Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ЛАЗАР

В пот­вър­ж­де­ние на това, не­ка да се обър­нем към един срав­ни­тел­но нов поет, към Данте. Да си при­помним как всич­ко в не­го­ва­та "Божествена комедия" е из­г­ра­де­но от от­дел­ни части, в чи­ято ос­но­ва е за­легнало чис­ло­то три. Не слу­чай­но вся­ка част на Дантевата ко­ме­дия за­вър­ш­ва с ду­ма­та "звезди". Споменавам то­ва са­мо за да загатна, с ка­къв ар­хи­тек­то­ни­чен усет древ­ни­те ав­то­ри са из­г­раж­да­ли сво­ите произведения. А осо­бе­но при ис­то­ри­чес­ки­те ре­ли­ги­оз­ни документи, ни­то за миг не тряб­ва да из­пус­ка­ме пред­вид ар­хи­текто­нич­ния замисъл, по­не­же при из­вес­т­ни об­с­то­ятел­с­т­ва той оз­на­ча­ва твър­де много. Впрочем хо­ра­та те­първа тряб­ва да стиг­нат до то­ва значение.

„И мно­зи­на дой­до­ха при не­го и казваха: Йоан не из­вър­ши ни­как­во зна- мение, но всичко, ко­ето Йоан ка­за за тогава, е истинно"

Следователно, то­зи стих от 10 гла­ва показва, че свидетелството, ко­ето Йоан да­ва за Христос Исус, е ис­тинно; а че сви­де­тел­с­т­во­то е истинно, се пот­вър­ж­да­ва с по­мощ­та на един осо­бен израз.

И се­га сти­га­ме до края на Йоановото Евангелие, за да на­ме­рим съ­от­вет­но­то място. Там, в 24. стих на 21. гла­ва се казва:

„Този е ученикът, кой­то сви­де­тел­с­т­ва за те­зи не­ща и кой­то ги написа; и ние знаем, че не­го­во­то сви­де­тел­с­т­во е истинно."

Така в края на ця­ло­то Евангелие, сти­га­ме до указанието, че сви­де­тел­с­т­во­то на този, кой­то говори, е ис­тинно. В древ­ни­те съ­чи­не­ния та­ки­ва хар­мо­нич­ни връз­ки н съв­па­де­ния - ко­га­то тук или там с ед­на ду­ма се под­чер­та­ва не­що осо­бе­но - ни­ко­га не са без значение; и тък­мо зад те­зи съв­па­де­ния се крие не­що из­к­лю­чител­но важно. И са­мо ако раз­г­ле­да­ме ис­тин­с­ка­та при­чин­на за то­зи ар­хи­тек­то­ни­чен стро­еж на Йоановото Еван- гелие, ще мо­жем да го раз­би­ра­ме в не­го­вия дъл­бок и то­чен смисъл.

В сре­да­та на Йоановото Евангелие е опи­са­но ед­но събитие, без чи­ето точ­но обяс­не­ние то­ва Евангелие из об­що не мо­же да бъ­де разбрано. Непосредствено след мястото, къ­де­то ста­ва ду­ма за ис­тин­нос­т­та на Йоа- но­во­то свидетелство, е раз­по­ло­же­на гла­ва­та за въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар. Тази гла­ва за въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар раз­де­ля ця­ло­то Йоаново Евангелие на две части. И в края на пър­ва­та част ста­ва ясно, че за всичко, ко­ето се твър­ди от­нос­но Христос Исус, е ва­лид­но сви­де­тел­с­т­во­то на Йоан Кръс- тител, а съв­сем нак­рая ни се об­ръ­ща вни­ма­ние вър­ху това, че за всичко, ко­ето се на­ми­ра след гла­ва­та за въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, трябва да ва­жи сви­де­тел­с­т­во­то на ученика, за ко­го­то чес­то чу­ва­ме думите: "този, ко­го­то Исус обичаше" (13, 23). Какво всъщ­ност оз­на­ча­ва "въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар"?

Напомням Ви, че след раз­ка­за за въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, в Евангелието на Йоан се на­ми­ра ед­но наг­лед твър­де за­га­дъч­но изречение. Представете си за миг ця­ла­та ситуация: Христос Исус из­вър­ш­ва нещо, ко­ето обик­но­ве­но на­ри­ча­ме "чудо", а и са­мо­то Евангелие го оп­ре­де­ля ка­то "знаме- ние": въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар. Следват и дру­ги изречения, ко­ито потвър- ждават: "Този чо­век вър­ши мно­го знамения" (11, 47). Още по­-ната­тък ста­ва ясно, че за­ра­ди те­зи зна­ме­ния не­го­ви­те об­ви­ни­те­ли не ис­кат да имат ни­що об­що с него.

Ако се за­мис­ли­те вър­ху те­зи думи, как­то и да са пре­ве­де­ни - в мо­ята кни­га "Християнството ка­то мис­тичен факт" аз ве­че за­гат­нах ня­кои не­ща - Вие тряб­ва да попитате: Какво ле­жи в ос­но­ва­та на всич­ко това?
Защо имен­но въз­к­ре­се­ни­ето на един чо­век драз­ни про­тив­ни­ци­те на Хри- стос Исус. Защо те са обез­по­ко­ени тък­мо от въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар? За- що точ­но се­га за­поч­ва гонението?

За всеки, кой­то умее да чете, след­ва да е ясно, че в та­зи гла­ва е скри­та ед­на го­ля­ма мистерия. Тази мис­терия, ко­ято е скри­та тук, се със­тои в следното: пред нас се открива, кой всъщ­ност е ис­тин­с­ки­ят ав­тор на Йоа- новото Евангелие, кой всъщ­ност каз­ва всич­ко онова, ко­ето е ка­за­но в Йоановото Евангелие. За да раз бе­рем това, тряб­ва да на­со­чим пог­ле­да си към он­зи тайн­с­т­вен процес, на­ри­чан в древ­ни­те Мистерии с име­то "Посвещение". Как ста­ва­ше то­ва Посвещение в древ­ни­те Мистерии?

Всеки човек, ми­нал през посвещение, мо­жел да има лич­ни из­жи­вя­ва­ния и опит­нос­ти в ду­хов­ни­те светове, та­ка че мо­жел да бъ­де сви­де­тел на ра­зиг­ра­ва­щи­те се там събития. Онези, ко­ито би­ли дос­та­тъч­но нап­ред­на ли, за да бъ­дат посветени, би­ли прив­ли­ча­ни в съ­от­вет­ни­те мис­те­рий­ни цен- трове. Навсякъде - в Гърция, Халдея, Египет, древ­на Индия - има­ло та­ки­ва Мистерии. Там кан­ди­да­ти­те за пос­ве­ще­ние би­ли про­дъл­жител­но обу­ча­ва­ни и за­поз­на­ва­ни с приб­ли­зи­тел­но съ­щи­те неща, ко­ито ние днес изу­ча­ва­ме в Антропософията; и в под­хо­дя­щия мо­мент пог­ле­дът им се от­ва­рял и те ве­че мо­же­ли да виж­дат в ду­хов­ния свят. Обаче в древ­нос­т­та всич­ко то­ва не мо­же­ло да се пос­тиг­не по друг начин, ос­вен чрез спе­ци­ал­ни съ­от­но­ше­ния в чети­ри­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество: фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. Инициаторът или йе­ро­фан­тът - т.е. лицето, ко­ето от­го­ва­ря­ло за пос­ве­ще­ни­ето и раз­би­ра­ло не­ща­та - по­топя­вал кан­ди­да­та в ед­но състояние, по­доб­но на смърт-та, тра­ещо три дни и половина. Това ста­ва­ло по­ра­ди след­ни­те причини.

Когато в днеш­ния ста­дий на ево­лю­ци­ята чо­век заспива, не­го­ви­те фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло ос­та­ват в лег­лото, а Азът, за­ед­но с ас­т­рал­но­то тяло, на­пус­кат ця­ла­та етер­но­-фи­зи­чес­ка ор­га­ни­за­ция на човека. Тогава чове­кът не мо­же да въз­п­ри­ема ни­как­ви ду­хов­ни съ­би­тия око­ло се­бе си, за­що­то не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло все още не при­те­жа­ва ду­хов­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни за света, в кой­то чо­век пре­би­ва­ва до­ка­то спи, Едва след ка­то не­го­ви­те ас­т­рал­но тя­ло и Аз от­но­во се "вмъкнат" в не­го­ви­те фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, той за­почва да си слу­жи със сво­ите очи и уши, и да въз­п­ри­ема окол­ния фи­зи­чес­ки свят. Благодарение на обу­че­ние то си, кан­ди­да­ти­те за пос­ве­ще­ние мо­же­ха да из­г­раж­дат ду­хов­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни в сво­ето ас­т­рално тяло. А след прик­люч­ва­не­то на то­зи процес, нас­тъп­ва­ше не­об­хо­ди­мост от следното: всичко, ко­ето ас­т­рал­но­то тя­ло бе­ше при­ело в се­бе си, тряб­ва­ше да се "отпечата" в етер­но­то тя- ло, как­то фор­ми­те на един пе­чат се от­пе­чат­ват в чер­ве­ния восък. Имен- но до то­ва се свеж­да­ха нещата. Всяка под­го­тов­ка за пос­ве­щени­ето изис­к­ва­ше от чо­ве­ка да се вклю­чи в та­ки­ва вът­реш­ни процеси, ко­ито да ре­-

С ид­ва­не­то на Христос Исус та­зи про­це­ду­ра ста­на излишна. Подобният на смър­т­та сън, тра­ещ три дни и половина, бе­ше за­ме­нен от силата, ид­ва­ща от Христос Исус. Защото ние вед­на­га ще видим, че в Евангелието на Йоан се на­ми­рат мо­гъ­щи­те сили, бла­го­да­ре­ние на ко­ито днес ас­т­рал­но­то тя­ло - до­ри и ко­га­то етерно­то тя­ло е вът­ре във фи­зи­чес­ко­то тя­ло - при­те­жа­ва си­ла­та да "отпечата" там сво­ите пред­ва­ри­тел­ни пос­тижения. Но пре­ди то­ва тряб­ва­ше да се по­яви Христос Исус. Защото в по­-ран­ни­те епо­хи хо­ра­та не бя­ха та­ка напреднали, че да пре­на­сят в етер­но­то тя­ло сво­ите ас­т­рал­ни пос­ле­ди­ци от ме­ди­ти­ра­не­то и кон­цен­т­ра­цията.

В древ­ни­те Мистерии чес­то се из­вър­ш­ва­ше опи­са­ни­ят процес: Жрецът-инициатор по­та­пя­ше кан­ди­да­та в един дъл­бок сън, по­до­бен на смъртта; та­ка уче­ни­кът бе­ше раз­веж­дан из вис­ши­те светове, и ко­га­то жрецъ­т-­ини­ци­атор от­но­во го връ­ща­ше в не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, той се явя­ва­ше ве­че ка­то един сви­де­тел за ду­хов­ни­те све­то­ве чрез сво­ите лич­ни из­жи­вя­ва­ния там.

Всичко то­ва ста­ва­ше в на­й-­го­ля­ма тай­на и външ­ния свят не по­до­зи­ра­ше ни­що за про­це­си­те в древ­ни­те Мистерии. Чрез Христос Исус на мяс­то­то на ста­ро­то пос­ве­ще­ние тряб­ва­ше да из­г­рее но­во посвещение, и то бла­го­да­ре­ние на оне­зи сили, за ко­ито ще го­во­рим по-късно. Със ста­ра­та фор­ма на пос­ве­ще­ние тряб­ваше да се прик­лю­чи вед­нъж за винаги. Трябваше

Индивидуалността на Лазар тряб­ва­ше да бъ­де пос­ве­те­на по та­къв начин, че Лазар да се пре­вър­не в сви­детел за ду­хов­ни­те светове. Пред нас проз­ву­ча­ват думи, ко­ито са от из­к­лю­чи­тел­но го­ля­мо зна­че­ние в ези­ка на Ми- стериите: "И Господ оби­ча­ше Лазар". Какво оз­на­ча­ва в ези­ка на Мисте- риите "да обичаш" някого? Този из­раз под­с­каз­ва от­но­ше­ни­ето на уче­ник към учителя. Този, ко­го­то "Господ обичаше", е най-близкия, на­й-­дъл­бо­ко пос­ве­те­ния ученик. Христос сам пос­ве­ща­ва Лазар, и Лазар се из­п­ра­вя от гро­ба ка­то един посветен; гро­бът е мяс­то­то на не­го­во­то посвещение. Същият из­раз - "ко­го­то Господ обичаше" - неп­ре­къс­на­то се упот­ре­бя­ва по­-къс­но и за Йоан, или по­-доб­ре казано, за ав­то­ра на Йоановото Еван- гелие; за­що­то име­то "Йоан" не се произнася, а но­си­те­лят на име­то е тък­мо лю­би­ми­ят ученик, на ко­го­то се пре­пис­ва Йоановото Евангелие. Той е не друг, а въз­к­ре­се­ни­ят Лазар. С то­ва ав­то­рът на Йоановото Евангелие ис­ка да заяви: Всичко, ко­ето имам да кажа, го дъл­жа на посвещението, ко­ето при­ех от са­мия Господ.

Ето за­що ав­то­рът на Йоановото Евангелие яс­но раз­г­ра­ни­ча­ва това, ко­ето ста­ва пре­ди въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, от това, ко­ето ста­ва след въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар. Преди въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар, ние има­ме пред се­бе си един дре­вен посветен, кой­то е стиг­нал до поз­на­ни­ето за Духа, и под­чер­та­ва се, че не­го­во­то сви­де­телство е истинно. "Именно вър­ху на­й-­дъл­бо­ки­те неща, вър­ху Мистерията на Палестина го­во­ря аз, въз­к­ръс­налия; и аз мо­га да го­во­ря за тях са­мо след мо­ето възкресение."

Ето за­що в пър­ва­та част на Евангелието на Йоан има­ме сви­де­тел­с­т­во­то на ста­рия Йоан, а във вто­ра­та част - сви­де­тел­с­т­во­то на но­вия Йоан, ко­го­то сам Господ бе­ше посветил. Йоан и въз­к­ре­се­ни­ят Лазар са едно и съ­що лице. Едва се­га раз­би­ра­ме та­зи гла­ва в нейния ис­тин­с­ки смисъл. Йоан ис­ка­ше да каже: Аз се позо­ва­вам на мо­ето свръх­се­тив­но виждане, а не на мо­ите фи­зи­чес­ки възприятия; аз ви раз­каз­вам това, ко­ето ви­дях в ду­хов­ния свят, бла­го­да­ре­ние на посвещението, ко­ето по­лу­чих от Гос- пода.

И така, ха­рак­те­рис­ти­ка­та на Христос Исус, как­ва­то е тя в пър­ви­те гла­ви на Йоановото Евангелие вклю­чител­но до края на 10 глава, се опи­ра на

оно­ва познание, ко­ето би мо­гъл да при­те­жа­ва да­ден човек, кой­то още не е бил пос­ве­тен в на­й-­дъл­бо­кия сми­съл на ду­ма­та от са­мия Христос Исус.

Сега Вие ще кажете: Да, в те­зи лек­ции ние чух­ме дъл­бо­ки раз­съж­де­ния за Христос Исус, опис­ва­щи го ка­то въп­лъ­те­ния Логос, ка­то Светлината на све­та и т.н. - ето за­що не е чудно, че те­зи дъл­бо­ки ду­ми за Христос Исус са ка­за­ни още в пър­ви­те глави. Защото в древ­ни­те Мистерии Хри- стос Исус - а то­ва зна­чи он­зи Христос, кой­то тряб­ва­ше да се по­яви по­-къс­но - да­леч не бе­ше ед­но не­из­вес­т­но Същество. Всички Мистерии го­во­ре­ха за Него; за това, че ще се по­яви на Земята. Знаем, че древ­ни­те по- с­ве­те­ни са на­ри­ча­ни "пророци", за­що­то те мо­же­ха да пред­виж­дат бъде- щето. Ето за­що пос­ве­ще­ни­ята са има­ли за цел да вне­сат яс­но­та по един съ­щес­т­вен въпрос: Христос ще се яви на бъ­де­щото човечество. От всич­ко онова, ко­ето Йоан Кръстител мо­же­ше да знае още тогава, той стиг­на до истината, ко­ято го на­ка­ра да пророкува: онзи, за ко­го­то го­во­ре­ха Мистериите, се­га стои пред не­го в ли­це­то на Христос Исус.

А как са свър­за­ни нещата, как Кръстителят се от­на­ся към Христос, то­ва ще си обяс­ним най-добре, ако си от­го­во­рим на два въпроса.

Първият е: Как е пос­та­вен Йоан Кръстител в сво­ето време? А дру­ги­ят въп­рос ни от­п­ра­ща към изяс­ня­ва­нето на ня­кои под­роб­нос­ти от на­ча­ло­то на Йоановото Евангелие.

И така: Как е пос­та­вен Йоан Кръстител в сво­ето време? Кой всъщ­ност е Кръстителят? Той е един, кой­то - съ­що как­то и други, ко­ито са чу­ли не­що за пос­ве­ще­ни­ето - уз­на­ва ид­ва­не­то на Христос; но в съ­що­то време е единственият, ко­му­то се от­к­ри­ва ис­тин­с­ка­та тай­на за Христос Исус; че по­яви­ли­ят се е имен­но Христос.

Докато онези, ко­ито се на­ри­ча­ха "фарисеи" или с дру­ги имена, в Хрис- тос Исус виж­да­ха един човек, кой­то всъщ­ност се про­ти­во­пос­та­вя на тех­ния стар прин­цип на посвещение; в тех­ни­те очи той вър­ше­ше нещо, което тях­но­то кон­сер­ва­тив­но мис­ле­не не мо­же­ше да допусне. Именно за­що­то бя­ха консервативни, те нас­тояваха: Трябва да за­чи­та­ме ста­рия прин­цип на посвещение!

Ето противоречието, ко­ето е в ос­но­ва­та на тех­ния консерватизъм: неп­ре­къс­на­то да го­во­рят за бъ­де­щия Христос, а да се раз­ми­нат с не­го­во­то дейс­т­ви­тел­но появяване. И точ­но по­ра­ди та­зи причина, ко­га­то Христос Исус из­вър­ши пос­ве­ще­ни­ето на Лазар, те ви­дя­ха в то­зи акт ед­но по­тъп­к­ва­не на ста­ри­те мис­те­рий­ни традиции. "Този чо­век вър­ши мно­го зна- мения." С не­го не мо­жем да има­ме ни­що общо!

Според тях Христос из­да­ва Мистериите, той от­к­ри­ва пред на­ро­да това, ко­ето бе­ше длъж­но да ос­та­не заклю­че­но в дъл­бо­ки­те тай­ни на Мисте- риите. И чак се­га ние разбираме, че за тях то­ва на­ис­ти­на из­г­леж­да като

ед­но предателство, и че те тряб­ва­ше да се обя­вят сре­щу Христос. Ето за­що тук е пов­рат­на­та точка; за­почва го­не­ни­ето на Христос Исус.

Като ка­къв се пред­с­та­вя Йоан Кръстител в пър­ви­те гла­ви на Йоановото Евангелие?

Най-напред, ка­то човек, поз­на­ващ мис­те­рий­на­та същ­ност на Христос, кой­то тряб­ва­ше да дойде, и то толко­ва добре, че са­ми­ят ав­тор на Йоано- вото Евангелие мо­жа да пот­вър­ди всич­ко онова, ко­ето Йоан Кръсти тел ве­че знаеше, и за ко­ето се бе­ше убе­дил бла­го­да­ре­ние на фактите, в чи­ето об­съж­да­не ще прис­тъ­пим по-нататък.

Ние раз­б­рах­ме как­во оз­на­ча­ват пър­ви­те ду­ми от Евангелието на Йоан. Сега да на­со­чим вни­ма­ни­ето си към това, ко­ето се каз­ва за са­мия Йоан Кръстител. Нека да си пред­с­та­вим тек­с­та в не­го­вия въз­мож­но на­й-­то­чен превод. Досега пред нас проз­ву­ча­ха са­мо пър­ви­те ду­ми на Йоановото Евангелие.

„В на­ча­ло­то бе­ше Словото, и Словото бе­ше у Бога

и Бог бе­ше Словото

То бе­ше в на­ча­ло­то у Бога.

Всичко чрез Него ста­на и без Него не ста­на ни­що от онова, ко­ето е станало.

В Него има­ше живот, и жи­во­тът бе­ше свет­ли­на­та на човеците.

И Светлината све­ти В мрака, и мра­кът я не обзе.

Имаше един човек, пра­тен от Бога, име­то му Йоан.

Той дой­де за свидетелство, да сви­де­тел­с­т­ву­ва за Светлината, та Всички да по­вяр­ват чрез него.

Той не бе­ше Светлината, а бе­ше един сви­де­тел на Светлината.

Защото ис­тин­с­ка­та Светлина, ко­ято оза­ря­ва Всички човеци, тряб­ва­ше да дой­де В света.

В све­та беше, и съ­ве­тът чрез Него стана, но све­тът не Го позна.

Дойде /Словото/ В от­дел­ни­те чо­ве­ци (до Азовете човеци), но от­дел­ни­те чо­ве­ци (Азовете човеци) не Го приеха.

Но всич­ки ония, ко­ито Го приеха, мо­жа­ха чрез Него да ста­нат че­да Бо- жии.

Те,които по­вяр­ва­ха в Неговото име, се ро­ди­ха не от кръв, не от Волята на Плътта, ни­то от чо­веш­ката воля, а от Бога.

И Словото ста­на плът и жи­вя меж­ду нас, и ние чух­ме Неговото учение, уче­ни­ето на еди­но­род­ния Син на Отца, пъл­но с пре­да­ност и истина.

Йоан сви­де­тел­с­т­ву­ва­ше за Него, го­во­рей­ки ясно: Този беше, за Когото казах: След мен ще дой­де Този, Който бе­ше пре­ди мен. Защото Той съ­щес­т­ву­ва пре­ди мен.

И от Неговата пъл­но­та Всички ние при­ех­ме бла­го­дат въз благодат.

Защото Законът бе­ше да­ден чрез Мойсей, а бла­го­дат­та и ис­ти­на­та про­из­ля­зо­ха чрез Исуса Христа.

Бог ни­кой до­се­га не е Видял с очи­те си. Единородният Син, кой­то бе­ше В нед­ра­та на ми­ро­вия Отец, ста­на пред­во­ди­тел на то­ва Виждане." (1, 1-18)

Ето, те­зи са думите, ко­ито пре­да­ват приб­ли­зи­тел­но сми­съ­ла на пър­ви­те из­ре­че­ния от Евангелието на Йоан. Преди да прис­тъ­пим към тях­но­то изясняване, на­ла­га се да при­ба­вим още нещо. Като ка­къв ни се разкри­ва са­ми­ят Йоан Кръстител?

Вие помните, че фа­ри­се­ите бя­ха из­п­ра­ти­ли хора, ко­ито да уз­на­ят кой е Йоан Кръстител. При не­го дой­до­ха све­ще­ни­ци и левити, за да го питат, кой точ­но е той. А за­що той от­го­ва­ря по то­зи начин, ще ви­дим по­-на- татък. А се­га да се спрем на не­го­вия отговор. Той казва:

„ Аз съм гла­сът на Викащия в усамотение" (1, 23)

Точно те­зи ду­ми са за­пи­са­ни в Евангелието: "Аз съм гла­сът на ви­ка­щия в усамотение!" Буквално та­ка е за­пи­са­но там - "в усамотение", enth erhmv. На гръц­ки ду­ма­та "еремит" оз­на­ча­ва "самотният". И се­га ще раз- берете, че по­-п­ра­вил­но е да се казва: "Аз съм гла­сът на ви­ка­щия в уса- мотение", отколкото: "Аз съм гласът на ви­ка­щия в пустинята". Ние ще раз­бе­рем пър­ви­те из­ре­че­ния от Евангелието на Йоан мно­го по­-добре, ако не из­пус­ка­ме от пог­ле­да си характеристиката, ко­ято Йоан сам пра­ви на се­бе си. Защо Йоан Кръстител на­ри­ча се­бе си "гла­сът на ви­ка­щия в усамотение"?

В хо­да на развитието, през ко­ето чо­ве­чес­т­во­то минава, видяхме, че ис­тин­с­ка­та ми­сия на Земята, е раз­ви­ти ето на Любовта. Обаче тя е мис­ли­ма са­мо ако ид­ва ка­то доб­ро­во­лен дар от се­бе­съз­на­тел­ни чо­веш­ки ин­дивиди, а чо­ве­кът ов­ла­дя­ва своя Аз стъп­ка по стъпка, и Азът про­ник­ва в чо­веш­ка­та при­ро­да бав­но и пос­те­пенно. Ние знаем, че животните, ка­то такива, не при­те­жа­ват свой соб­с­т­вен Аз. Ако от­дел­ни­ят лъв би мо­гъл да ка­же "Аз", с то­ва би се раз­би­ра­ло не от­дел­но­то животно, а "гру­по­ви­ят Аз" в ас­т­рал­ния свят; всич­ки лъво­ве би­ха се об­ръ­ща­ли към не­го с ду­ма­та "Аз". Точно тук е го­ля­мо­то пре­дим­с­т­во на чо­ве­ка пред жи­вот­ните: той има свой ин­ди­ви­ду­ален Аз. Обаче ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят Аз под­ле­жи на бав­но и слож­но развитие. Човекът съ­що тръг­ва от един гру­пов Аз, от един Аз, кой­то пър­во­на­чал­но е при­над­ле­жал на ця­ла гру­па хора.

Ако мис­ле­но се вър­не­те на­зад към древ­ни­те народи, към древ­ни­те раси, нав­ся­къ­де ще установите, че първо­на­чал­но хо­ра­та са жи­ве­ели в мал­ки групи. Що се от­на­ся до гер­ман­с­ки­те народи, до­ри не е нуж­но да се връ­ща­ме мно­го да­леч в миналото. В съ­чи­не­ни­ята на Тацит е пре­дел­но ясно, че от­дел­ни­ят гер­ма­нец е за­висел мно­го по­ве­че от сво­ето племе, от­кол­ко­то от сво­ята индивидуалност. Отделният чо­век се усе­щал по­-с­ко­ро ка­то

Ние мо­жем да вник­нем в ня­кои неща, и осо­бе­но в ре­ли­ги­оз­ни­те из­точ­ни­ци и документи, са­мо ако сме на яс­но с тай­на­та на гру­по­ви­те души, на гру­по­ви­те Азове. При народите, ко­ито ве­че са стиг­на­ли до там, че тех- ни­те пред­с­та­ви­те­ли мо­гат да въз­п­ри­емат своя соб­с­т­вен Аз, съ­щес­т­ву­вал та­къв Аз, кой­то се прос­ти­рал над жи­ве­ещи­те по­ко­ле­ния не са­мо в про- странствен, но и във вре­менен смисъл. Днес чо­веш­ка­та па­мет е такава, че ин­ди­ви­дът мо­же да си спом­ни са­мо вре­ме­то на сво­ята младост. Но има­ше епохи, ко­га­то съ­щес­т­вува­ше друг вид па­мет и чо­ве­кът мо­же­ше да си спом­ня не са­мо сво­ите дела, но и де­ла­та на своя баща, на своя дядо, ся­каш те са не­го­ви соб­с­т­ве­ни дела. Паметта се прос­ти­ра­ше да­леч на­зад в рам­ки­те на кръв­но­то род­с­т­во и сти­га­ше до на­й-­да­леч­ни­те прародители, чи­ято кръв те­че­ше през поколенията. Паметта бе­ше свърза­на с кръв­та и се пре­на­ся­ше от по­ко­ле­ние на по­ко­ле­ние в про­дъл­же­ние на сто­ти­ци години. Един да­лечен по­то­мък смя­та­ше де­ла­та и мис­ли­те на сво­ите пра­ро­ди­те­ли за свои соб­с­т­ве­ни де­ла и мисли, и се об­ръща­ше към тях, на­зо­ва­вай­ки ги "Аз", ся­каш се об­ръ­ща към са­мия се­бе си.

Следователно, чо­век не се усе­ща­ше зат­во­рен меж­ду раж­да­не­то и смър- тта, а се из­жи­вя­ва­ше ка­то зве­но от нас­лед­с­т­ве­на­та връзка, в чий­то цен­тър сто­еше прародителят. Опората на Азът се свеж­да­ше тък­мо в това, че чо­век мо­же­ше да си спом­ня де­ла­та и мис­ли­те на своя баща, дя­до и т.н. Навремето то­зи факт е ос­та­вил от­пе­ча­тък и в начина, по кой­то са би­ли да­ва­ни имената. Синът си спом­ня­ше не са­мо за сво­ите соб­с­т­ве­ни дела, но и за те­зи на бащата, дя­до­то и т.н. Паметта се прос­ти­ра­ше да­леч на­зад през поколенията. Всичко, ко­ето па­мет­та об­г­ръ­ща­ше по то­зи начин, в древ­нос­т­та се на­ри­ча­ше нап­ри­мер "Ной", или "Адам" и т.н. С те­зи име­на бя­ха на­зо­ва­ва­ни не от­дел­ни­те хора, а Азовете, ко­ито съх­ра­ня­ва­ха па­мет­та в про­дъл­же­ние на сто­ти­ци години. Тази тай­на е скри­та и зад име­на­та на патриарсите. Защо пат­ри­ар­си­те жи­ве­еха тол­ко­ва дълго? В древ­нос­т­та ни­ко­му не би до­ри хрум­на­ло да на­зо­ве с ед­но име от­дел­ния човек, на­ми­ращ се между раж­да­не­то и смъртта. Името "Адам" се за­паз­ва­ше в про­дъл­же­ние на сто­ти­ци го­ди­ни в об­ща­та па­мет на хората, имен­но за­що­то прос­т­ран­с­т­ве­ни­те и вре­ме­ви ог­ра­ни­че­ния изоб­що не вли­за­ха в съ­об­ра­же­ние при ста­рия начин, по кой­то се да­ва­ха лич­ни­те имена.
Ето как, бав­но и постепенно, от­дел­ни­ят чо­веш­ки Аз се ос­во­бож­да­ва от гру­по­ва­та душа, от гру­по­вия Аз; бав­но и пос­те­пен­но чо­ве­кът ид­ва до съз­на­ни­ето за своя ин­ди­ви­ду­ален Аз. По-рано той усе­ща­ше своя Аз ка­то при­над­ле­жащ на племето, на гру­па­та хора, с ко­ито е кръв­но свързан, ка- к­то в пространството, та­ка и във времето; от­тук и изразът" "Аз и Отец Авраам сме едно!", с дру­ги думи, Аз и Авраам сме един Аз. Така от­дел­ни­ят чо­век се усе­ща­ше ка­то под­с­ло­нен в ед­на общност, за­що­то във ве­ни­те на всич­ки пред­с­та­ви­те­ли на да­ден народ, те­че об­ща кръв. Обаче раз­ви­ти­ето напредва. Назрява времето, ко­га­то всред те­зи на­ро­ди чо­ве­ци­те тряб­ва­ше да усе­тят сво­ите от­дел­ни Азове.

Мисията на Христос се със­то­еше в следното: да пре­дос­та­ви на чо­ве­ци­те това, от ко­ето се нуждаят, за да се чув­с­т­ват си­гур­ни в то­зи единичен, ин­ди­ви­ду­ален Аз. Така след­ва да раз­би­ра­ме и думите, ко­ито ина­че е твър­де лес­но да бъ­дат преиначени: "Който не на­пус­не же­на и деца, ба­ща и майка, брат и сестра, той не може да бъ­де Мой ученик" (Марк. 10, 29). Това из­ре­че­ние да­леч не тряб­ва да се раз­би­ра в три­ви­ал­ния смисъл, че ня­ко­му се да­ва съвет, да на­пус­не сво­ето семейство. Тук ста­ва ду­ма за друго: Вие тряб­ва да по­чувствате, че все­ки от вас е един ин­ди­ви­ду­ален Аз и че то­зи ин­ди­ви­ду­ален Аз е ед­но ця­ло с ду­хов­ния Отец, кой то е нав­ся­къ­де в света. По-рано ста­ро­за­вет­ни­ят чо­век казваше: "Аз и Отец Авраам сме едно, за­що­то Азът се кре­пе­ше на кръв­но­то родство. Сега Азът тряб­ва да се ос­во­бо­ди от ог­ра­ни­че­ни­ята на кръв­но­то род­с­т­во и да се обър­не към ду­хов­ни­те пър­воп­ри­чи­ни на Космоса. Кръвното род­с­т­во ве­че не мо­же да бъ­де ни­как­ва гаранция, че чо­ве­кът при­над­ле­жи на ед­на общност; га­ран­ци­ята е в поз­на­ни­ето за чис­то ду­хов­ния прин­цип на От- ца, в кой­то всич­ки сме ед­но цяло.

И така, Евангелието на Йоан се об­ръ­ща към нас и ни казва, че от Хрис- тос ид­ва ве­ли­ки­ят Импулс, от кой­то чо­век се нуждае, за да се по­чув­с­т­ва си­гу­рен и ве­чен в своя ин­ди­ви­ду­ален Аз. Точно тук е об­ра­тът от ста­ри те към но­ви­те отношения; ста­ри­те връз­ки меж­ду хо­ра­та се ос­но­ва­ва­ха на гру­по­ва­та душевност, къ­де­то от­дел­ни­ят Аз е слят с дру­ги­те Азове и не чув­с­т­ву­ва яс­но ни­то се­бе си, ни­то дру­ги­те Азове, а е под въздейс­т­ви­ето и зак­ри­ла­та на об­ща­та кръв, под зак­ри­ла­та на на­род­нос­т­ния Аз, на пле­мен­ния Аз.

Следователно, как тряб­ва­ше да се чув­с­т­ву­ва един Аз, кой­то бе­ше уз­рял до та­ка­ва степен, че ве­че не мо­жеше да усе­ща връз­ка­та с дру­ги­те ин­ди­ви­ду­ал­ни лич­нос­ти на гру­по­ва­та душа? Как тряб­ва­ше да се чув­с­т­ва ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят Аз в ед­на епоха, за ко­ято мо­же­ше да се твърди: Днес съп­ри­над­леж­нос­т­та към дру­ги­те личности, към дру­ги­те Азове, не пред­с­тав­ля­ва ве­че ни­как­ва жи­тейс­ка истина; оба­че те­пър­ва тряб­ва да дойде

Този, кой­то ще да­де на ду­ша­та ду­хов­ния хляб на живота, та­ка че ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят Аз да по­лу­чи сво­ята ис­тин­с­ка храна.

Индивидуалният Аз тряб­ва­ше да се чув­с­т­ва из­вън­ред­но са­мо­тен и пред­шес­т­ве­ни­кът на Христос ще­ше да потвърди: Аз съм един Аз, кой­то е от­къс­нат и из­вън­ред­но самотен. И тък­мо за­що­то се на­учих да бъ­да само- тен, се усе­щам и ка­то пророк, на ко­го­то - в уса­мо­те­ние - Азът да­ва ис­тин­с­ка­та ду­хов­на храна.

Ето за­що Йоан Кръстител на­ри­ча се­бе си "ви­ка­щи­ят в усамотение", с дру­ги ду­ми той ве­че е са­мот­ни­ят Аз, от­къс­на­ти­ят от гру­по­ва­та ду­ша Аз, ус­т­ре­мен към това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва из­точ­ник на си­ли за ин­ди­ви­дуалния Аз. "Аз съм гла­сът на ви­ка­щия в усамотение." Тук ние от­но­во чу­ва­ме дъл­бо­ка­та тайна: Всеки ин­диви­ду­ален чо­веш­ки Аз е пре­дос­та­вен из­ця­ло на се­бе си; Аз съм гла­сът на он­зи Аз, кой­то е от­къс­нат от други­те и тър­си сво­ята ис­тин­с­ка опора, вър­ху ко­ято мо­же да зас­та­не ка­то един нов, ос­во­бо­ден Аз. Едва се­га раз­би­ра­ме думите: "Аз съм гла­сът на ви­ка­щия в усамотение."

За да раз­бе­рем съв­сем точ­но оп­ре­де­ле­ни мес­та от Евангелието на Йоан, тряб­ва да вник­нем по­не мал­ко в начина, по кой­то ня­ко­га са би­ли да­ва­ни лич­ни­те име­на и въ­об­ще наименованията. Това не е ста­ва­ло та­ка абст- рактно, как­то ста­ва днес. И ако тъл­ку­ва­те­ли­те на Библията се за­мис­лят по­не до­ня­къ­де вър­ху зна­че­ние то на то­зи факт, щя­ха да ни бъ­дат спес­те­ни мно­го от три­ви­ал­ни­те обяс­не­ния на еван­гел­с­ки­те текстове. Вече посочих, че ко­га­то Христос казва: "Аз съм Светлината на света", с то­ва прак­ти­чес­ки се разбира, че Той пръв да­де им­пул­са за всичко, ко­ето стои зад ду­ми­те "Аз-съм". Ето за­що нав­ся­къ­де в пър­ви­те глави, къ­дето сре­ща­ме "Аз-съм", то­зи из­раз тряб­ва да бъ­де спе­ци­ал­но подчертан. В древ­нос­т­та всич­ки име­на и наз­ва­ния са упот­ре­бя­ва­ни в из­вес­тен сми­съл аб­со­лют­но ре­ал­но и в съ­що­то вре­ме - дъл­бо­ко символно.

Тук чес­то въз­ник­ват ог­ром­ни грешки, и то в две ос­нов­ни направления. При ед­но по­вър­х­нос­т­но раз­г­леж­дане, ня­кой би мо­гъл да каже: Да, спо­ред то­зи въз­г­лед мно­го от не­ща­та се при­емат символно, оба­че ние не ис­ка­ме да се до­ве­рим на по­доб­но тълкуване, при ко­ето всич­ко се тре­ти­ра са­мо от­към сим­вол­на­та му страна, за­що­то в то­зи слу­чай ис­то­ри­чес­ки­те биб­лейс­ки съ­би­тия прос­то се подминават! А онези, ко­ито ня­мат ни­ка­къв усет за ис­то­ри­чес­ки­те събития, мо­гат да кажат: Всичко то­ва са са­мо символи!

Но хора, ко­ито го­во­рят по та­къв начин, не раз­бират ни­що от Еванге- лието. Символното тъл­ку­ва­не не от хвър­ля ис­то­ри­чес­ка­та действител- ност; тук тряб­ва да изтъкнем, че езо­те­рич­но­то обяс­не­ние об­х­ва­ща как­то ис­то­ри­чес­ки­те факти, та­ка и това, ко­ето до­ба­вя­ме към тях, за­що­то - до­кол­ко­то са имен­но ис­то­ри­чес­ки - те оз­на­ча­ват и не­що мно­го повече.

Едновременното сим­вол­но и ис­то­ри­чес­ко разглеждане, а не са­мо ед­но­то или другото, до то­ва се свеж­да ис­тин­с­ко­то тъл­ку­ва­не на Евангелията. И така, ние ще се убедим, че при всич­ки събития, Йоан или ав­торът на Йоановото Евангелие, всъщ­ност има свръх­се­тив­ни възприятия, и на­ред със съ­би­ти­ята виж­да от­к­рове­ни­ята на дъл­бо­ки ду­хов­ни истини. Пред пог­ле­да си той има ис­то­ри­чес­кия об­раз на Кръстителя, вник­ва в то­зи образ; но в съ­що­то вре­ме ре­ал­ни­ят ис­то­ри­чес­ки об­раз се прев­ръ­ща за не­го в сим­вол на всич­ки чо­веци, ко­ито в она­зи епо­ха бя­ха ве­че приз­ва­ни да из­г­ра­дят Аза в се­бе си; ма­кар и те да бя­ха са­мо на път да го сторят; човеци, за ко­ито Светлината на све­та мо­же­ше да проб­лес­не в ин­ди­ви­ду­ал­ния Аз, но не и онези, ко­ито все още не бя­ха в със­то­яние да раз­бе­рат Светлината в своя мрак.

Всичко, ко­ето се про­явя­ва в Христос Исус ка­то Живот, Светлина и Ло- гос, ви­на­ги е съ­щес­т­ву­ва­ло в света, са­мо че не мо­же­ше да бъ­де раз­б­ра­но от нап­ред­ва­щи­те в сво­ята ево­лю­ция чо­веш­ки индивиди. Светлината ви­на­ги е би­ла тук. Защото ако Светлината не бе­ше тук, изоб­що не би въз­ник­на­ла и пър­во­на­чал­на­та го­товност за из­г­раж­да­не­то на Азът. На Ста- рата Луна от днеш­ния чо­век са съ­щес­т­ву­ва­ли са­мо фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло; за ни­ка­къв Аз не мо­же да ста­ва и дума. Само за­що­то Светлината беше пре­об­ра­зе­на по един спе­ци­фи­чен за Зе- мята начин, тя съб­ра не­об­хо­ди­ма­та сила, за да въз­п­ла­ме­ни ин­диви­ду­ал­ни­те Азове и да ги тлас­не към ед­но бавно, пос­те­пен­но развитие: "Свет- лината све­ти в мра­ка и мра­ка не я обзе" (1, 5). "Светлината дой­де в от­дел­ни­те човеци", в Азовите човеци; за­що­то Азовите чо­ве­ци изобщо не би­ха мог­ли да възникнат, ако тя не бе­ше се вля­ла в тях чрез Логоса. "Обаче Азовите чо­ве­ци не я приеха". Приеха я са­мо от­дел­ни личности, посветените, а те ви­на­ги са би­ли на­ри­ча­ни "че­да Божии", за­що то има­ха поз­на­ни­ето за Логоса, Светлината и Живота, и ви­на­ги мо­же­ха да сви­де­тел­с­т­ву­ват за тях. Малцина бя­ха тези, ко­ито има­ха поз­на­ние за ду­хов­ни­те све­то­ве още от вре­ме­то на древ­ни­те Мистерии. Следователно, как­во жи­ве­еше в те­зи личности? В тях жи­ве­еше - и то на­пъл­но съз­на­тел­но - онова, ко­ето пред­с­тавля­ва веч­на­та същ­ност на човека. Те ве­че пре­ду­се­ща­ха ве­ли­ки­те ду­ми "Аз и Отец сме едно" (10, 30), а именно, че Аз и ­
вели­ка­та Първопричина сме едно! И на­й-­дъл­бо­ко­то откровение, ко­ето но­се­ха в сво­ето съз­нание, с дру­ги ду­ми тех­ния Аз, те има­ха не от сво­ите родители, а от Посвещението си в ду­хов­ния свят. Не от кръв­та и от плътта, не от во­ля­та на ба­ща­та или майката, а "от Бога", т.е. от ду­хов­ния свят.

Тук Вие има­те пра­вил­но тъл­ку­ва­не на Евангелието, спо­ред което, въп­ре­ки че има­ха им­пул­са да ста­нат Азови човеци, по­-го­ля­ма част от хо­ра­та не при­еха Светлината; тя сле­зе до гру­по­вия Аз, но от­дел­ни­те инди­ви­ди не я приеха. Обаче онези, ко­ито я при­еха - а те бя­ха мал­ци­на - мо­жа­ха да се пре­вър­нат чрез нея в "че­да Божии"; те по­вяр­ва­ха в нея, те се ро­ди­ха "от Бога" чрез Посвещението. Сега кар­ти­на­та ста­ва ясна. Но за да мо­гат всич­ки Земни жи­те­ли да поз­на­ят Бога със сво­ите фи­зи­чес­ки сетива, Той тряб­ва­ше да се появи на Земята по та­къв начин, че да бъ­де ви­дян с фи­зи­чес­ки­те очи, а то­ва оз­на­ча­ва­ше да при­еме об­раз от плът и кръв, за­що­то са­мо под та­зи фор­ма Той мо­же­ше да бъ­де ви­дян от фи­зи­чес­ки­те очи. По-рано мо­же­ха да Го виж­дат са­мо пос­ве­те­ни­те в Мистериите; сега, за­ра­ди спа­се­ни­ето на всички, той тряб­ва­ше да се появи в плът и кръв. "Словото или Логосът ста­на плът" (1, 14). Така ав­то­рът на Йоановото Евангелие свър­з­ва ис­то­ри­чес­ко­то по­явя­ва­не на Христос Исус с ця­ла­та ево­лю­ция на света. "Ние чух­ме Неговото уче­ние - учени­ето на еди­но­род­ния Син и Отца" (1, 14) Какво пред­с­тав­ля­ва то­ва учение? По ка­къв на­чин са ро­де­ни дру­ги­те хора?

През древ­ни­те времена, ко­га­то са на­пи­са­ни Евангелията, "двоеродни" са на­ри­ча­ли онези, ко­ито се раж­дат чрез смес­ва­не­то на ба­щи­на­та и май­чи­на­та кръв. А всичко, ко­ето се раж­да не от плът и кръв, не от чо­вешки­те намерения, е "ро­де­но от Бога"; то е "единородно". Онези, ко­ито по­-ра­но се на­ри­ча­ха "че­да Божии", ви­на­ги бя­ха в из­вес­тен сми­съл "единородни", и уче­ни­ето за Сина Божи е уче­ние за "единородния". Физичес­ки­ят чо­век е "двоероден", а ду­хов­ни­ят чо­век е "единороден". Този из­раз не оз­на­ча­ва примерно, че да ден чо­век се раж­да "в се­бе си", не, еди­но­ро­ден е про­ти­во­по­лож­но на двоероден. С дру­ги думи, ос­вен фи­зичес­ко­то раж­да­не чо­век мо­же да ми­не съ­що и през ед­но ду­хов­но раждане, да се съ­еди­ни с Духа; раждане, чрез ко­ето той ста­ва единороден, дете, или Син на Бога.

Такова уче­ние мо­же­ше да бъ­де чу­то на­й-­нап­ред от Този, в кой­то Сло- вото ста­на плът. Едва Той пре­вър­на то­ва уче­ние в об­що достояние, "уче­ни­ето за еди­но­род­ния Син на Отца, пъ­лен с пре­да­ност и истина". Тук ду­ма­та "преданост" тряб­ва да се пре­ве­де в по­-дъл­бок смисъл, за­що­то не­ща­та се от­на­сят до един про­цес на раж­да­не и от­де­ля­не от Бога, ка­то в съ­що­то вре­ме чо­век ос­та­ва свър­зан с Него и ос­во­бо­ден от вся­как­ви илю- зии. Илюзиите ид­ват от "двоераждането" и об­ри­чат чо­ве­ка на се­тив­ни заблуди, за раз­ли­ка от уче­ни­ето за истината, ко­ето в ли­це­то на Христос

И се­га ид­ва ред на мно­гоз­на­чи­тел­ни­те думи: "За-щото от Неговата пъл­но­та всич­ки ние при­ех­ме бла­го­дат връз благодат" (1, 16). Много хора, на­ри­чай­ки се християни, ми­на­ват пок­рай ду­ма­та "пълнота", без да вни- кват в нейния дъл­бок и то­чен смисъл. На гръц­ки език "пълнота" се на­ри­ча "плерома". И в Евангелието на Йоан е записано: "Защото от "плеро- ма" всич­ки ние при­ех­ме бла­го­дат връз благодат!" Вече казах: вся­ка ду ма от Евангелието на Йоан, ако изоб­що ис­ка­ме да я разберем, тряб­ва да бъ­де пре­тег­ле­на ка­то на зла­тар­с­ка везна. Защото, как­во всъщ­ност оз­на­ча­ва "плерома", "пълнота"? В та­зи ду­ма мо­же да вник­не са­мо този, кой- то знае, че в древ­ни­те Мистерии под "плерома" или "пълнота" се е раз­би­ра­ло не­що съв­сем определено. За що­то то­га­ва ве­че се про­по­вяд­ва­ше учението, спо­ред ко­ето ед­но от ду­хов­ни­те Същества, на­ре­че­ни Елохими, пос­тиг­на­ли сво­ята бо­жес­т­ве­на сте­пен по вре­ме на Старата Луна, се от­де­ли от останалите: Един от Елохи­ми­те ос­та­на на Луната и от­там от­ра­зя­ва­ше към Земята си­ла­та на Любовта, до­ка­то чо­ве­ци­те уз­ре­ят дос­та­тъч­но за Светлината на дру­ги­те шест Елохими. Така в ми­на­ло­то са раз­ли­ча­ва­ли Яхве, от­дел­ния Бог, отразителя, от ос­та­на­ли­те шест Елохими в тях­на­та "пълнота" или "плерома". Но по­не­же под об­що­то съз­нание за Слън- чевия Логос се раз­би­ра Христос, тряб­ва­ше - ко­га­то бе­ше не­об­хо­ди­мо да се на­со­чи вни­ма­ни­ето към Него - да се го­во­ри за "пълнотата" на Бого- вете. Точно та­зи дъл­бо­ка ис­ти­на се крие зад думите: "Защото от пле­ро­ма при­ех­ме всич­ки ние бла­го­дат връз благодат."

Сега не­ка да се вър­нем на­зад в епо­ха­та на гру­по­ви­те души, ко­га­то от­дел­ни­ят чо­век усе­ща­ше своя Аз ка­то гру­пов Аз. Нека да се за­мис­лим ка­къв со­ци­ален по­ря­дък оп­ре­де­ля­ше гру­по­вия живот. Човеците, до­кол­кото те бя­ха ви­ди­ми човеци, жи­ве­еха ка­то от­дел­ни индивиди. Но по­не­же не усе­ща­ха се­бе си ка­то от­дел­ни индивиди, те все още не мо­же­ха да раз­г­ръ­щат Любов-та в нейния дъл­бок и вът­ре­шен смисъл. Индивидът оби­ча другия, за­що­то меж­ду тях има кръв­но родство. През оне­зи вре­ме­на кръв­но­то род­с­т­во е в ос­но­ва­та на вся­ка любов. Любовта ца­ри пре­ди всич­ко всред
род­с­т­ве­ни­ци­те по кръв, и вся­ка любов, ко­ято не е по­лова любов, съ­що про­из­ли­за от кръв­но­то родство. Хората все по­ве­че и по­ве­че тряб­ва да се ос­во­бож­да­ват от та­зи лю­бов на гру­по­ва­та ду­ша и да пос­ти­гат Любовта ка­то един вид сво­бо­ден дар на Азът. В края на Земно­то раз­ви­тие хо­ра­та ще са стиг­на­ли до там, че тех­ни­ят са­мос­то­яте­лен Аз ще по­раж­да дъл­бо­ко в се­бе си импулса, да вър­ши това, ко­ето е пра­вил­но и добро. Именно за­що­то Азът при­те­жа­ва то­зи импулс, той върши това, ко­ето е пра­вил­но и добро. И ед­ва ко­га­то Любовта ще бъ­де тол­ко­ва одухотворена, че ни­кои ня­ма да ис­ка да след­ва ня­ка­къв друг импулс, ще се из­пъл­ни това, ко­ето Христос Исус ис­ка­ше да вне­се в света. Защото ед­на от тай­ни­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то е тази, че то учи: "Погледнете Христос и се из­пъл­вай­те със сила­та на Неговия образ, опи­тай­те се да Го следвате; и то­га­ва ва­ши­ят сво­бо­ден Аз ня­ма да има нуж­да от ника­къв закон, за­що­то - ка­то ед­но сво­бод­но съ­щес­т­во - ще по­раж­да в сво­ите дъл­би­ни са­мо онова, ко­ето е пра­вил­но и добро". Така Христос се явя­ва ка­то но­си­тел на им­пул­са за ос­во­бож­да­ва­не от закона. Доброто ще бъ­де вър­ше­но не по си­ла­та на за- кона, а по си­ла­та на Любовта, жи­ве­еща в чо­веш­ка­та душа.

Обаче, за да се раз­вие докрай, то­зи им­пулс се нуж­дае от це­лия пла­не­та­рен ци­къл на Земята. Началото му бе­ше пос­та­ве­но от Христос Исус и об­ра­зът на Христос ви­на­ги ще бъ­де силата, ко­ято ще въз­пи­та­ва чо­ве­ци те. Докато те не бя­ха още дос­та­тъч­но напреднали, за да при­емат в се­бе си са­мос­то­ятел­ния Аз и съ­щес­т­вува­ха ка­то чле­но­ве на ед­на група, тех­ни­ят со­ци­ален по­ря­дък тряб­ва­ше да се ръ­ко­во­ди от един вън­шен за кон. Но в мно­го неща, до­ри и днес, хо­ра­та не са се из­диг­на­ли над гру­по­вия Аз. В кол­ко мно­го не­ща съв­ремен­ни­ят чо­век не е свободно, а гру­по­во същество! Свободният чо­век - на оп­ре­де­ле­на сте­пен от езо­те­рично­то обучение, той се на­ри­ча "безотечествен" - е все още са­мо един идеал! Само този, кой­то доб­ро­вол­но се вклю­чи във все­об­ща­та ми­ро­ва еволю- ция, ста­ва ин­ди­ви­ду­ален и прес­та­ва да се ръ­ко­во­ди от закона. В Христо- вия Принцип е вло­же­но и пре­одо­ля­ва­не­то на закона: "Защото Законът бе да­ден чрез Мойсей, а благо­дат­та чрез Христос" (1, 17). В хрис­ти­ян­с­ки сми­съл под бла­го­дат се раз­би­ра ду­шев­на­та спо­соб­ност да се вър­ши доб­ро по вът­ре­шен подтик. Благодатта и поз­на­ва­ема­та по вът­ре­шен път истина, ид­ват чрез Христос. Вие виждате, кол­ко дъл­бо­ко свър­за­на е та­зи ми­съл с ця­ла­та ево­лю­ция на човечеството.

В пре­диш­ни­те епо­хи онези, кон­то бя­ха посвещавани, мо­же­ха да из­г­раж­дат в се­бе си по-висши, ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни органи. Никой по­-ра­но не бе­ше виж­дал Бога с фи­зи­чес­ки­те си очи. Единородният Син, оби­та­ващ вът­ре в Отца, е първият, кой­то ни до­веж­да до там, да виж­да­ме един Бог по съ­щия начин, по кой то Земните жи­те­ли виж­дат за­оби­ка­ля­щия ги свят, с по­мощ­та на зем­ни­те сетива. По-рано Бог ос­та­ва­ше не видим. На
хо­ра­та Той се от­к­ри­ва­ше по свръх­се­ти­вен на­чин в мис­те­рий­ни­те цент- рове. Сега оба­че Бог стана един се­тив­но­-­ис­то­ри­чес­ки факт, ед­но тя­ло от плът и кръв. Точно то­ва се раз­би­ра под думите: "Бог никой до­се­га не е видял. Единородният Син, кой­то бе­ше в ло­но­то на ми­ро­вия Отец, ста­на ръ­ко­во­ди­тел на този вид виждане" (1, 18). Той до­ве­де хо­ра­та дотам, да въз­п­ри­емат един Бог със сво­ите зем­ни сетива.

И така, ние виж­да­ме как­во ог­ром­но зна­че­ние при­да­ва Йоановото Еван- гелие на ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие в Палестина, и с как­ви точни, стег­на­ти ду­ми е опи­са­но всичко. Ако ис­ка­ме да си пос­лу­жим с те­зи ду­ми за раз­би­ра­не­то на езо­те­рич­но­то християнство, тряб­ва да ги теглим, как­то ве­че казах, на зла­тар­с­ки везни. В след­ва­щи­те лек­ции ще се убедим, че еван­ге­лис­тът про­дъл­жа­ва та­зи те­ма и съ­щев­ре­мен­но показва, че Христос е пред­во­ди­тел не са­мо на хората, свър­за­ни с гру­по­ва­та душа, но че Той ид­ва към все­ки от­де­лен чо­век, за да пре­дос­та­ви на не­го­вия ин­ди­ви­ду­ален Аз Своя бо­жес­т­вен Импулс.

Естествено, кръв­но­то род­с­т­во остава, но към не­го се при­ба­вя ду­хов­ни­ят тре­пет на Любовта. Импулсът за та­зи Любов, ко­ято се раз­г­ръ­ща от един сво­бо­ден Аз към друг сво­бо­ден Аз, ид­ва от Христос. За нав­лез­лия в пос­ве­ще­ни­ето човек, все­ки нов ден от­к­ри­ва но­ва истина. А на тре­тия ден се от­к­ри­ва ед­на осо­бе­но важ­на истина: в раз­ви­ти­ето на Земята ид­ва мо- мент, ко­га­то свър­за­на­та с кръв­та ма­те­ри­ал­на лю­бов за­поч­ва все по ве­че и по­ве­че да се одухотворява. Ето събитието, ко­ето наг­лед­но по­каз­ва пре­хо­да от кръв­но­род­с­т­ве­на­та лю­бов към ду­хов­на­та Любов. С то­ва са свър­за­ни и мно­гоз­на­чи­тел­ни­те ду­ми на Христос Исус: Идва вре­ме, ко­ето е Моето време, и то­га­ва на­й-­важ­ни­те не­ща ще се вър­шат не от хора, свър­за­ни с кръв­но­то родство, а от индивидуални, сво­бод­ни същества. Обаче то­ва вре­ме те­пър­ва ще дойде.

Сам Христос, кой­то да­ва то­зи Импулс, каз­ва по един друг, ва­жен повод, че спо­ме­на­ти­ят иде­ал ще се осъщес­т­ви някога, но че не­го­во­то вре­ме още не е дошло. На сват­ба­та в Кана Галилейска, ко­га­то Майка Му, ко­ято е там, Го под­кан­ва да нап­ра­ви не­що за човечеството, Той про­ро­чес­ки за­гат­ва за но­во­то време. Тя е права, ко­га­то Му да­ва по­вод да из­вър­ши не­що важ­но за хората. Но Той отговаря: Да, но това, ко­ето днес ние мо­жем да извършим, е все още свър­за­но с кръв­ни­те връзки, с от­но­ше­ни­ето меж­ду "мен" и "теб", за­щото "мо­ето вре­ме още не е дошло" (2,4). Епоха- та на са­мос­то­ятел­ния чо­веш­ки Аз оба­че ид­ва и то­ва е под­черта­но в раз­ка­за за сват­ба­та в Кана Галилейска. Майката казва: "ви­но нямат" (2, 3), а Исус отговаря: "Това е нещо, ко­ето все още е свър­за­но с "мен" и "те­б"­;мо­ят час още не е дошъл." Този текст от Евангелието има от­но­ше­ние към ед­на го­ля­ма тайна. Но как­то и в мно­го дру­ги случаи, тек­с­тът е гру­бо изопачен. Думите: "Жено, как­во имаш ти с Мен?", тряб­ва да се пре­ве­дат

За го­ля­ма част от това, ко­ето днес се на­ри­ча хрис­ти­ян­с­т­во и се по­зо­ва­ва на Евангелието, тряб­ва да пос­тавим въпроса: Имат ли те­зи хо­ра всъщ­ност Евангелието? Защото не­ща­та опи­рат тък­мо до това, да има­ме Еван- гелието. А при един тол­ко­ва дъл­бок ре­ли­ги­озен документ, ка­къв­то е Евангелието на Йоан, важ­но­то е на­й-­ве­че да пре­тег­лим вся­ка ду­ма ка­то на зла­тар­с­ка вез­на и да вник­нем в ней­на­та ис­тин­с­ка стойност.