Изгревът на Запада: Европа на нациите – резултати от масовата преса

Изгревът на Запада: Европа на нациите – резултати от масовата преса
Между 932 и 953 г. по време на династията Тан в Китай разработената от будистки мисионери нова печатарска технология на ксилографията и словослагателството се доусъвършенства, включително с помощта на имперската протекция и с държавни средства, което довежда до изработването на първата в света печатарска машина – принципно същата, за която в Европа погрешно се смята, че е изобретение на Гутенберг. Много по-късно, в апогея на европейския Ренесанс, западни мисионери и мореплаватели отнасят такива китайска печатарски преси в Европа. Оказва се, че Гутенберг просто ги е адаптирал за печатане с латински букви вместо с йероглифи.
Но след първата отпечатана от Гутенберг Библия (1455 г.), европейският свят изцяло, и революционно, се променя. Следващите няколко десетилетия са истински духовен бум - на книгопечатането, на глада за книги и за знание и образование, на грамотността сред все повече представители на населението. Тя се превръща в повече от мода – в дух на времето на масовото разпространение на знания, на вести и на актуална информация – чрез печатни книги, сборници, списания, листовки и вестници. В известен смисъл епохата на Ренесанса се дължи на печатните книги. „Хуманизмът на Ренесанса – пиеше в това отношение Франсоа Бродел – е под знака на тези прочити, на тези непрекъснати разговори [с новооткритите чрез печата древни автори]; Рабле, Монтен са хуманисти в този смисъл; техните книги го казват, изобилстващи от спомени за четене…“ (Бродел 2014: 419). По думите на класическия френски историк Жул Мишле, по това време „печатарската преса е светият кивот“ и всички революции са свързани с печатарите:
Печатарската преса е светият кивот. (...) Омир е отпечатан през 1488 г., Аристотел – през 1498 г., а Платон – през 1512 г. (...) Онези, които се заели с този труд, били обзети от религиозна страст и неописуемо нетърпение. (...) Печатари, коректори, издатели – всеки забравил що е сън; и всички постоянно се молели на Бога да успеят в начинанието си. (...) Истинската Мека на тази нова религия били не толкова Майнц и Страсбург, колкото Венеция, Базел и Париж – тъкмо там след къртовски труд (...) успяват да издадат така трудната за тълкуване библия на философията – Платон (...) Аристотел – великата енциклопедия на Античността (...) Ватабл – градът, който през 1300 г. отне на евреите техните ръкописи, за да ги унищожи, същият този град сега ги печата и издава – разпространявани от самите християни (...) Как можем да се усъмним в неизбежната победа на духа? Тогава, когато в Испания се изгарят хиляди книги, в Германия, Франция и Италия се печатат милиони. (...) Всички революции в Париж са свързани с печатарите. (Мишле 2019: 233, 236)
Именно с Ренесанса започва и епохата на Модерността в Европа. Възникват масовите идеологии (без вестниците и печатните книги те са немислими), създават се първите национални държави (без печатната документалистика нужната за тях свръхцентрализирана държавна администрация би била почти невъзможна), развиват се конспиративни мрежи на базата на идеологически проекти за промяна на държавното устройство, избухват граждански войни и революции и се създава напълно нова идеологическа концепция за властта и (по подобие на радикалните реформи на Цин Шъ Хуан) бива организиран съвършено нов тип държавен, социално-културен и политически модел на публичен живот. Едновременно с това печатните книги дават възможност за бум и в областта на научните открития, както по отношение на знанието за света, така и по отношение на приложението на наученото, включващо и изобретяването и прилагането на все по-нови технологии и машини, които бързо навлизат не само в производството, но и във всяка една област на живота.
Така, благодарение на комуникационната революция на книгопечатането, научно-техническият разцвет се случва в Европа, докато в Китай, поради липсата на инвариантност и многообразие в униформеността на обществения и културния живот (включваща също така и презрението към търговското съсловие, аритметиката, математиката и точните науки изобщо), както и поради свръхцентрализираната моноцентрична власт, задушаваща личната инициативата, това не се случва (Даймънд, Ютан). А научно-техническият напредък поражда нови възможности не само за глобална доминация на европейския свят, а също така и за възникването на нови медии и на нови комуникационни технологии. Свръхразвитието на инженерството, на индустрията и на машините, наред с новата социално-политическа и културно-идеологическа реалност (станали възможни, благодарение на печатното слово), отварят вратите за най-новата революция в общуването от ХХ и ХХІ век – тази на мултимедийните интерактивни информационни и комуникационни мрежи.
Влиянието, което изиграва печатарството в Западна Европа, в същината си не се различава твърде много от ефектите му върху китайската цивилизация. Още в епохата на Реформацията се формират едновременно две Модерности – технократска и човеколюбива, като първата се оказва доминираща и задушава възможностите за истински радикално обновление на човека, културата и обществата, което масовият достъп до книги, четива, знания, актуални новини, масови идеологически проекти и всеобща грамотност потенциално предоставя.
В сферата на технологиите (научни, приложни и социално-политически) положението се оказва по-различно, предимно заради буржоазните революции и протестантската етика на трудолюбие и свободна самоинициатива, докато в духовен, ценностен, нравствен и социален план революцията успява, образно казано, само за година, след което се удавя в терор и потисничество и бързо става жертва на „баналността на злото“ на технократската бюрокрация. Все пак и в това отношение Европа се различава от Китай, където за опозицията на статуквото практически няма публичност и всеки недоволен се затваря в тесния свят на семейството си или в отшелничеството на манастирския живот, а всички масови селски бунтове (чак до революцията на Мао) биват удавени в кръв и не успяват да разклатят безалтернативната власт на технократските образовани елити. В европейския свят човешката алтернатива на господстващото технократско статукво също не присъства в официалната публична сфера, но представителите ѝ изграждат своя собствена публична сфера, която, макар че и до днес не е успяла да пробие „желязната завеса“ на господството на технократската бюрокрация, сериозно е разклатила устоите ѝ и е променила ценностните нагласи и нравствените идеали, както и социално-политическите отношения.
Може да се каже, че в известен смисъл началата на Новото време в Западна Европа са внесени от Изтока – от Китай и от Константинопол. От Китай са внесени барутът, витлото и компасът в корабоплаването (които правят възможни Великите географски открития), технологията за производство на хартия и печатарската преса, а от Константинопол - съкровищата на Античността – книгите-образци на европейската култура (например Омир, Платон, Аристотел), които биват отпечатани и това води до духовния подем в епохата на Ренесанса. Безкрайните европейски войни (както между кралствата, между херцогствата и между градовете-държави, така и гражданските и религиозни войни вътре в самите кралства), наред със зверствата на новосъздадената света Инквизиция и с невиждания дотогава масов мор от чумната пандемия допълнително разтърсват устоите на Запада, като болезнено оголват у човека големите въпроси за жизнелюбието, солидарността, човеколюбието, за нравствените и духовните ценности и за смисъла и за съдбата. Всичко това съвпада с откриването на Новия свят, който, заедно с „новите светове“, открити в печатните книги, буквално залива като вълна Западна Европа и я преобразява в един нов европейски свят на Модерността.
Жаждата за нови знания, за нови светове (в географски и в исторически смисъл), за нова култура, за радикално-иновативна наука и за одухотворено изкуство, както и стремежът за създаване и за четене на все повече нови и нови печатни книги обхваща като масова мода и като дух на времето не само хората на науката и изкуството, не само опозиционно-настроената буржоазия, не само реформаторите-протестанти, но също и религиозните авторитети на статуквото (включително няколко поредни папи – меценати на ренесансовите творци), градските елити (в италианските градове-държави това са например дожовете), а и цялата дворцова аристокрация, включително и самите крале. Така, вследствие на масовия тираж на печатните книги, сред протестиращите срещу злоупотребите на клира религиозни реформатори се ражда идеята за завръщане към радикалните евангелски Христови нравствени завети (по това време всеки вярващ вече е имал печатна Библия у дома си и следователно е можел сам да я прочете и самостойно да разсъждава за посланието на Светото писание).
Сред начетените буржоазни и аристократични елити се ражда идеята за възстановяване на римската република, за изграждане на конспиративни мрежи за премахване на монархията и за създаване на нов обществен ред на „свобода, равенство и братство“, на масова образованост и неограничавана научна и духовна креативност, а в средите на църковната и на светската власт се ражда концепцията за образования монарх. Тази концепция е реализирана най-ярко от забележителната личност на френския крал Луи ХІV, който се превръща и в архитект на първата европейска национална държава.
Подобно на Цин Шъ Хуан, Луи ХІV централизира държавата до свръхмерност, създава първите национални институции (например Френската академия, централизираните и държавно контролирани регионални структури на департаментите и общините), предприема курс на драстичен държавно-организиран физически геноцид на идеологическата опозиция – на френските протестанти хугеноти - и изгаря книгите им (по същия модел, по който първият китайски император се разправя с конфуцианците), стандартизира и унифицира до най-малката подробност всяка една област в културната, духовната и социално-политическата сфера в кралството. Кралят- Слънце въвежда и първия в Европа официален и задължителен за всички поданици (независимо от етническия им произход) литературен национален език, като избира за основата му наречието, което се говори в областта на Париж – „Ил-дьо-Франс“, премахва етническото самоопределение (като бретонец, аквитанец, норман, бургундец, германец, гасконец) и самоуправлението в някогашните херцогства и превръща всички жители на страната във французи (маркер на идентификация, който не е етнически, кръвен или родов, а е цивилизационен – също като „елин“ – и е определен изцяло на основата на държавната принадлежност – също като „римски гражданин“ или като „китаец“). В резултат на това Франция се превръща в свръхдържава. За разлика от китайския си аналог обаче, френският „Крал-Слънце“ залага всичко на културата (а не на войската) и влага огромни усилия - практически целия си живот - а и невъобразими средства за превръщането на страната си в бляскав цивилизационен идеал и в несравним културен образец за целия европейски свят – нещо, което Париж продължава да бъде и до днес. В това отношение Луи XIV следва строго дефинирана концепция и свои съзнателно избрани модели на подражание – Китайската империя и Константинопол. Именно по негова инициатива е създадена науката византинистика, а „киноманията“ - модата по Китай, обхваща осезаемо както аристокрацията, така и прикритата опозиция.
Започналата с делото на Луи ХІV радикална промяна завършва с революционно преображение на европейския свят с първата Френска буржоазна революция от 1789 г., чиято пряка свързаност с печатарството е ясно посочена още от Жул Мишле. Културните и социално-политически промени в първата година на революцията са толкова драстични, че дори и днес изглеждат невероятни.