Литература съдържание Коментар и коментирано четене
Играта и смехът в поезията на Пенчо Славейков
Изтегляне 2.07 Mb.
|
Играта и смехът в поезията на Пенчо Славейков Проблемно-тематични ядра при изучаване на стихотворението „Луд гидия”, въведени чрез три постановки на д-р Кръстев, последната от която изисква сравняване: 1.„Всичко туй е изказано весело и игриво, но то не е недостатък. Да осъждаме стихотворението само заради това, би значило да осъждаме смеха в изкуството. А смехът има широко място в живота и в изкуството, и никакви, нито научни, нито естетически съображения, не могат ни наложи това. Действително, не всичко що е смешно в живота, може да действа и в изкуството, има една граница, която пак поетът най-добре намира, въпреки всичките си лутания” (Кръстев 1898:182).
2. „Да захванем с онзи елемент, чието присъствие в поезията на Пенча Славейков е един анахронизъм и изчезването на който може само да възвиси тая поезия. Ония от произведенията на Пенча Славейков, в които намираме тоя елемент са: „На хаджилък в коша”, „Луд гидия” и „Старите шалвари”. И сюжетите на „Разяснение на Два погледа” (...) Безидейни смехурии, зевзешки майтапи, ориенталска философия, замисловати наглед – ето областта, в която те се движат” (Кръстев 1898:181). Защо д-р К. Кръстев счита, че този начин на изразяване на смешното и играта би следвало да бъдат анахронизъм в поезията? 3.„Въпреки идеализацията, която им дава класическия стих и петтях стихотворения (посочени в по-горната мисъл- б.Р.Р) си остават образци на хаджи-айватски жанр, същият жанр, на който принадлежат комедиите, въобще смехориите на Вазова, както в „Чичовци”, така и в „Хаджи Ахила”, така и в романите му. И при всичко, че дивният им език и високохудожествената форма издигат тия стихотворения високо над плоските шеги на Вазова, те пак далеч не ги възвисяват до един Гоголевски „перлъ созданiя”. Причината за това е отсъствието на по-дълбоко съдържание и на оная одухотворяваща идея, която прави думите на поета родни на духа на читателя”( Кръстев 1898:181). Защо д-р Кръстев не вижда перспектива на смеха в творбите на Иван Вазов и ги противопоставя на новите естетически търсения на модерния човек? Биография за Пейо Яворов За структуриране урока биография за П. Яворов използваме мемоарния принцип, тъй като проблемно-тематичните ядра се изграждат чрез текстове от автобиографичната му книга „Хайдушки копнения” и от сборника „Спомени за П. К. Яворов” (1989). Като се възползваме от правилото, че игрите на възрастните след години започват да се играят от деца, то можем да осъществим тези игри и в урока, тъй като и трите занимания на интелектуалния кръг около Яворов – буриме, оракул и кърпичка, са познати на днешните деца. 1.Прочита се текст от „Хайдушки копнения”, част от главата „Веселото начало”, в която Яворов описва как от обикновена ситуация – подуване на бедрото без болка, стига до решението за самоубийство.
2. Прочита се текст от „Хайдушки копнения”, част от главата „Към границата”, в която Яворов описва любовното си преживяване под знака на смъртта. И заключава: „Аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина”. Кое дава основание на Яворов да преживява в любовната страст смъртта? Как се съвместяват в характера и душевността на поета противоположните изживявания? Игра на опозиции или игра на съдбата откриваме в разказа на поета бунтовник? 3. Въвеждаме ролева игра, за която можем да поставим темите, които Лора и Пейо Яворов играят вечерта преди самоубийството: „Укротяването на опърничавата жена”, „Апология на Яворов”, „Мъжът и жената”. Учениците първо коментират играта, описана в бележките на Дора Конова и Михаил Кремен от сборника „Спомени за П. К. Яворов” (Състав. М. Марковска.1989), след което те започват играта буриме по същите теми. От една страна се въвежда вечната тема „Мъжът и жената”, а от друга се тръгва към едно първоначално осъзнаване личността на Яворов. Вече е в правото на учениците кои моменти ще премислят в представата си за поета и дали ще стигнат до „апология” на поета отвъд трагичното. Интелектуалните игри би следвало да са предмет на изучаване в училище, защото те много добре характеризират отделната епоха и живота на творците, тъй като всяко време си има свои игри, които са огледало на нравите и обичаите. В това отношение животът на творците около кръга „Мисъл” се оказва изключително благодатен. Аз израснах и играх на улица, на която имаше табела: „Родители, проучвайте децата си да не играят на улицата”, но тогава едва ли някой е обръщал внимание на този призив. На моята улица тези табели още стоят, но сега там няма деца, които да играят. Игровите артерии на детския живот днес са в компютрите. Както и тръгнало очаквам да се появи табела: „Родители, приучвайте децата си да не прекарват времето си пред компютрите”. ---------------------------------- Ангелов 1985: Ангелов, Димитър. Българинът в средновековието. Варна. „Г. Бакалов”. Иванова 1997: Иванова, Екатерина. Алеко Константинов в семейна и роднинска среда. София. Издателство на Народната библиотека «Св. Св. Кирил и Методий». Кремен 1989: Кремен, Михаил. Последна вечер // Спомени за П. К. Яворов. Състав. М. Марковска. Университетско издателство „”Климент Охридски”. Кръстев 1898. Кръстев, д-р Кръстьо. Литературни и философски студии. Пловдив. „Книжарница на Ив. Игнатов”. Мангел 2004: Мангел, Алберто. История на четенето. София, «Прозорец». Ортега-и-Гасет 1993: Ортега-и- Гасет, Хосе. Идеята за театър.Есета в два тома. Т.ІІ. 1926-1953. София. Университетско издателство ”Климент Охридски”. Славейков 1959: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т.5. София. Български писател. Тодоров 1948: Тодоров, Петко Ю. Избр. произведения. София. „Български писател”. 4. СПОНТАННОСТТА И АКТИВИРАНЕТО НА ЧИТАТЕЛЯ В ЛИТЕРАТУРНОТО ОБУЧЕНИЕ В съвременното възпитание и обучение на децата преобладава рационализма и прагматизма, поради което спонтанността вече не се приема дори като педагогическо понятие. Още през ХІХ век се пише, че трите фундаментални принципи, на който трябва да се изгражда драмата са: 1. Единство на вътрешното чувство и външен израз; 2). Автоконтрол върху живота на чувствата; 3). Разбирането за спонтанността като анормалност (1). За съжаление това виждане не се свързва само с театъра, а и със социалните и образователни практики. Да се приема спонтанността като анормалност, означава да не се счита за пълноценен от интелектуална и психологическа страна вътрешният импулс у човека, който не е обусловен от логиката и разума. Именно поради това разбиране се оказва отново трудно решим въпросът за знаенето и моженето. За мнозина педагози формулата „Аз знам” е тъждествена на „Аз мога”. Още средновековната практика и философия обаче ги отграничава дотолкова, доколкото да се възприема моженето не като употреба на знанието, а като постигане на светлина. Взаимообусловеността на „съзерцанието” и „моженето” в религиозните практики поставя действително и големия проблем на днешното обучение, тъй като формулата „Аз мога” не се постига днес чрез съзерцание, а чрез скоростта на Интернетпространството. Съзерцанието е начин да дарим явлението със собствената си мяра и духовност, докато скоростта е да видим реда в нещата, но не и самите неща. Именно поради това редица учени поставят днес необходимостта от запазване на спонтанността в обучението, тъй като само чрез него може да се постигне необходимия баланс между мислене и светлина, за да има моженето освен прагматична характеристика и духовна. Дмитрий Лихачов пише за небходомостта от „спонтанна душевна потребност”. „Най-доброто поведение - отбелязва той - е това, което се определя не от външни правила, а от душевната потребност. А душевната потребност – тя е особено ценна, когато е спонтанна. Трябва да постъпваме правилно, без да мислим, без да размишляваме дълго. Спонтанната душевна потребност да се постъпва добре, да се прави добро на хората, е най-ценното в човека. Но тази душевна потребност не винаги е присъща на човека от самото му раждане. Но се възпитава и се възпитава главно от самия човек – от неговата решимост да живее добре, в съгласие с истината. (2)Дмитрий Лихачов. Писма за доброто и прекрасното. Варна, 2010. изд. Славена. с.169) Дмитрий Лихачов не си представя тази спонтанност у човека без вътрешно озаряване, което именно ни позволява да „постъпваме правилно без да мислим”. И тъкмо в това е въпроса – има ли граница между светлина и мислене и в каква връзка с този проблем е спонтанността на човека.
Когато разглежда светлината в митологичните и религиозни практики Мирча Елиаде отбелязва, че за съвременния човек е възможно „спонтанно преживяване на светлината”, но в психоаналитичните сеанси, то е откривано повече като озаряване по време на сън (3). Като има предвид духовната и творяща, съзидателна сила на светлината, Елиаде изследва тибетските митове за Човека-Светлина, според които първичните хора са родени от светлината и „представляват Светлина”. „В началото хората били безполови и без сексуални желания; те притежавали вътре в себе си Светлина и греели (...). В началото хората се размножавали по следния начин: светлината, излъчвана от тялото на мъжа, прониквала, озарявала и оплождала женската матрица. Сексуалният инстинкт бил задоволяван единствено посредством зрението. Но хората дегенерирали и започнали да се докосват с ръце и накрая открили сексуалното сливане” (4). Тази митологична практика на Човека – Светлина обаче не е означена само в тибетските митове. В българския език например още е запазен устойчивия фразиологизъм „гледам дете” (в сръбския език е „чувам дете”), което е със значение на възпитавам и отхранвам детето, но чрез характеристиката на зрението, което е запазило смисъла на създаване на човека. Активен в езика е и израза „озари ме мисъл”, което също свидетелства, че моженето първо се означава чрез зараждане на вътрешна светлина, а след това е поява на мисъл. Зараждането на вътрешна светлина е и обяснението на проявлението на спонтанността, защото тя е форма на предмислене. М. Елиаде отделя цяла глава за „спонтанни преживявания на Светлината”, но те се свеждат само до опита на канадския психиатър д-р Р. М. Бучке (1837 – 1902), който говори за интелектуално озарение именно след пораждане на вътрешна светлина у човека. Френският художник Реноар споделя, че мисленето пречи, когато се рисува по модел. Ако моделът мисли, то цялата външност, дори кожата му се променя, губи светлината, която отразява. За мъжете модели живописецът е категоричен: "Те са напрегнати, твърде много мислят", убеден, че само отсъствието на мисъл "приближава до вечността". Веднъж попитал Габриела дали размишлява през време на сеансите и за какво. "Обикновено за г.Драйфус - му отговорила тя. - А в момента за граха, който загаря"(5). В такива случаи Реноар я рисувал, защото подобни мисли не я правят напрегната. Илия Бешков счита, че мисълта обсебва нещата и ги погубва, особено ако те са родени в емоционалния ни свят. "Тая вечер - пише Илия Бешков - бях радостен и само като помислих за радостта, тя се разпиля. Мисълта е най-злият порядък, най-досадната чистница и съпруга. Из нейната утроба не се е родило нито веднъж детето на радостта. Радостта не е утробна. Мислещият печели много и губи всичко! Вечността навлиза през прозореца - звезден мир и кучешки лай се втурват заедно да успокоят душата ми и тоя нощен хлад, който мирише на сън, на чубрица и на всякакви спомени... И тоя нощен мрак, изоставен от светлината... Ах, тоя божествен покой, в който само кучешкият лай ме кара да се чувствам жив... Ето неприятността да се сприятелиш с бога - трябва да се скараш с природата и с човека. Какъв очарователен ревнивец е той? Иска само него да обичаш, а постоянно се крие" (6). Според Дечко Узунов обаче мисленето се ражда от светлината и е в нея, поради което те се покриват или изразяват едно друго. "Светлината? Това е, което влагаш в картината. Сигурно е мисълта, която обхваща зародиша до галактиката. И аз не знам какво е. Друго измерение. Но мисля, че то сродява картините ми - предишните (някои от тях бях вече забравил) и по-новите, всички изглеждат свързани, цялостни... (7) Ако мисълта е само част от светлината, то тя не може да обозре всичко, което чувства и изразява човек. Художникът Димитър Казаков - Нерон споделя, че темата и идеята на изкуството са толкова огромни, че те не могат да се обхванат от мисълта. "Сюжетите. Аз ги нося в мрака на моето съзнание и не ги съзерцавам. Когато ги изпиша на платната, чак тогава ги виждам. Моите теми и идеи са толкова огромни, че ако ги нося осъзнати, те ще ме премажат с тежестта на своя смисъл (8). Д. Казаков разчита на една първичност на съзнанието, което съхранява нещата в някакви образи, сюжети, които нямат определеност, но имат сила, която се проявява в акта на рисуването. Поетът Пенчо Славейков развива идеята, че не в самото мислене е възможността човек да даде отговор на проблемите и въпросите, които го измъчват, а само тогава, когато мисленето е озарено и дори добие физически израз. „Носителя на своя правда носи и правдата на другите в сърце; не словото, а ясното лице е отговор на тъмните въпроси”(9) Пенчо Славейков интиутивно е дал знак, че просветляването на лицето, раждането на светлината в него, е освобождаване от тъмната страна на мисленето-загриженост, угриженост. Насладата на поета е до момента, когато мисълта се усеща все още като светлина – „зора”, „лъч вълшебен”, „звездица ясна” (стих. „Изгубена мисъл”). Мисълта е себична и егоистична, тя е азова, докато светлината е винаги алтруистична, тя винаги отдава. В момента, в който човек е казал: „Аз мисля”, е обсебил света, за да го притежава, в момента когато е усетил светлината си е представил божество, в която трябва да вярва без да мисли, за да не го обсебва за себе си или да не се съмнява, когато дарява едни повече, а други по малко. Светлината не признава йерархия, защото всички сме еднакво огрете от слънцето. Мисълта е степенуване. В античността, при първичния човек очите са в по-важна степен от ума. Защото очите са дадени, за да живее в тях светлината. Затова в много от приказките очите могат да се отделят от тялото и пак да се сложат на мястото, и от тях могат да цъфтят трендафили. Очите са възможност да виждаме нещата такива , каквито са, а ума в мисленето си започва да ги вижда такива, каквито иска да бъдат. Именно така се е случила и същинската катастрофа в развитието на човечеството с промяната на погледа – очите са позволили светлината да бъде в човека, за да постига моженето като хармония между практичното и духовното – за това е било достатъчно съзерцанието, но мисленето е отнесло светлината отвъд човека, така тя е престанала да бъде негова същност. В такъв момент човекът се е съблазнил да види смисъла на нещата отвъд себе си. Така се заражда моженето като скорост, а не като съзерцание. Явно съвременното общество трябва да ги изравнява, а това може да стане като се върне спонтанността в обучението и възпитанието на децата. М. Елиаде обръща внимание на обстоятелството, че пораждането на вътрешната светлина е свързана с определено настроение. Ето защо ние считаме, че обучението в спонтанност е фактически начин за пораждане на добро настроение. Съвременното обучение би следвало да върви не към пряко усвояване на знание, а към механизми, чрез които ще се поражда настроение за тяхното усвояване. В психологията на творчеството много автори определят настроението като ключово, без него е трудно да се развие дадена идея..Според Йордан Йовков когато настроението се съдържа в творческата нагласа на писателя, тогава идва яснотата на онова, което стои като замисъл в съзнанието му. „Един момент, един разказ, едно впечатление, едно настроение способстват да се изясни и завърши една работа, която дотогава само смътно е носил”(10). Настроението е ключа към загадката, то е пренареждането на изгубения смисъл и порядък и то така, че да стане лесно, онова, което е невъзможно. То е вид обсебване, така че човек да е в състояние да погледне отвъд логиката и причинно-следствените връзки. По този начин настроението може да оправдае всякакво поведение на човека, дори и тогава, когато твори зло, тъй като се мисли отвъд вината. „Доброто настроение и разположение – отбелязва Фридрих Ницше - са били поставени като аргумент в блюдото на везните и са натежавали за сметка на благоразумието: понеже настроението е било тълкувано като божие въздействие, предсказващо успех, а чрез разумността се проявява като висше благоразумие. Можете да си представите последиците от подобен предразсъдък, когато умни и жадни за власт мъже са го използвали и все още го използват. „Създай си настроение!” По този начин всички основания могат да бъдат подменени и всички контрааргументи победени” (11). Тези опасения на философа, че настроението предполага по-скоро процес, който не е управляем от логиката, защото то може да гради нещата отвъд нея, изключи и в съвременното обучение настроението като дидактически инструмент. Тъй като спонтанността предполага събуждане на вътрешна светлина, която пък от своя страна подбужда добро настроение, отваряща творческата енергия, то основните негови функции в обучението са: - да обръща негативите в позитиви. При представяне на националната и световна култура в учебното съдържание ние избягваме да включваме явления, които могат да ги омаловажат или да подсилят формите на отрицание. При спонтанното обучение тази опасност се избягва. Явленията влизат винаги в пълноценността на учениковото съзнание, защото всички те са продуктивни за характера и мисленето на ученика. Така например ние избягваме да говорим за бягството на Иван Вазов по време на Априлското въстание, в което е проявил своите страхове. Считаме, че така ще принизим патриарха на българската литература. Но в повестта „Неотдавна” той си признава страховете и то, когато е на 31 години и всичко тепърва му предстои. Чрез спонтанния метод учениците осъзнават, че да се споделят страховете на младост, когато другите могат да се възползват от тях, се изисква доблест и сила. От проводените сред учениците анкети в час след осъществяване на спонтанния метод само трима от 30, споделиха, че могат публично да изкажат страховете си. В такъв случай няма как да не се направят изводи в полза на Иван Вазов. - ученикът да постига противоречия в своето мислене без това да се мисли като слабост от логическо гледище, а като пълноценност на изразяването. За Пенчо Славейков творческия процес, а оттам и твореца е винаги противоречив и то именно защото е спонтанен. Като коментира афоризма на Оскар Уайлд „Образованите противоречат на другите, мъдрите – на себе си”. Поетът отбелязва: „Да той е променлив и противоречив, като вихър: отдясно, отляво, отгоре, отдолу – отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря. Това е в природата на вихъра, и мисълта му се подчинява на природата – кой знай дали винаги за негово удоволствие. Мнозина и мнозина пак, смятат това за безхарактерност, защото са на мнение, види се, че и вихъра тряба да е като тях безхарактерните, все един и същ и постоянен. И не им идва на ум, че не направлението, а волята е характер” (12). Тъкмо в това е силата на спонтанността, която П. П. Славейков определя чрез силата на вихъра – да се проявяват контрастни състояния и мисли, които в своето противоречие да изграждат цялостна картина, без това да се възприема като недостатък в мисленето. Допускането и съжителството на противоречия е основната разлика между логическото и творческото мислене. -постигане нивата на повторителност, но без обременяващото повтаряне на познатото, а чрез допускане на асоциации. Аристотел отбелязва, че повторителността е удоволствена, но само тогава, когато, ако се изразим парадоксално, се повтаря без да се повтаря. А това може да се постигне само чрез асоциацията и аналогията. В днешното обучение като че ли се изгуби ефекта на повторителността, тъй като се увиличи скоростта на поднасянето на явленията, като по този начин пространството и времето на обучението стана тъждествено на времето и пространството в Интернет. Асоциациите и аналогиите не позволяват да свеждаме явленията само до причинно-следствените връзки. А това може да се случи само при спонтанното изразяване. Завършвам спонтанно с надежда, че вече се пораждат асоциации. Примерен урок биография за спонтанно обучение с цел обръщането на негативите в позитиви. ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ – ХРОНОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА УСТОЙЧИВОСТ ДОСТОЙНСТВОТО героизъм обикновеност „Подкрепи и мен ръката, „Не съм борец, не съм герой прославен, Та кога въстане робът, Но никога покорно не пълзях, В редовете на борбата За прошка не молих се в бой неравен, Да си найда и аз гробът”(Хр.Ботев). И падналий противник не тъпках”(Ив.Вазов).
Бихме ли споделили публично страховете си? Учениците записват на лист дали ще споделят или не страховете си, като учителят записва „Моят страх”. Тези, които няма да ги споделят отбелязват на листа с тирета (по подобие на поета Константин Павлов, който за всяка дума, който премълчава слага тирета), а тези, които ще ги споделят пишат името си и „споделям”.
„Бащата най-напред измъмруваше сина си, когато му пошушнеше нещо, вторият път не отговаряше нищо, третия път – той се съветваше вече с него: от баща ставаше другар”. Смъртта на бащата и стоицизмът на сина.
„Няма за теб, татко, аз / сълза да порона!” („Леевица”). Едва на двадесет и втората годишнина от смъртта на бащата синът известява: „Разтъжи ми се сърцето / В черкова, запалих вощеницата. Дълго се надържах, слаб излязох: Най-подир капна сълзицата!” („22-та му годишнина”) Стоицизъм или комплекс поражда възпитание, което отрича правото на човека да изразява свободно емоциите си? Бихте ли плакали свободно пред чужди хора или ще се въздържате? На белия лист учителят изписва „Моят плач” и учениците отбелязват нагласата си – ако не въздържат изписват тирета, ако свободно могат да плачат – пиша „освобождавам се”.
Майчината азбука се изживява на младини, но се разбира на старост - най-хубавите творби за майката Вазов създава след шейсетте си години. Майката умира в дните, когато народът празнува победите в Балканската война от 1912 г. В стихотворението „Пред гроба на майка ми” поетът пише: „Но мойте сълзи спряха ненадейно. / Спомних при тоз гроб веч полузаровен, / Че там далеко днеска чудодейно / Възкръсна цял народ из гроб вековен.” Кога е поза и кога е истинско изживяването на човека, когато събира историята и интимното? Не са ли те два различни свята, които човек не бива да съотнася, за да не ги обезценява? На бял лист учителят пише „Моят свят”. Тези ученици, които могат да свържат интимното и публичното, общото, пишат „пренасям”, а тези които не ги свързват изписват тирета. КЪЩАТА Домът за българина е неговата крепост, но Иван Вазов отбелязва, че най-веселата стая е гостната. „Тя беше постлана и украсена по тогавашния нехитър и оригинален вкус... Подът беше покрит с шарени черги, а двата миндера с червени килими...”(„Под игото”). Искреност, откритост или показност има в намерението на българина да направи гостната най-веселата стая? ЦВЕТЯТА прозаичност поетичност Боже мой какъв прозаически народ! Нивята позлатени, на ветра от дъхът. ...у нас се дават най-безобразни имена Вълнуват се красиво, преливат се, блещът на най-приятните цветя!... „зла свекърва, Из тях, кат красен накит, обречен за момите лай-лай-кучка, пукъл, магарешки уши, Чърви се ален пукъл, синчецът се синей – козя брада, кърлеж, мечешко зеле... Идете И бялата лай-кучка в тревицата се смей после това и туряйте в стих тези „деликатни” вред мирните ливади емблема на звездите названия” („Един кът от Стара планина”). (стих. „Майски вид”). Доколко са тъждествени поезията и красотата? Поезия ли е естетиката на грозното? ИСТОРИЯТА По повод картините на Емил Холарек и Антон Пьотровски Вазов отбелязва, че събития, които са свързани с наш национален позор не трябва да се изобразяват в изкуството, защото пораждат само „инстинкти за мъст и омраза и сляпо национално озлобление”. Трябва ли националното изкуство да предпазва народното съзнание и психология от драматичните и позорни обрати в историята? В такъв случай къде е границата между истина и илюзия в литературата? Трябва ли да се премълчават в живота и в изкуството позорните страници от историята? На бял лист учителят пише „Моята история”. Тези,които смятат, че трябва да бъдат премълчани изписват тирета, а тези които смятат, че трябва да бъдат казвани и пресъздавани пишат „пренасям”.
„Защото при другите си лошавини игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там дето арената на политическата и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързо забогатяване от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота... („Под игото”). Ако веселието е божествено по природа, то тогава защо Вазов го мисли като състояние, компенсиращо робското битие? ХРАМЪТ разколебаване на вярата възвеличаване чрез вярата Ослепяването на иконите: „не „Ти в борбата черна и пред турский гнев възвишават благочестиво душата Издига високо твоя силен лев, зографисаните по стените образи на И глава не клюмна, и меча не даде, светци, архангели, преподобни И своята светиня срамно не предаде...” мъченици с изчовъркани очи от („Кочо”). кърджалии и делибашии (”Под игото”).
„И глава ний няма да сложим, / „Българите нямат силни страсти, което Пред страсти и светски кумири...” е едно щастие... даже една добродетел”(Холски (Хр.Ботев „Делба”). от „Кардашев на лов” на Иван Вазов). „Решително много се лъжат ония, които продължават да уверяват, че у нас романът не може да се роди, защото му липсва в бита ни главният елемент: трагически перипетии на любовната страст... Любовта взема господствующа рол в нашето битие. Има ли голяма беда в това? Не мисля. Това чувство досега е двигател само на решителности, черни или грозни; утре може да стане – на възвишени и благородни.” Къде е границата между прагматизма и страстта в любовта? Обиден ли е този въпрос при условие, че любовта е спонтанния живот на човека? Как в различието и единството се ражда българския характер? Преглежда се написаното от учениците. По-голяма част от тях отбелязват, че не биха изказали публично страховете си. -------------------------------------- 1. Дечева, Виолета. Към проблема за режисурата. Българският театър между двете световни войни. С., 2006. с.85. 2. Лихачов, Дмитрий. Писма за доброто и прекрасното. Варна, 2010. с.169. 3. Елиаде, Мирча. Мефистофел и Андрогина. С., изд. Прозорец. с.13. 4. Пак там, с.32-33. 5. Перюшо, Анри. Животът на Реноар. С., 1980. с.232. 6. Бешков, Илия. Любен Дилов. Еротика. С., 1993. с.9. 7. Константинова, Розалина. "Вярвам в безсмъртието". Интервю с Дечко Узунов. "Дечко Узунов. Памет и забрава. Сб., съставители Аделина Филева, Ирина Генова. 2003. с.206. 8. Цанева, Люба. Димитър Казаков-Нерон. Варна. 2004. с.10. 9. Славейков, Пенчо. На острова на блажените. С., 1994. с.33. 10.Йовков, Йордан. Събрани съчинения. Т.6. С., 1973. с. 383. 11.Ницше. Фридрих. Зазоряване. С., 1997. с.45. 12. Славейков, Пенчо. На острова на блажените. С., 1994. с.94. СПОНТАННОСТТА В ИЗКУСТВОТО И ЛИТЕРАТУРАТА Хосе Ортега и Гасет отбелязва, че "човешкият живот никога не е бил лишен от двете си измерения - култура и спонтанност, но само в Европа те са достигнали пълна диференциация, като са се раздалечили дотолкова, че са се образували два антагонистични полюса. В Индия или в Китай нито науката, нито моралът някога са успели да се превърнат в незасивима от спонтания живот власт и като такива да упражняват влияние над него."(1) Според есеиста още Сократ внася двойнственост в съзнанието на човека, тъй като прави опит да замени спонтанния живот с чистия разум. "Сократизмът или рационализмът поражда един двойнствен живот, при който това, което не сме спонтанно - чистият разум - заменя това, което наистина сме - спонтанността. Такъв е смисълът на сократичната ирония. Защото ироничен е всеки акт, при който заместваме някакво първично движение с друго, вторично и вместо да кажем какво мислим, се преструваме, че мислим това, което казваме. Рационализмът е колосален опит да се иронизира целият спонтанен живот, като се погледне от гледна точка на чистия разум."(2) Напълно разбираемо е природо-математическите дисциплини да бъдат изучавани чрез силата на чистия разум и оттам преподаването да има рационалистичен характер, но остава необяснимо, защо дисциплините, свързани с изкуствата и особено литературата, се изучават не като спонтанна проява на човешкия дух, а се интерпретират само по логичен път. И в самия процес на обучението ние вече говорим само за проблемни ситуации - т.е. формулираните въпроси се изясняват само чрез логиката, а не и чрез емоцията. Ситуацията се разбира като като цел, подбуждаща към действие, а не пораждаща определено състояние, което може да е достатъчно, за да възприемем пълноценно художествената творба. Утвърждаването на ситуацията само като мисловно действие намалява възможността да оценим ученика като духовна и емоционална същност. Как тогава преподаването да бъде вън от насилието? Ситуацията в обучението е идея за спонтанност, а в съвременното обучение е част от рационалистичния подход. Сартр я възприема като раждане на свободата на съвремения човек, защото според него свободата "съществува само в ситуация, а ситуацията съществува само чрез свободата".(3) Някои философи днес се връщат към опита на Хегел да дифинират ситуацията не в зависимост от целта, а като "определен комплекс от дейности", от които не може да се изключи субекта с неговия емоционален свят.(4) Ситуацията в обучението би следвало да бъде първо активиране на спонтанността, за да реагира ученика чрез въображението си, а не чрез модела, който учителят налагам. Нашите опити показват, че, при поставяне на проблем, учениците след седми клас не се доверяват на въображението си, а се пригаждат към модела, на който са научени в училище. Ако ползваме фразата на Ортега и Гасет те вече не казват това, което мислят, а мислят какво ще кажат. При такава нагласа ползването на модели се оказва най-удобно и най-безопасно. Необходимостта да се върнем към спонтанността в обучението по литература е обусловена и от разбирането, че не само изкуството се създава спонтанно, но и историята. Според Иван Вазов при подготовката на Априлското въстание е станало чудото - сърцата да мислят, умовете да чувстват.("Неотдавна")(5) За превратните години на Средновековието Стоян Загорчинов отбелязва какво трябва да стори човек: "Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие"(6) С подобен акт българинът обаче е станал твърде импулсивен, стихиен, подвластен на инстинктите, които възрожденските ни писатели, странно защо - може би поради робството като проспано, нереализирано време, свързват с младостта на народа. Истински човек постига себе си в мига, когато мислите все още не са обсебили и не са обяснили състоянията му. Според Димитър Талев в този момент се раждат думите, за да се постигнат чрез тях образите и красотата на ума, но като се запази тайнството на сърцето и душата: "Във всички свои думи човек вплита и други свои желания, други свои мисли, най-вече тия, които крие от другите люде, не се решава да изкаже, или пък търси да ги изкаже по-хубаво - ето, като говори за цветята и тяхната жива красота, Борис се радваше на късия нощен разговор с момичето, ала още повече се радваше на това, което се пробуди в него за няколко минути и не стигна до мислите му, за да го приеме или отхвърли."(7) Това състояние, проявяващо се повече като съзерцание, Йордан Йовков обяснява с активната сила на природата. Когато човек се осъзнава като част от нея, той престава да мисли, защото заживява в хармония, в която порядъкът не трябва да се пренарежда. Сали Яшар от разказа "Песента на колелетата" сяда вечер на пейката и постига най-блажените си мигове: "Умората на приятни тръпки се свличаше от снагата му и без да мисли за каквото и да е, Сали Яшар се радваше само на това, което виждаха очите му".(8) Природата не се мисли, тя се изживява - човек започва да разсъждава тогава, когато се възприема като нещо вън от нея. Това обяснява в значителна степен защо в българската литература и изобразително изкуство има такова изобилие от природни описания и пейзажи - в тях и чрез тях българинът се е радвал на свободата си. Природата е завършена, съвършенна, тя ни кара да сме първични - "човек се превръща на дете", споделя Вазов в разказа Пейзаж" и добавя: "възторгваш се, че можеш безпрепятствено и до воля да се опиваш от всичко, което Бог е турил хубаво, светло, величаво в природата, - да й се наслаждаваш, да я обичаш, да я обоготворяваш!" (9) Подобна спонтанност, връщаща човека към детското, не отрича мисленето - тя е неговият най-чист импулс, чрез който той открива себе си. Индивидуалното престава да се разбира като някаква обособеност, различност, а е част и дори напълно се слива с една всеобща хармония. В този момент човек може да бъде всичко или нищо. Всичко, ако съзерцава и преживява, за да бъде във всеобщото, нищо - ако мисли и пренарежда, за да осъзнае себе си в отделното. Феноменолозите се опитват да обяснят творчеството с това излизане на духа извън човека. Вероятно в този момент спонтанността прави възможна връзката на ума и сърцето чрез силата на космическия порядък. Българските писатели изключително много държат да подчертаят, че създават текстовете си спонтанно. Дори следят за колко време са ги създали, считайки че в това време са обсебени от някакъв дух. Елин Пелин отбелязва, че е написал "Гераците" за десет дена и е изпитал особено удоволствие, когато преписва текста си на чисто. Кирил Христов специално следи за колко време е сътворил текста, дори си води дневник с ясното съзнание, че ще бъде полезен за изследвачите си. Той държи да подчертае, че всичко става на един дъх. "В Йeна в края на ноември и началото на декември 1922 г. за три седмици написах и обработих пиесата "Под звездите", която изпратих в конкурсната комисия в Народния театър в София. Аз узнах много късно за този конкурс, понеже, откак бях напуснал България, бях чел само няколко пъти български вестници. И щом узнах, още същия ден захванах пиеса, за която предишния ден нямах никаква идея. Тъкмо поради тая последна причина аз реших да записвам от колко до колко часа работя всеки ден, за да видя за колко часа ще бъде написана цялата пиеса. Ето тая сметка, която може би за някой изследовател ще представлява интерес. Действие първо. Ноември 19, 20, 21, 23, 24. Първото действие е написано и преработено за 11 1/4 часа. Действие второ - ноември 25, 26; декември - 1, 2, 3. Това действие е написано и преработено само за 7 часа. Действие трето. Декември - 4, 5, 6, 7, 8, 9. Трето действие за 8 3/4 часа. Цялата пиеса - за 26 3/4 часа. Срокът беше 31 декември. Аз бях три седмици по-рано готов. За мене е по-трудно да се наканя да заловя една работа. Почна ли я веднъж - върви в кариер."(10) К.Христов води тези записки не от почит към статистиката, а защото държи да подчертае, че "цялостта и органичността" на творбата може да бъде постигната, ако е "написана не в един дълъг период на живота, когато много важни възгледи са претърпели изменения, понякога коренни, а на един дъх, в един цялостен къс период на живота." В такива моменти емоцията осветява мисълта и вероятно за това казваме, че писателите са озарени от дадена идея. В изобразителното изкуство разбирането за творчеството и за спонтанността също не стои вън от проблема за мисленето. Художникът Димитър Казаков - Нерон споделя, че темата и идеята на изкуството са толкова огромни, че те не могат да се обхванат от мисълта. "Сюжетите. Аз ги нося в мрака на моето съзнание и не ги съзерцавам. Когато ги изпиша на платната, чак тогава ги виждам. Моите теми и идеи са толкова огромни, че ако ги нося осъзнати, те ще ме премажат с тежеста на своя смисъл. (14) Д.Казаков разчита на една първичност на съзнанието, което съхранява нещата в някакви образи, сюжети, които нямат определеност, но имат сила, която се проявява в акта на рисуването. Може ли при това положение в изкуството мисленето да е вън от образа и дали спонтанността не се основава на възможностите на твореца да проникваме в смисъла на тези образи? За да доизясним проблема нека да видим как в народните мъдрости - пословици и поговорки, се представя мисленето. В притчите от сборника на Петко Славейков състоянието на мислене винаги е определено чрез образ: Мисли като бясно куче. Мисли като ерменец, който побъркал баба си. Мисли като кон на празна торба. Мисли като куче през велики пости. Мисли като магаре без слама. Мисли като мисир през велики пости. Мисли като мисирче на слънце. Мисли като павликенски комин. Мисли като пате в дъжд. Мисли като свиня за Коледа. Мисли като свиня за говно.(15) Оказва се, че българинът приема мисленето като някакъв вид предразположение, което ще дойде само ако на човек "не му е празна торбата", не го препича слънцето, не са го обхванала страстите, не е забъркал някое зло, не го очаква премеждие. И всичко това в образи - българските пословици са мислене в образи. Тогава къде е логиката на този народ? При психоаналитичното тълкуване на приказката "Деветимата братя, които били превърнати в агнета от тяхната сестра", Мари-Луиз фон Франц дава следната характеристика на французите:"Друго обяснение на избора на овце за трансформация в нашата история е във факта, че французите като нация са предимно хора на чувствата. Чувствата са основната им функция и следователно съществува определена неохота или неспособност да се разсъждава. Характерно е, че когато французите разсъждават, те наистина показват склонност към схематична, абстрактна мисъл, което е типично за по-некачественото мислене на хората на чувствата. (16) Ако приемем, тази нагласа на Мари-Луиз фон Франц да търси национални измерения в начина на мислене, то бихме казали, че българинът мисли не в логически конструкции, а в образи и затова е винаги многозначен и трудно стига до една истина. При него истините са много, защото всяка мисъл има необозримо много образи. Ако търсим характеристиките на спонтанността в тази посока, то трябва да отбележим, че при нея емоцията, образът, светлината, са в единство с мисълта. Чрез това единство се постига творчеството и би следвало чрез него то да се възприема от дадения читател или зрител. Обяснимо е, че тъкмо през ХХ век и то именно в Европа изкуството обяви своя бунт срещу рационализма и чрез експресионизма наложи разбирането, че творбата е "спонтанен организъм". Тя се гради чрез свободни асоциации, които откриват човека не като причина и следствие, даващи рамката на логическата верига, а като ритъм на един вътрешен живот. "Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието - идеята - получава израз в ритмически форми. Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм, който живее, съществува като нов, самостоен факт, самостойна вещ. Именно - чрез спонтанното свързване на форма и съдържание под знака на ритъма".(17) Но тъкмо експресионистите, както в литературата, така и в изобразителното изкуство, показват, че в ХХ век спонтанността вече не е възможна като първичност на съзнанието, а като събуждане на културни кодове, които съвременникът е възприел. Чрез асоциациативността човек проверява кои знаци бележат индивидуалността му. Разсъжденията дотук ни дават основание да очертаем някои основни разбирания за спонтанността в културата и изкуството. Тя е мислене: - чрез емоция, която отваря скритите механизми на съзнанието; - чрез образ, който обогатява мисълта, за да не убие тя зародилото се състояние, вкарвайки го в логическа постройка; - чрез асоциация, така че да се избегнат границите в познанието; - чрез ритъм, който не позволява съдържанието да измести формата и тайнствата на духа, която ги крепи. Разбирайки тази сложност от взаимовръзки Пенчо Славейков е осъзнал, може би и като читател, че с времето текстът започва да се възприема само чрез съдържанието т.е. чрез най-несъщественото. "Ще минат години и всичко ще се забрави. Живота ще се утеши с историята - там... ще се отбележи кой е прав, кой крив. Т.е. живата истина ще стане уталожена книжна лъжа. Съчинението ще се съкрати до съдържанието си, до най-неинтересното нещо в едно съчинение."(18) Спонтанността като проява на читателя в училище е изключително важна за връщането на интереса към литературата. Чрез нея учениците ще останат верни на това, което се е зародило в съзнанието им. Ще приведем два примера от разказа "Серафим" на Йордан Йовков и от романа "Под игото" на Иван Вазов, за да защитим тезата, че спонтанността може да даде друга идея за дадения образ или явления, които остават скрити, ако подходим чисто логически при интерпретацията им. Йордан Йовков споделя, че неговите творчески търсения се основават на опита да пренесе повествованието "от плоскостта на разсъдъка и неговата логика върху плоскостта на чувството и неговата логика. А логиката на чувството е съвсем друга. По този път може да се привнесе повече лирика и повече драматизъм в езика. Собствено по тоя път могат да се вложат в езика всички художествени ценности - богат ритъм, разнообразно темпо, музика, колорит, форми и пр."(19) Това "изместване и престрояване на езика" предполага повествованието да не е в порядъка на чистия разсъдък, а да е в непредвидимостта на емоцията. Знаковостта на такава естетика не може да се постигне без спонтанността. Разказът "Серафим" на Йордан Йовков е композиционно разделен от една фраза, въведена след като героят чува разговора между Павлина и Еньо. Жената излиза развълнувана от кафенето и Серафим не може да види лицето й, тъй като тя е забрадена. Следва изречението: "Но по вървежа Серафим разбра, че е млада". След което несретникът задава въпроса: " - Пари ли иска?" Какъв е смисъла на тази фраза? Нима ако не беше млада, Серафим нямаше да й даде парите? До този момент писателя ни е напомнял, че Серафим е несретник, "мършав, дребен човек", "очите му като у пияниците или у хора, които не са си доспали", може да работи само "лека, маловажна работа", Еньо първоначално го приема за "плашилото от даскал Тодоровата бахча". В погледа му към снагата на Павлина обаче има нещо друго. Той я поглежда с мъжки очи, но не с някакви помисли, а като усещане за хубавото. Нищо повече. Но това е достатъчно, за да разберем, че и у този несретник има тръпка към живота. Така Йовков обича да прави красиви жестовете и да не ги свежда само до добродетелност, а да открие чрез тях вътрешния живот на човека, онези тайни пориви, които остават загадка за другите, но са част от очарованието на съществуването ни. Ако възприемем смисъла на текста спонтанно, то ключът на разказа е моментът с излизането на Павлина от кафенето. Пренесем ли разказа върху плоскостта на разсъдъка, ще се изгуби скритото внушение на творбата. Така ще се разделим с най-хубавото. Тъй като редица спонтанни прояви на дадения герой не могат да бъдат обяснени по логически път, ние предпочитаме да ги оставим при анализа, тъй като те объркат постройката, която градим за образа. Такова е виждането ни за Бойчо Огнянов от романа "Под игото" на Иван Вазов. Каква е спонтанната реакция на апостола при обявяване на въстанието? Когато той е готов да се дуелира с Кандов, заради Рада, влизат няколко клисурци в стаята и извикват: - Въстание се вдига! Да живее България! - извикаха те. - Где се сбира народът? - попита Огнянов троснато. - На краищата, на Зли дол, на Пресвета... Не се майте! - И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха: "Да живее България!" и пееха" Боят настана". А камбаните звънтяха бясно. Огнянов се обърна към Кандова: - Сега имам малко работа... Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение... Засега дръж компания на госпожицата, за да не се плаши." (20) Да обърнем внимание на цялата ситуация. Апостолът, който е подготвял въстанието, отбелязва за участието си в него: "Сега имам малко работа..." Бойчо Огнянов е спонтанен, искрен и първичен. Вдаден е на чувствата си към Рада и затова въстанието му изглежда като малка работа. Но да си представим, че възприемем този момент на спонтанност като ключ при характеризиране на Бойчо Огнянов - веднага изгубваме идеята за Апостола, тъй като той не може да каже за нещо, което е градил и което е смисъл на живота му, че е "малко работа". При това положение как осъществяваме анализа - пропускаме тази спонтанност и търсим моментите, в които Огнянов обмисля думите си, за да внушава. Спонтанният герой престава да бъде интересен при анализа в училище, защото губим критериите за неговата оценка. Спонтанността е начало и край едновременно, тя е избликване и затова не можем да я подредим в категориалността и оценъчността. Хосе Ортега и Гасет е прав като казва, че темата на нашето време (макар че сега сме в друго време, но се оказваме в същата ситуация) "се състои в това да подчиним разума на жизнеността, да намерим мястото му в биологичното, да го подчиним на спонтанното. Но след много години ще изглежда абсурдно, че се е искало животът да бъде поставен в служба на културата. Мисията на новото време е именно да преобърне отношението и да покаже, че тези, които трябва да служат на живота, са културата, разумът, изкуството, етиката." (21) У нас тъкмо Пенчо Славейков, който се домогва до своя философия, държи на спонтанността. В очерка за Витан Габър той отрежда: "Мъдро, истинно и хубаво е само онова, което дойде на човека на ум, без да му мисли". Разсъждението не може да бъде само логика, ако то е спонтанно, тогава е образ, емоция. В този момент ние сме повече себе си, тъй като не надничаме в мъдростта на тези преди нас, а я преживяваме. Примерен урок за спонтанно изразяване на отношението към природата ПРИРОДАТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ „ При Рилския манастир”, „Към природата”, „Отечество любезно”, „Във всемира”
Иван Вазов: „Написах го в Олтеница, когато живеех при Чича си, Кирка, и го изпратих на редакцията на „Периодическо списание” в Браила. Редакторът В. Друмев (...) ме съветваше да прибавя още няколко куплета, в смисъл, че една фиданка от тоя бор израсла пак и расте бързо и се уголемява. Друмев беше разбрал именно, че стихотворението „Борът” е символическо, а аз просто бях описал един стар бор-великан в сопотския мъжки манастир, паднал една година по-рано от буря. Аз не бях вложил никакъв символ в „Бора”, но тъй го разбраха по-после и в Цариград – като символ на България.” Можем ли да мислим природата извън общественото си съзнание и проблеми? „ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО” (1882 г.)– връщане на представата за мащаба на родните предели, на веселието и на идеята за отечеството като рай. Пътешественикът Хенри Блаунт, който пътува през Османската империя и българските земи през ХІХ век пише: „могъщите държава упражняват поданиците си във велики дела, като ги запознават със забележителни примери и големи победи, които освобождават духа им, докато малките държави с техните дребни занимания, плахи съвети и чести позори обедняват и отслабват въображението на хората, като ги правят малодушни и прекалено праволинейни за велики мисли.” Достатъчна ли е силата на познанието, за да се открие отечеството като рай? „КЪМ ПРИРОДАТА” (1882 г.) – възраждане на идеята за светлината и за вечното обновление на природата, която единствено може да вдъхнови човека. В предговора към „Поля и гори”, в която включва „Към природата” Вазов пише: „Ние имаме нужда от светлина, от вдъхновения, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и укриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик”. За стиховете на Вазов от стих. „Не се гаси гуй, що не гасне”: „И ако слънцето изчезне / От тия небеса приветни, То някой в ада ще да влезне, Главня да вземе, да ни светне!” Емилия Станев пише: „Я виж ти каква смелост! Изглежда тук българското здравомислие е способно да влезе и в ада, без да държи сметка, че там е Сатаната. Аз обичам моя народ до болезненост и болката идва от негодувание към отрицателните черти в характера му. Но погледнете какъв бунт и безбожие се крие в мисълта му, каква смелост и отрицание на духа!”
„Аз говоря именно за планините – пише Иван Вазов пътеписа „Великата рилска пустиня”, - защото те са останали по-волни от човека и по-недостъпни за градската му цивилизация, която като опитомява, едновременно уморява и опошлява човешкия дух. Такива пътувания за нас българите, особено са необходими, те могат да разведрят душата ни, да внесат в тях облагородителни чувства, хармония, правда, человечност, могат да ни направят и по-добри, и по-щастливи...” Природата е дарена да живее чрез светлината и без да познава доброто и злото. Тогава как човек ще се върне при нея, при условие, че е отхапал от плода на дървото за познаване на добро и зло? Дим.Казаков –Нерон предлага да изплюем хапката. Уместно, но метафорично! „ВЪВ ВСЕМИРА” (1899 г.)– връщане към спонтанния живот на човека, познал блаженството на космическия порядък: „не чувствам, не мисля и не страдам”. Поезия и природа се сливат. В пътеписа „Великата Рилска пустиня” Вазов пише: „Да гоним из поезията природата и да осъждаме любовта към нея, значи да отричаме съществуването на самата поезия...” Блаженство ли е състоянието: „не чувствам, не мисля и не стрададам”? „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР” Общество Природа Личност мълчание Сега съм у дома. Възторг, усещане за прераждане . Наокол планини. Коя е представата за дом? Царски спомен. Сега съм у дома. Съзнание за нищожност в сравнение Царев-връх – мисъл Над мен Еленин връх. с величието на природата. за обществото или Къде е дома на малкия, незначителния? за величието на природата ? мълчание Сега съм у дома, Богатството на вътрешния свят. сега съм в моя мир. Кой е домът? мълчание Сега съм у дома, Възвръщане на творческите сили. Сега съм пак поет. Завършен ли е домът в природата? Световните злини Сега съм у дома, Възстановяване на нравствеността. Защо обществото е в сърцето съм на Рила. Домът – потребност от отворено глобализирано чрез злото? или затворено пространство?
Не съм тук странен гост. Домът – място за съзерцание или за случване спонтанната биография на човека? раждане Сега съм у дома – Търсене на вечното спокойствие. синджир теглила Участник в рилския хор. Гробът – вечният дом на човека Къде е възможно да или мисъл за вечния прозорец? протече живота - в обществото или сред природата?
Тайната – дом, който не трябва да разрушаваме. Домът – пазачът на откровения и тайни. Ако искаме в нашия дом да има тайни, то защо не даваме правото на природата да пази своите?
Премълчавам – разкривам Част от природата или Дарявам го с мълчание тайните му изолация от природата или то е моят диалог.
Коя част от деня очаквате? МОЯТ ДОМ МОЯТ СВЯТ ОБЩЕСТВОТО Премълчавам – разкривам Част от природата или Дарявам го с мълчание тайните му изолация от природата или то е моят диалог.
Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 2.07 Mb. Сподели с приятели:
|