Лекция Организационно развитие на брп (к) и влиянието й върху политическата система в страната 1944 1948 г

Безспорно прегледът на функционирането, взаимодопълването и конт­ролирането на широко разгърнатата мрежа от казионни и помощни на режима организации има важно значение за изясняването на самата логика на тотали­тарната система, както при нейното изграждане, така и в постсталинския пе­риод. Макар като цяло в периода след 1953 г. натискът на режима видимо да отслабва, достъпът му до обикновения човек, до структурите на всекидневие­то и до различни сфери на „частното", професионалното, гилдийното и пр. се разширява. Това се дължи на по-перфидните методи на проникване в тези прос­транства и най-вече на все по-плътното „обрастване" на обществото от разклонена мрежа от казионни организации. Сред тях особено място заема БЗНС. До голяма степен противоречивите отношения между комунисти и земеделци са продължение на стари контакти, вражди, омрази, приятелства и лични поз­нанства, датиращи от 20-те и 30-те години. Този континуитет би могъл да се проследи и в основната линия на поведение на БКП към различните земедел­ски крила, изразяваща се в непрекъснат стремеж за инфилтриране на своя агентура в тях - с цел манипулиране на политическите им действия в своя изгода.

Както е известно, още през 1947 г. след овладяването на ръководството на казионния БЗНС от прокомунистическата група, начело с Георги Трайков, започва бързото му преустройване като „най-верен съюзник в изграждането на социализма". През следващата година казионните земеделци се отказват от последното, което носи известна политическа специфика, а именно съслов­ната теория на Ал. Стамболийски и идеята му за самостоятелна селска власт. Така те се превръщат по същество в аграрна секция на комунистическата пар­тия, без самостоятелна програма и политическа цел. Въпросът защо комунис­тите запазват единствено тази партия от всички техни съюзници, няма еднозначен отговор. Тъй или иначе, това е една от малкото, ако не и единствената формална отлика между българската и съветската политическа система. Тра­диционно фактът се обяснява с желанието на един етап селяните да имат ня­какво формално политическо представителство, а после - с желанието за за­пазване на традицията. Отчита се и по правило силното влияние на тази пар­тия в страната в миналото. В такъв смисъл на нея се гледа и като на мост към една голяма част от населението, симпатизирала някога на опозиционния БЗНС „Н. Петков". Практиката на запазването на подобни казионни партии в някои от останалите източноевропейски страни (Полша, Чехословакия и ГДР) по­казва ефективността на модела от гледна точка на режимите там.

В самите среди на казионния БЗНС дискусиите дали е необходимо него­вото съществуване, продължават и през 50-те години. На тази основа условно се обособяват няколко течения. Централното е на ортодоксалния „център" око­ло Г. Трайков, чиято дейност се изразява единствено в следването на всички инструкции, идващи от комунистическата партия. В тези среди обаче се раз­гръща и своеобразна конкуренция за по-голяма лоялност към БКП и тъй като съществува степен, от която не е възможна по-висока флуктуация, обособява се и група на т.нар. „леви ликвидатори". Те се обявяват за сливането между БКП и БЗНС в духа на по-ранните идеи на Г. Димитров за „трудова партия". Девизът „Да аленеят оранжевите знамена!" става мото както на тази група, така и на „центъра" около Трайков. Налага се обаче самите комунисти да обяс­нят, че виждат смисъл от съществуването на такава партия. Това дава само­чувствие на Трайков да обвини останалите в „ляво ликвидаторство" и да ги изгони от заеманите от тях постове.

Другото течение в казионния БЗНС е на т.нар. „дясно ликвидаторство". Общото между двете е, че и едните, и другите не виждат смисъл от продължа­ващото съществуване на тяхната партия. Ако първите обаче настояват за вли­ване в БКП и ОФ, вторите смятат, че в новите условия просто не е възможно защитаването на традиционните идеи и принципи на БЗНС, поради което не­говото саморазпускане би представлявало последен акт на достойнство. В го­лямата си част това е течение „отдолу", от самите местни дружби, които за­почват да се саморазпускат. Този процес почва още през 1947 г. при замяната на Ал. Оббов с Г. Трайков и продължава без прекъсване чак до средата на 50-те години. По официални данни числеността на съюза е намаляла от 166 000 през 1948 г. на 109 000 през 1954 г. с тенденция на продължаващо спадане. Около 10 000 души от тях са съзнателно изключени от дружбите заради сим­патии към бившата опозиция. Останалите явно не виждат смисъл в своето членство във въпросната организация.

Към казионния БЗНС тече обаче и обратен поток. Макар неговата чис­леност да е несъизмеримо по-малка, от морална и политическа гледна точка той е изключително важен. Това е времето, в което съюзът се превръща в тънката пътечка, по която по-първите хора от някогашния БЗНС,,Н. Петков" трябва да минат, за да се озоват на другия бряг - при властта, сигурността и при­вилегиите. Самата комунистическа партия с целия й репресивен апарат работи активно в тази насока.

За някои от бившите опозиционери излизането им на свобода е свързано с поемането на различни ангажименти към режима. Един от съзнателно търсените от властта ефекти от тези действия е опозоряването и дехаризматизирането на по-видните някогашни николапетковисти пред самите техни привърженици и потенциални следовници като колаборационисти с властта, отстъпници от идеите си и подобно на всички останали - обикновени хора, на които не са чужди страховете, изкушенията и инстинктите за оцеляване. Тази практика датира от предходните години, още от самото ликвидиране на поли­тическата опозиция в страната. В новите условия обаче се налага същите хо­ра да препотвърдят някогашното си отстъпничество и да демонстрират, че вече не насилствено, а по собствена воля са се разкаяли и превъзпитали.

С отделни декларации в печата в подкрепа на режима през 1954 г. се изя­вяват Вергил Димов, Асен Павлов, Петър Сърбински, д-р Владимир Вампирски, неговата съпруга Светла Даскалова-Вампирска и редица други бивши про­винциални функционери на БЗНС „Никола Петков". Следва да се отбележи, че подобни изявления и деклара­ции в значителна степен деморализират онези бивши симпатизанти и активи­сти на опозицията, които до дадения момент са успели да запазят почтеност и дистанция.

Вергил Димов е първият от някогашните дейци на БЗНС „Врабча 1", който извървява обратния път. През 1956 г. е последван от К. Каменов, Зл. Златанов, Еню Попов и др. Общо по официални данни за същата година в казион­ния БЗНС са приети 645 бивши опозиционери.

ПП на БЗНС внимателно води на списък някогашните опозиционери и чака тяхната капитулация. Така по негови данни към 1957 г. все още „не са се изяснили 90 бивши дейци на опозицията". Сред по-известните в земеделските среди фигури са: цитираният вече Д. Илиев, Никодим Попов, Запрян Тошев и др. Някои от опозиционерите, независимо от заявеното им желание за членство в казионния БЗНС, не са приети. Такива са К. Муравиев, Хр. Стоянов, Атанас Лерински и др. Финалът на този процес на морална и политическа капитулация на старите опозиционери настъпва през 1962 г., когато „след публично осъждане на своята дейност" в казионния БЗНС е приет дори Димитър Гичев.

Факт е също така, че тези публични жестове на разкаяние донасят на немалко от тях индулгенции и проправят пътя им към удобни синекурни пос­тове в обществото, където прекарват до старини. Първата, която се озовава в подобна позиция, е Св. Даскалова. От 1958 г. тя става народен представител, а от 1966 г. - несменяем министър на правосъдието чак до падането на режи­ма. Тяхното поведение някъде среща разбиране и „вдигане на рамене" от бившите им съратници, в други случаи обаче те са подлагани на унижения и заплахи. Обект на такива е А. Павлов, а П. Сърбински получава повече от 20 анонимни заплашителни писма от конспиративната група на Милан Дренчев. В последна сметка той и съмишлениците му се озовават за пореден път в зат­вора, а хората, срещу които е насочен техния протест - в ПП на БЗНС и в Бюрото на НС на ОФ. Както се казва - житейска диалектика.

През късните години от съществуването на режима казионният БЗНС постепенно се превръща в посредник при воденето на международните кон­такти на БКП с партии и среди, за които е по-неудобно да контактуват директ­но с управляващите. Числеността на съюза бавно нараства до около 120 000 души. Не се разрешава надхвърлянето на тази бройка, както и приемането на по-млади хора — под 28 години. Този режим на съществуване се запазва и след смъртта на Трайков през 1975 г., когато начело застава Петър Танчев. Трябва да се подчертае обаче: независимо от пълното обезличаване на казионния БЗНС и през 50-те и 60-те години идеологията на аграризма и принципите, зад които в миналото стои Никола Петков, запазват привлекателност и влияние сред значителна част от българските селяни.

Още на II конгрес на ОФ през февруари 1948 г. започва преустройството на тази формация от политическа коалиция в масова казионна организация, подкрепяща режима. Промяната намира отражение и в новото наименование: Единна обществено политическа организация - Отечествен фронт (ЕОПО - ОФ). Макар още около година присъдружните на комунистите партии да продължават съществуването си, те губят ролята си в политическата система на страната и постепенно членовете им се разтварят в „единната организация", както тя е по-известна в езика на функционерите й. Постепенно в нея като колективни членове са включени всевъзможни по-малки казионни организа­ции - Женската организация (Български народен женски съюз), Ловно-рибарският съюз, Съюзът на българо-съветските дружества, Съюзът на македон­ските братства, Тракийската организация, Съюзът на народните читалища, кул­турно-просветните организации на арменци и евреи, Българският червен кръст и т.н., и т.н. С други думи, ОФ се превръща в казионна структура от чадърообразен тип, под която намират възможност за изява най-различни формации, които в миналото са имали самостоятелен организационен живот и функции, но в новите условия съществуването им е възможно само посредством ней­ния модул. Освен това в нея има и индивидуално членство. Тъй като в общест­вото в пълна сила е валидна максимата на Ленин, че който не се занимава с политика, последната ще се занимае с него, за обикновения човек става по-безопасно, ако се представя за член на ОФ, отколкото просто за безпартиен. В огромното мнозинство от случаите става дума за съвсем фиктивно членст­во, изразяващо се в събиран по домовете минимален членски внос. Тази фор­малност при членуването в най-масовата казионна организация на режима пра­ви доста трудно определянето на нейната реална численост. По някои офици­ални данни броят на хората, които плащат членски внос нараства от 2,1 млн. през 1952 г. до 4,4 млн. през 1984 г. при приблизително население на страната 8,9 милиона. В организационно отношение ОФ повтаря пирамидалната струк­тура на БКП. Той се ръководи от Национален съвет, който е широкият управи­телен орган, с тесен състав - Бюро. Както в тези структури, така и надолу - по ръководствата на окръжните, околийските (до 1959 г.), общинските и низо­вите организации, мнозинството от членовете са комунисти. На национално ниво обаче по правило в органите се включват земеделци и членове на бивши­те вече политически партии, улеснили в миналото установяването на комуни­стическата диктатура. Така те стават тих, уютен и обикновено последен номенклатурен пристан на престарели обществени деятели, отстранени от голя­мата политика фигури, „опитомени" бивши опозиционни лидери, запасни офи­цери в широкия смисъл на това понятие. Този модел се повтаря и в по-низшите структури на ОФ, като към края на съществуването на режима в т.нар. „ни­зови организации" остават само ръководствата и съществуващите тук-там щат­ни служители.

Деградацията на позициите на казионната организация в политическата система ясно личи и във фигурите, които я оглавяват. Първоначално това са самите партийни и държавни ръководители - Г. Димитров и след него В. Чер­венков. До голяма степен тяхното председателство е формално и почетно, но все пак то олицетворява значението, което режимът придава на тази структу­ра. Впоследствие организацията се оглавява от редови членове на Политбю­ро, каквито са Е. Стайков, Б. Българанов, П. Кубадински. По същия начин на окръжно ниво първият секретар на ОФ обикновено е член и на Бюрото на ОК на БКП. По изключение той може да бъде и земеделец.

Трансформацията на ОФ от политическа коалиция в масова казионна об­ществена организация намира отражение и в промяната на неговите функции и задачи в новите условия. Централната му задача е организирането на избо­рите и изборния процес.

Тясно свързано с тази дейност на казионната организация е събирането от нея на „всенародни подписки" под поздравителни адреси за партийните ли­дери, в защита на мира, в отговор на поредна промяна в международните от­ношения, срещу „проявите на контрареволюция" в някои от „братските" стра­ни и пр. Тези форми на публични демонстрации на лоялност към властта също дават възможност за своеобразно „преброяване" на гласовете „за" и осо­бено на тези ,,против".

От края на 40-те години ОФ е натоварено и с администрирането на кампанията за изкореняване на неграмотността в страната. Основният контин­гент обучаеми са представители на малцинствата - преди всичко цигани, турци и пр. В духа на комунистическото разбиране за ограмотяване, тук не става дума само за преподаване на четенето и писането, а и за политическа, здравна, утилитарна и всякаква друга просвета, която може да бъде от полза на „новия социалистически човек". В общи линии неграмотността в страната е изкоре­нена до края на 50-те години. Паралелно с това обаче, чак до падането на режима, под контрола на ОФ остава организирането на масовата политпросвета. Тя се осъществява чрез формираната в София „Национална лекторска група", разполагаща със свои окръжни поделения. Отделно от нея като колективен член на организацията е създадено „Дружеството за разпространение на научни знания „Георги Кирков". Значението на тези структури нараства от 60-те години нататък, тъй като те имат основната задача за т.нар. „патриотично възпитание". На тях е поверена политическата и идеологическата обработ­ка на различните мюсюлмански общности в навечерието и по време на „възродителния процес".

Една от външните промени, настъпили в обществото в резултат на „априлския повей", е предаването на част от хилядите наказателни производства, водени от системата на правораздаването, на новосъздадените „другарски съдилища”. Те възникват отново като директна заемка от съветската обществена практика през 1960 г., но са официализирани на следващата година. На тях са прехвърлени по-леки наказателни случаи, а издаваните присъди са за раз­лични форми на обществено порицание. Голяма част от случаите завършват с подписването на споразумителни и помирителни протоколи от страните. Офи­циалната пропаганда на режима обявява другарските съдилища за проява на „разширяващата се социалистическа демокрация" и на „народното самоуправ­ление". Всъщност обаче те представляват точно обратното. Чрез тях и ръко­водещият ги ОФ режимът получава възможност да проникне по-надълбоко в микроструктурите на обществото, да се вклини между приятелски и съседски кръгове, да се намеси в междуличностните отношения и в крайна сметка да остави все по-малко дистанция между себе си и личното пространство на ин­дивида. За това говорят мнозинството от случаите, приключили с морално осъждане за „битова разложеност", алкохолизъм, съседска непоносимост, раз­пространение на клюки и слухове и пр. Чрез системата на „другарските съ­дилища", чрез начините, по които се подбират техните състави, свидетели и обвиняеми, режимът застава зад официалното толериране и насърчаване на доносничеството - явно и тайно, на „бдителността" срещу прикритите и отявлени врагове, и срещу проявите на независимост на личността, изразявани понякога съвсем индиректно. В тази връзка е и предприетата инициатива за „разширяване на народния контрол". Започва създаването на местни „коми­сии за народен контрол", ръководени по местоживеене от ОФ, а по месторабо­та - от казионните профсъюзи. Въпросите и случаите, които са поверени на тях са от изключително битов характер.

От 1957 г. нататък ОФ ръководи и кампанията по атеистичното възпита­ние на населението и усилията по изкореняването на т.нар. „буржоазни отжи­велици". За тази цел под неговата шапка започва създаването на Домове на атеиста, по-късно преименувани в Домове за социалистически бит и култура. На тях е поверена задачата за налагането на „новата социалистическа обредна система", която идва да замени традиционната християнска такава. Постоянна грижа на низовите структури на ОФ е организирането на т.нар. „ленински съботници" през април и въобще безплатният труд за благоустрояване на населените места, на градинки, улици, квартали и пр. Така всъщност ОФ постепенно, но сигурно, се трансформира в истинска структура на всекидневието при комунистическия режим, чиито задачи и функции варират в зависимост от нуждите на деня и актуалната политическа поръчка. Неизменна обаче е основната му задача - да бъде „масова школа за патриотично и комунистическо възпитание на народа", останала в сила чак до рухването на режима. По-нататъшното изследване на функциите и ролята на ОФ в политическата система на страната през 70-те и 80-те години ще бъде изключително продуктивно от гледна точка на завоя към специфичен вариант на „националкомунизъм" и би спомогнало за реконструкцията на пълзящия „възродителен процес" сред различните етнически и религиозни общности по това време.

В условията на пълна държавна собственост върху средствата за произ­водство профсъюзите в България се намират в абсурдна от синдикална гледна точка ситуация. Те са поставени в ролята да защитават интересите на работо­дателя (в случая държавата), а не на работниците. Затова и в малкото случаи, когато възникват трудови спорове, противоречия и конфликти между ръко­водствата на предприятията и техните работници и служители, профсъюзите винаги заемат страната на държавата. Нещо повече, при избухналите тютюноработнически стачки през 1947 и по-късно през 1953 г. Общият работниче­ски професионален съюз (ОРПС) с невероятно усърдие се заема с издирване на „подстрекателите" и политическо прочистване на участвалите. Тези и редица други случаи ясно свидетелстват за факта, че казионните профсъюзи из­пълняват по същество антисиндикални функции, те представляват продълже­ние на тоталитарната държава в предприятията и учрежденията и имат за цел държането под непосредствен контрол на „класата хегемон". Още през 1944 г. те наследяват официалната синдикална организация на стария режим - Бъл­гарския работнически съюз, също така казионна структура. След нейното пре­именуване и пълно комунизиране, тя изцяло е поставена в служба на новата власт. В духа на предприетото от комунистическата партия цялостно преуст­ройство на обществото по съветски образец е издигнат и лозунгът: „Една класа-една партия-един профсъюз". От 1951 г. ръководното тяло на организа­цията започва да се нарича Централен съвет на професионалните съюзи (ЦС на ПС), а от 1972 г. официалното им название е променено на „Български професионални съюзи" (БПС). Членството в тях практически е задължител­но за всички работещи, плащането на съответния членски внос - също. Първоначално те се ръководят от члена на Политбюро Р. Дамянов, а впоследствие председателското място в тях е поверявано на различни по-второразредни комунистически функционери (Тодор Прахов, Стоян Гюров, Роза Коритарова, Мишо Мишев, Костадин Гяуров и Петър Дюлгеров). Обикновено за тях това е временна спирка в номенклатурното им израстване или деградиране и почти никой от тях не се задържа продължително време на своя пост. Заедно с кому­нистическата партия и Комсомола, БПС притежават правото да създават структури по месторабота, като по правило т.нар. профпредседател е член и на пар­тийното бюро на съответното предприятие.

През втората половина на 50-те и през 60-те години режимът се опитва да вдъхне нов живот на тази структура в контекста на т.нар. „работническо самоуправление". Така на нейните организации по месторабота се възлага раздаването на карти за почивка, разпределение на купони за дефицитни стоки, различни премии и награди и пр. Към тях се създават и споменатите вече ведомствени комисии за „народен контрол", които започват да се занимават с някои битови въпроси. От активистите на казионната организация обаче се изисква да знаят точното си място в системата и да не надскачат ранга си. Именно тази истина част от тях не успяват да разберат в началото на 60-те години, когато започват да възприемат себе си прекалено сериозно. Разправа­та с групата на Куфарджиев през 1961 г. дава удобна възможност на Живков да разчисти и цялото ръководство на профсъюзите, обвинено в „криворазбра­на защита на работническите интереси".

По въпросите на работническото законодателство, на социалната поли­тика и осигуряването се възприема практиката на издаването на съвместни постановления на Министерския съвет и ЦС на БПС. По този начин режимът се опитва да „вгради" профсъюзите в цялата държавно-политическа система и да подчертае значението им като една от най-важните казионни организации в страната. Това желание се подсилва и от историческата претенция на кому­нистическата партия да бъде винаги начело на синдикалното движение и от идеологическия постулат за ролята й на „авангард на класата хегемон". В та­зи връзка на казионните профсъюзи е позволено да съавторстват при изработ­ването на важните нормативни документи в областта на социалната политика. Една от заслугите, която те си приписват в началото на 70-те години, е въвеж­дането на 5-дневната работна седмица. Нейното експериментиране започва през 1967 г. в тогавашния Ямболски окръг и през следващите години посте­пенно, и в различните отрасли по различно време, се налага. Някъде това про­дължава до средата на 80-те години.

Измежду многобройните казионни структури, съставляващи самата тъ­кан на тоталитарното общество, една от най-важните е Комсомолът. От 1947 г. той обединява в себе си бившите младежки организации на т.нар. отечестве­нофронтовски партии, или което е по-вярно — те са погълнати от комунисти­ческата младежка организация РМС. Сменено е обаче нейното име - тя за­почва да се нарича Съюз на народната младеж. Когато през 1949 г. Г. Димит­ров умира, Комсомолът добавя неговото име в официалното си название -Димитровски съюз на народната младеж (ДСНМ). В историческата си траектория той променя името си още веднъж. През 1958 започва да се нарича Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС). Независимо от проме­ните в неговото официално название, функциите и целите му остават неиз­менни. Както е записано в неговите устройствени документи, той е „ковачни­ца на кадри" за БКП и „масова школа за комунистическо възпитание на мла­дежта". В общи линии устройството му повтаря организационната структу­ра на БКП. Разполага със своя номенклатура, която донякъде дублира пар­тийната, свои регионални и учрежденски подразделения, свой щатен апарат, бюджет, система от бази и места за спорт и отдих. Голяма част от първоешелонните комунистически функционери започват своята кариера като комсомолски лидери. Още от времето на „ремсовите години" такива са Титко Черноколев и Живко Живков, а по-късно Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Иван Панев, Георги Атанасов. Почти всичките фигури от втората генерация на ко­мунистическия елит също слагат началото на кариеристичния си растеж от различни постове в Комсомола.

В известен смисъл и ДКМС е чадърообразна организация, под която на­мират място други, по-малки казионни структури. Сред тях най-емблематич­на е детската организация на Комсомола - Димитровската пионерска органи­зация „Септемврийче". Тя има за задача възпитанието в комунистически дух на децата над 10-годишна възраст, по-малките пък са под контрола на четите „Чавдарче". Темата за експлоатацията на децата и детската проблематика при тоталитарните системи е широко разработвана от най-различни изследовате­ли. Макар да звучи банално, все пак заслужава да се отбележи, че идеологическата обработка на всеки член на обществото още от най-ранна възраст остава сред основните характеристики на режима чак до неговото рухване и автен­тично доказателство за неговата тоталитарна същност.

Още от 40-те години под „шапката" на Комсомола попада и бригадир­ското движение. Към неговия ЦК е изграден Централен бригадирски щаб, чиито кадри същевременно са високопоставени функционери на ДКМС. Чрез заим­стваната от армейския ред структура на бригадирското движение, названия на неговите отряди, командири и пр., на младите хора допълнително се внушава почтително отношение към неговата ритуалистика, спиритуалистика и номенклатура. Ако обаче в началото на съществуването на системата членството в Комсомола е привилегия само за „послушните", а неприемането в него или демонстративното изключване на децата на „враговете" представлява една от многобройните форми за тяхната социална сегрегация, с течение на времето то става все по-масово и по-формално. Т. нар. „организационен живот" също се изпразва от реално съдържание и се насища с текуща кампанийност, куха фразеология и скудоумие. Опитите на режима през 60-те години да вдъхне живот в безжизненото тяло на Комсомола, придавайки му нови функции също не успяват да променят ситуацията. През 1967 г. самият Т. Живков се ангажи­ра с изработването на специални „тезиси", в които развива възгледите си за функциите на тази организация в променилите се условия. С новата конституция от 1971 г. както на нея, така и на ОФ, са дадени съвсем официални пред­назначения в съответните сектори на политическата система. Бавно, но сигурно обаче, неговото значение и влияние в обществото се измества от младежките субкултури, неофициалните приятелски кръгове и неформалността, а усилията му да се бори с това още повече го дистанцират и изолират от обикновения български млад човек.

Изброяването на всички казионни организации, съществуващи в Бълга­рия през разглеждания период, не е възможно. Както се казва - името им е легион. То обаче не е и нужно, тъй като голяма част от тях дублират функции­те на основните, имат приблизително същата „целева група", върху която тряб­ва да въздействат и т.н. Дотук бяха разгледани основните и най-големите та­кива. Сред второстепенните обаче съществува една, която заслужава специ­ално внимание. Това са т.нар. Въоръжени работнически групи и отряди (ВРГО). Тя най-плътно се доближава до смисъла на „партийната полиция", съществу­ваща и при другите тоталитарни режими. Още веднага след установяването на открита комунистическа диктатура идеята за поддържането на подобни структури съществува в лицето на т.нар. „изтребителни батальони", различ­ните видове „групи за съдействие", „резервна милиция" и пр. На тях обаче се разчита в перспектива, в условия на външна опасност или граждански кон­фликт. Непосредствен повод за възникването на ВРГО са унгарските събития от 1956 година. В докладната записка на вътрешния министър Г. Цанков до Политбюро, с която се обосновава необходимостта от създаването им, се каз­ва: „Главната задача на въоръжените комунистически бойни групи и отряди ще бъде да смазват още в зародиш всеки опит за контрареволюция и остра вражеска проява преди всичко там, където те са изградени.". С решение на висшия изпълнителен орган на комунистическата партия от 17 ноември 1956 г. на това предложение е даден ход. Във връзка с него окръжните и градските комитети на БКП утвърждават списъци на хора, които да бъдат въоръжени с автоматично оръжие. Това са щатните служители на тези комитети, директо­ри и партийни секретари по предприятия и местожителство, съдии и прокуро­ри, председатели на ТКЗС, активисти на казионните организации, както и бив­ши политзатворници, партизани и ремсисти, „които лично са се сблъсквали с класовия враг". Впоследствие тези списъци неколкократно са разширявани. Въз основа на тях в заводите и предприятията се пристъпва към изграждането на ВРГО. Отрядниците се набират преди всичко от партийни членове и акти­висти, а структурите се изграждат на армейски начала. Тяхното ръководство е поверено на сигурен запасен офицер или бивш партизанин. За подобряване и поддържане на бойната подготовка, както и за превантивно сплашване на „вра­говете", отрядите започват да провеждат редовни учения. За сметка на пред­приятията са изработени и специални униформи. Въоръжени и предрешени, отрядниците участват като отделен блок на първомайските, деветосептемврийските и седмоноемврийските манифестации.

През 1960 г. Въоръжените работнически групи и отряди са трансфор­мирани в Доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От този момент изграждането им започва да става на териториален принцип, разширени са и техните функции. Поради започналата в СССР кампания срещу „хулиганите и хулиганските прояви", тази тематика изведнъж става актуална и тук. Тъй като де­фицитът на автентични такива е голям, като „хулиганщина" започва да се ети­кетира всяка проява на разкрепостеност сред младежта и подражаването като мода и поведение на Западния начин на живот. Разправата с това, освен на милицията, е поверена на ДОТ. На отрядниците започва да се възлага борбата с битови кражби, охраната на стадиони, кина, на важни обекти с местно значе­ние. До края на съществуването на режима членството в ДОТ остава признат атестат за „благонадеждност" и обходна възможност за прием във висше учи­лище, намиране на по-добра работа или просто за снабдяване с дефицитна стока.

Анализът на мястото и ролята на мрежата от казионни организации в политическата система е изключително важен за осмислянето на тоталитар­ния режим в дълбочина и за изследването на състоянието на българското об­щество през този период. В миналото подобни проучвания бяха възлагани „слу­жебно" в съответните научни звена по партийна история на по-млади или мар­гинални изследователи. Това е и причината в годините на прехода пренебрежителното отношение към тази проблематика да се запази и по същество работата върху нея беше прекратена. Тя обаче дава изключително много възможности за дълбочинен разрез на системата и на обществото и за изследването на комунистическото всекидневие.