ос­та­на­ли­те планети.

По об­рат­ния си път към Земята, ние ста­ва­ме чо­ве­ци имен­но чрез пла­не­тар­на­та система. Аз ве­че казах: Човекът, са­ми­ят из­вайващ се­бе си чо­век - ето све- тът, кой­то жи­вее в на­ше­то съз­на­ние при то­ва зав­ръ­ща­не след сред­нощ­ния час на Битието; и още в то­зи мо­мент е на­ли­це всичко, ко­ето пос­ле ще пул­си­ра в чо­ве­ка ка­то жи­во­тин­с­ки сили. Но се­га ние из­жи­вя­ва­ме то­ва ка­то ед­на гибел, ка­то един вид бавен, смра­зя­ващ процес. Обаче нав­ли­зай­ки в пла­не­тар­на­та сфера, всич­ко се смекчава, разхлабва, и са­ми­ят об­лик на кос­ми­чес­кия
свят - т.е. на чо­веш­кия свят, на све­та вло­жен вът­ре в зем­ния чо­век - ве­че да­ва са­мо този, кой­то ус­пее да се из­т­ръг­не от животинското, кой­то над­раст­не животинското. Да, ето кое ни из­пъл­ва се­га и ста­ва съ­дър­жа ние на на­ше­то съзнание. Ние но­сим в се­бе си това, ко­ето Космосът ни да­ва ка­то ед­на сис­те­ма от сили.

Ето по ка­къв на­чин ние се спус­ка­ме от ду­хов­но­-ду­шев­ни­те светове, къ­де­то се на­ми­рах­ме в пря­ка връз­ка с Ангелои, Архангелои, Архаи. От там ид­ва­ме и се приб­ли­жа­ва­ме все по­ве­че и по­ве­че към зем­но­то раждане. Ако оба­че - в сми­съ­ла на то­ку­-що опи­са­но­то - не сме из­г­ра­ди­ли ин­тим­на бли­зост с на­шия Ангел, то­га­ва не­из­беж­но ще срещ­нем трудности, ко­га­то нав­ли­за­ме в пла­не­тар­на­та сфера, за­що­то още в све­та на Архаите, ние не сме стиг­на­ли до ни­как­ва ду­хов­но­-ду­шев­на връз­ка с тях. Затова и ще бъ­дем вклю­че­ни в да­ден на­род по един външен, ме­ха­ни­чен начин. Архангелът или Архангелите ста­ват при- чина, за да се ро­дим в един опре­де­лен народ. Но в слу­чая на­ше­то осо­бе­но мяс­то в то­зи на­род ще се оп­ре­де­ля всъщ­ност от Архаите. Ние из­рас­т­ва­ме не­оду­ше­ве­ни и бездуховни, из­рас­т­ва­ме в на­шия об­к­ръ­жа­ващ свят формално, външ­но и ме­ха­нично.

Й ос­нов­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на днеш­на­та епо­ха е тази, че чо­ве­кът ве­че ня­ма она­зи ин­тим­на вът­реш­на свърза­ност със своя об­к­ръ­жа­ващ свят, как­во­то при­те­жа­ва­ше в древността, ко­га­то рас­те­ше ду­шев­но слят със сво­ето не­пос­ред­с­т­ве­но обкръжение. Този на­чин на рас­теж е съх­ра­нен и днес - ма­кар и в ка­ри­ка­тур­на фор­ма - ко­га­то нап­ри­мер пра­вим така, че де­ца­та да из­рас­т­ват в не­що ка­то осо­бе­ни затвори, след ка­то пре­ди то­ва са би­ли в на­й-б­лиз­ки и неж­ни връз­ки със сво­ите семейства. В пре­диш­ни­те епохи, те­зи от­но­ше­ния бя­ха не що душевно. А днес чо­ве­кът е та­ка пос­та­вен в сво­ето обкръжение, че се чув­с­т­ву­ва там съ­вър­ше­но чужд, чуж­да му е и не­го­ва­та соб­с­т­ве­на Карма.

И ко­га­то чрез сво­ето соб­с­т­ве­но възпитание, чрез своя жи­вот и съдба, чо­век се из­ви­си ду­шев­но и духовно, и стиг­не до един ис­тин­с­ки ду­хо­вен светоглед, то­га­ва в жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, той ще прене­се не това, ко­ето сму­ща­ва връз­ка­та му с не­го­вия Ангел, не това, чрез ко­ето Архангелът го из­п­ра­ща - така тра­гич­но ли­шен от ду­шев­ност - в един оп­ре­де­лен на­род и не това, ко­ето ка­ра Архаите да го вклю­чат съвсем ме­ха­нич­но в да­де­на епоха: то­га­ва още в сво­ята жи­во­тин­с­ка организация, чо­век ще мо­же да про­умее това, за ко­ето пос­ле ще мо­же да си каже: Има дъл­бок смисъл, че съм ро­ден на то­ва място, че точ­но тук се про­бу­ди мо­ето съзнание, че тук про­те­че въз­пи­та­ни­ето ми, че точ­но тук ще се раз­гър­не мо­ето дело. Впрочем та­ка и тряб­ва да се ре­фор­ми­ра възпитанието, за да мо­же чо­век от­но­во да усети: от из­точ­ни­ци­те и място­то на сво­ето възпитание, той взе­ма нещо, ко­ето пос­ле оп­ре­де­ля ми­си­ята му на то­зи свят. И ако то се осъществи, след сво­ята смърт чо­век сре­ща не ме­ха­нич­на­та и външ­на мощ на Архаите, а ду­хов­но из­жи­вя­ва тех­ни­те насоч-

ващи, фор­ми­ра­щи сили, и в своя нов жи­вот то­зи чо­век ще бъде пос­та­вен по един съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин.

Впрочем, как сто­ят нещата, ко­га­то чо­век ид­ва в своя нов зе­мен живот? Не- говото съз­на­ние е ан­га­жи­ра­но на­й-­ве­че със следното: по ка­къв на­чин ще мо­де­ли­ра той се­бе си от сво­ята вът­реш­на същност. Той е из­пълнен от един дей- с­т­вен свят, а не прос­то от един мис­ло­вен свят. Постепенно от сред­нощ­ния час на Битието насам, то­зи свят при­ема тен­ден­ци­ята на во­ля­та към човеко-изграждане, и чо­ве­кът се по­то­пя­ва в това, кое то ще го прес­рещ­не ка­то нас­лед­с­т­ве­на ли­ния в поколенията, ка­то суб­с­тан­ция от предците. Той се по­то­пява все по­-на­вът­ре и нак­рая се вмък­ва във фи­зи­чес­ка­та обвивка. Той нав­ли­за из­ця­ло във фи­зи­чес­кия свят. И наистина, ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка духовно, във фи­зи­чес­ки­-ма­те­ри­ал­ния за­ро­диш на не­го­во­то зем­но битие, ние от­к­ри­ва­ме и съ­дър­жа­ни­ето на не­го­ва­та душевност.

Естествено, в ця­ла­та област, ко­ято чо­век преб­рож­да меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, той вли­за в близ­ки от­но­ше­ния с Архангелои, Ангелои, Архаи, оба­че ме­ро­дав­но и ре­ша­ва­що за из­г­раж­да­не­то на те­зи от­но­шения е онова, ко­ето чо­век пре­на­ся през Портата на смъртта. Ако ус­пее да про­ник­не сво­ето ми­не­рал­но съз­на ние с из­дъл­бо­ко бли­ка­ща­та в не­го духовност, то­га­ва той ще се приб­ли­жи ин­тим­но до своя Ангел. Обаче бла­го­да­ре­ние на та­зи ин­тим­на бли­зост с Ангела, чо­век из­рас­т­ва по та­къв на­чин в све­та на Архангелои, че в из­вес­тен сми­съл мо­же да от­вър­не на тех­ни­те си­ли с дъл­бок усет и съучастие, за да про­дъл­жи на­та­тък и се ин­кар­ни­ра в оно­ва ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­но същество, в он­зи не­пов­то­рим човек, ка­къв­то е длъ­жен да стане, ако ис­ка да се ви­ди в един израстващ, а не в един про­па­дащ свят.

Впрочем то­зи жи­вот меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, мо­же да бъ­де опи­сан точно, и то от раз­лич­ни гледни точки. В моя лек­ци­онен курс, кой­то из­не­сох през 1914 го­ди­на във Виена*13, ще ус­та­но­ви­те ед­на глед­на точка; днес раз­г­леж­дам пред Вас съ­щи­те неща, но от дру­га глед­на точка. Обаче от­към сво­ята ду­хов­на страна, чо­век мо­же да бъ­де про­уч­ван са­мо в един­с­т­во­то от те­зи раз­лич­ни глед­ни точки. И кой­то не ис­ка да се от­п­ра­ви към ду­хов­ния свят имен­но по то­зи начин, той ни­ко­га ня­ма да об­х­ва­не ду­хов­на­та същ­ност на човека. Вие помните, че за да обек­ти­ви­ра­ме ду­шев­ния жи­вот на човека, тряб­ва­ше да прис­тъ­пим в прос­т­ранства­та меж­ду физическото, етерното, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът; та­ка ние тряб­ва - за да вник­нем в от­но­ше­ни­ята на чо­ве­ка с ду­хов­ния свят - да из­ле­зем из­вън него, из­вън човека, и да нав­ле­зем в ду­хов­ния свят. Едва то­гава ще от­к­ри­ем що за ду­хов­ност е тази, ко­ято пул­си­ра в човека.

Знаете ли, скъ­пи мои приятели, на­ша­та епо­ха го­во­ри за Духа са­мо в об­щи линии, но тя пра­ви то­ва на­й-­вече от ле­ност и за свое удобство. Ние сме длъж­ни да дос­тиг­нем до то­ва състояние, че да го­во­рим за Духа така конкретно, как­то го­во­рим и за де­тай­ли­те в при­род­ния свят. И чак то­га­ва ще въз­ник­не

едно ис­тин­с­ко позна­ние за човека, чак то­га­ва ще се из­пъл­ни он­зи дре­вен призив, из­диг­нат още в Гърция: „Познай се­бе си!"

Себепознанието и поз­на­ни­ето на све­та са ед­но цяло. В жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, на­ши­ят свят обхва­ща звез­ди­те и Слънцето, и Луната, и пла- нетите, и планините, и долините, и реките, и растенията, и животните, и минералите, и всич­ко ко­ето жи­вее вът­ре в на­ши­те чо­веш­ки очер­та­ния - то­ва сме ние. В жи­во­та меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, на­ши­ят свят - то­ва е она­зи духовност, скри­та зад Слънцето и Луната, зад звездите, зад пла­ни­ни­те и реките; и се­га на­ши­ят свят об­х­ва­ща ве­че не друго, а на­й-­сък­ро­ве­на­та чо­веш­ка същност. Светът и чо­ве­кът се ре­ду­ват и сме­нят ритмично, та­ка че чо­век жи­вее и физически, и духовно. За чове­ка тук на Земята, за зем­ния човек, све­тът е там вън. За чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане, све­тът е тук, вътре. При то­ва ста­ва ду­ма всъщ­ност за та­ка­ва смя­на на времената, при ко­ято чо­век мо­же да пот­върди: да, та­ка е -в един на­й-­висш сми­съл на­ис­ти­на е та­ка - поз­на­ни­ето за чо­ве­ка е поз­на­ние за све­та и поз­нани­ето за све­та е поз­на­ние за човека.