Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 10. Керълайн 1939-1940 година Затърсих дрехите си из тъмната спалня. Намерих комбинезона си и го облякох, след това напипах велуреното сако на Пол, наметнах и него и усетих хладината на копринената подплата по голите си ръце. Кой ли тропаше така по вратата? – Пол, стой там, аз ще видя кой е. Той се отпусна на сатенената ми възглавница, широката му усмивка се белееше като полумесец в тъмното, сключи ръце зад главата си. Нима това му беше смешно? Ами, ако е майка? Какво ще ѝ обяснявам? Най-красивият мъж на света в леглото ми, при това полугол... но майка си имаше ключ. А може да го е забравила. Тръгнах на пръсти по коридора. Кой си позволяваше да вдига такъв шум? Минах покрай тъмната дневна. В камината още блещукаха кехлибарени въглени. – Керълайн – чу се глас през вратата. – Трябва да те видя. Дейвид Стокуел. Пристъпих по-близо и опрях дланта си на вратата. Дейвид блъскаше така силно от другата страна, че чак дървената каса се тресеше. – Какво правиш там, Дейвид? – казах, без да отварям вратата. – Отвори. Важно е. И през десет сантиметра дъбова дървесина можех да позная, че е пил. – Не съм облечена... – Трябва да говоря с теб, Керълайн... Ще ти отнема само минутка. – Ела утре, Дейвид. – Става въпрос за майка ти. Трябва да говоря с теб, ситуацията не търпи отлагане. И друг път съм чувала неговото „не търпи отлагане“, но не можех да рискувам. Светнах лампата в коридора, отворих вратата и какво да видя: Дейвид, с разхлабена, увиснала бяла вратовръзка, облегнат на касата, Вмъкна се покрай мен във вестибюла с несигурни крачки. Увих се по-плътно в сакото на Пол, за да не се вижда, че съм почти гола. – Най-после... – каза Дейвид. – Господи, Керълайн, какво си облякла? – Как успя да се промъкнеш покрай портиера? Дейвид сложи ръце на раменете ми. – Моля те, Керълайн, не ми се сърди. О, колко приятно ухаеш. Опитах се да го избутам. – Престани, Дейвид... Какво е станало с майка ми. Той ме придърпа към себе си и ме целуна по врата. – Липсваш ми, Керълайн. Направих ужасна... – Дейвид, смърдиш. Опитах се да се отскубна, но Пол вече се беше появил зад мен, беше обул долните си шорти и беше намъкнал набързо ризата. Дори ѝ на фона на ярката светлина, Пол беше прекрасен с тази разгърдена риза и моето червило по яката. – Имаш ли нужда от помощ, Керълайн? Колкото и да беше пиян, Дейвид вдигна глава, щом чу гласа на Пол. – Кой е този – попита Дейвид, все едно беше видял призрак. – Пол Родиер, запознахте се днес в парка. – О, така ли? – Дейвид се поизправи. – Какво би казала майка ти, ако... Хванах рамото му. 10. Керълайн 93 – Трябва да си вървиш, Дейвид. Той напипа ръката ми и я стисна в своята. – Ела с мен, Кер, дори на майка ми ѝ е тъжно за теб. Е, това вече не го вярвах. След толкова години, откакто Дейвид ме запозна с нея, госпожа Стокуел все още ме наричаше „актрисата“. – За теб не съм „Кер“, Дейвид. Освен това си женен, забрави ли? „Сватбата на десетилетието“, нали така пишеше по вестниците? Дейвид погледна към Пол, като да беше забравил, че е там. – Господи, човече, облечи нещо. – Наведе се към мен, сините му ириси плуваха сред плетеница от кървави ивици. – Нали не мислиш, че този е много подходящ за теб... – Нямаш думата за живота ми, Дейвид. Отказа се от нея, когато коленичи пред всички в Клуба по бадминтон. Наистина ли трябваше да ѝ предложиш в татковия клуб? Та нали благодарение на него приеха твоя баща там. Пол тръгна обратно към спалнята. Ето сега, ако просто се върнеше в леглото, можех и да повярвам, че имам поне малко късмет. – Това място значи много за нас, спечелихме заедно на турнира за смесени двойки. Да, новината за паметния триумф на Дейвид и Сали на турнира по бадминтон беше пространно отразена в „Сън“ и дълго възпявана от Джинкс Уитни и дружките ѝ, а с Джинкс не се обичахме още от времето, когато учехме в „Чапин“. Никога не съм харесвала този клуб, дори когато татко беше жив. Та как може да се приема на сериозно клуб, в герба на който се мъдри перце за бадминтон? Пол се върна при нас във вестибюла, този път ризата му беше закопчана, а и беше обул панталона си. – Вие двамата вероятно можете да довършите този разговор някой друг път. Той наметна палтото си. – Тръгваш ли – попитах, като много се стараех да не звуча съвсем отчаяно. – Някой трябва да изпрати Дейвид, а и утре имам репетиция рано сутринта. – Той се приведе и ме целуна по бузата. Вдишах дълбоко аромата му, докато целуваше другата, а после прошепна в ухото ми: – Патладжаненото много ти отива. Пол издърпа неканения ни гост навън и го помъкна надолу по стълбите. Дейвид се съпротивляваше с целия си репертоар от псувни. За мен обаче беше наистина болезнено да гледам как Пол си тръгва. Да, честта ми остана неопетнена, но нима това беше последният ми шанс? Е, поне на вратата не беше почукала майка. Празниците и следващите дни прекарвах в компанията на Пол, може би малко по- често от разумното. Нерядко ходехме в Харлем да слушаме джаз един до друг, обвити в ореол от светлина на свещи. При него се беше настанил някакъв съквартирант от поддържащия персонал на трупата на „Улиците на Париж“, а и майка се беше върнала в Ню Йорк, така че трудно можехме да разчитаме на някакво време насаме. Гледах пиесата му седем пъти и цялата трупа, макар да се състоеше от стотина актьори, се изреди в ролите. Освен че играеше главната роля, Пол пееше и танцуваше по време на представлението, а и показваше доста впечатляващ диапазон. Изобщо имаше ли нещо, което да не умее? Плакатът на представлението гръмко възхваляваше петдесетте парижки красавици в трупата. И при този богат избор от първокласна женска компания, Пол незнайно защо предпочиташе да прекарва свободното си време с мен. Работата в Консулството стана почти непоносимо напрегната през пролетта на 1940 година и аз на практика живеех в кабинета си. Тъй като Хитлер беше нападнал Дания и |