Мама и смисълът на живота

отминалите леки дни на терапия на нехоспитализирани пациенти.
Представете си група от нехоспитализирани пациенти: хармонична среща на мотивирани,
отворени за сътрудничество хора; тиха, уютна стая; не те прекъсват сестри, дошли да отведат някого на преглед или за вземане на изследвания; няма самоубийци с превързани китки;
никой не отказва да говори; и най-важното: едни и същи пациенти и терапевти в продължение на седмици и месеци. Какъв лукс! Рай за всеки терапевт. Групата с пациенти в болницата нямаше нищо общо с тази картина, тя беше истински кошмар – постоянни промени в състава; чести неуравновесени изблици; противопоставящи се на терапевта манипулативни пациенти; хора, угаснали след двайсет години депресия или шизофрения,
чието състояние не може да се подобри; осезаемо отчаяние в стаята.
Ала най-страшният бич, най-голямото препятствие в работата ми беше бюрокрацията на болничната администрация и на застрахователните компании. Всеки божи ден в отделението връхлитаха проверяващи от здравните каси, ровичкаха в документите и заповядваха изписването на някой объркан и отчаян пациент, бил в що-годе нормално състояние предишния ден, стига в картона му да не е изрично отбелязано от лекаря, че е опасен или има склонност към самоубийство.
Дали наистина преди, не толкова отдавна, грижата за пациента беше на първо място? Дали наистина е съществувал онзи период, в който лекарите приемаха болните и ги държаха в лечебното заведение, докато не се оправят? Или само съм го сънувал? Вече почти не отварям дума за това, не искам да си навлека насмешката на студентите с приказките си за онзи златен век, когато работата на администрацията беше да помага на лекарите да помагат на пациентите.
Бюрократичните парадокси ме докарваха до полуда. Да вземем за пример Джон, мъж на средна възраст с параноя и леко забавено умствено развитие. Веднъж бил нападнат в приют за бездомни и оттогава избягваше тези заведения, предпочиташе да спи на улицата. Джон обаче знаеше вълшебните думи, които можеха да отворят вратите на болниците, и щом застудеше и завалеше дъжд, обикновено към полунощ, раздираше с бръснач китките си пред
„Бърза помощ“ и заплашваше, че ще си среже вените, ако не му бъде намерено сигурно място да прекара нощта. И тъй като никоя държавна институция не разполага с възможността да му даде ей така двайсет долара да си наеме стая, а дежурният в „Бърза помощ“ няма как да бъде сигурен – както от медицинска, така и от юридическа гледна точка – дали Джон наистина няма да посегне на живота си, ако бъде закаран в приют, той често спеше в болнична стая за
700 долара благодарение на абсурдната и нехуманна здравноосигурителна система.
Днешната практика за кратковременно настаняване в болница може да е ефективна само при наличието на адекватна програма за грижи за изписаните пациенти. Въпреки това през
1972 година губернаторът Роналд Рейгън с един смел, смайващ ход прати в небитието психическите заболявания в Калифорния, като не само затвори големите държавни психиатрични заведения, но и закри повечето програми за последваща грижа. В резултат на това болничният персонал беше принуден ден след ден да лекува пациенти и след това да ги изпраща обратно в същата вредна обстановка, докарала ги до болничното легло. Все едно да вливаш кръв на ранени войници и после да ги закараш обратно в окопите. Представете си какво е да си скъсваш задника от работа – прегледи, визитации, срещи с гостуващи

психиатри, заседания, обучение на специализанти, попълване на картони, ежедневни терапии – и през цялото време да осъзнаваш, че след няколко дни ще си принуден да върнеш пациентите си в зловредната среда, която ги е изплюла при теб. Обратно в семейството на агресивни алкохолици. Обратно при гневни съпрузи, отдавна изчерпали любовта и търпението си. Обратно в пълните с парцали колички на улицата. Обратно при пощурелите по кокаина приятели и безжалостните дилъри, които те причакват пред вратите на болницата.
Въпрос: Как лекарите запазват разсъдъка си в тази ситуация? Отговор: Като се научат на лицемерие.
Ето в това влагах времето си. Първо се научих да потискам състраданието – искрата, която ме беше отвела до лекарското призвание. След това овладях каноните на професионалното оцеляване: не се замесвай, не позволявай на пациентите да придобият твърде голямо значение. Помни, че утре тях няма да ги има. Не се занимавай с въпроса какво ще правят,
след като бъдат изписани. Не забравяй, че красотата е в малкото, не се обричай на провал.
Ако пациентите в груповата терапия усвоят, че говоренето помага, че близостта с другите е нещо хубаво, че са потребни на събратята си – и това е достатъчно.
Постепенно, след няколко тежки месеца, през които всеки ден в групата се появяваха нови лица, а други си отиваха, му хванах цаката и разработих метод как да извличам най-доброто от тази разпокъсана терапия. Най-радикалната стъпка беше промяната на времевата рамка.
Въпрос: Каква е продължителността на груповата терапия в психиатрично отделение?
Отговор: Една среща.
Групите с нехоспитализирани пациенти изкарват месеци, дори години; на някои проблеми им е нужно време, за да се проявят, да бъдат разпознати и да им се повлияе. В дългосрочната терапия има достатъчно време да се извърши „пробив“, да се изследват проблемите всестранно и терапевтът многократно да се изправя срещу тях (затова и на шега често я наричат „циклотерапия“). В групите в психиатричните отделения обаче няма стабилност,
няма време за завръщане към дадена тема, тъй като списъкът с участниците постоянно се променя. През петте години в отделението рядко се изправях пред едни и същи лица в две последователни срещи, а в три – никога! Много от пациентите, да не кажа повечето, виждах само веднъж, появяваха се един-единствен път и на следващия ден ги изписваха. Принудих се да прегърна утилитаризма на Джон Стюарт Мил и в еднократните срещи на групата се стремях да упражня най-благотворно въздействие върху най-голям брой хора.
Не се отказах от задачата си, обречена на неефективност от независещи от мен обстоятелства, навярно само защото превърнах груповата терапия в произведение на изкуството. Смятах терапевтичните ни сеанси за прекрасни, красиви, артистични. Още от малък бях установил, че не мога да пея, танцувам, рисувам и свиря, и се бях отказал да диря артистични изяви. Но когато се захванах с дирижирането на груповите сеанси, промених мнението си. Може би все пак имах някакъв талант, навярно беше въпрос единствено да намеря своето поле. На пациентите им допадаха нашите срещи, времето минаваше неусетно,
радвахме се на затрогващи, вълнуващи мигове. Преподавах на други наученото. Впечатлявах студентите, дошли на наблюдение. Четях лекции, написах книга.
Ала след няколко години ме обори досада. Имах чувството, че всичко се повтаря. В рамките

на една среща човек може да постигне много малко. Все едно бях обречен да позная само първите няколко минути от един навярно безкрайно интересен разговор. Копнеех за повече.
Исках да се гмурна в дълбокото, да съм от по-голямо значение за живота на пациентите си.
Затова се отказах от терапевтичните групи с хоспитализирани пациенти и се отдадох на други форми на терапия. Но веднъж на три месеца, с постъпването на нови специализанти,
напусках кабинета си в университета, качвах се на колелото и въртях педалите до отделението, за да им покажа как се провежда терапията.
Ето тази причина ме беше довела в болницата днес. Макар да не ми беше до това. Все още не се бях възстановил напълно. Не бяха минали и три седмици от смъртта на майка ми и това неминуемо щеше да се отрази на начина, по който ще протече срещата на групата.

* * *
Още от прага забелязах озарените от младежко нетърпение лица на тримата нови специализанти. Както винаги, зарадвах се на студентите си и най-голямото ми желание беше да им дам нещо от себе си, да им предложа не само една хубава демонстрация, а и всеотдайността и подкрепата, която бях получил от своите преподаватели навремето. Но щом се огледах, ентусиазмът ми се изпари. Не, не защото разпръснатите тук-там медицински пособия – стойки за системи, катетри, екрани за ЕКГ, инвалидни колички – ми напомняха,
че отделението е специализирано за пациенти с тежки душевни заболявания, които твърде трудно се повлияват на провежданата от мен терапия. Не, проблемът беше във вида на самите пациенти.
Бяха петима, седяха в редица един до друг. Сутринта старшата сестра ме беше запознала накратко със заболяванията им по телефона. Най-отпред, в инвалидна количка, беше
Мартин, възрастен мъж с тежка форма на мускулна атрофия. През гърдите му минаваха ремъци, за да го държат изправен, краката му бяха наметнати с чаршаф, под който надничаха глезените му – тънки клечици, покрити с потъмняла груба кожа. Едната му ръка беше бинтована и обездвижена, явно беше правил опит да си пререже вените. (Впоследствие разбрах, че умореният му озлобен син, грижил се за него тринайсет години, след опита за самоубийство отбелязал: „И това не успя да направиш като хората“.)
До Мартин, също в инвалидна количка, седеше Дороти. Тя беше парализирана от кръста надолу от година, след като скочила от прозореца на третия етаж с надеждата да сложи край на живота си. Дороти беше изпаднала в депресивен ступор и почти не можеше да повдигне глава.
След нея се нареждаха Роса и Карол, две млади анорексички на системи, с които лекарите ги захранваха венозно, тъй като заради постоянното гладуване кръвната им картина не беше наред, а теглото им беше в критични стойности. Видът на Карол ме смути: тя беше невероятно красиво момиче, с правилни, ангелски черти, но без никаква плът под кожата. В
един миг ми се струваше, че виждам пред себе си смайващо красиво дете, а в следващия –
ухилен череп.
Последна беше Магнолия, запусната пълна негърка към седемдесетте с парализа на долните крайници, която оставаше загадка за лекарите. Тя носеше очила с широки позлатени рамки, облепени тук-там с тиксо, в косата ѝ беше закрепена малка, изящна дантелена шапчица, плетена на една кука. Направи ми впечатление как задържа погледа ми с нежните си кафяви очи и със сдържаното достойнство в мекия си южняшки говор.
– Драго ми е да се запознаем, докторе – рече тя. – Чувала съм все хубави работи за вас.
Сестрите ми бяха казали, че Магнолия, която сега седеше спокойно и търпеливо в инвалидния стол, често изпадала във възбудено състояние и се разчесвала до кръв, тъй като била убедена, че по кожата ѝ пълзят някакви буболечки.
Първата ми работа беше да подредя пациентите в кръг, като помолих специализантите да седнат зад тях, извън зрителното им поле. После, както обикновено, набързо обясних същността на груповата терапия. Представих се, предложих да си говорим на „ти“ и казах, че ще бъда на разположение през следващите четири дни.

– След това терапията ще поемат двама от специализантите – посочих ги и съобщих имената им. – Целта на групата е да ви помогне да научите повече за отношенията си с другите.
Плъзнах поглед по опустошените човешки същества пред мен – съсухрените крайници на
Мартин, застиналото като смъртна маска лице на Карол, банките на системите, захранващи
Роса и Карол с животоспасяващи вещества, които момичетата отказваха да приемат през устата, торбичката, в която се процеждаше урина от парализирания пикочен мехур на
Дороти, парализираните крака на Магнолия – и думите ми се сториха глупави и дребнави.
Тези хора се нуждаеха от толкова много, че предлаганата от мен помощ за подобряване на взаимоотношенията звучеше направо жалко. Ала нима имаше смисъл да се преструвам, че групите могат да постигнат повече? Не забравяй веруюто си, напомнях си постоянно:
красотата е в малкото. Малки цели, малки успехи.
Наричах групата „целеполагаща“, тъй като в началото на срещата молех участниците да си определят цел, да назоват черта от характера си, която биха желали да променят. По-добри резултати се постигаха, ако поставените цели се ограничаваха до уменията за общуване,
особено до нещо, по което можеше да се работи непосредствено в рамките на групата.
Пациентите, озовали се в болница заради по-тежки проблеми, се озадачаваха от съсредоточаването върху взаимоотношенията и не разбираха смисъла от формулирането на подобна цел. Аз винаги им отговарях по един и същи начин:
– Знам, че не сте в болница заради тези проблеми, но опитът ми показва, че всеки,
сблъскал се с голямо психологическо страдание, би имал полза от подобряване на взаимоотношенията си с другите. В случая важното е, че най-добре можем да оползотворим срещите си, като се фокусираме върху взаимоотношенията, тъй като точно в това е силата на груповата терапия.
Формулирането на подходящи цели е трудна задача, повечето пациенти не се справяха дори след няколко срещи. Аз обаче им повтарях да не се притесняват и че съм тук, за да им помогна. Въпреки това процесът отнемаше около половината от времето. През останалата половина се стараех да обърна внимание на колкото се може повече от поставените цели.
Разделителната линия между поставянето и постигането на целите невинаги е ясна. За някои пациенти поставянето на целта беше същинската терапия. Да се научиш да разпознаваш проблема и да търсиш помощ, беше достатъчна терапия за мнозина, предвид краткото време,
с което разполагахме.
Започнаха Роса и Карол, анорексичките. Карол заяви, че няма проблеми и не желае да подобрява взаимоотношенията си.
– Напротив – натърти тя, – всъщност бих искала да не общувам чак толкова много с другите.
Отбелязах, че не познавам човек, който да не желае да промени поне едно нещо в себе си, и тя неохотно сподели, че я е страх от гнева на другите, особено от гнева на родителите ѝ,
които се мъчели да я накарат да се храни насила. И затова, макар и с половин уста,
формулира целта си така:
– Ще се старая по време на срещата да бъда по-самоуверена и да отстоявам мнението си.
Роса също не желаеше да подобри взаимоотношенията си; и тя предпочиташе да стои

настрани от хората. Не вярвала на никого.
– Другите не ме разбират и все се мъчат да ме променят – заяви тя.
– Навярно ще е от полза – предположих, свеждайки думите ѝ до непосредственото измерение на случващото се в момента, – ако бъдеш разбрана от днешните участници в групата, не мислиш ли?
– Може – отвърна тя, но ме предупреди, че ѝ било трудно да говори пред хора. – Винаги съм имала чувството, че другите са нещо повече от мен, че са по-важни.
Дороти седеше със сведена глава, за да не поглежда околните, по брадичката ѝ се процеждаше слюнка. Говореше с отчаян шепот и не ми предложи нищо. Била твърде потисната, за да вземе участие, сестрите ѝ били казали, че е достатъчно само да слуша.
Дадох си сметка, че у нея няма материал за работа, и се обърнах към последните двама пациенти.
– На нищо вече не се надявам – рече Мартин. Тялото му неумолимо чезнело; съпругата му и старите му приятели били мъртви; от години не бил говорил със сродна душа; на сина му му било писнало да се грижи за него. – Докторе, имате си по-важни задължения. Не си губете времето с мен. Няма защо да се лъжем, на мен не може да ми се помогне. Навремето бях добър моряк. Какво ли не правех на лодката. Да ме бяхте видели как се катеря по мачтата.
Всичко ми се удаваше, всичко знаех. Но сега какво можете да ми предложите? Какво бих могъл аз да дам на някого?
Магнолия си постави следната цел:
– Аз искам да се науча да слушам. Това става, нали, докторе? Мама все викаше, че е хубаво човек да е добър слушател.
Боже господи! Очертаваше се една дълга, безкрайна среща. Как щях да запълня оставащото време? Мъчех се да запазя самообладание, но усещах как в мен се прокрадва паника. Хубава демонстрация щях да предложа на специализантите! Вижте само какво имах на разположение: Дороти изобщо нямаше да си отвори устата. Магнолия искаше да се научи да слуша. Мартин, останал без сродна душа, смяташе, че не може на никого да предложи нищо.
(Това си го отбелязах, имаше шанс да се окаже някаква пролука.) Целта на Карол да бъде по- самоуверена и да отстоява по-категорично мнението си беше преструвка, тя просто имитираше готовност за сътрудничество. Освен това, за да окуража самоувереността ѝ, се нуждаех от по-активна група, която да ми позволи да подтиквам участниците да изразяват открито мненията си и да си задават въпроси. Тук обаче нямаше пред кого Карол да покаже неотстъпчивостта си. Едничкия лъч надежда съзирах у Роса и най-вече в убеждението ѝ, че е неразбрана и по-малоценна от другите. Може би и за това можех да се захвана, отбелязах си го и него.
За начало подхванах страха на Карол, като я подканих да изкаже някаква критика, колкото и да е незначителна, към начина, по който водех разговора до този момент. Тя обаче се измъкна с обяснението, че според нея съм бил изключително състрадателен и умел терапевт.
Обърнах се към Роса. Нямаше на кого друг да заложа. Предложих да поясни защо смята, че другите са по-важни от нея. Тя отвърна, че прецаквала всичко – образованието, връзките си,
шансовете в живота.
Опитах се да сведа думите ѝ към конкретната ситуация (това винаги подсилва

въздействието на терапията).
– Виж хората около себе си и се помъчи да ни обясниш защо те са по-важни от теб.
– Ще започна с Карол – поде Роса. – Тя е красива. Като я гледам, чак ми спира дъхът, все едно гледам някоя картина, някой шедьовър на старите майстори. Тялото ѝ е за завиждане.
Слабо, със съвършени пропорции… А аз… Вижте ме само колко съм дебела и разплута.
Погледнете – тя стисна с два пръста двата милиметра гънка на корема си.
Думите ѝ бяха пълни глупости. Подобно на повечето анорексички, Роса умело прикриваше с дрехите си колко изпосталяло е тялото ѝ. Тежеше по-малко от четирийсет килограма.
Лудост беше да се възхищава на Карол, която беше още по-слаба. Преди месец, когато бях дежурен, ми се бяха обадили, че Карол е колабирала, и когато пристигнах в отделението,
сестрите тъкмо я преместваха в леглото. За миг нощницата ѝ се разтвори и се мярна дупето
ѝ, костите ѝ стърчаха навън, сякаш щяха да пробият кожата, като в онези ужасни снимки от концентрационните лагери. Нямаше смисъл обаче да споря с Роса. Изкривените възприятия на пациентите с анорексия имат твърде дълбоки корени, безброй пъти си бях опитвал силите в подобен спор и знаех, че не мога да спечеля.
Роса продължи със сравненията. Мартин и Дороти се борели с много по-важни проблеми от нейните.
– Понякога – рече тя – ми се иска наистина да ми има нещо, да си личи отдалече. Например да съм парализирана. Това би ми дало някакво оправдание.
Думите ѝ провокираха Дороти да вдигне глава и за първи (и както се оказа, за последен)
път тя се обади:
– Искаш да ти се парализират краката?! – прошепна дрезгаво тя. – Да ти дам моите тогава.
За моя изненада Мартин се втурна да защити Роса.
– Не, не, Дороти… Нали така беше? Името ти е Дороти, нали? Роса имаше друго предвид.
Не че иска твоите крака или пък моите. Погледни ми краката. Хайде, погледни ги! Кой нормален човек би си пожелал такива крака?!
Със здравата си ръка Мартин отметна чаршафа върху коленете си и посочи стъпалата си. Те бяха ужасно деформирани и завършваха с по две-три възлести чуканчета. Другите пръсти се бяха стопили. Дороти и останалите бързо отместиха очи. Въпреки медицинското ми образование, и аз не издържах, за миг ми прилоша.
– Роса говореше метафорично – продължи Мартин. – Искаше да каже, че ѝ се иска болестта
ѝ да е видима, така че всеки да я разпознава. Нямаше намерение да омаловажава нашето състояние. Нали, Роса? Роса беше, не бъркам, нали?
Изобщо не бях очаквал подобна реакция от него. Заблуден от уродливия му външен вид, не бях осъзнал, че отдолу се крие остър интелект. Той обаче още не беше свършил.
– Може ли да те попитам нещо, Роса? Ако сметнеш, че е твърде нахално, не ми отговаряй.
– Давай! – отвърна Роса. – Но не обещавам да отговоря.
– На теб всъщност какво ти има? От какво си болна? Ужасно си слаба, но не изглеждаш болна. Защо си на системи?
Той кимна към стойката до нея.
– Не ям. Затова ме хранят с тези разтвори.

– Не ядеш? Не ти дават да ядеш ли?
– Не, те се опитват да ме накарат да ям. Аз обаче не искам.
Роса нервно прокара пръсти през косата си.
– Не си ли гладна? – упорстваше Мартин.
– Не съм.
Разговорът им ме смая. Обикновено хората обикалят на пръсти около пациентите с хранителни разстройства (тъй като те лесно се засягат, а колкото са по-хилави на външен вид, толкова по-силно отхвърлят реалността) и за първи път виждах някой тъй смело да атакува анорексичка.
– Аз пък постоянно съм гладен – рече Мартин. – Тази сутрин на закуска си взех десетина палачинки, порция пържени яйца и два портокалови сока. – Той замълча нерешително, после додаде: – Не ядеш, значи. Никога ли не си имала апетит?
– Никога. Откакто се помня, не обичам да ям.
– Не обичаш да ядеш?!
Личеше си, че му е трудно да го възприеме. Беше искрено озадачен, все едно пред себе си виждаше човек, на когото не му е приятно да диша.
– Аз от малък си хапвам. Обичам да похапвам. Когато с нашите отивахме някъде с колата,
те винаги ми купуваха фъстъци и чипс. И така ми викаха даже.
– Как? – попита Роса, която беше завъртяла стола си към него.
– Криспи. Нашите бяха от Англия и казваха на чипса crisps. Затова на мен ми викаха
Криспи. Обичаха да ходят на пристанището да гледат големите кораби. „Хайде, Криспи,
отиваме на разходка.“ И аз хуквах към колата, само ние имахме кола на нашата улица. Тогава на краката ми нищо им нямаше. Бяха като твоите, Роса. – Мартин се наведе и погледна краката ѝ. – Имаш хубави крака, малко кльощави, кожа и кости, но здрави. Как обичах да тичам…
Той замълча, без да довърши изречението. Намръщи се озадачено, намятайки отново коленете си с чаршафа.
– Не обичаш да ядеш… – повтори той. – Аз пък обичам да похапвам. Ако питаш мен,
пропуснала си много хубави неща.
В този момент Магнолия, която, вярна на поставената си цел, ги беше слушала внимателно,
се обади:
– Роса, чедо, мязаш ми на моя Дарнел като малък. Понякога и той не щеше да яде. Ама му намерих колая – отивахме другаде! Качвахме се в колата и хоп, в Джорджия, тогава живеехме баш на границата. И там той всичко си изяждаше. Ядеше и ушите му плющяха! Даже си биехме шеги какъв глад го гони в Джорджия. Та си викам, чедо – тя се наклони към Роса и сниши гласа си до шепот, – може би трябва да се махнеш от Калифорния, че да ти дойде ищахът.
Намесих се – исках да измъкна нещо полезно от този разговор (на професионален жаргон това се нарича „стопиране на процеса за проверка“) – и ги помолих да направят оценка на поведението си до този момент.
– Роса, какво мислиш за случилото се, за въпросите на Мартин и Магнолия?

– Нямам нищо против въпросите. Харесвам Мартин…
– Защо не му го кажеш лично на него?
Тя се завъртя към Мартин.
– Харесвам те. Не знам защо. – Роса се обърна отново към мен. – Тук е от седмица, а чак сега за първи път се заговаряме. Струва ми се, че имаме нещо общо, макар да знам, че не е така.
– Смяташ ли, че той те разбира?
– Дали ме разбира? Не съм сигурна... Ами да, в някакъв смисъл. Може би това е причината да го харесвам.
– Поне според мен е така. Личеше си, че Мартин се мъчи да те разбере. И нищо повече. Не чух да се опитва да те командва и да те наставлява, дори не ти каза, че трябва да се храниш.
– И по-добре. Не би имало никакъв смисъл.
Роса се обърна към Карол и изпитите им устни се разтвориха в заговорническа усмивка.
Повдигаше ми се от тяхното отвратително съзаклятие. Идеше ми да ги хвана и да ги раздрусам здраво, тъй че кокалите им да се раздрънчат. Едва се сдържах да не се развикам:
„Престанете да се наливате с диетична кола! Зарежете проклетите фитнес уреди! Това не е игра, само няколко килограма ви делят от смъртта и когато умрете, целият ви живот ще се изчерпва с епитаф от две думи: „Умрях слаба“.
Разбира се, не показах чувствата си. В най-добрия случай това само щеше да разкъса тънките нишки на връзката, която бях изградил с двете момичета. Вместо това рекох на Роса:
– Даваш ли си сметка, че в разговора с Мартин изпълни част от поставената си цел?
Спомена, че искаш другите да те разбират, а с Мартин това като че ли се получава, нали?
След това се обърнах към него.
– Ти какво мислиш?
Той се взираше в мен ококорено. Навярно от години не беше участвал в толкова вълнуващ разговор.
– Спомни си – подтикнах го, – в началото ти каза, че вече не си потребен на никого. А
преди малко Роса рече, че си ѝ помогнал. И ти го чу, нали?
Мартин кимна. Очите му блестяха просълзени, беше онемял от вълнение. Това ми беше напълно достатъчно. С две нищо и никакви възможности бях постигнал успех с Мартин и
Роса. Ако не друго, нямаше да си тръгнем с празни ръце (признавам, че си мислех не само за пациентите, а и за специализантите).
Завъртях се отново към Роса.
– Какво ще кажеш за думите на Магнолия? Не съм сигурен дали наистина ще се събуди апетитът ти, ако напуснеш Калифорния, но пък Магнолия си прави труда да ти помогне и…
– Прави си труда ли? Нищо подобно! – възкликна Роса. – Не, това не е никакво усилие за нея. Помагането на другите е в кръвта ѝ. Тя е чиста душа. Ако можех, щях да я взема с мен у дома или да отида да живея при нея!
– А, чедо – Магнолия се усмихна широко, – ако знаеше какво е вкъщи, нямаше да искаш да дойдеш. Няма отърване от тая напаст. Все приижда отнякъде.
Навярно говореше за въображаемите буболечки, които само тя виждаше.

– Трябва да наемете Магнолия да работи в болницата – заяви Роса. – Тя страшно ми помага.
И не само на мен. На всички. Дори и сестрите ходят при нея за съвет.
– Стига, стига, чедо. Какво толкова съм направила? Ти си такава слабуша, как да не те съжали човек? Пък имаш голямо сърце и затова хората искат да ти помогнат. Като помага, на човек му става хубаво. За мен това е най-доброто лекарство.
Магнолия ме погледна и повтори:
– Това е най-доброто лекарство, докторе. Да помагаш на хората.
Онемях. Бях като омагьосан от нея, от мъдрите ѝ очи, подкупващата усмивка, топлия ѝ скут.
Ръцете ѝ бяха същите като на мама, от мишниците висяха дебели „гривни“ и почти напълно скриваха лактите. Какво ли ще е да те прегърнат и залюлеят тези меки като възглавка шоколадови ръце? Представих си целия товар, с който се бях нагърбил – писане,
преподаване, консултиране, пациенти, съпруга, четири деца, финансови задължения,
инвестиции – а като за капак и смъртта на майка ми. Нуждаех се от утеха. Утеха от
Магнолия, ето от това имах нужда, да се сгуша в нейните пухкави ръце. В ума ми изплува един стар шлагер на Джуди Колинс: „Много тъга… лоши времена… мъката си събери… на мен я прати… ще ти олекне… в мен ще отекне… В скута ми мъката си отърси“.
Откога не се бях сещал за това парче? Преди години, когато за първи път чух сладкия глас на Джуди Колинс да призовава „в скута ми мъката си отърси“, дълбоко в мен се надигна неудържим копнеж. Идеше ми да скоча в радиото, да намеря тази жена и да стоваря тъгите си в скута ѝ.
Роса ме изтръгна от мислите ми.
– Доктор Ялом, нали ме питахте защо смятам, че другите са нещо повече от мен? Сега вече ви е ясно, нали? Виждате каква е Магнолия. Какъв е Мартин. И двамата се грижат за хората около себе си. Нашите – и родителите ми, и сестра ми – все повтаряха, че съм егоистка. И са прави. Аз не правя никакво усилие за никого. Няма какво да предложа. Искам единствено да ме оставят на мира.
Магнолия се наведе към мен и се обади:
– Това дете е толкова изкусно.
„Изкусно“ – странна дума. Зачаках да обясни какво има предвид.
– Трябва да видите покривката, дето ми избродира в часовете по трудова терапия. В средата две рози, а около тях мънички теменужки, сигур са поне двайсе, че и повече. А ръбовете са обримчени в червено. Миличка – обърна се Магнолия към Роса, – що не донесеш покривката утре? И картината, дето ми нарисува?
Роса се изчерви, но кимна.
Времето напредваше. Изведнъж си дадох сметка, че не съм се опитал да разбера какво можехме да направим за Магнолия. Бях потънал в омая от обещанието на топлия ѝ скут и от спомена за припева „Ще ти олекне… в мен ще отекне…“.
– Магнолия, и ти трябва да получиш нещо от групата. В началото спомена, че днес искаш да се научиш да бъдеш добър слушател. Но на мен ми се струва, че ти вече си добър слушател.
И чудесен наблюдател, виж в какви подробности си запомнила покривката на Роса. Така че според мен не ти е нужна помощ за това. Какво друго може да направи групата за теб?

– А, докторе, не знам как може да ми помогне на мен тази група.
– За теб се казаха само хубави неща. Какво смяташ за това?
– Е, на кой няма да му стане драго, като говорят така за него?
– Магнолия, нещо ми подсказва, че и друг път си чувала колко те обичат хората заради щедростта и великодушието ти. Дори и сестрите споменаха, преди да започнем, че сама си отгледала сина си и още петнайсет осиновени деца и не спираш да помагаш на всеки срещнат.
– Вече не. Вече за нищо не ставам. Краката не ме държат, а и буболечките… – изведнъж тя потрепери, но нежната ѝ усмивка не угасна. – Не искам да се връщам у дома.
– Имах предвид, че едва ли има смисъл да повтаряме това, което вече знаеш. За да ти помогнем, трябва да ти дадем нещо друго. Може би трябва да ти помогнем да научиш нещо ново за себе си, да ти помогнем да видиш това, което пропускаш, което не знаеш.
– Казах ви вече, на мен ми помага това, че помагам на другите.
– Да, знам го и точно заради това те харесвам. Само че на всеки му е приятно да помага на другите. Виж на Мартин как му се отрази това, че помогна на Роса.
– Мартин е голяма работа. Може и да не го държат краката, но му сече пипето.
– Ти помагаш на другите и се справяш чудесно. Ти си истинско чудо и аз съм съгласен с
Роса, че няма да е зле болницата да те вземе на работа. Но – замълчах за миг, за да наблегна на думите си – за другите също ще е от полза, ако могат да ти помогнат. Като си толкова всеотдайна, ти не им позволяваш те сами да си помогнат, като ти помогнат на теб. Когато
Роса спомена, че ѝ се иска да дойде да живее с теб, аз също си мислех колко ще е хубаво, ако си винаги на разположение да ме утешиш. И на мен ще ми хареса да живея с теб. Би било прекрасно! Но после, като размислих, си дадох сметка, че няма да мога да ти се отплатя за помощта, изобщо не бих имал шанс да го сторя, защото ти не се оплакваш, никога нищо не искаш. Всъщност – отново замълчах за миг – никога няма да имам възможност да изпитам насладата аз да ти предложа нещо.
– Не съм се сещала за това – кимна замислено Магнолия.
Усмивката ѝ беше угаснала.
– Но е вярно, нали? Може би тук, в групата, трябва да ти помогнем да се научиш да се оплакваш. Така че да усетиш какво означава друг да ти обърне внимание.
– Мама все викаше, че се слагам на последно място.
– Невинаги съм съгласен с майките, но в този случай смятам, че майка ти е била права.
Защо не се поупражняваш да се оплакваш? Кажи ни какво те боли. Какво искаш да промениш в себе си?
– Здравето ми хич не го бива… тия пущини все пълзят по мен. А и краката не ме държат. Не мога да ги мръдна.
– Не е зле като начало, Магнолия. Знам, че това са реалните проблеми в живота ти в момента. Ще ми се да можехме да направим нещо за тях тук, в групата, но няма как. Опитай се да се сетиш за нещо, за което бихме могли да ти помогнем.
– Не ми се прибира у дома. Ония, дето идват да чистят, не могат – или не искат – да изтребят гадините. Не ща да ходя пак там.

– Знам, че не ти се прибира и не си добре с краката. Но ти не си тези неща. Това са подробности, не са същинското ти, истинското аз. Вгледай се в сърцето си. Какво би искала да промениш там?
– А, имам и аз от какво да се оплача от живота. За много работи съжалявам. За това ли питаш, докторе?
– Аха, именно – кимнах настойчиво.
– Голямата ми мъка е, че исках да стана учителка. Това беше мечтата ми, дето се вика. Ама нӚ, не успях. Понякога ей така ми става мъчно и си мисля, че нищо не съм направила с живота си.
– Магнолия – обади се умолително Роса, – виж Дарнел и осиновените деца. Това нищо ли е?
– Понякога ми се чини, че е нищо. Дарнел няма да прокопса, той е същият кат татко си.
Роса я прекъсна. Изглеждаше разтревожена, зениците ѝ се бяха разширили. Заговори на мен, все едно аз бях съдия, а тя – адвокат, защитаващ Магнолия.
– Не е имала възможност да получи образование, доктор Ялом. Била е малка, когато баща ѝ
починал, а майка ѝ изчезнала и се върнала петнайсет години по-късно.
Изведнъж се намеси и Карол:
– Сама е отгледала седемте си братя и сестри.
– Не бях сама. Помагаха ми. Пасторът, църквата, добри хора…
Без да обръща внимание на възражението на Магнолия, Роса продължи:
– Запознах се с Магнолия в болницата преди година и веднъж, след като ни изписаха, я взех с колата и обикаляхме цял следобед из Пало Алто, Станфорд, Менло, нагоре в планината. Тя ме разведе из цялата околност. Разказа ми за всичко, посочи ми не само днешните забележителности, а и ми обясни как е било преди, какво е имало там преди трийсет- четирийсет години. Това беше най-хубавата разходка с кола в живота ми.
– Какво ще кажеш за това, Магнолия?
Тя отново омекна.
– Еми драго ми става. Това детенце знае, че го обичам.
– Явно въпреки всичко, въпреки всички препятствия накрая си станала учител, Магнолия!
Много добър учител.
Нещата се подреждаха. Хвърлих горд поглед към специализантите. Финалното ми обобщение беше истински бисер. Надявах се, че не са го пропуснали.
Магнолия определено не го беше пропуснала. Развълнува се, заплака. Ние запазихме почтително мълчание. После обаче ме изненада с реакцията си. Явно не бях вникнал внимателно в думите ѝ.
– Тъй е, докторе, тъй е – кимна тя и после добави: – Ама хем е тъй, хем не е. Исках да стана истинска учителка, да ми плащат като на учителка, да имам истински ученици и те да ми викат „госпожо Клей“. Ето това имах аз предвид.
– Но виж какво си постигнала все пак – настоя Роса, – виж Дарнел и петнайсетте деца,
които ти викат „мамо“.

– Това няма нищо общо – отвърна рязко Магнолия. – И на мен ми се искат разни работи,
също както на белите, нали? И черните имат мечти! О, как не ми се пръсна сърцето, като мъжът ми ме остави. Исках да сме женени за цял живот, а той си отиде след няма и година.
Ама щото бях глупава, сгреших. А той си посръбваше, обичаше чашката повече от мен. – Тя се обърна към мен. – Бог ми е свидетел, до днес лоша дума за него не съм казала. Викам си,
Дарнел не бива да слуша лоши работи за татко си. Но ти си прав, докторе, прав си. Много мъка ми се е насъбрала. Не постигнах това, което исках. Не сбъднах мечтата си. И това ми тежи.
По страните ѝ се търкаляха сълзи, тя подсмърчаше тихо. След това се обърна настрани,
загледа се през прозореца и започна да се чеше, първо леко, после все по-настървено забиваше нокти в кожата.
– Много, много ми тежи…
Не знаех какво да направя. И аз като Роса се уплаших. Исках си предишната Магнолия.
Драпането ѝ ме сепна. Какво се опитваше да стори – да изчегърта „гадините“ или черния цвят на кожата? Идеше ми да я хвана за китките и да задържа ръцете ѝ, преди да се е издрала до кръв.
След дълго мълчание тя добави:
– И не е само това. Има и друго, ама не е за пред хора.
Личеше си, че е на ръба. Нямах и капчица съмнение, че и при най-слабия подтик от моя страна Магнолия ще ни разкрие всичко. Но вече беше казала твърде много. Беше прекалила.
Уплашените очи на Роса ме умоляваха: „Стига! Сложете край!“. Аз също предпочитах да спра. Бях отворил капака, но нямах желание да надникна вътре.
След две-три минути Магнолия се поуспокои, спря да плаче и да се чеше. Усмивката ѝ
бавно разцъфна отново и тя рече с благия си глас:
– Сигурно си има причина добрият Бог да ми отреди тоя товар. Коя съм аз, че да се питам защо тъй е решил?
Останалите мълчаха. Очевидно бяха смутени, всички, дори и Дороти, бяха отклонили погледи настрани и зяпаха през прозореца. Това е успешна терапия, мъчех се да се убедя,
Магнолия се изправи пред демоните си и сега е готова за терапевтичен пробив.
И въпреки това имах усещането, че съм извършил някакво светотатство. Вероятно и другите смятаха така, но си мълчаха. Надвисна тежка тишина, един след друг ги поглеждах в очите и ги призовавах да заговорят. Може би само аз виждах у Магнолия образа на земята майка,
може би само аз бях загубил божеството, пред което се прекланях. Трудно ми беше да намеря думи да изразя усещането си за това кощунствено посегателство, които да са от полза за групата. Нищо не ми идваше на ума. Разумът ми мълчеше. Накрая се предадох и унило прибягнах към изтърканите слова, с които бях приключвал безброй срещи:
– Магнолия ни разкри много за себе си. Какво предизвика това у вас?
Ненавиждах се за тези думи, ненавиждах тяхната баналност, тяхната заучена клишираност.
Засрамено се отпуснах в стола. Много добре знаех как ще ми отговорят и мрачно зачаках готовите фрази.
– Имам чувството, че сега те опознах по-добре, Магнолия.

– Сега те чувствам по-близка, Магнолия.
– Сега за мен ти стана истинска личност.
Дори един от специализантите захвърли ролята си на мълчалив наблюдател и се включи в хора:
– И аз също, Магнолия. Сега те виждам като истински човек, човек, когото мога да разбера.
За мен ти вече си пълнокръвна личност.
Времето ни свърши. Трябваше някак си да обобщя случилото се и затова оповестих очевидното, натрапващото се тълкувание:
– Магнолия, срещата ни не беше лесна, но пък беше ползотворна. В началото започнахме с въпроса, че не можеш да се оплакваш, навярно защото смяташ, че нямаш правото да го правиш. Днес ти беше трудно, ала това е началото на голям напредък. В теб се е насъбрала много болка и ако се научиш да я споделяш и да се изправяш директно пред нея, както стори днес, няма да е необходимо да я изразяваш индиректно, например чрез проблеми с жилището или краката, с усещането, че по кожата ти лазят буболечки.
Магнолия не отговори. Взираше се в мен с просълзени очи.
– Разбираш ли какво имам предвид, Магнолия?
– Разбирам, докторе. Много добре разбирам. – Тя избърса очи с кърпичка. – Ще ме прощавате, че се разциврих така. Сигурно трябваше да ви кажа, че утре се навършва една година от смъртта на мама. Точно една година…
– Знам какво ти е, Магнолия, моята майка почина миналия месец.
Отговорът ми прозвуча изненадващо и за мен самия. По принцип не бих споделял лични неща пред пациент, когото почти не познавам. Навярно просто исках поне малко да я утеша.
Магнолия обаче не обърна внимание на жеста ми. Пациентите започнаха да се разотиват.
Вратата се отвори. Влязоха сестри да им помогнат. Гледах как Магнолия се драпа настървено в инвалидната количка, докато я отвеждаха към стаята ѝ.

* * *
По време на последвалото обсъждане се радвах на плодовете на труда си. Специализантите ме обсипаха с похвали. Бяха страшно впечатлени от моята демонстрация как от на пръв поглед необещаваща ситуация може да излезе нещо значимо. Въпреки оскъдния материал и слабата мотивация групата беше постигнала добро взаимодействие: в края на срещата пациентите, които в по-голямата си част нехаеха за чуждото съществуване, изпитваха грижа и тревога един за друг. Специализантите се възторгваха и от моето въздействащо финално тълкувание за Магнолия – ако потърси открито помощ, ще отсече корените на симптомите,
които всъщност представляват символични, прикрити викове за помощ.
„Как го направихте?! – дивяха се те. – В началото на срещата Магнолия изглеждаше непристъпна.“ „Не беше трудно – отговорих. – Разполагаш ли с нужния ключ, можеш да отвориш вратата на всяко страдание. В случая ключът беше да се обърна към една от най- дълбоко заложените у Магнолия ценности – желанието ѝ да служи на другите. Щом я убедих, че може да помага на останалите, като им позволи те да ѝ помагат, не беше трудно да сломя съпротивата ѝ.“
Докато разговаряхме, вратата се отвори и Сара, старшата сестра, надникна в залата да ми благодари.
– Магията ти пак успя, Ърв. Искаш ли да постоплиш душата си? Преди да си тръгнеш, мини да видиш как пациентите обядват, седнали един до друг. Какво направи на Дороти? Ако щеш,
вярвай, но тя говори с Магнолия и Мартин!
Докато се връщах с колелото към кабинета си, думите ѝ отекваха в главата ми. Знаех, че имам основания да съм доволен от постигнатото. Специализантите бяха прави, терапията беше успешна, тъй като не само подтикна пациентите да подобрят взаимоотношенията си, а и да се посветят по-пълноценно на другите занимания в отделението, за което свидетелстваше казаното от Сара.
Най-голямото ми постижение обаче беше демонстрацията, че няма досадни и обречени на провал пациенти и групи. Във всеки пациент, във всяка клинична ситуация се крие какавидата на голяма човешка драма. И именно в нейното събуждане и изваждане на повърхността се състои изкуството на психотерапията.
Защо тогава не изпитвах удовлетворение от успеха? Вместо това се чувствах гузен, все едно бях извършил някаква измама. Похвалите, към които се стремях, този път не ми прилягаха.
Специализантите (подмолно подтиквани от мен) ми приписваха невероятна мъдрост. В
техните очи аз измислях „въздействащи“ тълкувания, правех „магии“, направлявах терапията вещо и със здрава ръка. Аз обаче знаех истината: през цялото време бях налучквал на сляпо,
бях се клатушкал неуверено насам-натам. Специализантите и пациентите имаха твърде високо мнение за мен, на което едва ли някога щях да съм в състояние да отговоря напълно.
Мина ми през ума, че в това отношение имам нещо общо с Магнолия, архетипът на земята майка.
Напомних си, че красотата е в малкото. Работата ми беше да ръководя отделни срещи на групата и да се погрижа всяка от тях да е в помощ на колкото се може повече пациенти. И
точно това бях направил, нали? Опитах се да преценя постигнатото през този ден за всеки от

участниците.
Мартин и Роса? Да, добре се бях справил. За това бях сигурен. Поставените от тях цели бяха до голяма степен изпълнени. Унинието на Мартин, подозрението му, че не може да предложи нищо ценно за другите, бе оборено; същото се отнасяше и до убеждението на Роса,
че хората, които не са като нея – не са анорексични – не могат да я разберат и ще се стремят да я манипулират.
Дороти и Карол? Макар и да бяха пасивни, те поне изглеждаха съпричастни. Можех да се надявам, че зрителната терапия им се е отразила добре; понякога, ако видиш с очите си как някой друг постига определен резултат, по този начин се подготвяш за пробив по-нататък.
А Магнолия? Ето тук беше проблемът. Дали бях помогнал на Магнолия? Можеше ли изобщо някой да ѝ помогне? От думите на старшата сестра бях разбрал, че психотропните лекарства не са имали никакъв ефект и че всички, включително специалистът, работил в продължение на няколко години с нея, отдавна са се отказали да я убеждават да се подложи на психоаналитична терапия. Защо бях решил да се пробвам и аз?
Дали ѝ бях помогнал? Не ми се вярваше. Макар специализантите да смятаха финалното ми тълкувание за „въздействащо“ и думите наистина да ми се струваха правилни, когато ги изричах, тайно в себе си знаех, че това е заблуда: моето тълкувание нямаше да е от полза за нея. Симптомите ѝ – необяснимата парализа на краката, халюцинациите, манията, че служителите, изпратени да обезпаразитят жилището ѝ, участват в заговор срещу нея – бяха изключително сериозни и не можеха да се повлияят от психотерапия. Дори и при най- благоприятни обстоятелства – неограничен времеви период и умел терапевт –
психотерапията можеше да предложи на Магнолия твърде малко. А в случая за благоприятни обстоятелства и дума не можеше да става – Магнолия нямаше пари, нито застраховка и след изписването от болницата със сигурност щеше да бъде изпратена в някой приют, осигуряващ минимални грижи и без никакви възможности за психотерапевтично лечение. Аргументът ми, че подготвям Магнолия за бъдеща терапия и евентуално постигане на пробив, беше чиста илюзия.
Предвид тези обстоятелства, колко „въздействащо“ всъщност беше моето тълкувание? До какво можеше да доведе то? Силата му беше напълно привидна, убедителните ми думи бяха насочени не към демоните, държащи Магнолия в плен, а към специализантите, които ме слушаха. Тя беше жертва на моята суетност.
Вече бях по-близо до истината. И въпреки това безпокойството ми не изчезна. Питах се защо бях допуснал тази грешка. Бях нарушил едно от основните правила на психотерапията:
не посягай на защитните механизми на пациента, ако не можеш да ги замениш с нещо по- добро. Какво ме беше подтикнало да го направя? Защо Магнолия ми се беше сторила толкова важна?
Отговорът на този въпрос се криеше в смъртта на мама. Отново си припомних как беше протекла срещата. Кога бях започнал да възприемам нещата толкова лично? Когато зърнах
Магнолия, нейната усмивка, пухкавите ѝ мишници. Мишниците на мама. Как само ме привличаха! Как копнеех да ме прегърнат и утешат тези меки месести ръце! А и песента на
Джуди Колинс, какво точно се пееше в нея? Помъчих се да си припомня думите.
Но вместо песента в ума ми изникна един отдавна забравен следобед. Когато бях на осем-

девет години и живеех във Вашингтон, в съботните следобеди с приятеля ми Роджър често отивахме с колелата в парка край Дома на ветераните. Веднъж се уговорихме, вместо да си правим сандвичи, да откраднем жива кокошка от една къща край парка и да я изпечем на лагерния огън, който палехме на слънчева полянка в гората.
Първо обаче трябваше да я убием – моето посвещаване в ритуала на смъртта. Роджър взе нещата в свои ръце и халоса жертвената птица с един голям камък. Макар и с премазана и окървавена глава, кокошката заподскача насам-натам. Бях ужасèн. Извърнах се, не можех да гледам горкото създание. Бяхме прекалили. Исках да върна времето назад. На мига забравих за желанието си да изглеждам пораснал. Жадувах за мама, едва се сдържах да не скоча на колелото, да се върна у дома и да се сгуша в прегръдките ѝ. Бях готов да дам какво ли не, за да излича стореното, да започна отначало деня. Но това беше невъзможно, нищо не можех да направя, освен да гледам как Роджър хваща кокошката за окървавената шия и я завърта във въздуха, докато накрая тя не се отпусна безжизнена. Сигурно сме я оскубали, изчистили вътрешностите и нанизали на шиш. Сигурно сме я изпекли на огъня и сме я изяли. Навярно с удоволствие. Но макар да помня със зловеща яснота как се мъча да върна времето преди тази катастрофа, всичко след нея ми се губи.
Споменът за онзи следобед продължи да ме измъчва, докато не се запитах защо се беше появил точно сега, след толкова години забвение. Каква беше връзката между пълната с инвалидни колички болнична зала и събитията, разиграли се преди десетилетия край лагерния огън в горичката до Дома на ветераните? Усещането, че съм прекалил – и тогава, и сега с Магнолия. Някакъв интуитивен страх от невъзможността да се върне назад времето.
Може би копнежът по майка, която да ме защитава от жестоките истини на живота и смъртта.
Макар все още да чувствах огорчението, обзело ме след срещата, бях по-близо до това, което го беше породило: дълбокият копнеж за майчинска утеха, разпален от смъртта на мама, беше откликнал силно на образа на земята майка, който бях разчел у Магнолия. Дали не бях осквернил този образ, дали не бях заличил божествената ѝ същност и унищожил мощта ѝ в опит да се изправя лице в лице с копнежа си по утеха? Онази песен, песента на земята майка… Откъслечни слова зазвучаха отново в главата ми: „Мъката си събери… на мен я прати… ще ти олекне… в мен ще отекне…“. Глупави, детински думи. Съвсем смътно си спомнях уютното топло местенце, в което ме бяха отвели навремето. Но те вече не ми действаха. Колкото и да напрягах ума си, за да се върна пак там, колкото и да премигвах да зърна скрития образ, все едно стоях пред някоя оптична илюзия на Ешер или Вазарели,
усилията ми бяха напразни.
Толкова ли ми беше нужна тази илюзия? Цял живот бях търсил утеха в различни персонажи, в които виждах земята майка. Припомних си ги един по един: мама, от която исках нещо – не знам какво – дори когато тя поемаше сетния си дъх; любвеобилните чернокожи икономки, които ме бяха прегръщали като бебе и като по-голям, чиито имена отдавна се бяха изличили от паметта ми; сестра ми, която не беше обичана достатъчно, но все пак ми подхвърляше огризките от своята трапеза; уморените учителки, които ме обсипваха с похвали; стария ми аналитик, който вярно и мълчаливо седя до мен три години.
Сега вече разбирах по-ясно как тези чувства – ще ги нарека насрещен пренос
3
– не ми

позволяваха да предложа безпристрастна терапевтична помощ на Магнолия. Ако не я бях закачал, ако просто се бях сгрял на топлината ѝ като Роса, ако се бях примирил с постигането на нещо малко, щях да се заклеймя, че използвам пациента, за да намеря утеха.
Вместо това аз бях атакувал нейните защитни механизми и сега се обвинявах, че съм действал от тщеславие и съм жертвал Магнолия в името на обучението на специализантите.
Не можах – или поне не го направих – да загърбя чувствата си и да се докосна до истинската
Магнолия, човекът от плът и кръв, а не образът, който бях насложил върху нея.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: