Мама и смисълът на живота

нежност, мекота. Ужасно е егоцентрична и ръбата, студена, непристъпна…
(Щракване, лентата беше свършила.)
Мърна замаяно запали мотора и потегли. След няколко минути зави надясно и излезе на
„Сакраменто“. Вече беше съвсем близо до кабинета на доктор Лаш. Изненадано установи, че трепери. Какво да прави? Какво да му каже? Бързо, бързо, оставаха само няколко минути,
преди проклетият му часовник да започне да отброява часа за 150 долара.
„Едно е сигурно – помисли си тя, – за нищо на света няма да му върна касетата. Трябва да я изслушам отново. Ще го забаламосам, ще му кажа, да речем, че съм я забравила вкъщи.
После ще я презапиша и ще му върна оригинала следващата седмица. Или направо да го излъжа, че съм я загубила? Ако не му харесва, да се оправя!“
Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че не бива да признава за случилото се. Защо да хаби коза си? Можеше да го изиграе някой друг път. Или пък никога.
Педераст! Тя спря пред кабинета. Четири часът. Време за говорене.

* * *
– Заповядай, Мърна, влизай.
Ърнест ѝ говореше на „ти“, а тя на него – на „вие“, макар че той често изтъкваше тази разлика и настояваше да се обръща към него на малко име. Както винаги, той беше облечен с тъмносин костюм и поло. Няма ли други дрехи, зачуди се Мърна. И тези овехтели обувки…
Едно е да си нехайно елегантен, друго е да си мърляч. Не е ли чувал за вакса за обувки? А и сакото му не успяваше да скрие паласките по кръста. „Ако изляза на корта срещу теб –
помисли си Мърна, – ще те разигравам до смърт! Ще ти се разтресат сланинките!“
– Няма проблем – отвърна той спокойно, след като тя му каза, че е забравила касетата. –
Донеси я другата седмица. Имам нова.
Разопакова я и я пъхна в касетофона.
Възцари се обичайното мълчание. Мърна въздъхна.
– Виждаш ми се притеснена – отбеляза Ърнест.
– Не, не съм – отрече Мърна.
„Какъв мазник! Нагъл измамник! Само се преструваш на загрижен. Изобщо не ти пука дали съм притеснена, или не. Пет пари не даваш. Много добре знам за каква ме мислиш.“
Мълчание.
– Усещам голямо разстояние между нас – рече Ърнест. – И при теб ли е така?
Тя сви рамене.
– Не знам.
– Исках да те питам, Мърна, миналия път… нещо остана ли у теб след това? Някакво чувство може би?
– Нищо необичайно. – „Хванала съм го за топките – помисли си тя, – ще го накарам да се поизпоти за парите си.“ Помълча малко и попита: – А трябваше ли?
– Моля?
– Попитах дали е трябвало да изпитвам нещо след предишната ни среща.
Ърнест изненадано вдигна глава. Мърна спокойно срещна погледа му.
– Просто се чудех дали не е останала някаква реакция на шегата ми за тениската и надписа
„Бюро за запознанства“.
– А у вас тя предизвика ли някаква реакция, доктор Лаш?
Той се стегна, днес Мърна беше необичайно дръзка.
– Ами, честно казано, разсъждавах много над тези си думи – отвърна той колебливо. – И
изобщо не ми беше приятно. Смятам, че постъпката ми е проява на неуважение. Подозирах,
че си ми доста ядосана.
– И наистина бях ядосана.
– И обидена?
– Да, и обидена.
– Да се спрем за миг на обидата. За какво ти напомня тя? Някакъв друг подобен случай?
„А, не, този номер няма да мине, гадино – помисли си Мърна. – Седмици наред ми опяваш

да се придържам към „случващото се тук, в този миг“, а сега се мъчиш да ми се изплъзнеш.“
– Нека да останем тук, в този кабинет, доктор Лаш – рече тя с нехарактерна прямота. – Бих искала да ми отговорите защо всъщност изрекохте тези думи, защо, както се изразихте,
проявихте неуважение към мен.
Ърнест отново вдигна глава и този път задържа погледа си върху нея по-дълго. Обмисляше възможностите. Дългът към пациента идваше на първо място, разбира се. Днес, най-сетне,
Мърна проявяваше готовност да се изправи срещу него. Месеци наред я беше увещавал,
умолявал, заклинал да се придържа към настоящето „тук и сега“. Тъй че трябваше да я окуражи. Да бъде честен с нея.
Честността беше преди всичко. Непоклатим скептик във всяко друго отношение, Ърнест вярваше фанатично в целебните сили на искреността. Неговото верую налагаше да избере честността, само че една умерена, избирателна честност, отговорна и загрижена: честност в служба на благото на пациента. За нищо на света не би ѝ открил например предизвиканите от нея силни отрицателни чувства – също толкова искрени – които беше споделил два дни по-рано на семинара за насрещен пренос.
Семинарът беше създаден преди две години от десетима терапевти, които се събираха два пъти в месеца, за да си помогнат да разберат по-добре своите реакции към пациентите си.
На всяка среща някой от членовете разказваше за даден пациент, като се съсредоточаваше изцяло върху чувствата, предизвикани от него по време на терапията. Каквито и да бяха те –
ирационални, примитивни, враждебни, сексуални, на любов или на омраза – терапевтите ги излагаха чистосърдечно и изследваха корените и значението им.
Семинарът обслужваше различни цели, като най-важната сред тях беше усещането за общност. Самотата е най-големият бич за психотерапевта с частна практика и терапевтите ѝ
се противопоставят с членство в различни организации: изследователски групи като въпросния семинар, образователни институции, сдружения на болнични служители, местни и национални професионални организации.
Семинарът за насрещен пренос заемаше важно място в живота на Ърнест и той чакаше с нетърпение провеждащите се два пъти в месеца срещи не само заради усещането за другарска общност, но и заради консултациите, които получаваше там. Предишното лято беше преустановил дългогодишна супервизия при ортодоксалния психоаналитик Маршал
Страйдър и сега семинарът беше единствената възможност да обсъжда случаите си с колеги.
Официално групата се фокусираше върху вътрешния свят на терапевта, а не върху самата терапия, ала обсъждането нямаше как да не ѝ повлияе. Самата мисъл, че ще говориш за даден пациент, неизбежно се отразява върху начина, по който провеждаш терапията. А по време на сеанса с Мърна днес Ърнест имаше чувството, че колегите му мълчаливо го наблюдават,
докато обмисляше въпроса ѝ защо е проявил непочтителност към нея. Затова внимаваше да не изрече нещо, което не би искал да повтори пред групата.
– Не съм сигурен за всички причини, Мърна, но когато изрекох тези думи, бях подразнен от теб. Мислех си, че си страшен инат. Струваше ми се, че отдавна чукам на твоята врата, а ти отказваш да отвориш.
– Правя всичко по силите си.
– Явно не съм го забелязал. В онзи миг бях убеден, че съзнаваш защо е толкова важно да се

съсредоточим върху непосредствено случващото се тук и сега, върху връзката между нас, а само се преструваш. Обяснявал съм ти го толкова пъти. Спомни си, на първата ни среща ти ми разказа за предишните си терапевти и се оплака, че те са се държали хладно, не са проявявали интерес към теб, никакво внимание. А аз ти отговорих, че ще бъда винаги до теб и че една немалка част от задачата ни ще е да изучаваме връзката си. И ти отвърна, че ще се радваш, ако е така. Помниш ли?
– Това са пълни глупости. Щом смятате, че нарочно ви се противопоставям, защо според вас всяка седмица пътувам с колата до тук и хвърлям сто и петдесет долара за един час с вас?
Сто и петдесет долара може и да са нищо за вас, но за мен са сериозна сума.
– От една страна, е нелогично, Мърна, ала от друга, не е така. Ще ти кажа какво е моето обяснение. Ти си нещастна, чувстваш се самотна и необичана. Идваш при мен за помощ,
правиш усилие, да, пътят наистина не е малко. И разходите са големи, разбирам те. Но тук нещата се объркват и според мен причината е в страха. Струва ми се, че сближаването те притеснява, ти се отдръпваш, затваряш се, намираш ми кусури, подиграваш се на усилията ми да ти помогна. Не твърдя, че го правиш нарочно и го осъзнаваш, ала това не променя резултата.
– След като ме разбирате толкова добре, откъде се появиха думите ви за бюрото за запознанство? Все още не сте отговорили на този въпрос.
– За това говорех, когато казах, че бях подразнен.
– И това изчерпва всичко?
Ърнест отново я огледа внимателно и се зачуди: наистина ли я познавам? Откъде този изблик на прямота? Той обаче беше отдавна чакан освежителен полъх и много по-полезен от всичко, през което бяха минали досега. Трябваше да се постарае да го използва.
– Имаш право, Мърна. Шегата за бюрото за запознанства не беше на място. Глупава беше.
И обидна. Извинявам се. Не съм сигурен откъде се появи. Хубаво би било да проверя как се стигна до нея.
– Доколкото си спомням от записа…
– Нали не го беше слушала?
– Не, казах, че съм забравила да донеса касетата, но я изслушах у дома. Думите ви за тениската с надпис „Бюро за запознанство“ идват след предложението ми да ме представите на някой от богатите си пациенти.
– Да, да, спомних си. Изненадваш ме, Мърна. Бях останал с впечатлението, че сеансите ни не са достатъчно важни за теб, че да ги помниш толкова добре. Но хайде да се върнем към моите чувства. Със сигурност помня, че точно този твой коментар за запознанството с някой от моите богати пациенти ме жегна. Ако не се лъжа, точно преди това те бях попитал какво мога да направя за теб и това беше твоят отговор. Почувствах се унизен, думите ти ме обидиха. Да, не биваше да се засягам, но всеки си има слаби места.
– Обидила съм ви, така ли? Не сте ли твърде докачлив? Това беше шега.
– Възможно е. Ала според мен не е само шега. Навярно тогава ти просто искаше да кажеш,
че не мога да ти предложа нищо ценно, освен да те запозная с някой друг мъж. Почувствах се пренебрегнат. Подценен. И може би точно заради това избухнах.

– Горкичкият – измърмори подигравателно Мърна.
– Моля?
– Нищо, нищо, пак шега.
– Няма да позволя да ме отблъснеш с такива коментари. Всъщност дори се чудя дали да не започнем да се срещаме по-често, два пъти в седмицата, да речем. Но за днес вече трябва да приключваме. Времето изтече. Ще продължим другия четвъртък.
Ърнест се радваше, че часът с Мърна е към края си. Причините обаче не бяха обичайните,
не беше отегчен или подразнен от нея, а чисто и просто, беше изтощен. Омаломощен. Гроги.
Едва се крепеше на краката си.
Мърна обаче не пропусна случая да му нанесе едно последно кроше.
– Вие май наистина не ме харесвате – подхвърли тя, навеждайки се да вземе чантата си.
– Напротив – отвърна Ърнест, твърдо решен да не предава пациента си, – днес се чувствах изключително близо до теб. Беше трудно и мъчително, но свършихме добра работа.
– Съвсем друго ви попитах.
– Обяснявам ти какво точно изпитвам. Понякога чувствам близост, друг път – не толкова.
– Но не ме харесвате?
– Харесването не подлежи на обобщение. Има неща, които ми харесват, други – не.
„Например гърдите ми и шумоленето на чорапите“, помисли си Мърна, изваждайки ключовете на колата. На прага Ърнест ѝ подаде ръка, както винаги. Тя потръпна гнусливо.
Изобщо не искаше да го докосва, но не можеше да откаже. Стисна десницата му едва-едва,
веднага я пусна и излезе, без да го поглежда.

* * *
Вечерта Мърна дълго се въртя в леглото. Не можеше да прогони от ума си думите, които доктор Лаш беше изрекъл по неин адрес: „мрънка“, „досадна“, „ръбата“, „тесногръда“,
„вулгарна“… Сами по себе си тези определения бяха ужасни, ала най-силно се беше засегнала от коментара му, че не споделя нищо интересно и красиво. Пожеланието му да я види да напише стихотворение я жегна до сълзи.
В съзнанието ѝ изплува един отдавна забравен случай. Когато беше на десет-единайсет години, тя тайно пишеше стихове, не ги показваше на никого, криеше ги и от баща си, който беше сприхав и безмилостно критичен. Като млад специализант по хирургия го бяха изхвърлили от болницата заради алкохолизъм и той се беше превърнал във вечно полупиян селски лекар с кабинет у дома, който вечер се настаняваше пред телевизора и се наливаше с бърбън от чаша с логото на „Олд Грандад“. Колкото и да се стараеше Мърна да привлече вниманието му, баща ѝ не проявяваше никакъв интерес към нея. Никога, нито веднъж не беше изразил открито обичта си.
Като малка тя беше страшно любопитна и обичаше да се рови в чуждите вещи. Веднъж,
когато баща ѝ беше излязъл да посети пациент, Мърна надникна в чекмеджетата на ореховото му писалище и под купчина медицински картони намери връзка пожълтели любовни писма. Някои бяха от майка ѝ, други бяха от някоя си Кристин. Под тях, за своя огромна изненада, откри две-три от стихотворенията си. Листовете бяха леко влажни. Тя реши да си ги прибере и кой знае защо, взе и писмата от Кристин. Няколко дни по-късно, в един мрачен есенен следобед, Мърна хвърли писмата и всичките си стихотворения върху купчината събрани листа в задния двор и ги запали. Цял следобед стоя и гледа как вятърът разнася пепелта на поетичните ѝ опити.
От тогава насетне между нея и баща ѝ се възцари пълно мълчание. Нищо не можеше да проникне през плътния му воал. Той до края на живота си не призна, че е похитил стихотворенията ѝ, а тя – че е ровила във вещите му. Баща ѝ нито веднъж не спомена изчезналите писма и стихотворения. Мърна престана да пише, но често се питаше защо е пазил стихотворенията ѝ и защо листовете бяха влажни. Понякога си представяше как той чете творенията ѝ и трогнат от тяхното съвършенство, се разплаква. Преди няколко години майка ѝ се беше обадила, че баща ѝ е получил масивен инфаркт. Мърна веднага хукна към летището и взе първия самолет, но когато пристигна в болницата, завари стаята му празна,
върху голия дюшек беше оставен чист найлонов чаршаф. Преди няколко минути санитарите бяха изнесли тялото.
При първото си посещение при доктор Лаш Мърна се беше сепнала, когато видя старото орехово писалище в кабинета. Беше същото като бащиното ѝ и често, докато си мълчеше, се улавяше, че се взира в него. Не беше споделила с доктор Лаш за писалището и скритата му тайна, нито за стихотворенията и за баща си.

* * *
Ърнест също дълго не успя да заспи. Превърташе в ума си изложението, което беше направил за Мърна пред колегите, събрали се в залата за групова терапия на семинара по насрещен пренос в „Кушетките“, както наричаха на шега района в горната част на
„Сакраменто“. В началото семинарът беше започнал без официален модератор, но с течение на времето обсъжданията се бяха разгорещили и се беше стигнало до лични нападки, заради което преди няколко месеца бяха наели консултант, доктор Фриц Вернер, възрастен психоаналитик, автор на множество задълбочени изследвания върху насрещния пренос.
Разказът на Ърнест за Мърна беше предизвикал оживена дискусия. Доктор Вернер оцени високо готовността му да се „изложи“ пред групата, ала след това разкритикува остро терапията и най-вече забележката му за бюрото за запознанства.
– Какво е това нетърпение? – попита доктор Вернер, почиствайки с лъжичка огнището на лулата си. След това я напълни с лют „Балкан Собрание“, натъпка го хубаво и запали. Когато се бяха обърнали към него, беше поставил условие, че върви в комплект с лулата. – Какво, че се повтаря? Какво, че мрънка? Какво, че предявява неизпълними искания? Какво, че критикува и не се държи като един добър, признателен пациент? За бога, младежо, та тя идва при теб само от четири месеца! Колко прави това, общо петнайсет-шестнайсет сеанса, нали?
В момента имам пациентка, която в продължение на цялата първа година – посещаваше ме четири пъти седмично, това прави общо двеста часа – само се повтаряше. Всеки път едно и също, едни и същи оплаквания, едни и същи мечтания за други родители, други приятели,
друго лице, друго тяло, едно и също безкрайно опяване за нещо, което няма как да стане.
Накрая на самата нея ѝ писна да се слуша, писна ѝ да се върти в кръг. Осъзна, че прахосва не само часовете при мен, но целия си живот. Не можеш да навреш истината в лицето на пациента, единствената истина е тази, до която си достигнал сам.
„Равномерно разпределено внимание“ – натърти той. – Ето това дължите на пациента.
„Равномерно разпределено внимание“ – тези думи важат днес със същата сила, както когато
Фройд ги е произнесъл за първи път.
7
Ето това се изисква от нас – да приемаме думите на пациента, без да ги променяме, без предубеждения, без да позволяваме на личните ни реакции да ограничават погледа ни. Това е душата и сърцето на цялата психоанализа. Без него целият процес отива по дяволите.
В този момент групата избухна, всички заговориха едновременно. Критиките на доктор
Вернер към Ърнест бяха привлекли като гръмоотвод натрупвалото се с месеци напрежение.
Участниците в семинара, всички до един стремящи се да развият уменията си, бяха подразнени от поведението на възрастния консултант, което тълкуваха като надменна елитарност. Те бяха мръсните, нагазили в лайната войници на предната линия. Ден след ден се бореха с безобразните условия, наложени от всевластните здравни каси и демонстративното безразличие към реалността, проявено от доктор Вернер, ги вбесяваше.
Той беше от малцината щастливци, останали незасегнати от мениджмънтския набег в здравеопазването, не работеше с пациенти със здравна застраховка, продължаваше практиката си да приема богати клиенти четири пъти в седмицата и можеше да си позволи да не проявява нетърпение, да остави съпротивата у пациента да се сломи от само себе си.
По-младите му колеги бяха подразнени и от безкомпромисната му подкрепа за „правата

линия“. Те ненавиждаха самоувереността, надменността и сляпото му приемане на институционализираната догма с жлъчта и завистта, които обезнадеждените скептици изпитват към ведрите вярващи.
– Как може да твърдите, че Ърнест я е виждал „само“ четиринайсет пъти? – попита един. –
Аз се смятам за късметлия, ако здравната каса реши да покрие осем сеанса. И единствено ако успея да изтръгна от пациента някоя от вълшебните думи „самоубийство“, „отмъщение“ или
„убийство“, може да измоля още няколко часа от някой мениджър, нямащ си хал хабер от медицина, чиято работа зависи от това, да отхвърли колкото се може повече такива искания.
Друг се обади:
– Не съм толкова сигурен, че Ърнест е постъпил неправилно. Възможно е шегата за бюрото за запознанства да не се окаже грешка. Нищо чудно пациентката му да е имала нужда точно от това. И преди е ставало дума, че сеансът е микрокосмос на живота на пациента. И след като тази Мърна толкова отегчава и дразни Ърнест, несъмнено същото се отнася и за всички останали край нея. Със сигурност ще ѝ е от полза да осъзнае този факт. А и той определено не може да си позволи да ѝ отпусне двеста часа, за да я остави сама да си писне на себе си.
Намеси се трети:
– Понякога вашият бавен подход просто не се вписва, доктор Вернер, той е твърде измислен, няма нищо общо с реалността. А и аз не приемам твърденията, че несъзнаваното на пациента винаги долавя чувствата на терапевта. Моите пациенти като цяло са в криза.
Идват веднъж седмично, не четири пъти като вашите, и са прекалено затънали в своите си проблеми, за да доловят нюансите на настроението ми. Тази теория, че несъзнаваното прихващало чувствата на терапевта… Моите пациенти нямат нито толкова време, нито желание да се занимават с това.
Доктор Вернер не му остана длъжен.
– Знам, че семинарът е за насрещния пренос, а не за терапевтичните техники, но няма как да разделите едното от другото. Дали пациентът идва веднъж в седмицата, или седем пъти,
няма никакво значение. Насрещният пренос неизменно оказва влияние върху терапията. На някакво ниво терапевтът задължително проявява чувствата си към пациента. Не съм виждал случай, в който това да не стане! – натърти той и размаха лулата си. – И точно поради тази причина трябва да разберем, преодолеем и сведем до минимум невротичните си реакции към пациента.
Тук обаче, в този случай дори не става дума за нюанси, не става дума, че пациентът е доловил скритите чувства на терапевта. Доктор Лаш е обидил открито пациентката си,
нямало е нужда тя да се досеща. Не мога да загърбя отговорността си и да не посоча тази очебийна грешка, която заплашва основите на терапевтичната връзка. Не позволявайте на калифорнийската максима „всичко е позволено“ да опорочи действията ви. Анархията и терапията са несъвместими. Каква е първата стъпка в терапията? Да изградите усещане за сигурност. Как, по дяволите, след този случай пациентката на доктор Лаш може да асоциира свободно? Как може да вярва, че терапевтът ѝ приема думите ѝ с равномерно разпределено внимание?
– А възможно ли е изобщо някой терапевт да упражнява това равномерно разпределено внимание? – попита Рон, много добър терапевт с буйна брада и един от най-близките

приятели на Ърнест още от университета, когато съпротивата им срещу традиционната догма ги беше сближила. – За Фройд не е било постижимо. Погледнете неговите случаи – Дора,
Малкия Ханс, Човека плъх. Той винаги нахлува в живота на пациентите си. Според мен не е по силите на никого да поддържа подобна безпристрастност и точно това разкрива новата книга на Доналд Спенс. Няма как да разберете изцяло преживяванията на пациента.
– Но това не означава, че трябва да се откажете да слушате, без да позволявате на собствените ви чувства да замъглят истината – отвърна доктор Вернер. – Колкото сте по- неутрални, толкова сте по-близо до първоначалния смисъл на думите на пациента.
– Първоначалният смисъл ли? Вникването в първоначалния смисъл на чужди думи е илюзия – отвърна Рон. – Вижте колко нестабилен е каналът за комуникация. Първо част от чувствата на пациента се появяват като образи и след това се изразяват с характерния за пациента речников запас…
– Защо „част“? – обади се доктор Вернер.
– Защото много от чувствата са неуловими и неописуеми. Позволете ми да довърша.
Говорех за изразяването на образите с думи: дори и този процес не е абсолютно чист,
подборът на думите е повлиян от предполагаемата връзка с реципиента. И това е само първата част, предавателната. След това трябва да стане обратното: за да разберат смисъла на думите на пациента, терапевтите следва да ги „преведат“ в свои образи и оттам в свои чувства. И накрая за какво съответствие можем да говорим? Каква е възможността един човек наистина да разбере преживяното от друг? Или, казано иначе, каква е възможността двама души да разберат едно и също от история на трети?
– Това е като развален телефон, играта, на която играехме като малки – намеси се Ърнест. –
Прошепваш изречение в ухото на съседа си, той го предава на този до себе си и така нататък по кръга. И когато думите се върнат при теб, нямат нищо общо с първоначалните.
– Което означава, че слушането не е записване – подкрепи го Рон, натъртвайки върху думите. – Слушането е творчески процес. Затова претенциите, че психоанализата е наука,
винаги са ме вбесявали. Няма как да е наука, тъй като науката изисква точни пресмятания на достоверни данни. В терапията това не е възможно, защото слушането е творчески процес –
съзнанието на терапевта изкривява, докато преценява.
– Всички знаем, че допускаме грешки – заяви победоносно Ърнест, – освен ако не сме от глупаците, които вярват в непорочното познание!
Търсеше повод да използва тази фраза, откакто беше попаднал на нея в някакъв текст преди две-три седмици.
Врелият и кипял доктор Вернер не трепна от канонадата на учениците си и самоуверено отвърна:
– Илюзорната цел да се постигне абсолютна еднаквост между мислите на говорещия и възприятията на слушащия не бива да ви заслепява. В най-добрия случай можем да се надяваме на някакво близко съответствие. Ала кажете ми, има ли някой тук, в това число и от нашия гръмогласен антидоктринален тандем – той кимна към Рон и Ърнест, – който да се съмнява, че вероятността един уравновесен човек да схване точно посланието на говорещия е по-голяма, отколкото, да речем, някой параноик, който съзира лична заплаха във всяка изречена дума? Лично аз смятам, че се подценяваме с това сърцераздирателно окайване как,

видите ли, не сме били способни да опознаем истински другия, нито да реконструираме неговото минало. Точно това самоограничаване, доктор Лаш, ви води до съмнителната практика да се фокусирате изцяло върху отношенията „тук и сега“.
– Защо? – попита студено Ърнест.
– Защото от тук присъстващите вие сте най-скептичен към истинността на спомените и към целия процес на реконструиране на миналото на пациента. И според мен стигате дотам,
че обърквате пациента. Да, без съмнение миналото е неуловимо и търпи промени според настроенията на пациента, също така е вярно, че теоретичните ни убеждения влияят върху спомените ни, но въпреки това аз съм убеден, че под всичко това има някакъв валиден подтекст, истински отговор на въпроса „Удари ли ме брат ми, когато бях на три?“.
– Валидният подтекст е отдавна отхвърлена илюзия – отвърна Ърнест. – На този въпрос не може да се даде валиден отговор. Контекстът – дали те е ударил нарочно, или без да иска,
дали само леко те е тупнал, или те е халосал с всичка сила – е загубен завинаги.
– Точно така – подкрепи го Рон. – Може да те е ударил и за да си отмъсти, ако, да речем,
преди малко ти си го нападнал. Или пък за да защити сестра ви. Или защото току-що е бил наказан от майка ви за нещо, сторено от теб.
– Няма такова нещо като валиден подтекст – повтори Ърнест. – Всичко е интерпретация.
Още Ницше го е казал преди повече от век.
– Не се ли отклонихме доста от целта на срещата ни? – обади се Барбара, една от двете жени в групата. – Семинарът ни беше за насрещния пренос, нали? – Тя се обърна към доктор
Вернер. – Бих искала да взема думата за процесуална забележка. Ърнест направи точно това,
за което сме се събрали: изложи най-съкровените си чувства към пациента, а вие му се нахвърлихте. Защо така?
– Да, да, права си – кимна доктор Вернер.
Синьо-сивите му очи искряха, личеше си, че се наслаждава на бунта на порасналите си деца, които, заровили томахавките на съперничеството си, се бяха обединили в обща отцеубийствена атака. Не помнеше откога не се е забавлявал така. „Боже господи – мислеше си той, – вижте само как първичната орда на Фройд вилнее тук, на Сакраменто Стрийт!“ За миг се поколеба дали да не сподели това си наблюдение, но в крайна сметка се отказа.
Децата все още не бяха готови да го приемат. Може би по-късно.
Вместо това рече:
– Забележете, че аз не критикувах чувствата на доктор Лаш към госпожица Мърна. Едва ли има терапевт на този свят, който да не се е отегчавал или дразнел от някой пациент. Не,
нямам нищо против мислите му. Не съм съгласен единствено с невъздържаността му, с неспособността му да запази тези си мисли за себе си.
Това предизвика нов изблик на възражения. Някои защитаваха решението на Ърнест да изрази открито чувствата си. Други критикуваха доктор Вернер, че посягал на атмосферата на доверие в семинара. Искали да се чувстват сигурни тук. За нищо на света не желаели да слушат филипики за терапевтичните си методи, особено ако критиките се основават на психоаналитичните догми, неподходящи за съвременните клинични условия.
Накрая Ърнест отново взе думата, отбеляза, че обсъждането вече не е продуктивно, и призова останалите да се върнат към темата за насрещния пренос. Неколцина от колегите му

споделиха опита си с пациенти, които ги отегчавали и изтощавали, като Ърнест се заинтригува най-много от забележката на Барбара, която каза:
– Не става дума за обикновен случай на отхвърляне на терапията. Ти спомена, че тя ти лази по нервите като никой друг и че никога преди не си бил толкова непочтителен към пациент.
– Така е, а не знам какви са причините за това – отвърна Ърнест. – Няколко неща ме изкарват от равновесие. Вбесявам се на постоянното ѝ напомняне колко ми плаща. Все едно нарочно се стреми да превърне терапията в нещо като търговска сделка.
– А тя не е ли? – обади се доктор Вернер. – Откога? Ти предлагаш услугите си, а в замяна пациентът ти плаща. За мен това си е търговска сделка.
– И вярващите плащат десятък на църквата, но това не превръща църковната служба в търговия – отговори Ърнест.
– Напротив! – настоя доктор Вернер. – Просто там е по-завоалирано и по-изискано.
Прочети префинените обяснения с дребен шрифт в края на молитвеника и ще видиш: ако не си плащаш, няма да има служба.
– Това е типичен редукционизъм, свеждане на всичко до най-базисното ниво – заяви
Ърнест. – Категорично не го приемам. Терапията не е търговия и аз не съм търговец. Не за това съм си избрал тази професия. Ако парите бяха на първо място, щях да предпочета друго
– право, инвестиционно банкиране или някоя от скъпоплатените медицински специалности като офталмология и радиология. За мен терапията е нещо съвсем различно, наречете го, ако щете, акт на caritas
8
. Избрал съм живот на служение. За което, покрай другото, получавам пари. Но Мърна хвърля тези пари в лицето ми.
– Ти се раздаваш ли, раздаваш – обади се доктор Вернер с дълбокомисления глас на опитен психоаналитик, явно беше готов да отстъпи, – а тя не ти дава нищо в замяна.
Ърнест кимна.
– Абсолютно. Тя не дава нищичко.
– Ти се раздаваш ли, раздаваш – повтори доктор Вернер. – Даваш най-доброто от себе си, а тя все ти отвръща: „Искам нещо, дето да си струва парите“.
– Точно така се чувствам – потвърди вече не толкова войнствено Ърнест.
Разговорът потече тъй гладко, че никой, може би дори и самият доктор Вернер, не забеляза,
че той е заговорил с приласкаващия терапевтичен тон, нито пък проявената от Ърнест готовност да се сгуши в уютните обятия на терапевта утешител.
– Спомена, че ти напомня на майка ти – отбеляза Барбара.
– И от нея нищо добро не видях.
– Нейният дух ли влияе на чувствата ти към Мърна?
– С майка ми беше друго. Тогава аз се дърпах. Срам ме беше от нея. Не можех да се помиря с мисълта, че съм роден от нея. Когато бях малък, на осем-девет години, ми се струваше, че направо се задушавам, щом тя се приближеше до мен. Даже веднъж споменах пред моя психоаналитик, че тя сякаш изсмукваше кислорода в стаята. Тези думи се превърнаха в основния мотив, в лозунга на цялата терапия, той постоянно се връщаше към тях. Като гледах майка ми, си мислех, че тя ми е майка и трябва да я обичам, но ако е някоя непозната,
не бих намерил нито едно нещо, което да ми харесва.

– Това вече е важно за насрещния пренос – рече доктор Вернер. – Макар да подканваш пациентката да установи връзка с теб, в същото време, без да искаш, несъзнателно ѝ пращаш послание: „Не се приближавай прекалено много“. Защото те е страх, че ще прекали, ще изсмуче кислорода. И явно тя долавя това послание и му се подчинява. Ще повторя отново:
не можем да скрием чувствата си от пациентите. Ще потретя даже: не можем да скрием чувствата си от пациентите. Това е днешният урок. Колкото и да наблягам на това, пак няма да е достатъчно. Няма опитен терапевт, който да се съмнява в съществуването на несъзнателната емпатия.
– Забелязах известно противоречие и в сексуалните ти чувства към нея – обади се Барбара.
– Направи ми впечатление реакцията ти към гърдите ѝ, едновременно копнеж и отвращение.
Харесва ти как изпъват блузата, но в същото време събуждат и неприятни спомени за майка ти.
– Да – добави Том, друг близък приятел на Ърнест, – след това се смущаваш, започваш да се чудиш дали несъзнателно не зяпаш гърдите ѝ. И на мен често ми се случва.
– Сексуалното привличане върви заедно с желание да избягаш от нея. На какво се дължи това според теб? – попита Барбара.
– Несъмнено става дума за някаква примитивна фантазия за vagina dentate
9
– отвърна
Ърнест. – И в тази пациентка има нещо, което възпламенява този страх.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: