Мама и смисълът на живота

* * *
Точно преди най-сетне да се унесе, Ърнест отново се зачуди дали да не престане да приема
Мърна. Може би тя се нуждае от терапевтка, помисли си той. Може би негативните му чувства бяха с твърде дълбоки корени. Но когато беше повдигнал този въпрос на семинара,
всички, включително доктор Вернер, бяха заявили: в никакъв случай, не се отказвай.
Основните проблеми на Мърна бяха свързани с мъжете и само мъж можеше да се справи с тях. Жалко, въздъхна наум Ърнест, той наистина искаше да се отърве от нея.
И все пак днешният сеанс беше протекъл необичайно. Макар Мърна да му се беше сторила все така нетърпима в много отношения, най-вече с подмятанията си за парите, които му плащаше, поне му беше обърнала внимание. Предизвика го, попита го дали я харесва,
разкритикува го за забележката му за бюрото за запознанства. Беше уморително, но пък беше нещо различно, истинско.

* * *
На път към кабинета на доктор Лаш Мърна отново изслуша бележките му за семинара и записа от предишния час. Не беше зле, харесваше ѝ как беше отстоявала позициите си.
Допадаше ѝ, че го е накарала да се поизпоти за парите си. Беше изпитала задоволство от смущението му, когато го жегна за таксата. На всеки сеанс, реши тя, ще го зашлевява с по някоя забележка за парите. Пътуването мина неусетно.
– Вчера на работа – започна Мърна, – докато бях в тоалетната, дочух две момичета да ме обсъждат край мивката.
– Така ли? И какво говореха за теб?
Ърнест открай време проявяваше интерес към подобни драматични преживявания.
– Само лоши работи. Че мисля единствено за пари, само за това говоря, не се интересувам от нищо друго. Че съм досадна и непристъпна.
– Ужасно! Сигурно те е заболяло.
– Да, почувствах се предадена от хора, които смятах за близки. Все едно получих ритник в корема.
– Предадена? Какви точно са отношенията ти с тях?
– Ами те се преструваха, че ме харесват, че се интересуват от мен, че са ми приятелки.
– А другите колеги в службата? Те как се държат с теб?
– Ако нямате нищо против, доктор Лаш, вие все настоявате да се придържам към случващото се тук, в този кабинет, да се съсредоточа върху нашите взаимоотношения… И си мислех, че може би трябва да се опитам да го направя.
– Чудесно.
На лицето на Ърнест се беше изписало смаяно изражение. Не вярваше на ушите си.
– И затова исках да ви питам – Мърна кръстоса крака, шумолейки силно с копринените чорапи, – и вие ли сте на същото мнение?
– Кое мнение?
– Че съм ограничена, отегчителна. Непристъпна.
– Мнението ми не е еднозначно за никого. Зависи.
– А като цяло? – настоя Мърна, очевидно нямаше намерение да му позволи да се изплъзне.
Устата на Ърнест пресъхна. Той се опита да преглътне незабележимо.
– Ами как да се изразя… когато ме избягваш, когато повтаряш едно и също – например за възможността да закупиш акции или за караниците с шефа ти – тогава не се чувствам близък с теб. Не съм ангажиран, нека така да го кажа.
– Не сте ангажиран ли? Това някакъв психоаналитичен жаргон за „отегчен“ ли е?
– Не, не. Отегчението, което може да настъпи в нормалното общуване между двама души,
няма място в терапевтичната ситуация. Пациентът – имам предвид теб – не е тук, за да ме забавлява. Аз изследвам как пациентът взаимодейства с мен и с другите, за да…
– Но не може – прекъсна го тя – да не смятате някои пациенти за досадни.
– Хмм… – Ърнест извади салфетка от кутията на бюрото си и я стисна между дланите си.

– Постоянно анализирам чувствата си и ако съм… ъъъ… ако се почувствам неангажиран…
– Тоест отегчен?
– Ами да, в известен смисъл, да. Ако се почувствам… ъъъ… отдалечен от даден пациент,
това не го приемам като оценъчно съждение, а просто като информация и тогава се опитвам да разбера какво се случва между мен и него.
Мърна беше забелязала посягането към салфетката. „Супер – помисли си тя. – Поизпоти се малко за моите 150 долара!“
– А как се чувствате днес? Отегчавам ли ви?
– Днес ли? Със сигурност не си нито отегчителна, нито недостъпна. Чувствам се изцяло ангажиран. Даже леко заплашен. Старая се да съм открит, не нападателен. А ти какво изпитваш?
– Ами… не е зле.
– Не е зле? По-неясно не можеш ли да се изразиш?
– Моля?
– Извинявай, Мърна. Несполучлив опит за шега. Исках да кажа, че ти някак си се изплъзваш и сдържаш чувствата си.
Времето беше изтекло, Мърна стана.
– Мога да ви кажа какво изпитвам в момента.
– Да?
– Страх ме е, че ви карам да се напрягате. Да влагате твърде много усилия.
– Е, и? Какъв е проблемът?
– Ще вземете да ми вдигнете таксата.
– Довиждане, Мърна.

* * *
Вечерта Ърнест се опита да почете, само че беше уморен и разсеян. През деня беше приел осем пациенти, но си мислеше за Мърна повече, отколкото за останалите седем, взети заедно.

* * *
Вечерта Мърна се чувстваше пълна с енергия. Разгледа няколко страници за запознанства в интернет, а след това, без да излиза от форума, се обади по телефона на сестра си, с която не се бяха чували от месеци, и си поговориха дълго и с наслада.
Когато си легна, Мърна сънува, че наднича през прозореца, а в ръката си държи куфар.
Отвън спира странно, смешно такси като от анимационно филмче. На вратата пише „Такси компания „Фройд“. В следващия миг обаче надписът се смени на „Такси компания
„Мошеник“.
Въпреки обидата и появилото се недоверие към Ърнест, сега тя проявяваше по-голям интерес към терапията и дори в работата се улавяше, че чака с нетърпение следващия сеанс.
Измислицата за подслушания в тоалетната разговор беше свършила чудесна работа. Мърна възнамеряваше от сега нататък да намира начин да използва по нещо от чутото от записа във всеки сеанс. Следващия път щеше да се спре на обвинението, че мрънка.
– Миналия ден сестра ми каза по телефона – излъга тя, – че когато съм била малка, нашите ми викали Мрънкалото. И това може би не е далеч от истината. Вие твърдите, че трябва да се стремя да използвам това сигурно място, тук, в кабинета, за да изследвам въпросите, за които не мога да говоря другаде.
Ърнест кимна уверено.
– И мислех да ви питам, дали според вас мрънкам много.
– Какво точно разбираш под „мрънкане“, Мърна?
– Ами да се оплаквам, да се жалвам, да опявам, да додявам на другите. Така ли е?
– А ти как мислиш?
– Не съм съгласна. А вие?
Ърнест се чувстваше като в небрано лозе, не можеше да увърта безкрайно, нито пък да излъже, още по-малко да си признае истината.
– Ако под „мрънкане“ се разбира, че имаш склонност да се оплакваш безспирно и безрезултатно, да, чувал съм те да го правиш.
– Пример, моля.
– Ще ти отговоря – рече Ърнест, решавайки, че е време за процесуална забележка, – но преди това искам да насоча вниманието ти към нещо друго. През последните две седмици страшно си се променила. Изведнъж, рязко. Даваш ли си сметка за това?
– В какъв смисъл съм се променила?
– В какъв смисъл ли? Във всякакъв. Виж как се държиш – ти си открита, съсредоточена,
дръзка. Както каза, фокусираш се върху случващото се в кабинета, говориш за това, което става между нас.
– И това хубаво ли е?
– Страхотно е, Мърна! Много се радвам. Честно казано, преди понякога ми се струваше, че изобщо не ме забелязваш. И затова смятам, че е страхотно, тъй като е стъпка в правилната посока. И въпреки това все още си… как да се изразя? Крайна, даже язвителна, сякаш си ми ядосана за нещо. Греша ли?

– Не съм ви ядосана, просто съм недоволна от целия си живот. И все още чакам да ми дадете пример за моето мрънкане.
Тази жена, която преди едва-едва креташе след него, сега профучаваше далеч напред и му беше трудно да я догони. Ърнест трябваше изцяло да се съсредоточи върху разговора.
– Не бързай толкова. Първо, не съм съгласен с тази дума, Мърна. Имам чувството, че се опитваш да ми я лепнеш. Аз казах, че се оплакваш безспирно, и ще ти дам пример за това:
отношенията ти с шефа ти. Колко смотан бил, как не успявал да заздрави компанията, не желаел да уволни некомпетентните служители, заради мекото му сърце си щяла да загубиш много пари от акциите си… Ето това имах предвид. Постоянно се връщаш към тази тема,
всеки час. Същото е и с липсата на свестни мъже. Именно заради това се чувствах раздалечен от теб и ми се струваше, че с нищо не мога да ти помогна.
– Но това са нещата, които имат значение за мен. Нали вие ме карате да говоря за това,
което ми тежи.
– Да, права си, Мърна. Знам, че на пръв поглед изглежда нелогично, но въпросът не е в това, какво казваш, а в начина, по който го казваш. И пак подчертавам, както вече споменах преди малко, в теб се усеща промяна, работиш по-усърдно и по-качествено. Време е вече да приключваме за днес, ще продължим следващата седмица. А, да, заповядай, сметката за миналия месец.
– Хмм. – Мърна свали крак, стараейки се да изшумоли колкото се може по-силно с копринените чорапи, огледа сметката и я прибра в чантата си. – Жалко.
– Кое е жалко?
– Все още ме дерете с по сто и петдесет долара на час. Няма ли да получа отстъпка за това,
че съм станала по-добра пациентка?

* * *
Следващата седмица, докато отново слушаше в колата бележките на доктор Лаш за семинара, Мърна реши този път да насочи разговора към темата за външния си вид и привлекателността си. Не беше трудно.
– Минала седмица – рече тя – казахте, че ще продължим откъдето сме стигнали.
– Точно така. Откъде да започнем?
– Предишния път споменахте, че мрънкам за липсата на мъже…
– Стоп! Не ме цитирай неправилно. Не съм използвал тази дума, повтарям: не съм я използвал. Казах, че се въртиш в кръг, че безкрайно се повтаряш, а не, че мрънкаш.
Мърна обаче много добре знаеше истината. Със сигурност се беше оплакал, че тя мрънка,
беше го чула на записа. Предпочете обаче да преглътне лъжата му, тъй като нямаше търпение да продължи с плана си.
– Добре, казахте, че моето оплакване от липсата на мъже ви отегчава. Как бих могла да преодолея този проблем, ако не говоря за него?
– Разбира се, че трябва да говориш за важните неща в живота си. Както споменах предишния път, въпросът е как го правиш.
– В какъв смисъл как?
– Ами имах чувството, че не говориш на мен. Все едно мен ме нямаше. Повтаряше едно и също – колко несправедливо е съотношението жени/мъже, какво е положението на „пазара“,
как в баровете за запознанства ти обръщат внимание само десет секунди, колкото да те преценят на външен вид. И то все едно ти е за първи път, все едно изобщо не ти минава през ума да се запиташ дали не си ми го казвала вече, или как ще реагирам на това повтаряне.
Мълчание. Мърна беше забила поглед в пода.
– Какво мислиш?
– Не е лесно да го преглътна. Нагарча леко. Съжалявам, че не съм се замисляла за това.
– Мърна, аз не те съдя. Добре е, че повдигна въпроса, и също толкова добре е, че аз ти отговорих. Ето така се учи човек.
– Не е лесно да се поставиш на мястото на другия, когато си в безизходица и се въртиш в омагьосан кръг.
– И няма да излезеш от този омагьосан кръг, докато не престанеш да обвиняваш за всичко някой друг. Смотания ти шеф, да речем, нечестната надпревара за малкото налични мъже или идиотите от маркетинговия отдел. Не твърдя, че обвиненията ти не са верни, просто искам да кажа – Ърнест се постара да вложи чувство и натърти на всяка дума, – че аз не мога

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: