Лекции по естетика
Изтегляне 226 Kb.
|
| Аристотел
Аристотел се занимава с разкриване на различията между понятията, описание на категориите. Има подреденост, т.е. това е дистинктивно дескриптивен тип мислене. Естетическата му теория е главно в За поетическото изкуство, Реторика и Метафизика /гл. 12/. Доразвива много от идеите на Платон. Общо е учението им за битието - 4 принципа на конструирането: единното, космическия ум, световната душа и космоса. Аристотел се занимава главно с проблема за космическия ум. Разглежда единното като Платон, т.е. като мяра, отделната вещ в нейната осъщественост. Космическият ум не е човешкият разум. Човешкият ум може да бъде в потенциално и активно състояние, той е несъвършен защото не може да бъде винаги актуален; преобладават чувства, воли, стремежи, някакви възприятия. Космическият ум е вечна същност, той е неподвижен и отделен от сетивните вещи. Той е неподвижен и неделим, недостъпен за изменения. Този ум е неподвижен в материалния смисъл на думата, на същевременно е някаква ентелехия. Той е подвижен като ентелехия и доколкото поражда ейдосите. Той е най-висшата красота. Той е вечният първодвигател на всичко движещо се. Този ум сам мисли себе си, съвместява в себе си субекта и обекта, т.е. е мислещо и мислимо едновременно. Този ум поражда ейдосите на нещата, но и ейдоси на ейдосите. Самите ейдоси също са неподвижни в материалния смисъл на думата. Най - висшата красота е именно този неподвижен и действащ ум. От една страна имаме субективно съзерцание /той е субект/, а от друга страна - се възхищава на нещо красиво /обект/. Този ум е нещо живо, движещо се и ейдос. При този ум имаме тъждество на умозрение и удоволствие, единство на съзерцание и удоволствие; самодостатъчна естетическа предметност. Материята е нещо като потенция, принцип на ставането. Аристотел въвежда категорията умопостигаема материя, която е оформена от ейдосите. Този ум е в основата на всяка красива вещ, но самият той е съвършената красота. В качеството си на първодвигател космическият ум играе ролята на космическата душа. Космос - той се конструира и създава от космическия ум. Самият космос е породен от ейдосите. Той е одушевен, изпълнен с ейдоси. Ейдосите са в самата вещ, т.е. те са иманентни на вещта, а не трансцендентни. Естетика на ума и изразяването - Вътрешното да се изразява, явява външно и същевременно външното да бъде смисъл на вътрешното. Учението за потенцията и ентелехията /като смисъл, влагане на смисъл/. Категорията ентелехия означава осъществяване, реализиране на вещта. Тя е преход от потенция към организирана, проявена ентелехия. Тя е единство на 4 принципа: материя, ейдос - форма, причината на своето възникване и целта на своето развитие. Всяка вещ е ентелехия. Ентелехията е и естетическа изразност, съвпадане на вътрешно и външно. Материята без ейдоса е само лишеност, празно множество, от друга страна ейдоса е само мислима същност.Категорията красиво-и-благо - Единство на красиво и благо, т.е. “Красивото е благо, което е приятно, защото е благо”. Красивото и благото се разглеждат като чисто битие в себе си и за себе си. Красивото е благо. Благото е някакво деятелно осъществяване на разумната сфера. Благото като благо - някакво оценъчно съждение, то не е неутрално, а визира висшия морал, високо нравствено поведение, добрите постъпки. Аристотел смята за красиво само това, което е задължително нравствено повлияно. От постъпките са красиви тези, коти имат нещо нравствено полезно, но не за себе си. Красивото е в морално отношение добродетелно. Красивото като благо доставя удоволствие, но не въобще, а от моралната красота на човека; то е безкористно и съзерцателно удоволствие и същевременно морално възвишено. Можеш да бъдеш морален само като мотив, но постъпката не може да бъде само морална. Красивото е практическо осъществяване на сферата на теоретическия разум. Красивото като благородство на античния аристократ; то е някаква благоустроеност в сферата на морала; то е отношение към реалното битие, но не към всичко, а към това, което е изразило най-съвършено своята идея /изключва се ползата, егоизма, утилитарността/. В ума красивото и благото съвпадат. Но в човешката личност те се доближават така, че отпадат различията между тях. Калокагатията е нещо цялостно, единно, а не отделна добродетел. Доброто се разглежда като външно жизнено благо - власт, богатство, слава. А красивото е вътрешната добродетел - мъжество, справедливост. При конструирането на калокагатията и благото и красивото влизат като чисто битие, т.е. те не трябва да съдържат в себе си небитие. Те са просто битие, те са абсолютна свобода. Но между тях съществува различие - благото е целесъобразно пораждане на действителността, а красивото е структурна подреденост на действителността /т.е. нещо застинало, неподвижно/. Естетическото е целесъобразно. Когато говорим за красивото и благото можем да ги разглеждаме с оглед на техния принцип, идеен смисъл. От друга гледна точка можем да ги разглеждаме с оглед на тяхното осъществяване. Тук можем да говорим за степени. В калокагатията моралът влиза не от гледна точка на неговия принцип, а на реалното му осъществяване. Използването на материалното благо престава да бъде изходно за тях, а съществуват в един и същи вид или се самоусъвършенстват. Материалните блага трябва да се конкретизират? от принципа на красотата, тя поставя граници за използването им. Властващият момент е именно красивото. Красотата слага някакъв предел на използването на материалните блага. Отношението душа - тяло - душата властва над тялото, тя го управлява, съвместява съзерцателното и действеното. Проблемът за изкуството - Всяка целесъобразна дейност се мисли като изкуство. За разлика от Платон Аристотел прави ясна дистинкция и отделя изкуството като особена форма на знанието. Той прави разлика между занаят и наука и изкуство. Занаятът е основан на привички, той е сляпо подражание. Той не се ръководи от принципи за разлика от науката и изкуството. Те притежават и свой съзнателно провеждан метод. Със занаят се занимават робите, занаятчиите, докато свободните хора се занимават с наука и изкуство - удоволствие. Изкуството и науката са дейности на свободното време. Те са далеч от сферата на материалния, физически труд. Науката пък е система от логически доказателства. Тя е в сферата на теоретичния разум, има отношение към съществуващото като това, което е. Изкуството има отношение към едно динамично, потенциално битие, което е възможно по вероятност. Аристотел различава изкуството като сфера на теоретическия разум. В науката има утвърдителни или отрицателни твърдения. Има обаче и друга сфера, за която не може да се каже “да” или “не”, това е една неутрално - битийна сфера и именно тук действа изкуството. То е в сферата на полудействителността и полуслучайността. То говори не за чистото битие, а за неговата динамика. Разлика между поета и историка - Задачата на поета е да говори не за станалото, а за това, което би могло да се случи, за възможното и недействителното. Те не се различават по форма, а съдържателно. Важно в изкуството е не това, което обективно съществува, а виртуозността на самото изразяване. Изкуството не трябва да се критикува, че изобразява предмети, които не съществуват. Изкуството не отразява голата фактичност, то се намира в друга сфера - в нелогическата сфера. Добродетелта е средината между две крайности в постъпката. По отношение на изкуството няма умереност, мяра. По отношение на естетическото удоволствие не трябва да има умереност. Умереност трябва да има само в низшите удоволствия. Изкуството е в сферата на неутралното, то е в едно динамическо битие и отразява битието като възможност и вероятност. Изкуство и природа - Аристотел различава изкуството от сферата на природата, която съдържа принципа на своето конструиране в самата себе си. Изкуството създава вещи, форми и ейдоси, но по принцип, който не е в самото него, а е в душата на човека. Дори изкуството в някои отношения допълва природата - то създава неща, които природата не може да създаде. В природата няма нищо случайно и удивително, а изкуството създава оригинални неща (случайни, а не необходими. Изкуството е творческа привичка, която следва разума, но не в неговата логика. В природата ейдосът е само обективен, в човешкото изкуство той е субективен /съвършеното изкуство/, при боговете /в космическия ум/ ейдосът е и обективен и субективен /максимално съвършения и красив космос/. От тази гледна точка красотата може да бъде степенувана: човешко изкуство (космос (космически ум. Изкуство и морал - Изкуството не е морал, защото той се състои от правила и норми, докато изкуството може да изобразява и неморални хора, които пак да са красиви. Въпреки че моралът и логиката прилягат на изкуството и е по-добре то да ги включва, все пак това не е задължително. Изкуството е автономно, защото е разположено в неутрална сфера. Проблемът за подражанието - За Аристотел, както и за Платон, изкуството е подражание. Разликата между тях е в оценностяването на това подражание и в предмета на подражание. При Аристотел изкуството има много висока ценност именно защото е подражание, подражание на ейдосите, които са в самите вещи. Изкуството е подражание, но не на реалния свят, а на една неутрална сфера, на едно възможно битие. В Поетиката подражанието е определено като човешко творчество, т.е. то е активна деятелност, към която човек е склонен по природа. По силата на подражанието човек придобива първите си знания. За да има подражание, трябва да има образец. Удоволствието идва от това, че човек непрекъснато сравнява образа с първообраза, т.е. то е чисто интелектуално. Удоволствието от съзерцанието на една картина без ясен първообраз, т.е. състояща се от абстрактни линии и фигури, се дължи на удоволствието от абстрактните линии, присъщо на ума. Самото художествено произведение е не само копие, но то има и собствена структура. Самото произведение на изкуството възниква при съзерцанието му, т.е. намесва се силата на субективната гледна точка. ( Не е важно съдържанието, а играта на сравнението, което ние мислим. Изкуството няма за свой предмет нещо единно, то е знание за общото, за подобното. Картината на художника събира онова, което в природата е разпръснато навсякъде. Аристотел първи декларира автономността на изкуството и на естетическото удоволствие. Но все пак изкуството не е абсолютната действителност, защото тя е космическият ум. Изкуството е подчинена разновидност на космическия ум. Аристотел отделя голямо внимание на поезията и музиката, която определя като истински подражателното изкуство. Ритъмът най-много се доближава до реалността, мелодиите могат не само да възпроизвеждат афектите, но и да ги създават. Само музиката подражава на психиката непосредствено. Музиката е най-подобна на душата, защото мелодията и ритъмът са движение и енергия, също както и нашата душа /течащи психически процеси/. В поезията има 3 начина да се подражава на предметите: 1. такива, каквито са; 2. такива, каквито изглеждат; 3. такива, каквито трябва да бъдат. Субективната връзка на индивида с обекта на възприятието - Произведението на изкуството трябва да притежава душа, да носи жизнеспособност. Трябва да се направи разлика между организма в природата и изкуството като организъм. Организмите в природата сами носят целта си, докато при изкуството целта е в твореца. Душата на предмета на изкуството е дадена от твореца, т.е. ейдосът на произведението се носи в душата на художника. Естетическото наслаждение, което получаваме от предмети в природата и от предмети в изкуството е различно. Красиви са величината и симетрията в изкуството, но като завършен израз на духовната същност на човека. Естетическото възпитание - Това е възпитание да можеш да се любуваш безкористно на красотата, а от друга страна това е възпитание на определени типове хора. Самият човек е актьор на собствената си личност, ролята му е предзададена от съдбата. Човекът е подражание на космоса, той се опитва да постигне същата хармония, спокойствие, благородство и безстрашие, характерни за боговете. Естетическото възпитание е общодържавна дейност. Всеки гражданин от държавата трябва да бъде обект на възпитание. Всяко възпитание е естетическо дотолкова, доколкото целта му е да постигне единство на душата и тялото. Естетическото възпитание трябва да бъде достояние на свободнородените, защото човекът е подражание на космоса (човек трябва да се наслаждава на своя аристократизъм. За да постигне естетическото възпитание, човек трябва да бъде далеч от физическия труд /той не подобава на свободно родения; висшият начин на живот е свободното съзерцание/. Всички заплатени дейности унижават човека. Много по-важно е свободното време, защото човек тогава реализира себе си. Целта на естетическото възпитание е вътрешната невъзмутимост и атараксия. Гимнастиката, музиката, рисуването могат да бъдат и полезни, но човек не трябва да бъде професионалист в тях. По-важна е способността за вътрешна съзерцателност. Естетическото възпитание трябва да направи човека красив и благороден, а не пригоден към някаква практическа дейност. В естетическото възпитание най-важни са гимнастиката и музиката. При упражняването им обаче трябва да има някаква мяра, предел. Целта на музикалното възпитание е развлечение, удоволствие и формиране на морални добродетели. Музиката изобразява човешки афекти и така води до формирането на човешкия характер. Целта на естетическото възпитание е формиране на способността за съзерцание (постигане в човека на подобие на космическия ум. Целта е живот в съзерцанието, а не деен, практически живот. Проблемът за катарзиса - До голяма степен катарзиса е свързан с проблема за страха и състраданието. Човек изпитва различни видове страх. Страхът е нещо, което заплашва нас самите, но същевременно ни кара да размишляваме върху по-общи теми, доколкото ние самите се различаваме от този, който е пострадал /в трагедията/. Състраданието - ние състрадаваме, когато събитията не са нито твърде далечни, нито твърде близки /това предизвиква ужас/. Предмет на изображение в трагедията не трябва да бъде преход от щастие към нещастие при добродетелни хора, защото това възмущава, нито трябва да се изобразява преход от щастие към нещастие при подлеци, защото това е справедливо и не води до страх и състрадание. Трябва да се изобразява човек, който не е нито много добродетелен, нито подлец. Човекът трябва да е невинен, но сполетян от нещастие, дошло от неведома грешка - само тогава се изпитва страх и състрадание и се достига да катарзис. Има няколко основни тези за катарзиса: 1. Катарзисът е морално удовлетворение и тържество. Той показва превръщането на пороците в добродетели - това е тезата на Просвещението. Но катарзисът не е само морално пречистване, защото в трагедията се изобразяват не характери, а действия. Трагедията не е резултат от човешката воля, а от случайността на действията.; 2. Катарзисът е непосредствено чувство, хедонистично преживяване, той е чувството на удоволствие.; 3.Катарзисът е освобождаване от натрупаните в душата негативни емоции /страх и състрадание/ - физиологическо разбиране.; 4.Катарзисът е мистично - ритуално чувство. Тази теза не е широко разпространена; 5.Естетическа концепция - Художникът създава нещо ново, някаква висша реалност. Произведенията на изкуството са идеално възпроизвеждане на човешката личност. Те създават една типологична, а не действителна реалност. Естетическото удоволствие при катарзиса е на първо място. Страхът и състраданието се преживяват естетически. Удоволствието идва от преодоляването на тези чувства. Страхът е въображаем и затова има удоволствие, затова човек може да се издигне над себе си и да се слее със страдащия. Така човек става множествен и в това е истинското трагическо удоволствие. 6. Тезата на Лосев - Лосев извежда разбирането си от учението за космическия ум. Катарзисът е висша цялостност, която е над обикновените емоции, над етическите норми, над естетическите възприятия. В античната психология всички душевни сили се смята, че се съсредоточават в нещо единно /ум/, няма множественост на психическия живот. Катарзисът е съсредоточие на ума, той е над отделните психологични сили /чувства, воля и т.н./. Катарзисът не е достигане на някаква морална норма. Самото очистване няма нищо общо с логиката на умозаключенията, а с логиката на живота. Очистването се извършва в ума. Самото очистване предполага успокояване, издигане над нещата. В очистването има любов и опрощение. Катарзисът не е естетическо очистване, защото ние преживяваме не само изображението, но и самото му съдържание. Катарзисът е ноологическа категория. В един момент единното цяло на ума се разпада, то става множествено, а трагедийното идва от отпадането от единното. Разпадането на единния ум на множество личности, които носят само частица от този ум е всъшност грехът и престъплението. Страхът идва преди човек да извърши престъплението, а състраданието идва след това. Катарзисът идва едва след като човек осъзнае, че другият не е идеален, че той е престъпил някаква норма. Тогава единният ум възстановява целостта си. В античността се мисли, че човек по природа носи в себе си трагическото, защото всеки отделен човек осъществява себе си чрез престъплението и едва след като проумее какво е направил идва катарзисът и връщането към космическия ум. Аристотеловия метод е дистинктивно-дескриптивен (анализ на категориите и определянето на разликите между тях). Аристотел дава първото определение за изкуството в "Поетика", "Риторика", "Политика", "Метафизика"(12-та глава - учението за ума). Онтологическа структура на битието - единно, ум, душа, космос. Тук идва и разликата между Платон и Аристотел по отношение на ейдосите - според Аристотел ейдосите съществуват в самите неща. Самата вещ е нещо цялостно. Основна категория при Аристотел и умът (нус), категорията "единно" - цялостност, която се заключава в някаква мяра. Космическият ум е идеалът за красота. Този ум представлява абсолютната причина за движението, умът е вечен и неподвижен първородител (неподвижен от гледна точка на физическото движение и подвижен в актуален, абстрактен, енергиен смисъл). Човешкият ум е не винаги актуален, той е подвластен на волятя, обременен е от сетивното възприемане на нещата. Космическият ум мисли самия себе си, т.е. акт и предмет са в тъждество. Умът поражда ейдоси, които са въплътени в една умопостигаема материя, т.е. космическия ум е автархичен. Това е висшата наслада, това е идеалният естетически акт. В космическия ум причина и цел съвпадат. В този смисъл, умът е причината за създаването на този свят, но той е и целта, която трябва да се достигне. Ентелехията (осъществяване) е категорията, която носи естетически заряд, тя е единството на 4-те принципа, чрез които една вещ съществува: материална причина, формална, пораждаща (движеща) и целева. Така вещта постига самата себе си, чрез ентелехията тя става целесъобразна. Категорията "красиво" - красивото се свързва с някаква обозримост и субективен момент, свързан със сетивата; обозримост на естетическия предмет. Основен проблем в античността е съотношението между красиво и благо. Аристотел първо ги разчленява, а после обявява, че съществуват в тъждество. В "Риторика" той казва, че красивото е благо, т.е. то е благо само по себе си. Красотата се определя като проблем за благото. Благото е деятелно осъществяване на разумната сфера (практически и дианоетически добродетели). Благото е жизнена моралност, т.е. осъществява се в жизнената дейност на човека. Моралът като благо е висшият морал. Красивото е морално. Красивото е средина между практическия и теоретическия разум. Красотата е благородството на античния аристократ, според Аристотел. Така благо и красота съвпадат в реалния живот. Благото е целесъобразно пораждане на действителността, докато красотата е самата структура, подреденост на това пораждане на нещата. Красотата е само предмет на съзерцание, докато благото е деятелно. "Калокагатията" за Аристотел е нещо цялостно и самостоятелно, единство на всички добродетели. Доброто - като външните жизнени блага, а красотата - като вътрешните добродетели. Калокагатията като единство на красота и благо е максимално просто битие. В областта на благото и красивото се откриват 2 момента: самият принцип на красотата и самият принцип на блогото, и физическото осъществяване на този принцип. Разликата между красота и благо е, че от блогото се взима не самият принцип, а фактическото осъществяване, докато от красотата се взима самия принцип. Водещият момент в калокагатията е красотата, т.е. благо. Друг проблем, който Аристотел изследва е изкуството. "Техне" е всяка целесъобразна човешка дейност. Разликата между занаята, в основата на който стои привичка и сляпо подражание, и науката и изкуството е, че занаятът няма единен принцип, а науката и изкуството имат принцип и подход - конструират умозрителна предметност. Има 2 вида хора: свободно родени и роби. Свободнородените се занимават с наука и изкуство. Науката изучава битието като станало, тя е система от логически доказателства. Изкуството изучава битието в неговото ставане, в неговата динамика, изкуството отразява едно възможно битие, изкуството е неутрално-смислова действителност, изкуството е една условна действителност, субективната интерпретация на света. Ранна класическа естетика Естетиката е дете на космополитизма. Красотата и изкуството са нещо външно и материално, което е всепроникващи и съответно пластично. Основен проблем е начина, по който битието се изтръгва от хаоса и се подрежда. Основната категория, с която те визират красотата на космоса е хармония. Досократиците са първите философи, които се откъсват от митологичното мислене и се насочват към логическото мислене. Бог Арес /бог на вечното противоборство/ и Афродита /богиня на обединяващата любов/ пораждат Хармония. Тук обаче Хармония не е вече богиня, а основен космологически принцип. Има три концепци за хармонията: 1.Питагор - количествено-космически принцип на базата на числото 2.Хераклит - качествено-космически 3.Емпедокъл - хармонията е жив организъм Изтегляне 226 Kb. Сподели с приятели:
|