Лекции Лазар Груев

Изтегляне 0.58 Mb.

страница	2/3
Дата	18.01.2018
Размер	0.58 Mb.
	#47975
Тип	Лекции

1 2 3

14. Малолетни и непълнолетни: Субект не наказателна отговорност: ФЛ, вменяемо, определена възраст. Най – ранна възраст – 8 г. Обект на ЗБППМН, ЗЗДетето. Най – нисък предел в НК: 14 г. АНО – 16 г. , 18 г. - пълнолетен. Борбата с противообществените прояви на младите хора се води диференцирано. Този диференциран подход намира израз в три насоки: 1. различни са материалноправните норми,
2. различни са процесуалните норми
3. институционална разлика. По света има два типа системи:
1. в България и в повечето страни: съдебно основана система, има две разновидности:
1. когато с проблемите се занимава обикновен съд
2. когато с проблемите се занимава специални съдилища, които разглеждат само тези проблеми.
2. когато съдът не участва, с тези проблеми се занимават комисии.
Режим на ЗБППМН: специален по отношение на НК, предмет е дейността по предотвратяване противообществените прояви, съдържа органи, мерки, процедури. Органи: 1. Комисии за борба с ППМН: те разглеждат делата, налагат мерки. Централната комисия е към МС, тя е отговорна за държавната политика, осъществява методическо ръководство върху местните комисии
2. Детски Педагогически Стаи: към общинските съвети, задачата им е в областта на превенцията, издирват правонарушителите, следят за изпълнение на наложените мерки
3. Специално – педагогически интернати
4. възпитателни училища
(3 и 4 най – тежки мерки, решението се взима от съда. Максималният престой там е три години. По желание на детето престоя може да се увеличи)
5. домове за временно настаняване
6. приюти за безнадзорни деца.
(5 и 6 скитничество, проституция, злоупотреба с алкохол)
Дейност и правомощия: Основните функции на комисиите е организация и координация на цялата територия на общината. Истинската работа е на местните комисии. Има три групи случаи:
1. 8 – 14 г. Извършили противообществена проява
2. 14 – 18 г. Непълнолетни са извършили противообществена проява или престъпление, но са освободени от наказателна отговорност по НК и делото е изпратено на Комисията за налагане на мерки
3. друг закон извън НК предвижда налагане на възпитателна мярка във връзка с този закон.
Мерки на местните комисии: чл. 13: предупреждението е най – леката, задължение за извинение, забрани да се посещават определени места, труд в полза на обществото, предупреждение за настаняване във възпитателни училища: най – тежка мярка. Законът предвижда и мерки спрямо техните родители или лица, които ги заместват: посещение на беседи, глоби. Ако поведението на родителя е опасно за детето: СК, отнемат се родителските права. При разглеждането на делото участва малолетния/ непълнолетния и родителите, закрити врата, може да участва и адвокат с оглед по пълната закрила на правата на детето. Комисията взема решение, с което:
1. налага възпитателни мерки по чл. 13
2. прави предложение пред съда, за да наложи двете най – тежки мерки
3. ако деянието е престъпление се изпраща на Прокуратурата
4. прекратява делото, установява се, че не е извършено например
Обжалва се пред РС, а неговото решение пред ОС.
Особени правила в НК: чл. 60 – 65 НК.
1. Разпоредби с особена цел: съдът се съобразява със задачата да бъде превъзпитан и подготвен за обществено – полезен труд
2. Наказанията за непълнолетни: само лишаване от свобода, пробация, обществено порицание и лишаване от правото да се упражнява професия. Останалите по чл. 37 от НК, които са за пълнолетните не могат да се приложат.
3. Предвидената в особената част наказания се редуцират и заменята по чл. 63. Съдът първо заменя и после определя наказанието по конкретния случай. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание: чл. 64 – ако съдът определи наказание лишаване от свобода по – малко от една година, то чл. 64 казва, че не се търпи ефективно от непълнолетния, а съдът трябва да определи възпитателна мярка по ЗБППМН. Непълнолетните търпят наказание само ако е повече от една година. Чл. 61 предвижда и възможността за освобождаване от наказателна отговорност: когато непълнолетният, извършил нещо с ниска степен на обществена опасност и при това поради увлечение или лекомислие, на прокурора и съда са дадени различни възможности за освобождаване от наказателна отговорност:
1. Прокуратурата може да не образува досъдебно производство, или ако е образува
2. съдът може да реши да не предава непълнолетния за съдене или ако е започнало съдебно заседание да реши да не бъде осъден. И в двата случая трябва да се направи преценката в съответния случай, че са достатъчни мерките по ЗБППМН. НПК“: особените процесуални правила в гл. 13: чл. 385 – 395. Особености: отклонение от принципа за публичност: 1. делото се води при закрити врата, 2. в съдебното и досъдебното производство се изисква специална подготовка на участниците (заседатели – учители), 3. участват родителите и лица, които упражняват родителски права.

15. Понятие за престъплението (П.): укоримо обществено явление, обусловено от развитието на обществото, последвано от определена реакция на обществото. То е:
1. предпоставка за възникване на наказателна отговорност
2. правопораждащ ЮФ, за да възникне НПО
3. винаги е законоустановено
4. няма престъпления въобще: има обществени явления, които в даден етап от развитието на обществото се оценяват като опасни за това общество и то ги обявява за престъпления. Разглеждането на понятието престъпление трябва да върви паралелно с понятието за състава му. Има два подхода за изясняване на понятието за престъплението: формално и материално определение на П. Старият НЗ се придържа към формалното – това, което законът посочва като П. - законоустановено. Сега съществуващия НК се придържа към материалния подход: чл. 9, ал. 1: П. е 1. това обществено и опасно деяние, 2. което е обявено от Закона за такова (наказуемо) и е 3. извършено виновно. Състав на П.: съвкупност от признаци, посредством които разпоредбите на особената част на закона описват отделни П. Тези признаци са 4 категории:
1. относно обективната страна на П.
2. относно обекта
3. относно субективната страна на П.
4. относно субекта.
Фундаментални са признаците на обективната страна, включва се:
1. относно деянието: действие/ бездействие, с които се изпълнява П.
2. относно престъпните последици – промени в обективната реалност
3. причинна връзка между деянието и последиците
4. относно времето, мястото, обстановката, способът, използван от дееца, средствата, с които си е послужил (факултативни). Тези признаци не са налице винаги.

16. Обект и предмет на престъплението (по А. Стойнов): чл. 1. ал. 1 НК очертава обекта на защита на не неговите норми: защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред. Престъплението засяга отрицателно различни по характер и значимост обществени отношения. Обществените отношения са система от връзки между членовете в обществото. Престъплението уврежда или застрашава самите отношения. Общественото отношение включва 4 основни структурни елементи:
1. правните субекти, които участват в конкретното отношение – ФЛ, ЮЛ, общини, държава.
2. предмет – материален и духовен елемент, по повод на който то възниква между страните. Това са конкретните потребности на хората
3. връзката между участниците в него: съвкупност от права и задължения на участниците.
4. поведението на участниците в обществените отношения.
Следователно обектът на престъплението е: системата от необходими, вътрешно свързани помежду си и детерминирани правни връзки между членовете на обществото, които възникват по повод на определена материална или духовна ценност, чието съдържание е съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношенията и които се осъществяват посредством поведението на тези участници. Съществуват 4 вида обекти на престъпно посегателство:
1. общ обект на престъплението: цялата съвкупност от обществени отношения, съществуващи в момента на неговото извършване. Поради всеобщата връзка между тях те всички се засягат в една или друга степен, пряко или косвено.
2. групов (родов) обект на престъплението: това са група обществени отношения, обособени по даден родов признак, които се засягат от даден вид престъпни посегателства (гл. 5 от Особена част на НК: нормално упражняване правото на собственост).
3. непосредствен обект на престъплението: вид обществени отношения, които се засягат с даден вид престъпления (правоотношението на собственост е непосредствен обект на престъплението унищожаване и повреждане на чужда вещ)
4. конкретен обект на престъплението: едно или няколко конкретни обществени отношения, засегнати с конкретно престъпление (неплащане на издръжка по чл. 183 НК).
Отношение между отделните видове обекти: общият обект на престъплението включва съвкупността от всички видове обществени отношения. Груповият обект на даден вид отношения винаги се явява част от общия обект. От своя страна груповият обект включва непосредствените обекти на отделните видове престъпни деяния.
Значение на обекта на престъплението: 1. засяганите обществени отношения определят съдържанието, формата и структурата на даден вид престъпление, 2. характерът на обекта определя и системата на деянията, 3. същността на обекта определя и формата на неговото засягане, 4. мястото и ролята на даден обект на посегателство в съществуващата система от обществени отношения определят и равнищата на наказателно-правна закрила срещу престъпленията, 5. от естеството на засягането на обществените отношения зависи и какви видове състави в рамките на дадения вид отношения ще бъдат уредени в закона, 6. обществената значимост на даден вид отношения определя и средствата за тяхната наказателно-правна защита.
Предмет на престъплението: отделен елемент от общественото отношение, което е непосредствен обект на посегателството, или материална предпоставка за съществуването на този обект, върху които субектът въздейства пряко и непосредствено и по този начин засяга цялото обществено отношение. Отношението между обект и предмет на престъплението ще зависи от това дали предметът е елемент на отношението или негов материален израз, материална предпоставка за съществуването му, а във втория – материален израз на обекта на посегателството. Средство на престъплението: чл. 53, ал. 1, б. А НК: средство или оръдие на престъплението са вещи, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението. Средството и предметът са различни неща. Предметът е елемент на отношението, непосредствен обект на престъплението, материална предпоставка за съществуване на отношението. Той съществува независимо от дееца и върху него престъпникът въздейства, като по този начин засяга самото отношение. Средството е вещ, нещо външно на отношението. Нейната определеност ще зависи от дееца, който придава на вещта съответното предназначение. Самото съществуване на обществените отношения не зависи от това дали върху тях ще се осъществява посегателство и с какви средства ще стане това. Една и съща вещ може да бъде предмет на едно престъпление и средство на друго, осъществени от един и същ субект. Ако едно огнестрелно оръжие е притежавано противозаконно е предмет на престъпление, а когато се използва за убийство – средство на последното.

17. Престъплението като деяние:
1. всяко престъпление е човешка проява
2. външно изразен волев акт на човешка дейност. Има съчетаване на психическото изживяване и външно обективиране.
3. Ако няма деяние – няма престъпление, ако се касае за рефлекторна проява на лицето (няма контрол от съзнанието)
4. при инстинктивна реакция няма престъпление
5. причинено от външни сили, което изключва психическата дейност и взимането на решения.
Деянието има две форми: действие и бездействие. Действие: активно поведение или въздействие от активно поведение, всяко действие е съзнателно (система от целенасочени) телодвижение на лицето. Бездействие: неизвършване на действие. Значение за НП има само тогава, когато човекът е субект на обществена връзка по силата, на която при определени условия има задължение за действие. В някои състави изрично се оказва дали деянието се осъществява чрез действие или бездействие (чл. 136 НК – злепоставяне). Други състави могат да се извършат както с действие така и с бездействие – обикновено това са състави, в които има признаци само за резултат (чл. 115 – убийство). Всяко деяние води до промяна в обективната действителност. Общественият характер на всяко деяние се определя от насоката на това въздействие и от това какви са последиците.
Изпълнително деяние: пълно и точно описание на фактическите признаци, които деянието трябва да съдържа, за да се осъществи съответното престъпление, само външно проявените признаци на деянието и неговата субективна страна (кражба: изпълнителното деяние е отнемането на вещта).

18. Ето защо въпросът е свързан с обществено – опасните последици на деянието. Те са различни по два критерия:
1. с оглед характера и тяхното съдържание: то се предопределя от характера на обществените отношения, които са засегнати
2. със степента на засягане на съответните обществени отношения
Като цяло деянията, чрез които се осъществяват престъпления с оглед на обществено – опасните последици са 2 категории:
1. стига се до реалното увреждане на обществени отношения, на определени блага, защитени от правото
2. може да водят до създаване на една опасност от такова увреждане.
НК познава два типа престъпления с оглед на последиците:
1. увреждащи П.: те са винаги резултатни (обществено – опасният резултат винаги е елемент от състава на П. Резултатът може да бъде реално увреждане или създаване на опасност от увреждане (чл. 136)
2. формални П.: престъпления на просто извършване. Характерно за тях е, че в състава им липсват признаци относно последиците. Фактът на извършване на определено деяние е достатъчен за възникване на наказателна отговорност (блудство).
Административните нарушения също имат обществена опасност, разликата не е и от характера на обществените отношения, които се засягат, не може да се различи и по размер на задължение: неизпълнението на един договор може да причини огромни вреди. Разликата е в характера, по който се засягат обществените отношения, начина на въздействие върху тях и укоримостта, която обществото е изработило към съответните прояви.

19. Причинна връзка между деянието и последиците:
Съществуването на такава връзка е една от основните закономерности на нашата действителност. Тя е необходим елемент, предпоставка за наказателна отговорност. Всяко разследване трябва да започва с изследване на причината връзка. Престъплението според резултата е два вида на просто извършване и резултатни. Примери е НК за подчертаване изискванията за причинна връзка:
1. деянието е указано като причина за резултата (чл. 122 – 124)
2. в други състави изрично се посочва , че резултатът е следствие от деянието (чл. 199, ал. 2, т. 1
3. в най – много текстове: от контекста може да се извлече наличие на причинна връзка (чл. 106, 216, 115.
Само наличието на причинна връзка не е достатъчно, за да се носи наказателна отговорност. Теории: 1. на равноценността: причината нещо да се случи е съвкупност от всички условия, от които следва по необходимост резултата. Това означава, че всяко едно от тези условия е причина (a+b+c=причина, но и а=причина, следователно a=a+b+c - математически абсурд). За да се коригират недостатъците се появява:
2. индивидуализиращи теории: има много условия, но за причина се приема онова от многото условия, което е допринесло за настъпването на резултата повече отколкото останалите. Теория на надмощието – по – дейното условие. Критиката е, че не може да се установи винаги кои условия са надмощни
3. адекватни теории: приемат постулатите на предишните две теории, но твърдят, че само онова условие е причина, което не само, че е едно от многото, но е от такъв вид, че причинява тъкмо този конкретен резултат. Причина е само онова условие, което е адекватно на резултата.
Деянието е само една съпричина, само част от условията, които водят до причиняването на определен резултат – това е което интересува НП. За да може едно деяние да е престъпление, трябва да се носи наказателна отговорност, наличието на причинна връзка е необходимо, но не е достатъчно условие. Трябва деянието да е обществено опасно (обективно), а от субективна страна – виновно. Няма да е престъпление, ако не е обществено опасно. Може да има причинна връзка, но да не е виновно – няма престъпление без вина. Всяко деяние може да е действие или бездействие. Особености н а причинната връзка при деяние, осъществено чрез бездействие: причинният ефект на бездействието в НП се свързва с наличността на определена връзка, т.е. лицето да е субект на такава обществена връзка, по силата на която той да е длъжен да действа. Възможни източници за такова задължение са : 1. НА, 2. договор, 3. служебна функция, 4. предходно поведение на самото лице (поставило се е в позиция да е длъжен).
Прекъсване на причинната връзка: не е точен термина, по – добре е преплитане действието на различни фактори, обусловили при своето съчетаване настъпването на резултата. Възможни са усложнения:
1. едновременна съвместна дейност на няколко лица – съучастие: разграничава се значимостта на всеки един участник, ако няма умисъл – правила на независимо съпричиняване.
2. последваща дейност на няколко лица: правила относно подбудителство, помагачество.
3. последващи приходящи фактори: възможно е причинния процес, чието начало е поставено с деянието на едно лице, да се засегне от действия на амия пострадал. Последващото преплитане може да резултат от природни сили.

20. Обществена опасност на престъпното деяние:
1. определящо основни качество на П., свързано е с укоримостта на деянието и порицанието му от гл.т. на морала.
2. обективно качество на П., не зависи от субективната оценка на извършителя
3. неюридическо качество на П., свързано е с отрицателното въздействие, което то указва върху системата от обществени отношения. По своята същност обществено опасните деяния реално засягат/ увреждат/ застрашават съответните обществени отношения.
Обществената опаснот се характеризира с :
1. характера си, а той зависи от характера на застрашените/ увредените обществените отношения
2. степента, която зависи от характера, но и от вида на засягането – увреждане или застрашаване, както и от начина на осъществяване на деянието
4. средствата, които се използват
5. засягането на други несъставомерни обществени отношения
6. от условия на извършването: нощем
7. от вината – от субективните елементи на престъплението
Опасността има значение за:
1. отграничаване на престъплението от други правонарушения: само тези с по – висока обществена опасност са престъпленията
2. за малозначителността – чл. 9, ал. 2 (кражба на кламер)
3. за освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на наказание.

21. Обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно:
1. чл. 9, ал. 2: чл. 194 НК (кражба). Ако едно деяние има всички белези на престъпление, може и да не е , защото е явно незначително или малозначително, не е обществено опасно. Реално може да не засяга обществени отношения
2. Неизбежна отбрана: чл. 12 НК. Проблемът е за деянието, което причинява вреди на нападателя в процеса на отблъскване на негово нападение. Институтът защитава 1. личността и законните права/ интереси на гражданите, 2. държавен/ обществен интерес. Всеки гражданин може да се позове на института, не само пряко нападнатия. Няма особености относно субекта на нападението: все пак ако нападнатия знае, че нападателят му е невменяем е добре, ако не му причинява вреди, а потърси друг начин.
Нападението: човешко поведение, едно или няколко действия/ бездействия, които пряко или непосредствено застрашават обекта. Законови характеристики:
1. непосредствено: означава, че чрез него се дават предпоставки за близко и предстоящо увреждане, признака се свързва с началото на проявата, насочена към увреждане на обекта. Дава отговор на въпроса от кой най – ранен момент е възможна активна защита срещу нападателя.
2. противоправно: 1. увреждането, към което то е насочено да е правно недопустимо. Щом нападението засяга правно защитени интереси по един правно недопустим начин, то е противоправно.
3. Л. Груев: налично към момента на причиняването на вредите на нападателя. Свързва се с края. Отговаря на въпроса до кой най – късен момент е възможно да се причинят вреди на нападателя и това да се признае за неизбежна отбрана. Нападението се прекратява като: 1. прекъснато е от лицето или от трето лице, 2. когато самият нападател се е отказал да го довърши. Временното прекъсване не е прекъсване, 3. когато нападателят е завършил нападението.
Важен е въпросът за пределите на защитата: чл. 12 НК; в рамките на необходимите предели, ал. 2: превишаване пределите има когато защитата явно не съответства на характера на опасността на нападението. Според практиката на Върховния съд една защита е явна когато несъответствието е ясно!:)
1. законът изисква относително съответствие на нападението и защитата
2. законът допуска несъответствие – превишаване, стига то да не е явно.
3. преценката трябва да се извърши за всеки конкретен случай по анализ на всички обстоятелства на делото. Характера на нападението е свързано с вида на застрашените обществени отношения. Опасността на нападението с преценява според:
1. неговата интензивност
2. с оглед използваните средствата
3. с оглед начина
4. според броя на нападателите
5. с оглед времето и мястото на извършване на нападението
Не трябва да се търси съответствие на средствата. чл. 12, ал. 4 деецът не се наказва, когато извършва деяние при превишаване пределите, ако това се дължи на уплаха/ смущение.
Принцип на съпоставимост на наказанието и престъплението. 1997 г. Нова ал. 4: 6 хипотези, в които мястото има значение, неясни критерии. КС я обявява за противоконституционна. Останала е само една точка: проникване с насилие/ взлом вя жилище и т. 6 – ако нападението не може да бъде отблъснато по друг начин (2006 г. - нова ал. 3). Жилище: тълкува се по – широко, следва да се разбира всеки обект, който се използва за обитаване от хора, без значение е какво представлява самия обект: къща, вила, апартамент. Без значение е къде се намира този обект, също така е без значение дали се обитава постоянно или временно.
Мнима неизбежна отбрана: при нея деецът е в грешка относно действителността на нападението. Той счита, че има нападение, но това по същество не е така. Ако деецът е в грешка – това по същество изключва умисъла, тъй като деецът не съзнава, че върши обществено опасно деяние. В зависимост от това дали деецът е могъл и е бил длъжен да предвиди, че няма нападение грешката е извинителна или неизвинителна. При извинителната деянието е случайно и не се носи наказателна отговорност. При неизвинителната очевидно вредите са били причинени поради непредпазливост и ако престъплението е предвидено от НК – ще носи отговорност. Във всички случаи при мнима неизбежна отбрана, за да е налице грешка трябва да се установи, че деецът без да има основание за това е бил категорично уверен, че е налице нападение (ако се е колебаел – евентуален умисъл – носи отговорност за причинени вреди на „нападателя“).
3. Крайна необходимост: чл. 13 НК. Тук се говори за състояние на крайна необходимост. Основен проблем е спасяването на застрашени интереси чрез причиняване на вреди. Крайната необходимост се определя като конкретни фактически положения, при което в резултат от действието на определени сили се създава висока степен на вероятност за предстоящо близко засягане на правно защитени интереси. Причини за състоянието:
1. стихийно/ обществено бедствие: буря, епидемия
2. действие на определени сили – химически, физически
3. физиологични нужди/ болестни състояния
Разлики с неизбежна отбрана: 1. крайната необходимост е субсидиарна: деецът...не е могъл да избегне по друг начин, 2. причинените вреди следва да са по – малко от значителни от предотвратените. Преценката е лесна, ако са от един характер. Когато съотношението е спасяване на човешки живот срещу имуществени вреди се дава приоритет на първото.
Кой следва да поправи вредите? 1. ако трето лице е причинило състояние на крайна необходимост: то следва да поеме вредите, 2. ако е резултат на стихийно бедствие – на носителя на благата.
4. Задържане на престъпник по чл. 12А: Проблемът е причиняването на вреди и изключването на обществена опасност на деянието, ако това се е случило при задържане на лице, извършило престъпление.
1. Субект може да е всяко лице, не само пострадалия от престъплението.
2. Вреда: може да се причини само на задържано лице.
3. Действия: трябва да са единствено с цел лицето да се предаде на компетентните органи.
4. Да ням друг начин освен задържане (доближава се до крайна необходимост)
5. Действията да не превишават необходимите и законосъобразни мерки.
ЮФ, който поражда субективното право на задържане е извършването от лицето на престъпление. Очевидно е, че трябва да има неотложност. Тя е възможна при: 1. реална опасност то да се укрие и избегне наказателната отговорност и 2. реална опасност то да извърши ново престъпление.
5. Оправдан стопански риск по чл. 13А: когато 1. се целят по – висши общи цели, постигане на резултат и 2. се експериментира, като се спазват правилата за него. Ако все пак се причинят вреди – деянието не е обществено опасно

22. Противоправност и наказуемост на престъпното деяние и обстоятелства, които ги изключват:

И двете качества са основни, отделни качества на П. Противоправност: юридически качество. Без правна норма в НК, в разрез с която да се намира деянието – не може да има, производно качество на обществената опасност и се явява юридически израз на обществената опасност. Обективно качество на престъплението. Неизбежно се свързва със съставомерността (П. С всички признаци на даден състав). Функции на НП: 1. мотивира гражданите да не извършват определени действия, изпраща забрана като послание, 2. гражданите да не пропускат извършването на определени действия. Изпраща заповед като послание. Особено се подчертават спецификите на комисивните престъпления: случаите при които в състава на П. е фиксиран само престъпния резултат: убийство. Не е указано дали е чрез действие или бездействие – може и чрез двете. Особености при бездействието: вж лекцията: за да може чрез него да се причини престъпен резултат трябва да е съставомерно и т.н. Наказуемост: наказуеми са онези действия, които притежават определени качества (съставомерни). Теории: че се отличава от наказанието, от наказването на дееца и т.н. Обстоятелства, които изключват наказуемостта:те следва да се разграничават от случаите когато дееца се освобождава от наказателна отговорност (чл. 62, 78а НК). Разграничават се и от случаите, когато се погасява възможността за реализиране на наказателната отговорност. Критерий: 1. с оглед техният обхват:

1.общи: в общата част на закона и се отнасят за всички престъпления, ако са налице обстоятелствата, които те сочат: чл. 17, ал. 3 (приготовление: деецът не се наказва, ако по собствена подбуда се е отказал да извърши П), чл. 18, ал. 3 (опит), чл. 22 (съучастие). Според някои автори това са поощрителни норми, които целят позитивното поведение на дееца.
2.Специални: в специалната част, визират специфични за отделните престъпления предпоставки : шпионаж: чл. 105, ал. 2, лъжесвидетелстване чл. 292
2. с оглед времето:
1.при извършване на деянието (по време на): неизбежна отбрана, чл. 12, ал. 4: смущение и уплаха
2.последващи прояви: започнал опит, но след това предотвратява последици

23. ВИНА: чл. 9, ал. 1 НК: извършено виновно. Деяние: съзнателна човешка проява, психофизическо единство. Вината е качество на П., елемент, свързан с психическото състояние на дееца, който определя неговата същност, изразява неговото субективно отношение. Понятието умишлена/ непредпазлива вина: юридическа категория. Умисъл/ Непредпазливост: психически категории. Когато се говори за умишлена/ непредпазлива вина: деянието е противоправна, обществено опасно, наказуемо. Вината не е състояние, а е конкретно отношение по повод конкретно деяние, което той е извършил. (съзерцание – познание – деяние). Ако процесът на познанието е протекъл правилно, обективната действителност адекватно да се е отразила в съзнанието на човека и той може да се определи в тази действителност, да извърши или не нещо, което да промени действителността, то резултата от човешката дейност е следствие на съзнателна, волева проява на съзнателна дейност на човека и обективно и субективно. Ако всичко това е така – той трябва да може да отговаря за своята дейност. Вина: Изразеното в умисъл или непредпазливост конкретно психическо отношение на дееца към извършеното обществено – опасно деяние и неговите обществено – опасни последици. 1. вината винаги е елемент на конкретно деяние, 2. тя е реален факт, който подлежи на доказване, 3. принадлежи към субективната страна, наред с цел, мотиви, подбуди. Съотношение между вината и вменяемостта: Вменяемостта е възможност на лицето да разбира и ръководи действията си, качество на лицето, явява се предпоставка на вината. А вината е отношението към деянието и резултата, елемент на деянието.

24.Съдържание на вината: Умисъл: чл. 11, ал. 2:“...когато деецът е съзнавал обществено-опасния му характер , предвиждал е обществено – опасните последици и е искал/допускал настъпването на тези последици. 2 момента: 1. Интелектуален (познавателен) момент: Съзнаването и предвиждането се изразяват в конкретни представи на дееца. Умисълът винаги е конкретен. Съдържанието на интелектуалния момент се определя от това, че всяко П. Е съзнателен волев акт. Представите са:
1. относно деянието с особеностите на конкретното място, време и т.н.
2. относно причинния процес
3. относно причинените от деянието обществено – опасни последици
4. относно обществено-опасния характер
От 1 до 3: обективни признаци на съответния престъпен състав, 4: относно обществено – опасния характер. При всяко П трябва да се изследват различните обективни признаци и дали те са се отразили в съзнанието на дееца: да има представа относно тях. Когато липсва представа относно тях: няма да има вина. Установяването на интелектуалния момент на умисъла изисква изясняване на всички обективни признаци на съответния състав и констатация за наличността на представа в съзнанието на дееца относно тях. Интелектуалният момент съдържа и 2 характеристика: да предвижда обществено-опасните последици. Той предвижда неизбежното настъпване на последиците или само възможното им настъпване. 2. Волев момент: В зависимост от това дали иска или допуска настъпването на последиците: умисълът е пряк или евентуален (косвен). Пряк умисъл: иска настъпването на последиците, цели ги, най – укоримата форма на вина, те могат да бъдат негова крайна или междинна цел. Евентуалния умисъл: деецът само допуска настъпването на обществено-опасните последици, не ги цели, има друга цел, правомерна или не е без значение. По пътя към осъществяването на тази цел той съзнава възможността да настъпят последици, които допуска, съгласява се с тях, примирява се.
Според това кога е взето решението за извършване на П умисълът бива
1. предварителен (предумисъл):когато има предварително взето решение в сравнително спокойна обстановка и след обсъждане на мотивите за и против.
2. внезапен.
Според психическото състояние, в което е взето решението за извършване на П:
1. афектен: когато деецът взима решението за П. В силно раздразнено състояние, което е причинено от пострадалия. Това състояние може да е причинено от тежка обида, клевета или друго противозаконно действие, от което са настъпили тежки последици за лицето (предишна практика на ВС: тези действие се тълкуват само като действия срещу личността, сегашна практика: може и срещу собствеността например)
2. обикновен
Според степента на конкретизация в съзнанието на дееца за тези представи, умисълът бива:
1. определен: например средна телесна повреда
2. неопределен: например някаква телесна повреда
3. конкретизиран: например да му се счупи лявата ръка
4. алтернативен: целеният резултат е формулиран в съзнанието алтернативно: или...или....например юда се причини телесна повреда или смърт.
У нас опитът е наказуем само при пряк умисъл. Например когато в съзнанието на дееца има алтернативен пряк умисъл да причини телесна повреда или смърт и причини телесна повреда, ще бъде съден за опит за убийство.
В закона няма предвидени различни наказания за пряк или косвен умисъл. Винаги се подхожда конкретно.

25. Непредпазливост: втора основна форма на вината. Деецът не цели обществено-опасния резултат, не го съзнава, не го допуска, не се примирява. Чл. 11, ал. 3: двете основни форми на непредпазливата вина:
1. самонадеяност (съзнавана непредпазливост): предвиждал е последиците, но е мислел да ги предотврати. Интелектуален момент: предвижда вероятността от него да настъпят обществено-опасни последици. Волеви момент: у него съществува субективна увереност, че той ще предотврати настъпването на тези последици. Тя се се оказва обективна необоснована, защото:
1. е надценил собствените си възможности или
2. е подценил някои обективни обстоятелствата
Когато има колебание у дееца, когато не е уверен, че ще предотврати последиците: тогава е евентуален умисъл. Разлики и прилики между двете понятия: и при двете се съзнават последиците, предвижда се възможността да настъпят. При евентуалният умисъл: умишлена вина, при самонадеяността: непредпазлива вина. Волеви момент: при евентуалния умисъл се допуска, примирява се, а при самонадеяността: не. Други считат, че разликата е в интелектуалния момент: предвиждането е конкретно при евентуалния умисъл, а при самонадеяността: абстрактно. Виждането не е добре обосновано.
2. небрежност (несъзнавана непредпазливост): когато деецът не е предвиждал настъпването на последиците, но е бил длъжен и е могъл. Характеристики: в съзнанието на дееца липсват представи за обществено-опасните последици от неговото деяние. Имал е субективната възможност и субективното задължение да предвиди тези последици. Укоримото е, че деецът не е мобилизирал психическия си капацитет и не е предвидил последиците. Съдържание на обективен признак: „...длъжен да предвиди“. Дължимото поведение на субекта се определя от НА или от обществената практика. Субективен признак: възможността на дееца да предвиди престъпния резултат (могъл е). Кога е могъл? Възможността на дееца се преценява конкретно за всеки един случай и то в рамките на дължимото поведение, т.е. Възможността зависи от:
1. конкретните обективни условия и
2. от индивидуалните особености на личността: способностите, деянието, опита, физическо и психическо състояние на дееца. Наличието на тези качества позволява не дееца като мобилизира тези си качества да изведе в съзнанието си представа за обществено-опасния резултат. Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи (палеж).
Смесена вина и значение (двойна форма на вина): чл. 11, ал. 5. Идеята е, че един човек извършва едно деяние, което има един по–близък и един по-далечен резултат. Чл. 124 типичен пример: причиняване на смърт по непредпазливост в резултат на умишлено нанесена телесна повреда. Ако се докаже, че е действал непредпазливо по отношение на този резултат, ще бъде отговорен за смъртта (ако е могъл и е бил длъжен да предвиди).
Професионална непредпазливост: не се касае за трета форма на непредпазливата вина. Това е непредпазливост, която се характеризира с особеностите на дейността, във връзка с която се осъществява деянието. Няма промяна в отношението. Касае се до:
1. правно регламентирана дейност и е (за лицата, които могат да извършват тази дейност: специфични изисквания за квалификация: лекари).
2. източник на повишена опасност: свързано е със самото осъществяване на дейността: съществуват правила за осъществяването й: избор на материали, проверки преди започване на дейността. Чл. 123, чл. 134: случаи на професионална непредпазливост. Наказанията са по-високи.

26. Обстоятелства, които изключват вината: Ако липсва вина деянието не може да се квалифицира като престъпление. Обстоятелствата изключващи вината са в НК. Вината предполага представи в съзнанието на дееца за характера на деянието и неговите последици. Очевидно е, че липсата/ погрешността на тези представи изключва вината. Съществуват два вида грешки:
1. юридически: погрешна представа относно квалификацията на деянието, без значение е за отговорността му и 2. фактически: има значение, уредена е в чл. 14, ал. 1: незнание на фактическа обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла. Незнанието може да се дължи на различни причини: 1. липса на възприятия от страната на дееца, 2. неправилна представа, 3. неправилна логическа обработка на възприетите факти. Независимо по каква причина, умисъла се изключва. Ал. 2: само когато незнанието не се дължи на непредпазливост от дееца, т.е. Деецът е положил всички усилия и въпреки това не е могъл да формира представи за тези обстоятелства.
Друго деление на грешките: извинителна и неизвинителна. Пример с ловец, който застрелва човек. Ако е положил всички грижи (извикал е преди да стреля), грешката е извинителна, ако не е положил дължимото: не е извинителна. Грешка: липса на представа, погрешна представа. Грешка в предмета: обира А вместо Б (не е извинителна), грешка в лицето: убива Б вместо А (не е извинителна), Ако Б е бременна жена: налице е грешка по чл. 116, т. 4: липсва представа за това обстоятелство). Съответно грешката е извинителна за квалифицирания състав. Грешка в причинния състав: за да е налице отговорност е достатъчно съзнанието на дееца да обхваща общите закономерности на причинната връзка между деянието и настъпилия резултат (изстрел в сърцето вместо в главата: няма значение за наказателната отговорност, той съзнава резултата). Грешка в развитието на причинния процес: съзнава деянието, вменяем е, предвижда настъпването на резултата, цели го, но убива друго лице например;. Налице е опит за убийство по чл. 18. Отклонения в причинния процес: Ако А например иска да простреля Б, но Б се навежда и е уцелено В. Ако А е съзнавало абстрактната възможност да настъпи съставомерния резултат и има представа, че може да уцели и В: евентуален умисъл. Ако не съществува възможност да предвиди, че ще убие В, но е могъл: небрежност. Ако си мисли , че е перфектен:): самонадеяност. А ако от позицията, от която извършва деянието изобщо не може да види, че ще настъпят други последици: случайно деяние. Това е второто обстоятелство, след грешката, което изключва вината. Чл. 15 НК: когато едно лице не е били длъжно или не е могло да предвиди опасните последици: не е виновно. Най – чести в практиката автотранспортните произшествия. Чл 15: обратно на непредпазливостта, при която е длъжен, могъл е. Трето обстоятелство изключващо вината: изпълнение на неправомерна служебна заповед: 1. двете лица трябва да имат определена служебна зависимост/ йерархична съподчиненост. Функциите на едно от лицата трябва да включва даването на заповеди, а на другото: задължението да ги изпълнява, 2. заповедта трябва да е дадена по установения начин: устна, писмена. 3. ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

27. Състав на престъплението. Понятие. Виж 15 - 22 въпрос

28. Видове престъпления: Виж 15-22 въпрос: чл. 9: 1. Деяние: действие, бездействие
2. Обществена опасност: резултат: засягащи обществените отношения. Резултатни и формални. Резултатните биват увреждащи и поставащи в опасност.
3. Противоправност наказуемост.
4. Вина: умишлени: пряк и евентуален умисъл и непредпазливи: небрежност и самонадеяност. Обобщаващ въпрос на всичко за престъплението.

29. Довършено престъпление: Определение за П. Състав на П: онази съвкупност от признаци, които описват П. от даден вид. Четири вида норми: описателни, препращащи, бланкетни, опростени. П. могат да бъдат резултатни и формални, а пък резултатните от своя страна могат да се разделят на увреждащи и на просто извършване. Когато е посочен само резултата (комисивните П.): има признаци само за него. Едно деяние е съставомерно тогава, когато признаците на деянието съвпадат с признаците в разпоредбата. Когато са осъществени всички признаци на даден състав, говорим за извършено П. Ако се разгледа от гл.т. на всички признаци, на развитието на процеса то е и довършено. Въпросът за довършеността е винаги конкретен. Когато съставът е като резултат – П е довършено. Ако е на просто извършване: тогава когато е извършено. Довършването е обективен факт, който се установява при съпоставяне на извършено деяние и визираните в съответния състав признаци. Кражбата е извършена когато лицето отнеме чуждата вещ. Довършването се явява финал в осъществяването на всички П. Има ли стадии за осъществяване на едно П., които предхождат неговото довършване и наказуеми ли са те? Да, има: чл. 17, 18 НК: приготовление и опит. Деецът макар, че не е осъществил всички признаци на П. Ще бъде наказателно отговорен. От значение за субективната страна: умишленото П., а от обективна страна: външно изразени действия, които са насочени към реализиране на П. Отговорността за стадиите е субсидиарна, възниква само дотолкова, доколкото П. не е довършено.

30. Приготовление: чл. 17 НК:
1. не става дума за необективирани явления, става дума за външно изразени действия/ бездействия, деецът е обективирал намеренията си.
2. Тази дейност трябва да е обективна предпоставка за извършването по-късно на едно П.
3. очевидно се касае за предварителна дейност. Тези действия могат да са сложни/ прости. По външните си белези може да изглежда като обществено полезна дейност, т.е. Не винаги е неправомерно. Това, което прави действието релевантно за НП е намерението.
В чл. 17 законът посочва типични форми: „набавяне на средства, намиране на съучастници и изобщо създаване на условия...“Важното е, че тези действия са насочени да създадат условия за бъдещо П. Това е обективната страна, а от субективна страна: приготовлението се осъществява с пряк и конкретен умисъл („намисленото“). Наказуемост: НП системи познават 2 подхода при наказуемостта на приготовлението:
1. Българско законодателство: наказва се само в предвидените от закона случаи, т.е. когато изрично е посочено в НК
2. Други системи: наказуемостта е в зависимост от конкретната тежест на приготовлението (може за всяко П., ако то е във висока степен обществено опасно).
Когато е наказуемо – на общо основание може да се приложи чл. 9, ал. 2: малозначителност на деянието. Може едно наказуемо приготовление да осъществява състава на друго П. Може деецът като се приготвя да извърши убийство, извършва кражба на пистолет: тогава възниква съвкупност (той ще носи наказателна отговорност за приготовлението на едно П. И за кражбата).

31. Опит: чл. 18 НК:Тук вече е започнало изпълнението на П. Опитът е самото П. в процеса на неговото осъществяване. Понякога между началото и края на П. Има голям отрязък от време: опитът е между началото и преди да е довършено П. Опитът е започнатото изпълнение н а едно умишлено П., при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените от закона и исканите от дееца обществено-опасни последици. Опитът бива два вида:
1. недовършен: започнал, но не е довършил, пристъпил е към реализиране, но не е довършил изпълнителното деяние (готви се да стреля, но не го хващат)
2. довършен: деецът е довършил изпълнителното деяние, но по причини извън него не настъпва престъпния резултат (стреля, но не улучва). ВКС: опитът е довършен тогава, когато деецът е направил всичко, което според него е било достатъчно за настъпването на резултата.
Опитът е самото престъпление. Приготовлението се различава от него по това, че не е започнало изпълнителното деяние. Довършено П: когато са осъществени всички признаци: ако е резултатно: с резултата, ако е формално: с извършването на деянието. Възможно ли е да има довършен опит при формални престъпления? Не, защото включва признаци по изпълнителното деяние: когато са всички признаци, има довършено престъпление. Довършен опит има само при резултатните престъпления. От субективна страна: не са настъпили предвидените и исканите от дееца последици: пряк умисъл. Не е невъзможен или не е наказуем опитът при евентуален умисъл? Според Л. Груев не е наказуем: може едно лице да започне П. с евентуален умисъл (предвижда възможността да настъпят последици, не ги иска, но се съгласява, но няма да възникне наказателна отговорност.
Значение на алтернативния пряк умисъл: деецът има в съзнанието си две възможни последици: или едната или другата и желае една от двете възможности. Това е практическото значение. Когато с подобно отношение деецът извърши П. и реално причини телесна повреда (напр.), квалификацията е опит за убийство. Започнал, довършил изпълнителното деяние, но не са настъпили обществено-опасните последици.
Наказуемост: опитът се наказва с наказанието за довършеното П., като все пак при определянето на наказанието се отчита:
1. степента на довършеност
2. причините, довели до тази недовършеност.
Доброволен отказ от опита като основание за изключване наказуемостта на дееца: чл. 18/3. Когато по собствена подбуда 1. се е отказал
2. предотвратил последиците
Собствена подбуда:
1. обективно деецът да е имал възможност необозпокоявано да продължи
2. субективно да е съзнавал това и да е взел решение самостоятелно за прекратяване на дейността като е предотвратил настъпването на последиците.
Негоден опит: когато деянието в конкретните условия въобще не е в състояние да създаде реална опасност за съответните обществени отношения. Негоден опит има, когато:
1. има негодни средства
2. негоден обект (той липсва)
Негоден = ненаказуем.

32, 33, 34, 35. Съучастие.
Обичайна хипотеза: едно лице (в закона „който“) извършва едно престъпление и получава едно наказание. Обикновено човекът действа заедно с други лица. В Европейската доктрина действат два принципни подхода относно НО, когато повече от едно лице участва в извършването на П.
1. обозначава всички, които имат принос към осъществяването на П с термина участник и не държи сметка за конкретния принос/ роля на дейността за съдействието, който всеки един има в общо случилото се.
2. в България: държи сметка за особеното, специфичното в проявите на лицата, които заедно съучастват в осъществяването на едно П. НК: чл. 20-22.
Диференциране на основни форми: извършителство, помагачество и подбудителство и особеностите на всяко едно от тях. Липсва легална дефиниция за съучастие, дава я доктрината: Съучастието е задружното, умишлено участие на две или повече лица в осъществяването на едно престъпление.
Правна регламентация: две групи норми в НК. Традиционно се счита, че това са само от чл. 20 до 22 НК, но в редица разпоредби в особената част се съдържат също правила относно задружното осъществяване на едно П. Родова функция на съучастието: да регламентира отговорността при задружното осъществяване на едно П. , но престъпление, което по принцип може да се извърши от едно лице. Следователно: Съучастие в престъплението обхваща съчетанието на всички норми – тези в общата и тези в особената част на НК, които имат различни функции и предназначение, но в своята цялост изграждат института на съучастието.
1. Норми на обща част: установяват общи положения, форми, видове съучастници и режим на отговорността. Разпоредбите се делят на две групи според степента на абстрактност: 1. с най-висока степен на абстрактност: отнасят се до всички прояви на съучастие: чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1; 2. с по-ниска степен на абстрактност и по-тясно приложно поле: само до някои, регламентирайки специфичното за тях. Чрез тях се определя като престъпно поведението на подбудители/помагачи, макар че то (поведението) не съдържа признаците на престъпния състав на особената част (конститутивни норми).
2. Норми на Особената част: органически свързани със съответното П. Те отразяват не само задружния начин за извършването му, но и особеностите на самото това П. Тяхната функция е да диференцират отговорността при наличие на съучастие в специфични условия на конкретното П. (чл. 152: изнасилване от две или повече лица)
Основно положение: 1. всеки един от съучастниците отговаря, защото е извършил деяние, 2. това деяние трябва обективно да допринася за осъществяването на П. и да се намира в причинна връзка с резултата. 3. от субективна страна става дума за умишлените П. Умисълът тук има особености. У всеки един от съучастниците трябва да съществуват две категории представи: 1. относно неговото собствено деяние и 2. относно това, че той заедно с други лица участва в осъществяването на П. В този смисъл се говори и за общност на умисъла: означава двете категории представи.
Основни форми на съучастие: 1. няколко лица съизвършват едно престъпление (извършителство), 2. поръчителство: едно лице улеснява друго лице при извършването на П.3. Подбудителство: едно лице мотивира друго да извърши П. Ако е 1, то 2 и 3 съучастват.
Отграничения:
Посредствено извършителство: едно лице извършва П. Посредством (чрез) друго лице, което в конкретния случай е наказателно неотговорно, невменяем, малолетен и т.н.
1.Когато лицето буквално е използвано като средство
2.Невиновно действие на лицето
3.Когато А мотивира Б (полицай) чрез въвеждане в заблуждение да арестува В, използван е като средство
4.при условие на несвободно действие – когато лицата са в йерархия
5.чрез външно несъставомерно действие от страна на извършителя.
Паралелно или последващо извършване: например когато двама различни крадци обират един и същи магазин, без да знаят, липсва общност на умисъла, те са независими един от друг.
Независимо съпричиняване при непредпазливи престъпления: Съучастие има само при умишлена престъпна дейност. Чл. 219. ал. 2 НК – безстопанственост.
Укривателство: то е самостоятелна последваща дейност, може да бъде лично или вещно, но във всички случаи е самостоятелно престъпление.
Допустителство: аналогично на укривателството, самостоятелно престъпление е. Чл, 285:“...допусне...“. Има връзка между двете престъпления, но няма съучастие.
Явно подбуждане: то също е самостоятелно престъпление, изразяващо се във въздействие на неограничен кръг субекти и тяхното мотивиране да извършват съответни прояви (тълпа). При подбудителството се мотивира конкретно лице за конкретно престъпление.
Необходимо съучастие: При същинското (възможно) съучастие съществува винаги принципната възможност П. да бъде извършено от едно лице има особеност на изпълняването на П) При необходимото съучастие с оглед особеностите на конструкцията на състава той може да бъде осъществен най-малко от две лица (има особеност на конструкцията на състава). Типичен пример е кръвосмешението: чл. 154, 157 и т.н..

Особени случаи (специална част): изхожда се от конструкцията на състава: както при необходимото съучастие.
1. Престъпления, извършени от тълпа: чл. 269, ал. 3, чл. 163: специфични случаи на задружно осъществяване на П. Тълпа: 1. множество от хора, 2. събрано на публично място и към него могат да се присъединяват неопределен кръг други лица 3. обединени от обща цел, 4. именно тази цел определя и активността на участниците в тълпата. Делят се на 2 групи: 1. активни: пряко причиняват резултата и 2. пасивни: необходим фон, върху който се разгръща поведението на активните. Степента на обществената опасност е различна при двете категории, различна НО носят.
2. Престъпления, извършени от членове на организации/ групи. Група: сдружение на две или повече лица, обединени от престъпна цел, които са съгласували волята си с тази цел. Организация: обикновено има структура и ръководство, връзката между членовете е по-устойчива в сравнение с групата. 2 категории: 1. Особената част предвижда отговорност като криминализира самото създаване на организация с престъпна цел, 2. съставим, които предвиждат различна отговорност за определени П., когато те са изпълнени по поръчение, решение на организация (напр. изнудване). Наказват се по-тежко. Чл. 321 – типичен пример за 1. Чл. 93, т. 20: легална дефиниция на организирана престъпна група: проблемна.
Извършителство и съизвършителство: чл. 20, ал. 2: Лицето да осъществи изпълнителното деяние на съответен състав – чл. 194: отнема вещта. Когато то не е описано (напр. чл. 115): преценява се конкретно дали извършеното обективно допринася за резултата. За извършителство говорим когато е налице някоя от другите форми на съучастие: подбудителство или помагачество. Може самото изпълнение на престъплението да е извършено от 2 или повече лица: тогава говорим за съизвършителство. Тук има два варианта: 1. разпределение на ролите между съизвършителите, всеки един осъществява само част от изпълнителното деяние. Характерно е при сложните П. 2. без разпределение на ролите: всеки един извършва действия, подобни на тези на другите съизвършители. Съизвършителството може да бъде осъществено едновременно или последователно. Всеки един от съизвършителите трябва да притежава особените качества относно субекта (например ако е за длъжностно престъпление: и двете лица да са длъжностни).
Подбудителство: чл. 20, ал. 3: инициатор за осъществяването на П. Склоняването може да бъде психическо/ физическо въздействие върху извършителя. Законът не се интересува от конкретното средство, чрез което подбудителят е осъществил своята дейност. Важното е, че той така е въздействал, че това е решаващия мотив на извършителя, предизвикала решението за извършване на П. Някои го наричат интелектуален извършител. Подбудителят не участва в П., не е необходимо да притежава качествата на субекта (за разлика от съизвършителя). Например подбудител към длъжностно П, може да не е длъжностно лице. Подбудител: пряк конкретен умисъл: подбужда конкретно лице към конкретно П. , винаги е целенасочена дейност. По това подбудителството се различава от явното подбуждане, което е отделен вид П.: включва въздействие върху неограничен кръг субекти: чл. 162 НК.
Помагачество: чл. 20, ал. 4: В основата стои улесняването на извършителя при извършването на П. 2 разновидности: 1. интелектуално: съвети, 2. физическо: набавяне на средства. Това е дейност, осъществена преди или най – късно по време на извършване на П. Възможно е да е и дейност и след, стига обаче обещанието за това да е дадено предварително. По това помагачеството се отличава от укривателството: то винаги е последващо по отношение на основното П. И макар и свързано с него е отделно П. За помагача също не се изисква да притежава особените качества на субекта. Когато едно лице участва, но няма качества на длъжностно лице например (приятеля на касиерката) говорим за своеобразен помагач.
Допустителство: самостоятелно П. чл. 285 непопречване, различно е от помагачество в обективна и субективна страна: няма общност на умисъла. По принцип общността на умисъла е необходима, но може в единия от тях (извършителя) да липсва представа, да не съзнава, че е подпомогнат от друго лице (помагач). Помагачът обаче трябва да съзнава, че умишлено подпомага дееца.
Наказуемост на съучастниците: чл. 21-22 НК. Всички се наказват с наказанието за извършването на П. НК не прави диференциация на различните видове съучастия, обаче се вземат предвид степента и характера, индивидуализира се. Отговорността на подбудителите/ помагачите е в зависимост от това дали П. Е извършено или не. Те отговарят само когато е извършено. Изключения: 1. ако не се касае до такова П., чието приготовление се наказва (има предвидена отговорност), тъй като самото подбуждане/помагане е създаване на условия за извършване на П. 2. когато самото подбуждане е в такава степен обществено-опасно, че е предвиден като самостоятелен състав – лъжесвидетелстване: чл. 293: когато подбудителството не е успяло. Отговорността на подбудителите/ помагачите е акцесорна , ако няма състав и не е приготовление.
чл. 21, ал. 3: предвижда се особен субект (длъжностно лице), за него отговорността и за подбудители и помагачи (може и да не са с особени качества).
чл. 21, ал. 4: лично основание за намаляване или увеличаване на отговорността, то не важи за останалите съучастници. Отцеубийство – ако А и Б убият бащата на А: А има особено качество, но Б не, носят различна НО.
Други правила за наказуемостта на съучастниците: чл. 58б: помагачество, съдът да приложи чл. 55 ако степента на съучастие е малка, може да мине под минималното наказание. Самоволен отказ от съучастие: чл. 22: важат правилата за опита.

36, 37, 38. Множество престъпления. Съвкупност, рецидив.

Изтегляне 0.58 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3