Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 9. Херта 1940 година Фриц закъсня, а трябваше да ме посрещне на гарата във Фюрстенберг: чудесно начало на първия ми работен ден като лекар в „Равенсбрюк“. Дали щеше да ме познае? Малко се съмнявах. Когато бяхме в университета, на ръката му вечно висеше по някоя хубава студентка от сестринското училище. Гарата беше малка, в баварски стил. Имах достатъчно време да я разгледам и да се възхищавам от архитектурата ѝ, защото вече пет минути стоях на перона и чаках. Дали ще ми дават важни задачи ? Дали ще създам сериозни познанства? Като за есен беше доста топло и вълнената рокля дразнеше кожата ми. Нямах търпение да облека нещо по-леко и хладната, изгладена медицинска престилка. Фриц пристигна най-сетне с кюбелваген, тип 82. Зелен, със смъкнат гюрук, приличаше на вана за четирима, значи, това беше возилото на персонала на „Равенсбрюк“. Фриц наби спирачките и сложи ръка на облегалката на съседната седалка. – Закъсняваш – казах. – Трябва да се явя пред коменданта в десет и петнайсет. Той дойде при мен на перона и взе куфара ми. – Дори и с едно ръкостискане ли няма да ме удостоиш, Херта? Цяла година не съм те виждал. Значи, ме помнеше. Докато се возех в колата, го огледах крадешком. Все още притежаваше онази привлекателност, която всички студентки в университета бяхме забелязали. Беше висок, с винаги безупречно оформена прическа, а очите му бяха сини като на прусак. Рафинирани черти, в които личеше аристократичният му ген. Но изглеждаше уморен, с особено изразени тъмни кръгове под очите. Колко ли пък можеше да е напрегната работата в женски превъзпитателен лагер? Вятърът приятно продуха късата ми коса, докато се движехме по улица „Фриц- Ройтер“ в малкото градче Фюрстенберг, обрамчена с китни малки къщи със сламени покриви. Много стара Германия. Пейзажът беше като сцена от кутия за коледни сладки. – Понякога Химлер отсяда тук, във Фюрстенберг, когато е в града, а това се случва доста често. Той продаде на Райха земята, на която е построен лагерът. Взе за нея цяло състояние. Виждаш ли лагера, ей там, оттатък езерото Швет. Чисто нов е. Плачеш ли, Херта? – От вятъра е, удря ме право в очите – отвърнах, но не му липсваше проницателност. Трудно можех да остана безразлична, докато минавахме през Фюрстенберг. Като дете бях ходила с родителите си на риболов в едно градче, което много приличаше на това. Това е сърцето на Германия, така красива и девствена, та нали затова се борим. – Колко е часът, Фриц – попитах и се опитах да подсуша очите си. Само това ми липсваше, комендантът да ме помисли за ревла. – Не мога да си позволя да закъснея. Фриц натисна газта и повиши тон, да надвика двигателя. – Кьогел не е лош. Преди е имал магазин за сувенири в Мюнхен. Докато хвърчахме по пътя край езерото към лагера, зад нас се носеше облак прах. Щом минахме завоя, се обърнах назад, за да видя красивия силует на Фюрстенберг с високата островърха кула на църквата. 82 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Тук ще имаш възможност за избор сред колегите – каза Фриц. – Доктор Розентал обича блондинки. – Аз не съм блондинка – отвърнах, но се радвах, че мисли така. Докато се возех с Фриц, настроението ми значително се подобри, вече с нетърпение очаквах да се впусна в това ново приключение. – Щом казваш... и все пак тук приличните, чисти германки са рядкост. На всички вече им е дошло до гуша от славянки. – Един мъж ако няма сифилис, не ми го хвали. – Е, правим каквото можем, за да решим демографския проблем – каза усмихнат Фриц. – Така ли ухажваш момичетата? Той извърна глава към мен, огледа ме, но погледът му се задържа малко по-дълго, отколкото приличието позволяваше, пролича си, че има доста освободени разбирания. Какъв късмет! Та аз бях една от малкото жени лекарки по времето на Хитлер. Това ме поставяше в съвсем друга категория. Фриц Фишер едва ли би флиртувал така с обикновена Hausfrau от Дюселдорф. Може отново да си пусна дълга коса. Сигурно ще е особено впечатлен, когато се утвърдя като добър лекар тук. Профучахме покрай група мършави жени, облечени в раирани роби, мускулите им бяха в последния стадий на атрофията, мъчеха се да движат огромен валяк, натискаха водача му с цялата си тежест като болни волове. Надзирателка в сива вълнена униформа едва удържаше разярена елзаска овчарка. Фриц помаха за поздрав на надзирателката, а тя се намръщи в отговор. – Тук всички ме обичат – каза Фриц. – Личи си – отвърнах. Спряхме сред облак прахоляк в края на пътя до тухлената административна сграда, първата постройка на лагера, която посрещаше новодошлите. Слязох от колата, изтупах прахта от роклята си и се огледах наоколо. Първото ми впечатление беше, че мястото е подредено и устроено с вкус. Тучна зелена ливада, червени цветя покрай основите на сградата. Отляво, на висок насип, от който се виждаше целият лагер, се издигаха четирите жилищни постройки за персонала в патриотичния немски стил Heimatschutz, с колони от камък и тераси, облицовани с дървесина. Тази комбинация от нордическата и германската архитектура беше истинска радост за окото. Мястото беше безупречно по отношение на качеството, дори няма да е пресилено да го нарека „първокласно“. – Там на хълма е къщата на коменданта, от нея се вижда целият лагер – каза Фриц. Ако зад административната сграда не се виждаше високата каменна стена с бодлива тел, бих помислила, че съм в санаториум, а не в лагер за превъзпитаване на затворници. Бях решила непременно да харесам комендант Кьогел. Хората с висши длъжности винаги усещаха, когато някой от подчинените им не ги харесва, а това можеше да е фатално за кариерата. Зад портите на лагера, точно до пътеката, имаше огромна клетка с маймуни, папагали, разни екзотични птици – единственото нещо, което не се вписваше в обкръжението. Да, наистина, животните помагаха за намаляване на стреса, но за какво беше цялата тази менажерия. – Иконома ли чакаш, Херта? – Фриц ме викаше от вратата. Една секретарка ме поведе нагоре по покритите с паркет подове към кабинета на Кьогел. Той седеше зад бюрото си под голямо правоъгълно огледало, което отразяваше растение с човешки бой в саксия в ъгъла. Трудно беше да не се поддам на страхопочитанието, което кабинетът му внушаваше. Беше застлан от край до край с 9. Херта 83 килим, завесите изглеждаха скъпи, а от тавана висеше полилей. Той имаше дори лична порцеланова мивка. Изведнъж ми се прииска да си бях лъснала обувките. Кьогел се изправи, поздравихме се с германското приветствие. – Закъснявате, доктор Оберхойзер. Черният дървен часовник на стената удари и половина. От сводестите вратички изскочиха танцуващи кукли в баварски национални носии и затанцуваха под звуците на „Веселият скиталец“ 38 , отбелязваха постижението на моята мудност. – Доктор Фишер... – Винаги ли обвинявате другите за грешките си? – Съжалявам, че закъснях, Herr комендант. Той скръсти ръце на гърдите си. – Как пътувахте? Беше доста закръглен, нещо, което обикновено не харесвам, но се насилих да се усмихна. Гледката от прозореца на Кьогел, на втория етаж, обхващаше целия лагер заедно с двора, където жените затворнички се бяха строили за проверка по пет в редица. Път, покрит с черна сгурия, разсичаше двора надве, а перпендикулярно на пътя се издигаха бараките на затворничките, подредени като по конец, докъдето стигаше погледът. И, о, липови фиданки, които в германския фолклор възпяваха като дърво на влюбените, бяха засадени на равни разстояния една от друга покрай пътя... каква прекрасна гледка! – Пътувах комфортно, Herr комендант – опитвах се да се отърва от рейнландския си акцент. – Благодаря за билета за първа класа. – Нима удобствата са важни за вас? – попита Кьогел. Комендантът беше суров човек, с дебели, къси крака и явно в доста неприятно настроение. Вероятно едни от причините да е толкова кисел бяха кафявата униформена риза и вратовръзката, така стегнати на врата му, че мастната тъкан беше изскочила над яката като месест шал. От триенето се бяха образували многобройни брадавици, които висяха безжизнено над ръба на яката. На гърдите му се мъдреше цял ред медали. Е, поне беше патриот. – Всъщност, не, Herr комендант, аз просто... – Опасявам се, че е станала грешка – каза и махна с ръка. – Всъщност не можем да ви вземем тук. – Но аз получих писмо от Берлин. – Бихте били единствената жена лекар тук. Това може да представлява проблем. – Не мислех, че... – Това тук е трудов лагер, докторе. Няма изискани салони за красота, нито почивки за кафе. А как ще се чувстват мъжете, когато се храните в столовата за персонала? Една жена сред толкова много мъже е проклятие. Усещах, че с всяка негова дума заплатата ми отлита все по-надалече и по-надалече. Дали Фриц щеше да ме откара до гарата, за да хвана следващия влак за Берлин? Пак щеше да се наложи мама да работи цял ден. – Свикнала съм да живея скромно, Herr комендант. – Отпуснах свитите си на юмруци ръце и видях, че ноктите ми са били впити в дланите и сега там се мъдреха червени усмивчици и сякаш ми се хилеха. Заслужих си го. Кога ли щях да се науча да не се перча 38 Изтегляне 2.11 Mb. Сподели с приятели:
|