Мама и смисълът на живота

* * *
На следващия ден изписаха Магнолия; случайно я видях в коридора на болницата пред гишето на аптеката. Като се изключеха дантелената шапчица, плетена на една кука, и синята бродирана покривка (подаръкът от Роса) върху краката ѝ, приличаше на съвсем обикновена стара жена – уморена, болнава, не се отличаваше от сивите хора на опашката пред и зад нея.
Кимнах ѝ, тя не ме видя и аз отминах. После обаче размислих и се върнах да я потърся. Все още беше пред аптеката, прибираше лекарствата си в избеляла платнена пепитена торбичка.
След това се насочи с инвалидната количка към изхода, там спря, отвори чантата си, извади кърпичка, свали позлатените си очила и внимателно изтри стичащите се по страните ѝ
сълзи. Приближих се към нея.
– Здравей, Магнолия. Помниш ли ме?
– Гласът ти ми е познат – отвърна тя, слагайки очилата си. – Чакай само да те огледам. –
Взря се в мен, премига няколко пъти и се усмихна топло. – А, доктор Ялом, как да не ви помня. Много се радвам, че се спряхте. Исках да си поговоря с вас, насаме, ако е възможно.
Посочи един стол в края на коридора.
– Ей там може да поседнете, пък аз си вървя със стола, нали? Ще ме закарате ли?
Преместихме се, аз седнах и Магнолия рече:
– Не ми забелязвайте, от сутринта не мога да спра да плача.
Мъчейки се да заглуша нарастващия страх, че вчерашната среща на групата ѝ е повлияла негативно, попитах нежно:
– Магнолия, това има ли нещо общо с вчерашната група?
– С групата ли? – Тя ме погледна смаяно. – Ама аз нали ви рекох вчера, докторе. Днес се навършва година от смъртта на мама.
– А, да. Извинявай, понякога изключвам. Явно ми идва нанагорно на моменти. – С
облекчение минах на професионална вълна. – Липсва ти много, нали?
– О, да. Роса вчера спомена, че като бях малка, мама си тръгна. Петнайсет години не се прибра и накрая просто цъфна един ден на вратата.
– Но след като се е върнала, се е погрижила за теб, нали? Дала ти е майчинска утеха?
– Майката си е майка. Само една майчица си има човек. Но тя не се грижи много за мен,
по-скоро беше обратното, мама беше на деветдесет, когато почина. Не, работата не е в утехата, въпросът беше, че е до мен. Не знам… може би тя означаваше нещо, от което имах нужда. Знаете как е.
– Знам, Магнолия, знам. Чудесно те разбирам.
– Не е редно да говоря така, докторе, ама си мисля, че вие сте същият като мен, и на вас ви е мъчно за майка ви. И докторите имат нужда от майка си, също както майките се нуждаят от своите майки.
– Права си, Магнолия. Имаш силно развито шесто чувство, както каза Роса. За какво искаше да говориш с мен?
– Ами то вече стана дума, че ви липсва майка ви. Това беше едното. А другото е за групата вчера. Исках да ви благодаря. Много ми помогна.

– Кое точно ти помогна?
– Стана ми ясна една важна работа. Разбрах, че вече съм приключила с отглеждането на деца. Край, приключила съм завинаги…
Тя замълча, погледът ѝ се отнесе настрани, към дъното на коридора.
Важна работа? Завинаги? Изненадващите думи на Магнолия ме заинтригуваха. Понечих да я разпитам, но за мое разочарование, тя ме прекъсна:
– А, вижте, Клаудия идва да ме вземе.
Клаудия избута количката на Магнолия навън, където чакаше микробус да я закара до приюта. Последвах я и се спрях на тротоара, гледах как вдигат количката по рампата.
– Довиждане, доктор Ялом – помаха ми тя. – Останете си със здраве.
Странно, мислех си, докато микробусът потегляше, макар да бях посветил живота си на разгадаването на чуждите светове, до появата на Магнолия не бях осъзнавал напълно, че тези, които превръщаме в мит, са също подвластни на митовете. И те се поддават на отчаянието, жалеят за смъртта на майките си, търсят възвишеното, бунтуват се срещу живота и понякога чак когато вече не издържат, престават да се раздават.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: