Лекции по естетика
Изтегляне 226 Kb.
|
| Средновековна естетика
Августин - Проблемът за изкуството В античността изкуството няма автономно битие. Подобна подчиненост съществува и през средновековието - ars, artes liberalis /свободно изкуство - освободеност, безкористност на духа, те са 7/ и artes vulgares /механични изкуства - целта им е удоволствието/. В средновековието основна цел на философията е човек да постигне съвършенство, а 7-те свободни изкуства помагат за това. Те се делят на тривиум - чрез думите и квадривиум - чрез самите вещи. Има два пътя за постигане на по-голямо съвършенство: чрез думите или чрез вещите /но като символ, като отвеждащо към друго по-висше, единствено Бог не е символ/. В тривиума влизат граматика - правилата за образуването на речта, изречението; реторика - структурата на речта, която освен логически смисъл носи и патос и емоция; и диалектика - логиката, да умееш да мислиш логично. В квадривиума са геометрията - занимава се с изкуството на земните форми, но търсейки разумните принципи на които са основани; аритметиката - числовите отношения, които са в основата на Универсума; астрономията - небесните тела, тук е и астрологията, т.е. и влиянието им върху хората; музиката - не като изпълнителско изкуство, а като теоретична дисциплина. Artes vulgares са тези изкуства, които днес наричаме изящни. Според Августин artes liberales са по-висши, защото са по-близки до абсолютните духовни истини. Но и двата вида изкуства са построени върху разумни начала. Механичните изкуства също са път за постигане на висши духовни истини. Според Августин най-низши в йерархията са зрелищните изкуства - те водят до свръхемоционално натоварване, отклонявайки хората от разумното битие. На по-висше място стоят миметическите, пластичните изкуства /живопис, скулптура/. Цел и съдържание на изкуството е да въплъти красотата, но пластичните изкуства са построени върху принципа на подражанието, а от друга страна творецът има в съзнанието си ейдосите за нещата, т.е. той хармонизира двете неща. Но според Августин изкуството е винаги някаква измислица и лъжа. Самите реално съществуващи неща не са истинни, защото не са съвършени, а художникът подражава на тези неща, което води до още по-голяма неистинност. Изкуството няма онтологически основания, но то се стреми да има битие, затова то винаги е илюзия или една условна реалност - в това е неговата същност. Вторият вид илюзия е съзнателната илюзия да изобразяваш нещо, което не съществува реално - фантазията. За Августин най-високо в йерархията на изкуствата са поезията и музиката. Според него цялата поезия е основана на същите ритмически принципи, на които е основана и музиката. Музиката пресъздава динамиката на универсума. Тук той въвежда и емоционалният момент. Най-високо стои музиката без думи, защото тя води най-близо до единението със съвършената същност - онези музикални моменти без думи, които довеждат човек до възвишено състояние на духа, до възторжено състояние на душата /Алилуя/. При музиката Августин търси не разумния, а емоционалния път към съвършенството. Свободните изкуства вървят по разумния път, а техническите по сетивния, поради което са и по-нисшестоящи. Тома Аквински - Той следва принципите на естетиката, заложени от А Августин, но при него мисленето е по-аналитично. Той стига до извода, че красотата е онова нещо, което е идея, въплътена в материя. “Красотата е това, което бидейки вещно, ни харесва”. Това харесващо се той го свързва с формата /като идея, същност на вещта/. Той говори за материална и за умствена форма. Бог е абсолютната красота, но той е лишен от материя. Тук самата форма е материя. Създаденият от Бога свят е оформен и материален и красотата му се състои именно в оформянето на тази материя. Всяка вещ е красива, ако притежава: интегритас /цялостност/ и пропорция, т.е. не само ако има единство, но и ако частите и са хармонично съчетани ? кларитас /светлина/ - може да бъде чисто физическа, т.е. яркост на цветовете, но и чисто духовна, вътрешна красота. Разглеждайки проблема за грозното Тома казва, че то не съществува реално. Грозното е лишеност от красота. Красотата и грозотата се делят на физическа, интелектуална и морална. Разликата между благото и красотата - Бог е истина, благо и красота. По същество и благото и красотата не се различават, те са еднакво разумни и целесъобразни. Благото обаче е цел и предмет на човешките стремежи, а красотата е вече постигната цел, при която няма стремежи. Красотата е тази, чрез която постигаме познанието. Благото просто удовлетворява желанието, а красотата - самото съзерцание на вещите доставя удоволствие. В красотата вещта е чиста форма, взета сама по себе си. /тези размишления се повтарят и при Улрих Страсбургски/. Естетическият предмет не изисква за своето постигане никакви усилия, а той ни е даден наготово, като самодостатъчно удоволствие - безкористно, чисто естетическо съзерцание. Проблем за творчеството - Идеалният творец е самият Бог. Бог твори от нищото. Така създадената материя обаче е безформена. Бог първо създава материята, а после я оформя. Но това става веднага и едновременно. Разликата между божествения творец и земния творец е, че Бог твори не само вещите, но и душата, а земния творец твори само вещи. Бог твори от самия себе си, а човек твори от зададената вече от Бога материя. Изкуството е това, което имаш като идея в съзнанието си, зададено от самия Бог. Земният творец въплъщава предзададена идея. При Бог замисълът и творението са напълно идентични. При човека - творческият продукт никога не успява напълно да реализира замисъла /предзададената идея/. Бог управлява съществуването на вещта и след нейното създаване, а земният творец не е обременен с грижа за творението си, т.е. той е по-автономен. Бог твори само заради удоволствието, а човек и заради ползата. Характеристики на земния творец по Тома: 1. натура - природна дарба; 2. доктрина - технически умения; 3. плод - ползата от творческия продукт. Византийска философско - естетическа доктрина - Ако католицизмът търси съотношението между свободната воля на човека и предопределената воля на Бога, то Православието търси по-скоро онтологичния аспект на вярата, чисто онтологическото сливане на човека и Бога. Затова и православието е по-схоластично. Основният проблем в православието е познанието на Бога, т.е. мистичното сливане с първоизточника. Пътят към Бога е в незнанието, в мистиката. Оттук и естетическото познание като емоционално натоварено е верният път към Бога /свръхразумното сливане/. Псевдо Дионисий Ареопагит вижда три пътя за познание на Бога: катафатически /позитивно познание/ - тръгва от първопричината и след това на нея и се придават определени характеристики, взети от човешкия свят, затова те не визират истинската същност на Бога; апофатически /отрицателно познание/ - тръгва се от най-нисшите твари, относно Бог нищо не може нито да се потвърждава, нито да се отрича, Бог е нито битие, нито небитие, а свръхбитие; символически - посредник между катафатиката и апофатиката, чрез символа и чрез изкуството ние все пак можем по някакъв начин да познаем Бога. Теорията за символа - Разумът не може да постигне първопричината, тя се постига чрез субекта. Художествените образи като символи стоят по-високо от природните форми. Те стоят между битието и свръхбитието, т.е. символа е не само път към познанието, но самият той е познание. Форми на символа: да обозначава духовни същност; да възвежда човека към тях; реално да явява света на свръхбитието на нивото на битието. В този трети пункт е разликата между символа и образа. Има два художествени метода на изображение на божественото: катафатически - божествената същност се излива в художествени образи, които най-близко я изразяват, това са подобните подобия (Светия Дух = гълъб); апофатически - тръгва се от това, което е най-неприсъщо на Бога, това са неподобни подобия (Бог = червей, камък). Основен проблем е може ли Бог изобщо да бъде изобразяван. Образът е свързан с архиобраза, защото той го възпроизвежда и той е свързан с него генетически. Самият архетип произвежда своя образ, но образът не е идентичен с архетипа. Антиномията Античност - Средновековие - Средновековие - духовен личностен абсолют. Материята само дава символните съдържания на този абсолют. Художествената форма противостои на природата не като изображение, а като подобие, което трябва да свърже несъвършеното явяване на материята с абсолютното духовно начало. Основополагащи са категориите 7 символ, образ, канон, светлина, подобие. Различна е функцията на изкуството (в Античността то възпитавайки, развлича). В Средновековието то има познавателна функция и то като познание на първопричината. Изкуството е път за спасение и има онтологически - мистична функция. Тук е голямо значението на символите, образите и знаците. Има три типа образи: миметически; символически (символично-алегорични); знакови. Те се различават по степените на изоморфност. Миметическите образи са пасивно отражение, т.е. те отразяват само външния вид на нещата. Тук най-малко се явява духовно съдържание. Те са синтез на форма и съдържание. Символичните притежават самостоятелна ценност, имат битийност. Те имат и друга функция - търси се синтез на смисъл и форма. Знакови - има пълно отсъствие на синтез между образ и денотат. Те са възникнали случайно, тук образът не повтаря първообраза. Предмет на внимание през Средновековието са символните образи. Защо Бог трябва да има образ? - Бог е красота, а тя е невъзможна без образ. Бог притежава някаква идеална образност. Именно човек в своето тяло носи видимия образ на невидимия Бог. Разлика между образ и подобие - образът е нисшата степен по отношение на Бога, а подобието е по-висша степен. Образът е изначално даден на човека в телесния му вид, а подобието е духовна характеристика. Адам е притежавал образ и подобие, но след него човек притежава само образ и от самия него зависи уподобяването му на Бога. Основни изкуства през средновековието са литургията /вм. театър/, икона /вм. скулптура/, архитектура, църковна музика. Икона - иконоборци и иконопочитатели /6-9в./. В основата стои теорията на Дионисий за подобните и неподобните подобия. Иконоборци - образът трябва да бъде единосъщен във всичко на първообраза, но доколкото последният е абсолютно духовно начало, то той не може да бъде изобразен сетивно. Те обвиняват иконопочитателите в: сливане на Бога и човека Христос на иконата; разделяне като се показва само човешката същност на Христос. Иконопочитатели - двете природи на Бога в иконата съществуват в разделно единство, ставането на което е тайнство. Йоан Дамаскин - иконите са видимост на невидимото. Изобразява се не божията природа, а нейните ипостаси - това е неподобно подобие. Изкуството и неговите особености в Средновековието - Творец на изкуството - такава категория няма - той е или занаятчия, или светец (човек, получил единение с Бога). Отхвърля се мимезиса, подражанието на природата. Античността приема природните форми, защото тогава човек е приел единението с природата. Средновековното изкуство е изкуство на абстракцията, то се стреми да преодолее природните форми, използвайки антиприродни форми. Материята е само груба материална маса, която трябва да бъде преодоляна. Човек трябва да се стреми към по-висше подобие. Изкуството е път за постигане на тъждество с Бога. Самият художник трябва да бъде богоозарен. Средновековието извървява пътя към вътрешното пространство, вътрешната духовност на човека. Иконопис - основно изкуство, което ни приобщава към свръхестественото начало. Тя притежава частица от онтологичната същност на бога. Не случайно се е вярвало, че те изцеляват и т.н. Смисълът на иконата - колкото повече вярваш, толкова повече виждаш онтологическите аспекти на иконата. Трябва да има хармония между реципиента и иконата. Стенописите пък показват преди всичко моралните аспекти на вярата /синтез на съдържание и форма, а иконата е синтез на смисъл и форма/. В иконата се разкрива собствения вид на православието, чрез нея то се разкрива като зримо явена мистика. В центъра на битието лежи личностното абсолютно начало, затова иконата изисква личностно изобразяване. Иконата се базира на антиномия - чрез телесно съзерцание възхождане към духовно съзерцание. Освен това иконата осигурява по-масово проникване в Светото Писание. Благодарение на нея религията навлиза по-лесно и по-масово в сърцата на хората. Канон - основна характеристика на Средновековието. Лотман говори за каноничен и неканоничен тип култура, средновековието е култура на канона. Човек се е преживявал много повече като външно налично битие, което трябва да се определи от хилядите норми за поведение. Канонично изкуство - реципиента е поставян в определена обстановка, която го отпраща към същинското съдържание. това произтича от символичния характер на средновековието. Християнството с векове изработва каноничността и строго съблюдава за нейното следване. Флоренски - 2 типа стенописци - озарени от Бога и кописти,. В основата на канона - Бог е нещо абсолютно неизменно и той трябва да бъде рисуван по един и същи начин. Канонът е задължителен, тук въображението няма роля. Битието трябва да застине в абсолютната си неизменност. Ерминии - наръчници за каноните. Иконографският канон е закрепен като смислов център на всяка композиция на човешка фигура. Христос и Богородица се изобразяват само анфас, в профил се изобразяват предимно отрицателни фигури. Винаги се вижда лицето. Едното око е по-голямо от другото. Тази деформация усилва изразителността на изображението. Човешките фигури се изобразяват статично, което показва стабилност във вярата. Динамиката се получава чрез раздвижване на заобикалящата обстановка. Деформация се получава и на принципа на контраста между духа и тялото. Телата се рисуват така, че да не приличат на човешко тяло, а човек се представя чрез лицето и очите. Диспропорция - на базата на неподобното подобие да се достигне до истинската същност. Липса на перспектива - премахва се личностната гледна точка на художника, защото е важна свръхестествената същност. Персонажите се разполагат по важност, а не по правилна перспектива. Така се търси смисъла на нещата. Картината се рисува така, както гледа Бог. Канон на цвета - не трябва да се наподобява реален цвят. Самият цвят внася нещо субективно, затова трябва да се търсят чистите цветове, които изразяват неизменната безмълвност. Ролята на светлината - както в иконата, така и в катедралата е важна вътрешната светлина, която идва от лицата и очите. Архитектура - налага се като изкуство малко по-късно, свързана е с развитието на схоластиката. Готика - застинала каменна схоластика. Вътрешното пространство на готическия храм е въплъщение на мистиката, сваля се на земята свръхестествения свят. Романски стил - до 9, 11в. архитектурата още не е намерила истинската си същност. Все още има следи от Античността - голяма е още ролята на материалните маси.. Готиката е зряло изкуство, което използва абстрактни форми, наситени с експресия. Тя олицетворява жаждата за преминаване в отвъдното. Материята вече изразява чисто духовна жажда. Построена е на принципа на вертикала. Храмът вече съчетава в себе си всички останали изкуства - в него има скулптури, икони, витражи, литургия, църковно пеене. С тази си синтетичност той създава обстановка, подходяща за единение с Бога. Изтегляне 226 Kb. Сподели с приятели:
|