Литература съдържание Коментар и коментирано четене
ОТКРИВАНЕТО НА ПРОБЛЕМИ – НАЧИН НА ЧЕТЕНЕ НА
Изтегляне 2.07 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- АНАЛИЗ НА ТЕКСТА ЧРЕЗ ОПОЗИЦИИ
| 2. ОТКРИВАНЕТО НА ПРОБЛЕМИ – НАЧИН НА ЧЕТЕНЕ НА
ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ТЕКСТ Смяната на начина на четене от началото на ХХI век вече е категорично изразена. Тя е породена най-вече от различната възприемателна нагласа на човека, тъй като основна стимулираща сила има скоростта, а не съзерцанието, характерно за Античността и Средновековието. С възникването на пиктограмното писмо четенето е представлявало вид обяснение, затова се е четяло и на глас "От времето на първите шумерски глинени плочки – отбелязва Алберто Мангел - писаното слово е предназначено за произнасяне на глас, тъй като знаците съдържат специфичен звук, който носят в себе си като душа. Класическият израз scripta manet, verba volat, който днес превеждаме като "записаното остава, изреченото отлита", някога е изразявал точно обратното; той е възхвалявал произнесената на глас дума, която има криле и може да лети, за разлика от безмълвната дума, изписана върху страницата, която е неподвижна, мъртва. При срещата си с писания текст читателят е имал задължението да даде глас на мълчаливите думи - т.е. на scripta - и да им даде възможност да се превърнат, според тънкото библейско разграничение, във verba, изречено слово - дух. тъй като човек му придава душа”. (1) Така четенето се превръща в своеобразно съзерцание, но до откриване на киното. То е първото изкуство, което възлага възприемане на скорост – смяната на кадрите при него е задължително условие, за да усетим образа в неговата динамика. Интересното е обаче, че то не повлия толкова на начина на четене на литература, но все пак през ХХ век се констатира, че за читателя диалогът е най-активния елемент на художествения текст, някои дори четат само диалозите в един роман или повест. По този начин текста започва да се чете, както се възприема филма – чрез диалозите. Значително е влиянието обаче на Интернет върху младото поколение. Интернет - връзките изискват не само да мислим и говорим на скорост, но и да изискваме бързина при подаване на информация. Съвременните софтуерни продукти се основават на скоростта – колкото по-бърже, толкова по-добре. Това формира и определена психологическа нагласа у децата, които нямат търпение да четат художествен текст – те са научени да им дойде всичко бързо и наготово. Възприемането на скорост или по-точно скоростта като начин на четене на художествения текст задава най-сериозните въпроси на литературното обучение. Старият тип четене – чрез обяснение и съзерцание, ражда и най-адекватното общуване между учител и ученик – учителят чете и разказва, а учениците задават въпроси, което означава, че са намерили своята гледна точка към знанието, подбудени от интереса. “Учениците ми задават въпроси – казва Псел – защото обичат моя маниер на говорене и разбират, че аз знам повече от другите”. (2) Хербартиянството, което има своето отражение в българската методика, се опитва да възстанови именно този интерес към един или друг проблем, усетен като потребност. “Целта на обучението като че ли се заключава само в туй: да се създаде интерес у ученика към една или друга проблема, отколкото да се дадат знания”. (3) Потребността от събуждане на интерес към даден проблем се разбира обаче като намаляване на възможността да се натрупат знания. Това обяснява бързото отхвърляне на хербартиянството и като следствие в българското училище преоритет и до ден-днешен има даването на знания, а не изграждането на модел за мислене. Бързите евристични методи изискват учителят да задава въпроси, а учениците да отговарят. При този тип четене на художествения текст няма как да не се стигне до еднозначност, тъй като системата от въпроси в крайна сметка води до еднозначни или близки решения. Проблемният въпрос и проблемността, която запали методическите глави през ХХ век всъщност подтиква, активира ученика, но тъй като е вкарано мислене на учителя в час е вид манипулация. Румяна Йовева е първият методист у нас, който ясно разграничи проблемността като начин на четене от откриването на проблеми, като начин на писане и възприемане. “В часовете по литература – отбелязва тя учениците се научават да откриват проблемите, да разсъждават по тези проблеми, да ги обобщават”. (4) Нейната находка, макар и пестеливо изразена е, че когато се работи по проблеми, които са тясно свързани с дадени теми, например “любов, дълг, власт, щастие и т.н.” може да не се поставят проблемни въпроси, т.е. не е задължително, нито необходимо проблемите да се формулират чрез въпроси. Вероятно в случая те биха осмислени по-добре чрез съпричастността. Когато пише своята “Методика на литературното образование”, за да концентрира натрупания опит от края на ХХ век, Р.Йовева е разбрала, че е рано още да се пише за методика, която е свързана с четенето като начин за откриване на проблеми, поради което изследва по-цялостно другия тип проблемност и проблемните въпроси и задачи. “Под проблемност в образованието – уточнява Р. Йовева – се разбира съвкупността от похвати за създаване на проблемни ситуации, система от въпроси и задачи за разрешаването им, систематизиране и обобщение на получените знания. Проблемната ситуация се постига с проблемен въпрос или задача.” ( 5) Подобно виждане реално е една точна характеристика на практиката на литературното обучение до днес, която беше и продължава да бъде актуална, но според мен постепенно трябва да бъде успоредявана с другия подход – учениците откриват проблемите при четене, а учителят само ги подпомага в тази им дейност, след което всеки разгръща проблема, който е открил. Защо е необходима тази постепенна смяна на начина на изучаване на художествения текст в училище. 1.Оказва се, че проблемността като начин на усвояване на текста не развива в такава степен мисленето на ученика, тъй като при експерименталната работа с определени групи установихме, че по-голямата част от учениците страдат от проблемна слепота – трудно им е да формулират проблем или въпрос. Реално те не знаят как да го изведат, непознават механизмите на този вид дейност, поради което основният им начин на обясняване на текста и да излизят извън него и да го съотнесът към нещо познато от личния им опит или от знанията, които са получили в хуманитарната област. Оттук извеждаме едно правило: това, че учителят формулира проблемен въпрос не означава, че развива у ученика същата способност, а точно обратното – внушава, че въпросите и проблемите не са негова област за развитие. 2. Форматът на зрелостния изпит по български език и литература и неговото осъществяване през учебната 2007/2008 г. разкри същинското положение на ученическата подготовка – пълна неспособност на зрелостниците да извеждат от посочения откъс – финала на разказа “Шибил” от Йордан Йовков, някакъв проблем. Нещо повече учениците не ползваха откъса и дори допускаха фактически грешки за явления, които се разглеждат в него. За тях откъса сякаш не съществуваше. И ако трябваше да се приложи критерия за коментиране, то много малко от пишещите биха имали положителна оценка. 3. Без развиване способността на ученика да открива проблеми, не може да осъществи и една от най-важните дейности в мисленето – съотнасянето, сравняването, уподобяването, оразличаването. Ученикът вече рядко прибягва до сравнения и ако ги ползва то търси обикновено предизвикателството. Експериментът, който проведохме с ученици от градовете Силистра, Пазарджик и Ловеч, замислен като серия от уроци, осъществени от мен в осми и единадесети клас със съдействието на експертите по български език и литература Анета Ненова, Йонка Бунева и Соня Недкова ни насочи към извода, че уроците за анализ на художествен текст с цел откриване на проблеми, трябва да се осъществян след предварителни занятия, на които учениците се учат как да търсят и да формулират проблеми. Съобразно спецификата на литературата като изкуство, в зависимост от възрастовата характеристика и индивидуална особеност на децата предложих три начина за откриване на проблеми:
За целта направих визуални тестове (виж приложението), по които учениците да работят. При работа върху отделните тестове се ръководя от следните концепции:
Когато опозициите изразяват нравствения порядък в обществото и ценностите са ясно откроени, те се намират в полюсно положение – добро и зло, черно и бяло, любов и омраза и т.н. Затова в езика не се допуска конструиране на сложни думи от противоположности, за да не се размиват ценностите. Единствената дума от този порядък в българския език е “денонощно”, но в случая “ден” и “нощ” не се разбират като противоположности, а като времево единство. Когато в обществото настъпи духовна и нравствена криза противоположностите започват да се сближават и да се подменят – злото започва да се разбира като добро, следствие на което няма граници между тях – “погледът мрачен, умът не види / добро ли, зло ли насреща иде...” Най-силно тази динамика на опозициите е изразена в поезията на Христо Ботев и Пейо Яворов, но тя поначало е характерна за естетическия тип мислене. Вторият аспект на открояване на проблеми чрез опозиции, се свързва с разбирането, че явления, които реално не са в опозиции при преносната им употреба добиват смисъла на противоположности. Важи и обратното. За да откроим тази особеност на естетичното ползваме визуалния тест за черно и бяло (виж приложение №1). Изхождаме от наблюдението на художника Димитър Казаков, че когато черното и бялото са едно до друго, приличат на младоженци – т.е. противоположностите творят, стават начало на живота, а когато ги разграничим отмерват различния ритъм на живота и смъртта. Избрал съм метафорични и устойчиви словосъчетания, така че да се види кога са възможни и кога не връзките между черното и бялото. За учениците, проследяващи последователно изразите, тълкуването се превръща в една интересна игра. Особено са впечатлени от възможностите на израза “от бяла овца – черна вълна”. Първоначално те го възприемат като конкрукция от противоположности и считат, че е невъзможна връзката между двете части. Но след като въведа пословицата “Във всяко стадо има по една черна овца”, то те конструират преносната връзка – че “черната вълна” това е нравствената развала и в този смисъл бялата овца може да даде черна вълна. Някои го определят и като явление на двуличието – човек изглежда по един начин, а в душата си е друг. Вариантите в това отношение могат да бъдат различни. Учениците се убеждават, че когато не познават добре езика и устойчивите фразиологизми в него, то могат да подходят твърде еднозначно. Така например при съотнасянето “на Бяла Рада - Черен Петър”, те подхождат от реалната възможност хубава жена (бяла) да се омъжи за черен мъж. И остават изнадани, че народът ни е нарекъл ракията “Бяла Рада”, а “Черен Петър” е коминочистача, който носи щастие. Преносното значение на имената вече насочват към други взаимовръзки. Този начин на работа се оказва продуктивен и учениците започват да осмислят по друг начин художествения текст. Той обаче не бива да бъде абсолютизиран, тъй като има ученици, които по своята психологическа и интелектуална нагласа, не обичат да противопоставят явленията – търсят ги в един порядък. Поради това въвеждане и други механизми за откриване на проблеми.
В последно време забелязваме една тенденция в споровете, които води човек, да се проявява нетърпимост към гледните точки на другите. Дори активният израз, с който започваме даден спор е: “Вижте”(агресивно) – след което следва тезата. Сякаш трябва непременно другия да бъде убеден в нашата правота. Концепцията, от която изхождаме е, че литературата се постига чрез многозначността, поради което всички гледни точки към естетическото явление са равпоставени, стига да изхождат от него. При тълкуване на художествен текст не може да има йерархия на гледните точки, макар в тоталитарно време, а и сега, учителят обикновено налага своята или ползва авторитета на литературния историк. За да откроим тази идея работим с учениците по визуален тест, който е съставен от плакат на Людмил Чехларов за филма “Козият рог” на Методи Андонов. (Виж приложение № 2) В плаката са освободени (бели) пет квадрата, на които учениците трябва да поставят портрета, изведен в горния десен ъгъл на теста. Представени са две състояния на Мария – едното, свързано с внушената от бащата ярост, сила, гняв, потребност да мъсти за поруганата си майка, една дива природа, която не познава нищо извън отмъщението, другата Мария – на малкия портрет, е нежна, женствена, замечтана, обичаща. Задачата на учениците е да поставят малкия портрет на съответния квадрат (въображаемо) и да обосноват. Учениците изпитват удоволствие от това, да усетят различието на гледните точки и породените тълкувания. Ако бъде поставен портрета в първи квадрат се получава сблъсък между двете състояния, във втори и четвърти квадрат Мария сякаш гледа с почуда на другата си същност като на нещо далечно и непознато. В трети квадрат образа се намира между двете ръце, които стискат със сила тоягата. Един ученик отбеляза, че поставя портрета в този квадрат, защото според него нежността може да укроти силата и стопява агресията. В пети квадрат Мария гледа вече в друга посока, т.е. тя напълно загърбва другата си същност. Всеки от учениците остава удовлетворен от избора си, защото го съотнася към своята душевност и начин на мислене, съзнававайки, че мнението на другите е част от една богата картина, рисувана от индивидалности. Този начин на работа е един от най-приятните на учениците и според мен може да бъде използван активно, особено в такива текстове, които композиционно са изградени чрез антитезата: “Моята молитва” на Христо Ботев, “Песен за човека” на Никола Вапцаров и др. 3.Чрез открояване на липсващи моменти в присъстващото. Изкуството може да се определи като естетика, в която съвършенството на творбата, не е в зависимост от пресъздаването на всички нейни елементи, а напротив, в нея нещо трябва да отсъства, за да може читателят, зрителят, да попълнят нейните “свободни валенции” (изразът е на Илия Бешков)(7) и в този смисъл да я дотворят. Ако естетиката не се възприема чрез отсъстващото, то ще се заличи границата между научното и художественото мислене, защото ще изискваме от творбата да ни представя всички елементи на логическия порядък. Поетът Стефан Маларме е категоричен: „Да се назове едно нещо, означава да се премахнат три четвърти от него; да внушиш – това е мечтата.” ( Милев, Гео. Съчинения. Т.3. С., 2007. с.370). Трудно би могло да се постигне внушението, ако чрез отсъстващи елементи не се открои акцент. `Художникът Г. Метсю рисува картината “Млада жена, четяща писмо”, в която естествено отсъства съдържанието на писмото и цялата композиция е организирана, така че ние да мислим за него.(8) Слугинята е дръпнала пердето и през прозореца се вижда кораб, който вероятно отплава. Младата жена е съсредоточена, вглъбена, нажалена, което подсказва, че писмото е от близък човек. Кучето се е обърнало към слугинята – вероятно тя е донесла писмото. (Виж приложение № 4) Каквото и да измислим то ще бъде вярно и ще отразява, състоянието, в което се намираме ние. Можем да изградим цял разказ за съдържанието на писмото, тълкувайки поведението на младата жена, слугинята и кучето. Художникът е направил най-важното – кара ни да мислим за това, което отсъства. От литературните родове може би поезията в най-голяма степен може да се определи като естетика на отсъстващото, което ние наричаме недоизказаност, премълчаване. Да кажеш всичко в лириката е все едно да убиеш поетичното. Някои автори като Атанас Далчев постигат внушението именно чрез тайнството на отсъстващото. За да приучим ученика да открива проблеми чрез естетиката на отсъстващото ползваме визуален тест с литографията на Иван Газдов “Есенно слънце” от цикъла “Нещо е излишно, нещо не достига”. (Виж приложение № 3) Тя представя нарушено съотнасяне между мъжкото и женското – едното е в повече, а другото - в по-малко, следствие, на което е нарушена съзидателната връзка между тях, поради което се налага щъркела да носи детето, но вече с неясен произход. Играта на смислите позволява на ученика да разбере, колко активна в един текст е динамиката между излишното и липсващото и че чрез всяко от тях се гради определено послание. Този начин на работа позволява и коментар на текстологичните промени в творбата, за да се види дали съкращаването или прибавянето на нов текст променя внушението. (“Борба” на Христо Ботев). Последователността на работата при откриване на проблеми предполага следните нива:
явления в текста, които се повтарят, но с различни звучене и са постигнати чрез променящи се взаимовръзки. Например при работа върху “Ветрената мелница” на Елин Пелин, за да се изведе проблемът за мълчанието, учителят насочва към следните моменти от текста:
изпълни с нерадостни мисли сърцето на всякога веселия Дъбак”;
речица, която извира изпод големите каменни чуки над сами селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне” – триглава хала смуче водите й;
весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехо – замлъкна”;
Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха да стрият на брашно сухото житно зърно”;
дядо Корчане, да не чуе дяволът”;
удариге на острите им брадви и ясният чукот на теслите им”;
празник”;
заиграха “вай-дудул” и по улиците на селото се разнесе скокливата им песен”. – Емнаха се смехове и викот, вдигна се весела олелия”;
сърцето заби и той забравен изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като платно, заигра”. След като се уточнят тези нюанси на мълчанието в разказа, учениците вече могат да преценят дали да осмислят проблема чрез опозиция: мълчание – шум, бог – дявол, живот – смърт; чрез различните гледни точки: на дядо Корчан, Лазар Дъбака и селяните, от представите за митологично, обредно; чрез динамиката на присъстващо и отсъстващо: липсващия шум като изгубването на животворност. 2.Откриване и формулиране на проблема, но не във въпросителна форма, за да не се възприема от ученика като задача, а като негово откритие. Експериментът показа, че в един учебен час при анализа на текста могат да се изведат от шест до осем проблема. С някои ученици съм стигал и до четиринадесет, но такова препускане е опасно, тъй като може да се превърне в самоцелно търсене на проблеми, без да се прониква задълбочено в творбата. Примерите ми са от работата с ученици от единадесети клас: “Ветрената мелница” на Елин Пелин: Назоваването като начин за изграждане на света. Недовършеното, непостигнатото – възможност за изместване на човешките представи; Творене и присмех Житейската философия на търпението като запазени или пропуснати възможности; Мълчанието и шумът между живота и смъртта. Животът между лудостта и кроткостта. Идеите и красотата на осъщественото и неосъщественото.
Знаците – културна памет или начин на живот. Изборът на човека между сърцето и разума. Отношението на младите и старите към истината и лъжата. Старите в мисълта за спасението на младите. Границата между видимото и невидимото. Вярата и ревността в любовта. Чудото в човешкия живот постигано чрез ритуала и творчеството. 3.Работа на учениците върху проблема. Всеки от учениците си избира съответния проблем, за да го разгъне и защити в следващия час в писмена или устна форма. Забелязах, че учениците стават по-чувствителни не толкова за оценката, а за коментара, който ще направи учителят на тяхното изложение, тъй като свързват постигнатото с личността си. Румяна Йовева обръща внимание, че така формулирани проблемите са близки до темата.(9) и тъкмо в това е удобството, а и активността на учениците. Учителят не натрапва тема, която той е измислил – темата се ражда в час като откритие на децата, които се стремят да защитят своето виждане. Рабираемо е, че този начин на работа не може да бъде повседневен, но без него не няма мост между текста и ученика, между устната и писмена реч и не може да се закрепи убеждението у детето, че може да прави само открития, стига да познава средствата и механизмите за тази си дейност. ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА: 1.Мангел, Алберто. Метафори на четенето. С., 2004, 49-50. 2.Каждан, А. П. Книга и писатель в Византии. Москва, 1973, с.67. 3.Манев, А. И. Хербартиянството у нас. У ч и л и щ. п р е г л е д. №2, 1932, 158-159 4.Йовева, Румяна. Методика на литературното обучение. Шумен. 2000, с.55. 5.Пак там, с.52. 6.Атанас Илиев определя опозициите в художествения текст като следствие от използването на “две взаимно изключващи се художествени интиуиции”, чрез които са построени много от литературните творби. В:Илиев, Атанас. Художествено творчество и художествена критика. Б ъ л г. р е ч. г.VII, февр. №4-5. 1932-33,143-146. 7.”Словото на Бешков”. Състав. Гетман, Александър, Сивриев, Станислав. С., 1973, с.75. 8.Даниель, С. М. Картина класической эпохи. Ленинград, 1986, с.135. 9.Йовева, Румяна. Цит. съч., с.55.
ИЗПОЛЗВАНЕ НА ОПОЗИЦИИ ЗА ИЗВЕЖДАНЕ НА ПРОБЛЕМИ ОТ ОПИСАНИЕ Описанието е животът и оковите на епическия текст, който се ражда чрез описанието,но винаги, когато е искал да бъде свободен, се е прощавал с него. По същия начин постъпва и читателят. Когато чете описанието, той се чувства като в стая, в която са спуснати завесите и някой му пречи да вижда. В крайна сметка обаче човек е осъден да описва, за да бъде разбран и да разбере себе си - сутрин, пред огледалото, той визуално описва дрехите и тялото си, при срещата с приятели описва играта от компютъра, ако е поканен на хубав обяд или вечеря, споделя с близките си каква е била кухнята в ресторанта, прииска ли му се кола, той описва на другите каква би искал да има, усети ли потребност от животно - куче или котка, дава представа за породата, от която би желал да са те. Следователно описанието не е въпрос на подробности, а начин на изразяване без което човек ще бъде като река без вода. Хайде да пуснем притоците на мисълта, за да напълним смислите в реката, наречена "Нежната спирала" на Йордан Радичков. Започваме от първото описание: "В един студен зимен ден пътувах с конска шейна през Лудогорието. Бяхме неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг в дъсчения сандък. Едни седяха с лице към конете, други с гръб, трети се бяха настанили ребром, всички бяхме измръзнали, омърлушени и уморени. Връщахме се от лов, омотани в шалове, с вдигнати яки, с нахлупени капи или гугли, тъй че нито едно лице не се виждаше цяло. Изпод гуглите и шаловете димеше пара от дишането на хората, пара димеше и от ноздрите на конете. Когато човек пътува с шейна, изстива бързо, студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна. Небето над нас бе сиво, вляво от шейната сивееше гора, от дясната ни страна се простираше равнината, леко наклонена, покрита със сняг. Пътят лъкатушеше покрай самата гора, спускаше се в някой долчинка, катереше се, на места шейната поднасяше, плазовете стържеха върху чакъл и камъни, конете започваха да пръхтят, конярят размахваше камшика във въздуха и започваше да вика: "Дий! Дий!" Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго." За да открием смислите на описанието ще трябва да си помогнем с десетте ключа, които го заключват и отключват. Ще ги представим чрез следните опозиции: 1. Наблюдение - състояние 2. Спокойствие - агресия 3. Статичност - динамичност 4. Характерност - случайност 5. Близко - далечно 6. Познато - непознато 7. Обикновено - чудодейно 8. Обяснимо - необяснимо 9. Детайлно - мащабно 10.Еднообразно - разнообразно Всеки да си вземе връзката с ключовете и да започваме! 1. НАБЛЮДЕНИЕ - СЪСТОЯНИЕ Всеки е скрит в себе си: "нито едно лице не се виждаше". "Натъпкани плътно един до друг в дъсчения сандък" - събужда усещане за нещо неприятно, но не мога да го определя. С особен негативен смисъл са натоварени думите "натъпкани" и "дъсчения сандък". Състоянието е на предела на силите, когато хората дори не се стараят да изглеждат добре или добри - "бяхме измръзнали, омърлушени и уморени" Кое ползвам за проблем? - лицата не се виждат. Настъпила е пълна отчужденост. Как се поражда отчуждение между хора, които са тръгнали с еднаква цел, а се връщат със скрити един от друг лица?
У хората има някаква вътрешно напрежение, което не се изразява чрез действия, но е по-силно от действията, защото е натрупване на отрицателна енергия, която чака само най-малкия повод, за да се излее. Спокойствието е в природата, но тъкмо това спокойствие предизвиква хората да откриват в нея враждебност. Тя е вечна, не страда, непоколебима в своята същност.
Агресията у човека се ражда от неговата безпомощност. Този, който е пожелал да бъде господар на природата, сега е жалък самотник сред тайнствената зима и сред себеподобните си. 3. СТАТИЧНОСТ - ДИНАМИЧНОСТ Човекът се движи, а природата е статична или обратното - човекът е неподвижен, а природата се движи. Кое е илюзия, кое реалност? Движението за човека не е само физически закон, а и душевно състояние. Поради това е важна гледната точка. Защо статичността на природната картина е динамична за човека? На кого е необходима тази илюзия? Кое ползвам за проблем? За да се освободи човек от мрачното си настроение е необходима някаква илюзия. Въпросът е - достатъчна ли е тя, за да смени настроението си?
Характерно е състоянието на човека през зимното време - отчужден, свит в себе си, притиснат до другия, измръзнал. Характерно е и облеклото - гугли, шалове, парата, които излиза от дишането на хората и конете. Случайно е разпределението на хората в шейната и шума от плазовете, когато стържат върху чакъл и камъни. Кое ползвам за проблем? Характерното и случайното са в неразривна връзка. Дали характерното би могло без случайното?
Макар че представата за хората ни е по-ясна, не ги чувстваме толкова близко до себе си, сякаш са нещо безкрайно далечно, нямащо връзка с нас. Природната картина, в която няма напрежение, ни приобщава по-истински. Кое ползвам за проблем? Понякога мъртвата природа може да ни се стори по-близка от живия човек? Защо? 6.ПОЗНАТО - НЕПОЗНАТО Как изглежда дървения сандък. Ако го оприлича на ковчег, рисковете са много големи да обезсмисля цялото описание. Подобна мисъл обаче е много напрапчива. Как бих могъл да се освободя от нея. Вероятно по обратния път на мислене - сандъкът е място, в което слагаме нещо скъпо, ценно, необходимо. Следователно шейната е пълна с ценен товар - ловците. Все пак има някакво противоречие - дъсченият сандък, в която хората са натъпкани и шейната, която в моите представи би следвало да е свързана с някакво усещане за лекота, шеметна бързина, бели облаци от снежен прах.
Понякога нещата имат странна изменчивост, при която една част от цялото, започва да става по-значеща и ние започваме да си служим само с нея. Представата за шейната се превръща в представа за подвижен дъсчен сандък, натъпкан с хора.
Всичко у човека е подчертано в обикновеното - чудодейното е само в природата, с нея е свързана илюзията за движението, каот някаква магия, необходимо за човека, за да се освободи от тягостното чувство. Метафорите които откриват тази чудодейност - "горята бяга с хиляди крака".
Хората, които са тръгнали като ловци, за да изживеят нещо необикновено, са станали още по-банални, скучни и незабележими. В желанията, в страстите те са потърсили своята необикновеност, но неуспехът им ги прави жалки. 8. ОБЯСНИМО - НЕОБЯСНИМО Обяснимо е състоянието на героите, но е необяснимо защо разказвачът започва в 1 л. ед. ч.: "В един студен зимен ден пътувах с конска шейна през Лудогорието". То той пътува непрекъснато с други. Откъде се заражда тази потребност на разкачвачът първо да отбележи, че той е пътувал, а не е бил сред и с другите? Кое ползвам за проблем? Човекът, дори и когато пътува с другите, си остава сам. Има ли истина в подобно твърдение. Не зависи ли това от целта на пътуването. Ловците са тръгнали да убиват, за да задоволят една страст. Подобно състояние на 9. ДЕТАЙЛНО - МАЩАБНО Единственият детайл, който в разрез с всеобщата печална картина на отчуждените един от друг ловци е парата от дишането. Тя придава особен колорит на сцената, ако я няма, изгубва се усещането, че в дъсчения сандък има живи същества. В сравнение с мащабите на природата обаче, шейната си остава един детайл. Хората, като една точка в пространството, искат да бъдат център на това пространство - всичко да се върти около тях.
Хората избират такава гледна точка, че да бъдат център, около който се върти света.
Какво е пътят и какво е пътуващият? Пътят е даден много по-интригуващо и по-интересно, отколкото състоянията на пътуващия: "Пътят лъкатушеше покрай самата гора, спускаше се в някоя долчинка, катереше се..." Емоционалното начало е свързано с описанието на пътя, в което има ведрина, динамичност, олицетворен е, за да усетим играта чрез него. Кое ползвам за проблем? Пътуващият никога не открива всички тайнства на пътя, той е сляп да види онези неща, които са вън от неговите състояния и емоционална нагласа. Пътникът никога не познава пътя, защото се занимава повече със себе си и той винаги пътува по него за първи път, независимо от това, колко пъти го е преброждал. Все пак, ако освободим пътя от човека, нима тогава той СЪБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ
а се връщат със скрити един от друг лица? Агресията у човека се ражда от неговата безпомощност. Този, който е пожелал да бъде господар на природата, сега е жалък самотник сред айнствената зима и сред себеподобните си.
илюзия. Въпросът е - достатъчна ли е тя, за да смени настроението си? Характерното и случайното са в неразривна връзка. Дали характерното би могло без случайното? Понякога мъртвата природа може да ни се стори по-близка от живия човек? Защо?
започва да става по-значеща и ние започваме да си служим само с нея. Представата за шейната се превръща в представа за подвижен дъсчен сандък, натъпкан с хора.
са станали още по-банални, скучни и незабележими. В желанията, в страстите те са потърсили своята необикновеност, но неуспехът им ги прави жалки.
подобно твърдение. Не зависи ли това от целта на пътуването. Ловците са тръгнали да убиват, за да задоволят една страст. Подобно състояние на пътуване е може би най-лошия начин човек да стане сам в себе си сред другите.
върти света. Пътуващият никога не открива всички тайнства на пътя, той е сляп да види онези неща, които са вън от неговите състояния и емоционална нагласа. Пътникът никога не познава пътя, защото се занимава повече със себе си и той винаги пътува по него за първи път, независимо от това, колко пъти го е преброждал. Все пак, ако освободим пътя от човека, нима тогава той ще бъде път? ЗАДАЧА: Създайте текст, като използвате най-малко три от поставените проблеми. ИЗПОЛЗВАНЕ НА ОПОЗИЦИИ ЗА ИЗВЕЖДАНЕ НА ПРОБЛЕМИ ОТ РАЗСЪЖДЕНИЕ
мъдро, човека като неповторима индивидуалност, обществото като противоборство от традиции и новаторство, природата като тайнство. Да разсъждаваш за всичко - все едно да не разсъждаваш за нищо. Да приемеш дадена мисъл и да я вплетеш в една кошница с други - тогава събирай плодовете на ума си и разнасяй благоуханието им. Мечтата на изкуството е да бъде толкова пластично, че да постига човека и природата без мисъл. Реноар не е рисувал модели, които са замислени, защото мисълта влияе върху външността им, променя кожата им, погледа им. Защо да се замисляме, ако можем да сме спонтанни и в този смисъл РАЗСЪЖДЕНИЕ В ОБРАЗИ: "Ето го театъра! - викаше ми той. - Чудо! Чудо!... Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея, да обгърнем с бяла мъгла част от храста, после да пуснем вятър да го насмете... ами че това може да стане страшно!" РАЗСЪЖДЕНИЕ В ЕМОЦИЯ: "Когато изстрелът от шейната го задържа и птицата почна да кръжи бавно, изоставайки от ятото, никой от нас не подозираше, За да се приучите да ги използвате функционално в речта си, създайте следните текстове. 1.Текст, изграден чрез разсъждение сентенция. Нов ден, нов късмет. Не бъде длъжен, да не бъдеш тъжен. На шегата и Господ помага. Колкото да си праведен, показвай се грешен Който мъдро мълчи, той по-добре говори. Което не искаш да ти правят другите, не го прави и ти на тях. Да знаеш, да умееш, ще каже добре да живееш. Гдето те мразят - не ходи, гдето те обичат - не чести. Бистра водица, мирна главица. Бъди благодарен на каквото имаш, и ти си честит. Без наука няма сполука. Ако бягаш от добро, ще паднеш на зло.
използвате най-малко пет от тях. 2.Текст, изграден чрез разсъждение емоция Представяме ви пет емоционални кръга от разказа "Нежната спирала": 1.Удрянето на шипката: "Я гледай ти!" - завъртя камшика във въздуха и перна храста през лицето." 2.Раждането на спомена: "Натрапчив спомен затича по пъртината подир шейната, до него безшумно, без никъде да се препъва, тичаше хилядокраката гора..." 3.Появяването на птиците: "Птиците прераснаха в голямо сиво ято, носеха се те спокойно над сивата гора, без да издават нито звук. "Диви гълъби!" - извика сипкавия глас, който преди малко питаше синеокия кое е вампир". 4.Откриването на капките кръв: "Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга излизаше от него, за да запише трети кръг..." 5.Враждебността на шипковия храст: "Изнизахме се мълчешком помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи в нас, и помежду нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гълъб". Създайте емоционален текст разсъждение като използвате най-малко три от посочените пет емоционални кръга. 3.Текст, изграден чрез разсъждение образ 1."Дивата шипка трепта, трепнаха заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо къщество бе ударено с камшика през лицето". 2."Въртеше се и се търкаляше през снега пред него шипковият храст, съшибан сякаш от невидим камшик, загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи в своя преследвач. За миг се спряха 3."Ето го театъра! - викаше ми той. - Чудо! Чудо!... Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, 4.Враждебността на шипковия храст: "Изнизахме се мълчешком помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи в нас, и помежду нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гълъб". За да открием смислите на разсъждението ще трябва да си помогнем с десетте ключа, които го заключват и отключват. Ще ги представим чрез следните опозиции:
2. Логика - емоция 3. Модел - оригиналност 4. Обмисленост - спонтанност 5. Субективност - обективност 6. Предположение - увереност 7. Твърдение - съмнение 8. Изказаност - премълчаност 9. Уместност - неуместност 10.Остроумие - баналност Въвеждаме разсъждение с емоция: "Когато изстрелът от шейната го задържа и птицата почна да кръжи бавно, Работа по разсъждението чрез опозициите:
Ловците не са мислили за съдбата на птицата, нито за нейните послания - те са я възприемали преди всичко като жертва. Поради хищническата си нагласа те не могат да обусноват защо се случва всичко това, кое е тайнството в поведението на птицата преди смъртта. Как човек да си обясни неща, които никога не са влизали в кръга на неговия емоционален свят. Поведението на птицата за тях е необусновано, защото те не предполагат в нея проявата на нещо съзнателно. Ловците упражняват властта си на господари на природата, затова не се интересуват от нейните послания. Разпознаваема е жертвата, а не нейния съзнателен акт. 2.ЛОГИКА - ЕМОЦИЯ Истинското пробуждане на ловците е емоционално. Точно това все още неясно за тях вълнение ги кара да се замислят, но вероятната им грешка е в това, че те искат да си обяснят нещата от логическа гледна точка. Самите въпроси, издават тяхната безпомощност, защото те се доверяват на логиката, но дълбоко в себе си осъзнават, че това е тайнство, което не им е съдено да разберат, защото трябва да го постигнат с други сетива, с духовността си, с емоционална съпричастност, която те не притежават. Във въпросите им първо стои предчувствието, че птицата е изписала проклятие. Това показва, че в емоционалния свят на ловците в този момент се ражда страха. Ако страхът ги е подбудил да мислят за съдбата на птицата, то тогава те подхождат чисто егоистично, тъй като мислят за себе си, а не за посланията на птицата. 3.МОДЕЛ - ОРИГИНАЛНОСТ В случая имаме познат модел - ловци прострелват птица. В този сюжет няма нищо тревожно - човекът е хищник, птицата - жертва. Защо трябва човекът да се замисля за постъпката си, след като по този начин удовлетворява някаква своя потребност. Оригиналното решение обаче идва от обрата - станало е нещо необичайно. Лишеното от разум животно, отправя послания, които дарените със съзнание не могат да разрешат. Жертвата е постигнала тайнство, което хората могат да си обяснят, но твърде примитивно. Унизяващите се унизени.
задоволявайки първичните им инстинкти. Точно в това е тяхното удоволствие - да са първични, хищни, бързи в реакциите си. Те са дошли сред природата не да я съзерцават и наблюдават като същества, надарени с духовност, а за да освобождават натрупаната агресия. Те са убили вече птицата и не могат да обмислят повече постъпката си. Защо те не разговарят за самото убийство на птицата, а са стреснати от това, което тя е извършила преди смъртта си? Очевидно няма да намерят отговор на въпросите, които си задават. Дали обаче тези въпроси ще ги променят и ще ги накарат да се замислят за това, което са извършили. Птицата ги е изненадала - дали обаче това чудо ще трае само три дни, както всички други чудеса? Оказва се, че ловците са спонтанни и при действията си и в мислите си. В действията си са агресивни, а в мисълта - повърхностни. Трудно ни е да си представим при това положение да потисне агресията. 5.СУБЕКТИВНОСТ - ОБЕКТИВНОСТ Хищническата природа на ловците е обективно представена, тя не буди съмнение, защото е изразена чрез тяхната агресия. Изненадващото е, че в субективното те се оказват отново с еднаква нагласа. Възможно ли е това? Нито един от тях не оспорва тайнството, свързано с неясните кръгове на птицата. Нито един не остава безучастен. Те сякаш са покорени от свише и точно това покорство ги прави еднакви. Нещо повече никой от тях няма желание да тълкува случилото се - да изрази свое мнение. 6.ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ - УВЕРЕНОСТ В убийството на птицата ловецът е самоуверен, дори дързък, предизвикателен. Колкото по-агресивен е човекът, толкова по-добре скрива собствените си слабости. Агресията компенсира волята и ако тя изчезне човек се стопява в безволието си. В агресията си човек не си задава въпроси - той просто действа с някаква фалшива увереност, че точно така е трябвало да стане. Резултатите са тези, които все пак го разколебават. Агресията е слепота - ако изчезне, тогава се връща способността на ловеца да вижда. В такъв момент на съзерцание обаче убиецът предпочита да предполага какво се е случило, вместо да си каже истината. Ловците приемат кръговете за тайнство, защото в противен случай трябва да мислят за смъртта, която са причинили. Така те ще се оневинят, защото ще осъзнаят, че не са изгубили напълно духовната си чувствителност.
си мигове, от друга страна по неясен начин се ражда твърдението, че той "изстисква бавно кръвта от себе си". Това, което ловците доскоро не познават вече приемат без съмнение. Сякаш убийството на гълъба се е превърнало негово самоубийство - той е постигнал някаква своя воля в смъртта, а не се е подчинил на човешката воля. На всички им се приисква действително гълъбът да е изстискал кръвта си, защото така те ще осъзнаят, че са станали част от нещо, независещо от самите тях. Те са част от някакъв кръговрат, в който е допустимо убийците да се превърнат в съзерцатели. Така престават да се съмняват в себе си, в правотата си, а търсят смисъла извън себе си. 8.ИЗКАЗАНОСТ - ПРЕМЪЛЧАНОСТ Силата на този текст е в мълчанието. Вероятно точно след убийство настъпва най-страшното мълчание. Тук умира не само гълъбът, умират и думите, от които трябва да се градят отговорите. Всеки от ловците се страхува да наруши мълчанието, за да не понесе проклятието. В мълчанието е сигурността на всички, защото се боят от истината. В разказа си "Пейзаж" Вазов пише: "Има въпроси неразрешими, както има и страдания безизходни". Ловците осъзнават, че са попаднали точно в такава ситуация. Думите са невъзможни, а мълчанието - пристан за душите. 9.УМЕСТНОСТ - НЕУМЕСТНОСТ Господарят на природата - човекът приема присъствието си винаги за уместно. Той не обича да се чувства някъде неудобно, просто защото не иска да се осъзнава като излишен. Точно в това е драмата на ловците - в тайнството на кръговете те осъзнават, че няма място за тях. Затова те стоят неуместно сред зимния пейзаж като деца, които очакват да бъдат наказани за някаква лудория. Чрез зародените въпроси ловците се опитват отново да бъдат нужни на природата, а в някаква степен и на себе си. И все пак, дори и те - въпросите, не ги спасяват от чувството за непотребност.
Ловците са изгубили остроумието си. Дали е само странно или по-скоро ужасно, че чрез убийствата ловците са станали банални. Звучи трагично и същевременно нещо в текста просветва. Ражда се някакъв шанс. Ако ловците осъзнаят, че тъкмо чрез убийството на птицата са станали банални, то биха пожелали да бъдат неповторими с нещо друго, например като осъзнаят, че не е този начинът да проникнат в тайнствата на природата. До този момент ловците са мислили, че проявяват своята изключителност, че подклаждат приключенския си дух. Птицата обаче им показва, че те са най-обикновени убийци, които не могат да четат знаците на природата. Кой в такива ситуация би упражнявал остроумието си?
СЪБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ 1.Когато човек се чувства господар в природата, дали може да я опознае истински? Можем да тръгнем и в обратната посока. Ако човек се учи да властва над нещата, не губи ли шанса да познае себе си?
страх да го преобрази, да го промени или по-скоро го оформя като завършен егоист. "Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма" (Иван Вазов). 3.Трябва ли човек да се счита като по-съвършенно същество от животните? В Еклисиаста е казано:"защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже - всичко е суета!" 4.Кое е по-опасно - човек да бъде агресивен в действията си или в мислите В първия случай агресивността може да се прояви в дадена ситуация, която ще бъде забравена, но във втория случай може да бъде израз на характер, на философия.
или от свободата? 6.Как човек се освобождава от чувството за вина и кога може да осъзнае истински вината си? Човек виновен ли е, ако унищожава нещо което не познава? Незнанието оневинява ли?
човекът чрез едното и чрез другото? 8.Мълчанието - израз на безпомощност или израз на мъдрост? В кои случаи по-добре е нещата да се са изказани, а само почувствани? 9.Какво означава да си потребен на някого? Зависим ли е този, на когото си потребен? Какво е да се почувстваш излишен? Дали излишният се ражда тогава, когато другите се чувстват свободни? 10.В кое човек е по-изобретателен - в доброто или в злото? Създайте текст като използвате най-малко три от поставените проблеми? ОПОЗИЦИИТЕ И НАЗОВАВАНЕТО И ПРЕНАЗОВАВАНЕТО В ПОЕЗИЯТА НА П. К. ЯВОРОВ Със създаването на Битие Бог отрежда съществена роля на човека – да назовава нещата, за да съществуват. “Господ направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й” (Битие 2:19). Човекът дава имената, но не като изхожда от това как е създадено и какво е животното (Бог му е забранил познанието), а какво вижда и как съотнася видяното към себе си. Наблюдениято дава смисъл на назоваването, защото Бог не отрежда човек да мине отвъд него. Човекът има правото обаче да назовава като се сравнява с животните и в този акт разбира, че е самотен, че няма себеподобен – “но за човека не се намери помощник, нему подобен” (Битие 2:20). Ако в основата на това назоваване е наблюдението и сравнението, то името тогава ще бъде или образ или пренасяне на смисъл чрез сравнение. Да вземем назоваването на поповите лъжички в българския език – пайвутка, врътокопанец, главуляк, главуняк, главоч, цигански рибки, копани, палугунец, плъхуци, попадийка, пулеглавци, скръдокопани, мраморци. Назоваванията се основават на движението, на цвета, на вида на животното и по-голяма част от тях имат образен характер. На човека е отредено назоваването да бъде поезия, а поезията назоваване. Мячеслав Яструн подробно разглежда коментара, който Хайдегер прави на твърдението на Хьолдерин: “Това, което остава, го утвърждават поетите”. “Поет според Хайдегер е онзи, който назовава нещата. Не, тук ни най-малко не се доближаваме до известната мисъл на Йордив за най-точната дума, навлязла вече в ежедневната реч. Назоваването на нещата от поета според Хайдегер не означава назоваването като такова, в смисъл, че с него се прикачва име на някакъв познат предмет, а че чрез това назоваване настъпва акт на познаване на предмета, тогава той става действителност, нещо наистина съществуващо. По този начин съществуването не само граничи с творчеството, но и се идентифицира с поезията: “Съществуването е по своята същност поетично. Поезията разбирана в по-широк план, гарантира непрекъснатост на съществуването”(1). Назоваването на природни явления в българския език има изключително образен характер. Философията на българина в това отношение е ясна: “Всичко що има имя, на света го има”. Не случайно у нас през 30-те год. на ХХ век се развиват топонимически разкази (Иван Кепов) или разкази за прякори, а през 70-те год. на ХХ век в Македония се развива топонимическа поезия (Анте Поповски), подреждаща свободно названия на цветя, дървета, села. Българинът има култ към името и то е по-силно не тогава, когато на човека му е отредено спрямо обредната практика или християнската религия – например Иван, Никола, Стефан и т.н., а когато му е дадено като прякор, който най-често има в основата си образ. Лошото име е разнозначно на липсата на име. Оттук и клетвата: “Да му ся не найде името!” Назоваването като акт на съществуването или на отреждането на право за съществуване, обаче предполага и установяване на порядък, хармония, цялостност на света. И като се има предвид влиянието на религиите, езикът рядко допуска да се образуват думи, в които противоположности, опозиции, да изграждат едно цяло. В българския език единствената дума, която е утвърдена по този начин е “денонощно”. В другите думи, близко до нея като конструкция няма такава равнопоставеност на противоположностите, едното най-често е подчинено на другото: “светлосянка”, “богоборец”, “блядословие”, “злословие”, “святогонец”, “слабомощие”, “слабосилен” и т.н. В поговорките се допуска сближаване на опозициите, но не изразяване на едното чрез другото или едното в другото: “Зло, добро, мое е”, “Харна мома, лоша невеста”, “Малко много взехме се”, “Малко, много, знае го”, “Пиян ти го думам, трезвен ти го мисля” и т.н. Тези форми са свидетелство, че тежненията на човека са все пак да намери общ езиков израз на противоположностите, доколкото те най-добре могат да изразят неговия вътрешен свят, драматичното или трагичното напрежение на мисълта и чувствата. Склонен съм да мисля, че битката за събиране на противоположности като смислово, емоционално и езиково назоваване е най-мащабната битка на личността за свободата да изразява себе си без условностите на нравствено-религиозните, националните и родови канони. През Възраждането независимо от това, че поезията е част от градежа на националния език и съзнание, метафорите, свързани с раздвоенията на личността или с открояване на някаква вътрешна сила, са изразени именно чрез събиране на противоположности. Петко Славейков в “Жестокостта ми се сломи” ще въздъхне: “Но, майко, чух как богу дух си дала / преследвана за мойта смелост-грях”. Синът, когато редактира стихотворението на баща си ще се занимае точно с тази метафора “смелост-грях” и тъй като изхожда от други разбирания за греха премахва “смелост”(2). За Пенчо Славейков извършването на греха не е смелост, а проникване в смисъла, в истината. Този акт обаче не означава, че той не приема събирането на опозиции. Естествено е при индивидуализма, при който творчеството се основава на противоречието, поетът да приеме противоположностите като процес на назоваването. “Да, той е променлив и противоречив – пише Пенчо Славейков в “Иво Доля” – като вихър: от дясно, от ляво, от горе и долу – от дето му падне, от там тласка и сили да събаря. Това е в природата на вихъра, и мисълта му се подчинява на природата – кой знай дали винаги за негово удоволствие!” (3). Поетът намира езиков израз на това противоречие обаче чрез оксиморона, който няма как да не бъде мислен като израз, защото той се образува чрез съчетаване на думи или понятия с притовоположен смисъл или в логическо напрежение. Очевидно е, че поезията трябва да отиде отвъд противоречието, там където противоположностите са се вплели една в друга, като напрегнато единство, в което изгаря душата, за да остане от нея само “пепел в тъмен безкрай”. Такова гибелно събиране може да постигне само Пейо Яворов. Поетът счита, че в природата на Бог е да изразява и да събира противоположностите, защото само чрез него и в него те могат да бъдат част от единен порядък. “Защото, когато има един Бог – той е върховното страдание на усмихнатия ден, който се ражда с поглед, устремен далеко-далеко към запад, дето отива да умре. И същевременно той е върховното щастие на замислената нощ, която иде да възкреси деня в живота на своите вълшебни сенки, които шъпнат недомълвени речи на издъхналата светлина”(4). Божият свят е устроен така, че във всяко нещо да се ражда неговата противоположност, която пък да има памет за другото си лице. В най-голямото тържество “усмихнатият ден” ще страда, защото има съзнание за идващата тъмнина, а в най-мрачната си същност нощта ще създава вълшебства чрез и заради изгубената в себе си светлина. Но така вероятно изглежда картината, погледната откъм вечността, откъм божественото. В интензивността на преходния си живот човек е оставен в ситуация да преживява противоположностите в тяхната едновременност – когато те не са заглъхнали едно в друго, а когато най-силно и ярко изразяват същността си. П. К. Яворов има тази психическа нагласа да изживява чувствата на границата между две крайни състояния. В мемоара “Хайдушки копнения” той се вижда проектиран едновременно в любовта и в смъртта. “Цял блаженство и страдание, аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина”(5). Това състояние обаче не развива въображението в равнопоставеността на блаженството и страданието, а мащабира болката, скръбта, смъртта. Началното равновесие между “блаженство и страдание” бързо се губи в света на болезненото въображение и в крайно сметка утвърждава само едното. В представата на Яворов Витоша се превръща в “някой великански гроб на векове и поколения”. Поставени едно до друго блаженството и страданието не се сблъскват, но именно поради това не се и пречистват, за да ознаменуват нещо друго. Двамата влюбени се разтапят и сливат “в една-единствена сълза”, в “единствено ридание”, но това е осъзнаване за край “вън от света и над света”. В такъв момент се ражда потребността от “една-едничка дума”, която да изрази всичко чрез трагичния си смисъл. Въпросът е дали такава дума може да бъде изречена или “с език човек не ще я никога издума”. Стихотворението “Една дума” ясно изразява сблъсъка на противоположностите и волята на поета да ги събере: Добро и зло, началото и края – Събрал ги бих в една – едничка дума. Събирането им в една дума означава сблъсък, в който словесния акт се съотнася към земния и човешкия порядък. Думата без “слогове, без звук” трябва да се роди първо в човека, защото тя е дете на ситуацията, тя е спонтанен изблик на натрупани състояния. Думата, образувана от противоположности, не може да бъде постоянен езиков факт, тя се ражда, за да подбуди нещо, да разреши “свръхземните въпроси, които никой век не разреши” и да умре в мига, в който е върнала света в чистотата на неговото изначалие. “Категоричното: “Език не ще я никога издума” – преминава в края на стихотворението в съдбовно прозрение – въпрос: “но първи аз ли бих я писал с кърви?” Думата, създадана чрез противоположностите, не е акт на мисленето, тя е опит на един спонтанен живот да се върне към онова безвремие, когато светлината е била мярата на ума и сърцето. Не може да се стигне до тази светлина, ако противоположностите не изгорят едно в друго – в този смисъл умът-болка и сърцето “пещ на живия вселенен плам” (“Песен на песента ми”) трябва да имат енергията да възстановят онази светлина, от която започва всичко, но не изисква нищо, освен разтваряне и успокояване в нея. Драмата на лирическия герой е, че не може да възприема светлината вън от идеята за началото и края. Тя е ”звездица свята”, която свети от “ясното небе”, тя е “зъмята”, която “огнена пронизва тъмнината”, тя е нещо очаквано, жадувано, осъзнавано като “по-жива всеки миг”. За разлика от идеята на Ницше за свръхчовека и вечното връщане, Яворов усеща първо потребност от свръхсила в себе си, за да се стигне до изначалната чистота. Светът не се връща към своето първично единство и цялост, а човекът преживява потребността от тях в себе си. Ако противоположности бъдат събрани в “една-едничка дума” – това би следвало да означава край на словото. За да се спаси езикът никога не ще я издума, защото след нея човекът ще пътува към мълчанието. Езикът е спасение за човека, докато не се стигне до омерзение от речта. Идва момент, когато думата трябва да замени езика – “тя е безкрайно дълга и безмерно кратка” – достатъчна е, за да изрази всичко и необходимо кратка, за да прекрати словоблудството. С подобен смисъл се ражда думата “жизнемрака” - човекът е безличен, а речта му безсилна:
“Жизнемрака” е светът, лишен от духовност, от нравствена сила, който се осветява единствено от “метален лъч”. Светлината на парата обезмисля речта – нещо, което народът знае от край време, затова е въздъхнал: “Думи без пари огън да ги гори”, “Дума без пари нищо не спори”. “Жизнемрака” не е предизвестие за край, а възможното осъществяване на живота чрез мрака, в който е потънал духа – една безкрайна агония. Тъжна безизходица е тази дума, но силка като плевел, който може да заглуши посевите в духовната ни нива. Тя е в състояние да обезсмисли словото, защото става пълновластна господарка във всичко, налагайки се чрез красноревия език на парите. В ранните си стихотворения Яворов събира думите, както прави и народа – за да активира енергията им или за да зазвучат като игра от звукоподражание и ритми, създаващи настроение. В “Калиопа” те са като ароматно дихание на езика – “Там-сам! Зън-зън... бива-бива / Кали-Кали-Калиопа!”; предизвестие за зла сила: “магесник-прокобесник”, “стар болярин-зъл лихварин”; мигновеност при събуждане на човешката природа: “лудо-младо”, “луда-млада”, “момчино-юначино”, “огън-поглед”. В тези словосъчетания Яворов все още няма съзнание за сблъсък. Думите имат подбуждаща сила, даряват ни с усещането за внезапност, за необичайност, за всеобхватност, за невъзвратимост на породеното желание и действие – “огън-сълза”, “светът-море” (“Край морето”), “дън-горите” (“Бабина приказка”), или са просто езикова игра – “тръне-мръне” (“Луди-млади”).
Човекът е бил връзката между истината и лъжата, припознавал ги е като своя съдба, в страданието си е стоял “там негде по средата / между истината и лъжата”, но не е успял да се възвеличи нито чрез едното, нито чрез другото. Дошло е време да понесе единството им чрез творческата си сила, защото само така ще има шанса да постигне небесния мир, когато бъде красив “в мрачна грозота” и “грозен в сияйна красота” – това е вече постигане на божествена природа. Сблъсъкът “истини-лъжи” се оказва единствено възможноя път към прозрение и осъзнаване на края като ново начало. Така е и в стихотворението “Майчина любов”. Абсолютният край е изразен чрез ироничния жест – “растласкал вече с крак руини от добро-и-злото”, което би следвало да звучи и като край на играта между Бога и човека, като нежелание да се мислят доброто и злото разграничими само чрез страха от Бога. Единствено неподсвластна остава майчината любов, защото майката е велика във въздаването на доброто и в понасянето на злото. Човек се връща при нея и разбира силата й тогава, когато е загубил мярата и е оплел възела на “добро-и-злото”, без да ги разбира. Лирическият герой на Ботев от стихотворението “Майце си” категорично известява, след като е загубил всичко в самота, в скиталчество, в раздвоение и безнадеждност: “ти си за мен любов и вяра”. Яворов усеща много по-голяма сила в страданието, защото търси и постига вселенския израз на майчината любов: На свят скрижал кивот за цялата вселена – На смърт и на живот съзвучност, химна вдъхновена. Майчината любов е отвъд “добро-и-злото”, тя е в земния и небесния порядък, в тукашния и отвъдния свят и е единствено несъкрушима. П. Яворов създава думи чрез сблъсъка на притовоположности там, където е волята му за творчество - “истини-лъжи” (“Песен на песента ми”); където е нравственото му и духовно терзание – “добро-и-злото” (“Майчина любов”); където е неугасимата жажда за любов – “радост-горестта“ (“Не си виновна ти”); където е иронично-трагичната му оценка за човека и света – “жизнемрака” (“Честит е...”). Тези думи са предела на неговото битие и дух. Народът за векове съществуване си е позволил да запази само една дума от противоположности – “денонощно”, за да устои във времето, а поетът се е взривявал непрекъснато чрез тях, жертвайки душата си. Животът ни подтиква да ги забравим, за да се запазим, но душите ни остават съблазнени, защото поетът, търсейки тайнството на езика и човека чрез една дума, ни дарява с изначалната чистота на словото. Той запазва смисъла на избора ни, защото не нарушава тайната за раждането и смъртта на думите. Народът ни някога е казвал “раздрум”, днес пък дума “кръстопът”. Яворов само ще прибави “пътища незнайни” и ще ни качи в колата на словото, за да даде възможност на времето да избере пътя. ________________________ 1.Яструн, Мячеслав. Между словото и мълчанието. С., 1985, с.185. 2.Радев, Радослав. “Баща ми в мен” и смисълът на традицията в поезията на Пенчо Славейков. – В: Радев, Р., Попова, К., Николова, Л., Бурджиева, Н. Единадесетокласниците пишат. С., 2003. 156-169. 3. Славейков, Пенчо. “На острова на блажените”. С., 1994, с. 94. 4. Яворов, П. К. “Сън за щастие” – В: Събрани съчинения. Т.4. С., 1979, с.133. 5. Яворов, П.К. Съчинения. Т. 2. С., 1974, с. 196. ИВАН ВАЗОВ. „ЛЕВСКИ” КОМЕНТАР ЧРЕЗ ОПОЗИЦИИТЕ, ИЗГРАЖДАЩИ ОБРАЗА НА ЛЕВСКИ В романа Под игото” Иван Вазов отбелязва как се съотнася числото и личността в историческите събития: „Истина, че главният контингент, и напред и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото... Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа”... Как в „Епопея на забравените” е постигнато единството между числото и личността? Вие как виждате своето място – в силата на числото или в апостолската мисия? 1. ПРОЗРЕНИЕ
Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 2.07 Mb. Сподели с приятели:
|