Вяра - “Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир.“ Мисъл

Сравнение с Паисий – служилият на народа ще получи божието наказание – “за рая негоден”.

Открояване на проблеми в динамиката на преобразяването – посветеният на Бога се възприема като избраник на народа!
3. СЛОВО

Сладко – “Неговото слово сладко и опасно…”

Гневно – “Думата си цяла лейше в едно слово, / понявга чело си мръщеше сурово, / и там се четеше, и укор и гняв”.

Едното не изключва ли другото?

Открояване на проблеми съобразно действената страна на словото – произнесено – непроизнесено слово!
4. ДЕЛО

Борба - “Говореше често за бунт, за борба.

Веселие – Кат за една ближна обща веселба. “

Едното не изключва ли другото?

Сравнение с одата “Каблешков” – веселието е пиянство, забрава, заблуда.

Сравнение с Иисус Христос и с разбойниците.

В четирите евангелия за разбойниците не са казани добри думи, тъй като те са част от тези, които хулят Иисус. “Също го хулеха и разбойниците, разпнати с него (Матей 27:44). Разпъването на Христос с двамата разбойници цели неговото унижение, тъй като е приравнен към убийците: “С него разпнаха двама разбойници, единият отдясно Нему, а другият отляво. И се сбъдна Писанието, което казва: “ и към беззаконници бе причислен” (Марко 15:27-28). Обидата и унижението са подсилени и от поведението на разбойниците, които си позволяват да ругаят Христос: “Хулеха го и разпнатите с Него” (Марко 15:32). В евангелието на Лука те са наречени “злодеи”, но Йоан им отделя доста внимание, без да е категоричен в отрицанието: “Там го разпнаха, и с Него двама, от едната и от другата страна, а посред – Иисуса” (Йоан 19:18). Евангелистът откроява и съдбата на разбойниците след смъртта на Иисус: “И понеже тогава беше петък, иудеите, за да не останат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищелите и да ги снемат. Тогава дойдоха войници и пребиха пищелите на първия, както и на другия, разпнат с него (Йоан 19:31-32).
Открояване на проблеми чрез съотнасяне на Левски и подлеците, Иисус и

разбойниците!

Защо е необходимо в началото Паисий да е в таинствеността на непознатия, след което да бъде разпознаван чрез библейски послания - пророк, напомняне за Йоан, свързван с написването на „Апокалипсис” и заточен на остров Патмос? Къде е идеята на Паисий, че като „прост българин просто написах”? Паисий възвеличава делото, а не личността си. Как постъпва Вазов?

За Паисий е невъзможно да се постигнат посланията на историята отвъд вярата. Как е внушено това в одата на Иван Вазов?

„Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин, / Тоз див Светогорец – за рая негоден...”

1. 
   ВЕЛИЧИЕ – ПОЗОР
   

Иван Вазов започва одата си с идеята, че епохата на националноосвободителната борба се изразява в противоположности: „движение славно – мрачно движение”, „дни на борба горда – дни на паденье”, „геройство и срам”. Защо Иван Вазов ги съотнася чрез удивителни, а не чрез въпросителни?

Когато възвеличава перущенци Иван Вазов не съотнася техния подвиг към велики събития от нашето минало и отбелязва, че те са:

„Без минало славно, без примери славни,

Що малките правят с великите равни”.

"Никой не може да очаква - пише Хенри Блаунт - в Лука или в Генуа да има толкова много твърди мъже, както в древния Рим; защото могъщите държави упражняват поданиците си във велики дела, като ги запознават със забележителни примери и големи победи, които освобождават духа им, докато малките държави с техните дребни занимания, плахи съвети и чести позори обедняват и отслабват въображението на хората, като ги правят малодушни и прекалено праволинейни за велики мисли" (Английски пътеписи за Балканите. Състав. Мария Н.Тодорова. С., 1987, с.119).

Защо Иван Вазов внушава идеята за „малкия” народ, след като в одата „Паисий” е възвестил, че „била велика българска държава”? Какво възпитава с това Вазов? Какво възпитава това у вас?

2. 
   СЛОВО – МЪЛЧАНИЕ
   

За да се случи сътворението знаковата фраза в библията е: „И рече Бог”, но в одата „Кочо” говорят хората, а Бог мълчи: „И Господ от свода, през гъстия дим, / Гледаше на всичко тих, невъзмутим!

Как тълкувате поетическата идея на Иван Вазов за мълчанието на Бога?

„В „Моята молитва” - отбелязва Иван Вазов през 1891 г. - Ботев, като се възнася до една голяма висота в сферата на напредничавите и хуманни идеи, прави един ужасен и скръбен спуск в „баналното” безбожничество. Това пъчене с неверие би ни поразило, като новост, ако да не беше през тоя век на хиляди начини повтаряно преди Ботева... Ботев в тая си „молитва”, без никакво историческо основание плюе на всичките симпатии, традиции и вярвания на обществото”...

Как постъпва Иван Вазов в одата „Кочо”, когато осмисля вярванията на героите?

3. 
   РОД – НАРОД
   

В началото на одата Иван Вазов ни въвежда в новата ситуация, в която се намира рода, потърсил сила и спасение в храма: „Храмът беше пълен с деца и невести, / С въстаници бодри, бащи злочести, Които борбата в тез зидове сбра”.

„И старата баба, що едвам се люшка / Носеше куршуми в своята пола, / И мъжът, учуден, имаше крила”.

„Отчаяние мрачно лицата вапца, / Майки не познаха своите деца”.

Великият акт на самоубийството на Кочо и на жертването на семейството увенчава подвига на перущенци. Пред проф. Иван Шишманов Иван Вазов споделя: „Бях чул, че е свършил тъй, както казвам в стихотворението си. Един наш филолог обаче ми забеляза в своята литературна история, че Кочо не трябвало да се самоубива, а да стреля против турците. Гледай ти ум. Ами че това е история!”

Само заради историческата истина ли Вазов пресъздава тази картина?

В изследването си за въстанието в Перущица Иван Кепов пише: „Не! Последните защитници на Перущица наистина не са от нашия свят. Те са някакви титани на духа и на волята, каквито не тъй често се срещат по пътя на човешката история и на човешките страдания... Тяхното решение се явило като неизбежен, злокобен край на досегашните събития е и бързо съзряло. Качват се те горе, в женското отделение, дето са техните жени и деца. И с убийствено спокойствие пристъпват към последен дълг в живота. Дълг страшен и чудовищен. Но неизбежен, както е злокобно предопределена и неизбежна развръзката в класичната трагедия. А всички те са млади – едвам 28-35 годишни. Тъкмо в разцвета на мъжка сила и жизнена енергия. Та те ли не ламтят за живот, та те ли не бленуват за бъдно щастие на себе си и на свои? Та те ли не любят своите млади жени и не милеят своите невръстни рожби? Но мощният дух надделява над всичко бренно и земно”.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

“КУКУВИЦА”
ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ СВОБОДЕН ИЗБОР

Когато “не” е по-силно от “да”.

“няма нивга аз гнездо да свия, / рожби румени да ти отгледам”

Традицията като съдба – жената Отрицание – “не видя ли”, “не веднъж”

да се подчини на определените “не помагат”, “няма нивга”. Как се гради

порядки и представи за дом и живот, който започва с отрицание?

семейство. Защо младият човек не може да го избегне?

Когато “да” е по-скоро “не”.

“Мен ме е родила сякаш веда / и ми е прокобила несрета”.

Орисването като предначертаване Прокобена е несрета, а лирическата

на живота. Внушение или героиня я осмисля чрез скиталчеството,

реалност? веселието, общуването и свободата? Защо

те минават под знака на несретата щом

са израз на свободата?

Когато “не” е сигурно “да”

“Моите очи се не наглеждат” / моите уши се не наслушват.”

Съзнание за неизбежност. Трагичен ли е финала? С какво човек

изкупва свободния си избор? Защо избраният

път се мисли като прокоба?
Когато “не” и “да” вече нямат значение.

“А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стана.”

3. ИГРИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ КРЪГ „МИСЪЛ” И ИЗУЧАВАНЕ ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ И ПЕЙО ЯВОРОВ В УЧИЛИЩЕ
Трудно бихме си представили човека без играта, която е едно особено състояние на духа, подбуждащо творене, чувство за свобода, за изграждане на живот извън света на нормите, предразсъдъците, законите.. "Играта - пише Мари-Луиз фон Франц - е началото на всички духовни и културни занимания на съзнанието."(1) Тя е склонна да приеме, че "праисторическите геометрични линии и драскотини - по-стари дори от пещерните рисунки" са "оставени от някакви ритмични удари, навярно накакъв вид забавление". Изследвачката приема, че тези ритмични движения, които се наблюдават и в развитието на децата, са началото на съзнание. Поради това е естествено да си мисли, че човешкият вид се е обособил чрез играта. Според Павел Вежинов играта не е характерна за природата. Една от героините му в романа "Синият залез" отбелязва: "Природата не обича игрите и безкрайното протакане. Тя не търпи играта да стане самоцел. Тя е все още по-могъща от съзнанието и успява да доведе въпреки него всичко до природно логическия му завършек. Неуместно е дори да се споменава съвестта. Инстинктът в такива мигове си е действал съвсем автономно". Намаляването на игровите форми в образованието доведе до пренасяне на учениците в света на Интернет и в компютърното пространство, където те са вече изцяло в плен на игрите. Какво не съзнаваме обаче, когато правим обучнието прекалено сериозно. Цивилизацията се развива нормално тогава, когато игрите на възрастни в следващата епоха стават игри на децата. Възрастните не отстъпват единствено играта на война.Играта не позволява знанието да се натрупва без общуване. Нейното използване същевременно ще доведе до по-ясни критерии за оценяване на учениците и така да се подпомогне развиващия тип обучение. Отдръпването на учениците от училището в много голяма степен е свързано с недобре разработените критерии за оценка. В приетите на 17 юни 1845 г.разпоредби за статута на Габровското училище под влиянието на Спиридон Н. Палаузов в точка 7 се казва:

„Да вардите секой Господский праздник децата да ходят в церков, още да не ходят да играят по улиците сос сукашните деца, да се не бият и проч. И сос секиго да се обхождат тихо и благочинно.” Петко Р. Славейков. Габровското училище и неговите първи попечители. Цариград. 1866. с.29

Точка 4. Подир испитанието да разпуснат децата на един месец, да си починат, защото голямата горещина ослаблява человека. с.28
Радосвет Коларов.Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. С., 2009. Изд. Просвета.
Игри, геймове и пост-теорията

„Както е известно Платон полага началото на една работеща и днес едра типология, която разграничава два рида игра – лишена от правила и цел, неструктурирана свободна активност, и игра, която освен, че е откъсната от рактическа насоченост, се отличава с перформативност, включва действащи лица, заемащи определени роли, и се извършва по определени правила. Този вид игра, чийто пропотип е турнирът, се означава в английския език с думата game.

По линията на гейма се развива теорията на играта като силно направление в съвременните науки – биология, социология, икономика, математика и пр., при което играта се схваща като формализиран модел на конфликтна ситуация, чийто изход зависи от последователност на решения или отделни ходове, заемани от участващите страни. Тоест в ролята си на модел играта, в смисъла на „гейм” предлага своята ролевост и противоборстваща конфигуративност.” С.87

Нито е ъзможно, нито е сериозно, а и не е необходимо да се минава дори повърхностто през огромната натрупана литература върху играта, в която участват имена като Кант, Ницше, Хайдегер, Гадаме и др. В момента ме интересува контекстът на употреба и значението на думата игра в смисъла на „свободна игра” (free plau) в постмодерната теория. Тя наследява линията на първия тип игра в разграничението на Платон през възгледите на Ницше, като настоява за изкуството като свободна, спонтанна, анархистична и трансгресивна по отношение на правила, норми и културни подредености и активност. С.87

„Както е известно през 1966 г. Жак Дерида изнася в университета „Джонс Хопкинс” знаменитата си лекция „Структура, знак и игра в дискурса на хуманитарните науки, която има повратнопзначение в американското литературознание. В този програмен текст, кокто личи и от заглавието, на термина „игра” се възлага важна роля. Дерида прави смайващата констатация, че структурата е лишена от център. Противоречието се състои в това, че бидейки по дефиниция мястото в структурата, което я ортганизира, центърът не подлежи на структуриране. Парадоксално следователно той е в центъра на целостта, но не принадлежи на целостта, следователно е и вътре, и извън нея. Следователно центърът е навсякъде.” С.88

Това той определя като „игра на структурата”.

„В книгата си „Дисеминиране” по повод на употребената от Платон в неговите „Закони” дума „фармакон”, която се раздвоява в значението между лекарство и отрова, )дерида представя следващо разбиране за игра – като движение между различни функции на нузата, нарича „цитатна игра” случая, когато една дума се вписва като цитиране на друг смисъл на същата дума.” С.89

„В известната си монография „Фиктивното и въображаемото” Вофгант Изер представя задълбочено антропологическа концепция за фикционалността като израз на човешката пластичност заемането на неограничен брой роли. Той разработва подробна теория на играта, избягвайки хлъзгавите представи на едностранчивостите. Играта на Изер представя „инсценировка на пълнотата – от възможности, чрез постоянно композиране на създаваните светове”, инсцениране на „потенциално неизброимите вариации”. „Тексът като игра представя трансформацията на собствените си позиции”. Текстовата игра се състои от свободна и инструментална (целенасочена) игра, които са във взаимодействие и взаимно ограничение.” С.92

Никола Георгиев. „Мнения и съмнения”. С., Литературен вестник, 1999

Витгенщйн, Лудвиг. Избрани съчинения. София. наука и изкуство. 1988.
„ Според Витгенщайн (Лудвиг – б.м. РР) „играта е понятие с неясни очертания”. Можем да добавим, че тя е многолико понятие, чиито употреби образуват широк семантичен спектър. Тоза изинква онези, които употребяват думата”игра” да конкретизират секи път нейния смисъл. Практиката показва, че зад думата твърде често отсъства ясно подразбиран концепт, а повече се залага на неясните, смътни конотации. Гадамер твърди,пче „в самото играене е положена една собствена, дори свята сериозност”. Той очевидно има предвид поведението на играещите. Но тази сериозност може да бъде отнесена, разбира се, и към „политиките на играта” като термин на литературознанието. Играта може да е свободна, но тя изисква сериозен ангажимент на литературоведа, който се занимава с нея. Най-често игровото поведение обаче се прехвърля на едно метаравнище като игра върху смисъла на играта. От това литературознанието едва ли има полза. Понятието „игра” трябва да има граници, за да бъде ясно кой вид игра какво може да играе. Панлудизмът обезсмисля понятието. По думите на Теодор Адорно „там, където изкуството не е нищо друго освен игра, няма нищо, което да бъде изразено.4 с.93

В книгата си “Харизмата и нейният ефект” Дезмънд Гилфойл отбелязва”: “Модерният човек инвестира огромна част от ранните си години в научаване как да не показва какво мисли, в усъвършенстване как да не издава своите чувства и в постоянно практикуване как да не бъде разчетен и разбран от околните индоктриниране в доброто общество. .. С все по-голямото усложняване на култура ни нашите най-дълбоки опасения и несъзнателни страхове като че ли започват да гравитират около вероятността да не бъдем разкрити, че всъщност сме уникални, прекрасни и неповторими човешки същества.”(с.60) Подобно изместване на личността се освовава именно на невъзможността ученикът да е спонтанен. В усвояването на знанията са се борили винаги две начала: рационализъм и спонтанност

АТАНАС ИЛИЕВ. СПОМЕНИ. С., 1926.

"Бях забелязал още през миналата 1903/4 учебна година, че някои учителки и учители, между които и един специалист педагог, се явяваха в клас намръщени, начумерени и бяха готови дори в мое присъствие за нищо и никакво да наказват, а най-вече да пъдят децата вън от класната стая, да им прикачат и някои нетвърде пристойни епитети, като искаха с това да извадят наяве своята ревност в пазене строга дисциплина. На такива отделно в кабинета си аз винаги съм напомнял приятелски да бъдат по-въздържани, по-скопойни и дори весели, когато влизат пред ученичечките в клас. Ала да се внуши по-силно от тях, па и от останалия ,учителски персонал, вредата от такова лошо настроение, приготвих и държах още първия месец от убечната година, на 29 септември 1904 г. конференция на тема: "Весело настроение и смях". За написването й аз се ползувах не само от известните разправки в тази посока, но и от специалните изследвания на английскиу учен Джеймс Съллив, съчинението му: "Опит за смях: неговите форми, причини, развой и стойност", дълъг разбор на което намерих в сп."Руская школа", кн.7 и 8. В много съкратен вид тази моя конференция, която струва ми се, неостана без последици в живота на гимназията, се вмести като разправа четвърта в книгата ми "Път към напредък" (с.56-67)

Открояването на въпроса за интелектуалните форми на забава на определени кръгове в българското общество, е породено от проблемите на литературното образование у нас. Все още основните приципи за структуриране на учебното съдържание се основават на трагично-героичните измерения в българската култура, фолклор и литература, докато игровите проявления на духа, се считат за низша естетика, поради това не се отчита тяхната възпитателна роля. Още в началото на ХХ век някои педагози осъзнават потребността от весел тип обучение, за да бъде то по-ефективно (Мангел 2004). Вероятно това съвпада с подобни виждания в Западна Европа, например разбиранията на Ницше за веселата наука или за всеобхватността на играта, идея изповядвана от Ортега-и-Гасет: «Играта е развлечение... Ето защо развлечението е едно от големите измерения на културата. И съвсем не ни изненадва, че най-великият създател и строител на култура, който някога е съществувал, атинянинът Платон, към края на живота си се е забавлявал, правейки игрословия с гръцката дума, която означава култура paideia, и с тази, която означава игра, шега, фарс paidia, и че ни казва с иронично преувеличение, ни повече, ни по-малко, че човешкият живот е игра и "това, което е игра в него, е най-добрата му част". Не трябва да се учудваме, че римляните са виждали в играта бог, когото са наричали направо "Игра", Lusus, а са го направили син на Бакхус, вярвайки - вижте каква случайност! - че той е основател на лузитанския народ" (Ортега-и-Гасет 1993:218-219). Но тъкмо защото се внушава, че играта е развлечение, българските педагози не могат да я приемат като характеристика на обучението. Вероятно за това има значение и наложилото се християнско разбиране за играта като съблазни на дявола. „Внушава се представата, че играч и дявол е едно и също, че там, където има песни и игра, се е вмъкнал злият изкусител” (Ангелов 1985:117). Тази идея се запазва и през Възраждането, поради което в училище дете, което разчита на смешното и играта, е наказано с табелка на гърдите „смяхотворец”.

Игровите форми в българското патриархално общество имат ритуално-обреден и стопанско-икономически характер. Първите предполагат магическо подбуждане на плодородие, а вторите реализирането му чрез различните отигравания на покупко-продажбата. Ето защо те са и пространствено разграничени: обредното е свързано с дома и земята, а стопанското – с чаршията и пазара. В края на Възраждането се забелязва тенденция на интелектуализиране на игровите форми, породено от потребностите на новото градско общество, което търси други начини за забавление. Но този процес по-ясно се откроява след Освобождението. Литературният кръг „Мисъл” е първата творческа среда, чрез която става смяната от обредно-ритуалния тип игри в българското патриархално общество към интелектуална забава. Салонната церемониалност, наложена чрез амбициите на княз Фердинанд, не се оказва толкова продуктивна за родната култура, тъй като е опит да се въведе мода и аристократизъм, който да отдели определено съсловие с различен облик от останалите (Иванова 1997:34-43). Но това съсловие по-скоро маскира байганьовските си черти, тъй като приема външните характеристики на церемониалността, но не и нейната същност. Ето защо интелектуалците не се чувстват пълноценно в тази среда и се опитват да открият друга духовна мяра на играта. Тъй като тя е естествено свързана с веселието, радостта, смеха, хумора, една от първите задачи на кръга „Мисъл” е да се дистанцират от патриархалните груби и битови шегички, да дадат духовен и интелектуален привкус на хумора и веселието.

През 1898 г. д-р К. Кръстев издава „Литературни и философски студии”, в предговора на които отбеляза, че особено държи на етюдите си, свързани с Пенчо Славейков и Алеко Константинов. И двамата според него са новият тип творец и интелектуалец, способен да изрази духовното послание на играта. За Пенчо Славейков той пише: „Веселият събеседник, виртуозният остроумник и шегобиец, пълния с духовити хрумвания и парадокси литератор, стои като жив пред духовните очи на читателя” (Кръстев1898:209). Хуморът вече не е част от онази естетика, която гъделичка ниските инстинкти на човека, а именно поради високата си духовна мяра е част от синтеза на два елемента: „душевната глъбина и леката шега”. На д-р К. Кръстев би му се искало това да е постигнато не само в пътеписните бележки на Славейков, но и в стиховете: „Това съчетание е образувало един съвсем нов елемент, в който шегобийството се е превърнало в духовитост, а скръбта – в сатирично вдълбочаване на нещата. За раздвоени и страждущи натури това метафоризиране е необходимост; то дава изход на чувства, които без туй би терзали поета или би го довели до мрачен песимизъм. Частно у Пенча Славейкова то би погълнало безидейното леко стихотворство и би дало висшо единство на поезията му” (Кръстев 1898:210). Диалогът между критика и поета очевидно е бил значещ, тъй като самият Славейков в по-късните си признания се стреми да определи именно този синтез като характеристика на творчеството си, но все пак с малко по-голямо тежнения към тъгата и болката. В етюда си „Българската поезия” Пенчо Славейков споделя за себе си, че „често дели „мегдан със самата веселост”, за да избегне духа на отрицанието. «Тук-таме в малките ми чисто лирически песни изстъпват на първо място черни бои; но тия песни, не забравяйте, са рожби на минутни настроения, настроения, на които би се отдал дори и царя на смеха, веселия цар-любовник на тъмнооката тъга. Но и в тия ми песни, повечето пъти, черните бои са измама на окото. Живота на всякой человек е огърлица от весели и скръбни дни. Такава огърлица носи и поетът. И ако иска да бъде искрен изобразител на живота, той не може да пее само за слънце и пролет.»(Славейков 1959:185). Тази естетика на съгласуваността, при която веселието е мярка и на тъгата, за Пенчо Славейков е начин да се избегнат «минутните настроения» и да се усети пълнокръвието на живота. За д-р Кръстев то е възможност да се види другото лице на хумора, плод на едно ново и различно «миросъзерцание», характеризиращо модерния човек.

Другите членове на кръга „Мисъл” като че ли не се заразяват от този опит на д-р Кръстев да въведе хумора в света на трагичното и търсят повече неговата самостойност. Именно поради това те не отричат примитивността на наследените игрови форми, а по-скоро ги осъзнават като част от жизнеността на народа. Художественото творчество се оказва по-мъдро от постановките на критика. В стихосбирката „На острова на блажените” Пенчо Славейков публикува стихотворението „По главната улица”, чрез което разкрива колорита на градския живот – смислен и безсмислен, динамичен и скучен, но пълноценен, дори и с грубите шеги и закачки. И когато очакваме да внесе отрицанието за жестокото отношение към кучето, на което връзват тенекия, за да му гледат сеира, поетът заключава:

То най-подир кривна бозна де, -

А все не стихва дюкане и смях.

И тъй невинно смеяха се те,

Тъй весело, че всякой би на тях

Завидял и пошепнал би „блазе им!

И Петко Ю. Тодоров не отрича смисъла на игровите форми в патриархалното общество. Нещо повече – той утвърждава Пенчо-Славейковия мотив за преобразяване на живота чрез играта („Луд гидия” – 1890 г.) и в разказа „Гусларева майка”(1901 г.) го извежда като благослов за тези, на които им е отредено да веселят хората. Той поставя проблема за играта и във връзка с формирането на характера. Идеята му е свързана именно с промяната в българския обществен живот и с повишаване ролята на интелектуалеца и познанието. В разказа „Под липата” чрез коментара на бащата за синовете му, писателят изгражда два типа. Единият брат е устремен към знанието, той не участва в детските игри, физически е слаб, за да бъде активен и в стопанските дейности на семейството – интересува се само от книгите, те са неговия живот и свят. При него всичко е подредено, ясно, но колкото и да натрупва знания, той си остава един праволинеен човек без проявени страсти, без отклонения, без съдбовни грешки. Другият брат е човекът на игрите – детството му, опознаването на живота, става само чрез игра, които не изключват и белите, за които той понася своите наказания. Игрите са нарушаване на общоприетите норми, поради което те носят риск за момчето. За родителите това е трудното дете, но впоследствие бащата признава, че именно игрите са направила сина му по-отворен към хората и света. „Право: една ли, две ли са неговите. Да седнеш до утре да ги разправям, нямат свършване. Колкото грижи ми е задавал той, от другите двама наедно и четвъртината не сме видели. Ами за туй отигра си момчето и в игрите си не остави дол да не обходи. Хиляди работи похвана той самичък в ръка и себе си закали и изпита докрай. Неговото вилнение нагоре-надолу, неговото пъхане и блъскане навред, отвори му очите за цял живот. Сега за каквото и да му заговориш, от всичко разбира се и с какъвто човек да седне – макар да е такъвзи опак и свадлив – със всекиго ще срещне приказка” (Тодоров 1948:93-94). Игрите формират различен характер у момчето, по-силно изразена чувствителност и свободолюбие. То се опитва да измине същия път, който изминава и брат му, но там където за единия всичко е било тихо и кротко, за другия има непримиримост към неправдата, срещу която то се бунтува. Героят губи повече заради протестите, но е по-жизнен. В един момент за писателя той става по-интересен, защото играещият човек твори събитията, предизвиква ги, докато интелектуалецът ги констатира като знание, в което трябва да зрее мъдростта. Петко Ю. Тодоров обаче не противопоставя двамата братя. Той проследява съдбите им, но не налага идеята че играта като сетивно познание, трябва неизменно да бъде преживяна от детето, т.е. според него играта не е тъждествена на детство. Тя е потребност, която не е осъзната от всяко дете. Безспорното според него е, че тези деца, които са израснали чрез игри са по-жизнени и с по-ясно изразена способност за общуване.

Интелектуалната форма на игра задава психологизъм, който не е характерен за развлеченията през ХІХ век. Членовете на кръга „Мисъл” играят игри, които вече имат два плана на изразяване: открито веселие, но и вътрешни състояния, която придават на играта съдбовност. В момента, в който играят, те се отстраняват от ролята си на играещи, за да тълкуват думите и поведението си. Ритуалната игра не познава себеанализа, докато интелектуалната се прави и като потребност за себеоткриване. Играещият се гледа отстрани или търси гледни точки към другите, след като те са се разкрили. Тези, които описват игрите – Дора Конова и Михаил Кремен, не представят самата игра, а как тя е била тълкувана от всеки един от участниците. На 29 ноември 1913 г. вечерта в дома на сем. Тихови се събират Михаил и Дора Кремен, Пейо Яворов и Лора, Ал. Паскалев. Играят няколко игри – буриме, оракул и кърпичка. М. Кремен обяснява как са играли буриме: „След това един написва стих, подава листчето на съседа си, който добавя римувана измислица, сгъва листа, като оставя да се вижда само последния стих, и го подава нататък.” Темите на вечерта са знакови: „Главата на д-р Кръстев”, „Усмиряването на опърничавата”, „Мъжът и жената”, „Апология на Пейо”, „Портрет на Михаил Кремен”. Като игрови жанр буриме е известен още през ХVІІ и ХVІІІ в. И то най-вече във Франция с подчертани барокови характеристики за създаване на поезия по правила. Пише се по зададени рими или по поставена тема. Играта открива много добре състоянията на участниците, тъй като зад веселото е сянката на тъгата. В наглед постигната безсмислица се открива неподозиран смисъл. Така се случва и тази вечер, като заслуга за това имат двете теми „Укротяване на опърничавата” и „Апология на Пейо”. По първата последователно пишат Лора, Паскалев, Михаил, Лора, Яворов:

И беше тя немирна палава котка

И скачаше кат гумена топка.
Уви, падна и си счупи носа

От носа му избликна обилна роса! (Кремен1989:338)

Спорът се развихря върху стиха на Лора, тъй като темата е за жената, а тя я съотнася към мъжа, така че в крайна сметка играта се обръща в „Усмиряване на опърничавия мъж” като се развива по следния начин:

Но побоя се той от тоя „рай”

И рече: „Най-после тури му край!”

След това се съблече и се хвърли във водата

И щръкнаха му там нагоре краката.

И мисли той „Къде ли ще стигна?

О, ангели къде ли ще се спъна

И кат на кръст ще се разпъна.

И като тапа всичко ще запъна (Кремен 1989:338).

Интересното е, че пародиращите стихове, които отклоняват темата от страданието и смъртта, са на Яворов. Той ги тълкува като глупост, но очевидна е нагласата му поне тази вечер да бъде отвъд скръбта. Затова и казва на Тихов: „Запази го. Един ден твойте деца ще знаят колко весело сме прекарали у нас на 29 ноември 1913 г.” (Кремен 1989:338).И ако в тази тема Яворов успява да измести мотива за смъртта, то в следващата „Апология на Пейо” тя се натрапва много силно от другите.

Сладкопоен като петел (Паскалев)

И като чирпански осел (Кремен)

Задремал на празни ясли (Лора)

Ушите му до греди порасли (Яворов)

А ръце му врат ги опрели (Тихов)

Като две меки хубави къдели (Дора)

Макар да са само снежни топки (Паскалев)

И хлопат като празни хлопки (Кремен)

A la bonne heure тогава, mes amis (Яворов)

Защото гръм от небето ще гърми (Тихов)

И светкавици страшни въздуха ще цепят (Дора)

Макар че дървени клепала само ще клепат (Тихов)

Ще въздъхне и очите му навеки ще се залепят (Кремен)” (Кремен 1989:338).

Много странна е тази весела игра, която уж е апология на Пейо, а в края се ознаменува като епитафия. Яворов възкликва: „Абе вие ме пращате на оня свят с това погребално стихотворение”. Очевидно е, че в играта, в която няма причинно-следствени връзки, работи повече интуицията и импровизацията. Интелектуалната игра също може да бъде магическа, но когато сърцето подсказва онова, което все още умът не смее да обозре и изрече. В играта пророчествата добиват приемлив вид, защото стоят между истината и илюзията. Все пак М. Кремен ще каже: „Кой би помислил, че в нашата весела невинна игра се таи мрачна прокоба!” Тази прокоба се пренася и когато започват играта оракул.За Лора М. Кремен пророкува, че ще тръгне на дълъг път, без тогава да съзнават, че този дълъг път е смъртта, тъй като същата нощ Лора се самоубива. Игрите непрекъснато потвърждават желанията на Лора и Яворов да се уязвят, да пародират връзката си. При играта на кърпичка, в която се изисква хвърлящият да произнесе сричка, а премащият да му отговори, така че да се образува дума, М. Кремен отправя кърпичката към Яворов като произнася „Ло”. Яворов обаче не казва очакваното „ра”, а „кум”. Образува се думата „локум”, която раздразва Лора. Външната веселост скрива противоположни вътрешни състояния. Играта позволява скритите отношения, натрупаните емоции да се прояват без да скандализират.

Представените виждания и културни ситуации, свързани с играта, ясно показват значението на кръга „Мисъл” за преобразяването на българското духовно пространство. Ето защо играта в двете посоки на нейното осмисляне – към смеха и хумора и към интелектуалното общуване, би следвало да се има предвид в литературното обучение. Още повече, че четиримата творци, заживяват с мисълта, че създават новите начала в българската литература, които ще се окажат значими за естетическото възпитание на учениците. В своите „Случайни литературни бележки” (заглавието е много показателно, тъй като единствено бележките за обучението при него имат характеристика на случайност), посветени на „Христоматия по изучаване словесността в горните класове на гимназиите, петокласните, педагогическите и духовни училища” на Ст. Костов и Д. Мишев (1888 г.) д-р Кръстев развива идеята, че големият проблем пред съставителите на учебни помагала е липсата на образцови текстове. „Ние наистина нямаме нито един писател, когото да можем препоръча като истински образцов писател: образцов и по чистотата на неговия език и по българщината на мировъзрението и по благородството и висотата на неговите мисли, и по тяхното словесно граматическо изложение, и, най-сетне, по сладостта и гладкостта на неговата реч. Наший образцов български слог като да състои от полуобразцовите и полунеобразцови, да не речем полуосъдителни и немарливи слогове на нашите писатели” (Кръстев 1898:264). Според критика не може да се намери необходимия баланс в стила и идеите на българските писатели, защото тези, които притежават богат запас от народни думи, не могат да уловят „народний дух”, други пък ползват прекалено много „западноевропейски „учени” изражения”, което затруднява учениците, губещи „интелектуалната наслада от четенето”. „Има и такива, на които трябва да завидим за лекостта на слога, за тяхната голяма естественост, непринуденост и живост, но на които липсува идейното богатство и оня идеален дух, който вее в истинно-класическите творения (Л. Каравелов, З. Стоянов, Заимов)”(Кръстев 1898:265). Разбираемо е, при тази нагласа на критика, че творците от кръга „Мисъл” ще дадат именно „образцовите текстове”, необходими за училище. На този момент набляга д-р Кръстев в етюдите си за Пенчо Славейков, Стоян Михайловски и Алеко Константинов. Като изхождаме от неговите постановки, предлагаме следните уроци, съобразени с учебното съдържание в 11 клас: