Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

МИСИЯТА НА ЗЕМЯТА

1. фи­зи­чес­ко тяло, про­из­ляз­ло от бо­жес­т­ве­но­то Слово;

2. етер­но или жиз­не­но тяло, про­из­ляз­ло от бо­жес­т­ве­ния Живот;

3. ас­т­рал­но тяло, про­из­ляз­ло от бо­жес­т­ве­на­та Светлина.

През Земния период, вът­ре в то­ва съ­щес­т­во бе за­па­ле­на свет­ли­на­та на са­мия Аз. Това тро­ич­но тя­ло - фи­зическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то - се из­диг­на до спо­соб­нос­т­та да про­из­на­ся в се­бе си "Аз-съм", та­ка че в извес­тен сми­съл бих­ме мог­ли да оп­ре­де­лим раз­ви­ти­ето на Земята ка­то раз­ви­тие на "Аз-съм", на чо­веш­ко­то себесъзнание. И то­ва "Аз-съм", та­зи спо­соб­ност за пъл­но себесъзнание, се по­яви бав­но и пос­те­пен­но в ево- лю­ци­ята на зем­но­то човечество. Ние тряб­ва да сме наясно, как е про­тек­ло раз­ви­ти­ето на зем­но­то чо­ве­чество, и как бав­но и пос­те­пен­но в не­го е из­рас­нал Азът, чо­веш­ко­то себесъзнание.

В раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя има ед­на да­леч­на епоха, ко­ято на­ри­ча­ме Древна Лемурия; тя е на­й-д­рев­на­та епоха, през ко­ято в зем­но­то си съ­щес­т­ву­ва­ние чо­ве­кът се е по­явил в та­ка­ва форма, в как­ва­то той съ­щес­т­вува и днес. За пръв път в древ­на­та Лемурийска епо­ха нас­тъп­ва това, ко­ето на­ри­ча­ме въп­лъ­ще­ние на Азът, на на­й-­сък­ро­ве­на­та вът­реш­на същ­ност на чо­ве­ка в три­те тела: в астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло.

После ид­ва Атлантската епоха, ко­га­то в по­-го­ля­ма­та си част чо­ве­чес­т­во­то е жи­вя­ло в древ­ния кон­ти­нент Атлантида, ед­на об­шир­на територия, ко­ято днес ле­жи под во­ди­те на Атлантическия океан. Този кон­ти­нент по­тъ­на след го­ле­мия ат­лан­т­с­ки потоп, спо­ме­нът за кой­то е за­па­зен в
пре­да­ни­ята на поч­ти всич­ки на­роди. Поредните въп­лъ­ще­ния на чо­ве­ка про­дъл­жа­ват и през Следатлантските епохи. Всъщност на­ши­те ду ши се въп­лъ­ща­ват за пръв път в тро­ич­ни­те организми, със­та­ве­ни от физическо, етер­но и ас­т­рал­но тяло, имен­но по вре­ме на Лемурийската епоха. Пред- хождащите ета­пи ще раз­г­ле­да­ме по-късно.

Следователно, не­об­хо­ди­мо е да се вър­нем мно­го назад, за да прос­ле­дим бав­но­то и пос­те­пен­но раз­ви­тие на чо­ве­ка до не­го­во­то днеш­но състоя- ние. Но как­во оз­на­ча­ва "днеш­но състояние" от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точка?

Обикновено ние го оп­ре­де­ля­ме ка­то оно­ва със­то­яние на съзнанието, ко­ето чо­век днес има от сут­реш­но­то про­буж­да­не до ве­чер­но­то заспиване. През то­зи ин­тер­вал чо­ве­кът въз­п­ри­ема не­ща­та око­ло се­бе си чрез сво­ите външ­ни фи­зи­чес­ки сетива. От вечерта, ко­га­то заспива, до сутринта, ко­га­то се пробужда, той не вижда ни­що око­ло се­бе си. Защо?

Ние знаем, че в об­щи ли­нии то­ва е така, за­що­то де­нем при съв­ре­мен­ни­те ус­ло­вия на развитие, съ­щински­ят или вът­реш­ни­ят човек, т.е. Азът и ас­т­рал­но­то тяло, се на­ми­рат във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, с дру­ги ду­ми - във фи­зи­чес­кия свят. Тогава ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът мо­гат да си слу­жат с фи­зи­чес­ки­те се­тивни органи, да "виждат" и "чуват" външ­ния свят и да въз­п­ри­емат фи­зи­чес­ки­те предмети.

От вечерта, ко­га­то чо­век заспива, до сутринта, ко­га­то се пробужда, Азът и ас­т­рал­но­то тя­ло са из­вън фи­зичес­кия свят, в т.нар. ас­т­ра­лен свят. В то­зи слу­чай те са от­де­ле­ни от фи­зи­чес­ки­те очи и уши, та­ка че не могат да въз­п­ри­емат как­во ста­ва око­ло тях. До то­ва състояние, до та­зи за­ко­но­мер­на смя­на меж­ду днев­на­та буд­ност и нощ­ния сън, чо­век сти­га бав­но и пос­те­пен­но в хо­да на сво­ето развитие. Когато чо­ве­кът за пръв път "слезе" във фи­зи­чес­ко въп­лъ­ще­ние през древ­на­та Лемурийска епоха, то­ва съв­сем не бе­ше така. Тогава са­мо в крат­ка част от деня, чо­ве­кът мо­же­ше да за­дър­жа Аза и ас­т­рал­но­то тя­ло в своя етер­но­-фи­зи­чес­ки орга- низъм. Но бла­го­да­ре­ние на обстоятелството, че чо­ве­кът пре­кар­ва­ше по­-п­ро­дъл­жи­тел­но вре­ме из­вън сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, и са­мо за крат­ко сли­за­ше в него, жи­во­тът през Лемурийската епо­ха бе­ше ко­рен­но раз­ли­чен от днешния. Днешното състояние, при ко­ето но­щем чо­ве­кът е на­пъл­но ли­шен от съзнание, нас­тъпи бав­но и постепенно. През Лемурий- ската епо­ха съ­от­но­ше­ни­ето меж­ду днев­но­то и нощ­но съз­на­ние беше съв­сем друго. Тогава всич­ки чо­ве­ци все още при­те­жа­ва­ха ед­но смът­но яс­но­виж­да­що съзнание. Когато но­щем на­пус­ка­ли фи­зи­чес­ко­то тя­ло и пре­би­ва­ва­ли в ду­хов­ния свят, те въз­п­ри­ема­ли - ма­кар и не та­ка от­чет- ливо, как­то днеш­ни­ят чо­век виж­да фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти - са­мия ду­хо­вен свят. Тези въз­п­ри­ятия не могат да бъ­дат срав­ня­ва­ни с днеш­но­то сънуване. Днешното съ­ну­ва­не е са­мо един пос­ле­ден и на­пъл­но ат­рофи-­
рал ос­та­тък от древ­но­то ясновидство. Впрочем, то­га­ва чо­ве­кът е въз­п­ри­емал та­ки­ва образи, как­то и днес при сънуването, но те са има­ли за не­го мно­го по­-кон­к­рет­но и сил­но значение. Нека да си изяс­ним значе­ни­ето на те­зи образи.

В древ­ни­те епо­хи чо­ве­кът жи­ве­ел в сво­ето днев­но съз­на­ние са­мо за съв­сем крат­ка част от "денонощието", ко­ето впро­чем об­х­ва­ща­ло зна­чи­тел­но по­-мал­ко вре­ме от днеш­ни­те 24 часа. В сво­ето буд­но съз­на­ние той виж­дал външ­ни­те фи­зи­чес­ки пред­ме­ти съв­сем смътно, ка­то об­ви­ти в мъгла. Днешният ясен пог­лед вър­ху фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти е пос­тиг­нат за ог­ром­ни ин­тер­ва­ли от време. През оне­зи древ­ни епохи, де­нем чо­векът до­ла­вял пър­ви­те по­до­бия на фи­зи­чес­ки­те те­ла ка­то об­ви­ти в мъгла, как­то днес в мъг­ли­ва нощ виж­даме улич­ни­те лампи, об­гър­на­ти от един вид свет­лин­на аура. Точно та­ка чо­ве­кът е виж­дал фи­зи­чес­ки­те те­ла око­ло се­бе си. Но ко­га­то заспивал, той не по­тъ­вал в безсъзнание, а в не­го­во­то нощ­но или спя­що съз­на­ние се по­явя­ва­ли об­ра­зи във все­въз­мож­ни цве­то­ве и форми. Около спя­щия чо­век ожи­вя­вал един бо­гат об­ра­зен свят, спря­мо кой­то и на­й-­фан­тас­тич­ни­те днеш­ни съ­но­ви­де­ния са са­мо един слаб и да­ле­чен отзвук. Тези об­ра­зи би­ли из­раз на ду­шев­ни­те и ду­хов­ни си­ли от об­к­ръ­жа­ва­ща­та среда.

Следователно, ко­га­то в на­ча­ло­то на зем­ни­те си въп­лъ­ще­ния чо­ве­кът се приб­ли­жа­вал в ед­но или дру­го нощно стран­с­т­ву­ва­не до ед­но вред­но за не­го същество, той не го раз­ли­ча­вал та­ка ясно, как­то днес - нап­ример, виж­дал лъ­ва не в ти­пич­ния лъв­с­ки вид - а пред не­го из­рас­т­вал един об­раз от цве­то­ве и форми, кой­то ин­с­тин­к­тив­но му подсказвал: Тук има не­що опас­но за теб, то ще те по­гъл­не и ти тряб­ва да избягаш. Тези об­ра­зи пред­с­тав­ля­ва­ли от­ра­же­ния на ду­хов­но­-ду­шев­ни процеси, ра­зиг­ра­ва­щи се око­ло човека. Всички духов­но­-ду­шев­ни съ­би­тия би­ли виж­да­ни през нощта, а раз­ви­ти­ето пос­те­пен­но про­тек­ло така, че чо­ве­кът за все по­-п­ро­дъл­жи­тел­ни пе­ри­оди от вре­ме се по­та­пял в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Нощ- та ста­ва­ла все по­-к­ратка, а де­ня - все по-дълъг. Колкото по­ве­че чо­ве­кът свик­вал със сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, тол­ко­ва по­ве­че из­чезва­ли нощ­ни­те об­ра­зи и тол­ко­ва по­-­уве­ре­но нас­тъп­ва­ло днеш­но­то днев­но съзнание. Никога не тряб­ва да забравяме, че ис­тин­с­ко­то себесъзнание, как­во­то чо­ве­кът е длъ­жен да пос­тиг­не в хо­да на сво­ята зем­на еволюция, мо­же да бъ­де из­во­юва­но са­мо чрез ед­но на­рас­т­ва­що про­ник­ва­не във фи­зи­чес­ко­то тяло. В пре­дишни­те епо­хи чо­ве­кът не се е чув­с­т­ву­вал ка­то ед­но са­мос­то­ятел­но същество, а ка­то час­ти­ца от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества. Както ръ­ка­та е част от це­лия организъм, та­ка и древ­ни­ят яс­но­виж­дащ чо­век се усещал ка­то част от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то съзнание, ка­то част от бо­жес­т­ве­ния Аз. За се­бе си чо­ве­кът би казал не "Аз съм", а "Бог е - и аз в него".
Но как­то все по­ве­че ще се убе­дим нататък, на Земята - ко­ято в хо­да на сво­ето раз­ви­тие ми­на през три­те пла­не­тар­ни със­то­яния на Сатурн, Слън- це и Луна - бе­ше от­ре­де­на ед­на спе­ци­ал­на мисия. Не си въ­об­ра­зя­вайте, че пла­не­тар­ни­те със­то­яния мо­гат да се раз­г­леж­дат ка­то равностойни. В бо­жес­т­ве­но­то сът­во­ре­ние не мо­же и ду­ма да ста­ва за ед­но прос­то пов­то­ре­ние на нещо, ко­ето ве­че е съществувало. Всеки пла­не­та­рен ста­дий има стро­го оп­ре­де­ле­ни задачи. Нашата Земя има след­на­та мисия: същества- та, ко­ито се раз­ви­ват на нея, да раз­гър­нат в на­й-­вис­ша сте­пен еле­мен­та на Любовта. Когато Земята се доб­ли­жи до края на сво­ята еволюция, Любовта тряб­ва да е про­ник­на­ла в ця­ла­та Земна планета.

А как­во оз­на­ча­ва това, че Земята е пла­не­тар­но­то състояние, не­об­хо­ди­мо за раз­ви­ти­ето на Любовта?

От Антропософията знаем, че Земята е пред­хож­да­на от Старата Луна. Като пла­не­тар­на степен, Старата Луна съ­що има сво­ята мисия. Тя ня­ма­ше за­да­ча­та да раз­вие Любовта; тя тряб­ва­ше да бъ­де пла­не­та­та или Космо­сът на Мъдростта. Нашата Земя, следователно, ве­че е ми­на­ла през пла­не­тар­на­та сте­пен на Мъдростта. Този факт мо­же да се пот­вър­ди от ед­но прос­то ло­ги­чес­ко разсъждение.

Вгледайте се в жи­ви­те съ­щес­т­ва на при­ро­да­та око­ло Вас. Погледнете ги не с обик­но­ве­ния разум, а с Ваши те сър­деч­ни и ду­шев­ни сили, и то­га­ва нав­ся­къ­де ще от­к­ри­ете Мъдрост; нав­ся­къ­де в при­ро­да­та е вло­же­на Мъдрост. Тази Мъдрост, за ко­ято говорим, е вло­же­на ка­то един вид ду­хов­на суб­с­тан­ция в ос­но­ва­та на целия ви­дим свят. Погледнете къ­де­то ис­ка­те в природата. Вземете нап­ри­мер част от чо­веш­ка­та бед­ре­на кост и ще установите: Тя не е ня­как­ва гру­ба маса, а е ед­на фи­на и чуд­но за­мис­ле­на структура, из­г­ра­де­на от подхо­дя­що раз­по­ло­же­ни кос­т­ни гредички. Ако чо­век про­учи по как­ви за­ко­ни е пос­т­ро­ена бед­ре­на­та кост, той ще открие, че тук е съб­лю­да­ван закона, спо­ред кой­то с ми­ни­мум ма­те­ри­ал се пос­ти­га мак­си­мум здравина, поз­во­ля­ва­ща на бед­ре­ни­те кос­ти да но­сят те­жес­т­та на ця­ло­то тяло. Нашето ин­же­нер­но из­кус­т­во е твър­де да­леч от въз­мож­нос­т­та да из­г­ра­ди по­до­бен ху­до­жес­т­вен шедьовър, ка­къв­то е пос­тиг­на­ла всеп­ро­ник­ва­ща та Мъдрост. С та­ка­ва Мъдрост чо­ве­кът ще раз­по­ла­га мно­го по-късно. Цялата при­ро­да е про­ник­на­та от божес­т­ве­на Мъдрост; към нея пос­те­пен­но се при­ба­вя и чо­веш­ка­та мъдрост. В хо­да на вре­ме­то, чо­веш­ка­та мъд­рост ще пос­тиг­не по вът­ре­шен на­чин това, ко­ето бо­жес­т­ве­на­та Мъдрост ве­че е вло­жи­ла в Земята.

Но в съ­щия смисъл, как­то на Старата Луна бе­ше под­гот­ве­на Мъдростта, та­ка че се­га да я виж­да­ме нав­сякъ­де във фи­зи­чес­кия свят, на Земята ще се под­гот­ви и Любовта. Ако бих­те мог­ли с яс­но­виж­дащ пог­лед да се обър­не­те към Старата Луна, щях­те да видите, че там да­леч не всич­ки не­ща са пре­из­пъл­не­ни с Мъдрост; ня­кои от тях са до­ри ли­ше­ни от
Мъдрост. Едва в края на Лунното развитие, Мъдростта ус­пя да про­ник­не навсякъде.

Вътрешната мъд­рост нав­ли­за в чо­ве­ка ед­ва с по­ява­та на Аза. Но та­зи вът­реш­на мъд­рост тряб­ва да бъ­де раз­ви­ва­на от са­мия човек. Както на Старата Луна се раз­ви Мъдростта, и се­га тя е нав­ся­къ­де в на­шия ви дим свят, та­ка се­га ид­ва ред и за раз­ви­ти­ето на Любовта. Най-напред тя се по­явя­ва под най-низша, се­тивна фор­ма през Лемурийската епоха. Но в хо­да на Земната еволюция, тя все по­ве­че и по­ве­че се оду­хот­во­рява, до­ка­то накрая, ко­га­то Земята ще е в края на сво­ето развитие, ця­ло­то съ­щес­т­ву­ва­ние ще бъ­де про­ник­на то от Любов, как­то днес то е про­ник­на­то от Мъдрост. Обаче всич­ко то­ва мо­же да се осъ­щес­т­ви са­мо чрез чо­веш­ки­те действия; са­мо ако чо­век из­пъл­ни сво­ята мисия.

После Земята ще пре­ми­не в след­ва­що­то пла­не­тар­но състояние, в Бъде- щия Юпитер. Обаче съществата, които ще "ходят" по Юпитер, как­то и чо­ве­ци­те по Земята, ще усе­щат уха­ни­ето на Любовта, ко­ято те са­ми­те са вло­жи­ли там още по вре­ме на зем­но­то си съществувание, точ­но как­то днеш­ния чо­век от­к­ри­ва ве­че вложе­на­та Мъдрост във всич­ки неща. Чо- веците ще раз­ви­ят Любовта от дъл­би­ни­те на сво­ето същество, как­то те днес пос­те­пен­но раз­ви­ват Мъдростта. Тогава ве­ли­ка­та кос­ми­чес­ка Лю- бов ще про­низ­ва всич­ки неща, а сега, на Земята, тя ед­ва за­поч­ва сво­ето развитие.

Материализмът смята, че има са­мо чо­веш­ка мъдрост, но не и космиче- ска. Но ако хо­ра­та би­ха об­гър­на­ли с неп­ре­ду­бе­ден пог­лед чо­веш­ко­то развитие, те щя­ха да видят, че още от са­мо­то на­ча­ло кос­ми­чес­ка­та Мъд- рост е би­ла тол­ко­ва напред, кол­ко­то ще бъ­де и чо­веш­ка­та мъд­рост в края на Земното развитие. В пред­ходни­те епохи, ко­га­то не­ща­та са би­ли на­зо­ва­ва­ни по­-точ­но от­кол­ко­то днес, дейс­т­ву­ва­ща­та в чо­ве­ка су­бек­тивна мъд­рост - за раз­ли­ка от обек­тив­на­та кос­ми­чес­ка Мъдрост - би­ла оп­ре­де­ля­на ка­то "интелигентност". Днес хо­ра­та не се замислят, че това, ко­ето те "откриват" в хо­да на Земното развитие, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни те Същества са го из­во­юва­ли и вло­жи­ли в Земята още по вре­ме­то на Старата Луна. Нека да си пос­лу­жим с един пример.

Днес в учи­ли­ще на де­ца­та се вну­ша­ва го­ле­мия напредък, из­вър­шен от хо­ра­та с из­на­ми­ра­не­то на хартията. Да, са­мо че оси­те са съз­да­ли хар­ти­ята още пре­ди хилядолетия; за­що­то това, от ко­ето оси­те из­г­раж­дат сво- ите гнезда, се със­тои от точ­но съ­щи­те вещества, от ко­ито се про­из­веж­да чо­веш­ка­та хартия; ме­ха­низ­мът е същия, но в еди­ния слу­чай то­ва ста­ва чрез са­мия жиз­нен процес. Духът на осите, "гру­по­ва­та душа" на осите, ко­ято е са­мо част от бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вн­ата субстанция, прак­ти­чес­ки е ис­тин­с­ка­та от­к­ри­ва­тел­ка на хартията.

Ето как чо­век всъщ­ност ви­на­ги вър­ви след ми­ро­ва­та Мъдрост. По прин­цип всич­ки­те му от­к­ри­тия ве­че се съ­дър­жат в природата. А това, ко­ето той дейс­т­ви­тел­но ще да­де на Земята, е Любовта, из­рас­т­ва­ща от свои те на­й-­се­тив­ни до сво­ите на­й-­оду­хот­во­ре­ни форми. Тази е ми­си­ята на Зем- ното развитие. Земята е кос­мо­са на Любовта.

Но как­во е необходимо, се пи­та­ме ние, за Любовта? Какво означава, ед­но съ­щес­т­во да оби­ча дру­го съ­щество? За та­зи цел е не­об­хо­ди­мо то­ва съ­щес­т­во да има пъл­но себесъзнание, да бъ­де на­пъл­но самостоятелно. Нито ед­но съ­щес­т­во не мо­же да оби­ча дру­го в ис­тин­с­кия сми­съл на ду- мата, ако та­зи лю­бов не е един свобо­ден дар спря­мо дру­го­то същество. Моята ръ­ка не мо­же да оби­ча моя организъм. Само ед­но същество, ко­ето е самостоятелно, ко­ето е не­пъл­но от­де­ле­но от дру­го­то същество, мо­же да го обича. Ето за­що чо­векът тряб­ва­ше да ста­не ед­но същество, на­да­ре­но с "Аз", ед­но Азово същество. И Азът тряб­ва­ше да бъ­де вло­жен в тро­ич­но­то чо­веш­ко тяло, за да мо­же Земята да из­пъл­ни сво­ята ми­сия на Любовта; да я из­пъл­ни чрез човека.

Сега Вие ще раз­бе­ре­те твър­де­ни­ето на хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм: Както дру­ги­те сили, та­ка нак­рая и Мъдрос­т­та се вли­ва в нас от Боговете по вре­ме на Лунното съществувание, а по вре­ме на Земното съ­щес­т­ву­ва- ние в не­го се вли­ва Любовта; и но­си­тел на Любовта мо­же да бъ­де един­с­т­ве­но са­мос­то­ятел­ни­ят Аз, кой­то се из­г­раж­да пос­те­пен­но в хо­да на Земното развитие. Обаче всич­ко то­ва изис­к­ва про­дъл­жи­тел­на под­го­товка. Човекът не е стиг­нал из­вед­нъж до се­гаш­на­та сте­пен на съзнание. Да предположим, че вед­на­га след пър­во­то си въп­лъ­ще­ние през Лему- рийската епоха, чо­ве­кът би се по­то­пил на­пъл­но в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, и в то­зи слу­чай би виж­дал ця­ла­та външ­на действителност. При то­ва бър­зо темпо, той не би мо­гъл да раз­вие Любовта! Едва пос­те­пен­но той тряб­ва­ше да бъ­де до­ве­ден до сво­ята зем­на мисия. Още пре­ди да постиг­не сво­ето пъл­но себесъзнание, още пре­ди та­зи днеш­на сте­пен от не­го­во­то развитие, поз­во­ля­ва­ща му да въз­п­ри­ема пред­ме­ти­те в яс­но­то си днев­но съзнание, той по­лу­чи пър­вия урок на Любовта; по­лу­чи го не­съзнателно, в сво­ето смътно, сум­рач­но съзнание. Ние виждаме, че през ця­ло­то вре- ме, до­ка­то той е раз­по­лагал с ед­но древ­но сум­рач­но ясновидство, до­ка­то следователно, ду­ша­та е пре­би­ва­ва­ла за дъл­го из­вън не­гово­то тяло, Лю- бовта е би­ла вло­же­на в човека. Нека още вед­нъж да си пред­с­та­вим то­зи дре­вен човек, пре­ди да е пос­тиг­нал днеш­но­то пъл­но себесъзнание.

Вечер той заспива; оба­че в слу­чая ня­ма ря­зък пре­ход от буд­нос­т­та към съня. Възникват образи, бо­га­ти и под­виж­ни съ­нищ­ни образи, на ко­ито е при­съ­ща ед­на жи­ва връз­ка с ду­хов­ния свят. Това означава, че след зас­пи­ва­не­то чо­ве­кът за­поч­ва своя жи­вот в ду­хов­ния свят. И то­га­ва в не­го­во­то сум­рач­но съз­на­ние бо­жестве­ни­ят Дух вли­ва пър­ви­те за­ро­ди­ши на
Любовта. Това, ко­ето тряб­ва да се изя­ви чрез Любовта в хо­да на Земно- то развитие, пър­во­на­чал­но се вли­ва в чо­ве­ка нощем. Бог, кой­то но­си ис­тин­с­ка­та ми­сия на Земята, пре­ди да се от­к­рие на яс­но­то днев­но съзна- ние, се от­к­ри­ва но­щем на древ­но­то сум­рач­но­-­яс­но­виж­да­що съзнание. И тогава, бав­но и постепенно, пе­ри­оди­те на сум­рач­но­то съз­на­ние за­поч­ват да ста­ват все по-кратки, а те­зи на днев­но­то съз­на­ние - все по-продъл- жителни; свет­ли­ят оре­ол око­ло пред­ме­ти­те из­тъ­ня­ва и те по­луча­ват все по­-­яс­ни очертания. По-рано чо­ве­кът раз­ли­ча­ва­ше Слънцето и Луната съв­сем смътно, ка­то през ед­на об­лач­на пелена. Постепенно хо­ри­зон­тът се из­чис­т­ва и не­ща­та по­лу­ча­ват яс­ни граници. До то­ва със­тояние чо­ве­кът стиг­на в про­дъл­же­ние на ог­ром­ни ин­тер­ва­ли от време. Външните впе­чат­ле­ния от ви­ди­мия свят, от минералите, рас­те­ни­ята и животните, чо­век усе­ща ка­то ис­тин­с­ко от­к­ро­ве­ние на бо­жес­т­ве­ния свят във все по­-яс­но очер­та­ва­щия се физически свят.

Следователно, в сми­съ­ла на хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм, как­во виж­да­ме ние в яс­но­то си днев­но съзнание? От как­во е из­г­ра­де­на ви­ди­ма­та Земя? Всичко то­ва е ед­но от­к­ро­ве­ние на бо­жес­т­ве­ни­те сили, ед­но външ­но ма­те­ри­ал­но от­к­ро­ве­ние на бо­жес­т­ве­ния ред! И ко­га­то Вие пог­леж­да­те на­вън към Слънцето или към пъстрия зе­мен свят, виж­да­те не друго, а ед­но от­к­ро­ве­ние на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния ред. Християнският езо­те­ризъм на­ри­ча то­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен ред, то­зи не­ви­дим свят зад ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят - спо­ред фе­но­мено­ло­гич­ния му об­лик пред яс­но­то днев­но съз­на­ние - с име­то "Логос" или "Слово". Както нак­рая чо­ве­кът мо­жа да про­из­не­се Словото от са­мия се­бе си, та­ка и це­лия сът­во­рен свят, ця­ло­то животинско, рас­ти­тел­но и ми­не­рал­но царство, въз­ник­на от Логоса. Вси- чко е въп­лъ­ще­ние на Логоса. И как­то Вашата ду­ша ра­бо­ти не­ви­ди­мо и дъл­бо­ко във Вас и външ­но си из­г­раж­да ед­но тяло, та­ка и все­ки ду­ше­вен еле­мент в све­та си изграж­да под­хо­дя­що­то за не­го фи­зи­чес­ко тяло.

Следователно, къ­де е фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Логоса, за кой­то го­во­ри Ева- нгелието на Йоан и в кой­то ние все по­ве­че ис­ка­ме да вникнем? Къде е фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Логоса? Засега в на­й-­чис­та­та си форма, то­ва външ- но фи­зи­чес­ко тя­ло на Логоса се про­явя­ва във външ­на­та Слънчева свет- лина. Слънчевата свет­ли­на не е само ма­те­ри­ал­на светлина. За ду­хов­ния пог­лед тя е са­мо одеж­да­та на Логоса, как­то и Вашето фи­зи­чес­ко тя­ло е одеж­да­та на Вашата душа. Ако се от­на­ся­те към да­ден чо­век по съ­щия начин, как­то по­ве­че­то хо­ра се от­на­сят днес към Слънцето, Вие не бих­те мог­ли да вник­не­те в то­зи човек; в слу­чая Вие бих­те се от­несли към все­ки човек, при­те­жа­ващ чувства, мис­ли и во­ля така, че ще из­к­лю­чи­те вся­как­ви ду­шев­но­-ду­хов­ни сили, а ще до­кос­не­те са­мо ед­но фи­зи­чес­ко тя­ло и ще допуснете, че то би мог­ло да бъ­де със­та­ве­но от вся­какви сурогати.

Ако оба­че по­ис­ка­те да вник­не­те в ду­хов­на­та същ­ност на Слънчевата светлина, Вие тряб­ва да я раз­г­леж­дате така, как­то из­хож­дай­ки от те­лес­ни­те ка­чес­т­ва на един човек, се стре­ми­те да опоз­на­ете не­го­ва­та вът­ре- шна същност. Както Вашето тя­ло се от­на­ся към Вашата душа, та­ка се от­на­ся и Слънчевата свет­ли­на към Логоса. Чрез Слънчевата свет­ли­на към Земята се от­п­ра­вя ед­на ду­хов­на сила. И та­зи ду­хов­на си­ла - ако ус­пеем да об­х­ва­нем не са­мо Слънчевото "тяло", но и Слънчевия Дух - е Любовта, ко­ято се раз­ли­ва към Земята. От Слънцето се но­си не са­мо фи­зи­чес­ка­та светлина, без ко­ято рас­те­ни­ята би­ха загинали, но за­ед­но с фи­зичес­ка­та Слънчева светлина, към Земята се но­си и Любовта на бо­жес­т­ве­ния свят; и хо­ра­та са тук, за да при­емат топ­ла­та бо­жес­т­ве­на Любов, да я раз­ви­ят в се­бе си и да от­го­во­рят с Любов на бо­жес­т­ве­ния свят. Но те мо­гат това, са­мо ако се пре­вър­нат в съз­на­тел­ни Азови същества. Само то­га­ва те мо­гат да от­го­во­рят с Любов.

Когато в на­ча­ло­то чо­ве­ци­те за­поч­на­ха да пре­кар­ват са­мо крат­ко вре­ме в сво­ето днев­но съзнание, те не може­ха да до­ла­вят ни­що от Светлината, ко­ято съ­щев­ре­мен­но въз­п­ла­ме­ня­ва­ше и Любовта. Светлината све­теше в мрака, но мра­кът не мо­же­ше да раз­бе­ре ни­що от Светлината. И ако та­зи Светлина, ко­ято в съ­що­то вре­ме е и Любовта на Логоса, би се от­к­ри­ва­ла на чо­ве­ка по друг начин, ос­вен в крат­ки­те днев­ни часове, чо­ве­кът не би мо­гъл да об­х­ва­не та­зи Светлина на Любовта. Обаче Любовта нах­лу­ва­ше в чо­ве­ка тък­мо в древното, сум­рач­но­-­яс­но­виж­да­що съз­на­ние на оне­зи времена. И се­га ве­че мо­жем да от­п­ра­вим пог­лед зад съществуванието, към ед­на от ве­ли­ки­те тай­ни на света, към ед­на от важ­ни­те мис­те­рии на на­ша­та Земя.

Нека да припомним, че ду­хов­но­то во­да­чес­т­во на на­ша­та Земя бе­ше за­мис­ле­но така, че из­вес­т­но вре­ме Любовта се вли­ва­ше в чо­ве­ка бла­го­да­ре­ние на не­го­во­то сум­рач­но яс­но­виж­да­що съз­на­ние и го под­гот­вя­ше да при­ема Любовта по вът­ре­шен на­чин в ус­ло­ви­ята на яс­но­то днев­но съз- нание.

Ние видяхме, че пос­те­пен­но на­ша­та Земя се пре­вър­на в един Космос, кой­то има да из­пъл­ни ми­си­ята на Любовта. Постепенно Земята бе­ше ос­ве­те­на от днеш­но­то Слънце. Както чо­ве­кът зав­ла­дя и се "засели" на Зе- мята, раз­ви­вай­ки Любовта, та­ка и други, по­-вис­ши Същества на­се­ли­ха Слънцето, за­що­то меж­дув­ре­менно Слънцето пос­тиг­на но­ва сте­пен от сво­ето съществувание. Човекът е Земен жител, а да си жи­тел на Земя­та оз­на­ча­ва да си ед­но същество, ко­ето ус­во­ява и раз­ви­ва Любовта по вре­ме на Земния пла­не­та­рен стадий. А да си жи­тел на Слънцето, то­ва в на­ше вре­ме оз­на­ча­ва да си ед­но Същество, ко­ето мо­же да въз­п­ламе­ни Любовта, да влее Любовта в дру­ги същества. Земните жи­те­ли не би­ха мог­ли да при­емат и да раз­ви­ят Любовта, ако Слънчевите жи­те­ли не им
из­п­ра­ща­ха сво­ята зря­ла Мъдрост чрез светлината. Доколкото светли­на­та на Слънцето за­ли­ва и об­г­ръ­ща Земята, до­тол­ко­ва на Земята се раз­ви­ва и Любовта. Това е ед­на на пъл­но достоверна, ре­ал­на истина. Съществата, ко­ито са из­диг­на­ти тол­ко­ва високо, че мо­гат да из­лъч­ват и пре­на­сят Любовта, нап­ра­ви­ха Слънцето своя аре­на за действие, свое обиталище.

Когато Луната бе­ше при­вър­ши­ла сво­ето развитие, ве­че съ­щес­т­ву­ва­ха се­дем глав­ни Същества, ко­ито бя­ха тол­ко­ва напреднали, че мо­же­ха да из­лъч­ват и пре­на­сят Любовта. И тук, с по­мощ­та на Антропософията, ние се до­кос­ва­ме до ед­на дъл­бо­ка тайна.

В на­ча­ло­то на Земното раз­ви­тие съ­щес­т­ву­ва­ше мла­ди­ят де­тин­с­ки човек, кой­то тряб­ва­ше да при­еме Любовта и кой­то бе­ше го­тов за при­ема­не­то на Аза, а от дру­га стра­на Слънцето се бе­ше от­де­ли­ло и по­ело към ед­на по­-вис­ша сте­пен от сво­ето съществувание. На то­ва Слънце мо­жа­ха да се раз­ви­ят се­дем пред­с­та­ви­телни Духове на Светлината, ко­ито съ­щев­ре­мен­но бя­ха и Духове, раз­да­ва­щи Любовта. Само шест от тях напра­ви­ха от Слънцето свое обиталище; и това, ко­ето чрез Слънчевата свет­ли­на фак­ти­чес­ки се вли­ва в нас, съ­дър­жа в се­бе си ду­хов­ни­те си­ли на Любо- вта, из­лъч­ва­на от те­зи шес­ти­ма Духове на Светлината, или шестте Елохими, как­то ги на­ри­ча Библията. Един от тях се от­де­ли и пое друг път, в име­то и за бла­го­то на човека; за свое оби­та­ли­ще той из­б­ра не Слънцето, а днеш­на­та Луна. И то­зи Дух на Светлината, кой­то доб­ро вол­но се от­ка­за от Слънчевата сте­пен и пред­по­че­те Луната, е същият, кой­то Старият Завет на­ри­ча "Яхве" или "Йехова". Той пред­по­че­те Луната и от нея из­лъч­ва­ше Мъдрост към Земята и по то­зи на­чин под­гот­вяше Лю- бовта.

А сега, на­со­че­те още по­-в­ни­ма­тел­но Вашия пог­лед към та­зи тайна, скри­та зад външ­ния вид на нещата. Нощта при­над­ле­жи на Луната, а тя и при­над­ле­же­ше в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен през оне­зи древ­ни епохи, ко­гато чо­ве­кът все още не мо­же­ше да при­ема от Слънцето си­ла­та на Любовта, ко­га­то той все още не мо­же­ше да при­ема та­зи си­ла на Любовта нап­ра­во чрез свет­ли­на­та на Слънцето. Тогава той при­ема­ше от­ра­зе­на­та си­ла на зря­ла­та Мъдрост от Луната, от Лунната светлина. Тя стру­еше към не­го от Лунната свет­ли­на по вре­ме на нощ­но­то съзнание. Ето за­що Яхве е на­ри­чан още и вла­де­тел на нощта, под­гот­вящ чо­ве­ка за Любовта, ко­ято тряб­ва­ше да въз­ник­не по­-къс­но в ус­ло­ви­ята на яс­но­то днев­но съзнание. Така ние се вглежда­ме да­леч на­зад в оне­зи древ­ни вре­ме­на от ис­то­ри­ята на човечеството, ко­га­то по ду­хо­вен път се осъ­ществи он­зи процес, чи­ито сим­во­ли днес има­ме в не­бес­ни­те те­ла Слънце н Луна.

В оп­ре­де­ле­но вре­ме от нощта, Луната ни преп­ра­ща от­ра­зе­на­та Слънчева сила. А то­ва е съ­ща­та светлина, ко­ято се но­си към нас от Слънцето. Ето как в оне­зи вре­ме­на Яхве или Йехова преп­ра­ща­ше си­ла­та на зряла­та
Мъдрост, си­ла­та на шес­т­те Елохими, и той на­соч­ва­ше та­зи си­ла към чо­ве­ци­те по вре­ме на нощ­ния сън и ги под­гот­вя­ше за по­-къс­ния дар на Любовта, за спо­соб­нос­т­та да при­емат си­ла­та на Любовта чрез сво­ето буд­но днев­но съзнание.


На ри­сун­ка­та сим­во­лич­но са по­ка­за­ни не­ща­та при буд­ния човек, ко­га­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло са за­ви­си­ми от бо­жес­т­ве­ния свят, а ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се на­ми­рат на фи­зи­чес­ко­то по­ле вът­ре във физи­чес­ко­то и в етер­но­то тяло. В то­зи слу­чай ця­ла­та сис­те­ма на чо­ве­ка се ос­вет­ля­ва от външ­но­то Слънце. А за нощ­та ве­че знаете, че в пра­да­леч­но­то ми­на­ло тя е би­ла по­-дъл­га и с мно­го по­-сил­но въз­дейс­т­вие вър­ху човека. Сега ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са из­вън фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло; Азът е из­ця­ло в ас­т­рал­ния свят, а ас­т­рал­но­то тя­ло е ка­то ин­фил­т­ри­ра­но в човека, но отвън, та­ка че ис­тин­с­ка­та му същ­ност оби­та­ва в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. И се­га Слънцето не мо­же да ос­вет­ля­ва нап­ра­во чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло и да въз­п­ла­ме­ня­ва в не­го си­ла­та на Любовта. Сега дей- с­т­ву­ва Луната, ко­ято от­ра­зя­ва Слънчевата свет­ли­на чрез Яхве или Йехо- ва. Луната е сим­во­лът на Яхве или Йехова, а Слънцето е не друго, а сим­во­лът на Логоса, който пред­с­тав­ля­ва съв­куп­нос­т­та от дру­ги­те шест Елохими. Тази ри­сун­ка е символична, но тя мо­же да бъ­де изучавана, вър­ху нея мо­же да се медитира.

И ако се за­мис­ли­те вър­ху всич­ко това, ще раз­бе­ре­те как­ви дъл­бо­ки мис­те­рий­ни ис­ти­ни са вло­же­ни тук. Ще разберете, че за про­дъл­жи­тел­ни пе­ри­оди от вре­ме си­ла­та на Любовта е би­ла пре­на­ся­на в чо­ве­ка от Яхве чрез нощ­но­то съзнание, т.е. по един не­съз­на­ван начин. Но та­ка пос­те­пен­но чо­ве­кът бе­ше подготвен, за да при­еме са­мия Логос, си­ла­та на не­го­ва­та Любов. Как бе­ше въз­мож­но това? Как мо­жа да се осъ­ществи? Сега ид­ва­ме до об­рат­на­та стра­на на та­зи тайна.

Вече казахме, че чо­ве­кът е приз­ван да раз­вие се­бе­съз­на­тел­на­та Любов в ус­ло­ви­ята на Земята. Следователно, той тряб­ва­ше да има ня­ка­къв водач, ня­ка­къв учи­тел за пе­ри­оди­те на сво­ето днев­но съзнание, ко­га­то би мо­гъл да въз­п­ри­ема със сво­ите сетива. Любовта мо­же­ше да бъ­де пре­на­ся­на в чо­ве­ка са­мо нощем, по вре­ме на не­го­во­то спя­що съзнание. Но в хо­да на раз­ви­ти­ето тряб­ва­ше да нас­тъ­пи нещо, не­що на­пъл­но конкретно, ко­ето би поз­во­ли­ло на чо­ве­ка да виж­да външно, физически, Съществото на Любовта. Как мо­же­ше да ста­не това? Само по един начин: Същест- вото на бо­жес­т­ве­на­та Любов, Логосът, тряб­ва­ше да сле­зе на Земя­та и да ста­не съ­щес­т­во от плът и кръв, ко­ето чо­ве­кът ще мо­же да въз­п­ри­ема със сво­ите сетива. Понеже чо­ве­кът бе­ше нап­ред­нал до сте­пен­та на външ­но­то се­тив­но възприятие, са­ми­ят Бог, Логосът, тряб­ва­ше да ста­не ед­но се­тив­но същество. Той тряб­ва­ше да се по­яви в ед­но фи­зи­чес­ко тяло.

Това съ­би­тие ста­на чрез Христос Исус, и ис­то­ри­чес­ко­то по­явя­ва­не на Христос Исус оз­на­ча­ва не друго, а че в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене си­ли­те на шес­т­те Елохими или на Логоса се въп­лъ­ти­ха в Исус от Наза­рет и се очер­та­ха във ви­ди­мия свят. Ето как сто­ят нещата. Това, ко­ето се на­ми­ра на Слънцето ка­то вът­решна сила, ка­то си­ла на Логоса и не­го­ва­та Любов, прие фи­зи­чес­кия об­лик на ед­но чо­веш­ко тяло, тя­ло­то на Исус от Назарет. Бог тряб­ва­ше да се яви пред се­тив­но­то съз­на­ние на зем­ния човек, как­то и дру­ги­те съ­щества и предмети. Следователно, как­во пред­с­тав­ля­ва то­ва Същество, ко­ето зас­та­ва пред нас ка­то Христос Исус в на­ча­ло­то на на­ше­то летоброене? То е не друго, а въп­лъ­ще­ни­ето на Логоса, на шес­т­те дру­ги Елохими, пред­хож­да­ни от под­гот­ви­тел­на­та ми­сия на Богът Яхве. Ето за­що то­зи Исус от Назарет, в ко­го­то се ин­кар­ни­ра Хри- стос или Логосът, до­на­ся това, ко­ето по­-ра­но мо­же­ше да се на­ме­ри са­мо на Слънцето и от там, един­с­т­ве­но под фор­ма­та на Слънчева светлина, по­ема­ше към Земята; се­га Христос Исус е този, кой­то вна­ся Логоса в човека, в са­ма­та ис­то­рия на човечеството.

„Логосът (Словото) ста­на плът"

Ето на как­во Евангелието на Йоан пре­да­ва на­й-­го­ля­ма стойност. И ав­то­рът на Йоановото Евангелие на­исти­на тряб­ва­ше да обър­не вни­ма­ние тък­мо на то­зи факт. Защото на­пъл­но вяр­но е, че след ка­то ня­кои от по све­те­ни­те Христови уче­ни­ци раз­б­ра­ха за как­во ста­ва дума, се по­яви­ха и други, ко­ито не мо­же­ха да раз­берат всичко; наистина, те бя­ха убедени, че в ос­но­ва­та на це­лия ма­те­ри­ален свят ле­жат оп­ре­де­ле­ни ду­шевно­-ду­хов­ни сили; но това, ко­ето не мо­же­ха да разберат, беше, че са­ми­ят Логос се е въп­лъ­тил в един от­де лен човек, и че е ста­нал ви­дим в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­ко­-се­тив­ния свят.

Точно тук се ко­ре­нят раз­ли­чи­ята меж­ду "Гнозисът", кой­то се по­яви през пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия, и ис­тин­с­ко­то езо­те­рич­но християнство.
Авторът на Йоановото Евангелие под­чер­та съв­сем яс­но - "Не, вие не тряб­ва да гле­да­те на Христос ка­то на свръхсетивно, не­ви­ди­мо Съще- ство, ко­ето е в ос­но­ва­та на це­лия ма­те­ри­ален свят. Вие тряб­ва да разбе- рете, че Словото ста­на плът и че то жи­вя меж­ду нас!" Точно та­зи е фи­на­та раз­ли­ка меж­ду езо­те­рич­но­то хрис­ти­ян­с­т­во и пър­во­на­чал­ния Гнозис. Гнозисът поз­на­ва Христос, както го поз­на­ва и езо­те­рич­но­то християн- ство, но са­мо ка­то ед­но ду­хов­но Същество, и в Исус от Назарет вижда на­й-­ве­че един човек, един глашатай, свър­зан мал­ко или мно­го с то­ва ду­хов­но Същество. Той ис­ка да се при­дър­жа към ос­та­ва­щия не­ви­дим Хри- стос. Напротив, езо­те­рич­но­то хрис­ти­ян­с­т­во се раз­ви­ва в сми­съла на Йоановото Евангелие, ко­ето се из­ди­га вър­ху не­пок­ла­ти­ми­те думи:

„ И Логосът ста­на плът и жи­вя меж­ду нас" (1, 14)

А този, кой­то се по­яви във ви­ди­мия свят, е дейс­т­ви­тел­но въп­лъ­ще­ние на шес­т­те дру­ги Елохими, на Логоса!

Следователно, пла­не­тар­на­та ми­сия на Земята, това, ко­ето тряб­ва да про­из­ле­зе от Земята чрез съ­би­ти­ето в Палестина, за­поч­ва ед­ва в то­зи ре­ши­те­лен момент. Всичко пре­ди то­ва е би­ло са­мо подготовка. И как, при мерно, тряб­ва­ше да се на­зо­ва­ва Христос, кой­то жи­вя в тя­ло­то на Исус от Назарет?

Той тряб­ва­ше да на­зо­ва­ва се­бе си, примерно, ка­то ве­ли­кия "носител" и "оживотворител" на се­бе­съз­на­телно­то и сво­бод­но чо­веш­ко същество. Нека об­гър­нем то­ва жи­во Христово уче­ние са­мо в ня­кол­ко крат­ки и сте- г­на­ти изречения. И то­га­ва ще разберем: Земята е тук, за да да­де на чо­ве­ка пъл­но­то себесъзнание, ко­ето мо­жем да из­ра­зим и с ду­ми­те "Аз съм". Всичко пре­ди то­ва е би­ло са­мо под­го­тов­ка за чо­веш­ко­то се­бе­съзнание, за "Аз-съм"; и точ­но Христос е този, кой­то да­ва на всич­ки чо­ве­ци - на вся­ко от­дел­но чо­веш­ко съ­щество - им­пул­са да бъ­де из­жи­вя­но със­то­яни­ето "Аз-съм". Едва се­га мо­гъ­щи­ят им­пулс на "Аз-съм" мо­же да тлас­не чо­ве­чес­т­во­то нап­ред в не­го­во­то развитие. Нека да срав­ним хрис­ти­ян­с­т­во­то със ста­ро­за­вет­но­то учение. В ста­ро­за­вет­но­то уче­ние чо­ве­кът все още не чув­с­т­ва­ше на­пъл­но ве­ли­чи­ето на "Аз-съм" в сво­ята собстве­на личност. Той все още бе­ше за­па­зил един ос­та­тък от съ­но­по­доб­но­то съз­на­ние на древ­но­то минало, ко­га­то чо­ве­кът се чув­с­т­ва­ше не ка­то един са­мос­то­яте­лен "Аз", а ка­то част от ду­хов­ни­те Същества, как­то и днес жи­вот­но­то е част от "гру­по­ва­та душа" на своя жи­во­тин­с­ки вид. Човеците на­пус­на­ха гру­по­ва­та ду­ша и се из­ка­чи­ха до са­мос­то­ятел­но­то ин­ди­ви­ду­ал­но съществувание, до оно­ва "Аз-съм", ко­ето е на­ли­це у всеки от­де­лен чо­ве­к.А силата, ко­ято тлас­ка чо­ве­ци­те към то­ва Азово съзнание, е Хри- стос. Нека да об­гър­нем то­зи факт в ця­ло­то му дъл­бо­ко и скри­то зна- чение.

Старозаветният чо­век да­леч не се усе­ща­ше та­ка стро­го зат­во­рен и обо­со­бен в сво­ята соб­с­т­ве­на личност, как­то но­во­за­вет­ния човек. Човекът от Стария Завет все още не мо­же­ше да каз­ва за се­бе си: "Аз съм един Аз". Той се усе­ща­ше ка­то раз­лят в це­лия дре­вен юдейс­ки на­род и жи­ве­еше в "гру­по­вия Аз на народа". Да се пре­не­сем за миг в съз­на­ни­ето на един та­къв ста­ро­за­ве­тен човек. Той не усе­ща­ше със­то­яни­ето "Аз-съм" така, как­то го усе­ща и как­то все по­ве­че ще го усе­ща ис­тин­с­ки­ят християнин. Той се чув­с­т­ва­ше ка­то части­ца от це­лия на­род и ко­га­то пог­леж­да­ше на­го­ре към гру­по­ва­та ду­ша - из­ра­зя­вай­ки не­ща­та - казваше: "Моето съз­на­ние се прос­ти­ра на­го­ре до Отеца на це­лия народ, до Авраам; ние - аз и Отец Авраам - сме едно. Всички ние сме об­х­ва­на­ти от един общ Аз; и аз се чув­с­т­ву­вам под­с­ло­нен в ду­хов­на­та суб­с­тан­ци­алност на све­та са­мо тога- ва, ко­га­то чувствам, че съм по­то­пен в са­ма­та суб­с­тан­ция на народа."

Ето та­ка чо­ве­кът от ста­ро­за­вет­на­та епо­ха пог­леж­да на­го­ре към Отец Авраам и казва: Аз и Отец Авраам сме ед­но ця­ло в мо­ите ве­ни те­че съ­ща­та кръв, как­то и във ве­ни­те на Авраам.

И то­га­ваш­ни­ят чо­век усе­щал Отец Авраам ка­то мо­гъщ корен, от кой­то ник­нат от­дел­ни­те издънки, от­делни­те авраамити.

Но пос­ле ид­ва Христос Исус и каз­ва на на­й-б­лиз­ки­те си посветени: До- сега хо­ра­та раз­съж­да­ва­ха спо­ред плътта, спо­ред кръв­но­то родство; точ­но то бе­ше за тях съзнанието, че са свър­за­ни с ед­на по-висша, не­види­ма връзка. Сега оба­че вие тряб­ва да по­вяр­ва­те в ед­на мно­го по­-ду­хов­на връзка, ко­ято над­х­вър­ля кръв­но то родство. Вие тряб­ва да по­вяр­ва­те в ед­на ду­хов­на субстанция, от ко­ято из­рас­т­ва Азът, и тя е мно­го по­-ду­хов­на от субстанцията, ко­ято - ка­то гру­по­ва ду­ша - обе­ди­ня­ва юдейс­кия на- род. Вие тряб­ва да по­вяр­ва­те в това, ко­ето е ста­ено в Мен и във все­ки от­де­лен човек, и то е ед­но ця­ло не са­мо с Авраам, но и с бо­жестве­ни­те прин­ци­пи на Космоса. Ето за­що Христос Исус под­чер­та­ва в Евангелието на Йоан:

„Преди да бъ­де Авраам, бе­ше „Аз съм"! (8, 58)

Моят пра­-­Аз се прос­ти­ра на­го­ре не са­мо до ба­щи­ния принцип, до Ав- раам, а пул­си­ра из це­лия Космос, моята ду­хов­на същ­ност е вло­же­на там, в Космоса.

„Аз и Отец сме едно!" (10, 30)

Трябва да усе­тим важ­нос­т­та на те­зи думи; тряб­ва да усе­тим тласъка, по­ро­ден от импулса, кой­то въз­ник­на с ид­ва­не­то на Христос Исус. Този им­пулс об­х­ва­на хо­ра­та и се от­ра­зи на ця­ла­та еволюция, на ця­ло­то чо­ве- чество. Христос Исус бе­ше мо­гъ­щия ожи­вот­во­ри­тел на "Аз-съм".

А се­га да се вслу­ша­ме в ду­ми­те на на­й-б­лиз­ки­те Христови посветени, в начина, по кой­то те из­ра­зя­ва­ха сво­ите откровения. Те казваха: До се­га не е съ­щес­т­ву­вал ни­то един чо­век в плът и кръв, ко­му­то би мог­ло да се

Ето как тряб­ва да се вник­ва в на­й-­дъл­бо­ки­те мес­та от Евангелието на Йоан. ако от­во­ри­те она­зи гла­ва от Евангелието, къ­де­то сто­ят думите: "Аз съм Светлината на света!", Вие тряб­ва да ги при­еме­те буквално, из ця­ло буквално. Какво пред­с­тав­ля­ва то­ва "Аз-съм", ко­ето за пръв път се явя­ва в плът? То е същото, ко­ето - но­се­но от Слънчевата свет­ли­на - за­ли­ва Земята ка­то си­ла на Логоса. И навсякъде, в ця­ла­та 8 глава, за­поч- вай­ки от 12 стих, къ­де­то обик­но­ве­но се спо­ме­на­ва за "Исус, Светлината на света", Вие всъщ­ност има­те периф­ра­за на та­зи дъл­бо­ка ис­ти­на за зна­че­ни­ето на "Аз-съм". Четете та­зи гла­ва така, че нав­ся­къ­де да пос­тавя­те уда­ре­ни­ето вър­ху "Аз" или "Аз-съм" и не забравяйте: "Аз-съм" бе­ше името, ко­ето свър­з­ва­ше пос­ве­тените. И то­га­ва вие раз­би­ра­те та­зи част от Евангелието на Йоан приб­ли­зи­тел­но по след­ния начин:

„ Тогава Исус се обър­на към сво­ите уче­ни­ци и каза: Тези, ко­ито мо­гат да ка­жат на се­бе си „Аз съм", те са си­ла­та на Светлината в света; и кой­то ме следва, ще Вижда в яс­но­то и свет­ло днев­но съз­на­ние онова, ко­ето хо­де­щи­те В мрака, не Виждат."

Обаче онези, ко­ито се опи­ра­ха на ста­ра­та вя­ра и смятаха, че Светлината на Любовта мо­же да зав­ла­дее чове­ка са­мо но­щем - с дру­ги думи, фа­ри­се­ите - отговориха: "Ти се по­зо­ва­ваш на тво­ето "Аз-съм", ние се позо­ва­ва­ме на Отец Авраам. Точно в не­го ние усе­ща­ме силата, ко­ято га­ран­ти­ра на­ше­то себесъзнание, точ­но в не­го усе­ща­ме си­ла и мощ, ко­га­то прис­тъ­пим към об­щия Азов принцип, прос­ти­ращ се на­го­ре до Авраам."

„Исус каза: Когато се го­во­ри за „Азът" В смисъла. В кой­то говоря, сви­де­тел­с­т­во­то е истинно; за­що­то зная, че то­зи „Аз" ид­ва от Отеца, от об­ща­та пър­воп­ри­чи­на на света, за да се Върне там отново" (8, 14)

Също и важ­но­то изречение, гла­ва 8., стих 15., ко­ето тряб­ва да се пре­ве­де буквално:

„Вие съ­ди­те по плът. Но Аз не съ­дя спо­ред нищожното, ко­ето е В Плътта.

И ко­га­то Аз съдя, мо­ят съд е истинен. Защото то­га­ва Азът не е сам за се­бе си, но Азът е съ­еди­нен с Отца, от ко­го­то и произхожда." (8, 15 -16)

Този е сми­съ­лът на по­со­че­но­то мяс­то от Евангелието на Йоан. Вие виж- дате, че тук нав­ся­къ­де се го­во­ри за об­щия Отец. Върху по­ня­ти­ето "Отец" ние ще го­во­рим още по-подробно.

Думите "Преди Авраам да бъде, бе­ше "Аз-съм" съ­дър­жат жи­ва­та квин­те­сен­ция на хрис­ти­ян­с­ко­то учение.

Приемете всич­ко то­ва ка­то нещо, ко­ето е би­ло пре­да­ва­но ка­то уче­ние в хрис­ти­ян­с­ки­те езо­те­рич­ни школи, ка­то нещо, ко­ето ав­то­рът на Йоано- вото Евангелие е на­пи­сал в сми­съ­ла на днеш­но­то обсъждане, за да го ос­та­ви на след­ва­щи­те по­ко­ле­ния за онези, ко­ито дейс­т­ви­тел­но ис­кат да про­ник­нат в скри­та­та същ­ност на нещата.

А как то­ва мо­же да се пос­тиг­не с още по­-го­ля­ма си­ла и дълбочина, ще об­съ­дим в след­ва­ща­та лекция.