Лучиян милков конфликтология

При определяне на времевите рамки за оформяне проблемите на конфликта, като относително самостоятелен научен въпрос, според нас, трябва да се тръгне от труда на Г. Зимел: „Конфликтът в съвременната култура-1900 година”. В него, за пръв път е направен опит за разглеждане на конфликта като системно и необходимо явление в културата като цяло, а не като предмет на отделно научно знание. Той пише: „От момента, в който животът се възвисява над чисто животинското състояние до определена духовност, а духът, на свой ред, се издига до състояние наречено култура, в нея възниква вътрешен конфликт, чието нарастване и разрешаване е възможно само по пътя на обновление на цялата култура”
[101, с. 494].
В съвременните социални и обществени науки са изведени на преден план няколко основни теоретични направления за същността и спецификата на конфликта като социален феномен. Различията в постановките и идеите на авторите за същността на конфликта и конфликтното поведение се крият, не толкова в изходните философски позиции на изследователите, колкото в огромното им желание, този фундаментален за съвременната цивилизация проблем да бъде обследван от всички възможни гледни точки и се даде отговор на съществуващите въпроси.
І. Културно-историческо направление в психологията
В традициите на културно-историческата психология конфликтът заема специално място, но, както и в генетичната психология, не е самостоятелно диференциран и не е предмет на фундаментални изследвания.
Конфликтът се разглежда в три основни направления:
- Като механизъм за възрастово развитие на личността
В стабилните (литически) периоди от развитието на детето, механизмът за развитието на вътрешно водещата основна дейност и негова форма е

актуализацията на противоречивите основания за дейност. Л. С. Виготски утвърждава в психологията следното правило: развитието на индивида и превръщането му в личност не върви от индивидуализацията към социализацията, а напротив, от абсолютната социализираност на човека към неговата индивидуализация.
К. Н. Поливанов [177, c. 67-68] диференцира два етапа в критическата фаза на конфликта, първият от които е митологизацията на представите, където формата на търсената възраст, от страна на детето, е съдържателна сама по себе си.
- Конфликтът като основа на ситуацията „учене-обучение”
В дейността на представителите на културно-историческата психология конфликтният характер на ситуацията „учене-обучение” е фиксиран съвсем сериозно и при това е посочена необходимостта от конфликта за успешно учене, т. е., „неговата конструктивна и продуктивна функция се представят като разбиращи психологическото и педагогическо построяване на дейността” [226, c. 33].
Процесът на учене в тази концепция се разглежда като проявление на учебното съдържание пред участниците в този процес чрез съпротивление и преодоляване на материала, върху което се и разгръща взаимодействието.
- Конфликтът като диагностична ситуация
Културно-историческата психология приема понятието „ситуация” като фиксация на постиженията на личността, които са постижения от сблъсъка между натуралната и културна форма на поведение на детето.
Природата на конфликта е позитивна, той е продуктивна основа за културното развитие на индивида.
ІІ. Теоретико-игрово направление
При него е налице опит да се анализират конфликтите в рамките на една или друга игрова процедура и игрово съдържание. Обособяват се три

форми на играта, като инструмент за организационното и личностно развитие и учене: имитационни игри, чрез които се имитира определен организационен или личностен процес; делови игри, подпомагащи обучението на хората, персонала на организацията, чрез игрови ситуации за сложни видове дейност и приемане на решения; организационно- дейностни игри, насочени към създаване на нови средства за стимулиране на мисленето и дейността, овладяване на варианти за разрешаване на проблемите, които възникват пред личността, групата или колектива.
Чрез различните модели-игри учените търсят генезиса на това явление.
К. Boulding (САЩ), с помощта на математически инструментариум
(статично и динамично моделиране) и теориите за игрите, изследва и създава модел на конфликтното поведение. Според него, с помощта на точен математически инструментариум, заимстван от теорията на игрите, могат да се изучат всички видове конфликти. Чрез този инструментариум се разкриват механизмите на конфликта. Авторът [245] не търси причините за възникването му, напротив, той го приема като възникнал и реално съществуващ. Прави му разрез, представя го като отделно конкретно състояния и търси способи за регулирането му. В конфликтното поведение на личността щатският автор открива две посоки- на конфронтация и на сътрудничество и взаимодействие. Препоръчва сътрудничеството и взаимодействието за разрешаване на конфликтите между хората. „Социалната терапия” трябва да е насочена към предотвратяването на конфликтите и към осмисляне и разбиране на причините за възникващите противоборства” [246, c. 47].
В конфликтното поведение К. Boulding търси двете основни насоки- на конфронтация и на сътрудничество. „За него, предпочитана форма на разрешаване на конфликта е сътрудничеството, а не конфронтацията”, пише Д. В. Димитров [80, с. 24]. В основата на замисъла е идеята за интегриране на социалния бихейвиоризъм с идеите на структурализма.

Абсолютизира се структурно-функционалната страна на конфликта за сметка на останалите му аспекти- причини за възникване, основания за развитие, основни движещи сили. В процеса на изграждане на статичния модел на конфликта използва специално въведени от него в конфликтологията понятия: „бихейвиорална единица”, „бихейвиорално пространство”, „конфликтно направление”, „граници на възможностите”.
Предлага схема, в която при взаимодействие на две или повече бихейвиорални единици (личност, диада, група, класа, етнос, религия), в рамките на тяхното бихейвиорално пространство, възниква напрежение и се пораждат съответни движения. По този начин се оформят две принципни посоки- на конфликт и на сътрудничество.
На диаметрална позиция застава Т. Sheling [273]- друг представител на тази школа. За него, конфликтът е строго съперничество и поради това, той изключва сътрудничеството и взаимодействието между конфронтираните страни. Прави опити за изучаване причините за възникването на конфликтите, с помощта на комплексно математическо описание, където са включени или твърде много, или, понякога, съвсем несвързани помежду си променливи.
Най-сериозен принос в това научно направление правят A. Rapoport
[272], Р. Акоф и Ф. Емери [7]. Те предлагат собствена таксономия, в която говорят за различни видове конфликт- тип „сражение”, тип „игра”, тип
„дебат”. За тях, водеща е идеята, че е възможно да се задейства т. н.
„платежна форма”, която допуска числено изразяване на полезността на всички изходи от конфликта. Авторите ясно диференцират конфликта от конкуренцията и съревнованието. Според тях, конкуренцията и съревнованието са „легитимизирани конфликти, регулирани с определени правила”.
Р. Акоф и Ф. Емери разглеждат конфликта като метаявление, абсолютно свързано с максимизацията на победителя и минимизацията на

победения, в условията на равнозначими алтернативи. „Забелязал, че неговата ефективност страда от поведението на други лица, или, че собственото му поведение намалява ефективността на другите, индивидът може да излезе от конфликтното обкръжение, или оставайки в него, да измени своето поведение. Ако той е ограничен в търсене на способи за действия, минимизиращи нежелателните за него последствия от поведението на другите, то е прието този подход да се нарича теоретико- игрови и да се счита, че индивидът търси решение на конфликта. В тези случаи играта се използва като представяне или модел на конфликтната ситуация” [7, c. 198].
ІІІ. Направление „дълбинна психология” и „психоанализа”
Психоанализата и дълбинната психология правят първата сериозна изследователска стъпка във вникването в дълбинните прояви на човешката психика. Теоретичните и практически изследователски усилия са насочени към конфликтите и колизиите в човешката душа.
Научните източници на това направление се крият в теоретичните постановки на З. Фройд за психоанализата и разбирането му за дълбинните проявления на човешката психика. Според него [220], психичното у човека е причина за появата на морала, изкуството, религията, държавата и многото конфликти и сблъсъци между хората и цивилизациите.
Виенският психиатър и психолог разработва въпросите за конфликтния модел в групата като арена, в която се реализира безкрайна серия от конфликти. Към този модел той включва позициите си за „първичната орда”, в групов, и конфликтът между „Аз” и „Свръх-Аз”, в индивидуален план.
Конфликтът е централно понятие в теорията на психоанализата. Той се изразява в сложните взаимоотношения и борба между изведените от З.
Фройд „Аз”, „То” и „Свръх-Аз”.

За него, конфликтът е в противопоставянето на либидото на цензурата, за А. Адлер- в стремежа към властта срещу чувството за непълноценност, при К. Г. Юнг- в архетипа срещу ситуативното, при Е. Ериксън- в ключовите противоречия на възрастта срещу възрастовите закономерности, при Е. Фром- в анатомичните особености срещу човешката деструктивност.
Като основа, при анализа на конфликтите между хората, за съвременните последователи на З. Фройд, е изказаната в автобиографията му аксиома, според която, „склонността към агресивно поведение е неизтощим инстинкт на човешката природа” и знаменитото му писмо до А.
Айнщайн, озаглавено: „Защо има войни?” [221].
Психоаналитичният конфликт, според Ж. Лапланш и Ж. Понталис, е
„противоположност на противоречивите изисквания вътре в субекта. Той може да бъде явен (например, между желанията и нравствените изисквания, или между две противоречиви изисквания) или скрит. В последния случай, се проявява ярко в явен, преди всичко, в симптомите, нарушенията на поведението, в трудностите на характера. Психоанализата счита конфликта за основа на човешкото съществуване, при това, в различен смисъл: това е конфликт между желанията и защитата, между различните системи или инстанции, и накрая, Едипов конфликт, при който протича не само взаимен сблъсък на желанията, но и сблъсъкът им със забраните” [133, c. 213].
Според неофройдистите (К. Г. Юнг, А. Адлер, Е. Фром, К. Хорни), източникът на конфликтите е залегнал в стремежите на личността да постигне безопасност и да реализира собствените си желания, намерения и подбуди. Причините за възникването им се коренят в противоречията между ценностната система на личността и нейния реален статус в обществото; между индивидуалните потребности и съществуващата физическа невъзможност за тяхното непосредствено удовлетворяване.

Уникалната еманципация на последователите на З. Фройд показва, че психоанализата може да се променя и то в позитивен смисъл. В изследванията през 30-те-50-те години на ХХ век на психоаналитиците, отчетливо се засилва ролята на социалния и социално-психичния аспекти на човешкия живот и дейност. „Разбира се, психоанализата остава неизменна в принципните предположения: безсъзнателното съществува и определя живота на човека; конфликтите и противоречията на душата са и двигател, и спирачка за човешкото развитие; развитието на човека в онтогенезата е периодично и закономерно; човекът може да се променя чрез лечение или образование” [226, с. 163].
Според последователите на З. Фройд, конфликтите намират различни практически изводи чрез различни модели или стратегии на човешко поведение (например, стремежите; привързаността към другите; желанието за принадлежност към определена формална или неформална група; отчуждението; конфронтацията и борбата с другите; готовността да се живее, според правилата на социума).
В историята на психоанализата могат да бъдат изведени два полюса на практиката, около които се съсредоточават изследователите. „Именно, в зависимост от практическото отношение към конфликта у психоаналитиците, те или учат (образоват), или лекуват (изцеляват). В известен смисъл, ние можем да кажем, че психоанализата премина пътя на развитието си от неврозата и нейното съдържание (либидо, власт, архетип), към конфликта като механизъм за движение на душата и същностна характеристика на човека; от неврозата като „неподдаващ се” конфликт, към конфликта като потенциал на развитието” [226, c. 163].
За К. Хорни [228], възникването на неврозите е пряко обусловено от конфликтите, защото те предизвикват необичайно силна тревожност и задействат във вътрешен план мощни и много често несъвместими тенденции.

А. Адлер категорично заявява, че междуличностните конфликти са непосредствено следствие от съвременния невротичен стил на живот, от невъзможността на личността да се справи с изискванията на обществото.
„В основата на нетърпимостта на невротиците към потисничеството на обществото лежи, както се вижда от историята на детството, една дълготрайна, често упражнявана в течение на дълги години позиция на борба срещу обкръжението” [5, c. 31]. За него, това противоборство започва още от детските години и колкото по-тежки са те, толкова по- сериозна е конфронтацията на личността с обществото. При трудните деца са формирани: егоцентризъм; невъзможност за съвместна работа със съучениците, а по-късно с колегите в професионалната дейност; постоянни усещания за опасност и заплахи. А. Адлер използва понятието „психична компенсация” и я интерпретира като самозащитна активност, средство за самоутвърждаване и ефективна защита. „Ако желаем да опишем ясно взаимната връзка и отношението на тези деца към обществото, пише той, трябва да подчертаем две неща: 1). Амбицията им и белега на стремежа им към власт и превъзходство, затова и те търсят признание встрани от главната линия, когато не могат да я следват; 2). Връзката им с хората е слаба, не са добри сътрудници, не се приобщават лесно в обществото, имат нещо отшелническо в себе си, липсва им контактът с околния свят; понякога от любовта към роднините им е останала само външната показност и навика, а често дори те липсват и действат даже срещу семейството си” [6, c. 110].
Е. Фром извежда като основна причина за появата на конфликтите социалните сблъсъци между хората, а като двигател на възникването и развитието им- човешката алчност, егоизъм, агресивност. Според него, конфликтите, в които попадат отделните личности, могат да бъдат туширани или по-лесно разрешими, само ако “те променят жизнената си практика, в съответствие с характеровата промяна, която искат да

постигнат” [105, c. 265]. Той въвежда понятието “синдром на разрушението”, който включва в себе си алчността, агресивността, егоизма, злобата.
Конфликтът, според психоанализата, е стълкновение на две антагонистични сили, които не могат да не се противопоставят една на друга. Тези сили, според З. Фройд, са „То” и „Свръх-Аз”, а „Азът” е онази инстанция, която разрешава съществуващия конфликт, стеснявайки идващите от „То” тенденции, а после преживява неразбираемите за себе си, т. е., за „Аза”, последствия, от неадекватното разрешаване на проблемите. Конфликтът се проявява като интрапсихичен феномен, възникващ в дълбините на психиката като следствие на вътрешните закони на нейното съществуване, като явление, което може да бъде адекватно описано само в рамките на тези закони.
Изходът от конфликта е еднозначен и индивидуално вреден, тъй като е свързан със загуба от страна на „Аза” на контрола над собственото поведение. Психичното въздействие също е еднозначно, тъй като винаги има работа с реално разрешим, в полза на безсъзнателното, конфликт, и трябва да окаже помощ на преживяващия поражението „Аз”, т. е., да отстрани негативните последици от конфликта.
Водеща характеристика на изследванията в областта на конфликтологията е насочеността към безсъзнателната им природа. Цел на практическата дейност по разрешаване на конфликтите е осъзнаване на скритите, но детерминиращи човешкото поведение афективни конфликти, т. е, онези неврози, които са забравени събития от индивидуалния живот на личността.
ІV. Психобиологично (социалдарвинистко) направление
В това направление, при анализа на конфликтите, водеща е категорията
„борба”. Идеята за борбата, която съпътства естествения подбор в природата, е заимствана от теорията на Ч. Дарвин и се приема за базисна

характеристика при анализа и обяснението на конфликтните ситуации и конфликтите, възникващи между хората. Борбата се възприема като конфронтация, противопставяне между индивиди или групи. Тя може да се прояви и под формата на физически сблъсък между конфликтуващите страни. Според И. Иванов [102], по-късно тази идея е доусъвършенствана, като се приема, че социалните конфликти могат да бъдат важно условие за развитието на социалните групи.
Специално място в това направление заема английският социолог и психолог-позитивист Х. Спенсър. В труда си „Система на синтетичната философия” [197] той обяснява, от позициите на социал-дарвинизма, непълноценната биологична природа на човека с действието на гени, обуславящи агресивността му. За Х. Спенсър, човек е безсилен пред инстинктите си, които го водят към агресия за завоюване на територия, самозащита и оцеляване в обществото. Според него, човек е безпомощен пред собствените си инстинкти, които регулират и насочват борбата му за извоюване на собствено място в социалната структура на обществото, избора на социална позиция и начин на живот, които да гарантират неговото оцеляване и реализация в трудовата дейност, семейството, в житейските ситуации. Човек се ражда с тези подбуди и никой не е в състояние да ги изкорени, промени или усъвършенства.
G. Siemmel [275] счита, че конфликтите са неизбежни и непредотвратими. Социалната структура на обществото, според него, се състои от неразривно свързани процеси на асоциация (приобщаване) и дисоциация (отчуждаване).
Той разглежда конфликта като дисфункция, отразяваща нарушенията в дейността на организацията. „Току що животът се възвиси над чисто животинското състояние до определена духовност, а духът, на свой ред, се издигна до състояние на култура и в нея се разкри вътрешен конфликт, чието нарастване и разрешаване става по пътя на обновяване на цялата

култура” [275, c. 494]. Според него, дълбокият и скрит смисъл на тази еволюция се крие в това, че житейската стихия, безпокойна в своето вечно движение, води постоянна борба с продуктите на собствената си дейност, с твърдите нейни остатъци, противящи се на напора й.
Най-популярни в това направление [ А. Tacoma-285; Г. Бройнинг-41 Л.
Корен и П. Гудмен-123; Дж. Ниренберг-165; Р. Фишер и Д. Ертел-216] са публикациите, посветени на преговорите, определяне на условията и стратегическите направления, тактическите характеристики и преговорната компетентност на личността. Специално внимание се отделя на проблемите, свързани с мотивацията при конфликтното поведение на личността. На преден план излиза позицията, че конфликтът се поражда от неудовлетворените потребности на индивида.
V. Функционален подход
За Т. Parsons (САЩ), представител на едно от двете направления във функционалния подход, всички конфликти са негативни, вредни, създаващи сериозни проблеми, както на личността, така и на социума като цяло.
„Водещо място във функционалния подход заема разрушителната, деструктивна функция на конфликта, както при изучаването на социалните конфликти, така и при описанието и терапията на вътрешно личностните конфликти. Най-разпространени са опитите за свеждане на конфликтите до психичните проявления на противоборството, притиснати в своите намерения и интереси, и затова субектите изпитват чувства на неудовлетвореност и раздразнителност” [226, c. 42].
Съществуващата социална система е подложена на сериозни конфликти. Тя им противодейства чрез процесите на адаптация. Отделната личност трябва да се приспособи, адаптира и идентифицира към съществуващия социален модел, за да избегне значими конфликтни състояния. Причините за възникването на конфликтите са заложени в

самия процес на социализация, в хода на който човек се приобщава не толкова към социалната система, а, по-скоро, към общоприетите норми и ценности, типични за съответната култура. “Идентификацията означава поемане, т. е., интернализиране на ценностите на модела. Това предполага, че “Азът” (ego) и “Другият” (alter) са установили взаимно ориентирано ролево отношение” [196, с. 186]. Това е и процесът на адаптация на индивида към съществуващите социални порядки.
Според T. Parsons [270, c. 9], конфликтът е вид социална аномалия, своеобразна болест, която непрекъснато трябва да се преодолява. Той разглежда социалната система като определен вид колективност, в чиито рамки се проявяват различни функционални особености, свързани с адаптацията към външни обекти, целеполагане, интеграция на подсистемите и възпроизводство на различни форми на нормативно- ценностните образци. Ако адаптацията, според него, е необходима да осигури икономическите отношения, то постигането на целите осигурява политическите условия, интеграцията пък поддържа правовите норми и обичаи, а възпроизводството на структурата осигурява социалните вярвания и обществения морал. Авторът счита, че този модел признава вътрешната противоречивост на социалната система и наличието на различни по вид и характер конфликтни ситуации и конфликти.
Р. Дарендорф [67] разработва т. н. “диалектическа теория на конфликтите” и създава свой модел на диалектическа перспектива на това социално явление.
За него, социалната действителност е източник на постоянно повтарящи се конфликти, свързани с изграждането, функционирането и авторитета на социалната система. Той пише: “Налице е една форма на ролеви конфликти, а именно, на конфликта между очакванията към въпросните хора, от една страна, като деца на своите родители, а, от друга страна, като добили собствени позиции...В ситуация на ролеви конфликт

индивидът ще отдаде винаги предпочитание на онези очаквания, с които го свързват по-строгите санкции” [67, c. 230].
Л. Козер [196] търси приносите на конфликтите за развитие на съществуващата социална система и отбелязва, че тя самата може да ги предизвиква, за да удовлетвори своите потребности. Конфликтът се разглежда като процес, който при определени условия може да запази социалната организация или жизненоважни за нея части.
Изведени са три страни на функционалния подход при описанието на конфликтите [226, c. 44]:
- Неговото функциониране като цялостно явление в определен контекст, т. е., той може да се разглежда като конструктивен, изпълняващ полезна функция за личността, колектива, съобществото, или като деструктивен, притежаващ функцията на разрушително, вредна, водеща до невротична симптоматика, до влошаване на междуличностните отношения, дестабилизация на обществените отношения.
- Неговото вътрешно функционално описание, изяснява какви функции са иманентни на самия конфликт. Има се предвид реорганизацията на дейността за отсяване или създаване на нови ресурси за преодоляване на съществуващите затруднения. Тази функция е насочена към преобразуване или оформяне на ситуациите, свързани с трудностите в задачите по преодоляване на конфликтите.
- Това е обобщената функция за удържане на противоречията в определена процесуална форма, позволяваща осъществяването на операции по разрешаването на конфликтите.
VІ. Социалекологично направление
Р. Парк е основател на Чикагската школа по социална екология. Той включва конфликта в групата на четирите структурообразуващи компонента на социалното взаимодействие, редом със съревнованието, приспособяването и асимилацията.

Социологичните изследвания на конфликтите са съсредоточени около четири основни теми: форми на борба в конфликтите; динамика на нарастването на ресурсите на конфликтуващите страни; методи за регулиране на конфликта, в рамките на защита на интересите на едни или други социални групи; динамика на протичане на конфликтите.
М. Стронг описва апокалиптично бъдещото състояние на Земята, като следствие на екологични катастрофи и множество възникнали конфликти.
“Хората се обръщат към океана за търсене на ново препитание. Обаче, много форми на морския живот, фактически, са изчезнали. Избухват сражения в извънтериторилните води за правата на риболов. Пиратството се увеличава драматично…В Амазонка и Западна Африка, сушата става толкова лоша, че горите изсъхват и намаляват до една пета от първоначалните си равнища…Нови епидемии избухват в света и засягат всеки човек…Бежанци бягат от всички точки на света, поразени от глобалното затопляне, срещайки съпротивата на вече препълнените страни” [205, с 45-47]. Много съвременни изследователи, особено представителите на направлението „Устойчиво развитие”, разглеждат съществуващата в момента екологична криза като неразрешим конфликт между природата и човечеството. Като основна причина за този конфликт те извеждат нерегулираното и стремглаво нарастване на населението на
Земята, замърсяването на световния океан и атмосфера с практически неразтворими елементи, научно-техническия прогрес. „Понастоящем протича коренно преустройство на биосферата, на нейния животински и растителен свят. Съвършено вярно е, че са налице признаци на загуба на способностите на биосферата за възстановяване на природното равновесие- признаци много опасни по своите бъдещи последствия” [38, c.
20].
В това направление [L. Krisberg-266; A. Obershel 269; A. Rapoport-272;
А. К. Зайцев-97; А. Г. Здравомислов-100] конфликтът се разглежда като

метафора на войната и поради това е налице завишен интерес към военната тактика и стратегия и способите за туширане на конфликтните ситуации в зародиш и позитивно разрешаване или преодоляване на конфликтите.
Като търси причините за екологичните конфликти в нашето съвремие,
М. Бонева отбелязва, че „разделянето на природата и обществото на противоположни лагери е резултат от разделението на обществото, на дълбоки и стари конфликти между самите хора, които, често пъти, се обобщават в широкото понятие „човечество”. Тази критична гледна точка на социалната екология противоречи на почти всички екологични и социални теории” [38, c. 14].
VІІ. Социалпсихологическо направление
Представителите на това направление изследват специфичните аспекти на конфликтите в междуличностната, междугрупова и вътрешногрупова динамика. Конфликтът се представя като едно от видовете социално- психически взаимодействия на индивидите и групите. Изследва се динамиката на конфликта и нейната зависимост от възприемането на конфликтната ситуация от лицата, въвлечени в нея.
Всички изследователи подчертават, че конфликтът е съставна част от живота на всеки индивид, поражда проблеми, както от индивидуален, така и от социален характер. Тези проблеми са различни по мащаб, причини, структура, продължителност и стойност (цена) за личността, групата или обществото. Те изискват единна методология, както в теоретичните изследванията, така и в практическото им регулиране.
Ал. Турен [213] счита, че социалните конфликти се коренят в противоборството между групите, колективите, прослойките, класите, които преследват несъвместими цели. Борбата между тях произтича от несправедливото разпределение на материалните и духовни блага. Според него, консолидацията на целите и активното участие на всички членове на

обществото в изпълнението им ще доведе до туширане на причините за конфликтите. За автора, конфликтите не са нито противоречие, нито бунт, а са по-скоро социална форма за обществено самопроизводство.
За Р. Дарендорф, “модерният социален конфликт е антагонизъм между полагаеми права и предлагане, политика и икономика, граждански права и икономически растеж. Това винаги е конфликт между нуждаещите се и задоволените групи” [67, с. 5-6].
Дж. Бейч и Р. Голдберг [26] предлагат систематичен и разгърнат дискриптивен
(описателен) модел на конфликта; посочват типологическите описания на нивото на конфликтните взаимодействия между индивидите; феноменалните признаци на конфликта и страните, участващи в него; разработват система от условия за прогнозиране на последствията от конфликтните взаимодействия.
Л. С. Виготски, като най-ярък представител на направлението в психологията, известно като „културно-историческа психология”, обособява три момента при конфликта:
- Конфликтът като механизъм за възрастово развитие
Като прави обстоен анализ на детството, авторът разглежда два вида периоди- критични и стабилни (литични). Структурният анализ на критичните периоди показва, че те се „характеризират с резки и капитални тласъци и преместване в относително кратки времеви периоди” [54, c. 73].
Според него, „детето на всяка крачка влиза в конфликт между правилата на играта и това, което то би направило, ако сега може да действа непосредствено, в играта то действа, въпреки това, което сега му се иска”
[54, c.72].
- Конфликтът като основа на ситуацията „учене-обучение”
Трудовете на психолозите от това направление изобилстват с ярки примери за наличието на конфликти в училищното обучение. Посочват се техните конструктивна и продуктивна функции, като условия за

психологически и педагогически напредък на обучаемите. ”Винаги е налице сблъсък между неговата (на детето) аритметика и другата форма на аритметиката, на която възрастните учат детето. Педагогът и психологът са длъжни да знаят, че усвояването от детето на културната аритметика е процес, предизвикващ конфликти” [56, c. 202].
Разрешаването на този конфликт е сложен и продължителен процес, който довежда до необходимостта от усвояване на т. н. „културни способи” за действия с аритметичните знаци. „Той (конфликтът) създава колизия между предишната линия на развитие и тази, която започва при усвояването на училищните знаци”, пише Л. С. Виготски [56, c. 202].
- Конфликтът като диагностична ситуация
Тази ситуация характеризира т. н. „изпъкналост” на процеса на развитие на детето, т. е., тя е нагледен пример за неговото поведение.
„Интересно е да се наблюдават деца, които, от една страна, все още, не могат да смятат истински, но вече имат наченки за обичайно смятане, а от друга- все още, не са напълно изоставили „натуралната” аритметика.Това си струва да се направи и ние ще видим, че тези два способа на смятане влизат в конфликт, оттласквайки се един от друг” [56, c. 203].
За Б. И. Хасан и П. А. Сергоманов [226, c. 36], културно-историческото направление в психологията обособява следните характеристики на конфликта:
- Той е представен като специфичен вид противоречие на възрастта, от една страна, и във вид на реално противоречие в процеса на учене, от друга.
- Отношението към конфликта се изгражда изкуствено, т. е., необходимо е той да се проектира, инициира и разрешава.
- Предмет на конфликта е разрива (пустотата) в противопоставянето между двете форми на поведение- натурална и културна.

- Природата на конфликта е позитивна, той е продуктивна основа за културното развитие.
- Културно-историческата концепция в психологията изучава вътрешните конфликти, имащи външния конфликт за своя генетическа изходна форма при неопределеността на самото понятие (на структурните и динамичните характеристики) „конфликт”.
- Феноменално конфликтът е представен като противоречие в поведението и способ за неговата организация.
- Регулирането, като форма на разрешаване на конфликта, е за сметка на
„овладяването” (по 56) на поведението и изграждането му на ново ниво.
Това теоретично направление разработва систематични и разгърнати дескриптивни (описателни) модели на конфликтите. Представени са типологичните описания на нивата на конфликтните взаимодействия, феноменалните страни на всеки конфликт, прави се сериозна психологическа характеристика на всички участници в конфликта, разработват се условията за прогнозиране на последиците от конфликтните взаимоотношения за страните, участващи в тях. Социалпсихологическото направление има сериозни традиции в изминалото столетие по изучаване на конфликтите, налице са богати теоретически, теоретико-приложни и практически разработки. Основната насоченост е в областта на регулирането на конфликтните взаимодействия и отношенията между хората, групите и колективите.
VІІІ. Позитивно-функционално (социално) направление
Създател на това направление е L. Coser [255]. Защитава становището, че конфликтът не е нещо чуждо и аномално за личността, социалната група или обществото. Той, по-скоро, е важен вътрешен компонент на съществуващата система. Авторът интерпретира конфликтите като „борба за ценности и претенции”, като несъответствие между това, което е, и това, което трябва да се постигне като краен резултат, който да отговаря на

чувствата, възгледите, интересите на отделния индивид, на формалната или неформална група, на социума. „Социалният конфликт може да се определи по различен начин. В целите на нашето изследване приемаме за условно, че социалният конфликт е борба за ценности и притежаване на статус, власт и ресурси, в хода на който опонентите взаимно се неутрализират, нанасят си вреди или отстраняват своите съперници” [255, c. 32].
Според L. Coser, в социалния конфликт трябва да се търсят, по-скоро, не дисфункциите, а функциите му, т. е., тези последици, които служат за усилена, а не за отслабена адаптация и приспособяемост към конкретните социални отношения или групи. Социалният конфликт не е само негативен фактор, водещ към разрив и разпад, напротив, той може да изпълнява ред определящи функции в групата и междуличностните отношения.
Сериозен принос в развитието на това направление има и Дж. Бернард.
Той разработва въпросите за понятията „междуличностен” и
„междугрупов” (имайки предвид в това число и големите групи) конфликт като социален феномен.
Позитивно-функционалното направление съсредоточава изследванията си в четири основни теми: форми на борба в конфликтите; динамика на нарастването на ресурсите на конфликтуващите страни; методи за регулиране на конфликтите в рамките на защита на интересите на едни или други социални групи; динамика на протичане на конфликтите. Прави се аналог между конфликта и войната, а оттук е и големият интерес в изследванията в областта на военната тактика и стратегия, търсене на връзката „конфликт-военни действия”, към способите за борба с конфликтите, с помощта на проверени във войните средства.
ІХ. Генетично направление
Същността на това направление се свежда до положението, че всички психични явления трябва да се разглеждат изключително в динамичен

план, т. е., в процесите на развитие, изграждане и формиране. Развитието е универсален способ за съществуване на психичните явления.
В основата на направлението лежи генетичната теория на Ж. Пиаже.
Той прави сериозен опит за описание на конфликтните механизми за развитието на личността на детето. Извежда три основни смислови момента в появата и развитието на конфликта:
- Конфликтът като диагностична ситуация
Състояние е на процеса, което разкрива неговата структура.”Детето счита, че разстоянието между два предмета ще се измени, ако между тях се постави трети…Винаги, щом става дума за непрекъснати или дискретни величини, е налице сблъсък с отсъствието на елементарни форми на съхранение, което, на свой ред, е резултат от отсъствието на операционална обратимост...Това става непосредствено видно, когато има конфликт между възприеманата конфигурация и логиката”[173, c. 580-
587].
- Конфликтът като диагностично и формиращо приемане
Ж. Пиаже използва идеята за формиращ експеримент, с последователно конструиране на конфликти, върху основата на материали за съхранение на представите за обем. Тези представи за количество се опират на възприятието за форма (ниво на водата в съдове), от една страна, и на логиката на подаване на материала- от друга. Конфликтът на възприятията води до представите за съхранение.
- Конфликтът като механизъм на развитието
Генетичната теория на Ж. Пиаже е изградена върху представата за съществуване на два базови процеса, свързани с адаптацията и, следователно, обясняващи процеса на развитие- асимилация и акомодация.
Понятието за конфликт се основава на представата за него, като механизъм за развитие на формите на уравновесяване. Той обособява две форми на конфликта: вътрешна и външна. Вътрешната форма е базов механизъм за

възрастовата динамика на интелектуалните структури, а външната е представена като механизъм за интериоризация на размишлението (спора).
Според него, „обществото не просто въздейства върху индивида, но и непрекъснато трансформира неговите структури. Това позволява да се направи извода, че социалният живот трансформира интелекта чрез въздействието на три посредника: езикът (знаците), съдържанието на взаимодействието на субекта с обектите (интелектуалните ценности) и правилата, предписани от мисленето (колективните логически или дологически норми)” [93, c. 233].
Обобщавайки опита на съвременното генетическо направление при изучаването и разрешаването на конфликтите, може да се посочи, че [226, c. 31]:
- конфликтът се приема двуяко, и като естествен, иманентен на природата на интелекта механизъм, и като специално и технически създаваемо условие за развитие, но винаги като ядро и механизъм на развитието;
- продуктивността на конфликта за развитието на интелектуалните структури на личността не поражда съмнение, изследва се продуктивната страна на конфликтното взаимодействие;
- локализиране или търсене място на конфликта и като вътрешно, и като външно явление; тези две форми се намират в отношение на генетическо следване една след друга;
- феноменологически, конфликтът се представя като последователност на стълкновения на интелектуални действия, изградени на базата на едни или други интелектуални центрове;
- регулирането на конфликтите протича за сметка на образуването на нови интелектуални структури, включващи в себе си предишните, като своя част, т. е., за сметка на развитието на интелекта на личността.
Х. Направление „организационна психология”

Конфликтът в организационната психология се разглежда в качеството си на фактор за организационното развитие или разрушаване. Извеждат се функциите му по отношение на дейността на организациите, техните цели, задачи, персонал, взаимоотношения ръководители-подчинени.
„Конфликтът, основно, се разглежда като дисфункция, отразяваща нарушенията в дейността на организациите. Едва през последните десетилетия отчетливо се обособява тенденция, вътре в това направление, конфликтът да се разглежда не само като пречка за дейността и дисфункция, но и като симптом за възможното развитие на персонала и организацията” [226, c. 170-171].
В това направление с най-голяма тежест са изследванията, посветени на преговорите, определяне условията, стратегическите насоки, тактическите характеристики и преговорните компетентности на участниците. В последните две-три десетилетия се оформя относително самостоятелно поднаправление, насочено към въпросите и техниките на медиацията, сътрудничеството, арбитража, за мястото и ролята на модератора и консултирането.
ХІ. Направление, свързано с психологията на развитието и педагогическата психология
Традиционно, в тези две психологически науки, конфликтът се разбира като деструктивно, за осъществяването на педагогическото въздействие, явление, подлежащо на профилактика или специално отстраняващо го регулиране. През ХХІ век вече се подхожда по нов начин- конфликтът се разглежда като форма на актуализация и задържане на противоречията, необходими в психологическия механизъм за всякакво дейностно изменение, в това число и развитието на личността. Той е „специфично средство, използвано при създаване на условия за саморазвитие на човека, в ситуациите на включването му в интелектуалните системи и образователни институти (детска градина, училище, университет, система

за повишаване на квалификацията и преквалификация” [226, c. 172].
Разглежда се като атрибут на процеса на обучение и е средство за изграждане на културните форми на дейността, мисленето, въображението, общуването с връстниците и педагозите; като необходима процесуална форма за удържане на противоречията в руслото на тяхното продуктивно разрешаване.
Основните конфликти в процеса на развитието на личността в училищна възраст са: между изискванията от страна на възрастните
(родители, учители, директори, общественост) и очакванията на обучаемите от образователната система и техните моментни възможности; между възрастовите и индивидуални особености на децата. Редом с това, в образователната система са налице множество противоречия: между индивид, индивидуалност и личност; между индивида и групата; между динамиката и стереотипа на личността; между общите и индивидуално- личностни особености; между необходимостта от ръководство и контрол, от страна на възрастните, и стремежа и желанията на децата за самостоятелност и самоконтрол. Особено силно е противоречието между свободата и отговорността.
Посочените противоречия имат структурообразуващ характер за развитието на личността. Ако не намерят разрешение, те прерастват в конфликтни ситуации, кризисни моменти и конфликти, които задържат, забавят развитието на личността на младите хора.
Обобщени, постановките на авторите, разработващи въпросите, свързани с конфликта, ни насочват към следните изводи :
- Конфликтът е особено, специфично, сериозно психично състояние на смут, напрежение, неравновесие, сблъсък, съперничество, дискомфорт в отношенията на личността с групата, колектива, обкръжението, обществото. Доведен до състоянието на отделния индивид, той е, може би, онова положение, наричано от медиците “болен с неустановена диагноза”.

- Конфликтът е явление, осъществявано не между самотни отшелници,
“робинзоновци”, а между активни социални личности, групи, обществени формирования. При тях са налице сериозни връзки и взаимоотношения, които имат солидни социални основи. K. Boulding пише, че „в процеса на взаимоотношението между две отделни личности или групи може да възникне напрежение в общото им поле на съвместна работа или общуване, което да доведе да подобряване позициите на едната страна и отслабване позициите на другата. Ако напрежението между двете страни нараства, то може да доведе до конфликт” [245, c. 20-21].
- Всеки възникнал и съществуващ, вече, конфликт е на базата на противоречия и противопоставяне между участващите в него. Причините за възникването на противоречия и противопоставяне са твърде разнообразни- от чувството за накърнена лична свобода, през непризнаване на определен социален или професионален статут на индивида, до обема на материалното възнаграждение или заемането на управленски пост.
- Задължително условие за превръщането на противоречията и противопоставянето между отделните страни в конфликт е осъзнаването им. Именно това води до появата на конфликт. Веднъж създаден и съществуващ, той става публично достояние и трябва да се разреши с подходящи средства. Конфликтът много трудно отшумява от самосебе си.
- Разрешаването на конфликта е свързано с борба за надмощие, с победа на едната страна, с доминиране на нейните позиции и постановки, с компроментация на другата страна, с нейното ощетяване. Понякога, конфликтът завършва с разумен компромис, постигнат и от двете страни, с консенсус по спорните въпроси и съгласие те да бъдат решени по справедлив, удовлетворителен, и за двете страни, начин.
- Конфликтът се разглежда като феномен, случващ се с човека (групата, колектива, хората, обществото, държавата), т. е., той е такова явление,

което съществува като необходимо-неизбежен фактор в съществуването на цивилизацията и носи в себе си негативни отпечатъци.
- Конфликтът е явление, имащо линеен характер (според формалната логика), т. е., за него са характерни диадите: предпочитане-отхвърляне; победа-поражение; печалба-загуба.
Практически, всички изследователи обръщат изключително сериозно внимание на външно-феноменалните и вътрешно-незабележимите страни на конфликта, на неговите типологически особености и характеристики, свързани с мащабните сблъсъци, специфичните черти на участниците и техните интереси, цели, задачи, динамичните характеристики на конфликтите, които ги правят, често пъти, трудно разрешими и не поддаващи се на традиционните и известни до момента средства за разрешаването им.

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: