Мама и смисълът на живота

– Защо?
– Защото тя крещи: „Нямам никакви проблеми. Но ти ми разкажи за своите“.
– И преди е ставало дума за тези твои чувства. Днес обаче те са изненадващо силни. На какво се дължи това? А и сънят, защо се появи точно сега?
– Бях ти споменала, че ще се виждам с Ерик. Вчера вечеряхме заедно.
– И какво стана? – попитах, тъй като тя отново беше потънала в едно от лазещите по нервите ми мълчания, което подсказваше, че би трябвало сам да се досетя за връзката между
Ерик и съня.
До този момент само веднъж беше ставало дума за този мъж. Ирен ми беше казала, че са се запознали на някаква лекция за преодоляване на скръбта – съпругата му била починала преди десет години.
– И той е на същото мнение като мен. Според него ти абсолютно грешиш, че ще преодолея смъртта на Джак. Такова нещо не се преодолява. Никога не се забравя. Ерик се е оженил отново, има петгодишна дъщеря, но раната продължава да кърви. Всеки ден разговаря с мъртвата си съпруга. Той ме разбира. Вече съм напълно сигурна, че само хора, които са го изпитали на гърба си, могат да го разберат. На този свят има едно невидимо тайно общество…
– Невидимо общество ли? – възкликнах аз.
– Общество от хора, които знаят какво е. Тези, които са надживели някой близък. Ти през цялото време ме караш да се отдръпна от Джак, да му обърна гръб и да застана с лице към живота, да си намеря нова любов, а това е напълно погрешно. И тази грешка, допускана от всички като теб, е продиктувана единствено от самодоволство, тъй като не сте се сблъсквали със смъртта на любими хора.
– Искаш да кажеш, че само човек, който също е изгубил някой близък, може да помогне за преодоляване на скръбта?
– Само човек, който го е изпитал на гърба си.
– Тези глупости ги слушам, откакто изобщо се захванах с психоанализа! – избухнах аз. –
Само алкохолици ли могат да помогнат на алкохолици? Само наркомани ли могат да помогнат на наркомани? Да не би да трябва да си с хранително разстройство, за да провеждаш терапия на анорексици? Или да си с депресия или мания, за да лекуваш биполярно афективно разстройство? Да си шизофреник, за да лекуваш шизофрения?
Ирен умееше да ме настъпва по мазола. Имаше невероятен нюх да открива и зачеква точно тези въпроси, които ме караха да губя самообладание.
– А, не, този номер няма да мине! – извика тя. – Бях капитан на отбора по дебати в
„Радклиф“ и много добре познавам тази стратегия reductio ad absurdum!
4
Само че тя няма да ти помогне. Признай си: има истина в това, което казвам.
– Не, не съм съгласен. Забравяш за обучението на терапевтите! Точно това е целта му: да развие чувствителността и състраданието, да те научи да навлизаш в чуждия свят, да изпитваш това, което изпитва пациентът.
Бях ядосан. Но се бях научил да не се сдържам. Работехме много по-добре, когато давах воля на емоциите си. Понякога Ирен идваше в кабинета ми толкова потисната, че не ѝ се

говореше. Ала счепкахме ли се за нещо, веднага се оживяваше. Знаех, че в случая поемам ролята на Джак. Единствено той беше дръзвал да ѝ се противопоставя. Студенината ѝ
плашеше другите (специализантите в хирургията я наричаха зад гърба ѝ „кралицата“), само
Джак не ѝ отстъпвал. Беше ми казала, че той не си правел труда да прикрива чувствата си,
често ѝ обръщал гръб и излизал от стаята с думите: „Нямам време за глупости“.
Ядосвах се не само на упорството ѝ, че единствено загубили близък човек могат да помогнат на скърбящите, а и на Ерик, който укрепваше мнението ѝ, че мъката не отминава. С
Ирен постоянно спорехме за това. Аз заемах здравомислещата, отдавна утвърдена позиция,
че целта на траура е постепенното откъсване от починалия и обръщането към другите.
Фройд първи излага този възглед в „Траурът и меланхолията“, а впоследствие той е потвърден от множество клинични наблюдения и емпирични изследвания.
В моето изследване, което бях завършил непосредствено преди да поема Ирен, абсолютно всички участници постепенно загърбваха починалия си съпруг и насочваха вниманието си към някакво друго занимание или към друг човек. И това се отнасяше дори и за тези, които се бяха радвали на щастливи бракове. Всъщност ние даже установихме, че много от овдовелите с щастливи бракове преминават през процеса на скърбене и откъсване от покойния по-лесно от хората с раздирани от конфликти бракове. (Обяснението на този парадокс според мен се крие в съжалението: тези, отдали живота си на неподходящ брачен партньор, преодоляваха скръбта по-трудно, тъй като жалееха и за самите себе си, за изгубените си години.) Бракът на Ирен беше щастлив, изпълнен с обич и подкрепа, и затова в началото бях очаквал относително неусложнен период на траур.
Ирен обаче приемаше изключително критично повечето традиционни схващания за скръбта. Щом заговорех за откъсване от покойния, тя избухваше и пренебрежително отхвърляше резултатите от изследването ми.
– Ние, опечалените, сме се научили да даваме отговорите, които изследователите искат да чуят. Отдавна сме установили, че светът предпочита да се възстановим бързо и че губи търпение с тези, които не желаят да забравят покойниците си.
Тя категорично се противопоставяше на предложенията ми да загърби Джак: две години след смъртта му личните му вещи все още си бяха в чекмеджетата на скрина, в цялата къща беше пълно с негови снимки, любимите му списания и книги си седяха по местата, Ирен провеждаше с него дълги разговори всеки ден. Притеснявах се, че срещите ѝ с Ерик може да се отразят неблагоприятно на терапията, тъй като очевидно подсилваха убеждението ѝ, че греша. Сега щеше да е още по-трудно да я убедя, че накрая все пак ще преодолее мъката си.
Що се отнася до глупавата ѝ вяра в невидимо тайно общество на опечалените, в което всички били на едно мнение с нея, това беше просто поредната ѝ ирационална заблуда. Не си струваше да се занимавам с нея.
Но както винаги, някои от думите ѝ попаднаха право в целта. Един анекдот разказва за швейцарския скулптор Алберто Джакомети, който веднъж си счупил крака и докато лежал на улицата в очакване да пристигне линейката, възкликнал: „Най-сетне! Най-сетне и на мен да ми се случи нещо!“. И аз много добре го разбирах. Ирен беше напълно права. От трийсет години преподавах в Станфорд и живеех в една и съща къща, гледах как децата ми отиват в едни и същи училища, нито веднъж не се бях сблъсквал с грубата страна на живота. Никой от

близките ми не бе починал изненадващо и преждевременно, майка ми и баща ми си отидоха на преклонна възраст, той на седемдесет, тя на деветдесет и няколко. Сестра ми, седем години по-голяма от мен, беше жива и здрава. Не бях губил близки приятели и четирите ми деца живееха наблизо и бяха добре.
Един такъв лек, безоблачен живот може да се превърне в слабо място за всеки мислител,
прегърнал възгледите на екзистенциализма. Много пъти съм копнял да си подам носа от университетската кула от слонова кост и да изпитам на гърба си тегобите на реалността.
Дълги години си представях как ще си взема една година отпуск и ще работя като шофьор на линейка в Детройт, помощник-готвач в Бауъри или ще приготвям сандвичи в някоя закусвалня в Манхатън. Но така и не го направих, не можех да устоя на омайващите песни на сирените, примамващи ме с апартамент на колега във Венеция или стипендия за престой в
Беладжо край Лаго ди Комо. Не се бях разделял с жена ми и дори не се бях сблъсквал със самотата, позната на всеки, живял самостоятелно след студентските си години. Със съпругата ми Мерилин се запознах на петнайсет и на мига реших, че тя е жената за мен.
(Дори се обзаложих с най-добрия ми приятел за 50 долара, че ще се оженя за нея, и осем години по-късно прибрах печалбата си.) Бракът ни невинаги е бил спокоен – добре, че ги имаше тези бури и избухвания – но през целия ми живот Мерилин винаги е била до мен и ми е била верен приятел.
Понякога тайно завиждах на пациентите си, които, застанали на ръба, намираха кураж да променят радикално живота си, да се преместят другаде, да напуснат работа, да сменят професията си, да се разведат, да започнат отначало. Притеснявах се, че развивам воайорски наклонности, и се питах дали тайно не окуражавам пациентите си да се хвърлят в дълбокото само защото на мен ми се иска да го направя.
Всичко това го споделих с Ирен. Нищо не скрих. Съгласих се, че е права за живота ми „като от книга“, но само до известна степен.
– Грешиш, че не знам какво представлява трагедията. Правя всичко по силите си да я усетя.
Не спирам да мисля за смъртта. Когато съм с теб, често си представям какво ще ми е, ако жена ми е безнадеждно болна, и всеки път ме изпълва неописуема тъга. Съзнавам, че вече съм пътник, че съм на съвсем друг етап от живота. Пенсионирането от университета е невъзвратима стъпка. Знаците на остаряването – скъсаната колянна връзка, отслабналото зрение, болките в гърба, натрупването на плака в мозъка, посивялата коса и брада, сънищата ми за смъртта – ясно показват, че наближавам края.
В продължение на десет години работих с умиращи от рак, Ирен, с надеждата, че те ще ме сближат с трагичната същност на живота. Така и стана и три години ходих на терапия при
Роло Мей, чиято книга „Съществуването“ ми оказа голямо влияние в обучението ми като психиатър. Тази терапия беше изключителна, не може да се сравнява с нищо друго и благодарение на нея се гмурнах дълбоко в изучаването на смъртта.
Ирен кимна. Много добре познавах този жест, характерната съвкупност от движения: рязко накланяне на брадичката, последвано от две-три по-леки люшвания, нейната телесна морзова азбука, която показваше, че отговорът ми може да се приеме за задоволителен. Бях издържал изпитанието, поне на този етап.
Аз обаче не бях приключил със съня.

– Ирен, струва ми се, че в съня ти се крие по-дълбок смисъл. – Погледнах бележките си (по време на сеансите си водя бележки единствено за сънищата, тъй като заради тяхната нетрайност пациентите често ги изкривяват или забравят) и прочетох на глас първите няколко изречения: – „Седя в това кресло, в твоя кабинет. Само че между нас има някаква стена, ти си зад нея и не те виждам“. – След това вдигнах глава. – Последното изречение привлече вниманието ми. В съня ти не можеш да ме видиш. А това, което обсъждаме днес цял ден, е точно обратното: че аз не мога да те видя. Ще си позволя да ти задам един страничен въпрос. Преди малко, когато заговорих, че остарявам, споменах за операцията на коляното, за отслабващото зрение…
– Да, да, слушах те внимателно – прекъсна ме Ирен, пришпорвайки ме да премина направо към въпроса.
– Да, слушаше ме, но както обикновено, щом стане дума за моето здравословно състояние,
ти се отнасяш някъде. След операцията на очите, когато си личеше, че не съм добре, и носех слънчеви очила, ти нито ме попита как е минала, нито как съм.
– Не ми трябва да знам как си. Аз съм пациентът, не ти.
– Не, не става дума за това, не е просто липса на интерес или разграничаване на ролите пациент – лекар. Ти нарочно ме избягваш. Не си позволяваш да научиш нищо за мен. Особено ако то подронва по някакъв начин авторитета ми или показва слабостта ми. В самото начало ти казах, че заради предишните ни срещи и заради общите ни приятели Ърл и Емили не мога да се скрия от теб. Но въпреки това ти нито веднъж не прояви интерес да научиш нещо повече за мен. Не ти ли се струва странно?
– Когато започнах да идвам при теб, не можех да поема риска отново да изгубя някой близък. Просто нямаше да го преживея. Затова имах само две възможности…
Ирен замълча, често го правеше, сякаш се подразбираше, че аз мога да се досетя за какво си мисли. Не исках да я притискам, но в случая беше най-добре да кова желязото, докато е горещо.
– И какви бяха тези възможности?
– Да не позволя да придобиеш някакво значение за мен, само че това нямаше как да стане.
Или да не гледам на теб като на реален човек със своя история.
– Със своя история ли?
– Да, история, с начало и край. Искам да си извън времето.
– Днес, както обикновено, влезе в кабинета и направо се настани на стола, без да ме поглеждаш. Винаги избягваш погледите ми. Това ли имаш предвид под „извън времето“?
Тя кимна.
– Ако те гледам, ще станеш истински.
– А истинските хора умират.
– Именно.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: