Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

ПРЕДХРИСТИЯНСКОТО ПОСВЕЩЕНИЕ

Ако вни­ма­тел­но че­те­те Евангелието на Йоан, ще ус­та­но­ви­те не­що ва- жно. Вие ще установите, че ни­къ­де в то­ва Евангелие, как­то и ни­къ­де пре­ди главата, в ко­ято се опис­ва въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, не се го­во­ри за ученика, "ко­го­то Господ обичаше" (13, 23). С дру­ги думи, ис­тин­с­ки­ят ав­тор на Йоановото Евангелие ис­ка да подскаже: Това, ко­ето да­вам пре­ди въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, все още не про­из­ти­ча от познанието, до ко­ето стиг­нах чрез посвещението; ето за­що вие тряб­ва да се аб­с­т­ра­хи­ра­те от мен. Едва по­-къс­но той споме­на­ва ученика, "ко­го­то Господ обичаше".

По то­зи на­чин Евангелието на Йоан се раз­де­ля на две го­ле­ми части: пър­ва­та част, къ­де­то не се спо­ме­на­ва ни­що за ученика, ко­го­то Господ оби- чаше, за­що­то той още не бе­ше ми­нал през посвещението; и вто­ра­та част, в ко­ято ста­ва ду­ма за то­зи уче­ник ед­ва след въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар. Никъде в еван­гел­с­кия текст няма да срещ­не­те про­ти­во­ре­чие с из­не­се­но­то от мен през пос­лед­ни­те лекции. Естествено, ако ня­кой че­те Еванге- лието повърхностно, той ще про­пус­не мно­го подробности.

А точ­но днес, ко­га­то всич­ко се по­пу­ля­ри­зи­ра и вся­ка­къв вид мъд­рост на­пи­ра към хората, тряб­ва вни­ма­телно да из­пит­ва­ме всичко, за­що­то мно­го чес­то под един или друг вид мъд­рост се кри­ят твър­де съм­ни­тел­ни неща.

Кой не би при­ветс­т­ву­вал нап­ри­мер дос­тъп­на­та ли­те­ра­ту­ра на "Рекламше Универсал Библиотек", ко­ято се стре­ми да за­поз­нае ши­ро­ки­те ма­си с вся­ка­къв вид знание. Но ето че в пос­лед­ни­те из­да­ния на та­зи по­ре­дица сре­ща­ме и заг­ла­вие ка­то "Възникването на Библията". От ко­ри­ца­та раз- бираме, че ав­то­рът е док­тор по теология, сле­до­ва­тел­но той е теолог. Той смята, че за ав­то­ра на Йоановото Евангелие се го­во­ри всъщ­ност във всич­ки гла­ви на то­ва Евангелие, ка­то име­то Йоан се спо­ме­на­ва още в 35 стих на пър­ва­та глава. Когато взех та­зи книга, прос­то не по­вяр­вах на очи­те си и казах: тук си­гур­но има не­що странно, ко­ето про­ти­во­речи на всич­ки до­се­гаш­ни окул­т­ни възгледи, спо­ред ко­ито оби­ча­ни­ят уче­ник не се спо­ме­на­ва пре­ди въз­к­ресе­ни­ето на Лазар. Но все пак един те­олог би тряб­ва­ло да го знае! А сега, без ни­как­ви при­бър­за­ни раз­съждения, взе­ме­те Евангелието на Йоан и про­че­те­те гла­ва 1, стих 35: "На дру­гия ден пак сто­еше Йоан, и двама от уче­ни­ци­те му". Става ду­ма за Йоан Кръсти- тел и два­ма от не­го­ви­те ученици. Най-доброто, ко­ето може да се до­пус­не за то­зи теолог, е че не­го­во­то съз­на­ние е зав­ла­дя­но от ста­ро­то ек­зо­те­рич­но предание, според ко­ето еди­ни­ят от два­ма­та ученици, е Йоан. Това пре­да­ние ид­ва от Евангелието на Матей, 4, 21. Обаче Евангелието на Йоан не мо­же да се обяс­ня­ва с по­мощ­та на дру­ги­те Евангелия. Следова- телно, един те­олог вка­ра в та­зи по­пу­ляр­на по­ре­ди­ца ед­на нап­ра­во вред­на книга. И след ка­то зна­ем как­во про­из­ти­ча на­та­тък и как бър­зо та­зи дос­тъп­на и ев­ти­на ли­те­ра­ту­ра се пог­лъ­ща от народа, лес­но е да из­ме­рим вредите, ко­ито тя нанася. Направих та­зи за­бе­леж­ка са­мо меж­ду другото, за да оси­гу­ря из­вес­т­на за­щи­та сре­щу все­въз­мож­ните възражения, ко­ито би­ха мог­ли да въз­ник­нат сре­щу всичко, ко­ето смя­там да ка­жа тук.

Нека се­га да спрем вни­ма­ни­ето си на факта, че събитията, пред­хож­да­щи въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, но­сят в се­бе си ве­ли­ки истини, но и че ав­то­рът е за­па­зил на­й-­важ­ни­те под­роб­нос­ти за гла­ви­те след въз­к­ре­се­ни­ето на Ла- зар. И той нав­ся­къ­де подчертава, че съ­дър­жа­ни­ето на не­го­во­то Еванге- лие мо­же да бъ­де раз­б­ра­но само от човек, кой­то е до из­вес­т­на сте­пен по- светен. Ето за­що на раз­лич­ни мес­та той посочва, че от­нос­но не щата, съ­об­ще­ни в пър­ви­те глави, сме из­п­ра­ве­ни пред един вид посвещение. А всъщ­ност има пос­ве­ще­ния от раз­лич­на степен. В ед­на от фор­ми­те на из­точ­но­то пос­ве­ще­ние например, се раз­ли­ча­ват се­дем сте­пе­ни и те се оз­на­ча­ват с раз­лич­ни сим­вол­ни имена. Първата сте­пен се на­ри­ча­ла "Гар- ванът", вто­ра­та - "Окултният", тре­та­та - "Воюващият", чет­вър­та­та - "Лъ- вът". Петата сте­пен в раз­лич­ни­те народи, ко­ито все още са усе­ща­ли

Посветен в пър­ва­та сте­пен е онзи, кой­то осъ­щес­т­вя­ва връз­ка­та меж­ду окул­т­ния и външ­ния живот; кой­то би­ва из­п­ра­щан тук или там. В пър­ва­та сте­пен чо­ве­кът е все още от­да­ден на външ­ния свят, оба­че всичко, ко­ето на­уча­ва там, той тряб­ва да го вна­ся в цен­т­ро­ве­те за посвещение. Следователно, за "Гарван" се го­вори там, къ­де­то ду­ми­те слу­жат за пос­ред­ни­ци меж­ду външ­ния и вът­реш­ния свят. Припомнете си гар­ва­на на про­рок Илия или гар­ва­на на Вотан, или за гар­ва­ни­те от са­га­та за Бар- бароса, къ­де­то те тряб­ва да уз­на­ят да­ли е дош­ло вре­ме­то да се из­ле­зе навън. При вто­ра­та сте­пен на пос­ве­ще­ние чо­ве­кът е ве­че на­пъл­но в окултния живот. При тре­та­та сте­пен на посвещение, чо­ве­кът тряб­ва да се зас­тъ­пи за окул­т­ния свят; сте­пен­та "Воюващ" не оз­на­ча­ва човек, кой­то во­юва в обик­но­ве­ния сми­съл на думата, а такъв, кой­то се зас­тъп­ва за окул­т­ни­те учения, за всичко, ко­ето мо­же да про­из­ле­зе от окул­т­ния жи- вот. Степента "Лъв" оз­на­ча­ва човек, кой­то осъ­щес­т­вя­ва окул­т­ния жи­вот в се­бе си; той се зас­тъп­ва за окул­т­ния свят не с думи, а с действия, с един вид ма­ги­чес­ки действия. Шестата сте­пен но­се­ла име­то "Слънчев герой", а сед­ма­та сте­пен - име­то "Отец". Сега за нас е важ­на пе­та­та сте- пен.

През древ­нос­т­та чо­ве­кът усе­щал сво­ята со­ци­ал­на об­щ­ност по твър­де осо­бен на­чин и до­ри ко­га­то се об­ръщал към своя Аз, той се усе­щал по­-с­ко­ро ка­то със­тав­на част от ед­на гру­по­ва душа. Но пос­ве­те­ни­ят в пета­та сте­пен пре­на­сял оп­ре­де­ле­на жертва; ос­во­бож­да­вал се от сво­ята лич­ност и в съ­що­то вре­ме при­емал в нея същ­нос­т­та на народа. Докато ос­та­на­ли­те хо­ра усе­ща­ли сво­ите ду­ши в ду­ша­та на народа, пос­ве­те­ни­ят при­емал в се­бе си ду­ша­та на народа, за­що­то вся­ка лич­нос­то­ва под­роб­ност прес­та­ва­ла да има зна­че­ние за него; зна­че­ние имал са­мо все­об­щия на­род­нос­тен Дух. Ето за­що та­къв пос­ве­тен се на­ри­чал с име­то на съ­ответ­ния народ.

Обаче от Евангелието на Йоан ние знаем, че меж­ду пър­ви­те уче­ни­ци на Христос Исус е съ­що и Натанаил. Съдбата го от­веж­да пред Христос. Но той не е пос­ве­тен до та­ка­ва степен, че да раз­бе­ре кой стои пред него. Естествено Христос е Духът на все­об­х­ват­но­то познание, кой­то един Натанаил, пос­ве­тен в пе­та­та степен, не мо­же да разбере. Обаче Христос вед­на­га раз­би­ра Натанаил. Това се пот­вър­ж­да­ва от два факта. Как сам Христос на­ри­ча Натанаил?

„Ето един ис­тин­с­ки израилтянин!" (1,47)

Степента на пос­ве­ще­ние но­си име­то на съ­от­вет­ния народ. Както при пер­си­те пос­ве­те­ни­ят в пе­та­та сте­пен се на­ри­чал "персиец", та­ка и всред из­ра­ил­тя­ни­те той тряб­ва да но­си име­то "израилтянин". Ето за­що Хрис- тос на­ри­ча Натанаил "израилтянин". А пос­ле му казва:

„Преди Филип да те повика, Видяхте, ко­га­то ти бе­ше под смоковни- цата!" (1, 48).

Пред нас е сим­вол­но­то обоз­на­че­ние за един посветен, как­то нап­ри­мер "сто­ене­то на Буда под дър­во­то Боди". Смокиновото дър­во е сим­вол на еги­пет­с­ко­-хал­дейс­ко­то посвещение. С те­зи ду­ми Христос ис­ка да му ка- же: О, аз доб­ре зная, че в из­вес­тен сми­съл ти си пос­ве­тен и мо­жеш да проз­реш ня­кои неща, за­що­то аз те видях. И се­га Натанаил Го познава:

„Натанаил Му отговори: Учителю! Ти си Син Божий и цар В Израел." (1, 49)

Думата "цар" тук означава: Ти сто­иш по­-ви­со­ко от мен, за­що­то ина­че не би мо­гъл да кажеш: "Видяхте, кога­то сто­еше под смоковницата". На то­ва Христос отговаря:

„Ти ми Вярваш, по­не­же ти казах, че те Видях под смоковницата; и по­-го­ле­ми не­ща от то­ва ще Видиш." (1, 50)

Думите "Истина, истина" (1, 51) ще раз­г­ле­да­ме по-нататък. После Хрис- тос казва:

„Отсега ще виж­да­те не­бе­то от­во­ре­но и Ангелите не­бес­ни да Възлизат из­ли­зат над Сина Человечески!" (1, 51)

И така, онези, ко­ито мо­гат да поз­на­ят Христос, ще виж­дат още по­-ве­ли­ки не­ща от всичко, ко­ето са ви­де­ли досега. Какво оз­на­ча­ват те­зи за­бе­ле­жи­тел­ни думи?

За да ги обясним, не­ка от­но­во да при­пом­ним как­во пред­с­тав­ля­ва всъщ­ност човекът. Вече подчертахме, че през нощ­та чо­ве­кът е съв­сем раз­ли­чен от това, ко­ето е през деня. През де­ня не­го­ви­те че­ти­ри със­тав­ни час ти са здра­во свър­за­ни по­меж­ду си: фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Те неп­ре­късна­то си взаимодействуват. Нека да повторим, че ко­га­то де­нем чо­ве­кът е буден, не­го­во­то фи­зи­чес­ко и етер- но тя­ло са про­ник­на­ти и под­дър­жа­ни по осо­бен на­чин от не­го­ва­та ас­т­рал­но­-­Азо­ва организация. Обаче ние по­ка­зах­ме също, че за да съ­щес­т­ву­ва изоб­що в своя дне­шен пе­ри­од от развитието, в етер­но­-фи­зи­чес­ка­та му ор­га­ни­за­ция тряб­ва да дейс­т­ву­ва и още нещо. Вече посочихме, че вся­ка нощ чо­ве­кът из­ли­за със сво­ите ас­т­рал­но тя­ло и Аз из­вън фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, прес­та­вай­ки да се гри­жи за тях, та­ка че ця­ла­та нощ те са изос­та­ве­ни на сво­ята соб­с­т­ве­на съдба. Всяка нощ Вие ве­ро­лом­но изос­та­вя­те ва­ши­те фи­зи­чес­ки и етер­ни тела. Ето за­що ще се съг­ла­си­те с ос­но­ва­ни­ята на Духовната Наука, ко­га­то тя твърди, че но­щем ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­ни си­ли и Същества про­низ­ват чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко и етер­но
тяло, та­ка че те­зи две те ла се включ­ват в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те си­ли и Същества. Ние обър­нах­ме вни­ма­ние съ­що и на това, че имен­но ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се на­ми­ра­ха вън от фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло - тук ста­ва дума за оне­зи древ­ни времена, ко­ито на­ре­кох­ме епо­ха на Яхве или Йехова - съ­щи­ят то­зи Йехова дейс­т­ву­ваше ин­с­пи­ри­ра­що вър­ху тях. Обаче ис­тин­с­ка­та Светлина, пъл­но­та­та на Бога и Елохимите, Пле- рома, е не що, ко­ето ви­на­ги оза­ря­ва и про­ник­ва съ­що и във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло; но чо­ве­кът не мо­же да я разпознае, за­що­то все още не е при­ел от Христовия Принцип не­об­хо­ди­мия за та­зи цел Импулс; Христо- вият Принцип все още не е сля­зъл на Земята.

Принципите, ко­ито се про­явя­ват във фи­зи­чес­ко­то тяло, жи­ве­ят във вис­ши­те ду­хов­ни области, в Девакана. Духовните Същества и сили, дейс­т­ву­ва­щи вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло, оби­та­ват вис­ши­те не­бес­ни сфери, вис шия Девакан; а силите, дейс­т­ву­ва­щи вър­ху етер­но­то тяло, оби­та­ват по­-низ­ши­те не­бес­ни сфери. Нека да обобщим: в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло неп­ре­къс­на­то дейс­т­ву­ват Същества от на­й-­вис­ши­те об­лас­ти на Девака- на, а в етер­но­то тя­ло неп­ре­къс­на­то дейс­т­ву­ват Същества от по­-низ­ши­те об­лас­ти на Девакана. Човекът мо­же да раз­поз­нае те­зи Същества ед­ва ко­га­то при­еме в се­бе си Христовия Импулс.. "И ко­га­то дейс­т­ви­телно поз­на­ете Сина Человечески, ще виж­да­те как ду­хов­ни­те Същества въз­ли­зат и сли­зат над чо­ве­ка от не­бесни­те сфери. До те­зи не­ща ще стиг­не­те чрез Импулса, кой­то Христос да­ва на Земята!"

А се­га ще се спрем на нещо, за ко­ето за­гат­нах­ме още вчера: Сватбата в Кана Галилейска, ко­ято чес­то на­ричат "пър­во­то чудо", ма­кар че би би­ло по­-доб­ре да го на­ре­чем "пър­во­то знамение", ко­ето из­вър­ши Христос Исус (2, 1-11). Но за да раз­бе­рем мо­гъ­щи­те истини, скри­ти в то­ва съби- тие, не­об­хо­ди­мо е да обоб­щим много от нещата, за ко­ито ста­на ду­ма през пос­лед­ни­те лекции.

Първоначално тук ста­ва ду­ма за ед­на сватба. Но за­що точ­но в Галилея? Ние ще раз­бе­рем за­що сват­ба­та е в Галилея, ако още вед­нъж из­п­ра­вим пред ду­ша­та си ця­ла­та ми­сия на Христос. А та­зи ми­сия се със­тои в това, да пре­дос­та­ви на чо­ве­ка ве­ли­чес­т­ве­на­та си­ла на Аза, как­то и вът­реш­на­та са­мос­то­ятел­ност на не­го­вата душа. Индивидуалният Аз тряб­ва да усе­ща се­бе си в пъл­на самостоятелност, в пъл­на независимост, и чрез сво­бод­ния дар на Любовта да во­ди един чо­век към друг човек. Следователно, чрез Христовия Принцип, в Земната ми­сия тряб­ва­ше да се влее та­къв вид Любов, ко­ято все по­ве­че и по­ве­че се из­ди­га над ма­тери­ал­ния свят и все по­ве­че и по­ве­че нав­ли­за в ду­хов­ния свят. Любовта тръг­ва от сво­ите на­й-­низ­ши форми, свър­за­ни със се­тив­ния свят. В на­й-д­рев­ни­те епо­хи на човечеството, Любовта се осъ­щес­т­вя­ва­ла меж­ду онези, ко­ито би­ли обе­-

ди­не­ни от кръв­но­то родство, и из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние се от­да­ва­ло на об­с­то­ятелството, че лю­бов­та се опи­ра на кръв­но­то родство.

Но Христос дой­де и Той дойде, за да оду­хот­во­ри та­зи любов; от ед­на стра­на да я от­къс­не от ве­ри­ги­те на кръв­но­то родство, и от дру­га стра­на - да вне­се силата, им­пул­са за ду­хов­на­та Любов. Всред хората, из­по­вядва­щи Стария Завет, виж­да­ме в за­вър­шен вид до­ми­ни­ра­не­то на онова, ко­ето на­ре­кох­ме при­над­леж­ност към гру­по­ва­та ду­ша ка­то фун­да­мент на от­дел­ния Аз в об­щия Аз. Ние видяхме, че за ста­ро­за­вет­ния човек, из­ра­зът "Аз и Отец Авраам сме едно", оз­на­ча­ва твър­де много; той означава, че съ­от­вет­ни­ят чо­век се чувства под­с­ло­нен в об­що­то съзнание, спо­ред ко­ето в не­го самия, и във ве­ни­те на Отец Авраам, те­че об­ща кръв. Така то­зи чо­век се усе­ща­ше ка­то под­с­ло­нен в ед­но об­що цяло; а за при­над­ле­жа­щи към то­ва ця­ло се счи­та­ли са­мо онези, ко­ито обик­но­ве­но­то чо­веш­ко раз­м­но­же­ние пос­та­вя­ло в рам­ки­те на съ­от­вет­но­то кръвно родство. В са­мо­то на­ча­ло на Земното човечество, бра­ко­съ­че­та­ни­ята ста­ва­ли са­мо в из­к­лю­чи­тел­но тесни­те кръ­го­ве на от­дел­ни кръв­но­род­с­т­ве­ни семейства. В на­чал­ни­те пе­ри­оди от раз­ви­ти­ето на Земното чо­вечество, "близ­ки­те бракове" от­ра­зя­ва­ли ес­тес­т­ве­но­то със­то­яние на нещата. Но кръв­но­то род­с­т­во неп­ре­късна­то раз­ши­ря­ва­ло сво­ите граници. Бракосъчетанията ве­че ста­ва­ли и из­вън племето, но не и из­вън ет­ни­ческа­та общност. На- родът на Стария Завет дър­жал из­вън­ред­но стро­го за съх­ра­ня­ва­не­то на кръв­но­то родство. "Евреин" е този, кой­то е ев­ре­ин по кръв.

Христос Исус не се об­ръ­ща към то­зи принцип; Той се об­ръ­ща към оне- зи, ко­ито раз­ру­ша­ват кръв­но­-родстве­ния принцип, и из­вър­ш­ва "чудото" не в Юдея, а навън, в Галилея. Галилея би­ла област, къ­де­то се смесва­ли жи­те­ли от все­въз­мож­ни пле­ме­на и народности. "Галилеец" оз­на­ча­ва "мелез". Христос Исус се от­п­ра вя към галилейците, към тези, ко­ито са сме­се­ни в на­й-­го­ля­ма степен. И тък­мо от това, ко­ето е за­лег­на­ло в ос­но­ва­та на то­зи вид размножение, тряб­ва да из­рас­не не­що но­во и то ве­че ня­ма да е свър­за­но с ма­те­ри­алния ха­рак­тер на любовта. Ето за­що това, ко­ето Той има да каже, е ка­за­но по вре­ме на сват­ба­та в Галилея.

И все пак - защо? Защото сват­ба­та за­гат­ва за размножението. А това, ко­ето Той ис­ка да покаже, го по­каз­ва не там, къ­де­то же­нит­би­те ста­ват в тес­ни­те рам­ки на кръв­но­то родство, а там, къ­де­то те над­х­вър­лят кръв­но то родство. Ето за­що Евангелието опис­ва ед­на сватба, сват­ба­та в Гали- лея. И ако ис­ка­ме да раз­бе­рем за какво ста­ва ду­ма тук, тряб­ва от­но­во да хвър­лим пог­лед вър­ху ця­ло­то раз­ви­тие на човечеството.

Често се споменава, че за окул­тис­та не съ­щес­т­ву­ва не­що външно, не­що чис­то материално. За не­го все­ки ма­те­ри­ален про­цес е из­раз на не­що душевно-духовно. И как­то Вашето ли­це е из­раз на Вашата ду­шев­но­-ду­хов­на същност, та­ка и свет­ли­на­та на Слънцето е из­раз на ед­на ду­шев­но­-
ду­хов­на светлина. Всичко, което при­вид­но е чис­то материално, е в съ­що­то вре­ме из­раз на дъл­бо­ки ду­хов­ни процеси. Окултизмът съв­сем не от­ри­ча ма­те­ри­ал­ния свят; са­мо че за не­го до­ри на­й-г­ру­бо ма­те­ри­ал­но­то е из­раз на не­що ду­шев­но­-ду­ховно. Така на ду­хов­ни­те ево­лю­ци­он­ни про­це­си в све­та ви­на­ги съ­от­ветс­т­ву­ват ус­по­ред­но про­ти­ча­щи ма­те­риал­ни събития.

Ако от­п­ра­вим ду­хо­вен пог­лед към ран­ни­те ета­пи от раз­ви­ти­ето на чове- чеството, ко­га­то то се на­ми­ра­ше още на ста­рия кон­ти­нент меж­ду Европа и Америка, на ста­ра­та Атлантида, и как през след­ва­щи­те сле­дат­лантски епо­хи раз­лич­ни ге­не­ра­ции стиг­на­ха на­й-­пос­ле до нас, то­га­ва ще съ­уме­ем да раз­бе­рем и це­лия смисъл на пре­хо­да от чет­вър­та­та ра­са към пе­та­та раса, осо­бе­но ако раз­г­леж­да­ме ево­лю­ци­ята от глед­на точ­ка на расите. На Атлантида древ­но­то чо­ве­чес­т­во бе­ше из­ця­ло по­то­пе­но в гру­по­ва­та ду- ша, ка­то бав­но и пос­тепен­но в сле­дат­лан­т­с­ки­те епо­хи се раз­ви ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят Аз на чо­веш­ка­та личност. Това, ко­ето Христос вне­се чрез своя мо­гъщ ду­хо­вен импулс, тряб­ва­ше да бъ­де под­гот­ве­но с по­мощ­та на дру­ги импулси. Яхве съ­що пос­тиг­на не­що важно: той вло­жи в ас­т­рал­но­то тя­ло гру­по­вия Аз и го под­гот­ви до там, че да при­еме в се­бе си на­пъл­но са­мос­то­ятел­но­то "Аз-съм". Обаче то­ва "Аз-съм" не мо­же­ше да бъ­де об­х­ва­на­то от чо­века по друг начин, ос­вен ко­га­то и са­мо­то фи­зи­чес­ко тя­ло мо­же­ше да се пре­вър­не в под­хо­дящ ин­с­т­ру­мент за при­ема­не­то на "Аз-съм". Лесно ще си представите, че кол­ко­то и спо­соб­но да е ас­т­рал­но­то тя­ло за приема­не­то на Аза - ако фи­зи­чес­ко­то тя­ло не е под­хо­дя­щия ин­с­т­ру­мент за въз­п­ри­ема­не­то на "Аз-съм" съ­що и в буд­но­то днев­но съз­на­ние - то­га­ва ця­лос­т­но­то при­ема­не на "Аз-съм" ста­ва невъзможно. Физи- ческото тяло съ­що тряб­ва да бъ­де адек­ва­тен ин­с­т­ру­мент за въз­п­ри­ема­не­то на всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва тук, на Земята. Следователно, след уз­ря­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тяло, фи­зи­чес­ко­то тя­ло съ­що тряб­ва­ше да бъ­де под­гот­вено, за да се пре­вър­не в ин­с­т­ру­мент на "Аз-съм". Всичко то­ва ста­на в хо­да на чо­веш­ко­то развитие.

Процесите, чрез ко­ито фи­зи­чес­ко­то тя­ло бе­ше подготвено, за да ста­не но­си­тел на са­мос­то­ятел­ния Азов човек, мо­гат да бъ­дат прос­ле­де­ни съв­сем точно. Библията за­гат­ва ед­на важ­на подробност: Ной, кой­то в из­вестен сми­съл е ро­до­на­чал­ник на сле­дат­лан­т­с­ко­то човечество, ста­ва и пър­вия винопиец; той пръв из­пит­ва дейс­т­ви­ето на алкохола. Тук се на­тък­ва­ме на оп­ре­де­ле­ни окул­т­ни факти, ко­ито за мно­зи­на мо­гат да са извън­ред­но шокиращи.

В сле­дат­лан­т­с­ка­та епо­ха осо­бе­но се про­явя­ва кул­тът на Дионисий. Вси- чки знаем, че кул­тът на Дионисий е свър­зан с виното. Тази за­бе­ле­жи­тел­на течност, та­зи за­бе­ле­жи­тел­на суб­с­тан­ция е да­де­на на чо­ве­чес­т­во­то ед­ва през сле­дат­лан­т­с­ка­та епо­ха и тя дейс­т­ву­ва вър­ху него. Вие знаете, че

Накратко, ал­ко­хо­лът има­ше оп­ре­де­ле­на ми­сия в раз­ви­ти­ето на човечест- вото; той има­ше - кол­ко­то и странно да из­г­леж­да то­ва - задачата, та­ка да се каже, да от­къс­не чо­веш­ко­то тя­ло от връз­ка­та му с бо­жес­т­ве­ния свят, да го "препарира" и да нап­ра­ви въз­мож­на по­ява­та на "Аз-съм". Алко- холът има та­ко­ва въздействие, че той бук­вал­но от­къс­ва чо­ве­ка от ду­хов­ния свят, в кой­то до­се­га той е пребивавал. Това въз­дейс­т­вие ал­кохо­лът има и днес. Алкохолът не нап­раз­но се по­явя­ва в жи­во­та на човечеството. И бъ­де­що­то чо­ве­чес­т­во ще мо­же да твър­ди в пъл­ния сми­съл на думата, че ал­ко­хо­лът има­ше за­да­ча­та да във­ле­че чо­ве­ка тол­ко­ва дъл­бо­ко в ма- терията, че да го пре­вър­не в за­вър­шен егоист, кой­то ан­га­жи­ра Аза за са­мия се­бе си и не го пос­та­вя ве­че в служ­ба на це­лия народ. Следователно, в име­то на човечеството, и ал­ко­хо­лът има да из­върши ед­на задача, ко­ято е про­ти­во­по­лож­на спря­мо та­зи на гру­по­ва­та душа. Той от­не на чо­ве­ка спо­соб­нос­т­та му да се чув­с­т­ву­ва ка­то ед­но ця­ло с вис­ши­те светове. От- тук ид­ва и кул­тът на Дионисий, са­мо че той под дър­жа съв­мес­т­ния жи­вот с Боговете под фор­ма­та на ед­но външ­но опиянение. При не­го има­ме ед­но ли­ку­ващо нах­лу­ва­не в све­та на Боговете, но то­зи свят изоб­що не мо­же да бъ­де видян. Ето за­що раз­ви­ти­ето в след ат­лан­т­с­ка­та епо­ха е свър­за­но с кул­та на Дионисий: за­що­то то­зи култ сим­во­ли­зи­ра­ше ис­то­ри­чес­ка­та за­дача, ми­си­ята на алкохола.

Обаче днес, ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то от­но­во се стре­ми да от­к­рие пъ­тя за та­ко­ва раз­ви­тие на Аза, че чо­век от­ново да се вклю­чи в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили, ид­ва ча­сът ко­га­то - от­на­ча­ло не­съз­на­ва­но - ще нас­тъ­пи опре­де­ле­на ре­ак­ция сре­щу алкохола. Тази ре­ак­ция настъпва, за­що­то и днес мно­го хо­ра усещат, че не мо­же да бъ­де оп­рав­да­но за веч­ни вре­ме­на нещо, ко­ето ня­ко­га е има­ло - ма­кар и голяма! - стойност за човека.

Тези раз­съж­де­ния вър­ху ми­си­ята на ал­ко­хо­ла не тряб­ва да се при­емат ка­то не­го­ва защита; не­об­хо­ди­мо беше оба­че да изясним, че та­зи ми­сия на ал­ко­хо­ла е из­пъл­не­на и че за раз­лич­ни­те епо­хи са в си­ла раз­лич­ни принципи. И все пак, в съ­ща­та епоха, ко­га­то чрез ал­ко­хо­ла чо­ве­чес­т­во­то по­тъ­на в на­й-­дъл­бо­кия егоизъм, блик­на и на­й-­мо­гъ­ща­та сила, ко­ято да­де на чо­ве­ка ве­ли­кия им­пулс да на­ме­ри от­но­во връз­ка­та с ду­хов­ния свят. От ед­на стра­на чо­ве­кът тряб­ва­ше да бъ­де смък­нат до на­й-­нис­ко­то стъпа- ло, за да се пре­вър­не в са­мосто­ятел­но същество; от дру­га стра­на тряб­ва­ше да се по­яви мо­гъ­ща­та сила, ко­ято от­но­во мо­жа да вло­жи в не­го им­пул­са за връ­ща­не в ду­хов­ния свят.

Ето то­ва тряб­ва­ше да по­ка­же Христос в сво­ето пър­во знамение. Най-напред Той тряб­ва­ше да покаже, че Азът е длъ­жен да ста­не са­мос­то­яте­лен и виждаме, че Христос се об­ръ­ща към тези, ко­ито ве­че бя­ха раз­ру-
ши­ли ве­ри­ги­те на кръв­но­то родство. Христос тряб­ва­ше да се по­яви всред ед­на та­ка­ва сватба, къ­де­то те­ла та бя­ха под вли­яни­ето на алкохо- ла; на та­зи сват­ба се пи­еше вино. И тук Христос Исус по­каз­ва как­ва е Него­ва­та ми­сия през раз­лич­ни­те пе­ри­оди на Земното развитие. Колко чес­то се го­во­ри за прев­ръ­ща­не­то на во­да­та във ви­но и за сми­съ­ла на то­зи чу­ден процес. От ам­во­ни­те на цър­к­ва­та мо­же да се чуе, че в слу­чая се за­гат­ва за това, как блуд­ка­ва­та во­да на Стария Завет тряб­ва да се за­ме­ни с буй­но­то ви­но на Новия Завет. Вероятно към по­доб­ни тъл­ку­ва­ния при­бяг­ват лю­би­те­ли на виното. Защото те­зи сим­во­ли съв­сем не са та­ка про- сти. Трябва да е ясно, че Христос казва: Моята ми­сия се от­на­ся към да­леч­но­то бъдеще; тя трябва да ук­ре­пи връз­ки­те меж­ду са­мос­то­ятел­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во и ду­хов­ния свят, да про­бу­ди Любовта към ду­хов­ния свят ка­то един сво­бо­ден дар на са­мос­то­ятел­ния Аз. Тази Любов - в пъл­на сво­бо­да - тряб­ва да свър­же хо­ра­та с Боговете, до­ка­то по­-ра­но те бя­ха свър­за­ни с тях чрез принуж­да­ва­щи­те им­пул­си на групо­ва­та душа.

Нека се­га да вник­нем в ед­но от нас­т­ро­ени­ята на древ­но­то човечество. Нека пре­ди всич­ко да вник­нем в мис­ли­те на то­га­ваш­ни­те хора. Вече казахме: В ми­на­ло­то чо­ве­кът бе­ше слят с гру­по­ва­та ду­ша и чрез нея чув­с­т­ву­ва­ше сво­ята връз­ка с ду­хов­ния свят. После не­го­во­то раз­ви­тие нап­ред­на в по­со­ка на все по­-на­раства­що индивидуализиране. На то­ва оба­че се гле­да­ше ка­то на един вид впли­та­не в материята, ка­то де­ге­не­рация, ка­то един вид от­па­да­не от бо­жес­т­ве­ния свят, и въз­ник­ва­ше въпросът: От- къде во­ди на­ча­ло­то си това, ко­ето чо­ве­кът при­те­жа­ва днес? Откъде е пад­нал той?"

Колкото по­-на­зад се връ­ща­ме в ми­на­ло­то на Земното развитие, тол­ко­ва по­ве­че откриваме, че под вли­яние на топ­лин­ни­те със­то­яния твър­ди­те суб­с­тан­ции все по­ве­че пре­ми­на­ват в теч­но състояние. Обаче ние знаем, че чо­ве­кът съ­щес­т­ву­ва­ше до­ри и тогава, ко­га­то Земята бе­ше теч­на пла- нета. Но то­га­ва чо­ве­кът бе­ше в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен свър­зан с ду­хов­ния свят, от­кол­ко­то по-късно. Колкото по­ве­че Земята се втвър­дя ваше, тол­ко­ва по­-бър­зо се ма­те­ри­али­зи­ра­ше и човекът. Човекът се съ­дър­жа­ше във во­да­та на теч­на­та Земя; но той мо­жа да стъ­пи вър­ху нея, ед­ва ко­га­то тя се втвър­ди до не­об­хо­ди­ма­та степен. А втвър­дя­ва­не­то на чо­ве­ка по­раж­да­ше след­ни­те мисли: Човекът е ро­ден от вод­на­та Земя и то­га­ва той е бил дъл­бо­ко свър­зан с бо­жес­т­ве­ния свят. Онези, ко­ито тряб­ва­ше да си спом­нят та­зи древ­на връз­ка с бо­жес­т­ве­ния свят, бя­ха кръща­ва­ни с вода. Водното кръ­ще­ние тряб­ва­ше да бъ­де сим­во­лът за ми­на­ли­те епохи: Не заб­ра­вяй­те сво­ята древ­на връз­ка с Боговете, как­то и това, че сте ста­на­ли нечисти, сли­зай­ки до днеш­но­то състояние!

Така кръ­ща­ва­ше и Йоан Кръстител, за да приб­ли­жи по то­зи на­чин чо­ве­ка до връз­ка­та му с бо­жес­т­ве­ния свят. Всяко кръ­ще­ние има­ше в древ­-

Но Христос Исус тряб­ва­ше да кръ­ща­ва по друг начин. Той тряб­ва­ше да по­соч­ва на хо­ра­та не миналото, а бъдещето, към ко­ето те мо­гат да се ус­т­ре­мят с по­мощ­та на сво­ите вътрешни, ду­хов­ни сили. Човекът мо­же да се свър­же с Боговете чрез "светия" и не­пом­ра­чен Дух. Водното кръ­ще­ние бе­ше един вид на­пом­ня­що кръщение. Обаче кръ­ще­ни­ето със "Све- тия Дух" е про­ро­чес­ко кръщение, ко­ето со­чи към бъдещето. Онази древ­на зависимост, за ко­ято кръ­ще­ни­ето с во­да тряб­ва­ше да напомня, е окон­ча­тел­но изгубена; тя е из­гу­бе­на съ­що и в това, ко­ето сим­во­ли­зи­ра вино- то, жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ето с вино. Дионисий е раз­къ­са­ни­ят Бог, кой­то се вмък­ва в от­дел­ни­те души, та­ка че от­дел­ни­те час­ти не зна­ят ве­че ни­що ед­на за друга. Човекът е раз­д­ро­бен в без­б­рой отломки, зах­вър­лен в ма­те­ри­ята чрез всич­ко онова, ко­ето бла­го­да­ре­ние на ал­кохо­ла - сим­во­ла на Дионисий - бе­ше да­де­но на човечеството. Обаче сват­ба­та в Кана Гали- лейска за­гат­ва за друг, ве­лик принцип. Това е пе­да­го­ги­чес­ки­ят прин­цип на еволюцията. Разбира се, има и аб­со­лют­ни ис­тини, оба­че те не мо­гат да се да­ват на чо­ве­чес­т­во­то по вся­ко време. Всяка епо­ха има сво­ите осо­бе­ни тен­денции, сво­ите осо­бе­ни истини.

Защо днес ние тряб­ва да го­во­рим за ре­ин­кар­на­ци­ята и т.н.? Защо тряб­ва да се съ­би­ра­ме в гру­пи и да изу­чава­ме Антропософията? Ние тряб­ва да пра­вим това, за­що­то всич­ки души, ко­ито днес са във Вашите тела, са би­ли мно­гок­рат­но ин­кар­ни­ра­ни на Земята. Дори ня­кои от душите, ко­ито днес са във Вашите тела, ня­кога са жи­ве­ли всред гер­ман­с­ки­те земи, къ­де­то жре­ци­те на дру­иди­те са зас­та­ва­ли пред тях и са им пре­да­ва ли ду­хов­на­та мъд­рост под фор­ма­та на ми­то­ве и саги. И по­не­же то­га­ва ду­ши­те са мо­же­ли да при­емат мъдрос­т­та в она­зи форма, днес те са в със­то­яние да я при­емат под дру­га форма, под фор­ма­та на Антропософията. Тогава - в образи, днес - под фор­ма­та на Антропософия. Естествено, в ми­на­ли­те епо­хи ис­ти­на­та не би мог­ла да бъ­де под­не­се­на в ней­на­та днеш­на форма. Не тряб­ва да вярваме, че древ­ни­те жре­ци­-д­ру­иди би­ха мог­ли да про­по­вяд­ват ис­ти­на­та в ней­на­та днеш­на форма. Обаче тък­мо Антропософията е она­зи форма, ко­ято е под­хо­дя­ща за съв­ре­мен­но­то и бъ­де­що човече- ство. В бъ­де­щи­те ин­кар­на­ции ис­ти­на­та ще се преда­ва в съ­вър­ше­но дру­ги форми; а за това, ко­ето днес на­ри­ча­ме "Антропософия", ще се раз­каз­ва са­мо ка­то за един спомен, как­то днес се раз­каз­ват пре­да­ния и леген- ди. Антропософът не би мо­гъл да бъ­де тол­ко­ва повърхностен, че да си казва: В ми­на­ло­то хо­ра­та са има­ли са­мо де­тин­с­ки и на­ив­ни възгледи, а "блес­тящи­ят напредък" е един­с­т­ве­но на­ше постижение.

Това пра­вят нап­ри­мер онези, ко­ито се смя­тат за монисти. Ние оба­че сме в Антропософията, за да по­д­готвим след­ва­ща­та епоха. Защото ако на­-­

Следва да сме наясно: не съ­щес­т­ву­ват аб­со­лют­ни фор­ми на истината, но все­ки път стре­ме­жът към поз­нание се на­соч­ва към това, ко­ето съ­от­ветс­т­ву­ва на да­де­на­та епо­ха от чо­веш­ка­та еволюция. Необходимо беше, та­ка да се каже, на­й-­вис­ши­ят им­пулс да бъ­де смък­нат до жи­тейс­ки­те на­ви­ци на съ­от­вет­на­та епоха. Защо­то той тряб­ва­ше да об­ле­че на­й-­вис­ша­та ис­ти­на в ду­ми и действия, ко­ито бя­ха адек­ват­ни за раз­би­ра­не­то на епохата. Така, чрез един вид Дионисиево жертвоприношение, чрез жер­т­воп­ри­но­ше­ние на виното, Христос ис­ка­ше да по­ка­же как чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се из­диг­не до бо­жес­т­ве­ния свят. Не би­ва да за­да­ва­ме фана­тич­но въпро- са: Защо Христос пре­вър­на во­да­та във вино? Трябва да има­ме пред­вид епохата. С по­мощ­та на един вид Дионисиево жертвоприношение, Хрис- тос тряб­ва­ше да под­гот­ви след­ва­ща­та епоха. Христос се от­п­ра­ви към галилейците, ко­ито пред­с­тав­ля­ва­ха сме­си­ца от все­въз­мож­ни на­род­нос­ти и не бя­ха свър­за ни с ве­ри­ги­те на кръв­но­то родство; тук Той нап­ра­ви и сво­ето пър­во знамение, ка­то нав­ле­зе тол­ко­ва на­вътре в тех­ни­те навици, че пре­вър­на во­да­та във вино.

Нека спрем вни­ма­ни­ето си на това, ко­ето всъщ­ност Христос ис­ка­ше да каже: Аз ис­кам да под­но­вя ду­ховни­те връз­ки и на оне­зи хора, ко­ито са по­тъ­на­ли в ма­те­ри­ал­ния свят, сим­во­ли­зи­ран тук с упот­ре­ба­та на алкохо- ла. Обаче Той не ис­ка да е на Земята са­мо за онези, ко­ито мо­гат да се из­диг­нат чрез ак­та на кръ­щени­ето с вода. И се­га след­ва ед­на мно­гоз­на­чи­тел­на подробност. В Евангелието на Йоан се спо­ме­на­ват "шест ка­мен­ни дел­ви за очистване" (2, 6). Към чис­ло­то шест ще се вър­нем по-късно. А "очистване" е нещо, което ста­ва чрез кръщението. В епохата, ко­га­то са на­пи­са­ни Евангелията, за "кръщението" хо­ра­та са го­во­рели ка­то за ед­но "очистване" или "пречистване" Всъщност хо­ра­та ни­ко­га не са каз­ва­ли "кръщение", а единстве­но "кръщавам" и това, ко­ето нас­тъп­ва­ло след "кръщението" на­ри­ча­ли "пречистване". В Евангелието на Йоан ни­къ­де ня­ма да срещ­не­те съ­от­вет­на­та дума, т.е. bahtxein, ос­вен под фор­ма­та на глагол. А ко­га­то се упот­ре­бя­ва ка­то съществително, тя ви­на­ги оз­на­ча­ва пречистване, или це­лия процес, свър­зан с чис­то­тата на пър­во­на­чал­но­то еди­не­ние с бо­жес­т­ве­ния свят. Следователно, Христос Исус из­вър­ш­ва знамението, чрез ко­ето - в съ­от­ветс­т­вие с епо­ха­та - за­гат­ва за сво­ята

мисия, в са­ми­те ка­мен­ни делви, пред­наз­на­че­ни за жер­т­ва­та на пречист- ването.

Така в сват­ба­та от Кана Галилейска пред нас е за­гат­на­та ед­на от на­й-дъл­бо­ки­те стра­ни в ми­си­ята на Христос. И там Той тряб­ва­ше да каже: "Моето вре­ме е в бъдещето; днес то още не е дошло. Това, ко­ето имам да из­вър­ша тук, от­час­ти за­ви­си от всичко, ко­ето тряб­ва да се пре­одо­лее чрез мо­ята мисия."

Христос стои в настоящето, но е вгле­дан в бъдещето, под­с­каз­вай­ки чрез това, че ра­бо­ти не в абсолютен, а в кул­тур­но­-пе­да­го­ги­чес­ки смисъл. Майката е тази, ко­ято Го подканва: "Вино нямат". Но Той отговаря: То- ва, ко­ето ще из­вър­ша сега, е свър­за­но със ста­ри­те времена, с от­но­ше­ни­ето меж­ду "мен" и "те­б"­; за­що­то моето време, ко­га­то ви­но­то ще бъ­де пре­вър­на­то във вода, още не е дошло. Изобщо, ка­къв сми­съл би има­ло да каже: "Жено, как­во об­що имаш ти с Мен?", след ка­то все пак из­вър­ш­ва това, за ко­ето май­ка­та Го под­канва?! Смисълът се крие в следното: да разберем, че до днеш­но­то със­то­яние на чо­ве­чес­т­во­то се сти­га по пътя на кръв­но­то родство; зна­ме­ни­ето бе­ше да­де­но в име­то на ста­ри­те тради- ции, ко­ито все още се нуж­да­еха от дейс­т­ви­ето на алкохола, но и че ид­ва време, ко­га­то са­мос­то­ятел­ни­ят Аз ще се ос­во­бо­ди от кръв­ни­те връзки. С дру­ги думи, Той вре­мен­но мо­же да ос­та­не в рам­ки­те на ста­ри­те тради- ции, оба­че се за­да­ва не­що ново, за­да­ва се "Неговото време".

И сега, с вся­ка след­ва­ща глава, Евангелието на Йоан ни от­к­ри­ва не­що двойнствено: на­й-­нап­ред това, че всичко, ко­ето то изнася, е пред­наз­на­че­но за онези, ко­ито в из­вес­тен сми­съл мо­гат да раз­би­рат окул­т­ни­те ис- тини. Днес за Антропософията или Духовната Наука се го­во­ри открито, оба­че нав­ре­ме­то ду­хов­но­на­учни­те ис­ти­ни мо­же­ха да бъ­дат раз­би­ра­ни са­мо от онези, ко­ито бя­ха пос­ве­те­ни в ед­на или дру­га степен. Кой мо­же­ше да раз­бе­ре не­що от това, ко­ето Христос Исус има­ше да ка­же за по­-дъл­бо­ки­те окул­т­ни факти? Единстве­но онзи, кой­то бе­ше в със­то­яние да по­лу­ча­ва въз­п­ри­ятия из­вън сво­ето тяло, кой­то мо­же­ше да из­ли­за вън от тя­ло­то и да за­паз­ва сво­ето съз­на­ние в ду­хов­ния свят. Ако Христос Исус ис­ка­ше да го­во­ри на хора, ко­ито Го разбират, те тряб­ва­ше да са по един или друг на­чин пос­ве­те­ни и да виж­дат в ду­хов­ния свят. Когато нап­ри­мер го­во­ри за но­во­раж­да­не­то на ду­ша­та в главата, опис­ва­ща раз­го­во­ра с Никодим, Той откри­ва та­зи ис­ти­на на човек, кой­то виж­да с ду­хов­ни сетива. Нека да припомним:

Между фа­ри­се­ите има­ше един човек, на има Никодим на­чал­ник юдей- ски.

Той дой­де при Исуса нощем..." (3,1-2).

Нека от­но­во и на­й-в­ни­ма­тел­но да пре­тег­лим сми­съ­ла на те­зи думи. Казва ни се, че Никодим оти­ва при Исус "нощем", с дру­ги думи, че той

От дру­га страна, Евангелието на Йоан ни посочва, че Христос неп­ре­къс­на­то се стре­ми да из­пъл­ни ед­на мисия, ко­ято не дър­жи смет­ка за кръв­ни­те връзки. Това ста­ва пре­дел­но ясно, ко­га­то Той раз­го­ва­ря със са­марян- ката. Към нея Христос от­п­ра­вя думи, ко­ито са за хора, чий­то Аз е ос­во­бо­ден от кръв­но­то родство.

„И така, Исус до­хож­да В са­ма­рийс­кия град, на­ри­чан Сихар, бли­зо до землището, ко­ето Яков бе дал на си­на си Йосиф.

А там бе­ше кла­де­не­ца на Якоб. Понеже бе­ше умо­рен от пътуването, Исус сед­на при кладенеца. Часът бе­ше око­ло шестия.

Тогава дой­де ед­на же­на от Самария, за да чер­пи Вода.

Исус и каза: дай Ми да пия.

Защото уче­ни­ци­те Му бя­ха отиш­ли В гра­да да ку­пят храна.

Жената са­ма­рян­ка Му отговори: Как Ти, би­дей­ки юде­ин ис­каш да пи­еш от мен, ко­ято съм же­на самарянка?

(Защото юде­ите не об­щу­ват със самаряните)." (4, 5-9)

Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред твър­де стран­ния факт, че Христос оти­ва при един народ, чи­ито Азове са от­късна­ти от гру­по­ва­та душа, из­т­ръг­на­ти са от нея. Тъкмо за то­ва ста­ва дума.

По-нататък, от раз­ка­за за царедвореца, се разбира: Христос раз­ру­ша­ва не са­мо това, ко­ето е свър­за­но с кръв­ни­те връз­ки на же­нит­би­те в рам­ки­те на народа, но и това, ко­ето кръв­ни­те връз­ки пре­доп­ре­де­лят ка­то със- ловия. Той се об­ръ­ща към тези, чий­то Аз е, та­ка да е каже, из­т­ръг­нат от об­щи­те връзки: Той из­це­ля­ва си­на на царедвореца, кой­то спо­ред раз­би­ра­не­то на юдеите, Му е чужд. Навсякъде в Евангелието, Вие ще се убе- дите, че Христос е ми­си­онер на свободния, са­мос­то­яте­лен Аз, кой­то е скрит във вся­ка чо­веш­ка ин­дивидуалност. Ето за­що Той мо­же да допъл- ни: "Когато го­во­ря за Себе си в по­-висш смисъл, аз съв­сем не го­во­ря за моя ли­чен Аз; ко­га­то го­во­ря за "Аз-съм", го­во­ря за ед­но Същество, за нещо, ко­ето все­ки мо­же да на­ме­ри в се­бе си. Моят Аз е ед­но с Отца; но всъщ­ност Азът, кой­то се на­ми­ра във вся­ка личност, е ед­но с Отца."

Този е по­-дъл­бо­ки­ят сми­съл на думите, кон­то Христос от­п­ра­вя към са- марянката.

Сега бих ис­кал да спра вни­ма­ни­ето Ви пре­ди всич­ко вър­ху гла­ва 3., стих 31-34. Нещата, ко­ито са ка­за­ни там, во­дят до ед­но мно­го по­-дъл­бо­ко раз- биране, осо­бе­но ако яс­но съзнаваме, че ид­ват от Йоан Кръстител:

„Онзи, кой­то ид­ва отгоре, е над всички. Който е от Земята, зе­мен е и го­во­ри за земното. Който ид­ва от небето, той е над Всички и сви­де­тел­с­т­ву­ва за това, ко­ето е ви­дял и чул; и ни­кой не при­ема не­гово­то свидетел- ство.

Но кой­то го приема, той потвърждава, че Бог е истинен. Защото този, ко­го­то Бог е изпратил, го­во­ри Божиите думи; по­не­же Бог не му да­ва Духа с мярка."

Бих же­лал да срещ­на ня­ко­га он­зи човек, кой­то дейс­т­ви­тел­но раз­би­ра гор­ни­те ду­ми спо­ред то­зи превод. Що за противоречие: "Който ид­ва от Бога, го­во­ри Божиите думи, по­не­же Бог не ми да­ва Духа с мярка!" Какъв е сми­съ­лът на те­зи изречения?

Всъщност на мно­го мес­та Христос ис­ка да каже: Когато го­во­ря за Аза, аз го­во­ря за веч­ния Аз в човека, който е ед­но ця­ло с ду­хов­на­та Първо- причина на света. Когато го­во­ря за то­зи Аз, аз го­во­ря за нещо, ко­ето е спо­та­ено в на­й-­дъл­бо­ки­те без­д­ни на чо­веш­ка­та душа. Ако ня­кой ме слу­ша - а се­га Той го­во­ри са­мо за низ шия Аз, кой­то ня­ма ни­ка­къв усет за вечността, той не при­ема Моето свидетелство; той прос­то не ме раз бира. Защото аз не мо­га да го­во­ря за нещо, ко­ето пре­ми­на­ва от Мен към него. В то­зи слу­чай той не би бил свободен, не би бил самостоятелен. Всеки тряб­ва да на­ме­ри Бога, ко­го­то проповядвам, в са­мия се­бе си, ка­то своя веч­на същност.

А са­мо ня­кол­ко сти­ха пре­ди това, сре­ща­ме думите:

„А Йоан кръ­ща­ва­ше съ­що и В Енон, бли­зо до Салим, за­що­то там има­ше мно­го Вода; и оти­ва­ха там и се кръщаваха.

Защото Йоан още не бе­ше хвър­лен В тъмницата.

Тогава меж­ду Йоановите уче­ни­ци и юде­ите Възникна спор за очище- нието" (3, 23-25), т.е. спор за фор­ми­те на кръщението. Когато в те­зи сре­ди се пов­ди­га по­до­бен спор, той ви­на­ги за­ся­га връзка­та с бо­жес­т­ве­ния свят и за по­то­пя­ва­не­то на чо­ве­ка в материята, и за на­чи­на спо­ред кой­то - в съ­от­ветствие с древ­на­та идея за Бога - чо­век ос­та­ва свър­зан с бо­жес­т­ве­ния свят чрез гру­по­ва­та душа. Тогава ид­ват дру­ги­те и каз­ват на Йоан: Исус съ­що кръщава! И се­га Йоан тряб­ва да им обясни, че чрез Исус в све­та навли­за не­що съ­вър­ше­но ново: Исус не се зас­тъп­ва за она­зи връз- ка, ко­ято е сим­во­лич­но пред­с­та­ве­на в ста­рото кръщение; той учи как чо­век мо­же да ръ­ко­во­ди се­бе си чрез своя ос­во­бо­ден Аз; и все­ки тряб­ва да на­мери в се­бе си това, ко­ето е "Аз-съм", Бога; са­мо та­ка той е в със­то­яние да на­ме­ри Бога в се­бе си.

И ко­га­то чо­век про­че­те ду­ми­те по то­зи начин, проумява, че са­ми­ят Той, че "Аз-съм" е из­п­ра­тен от Бога. А такъв, кой­то е из­п­ра­тен от Бога, за да въз­п­ла­ме­ни ис­к­ра­та на "Бога" у все­ки човек, той про­по­вяд­ва Бога в ис­тин­с­кия смисъл, а не в сми­съ­ла на кръв­но­то родство.

Човекът ня­ма­ше ве­че нуж­да от псалмите, от ху­до­жес­т­ве­но пос­т­ро­ени­те учения, а от на­й-п­рос­ти­те из­раз­ни средства, и то­ва бя­ха неумелите, сри­ча­ни думи. За да сви­де­тел­с­т­ву­ваш за Бога, дос­та­тъч­но е са­мо да сричаш тво­ите думи. Това мо­же­ше да ста­не и в най-простите, сри­ча­ни думи, на ко­ито лип­с­ва­ше вся­как­ва "мярка". Дори и са­мо да сричаше, чо­век мо­же­ше да раз­бе­ре Христовите притчи, сти­га да усе­ща­ше в своя Аз, че е из­п­ра­тен от Бога. А кой­то поз­на­ва са­мо зем­ни­те връз­ки с Бога, той го­во­ри с мет­ри­ка­та на псалмите, оба­че тя го от­веж­да не другаде, а до ста­ри­те Богове. Само този, кой­то усе­ща сво­ите пър­во­из­точ­ни­ци в ду­хов­ни­те све- тове, е над всички, и мо­же да сви­де­тел­с­т­ву­ва за ви­дя­но­то и чу­то­то в ду­хов­ни­те светове. Обаче то­ва сви­де­тел­с­т­во не мо­же да се при­еме от хора, свик­на­ли с друг вид свидетелства. А тези, ко­ито го приемат, по­каз­ват - чрез са­мия факт на при­ема­не­то - че усе­щат се­бе си ка­то Божии прате- ници. Те не са­мо вярват, но и раз­би­рат ду­ми­те на другия, и чрез сво­ето раз­би­ра­не ги потвърждават. "Който чув­с­т­ву­ва Азът, той и в са­мо­то сри­ча­не сти­га до Божието Слово." Ето как сто­ят нещата. Защото Духът, ко- й­то е се­га тук, не се нуж­дае от ни­как­ва метрика, а мо­же да из­ра­зи се­бе си до­ри с по­мощ­та на на­й-п­рос­то­то сричане. Подо­бен на­чин на из­ра­зя­ва­не лес­но мо­же да се при­еме ка­то от­със­т­вие на мъдрост. Обаче всеки, кой­то от­х­върля мъд­рос­т­та са­мо за­що­то - спо­ред не­го­во­то лич­но мне­ние - на­й-­вис­ши­те тай­ни тряб­ва да бъ­дат из­ра­зя­ва ни в на­й-п­рос­та­та форма, вър­ши това, чес­то пъ­ти несъзнавано, един­с­т­ве­но по­ра­ди склон­ност към ду­шевно удобство. Когато четем: "Бог да­ва Духа не спо­ред мярката", то­ва означава, че мяр­ка­та не под­по­ма­га Ду ха, оба­че ис­тин­с­ко­то при­със­т­вие на Духа, по­раж­да и мярката. Далеч не всеки, кой­то раз­по­ла­га с мяр- ката, има Духа; но кой­то има Духа, неп­ре­мен­но сти­га и до мярката. Раз- бира се, не­ща­та не тряб­ва да бъ­дат обърквани: ако ня­ко­му лип­с­ва как­-­

И така, нав­ся­къ­де ни се показва, че Христос апе­ли­ра към ос­во­бож­да­ва­не­то на са­мос­то­ятел­ния Аз във всяка чо­веш­ка душа. Тук под "мярка" след­ва да се раз­би­ра "мяр­ка в сричките", ко­ято е в ос­но­ва­та на ху­до­жестве­но пос­т­ро­ена­та чо­веш­ка реч.

А пред­хож­да­що­то из­ре­че­ние гла­си буквално: "Този, кой­то об­х­ва­ща Бога в "Аз-съм", до­ри и в сри­ча­не­то сви­де­тел­с­т­ву­ва за бо­жес­т­ве­на­та или Божия реч и на­ми­ра пъ­тя към Бога."