Лекции изнесени в Оксфорд, Англия от 16. до 20. Август 1922

Обаче едно човешко отношение към машината – това е невъзможно. Машината е студена, живее в студ. И ние не стигаме до верни социални умозаключения, понеже не разбираме как да покажем към човека истинско човешко отношение, което е немислимо да дойде от машината, както някога то е идвало от земята. От земята израстват пшеничните стебла, които за човека са един дар Божи; от търговията и занаятите израства нещо, което се разиграва между човек и човека, тъй че всеки има усещането: Ти трябва да си благоприличен към другия, защото от машината не израства никакъв дар Божи; обаче с отвращение към машините също не се постига нищо. И тъй, нуждаем се от една такава епоха, която е проникната от индустриализъм, от едно човешко съдържание, което не идва от тази Земя, което изобщо не идва от Земята и което изпълва душите, черпейки от духовния свят.

Докато Земята осигуряваше на човека неговата духовност, той нямаше нужда да воюва за нея в чистото поле на Духа. Докато чувството на човека към другия човек беше достатъчно силно, той нямаше нужда да се бори за нея. Обаче днес, след като природата, осигуряваща даровете Божии, до голяма степен е превърната в средства за производство, които човекът по един абстрактен начин е превърнал в един вид втора природа, днес ние се нуждаем от чистото поле на Духа именно заради средствата за производство, тъй като истинският смисъл, истинското съдържание за нас идва от Духа.

И тъкмо с това вътрешно съдържание ние се приближаваме към онези хора, с които искаме да градим асоциации. Виждате ли, аз натрупах нови впечатления тъкмо в Дорнах, където формирахме една малка работническа общност. Тези работници искаха не само да се трудят, те искаха да се докоснат до самата същност на човека. И се стигна дотам, че ние трябваше да ги доближим до тази човешка същност. Обикновено на работниците се говори по всевъзможни икономически теми, говори се за капитализъм, социализъм, буржоазия, комунизъм и т.н. В началото лекторите вярват, че всичко това увлича работниците. И работническите лидери си въобразяват, че на хората трябва да се говори само по тези теми. Когато се наложи да поема нещата в Дорнах в свои ръце, първоначално аз също предпочитах да говоря по теми, свързани с икономиката. Самата тема на лекцията не беше избирана от мен. Но веднъж един от работниците стана, извади от джоба си нашето списание “Die Drei” и поиска да узнае как са изглеждали нещата, когато Земята се е намирала в предишното си планетарно състояние, наричано от нас “Старата Луна”. Оттогава ситуацията се разви по такъв начин, че трябваше да обсъждаме именно същността на човека, принадлежността му към целия Космос. И още тогава аз можех да говоря в пролетарските среди примерно за влиянията на Зодиака и т.н.

Когато искаме да се обединим с други хора в едни или други асоциации, на първо място ние трябва да разберем какво е тяхното душевно и духовно съдържание. Ние трябва да прокарваме мост над пропастите: това е първото изискване.

Ето защо в своя най-дълбок смисъл социалният въпрос е един духовен въпрос: Как ние разпространяваме сред хората обединително действуващите духовни сили? Едва тогава ние ще открием мястото си в стопанските асоциации и едва там социалният въпрос може да бъде конкретно поставен – и винаги се налага да го казвам – частично разрешен.

Обаче днес ние все още мислим с помощта на старите категории. Ние си служим с юридическо мислене и все още не можем да се издигнем до икономическото мислене, защото – колкото и парадоксално да звучи – икономическото мислене означава: Да мислиш в свобода! Тъкмо през епохата, когато се прояви втората природа на средствата за производство, през епохата, когато от тях, от средствата за производство напълно беше отнет Духа, тъкмо сега има нужда от една такава духовност, която вече да не черпи сили от природата, какъвто беше случаят с теокрацията, когато все още беше решаващо онова, което физически живееше в човека, тази духовност следва да е свободно извоювана и да притежава свое собствено съдържание.

Аз добре зная, че днес всичко това може да звучи напълно утопично, но всъщност то е във висша степен практично. Вие бихте могли да основете много на брой социални общности, много организации и сдружения, като си служите с такива понятия и такова мислене, което идва от Средновековието и се е промъкнало в наши дни, без да е в състояние да разреши социалния въпрос. Днес социалния въпрос се е превърнал в световен въпрос.

Но какво се прибави към онова мислене, което разглеждаше социалния организъм изцяло в юридическо-диалектически смисъл, както и от гледна точка на обичайния морал? Прибави се красивото, радващото човешкото милосърдие, човешкото състрадание. И тъкмо сега, когато социалният въпрос се превърна в един изгарящ световен въпрос, тъкмо сега навсякъде в Западна Европа ние виждаме как се появиха спестовните касички за Изтока. Това е хубаво, много хубаво! Срещу това не може да се възрази и аз бих искал да кажа, че колкото повече помощи за Изтока се събират, толкова е по-добре. Обаче всичко това идва от миналото, а не от бъдещето. Милосърдието идва от мисленето на Средновековието. И сега пред мен застават два образа. Първо виждам средновековната готическа катедрала и прелатите с техните пищни одежди, тези прелати, които вършат нещо изумително. Виждате ли, преди няколко месеца един швейцарски вестник публикува тяхното коледно меню. И Вие бихте останали крайно учудени, ако аз Ви посоча количеството свинско месо, което прелатите са изяли през светите дни около Рождество Христово. На второ място виждам тълпите от бедни хора, на които трябваше да се дадат някакви подаяния. Всичко беше в стила на Средновековието; по друг начин и не бихме могли да си го представим. За онази епоха това беше нещо самопонятно. Дали то е добро или лошо за нашето съвремие – това в случая няма никакво значение.

Обаче не е ли същото, когато днес от една страна виждаме мизерията в Русия – представете си бедняците около катедралите – и от друга страна, помощите, които събираме? Добре, много добре. Обаче по този начин социалният въпрос не може да бъде разрешен. Не би трябвало да пропускаме факта, че поради безсилието на нашето социално мислене, днес навсякъде се чуват гласове, които съвсем не казват: Да, ние сме благодарни за всичко онова, което ни се дава като подаяние! А казват точно обратното: Това, че ни се дава подаяние, е възможно най-лошото, понеже сега ние виждаме, че все още има хора, които дават подаяния. А чисто и просто подаянията не бива повече да съществуват!

Ето какво трябва да почувствуваме в сърцето си като основен импулс, валиден за социалния организъм на нашата епоха, който фактически се превърна вече в един световен организъм, въпреки че той навсякъде бива разглеждан в тясно националистически смисъл. Днешното човечество трябва да е наясно: преди всичко то се нуждае от нещо, което да хвърля мост над пропастите, съществуващи в нашия социален ред.

И защо днес ние говорим толкова много за социалния въпрос? Защото всички ние сме станали дълбоко антисоциални. Обикновено хората говорят най-много за това, което липсва в техните усещания, в техните инстинкти. Ако то присъствува в усещанията и в инстинктите, за него не се говори. Ако социалното усещане би присъствувало сред човечеството, ние нямаше да слушаме да се говори за социални теории, нямаше да сме свидетели на такива социални агитации. Човекът става теоретик в една или друга област, само ако той не разбира нищо. Фактически теориите възникват там, където нещата не са реални. Обаче днес ние трябва да се стремим към реалния живот: ето за какво става дума. За тази цел се изискват много повече усилия, отколкото да се измисли една теория. Обаче напредъкът на човечеството не води до никъде, ако той се осъществява извън действителния живот и тъкмо теоретическият дух е този, който днес разрушава нашия свят и довежда нашата цивилизация до хаоса. Единствен духът на живота е този, който може да ни отведе напред. Ето какво трябва да почувстуваме дълбоко в сърцата си като основен импулс на социалния въпрос в нашата епоха. Едва когато разберем как хората отново намират хората, ние ще сме в състояние да насочим социалните си усилия в правилната посока.

Какво направиха по-висшите съсловия? Те напъхаха своя нос в пролетарската мизерия и от нея създадоха произведения на изкуството. Хората можеха да имат ясна представа за теократическия Бог, за Христос: Микеланджело го представи и изобрази като един миров съдия. А как трябва да изглежда той според изображението му в индустриалната епоха – това се опитахме да направим ние в Дорнах29. Обаче това днес все още не може да бъде разбрано, понеже духовният свят засега не може да влезе в отношение със студения механичен свят на нашата епоха. Все още няма такова мислене, което успява да се придържа към днешната студена действителност и да я обхваща открай докрай, както някога това беше възможно за юридическото и теократическото мислене. Ето защо по-висшите съсловия се намесиха в мизерията на хората и се опитаха да направят нещо, което съвременните поети, скулптури и художници наричат “социално изкуство”. От всичко това възникна една отблъскваща сантименталност, именно защото хората все още не бяха проникнати от онази свободна духовност, която може да бъде прибавена към междучовешките отношения. “Ела, господарю Исус, и наш гост бъди” – този мотив, ако бъде художествено пресъздаден днес, би изглеждал сантиментално и отблъскващо. Става дума за следното: Изхождайки от индустриалните отношения, към които сега трябва да се прибави и свободната духовност, може да се действува със същата сила, с която някога теософията разполагаше спрямо стопанския живот, със същата сила, с която някога юриспруденцията разполагаше спрямо търговската дейност. Така човекът стига до такова социално мислене, до такива социални понятия, които не са възможни, ако той не се освободи от абстрактните понятия “капитал”, “принадена стойност” т.н. До социални понятия можем да стигнем само ако към студената механика прибавим топлината на откриващия се духовен свят. И тъкмо онези, които днес сноват между машините, тъкмо те се стремят – дори и без да го знаят – към една истинска духовност, за да не останат в плен на стария материализъм, който иначе би бил единственото съдържание на техните сърца.

Към селата и църквите се присъединиха земята и градовете. Социалното мислене поиска да обхване също и тях. Но фабриките не принадлежат към градовете. Фабриките са един нов социален продукт. Фабриките се откъсват от целия миров порядък като един вид демони. Фабриките нямат духовно съдържание. То трябва да се внесе в тях допълнително. Ето защо тъкмо социалният въпрос днес се превръща в един духовен въпрос. Ние не бива да пъхаме нос в пролетарската мизерия; ние трябва да открием онази духовност, която блика по един напълно естествен начин не само от нашите сърца, но и от сърцата на онези, които се намират в най-долните слоеве на обществото. Както Слънцето свети за всички хора, така и истинската духовност свети за всички хора, а не за едно или друго съсловие, за една или друга класа; тя не познава класовата борба. Сегашният световноисторически момент изисква следното: всички хора да могат да влязат в историята като отделни личности.

По-рано това имаше нещо общо със съсловия, с класи. Но днес и в бъдеще нещата ще опират до човека; до онзи човек, който ще може да поражда от самия себе си един или друг свят. Ето на какво ние трябва да помагаме, а не да възпроизвеждаме старите навици; нека действително да навлезем в най-скритите дълбини на човека, за да открием по духовен начин най-далечните перспективи на света.

Виждате ли, подобни бяха и намеренията на моята книга “Същност на социалния въпрос”, понеже сегашният момент ни кара да мислим следното: Хората могат да разберат нещо не ако тръгват от своя теоретичен разум, а ако тръгват от своето сърце, от своята воля. Онзи, който смята “Същност на социалния въпрос” за книга на разума, изобщо не я разбира. Разбира я само онзи, който вижда в нея една книга на волята, една книга на сърцето, която идва от самия живот, от всичко онова, което днес може да бъде намерено под повърхностния пласт на Битието като един от най-важните социални импулси на нашето съвремие.

Темата на днешната лекция беше развита по такъв начин, че вместо “троичен” организъм говорихме за “двоичен” организъм, тъй че тук аз приключвам и оставям за утре онова, което имам да кажа относно социалния проблем.
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ЧОВЕКЪТ В СОЦИАЛНИЯ РЕД: ИНДИВИДУАЛНОСТ И ОБЩНОСТ

Оксфорд, 29. Август 1922

Уважаеми дами и господа, опитвайки се днес да завърша по някакъв начин описанието на социалния живот и социалните изисквания на нашето съвремие, аз съм наясно, че всичко онова, което можах и ще мога да кажа тук относно социалния живот и социалния въпрос, е твърде ограничено. Защото социалният въпрос в нашата епоха е всеобхватен и универсален, и за онзи, който се стреми към определена гледна точка относно социалния въпрос, има две важни подробности. На първо място, необходимо е той да обхване съвременния исторически момент от развитието на човечеството и на второ място, необходимо е да обхване непосредствените, външните, земно пространствени отношения. Съвременният исторически момент от развитието на човечеството е такъв, че той трябва да бъде обхванат с възможно най-непредубеденото човешко разбиране. Много лесно е, ако човек е повлиян от предразсъдъци и неясни чувства, той да мине покрай онова, което днес се разиграва не толкова в дълбините на човешката душа, колкото в дълбините на човешката природа.

Много лесно е да останем неразбрани, когато казваме, че днес живеем в един преходен период, понеже в известен смисъл всеки период е преходен. Естествено, ние винаги живеем в един или друг преходен период, какъвто е например преходът от миналото към бъдещето; тук не става дума просто за това, да знаем, че живеем в преходен период, – нещо напълно самопонятно – а става дума за следното: Да знаем в какво точно се състои преходът, какви са характерните черти на прехода. Тук следва да прибавим: Съвремието обхваща не само настоящата година, не дори и настоящето десетилетие, а един наистина продължителен период от време. В случая този период от време е подготвен още от 15. век, за да стигне до своята кулминация през 19. век. Ние се намираме в този период от време, обаче като цяло човечеството е постигнало твърде ограничено разбиране за своеобразието на този световноисторически момент.

И още нещо: Това, което днес трябва да бъде видяно в социалния живот, което е необходимо да бъде съзряно в социалния живот, е следното – Човекът навсякъде се стреми да се освободи от старите връзки и да живее като свободен човек.

За тази цел ние преди всичко се нуждаем от един мироглед – или както казваме в Германия – от един мироглед на свободата, но сега следва да припомним, тъй като тук думата свобода има по-друго значение, че става дума за един мироглед, опиращ се на духовната активност, на действието, на мисленето, на чувствата, накратко, опиращ се на духовната човешка индивидуалност.

В началото на 90-те години аз се опитах да представя в моята книга “Философия на свободата”, която е преведена на английски, такъв образ на човека, който е извлечен не от неговата глава, а от неговото подсъзнание. По-рано човекът беше подчинен на определени условия и връзки, които определяха неговото мислене, неговото поведение. Погледнете един представител на Средновековието: той далеч не е човек в днешния смисъл на думата, а по-скоро принадлежи на определено съсловие, на определена каста. Той още не е човек, въпреки че примерно може да е християнин, благородник, поданик. Всичко, което той мисли, е белязано от благородниците, свещениците, владетелите. Едва в хода на последните векове той успя да се освободи от тези зависимости, В предишните епохи, когато ставаше дума за това индивидът социално да се включи в човешката общност, въпросът гласеше: Какво е “добро” от гледна точка на свещениците? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на свещеник? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на гражданин? Как да се отнасяш към другите в качеството си на благородник?

– Днес въпросът гласи: Как да се отнася човекът към другите хора, ако той напълно съзнава своето човешко достойнство и своите човешки права?

Обаче за да си отговори на този въпрос, човекът трябва да открие нещо вътре в себе си. Той трябва да открие вътре в себе си онези подтици, които по-рано му се даваха от страна на свещениците, благородниците и т.н. И той не може да ги открие в своето тяло, той трябва да ги открие в Духа, който е, тъй да се каже, отпечатан в душата му. Ето защо в моята “Философия на свободата” аз говоря за “нравствения импулс”, който същевременно се явява като най-дълбокия социален импулс, онази морално-импулсираща сила в човека, която наричам “морална интуиция”. Вътре в човека трябва да се появи нещо, което в конкретния случай от живота да му каже: Ето, сега ти трябва да постъпиш по този начин!

Виждате ли, тук всичко опира до човешката индивидуалност. Сега трябва да се обърнем към отделния човек, към човешката индивидуалност и да предположим: В това сърце, в тази душа живеят морални интуиции. И цялото възпитание се свежда тъкмо до това тези морални интуиции да бъдат пробудени, тъй че всеки човек да почувствува: Аз не произлизам единствено от тази Земя, аз не съм само продукт на физическата наследственост, а съм слязъл на Земята от духовните светове и имам нещо общо с нея именно като индивидуално човешко същество.

Човекът трябва да знае какво точно следва да върши във всяка конкретна ситуация и това той трябва да открие вътре в себе си. Душата е тази, която трябва да му го каже. Неясният глас на съвестта трябва да прерастне в индивидуална морална интуиция. А това означава: Да градиш само върху онова, което откриваш вътре в себе си.

Мнозина се усещат засегнати от подобно твърдение, понеже смятат, че в този случай всички морални и социални импулси остават зависими от произвола на отделната личност. Но това не е така, чисто и просто нещата се поставят върху онази основа, върху която може да съществува социалният живот, а именно върху основата на доверието и да извоюваме това доверие е една от големите задачи в живота. Малките задачи – ние сме наясно с тях. Ако например сега аз изляза навън и срещна г-н К., ще изпитам едно несъзнателно доверие, че той – вървейки по своя път – няма да ме убие; аз се ръководя от това доверие и ние се разминаваме спокойно. Така постъпваме в малките детайли от живота. Това са неща, които – ако бъдат разбрани от свободния човек – могат да бъдат приложени във всички области на живота. Но тъкмо доверието трябва да определя отношенията между един човек и друг човек. И в това доверие – каква златна дума – във възпитанието към доверие, във вярата към отделния човек, а не във вярата, насочена към нацията или към човечеството, във възпитанието да вярваш в отделния човек се съдържат същинските импулси за социалния живот; защото пътят от човешкия индивид към обществото минава единствено през това доверие.

Втората основа, освен доверието, е следната: В случай че няма някой, който ни принуждава да вършим това или онова, ние сме длъжни да намерим подтиците вътре в себе си. Също и подтиците, засягащи чувствата и душата: тях ние също трябва да търсим вътре в себе си.

Какво означава това? Ако по-рано, примерно, съм бил свещеник, аз съм бил наясно какво е моето място в социалния живот. Не е имало нужда да проверявам в някаква книга, защото съм знаел: В тази ситуация аз трябва да постъпя по този начин! Обличайки свещеническите одежди, аз съм знаел много точно задълженията, които те ми налагат. Държейки в ръката си благородническата шпага, аз съм бил наясно, че тъкмо благородството определя моето поведение. Навсякъде в социалния живот аз съм бил насочван от външни фактори.

Тук сме изправени пред един факт и няма никакво значение дали го критикуваме или одобряваме, понеже той вече не играе никаква роля в развитието на човечеството. Разбира се, Вие ще намерите мнозина, които биха искали да се върнат при старото положение на нещата, обаче световната история говори друго. Ето защо няма никаква полза да се съставят абстрактни програми, полза има само ако се вслушваме в гласа на историята.

И тук ние стигаме до въпроса: Какъв чувствен импулс трябва да съдържа онова, което представлява социалното действие, след като то вече не се определя от добродетелите на свещеници, благородници, поданици, както и от добродетелите на четвъртото съсловие?

Можем да кажем само следното: Към това, което вършим, що се отнася до другите хора, нека да постигнем такова доверие, каквото изпитваме към човек, когото обичаме. Да си свободен означава: Да вършиш онова, което обичаш.

“Доверие” – това е една златна дума, която занапред ще определя социалния живот. Другата златна дума – това е любовта към онова, което вършиш. И занапред “добри” в социален смисъл ще са онези действия, които човек извършва, ако е движен от общочовешка любов.

Обаче тази общочовешка любов първо трябва да бъде разбрана. Не бива да смятаме, колкото и удобно да е това, че тя вече е тук. Тъкмо тя не е тук. И колкото по-често си казваме:”Да, тя не е тук”, толкова по-добре. Защото тази общочовешка любов, тя трябва да се изразява именно в любов към действието, тя трябва да е активна, тя трябва да бъде изживявана в свобода. И тогава от едно домашно съждение, зависещо от близостта на църковната камбанария, тя постепенно се превръща в едно универсално, космическо съждение.

И сега, от тази гледна точка, аз Ви питам: Как изглежда, например, едно такова космическо съждение относно онова, което днес – бих казал, като една ужасяваща илюстрация на социалния хаос – застигна Източна Европа и Русия, и което тъй сърцераздирателно говори на нашите души? Как изглежда то?

Тук нещата опират до това, спрямо едно такова събитие да се зададе точният въпрос. И точният въпрос гласи: Има ли днес на Земята – защото от последната третина на 19. век ние сме свидетели на едно световно стопанство, а не на националното стопанство и това е много важно при обсъждането на социалния живот – фактически има ли днес на Земята недостиг на хранителни средства за човечеството като цяло? Недостиг на хранителни средства за човечеството няма! Ако някога настъпи такава опасност, тогава геният на човечеството ще намери други хранителни средства. Тук трябва само да добавим: Ако в някой кът на Земята има безброй гладуващи хора, причината за това през последните десетилетия се намира в самите хора. Защото техните действия не са били организирани така, че гладуващото население да получи необходимите хранителни средства в точното време. Нещата се свеждат до това, как хората да разпределят необходимите хранителни средства в точното време.

Но какво става в действителност? В определен исторически момент стана така, че чисто интелектуалното, абстрактно продължение на царизма откъсна Русия от останалия свят. Едно силно национално чувство, но все пак присъщо само за определена територия, откъсна Русия от света и попречи на това, когато на едно място природата се окаже слаба за изхранването на хората, на друго място човешките ръце да я подсилят.

Ако погледът към социалната мизерия бъде насочен в правилната посока, ние ще доловим как хората казват “mea culpa”, как всеки човек казва “mea culpa”30. Защото макар и човекът да се чувствува като индивидуалност, това не изключва факта, че той е свързан с цялото човечество. В общочовешкото развитие никой няма правото да бъде индивидуалност, без в същото време да се чувствува като част от цялото човечество.

Ето какъв е, бих казал, основният тон, който трябва да се носи от всяка една философия на свободата, която включва човека по съвсем друг начин в социалния ред. Сега въпросите стават съвсем други.

Какви бяха въпросите – впрочем те бяха поставени от по-висшите съсловия – в социалната област през последните столетия и какво научиха от тях милионите пролетарии? Защо днес милиони работници са объркани от толкова много и различни възгледи? Защото работниците приеха погрешните учения от по-висшите съсловия; тези учения не бяха измислени от пролетариите.

Хората казваха: Човекът е продукт на отношенията; каквито са социалните отношения наоколо, такива са и хората. Други казваха: Социалните отношения са такива, каквито ги правят хората. Всички тези учения са приблизително толкова умни, колкото умен е и въпросът: Е ли физическият човек продукт на своята глава или е продукт на своя стомах? Физическият човек не е продукт нито на своята глава, нито на своя стомах, а е продукт на непрекъснатото взаимодействие между главата и стомаха. Те винаги трябва да си взаимодействуват. И ако се задълбочим в човешкия организъм, ние дори ще установим, че стомахът е създаден от главата, понеже в ембрионалния живот първо възниква главата и едва по-късно възниква стомаха. Тъй че не бива да задаваме въпроса: Външната среда, външните отношения ли са причината, за да бъдат хората такива или онакива? Или хората са тези, които правят причините? Ние трябва да сме наясно, че всяка причина и всяко следствие непрекъснато си взаимодействуват, тъй че преди всичко следва да попитаме: Какво трябва да се направи, за да имат хората правилно мислене относно социалния живот?