Мама и смисълът на живота

И не се чувствай виновен, моля те.
– Какво по-точно разбираш? – попита Ърнест от прага. – Къде отивам според теб?
– Някъде далеч от мен. И никой не може да те вини. Знам защо заминаваш. И те разбирам.
– Както преди малко отбелязах, Артемида, едва ли знаеш толкова, колкото си мислиш. Не отивам далече, а само до колата, за да си взема пижамата и четката за зъби.
Когато той се върна, тя беше влязла в банята. Ърнест разчисти масата, прибра останалата храна в кутиите и с торбата в ръка се качи в спалнята.
През следващия един час стана ясно, че гъбите нямат нищо общо. Всичко беше както предишния път. Разтапящата пламенна страст, чувственият език, обхождащ тялото му,
проблясванията и избухванията на зарята, която бавно се разгръщаше до върхов пиротехнически спектакъл, достоен за Четвърти юли, ослепителните фойерверки и гръмовното топовно изригване накрая. За миг пред очите му прелетяха смайващи картини,
целият му живот премина пред него оргазъм по оргазъм, годините на тръпнещо изхвърляне в дланта, в носна кърпичка или във ваната, последвалата процесия от едрогърди любовници,
тези прекрасни утешителки, в които бе изливал грижите си. Благодарност! Благодарност! А
след това го погълна мракът на мъртвешки сън.

* * *
Събуди го воят на Мергеш. Подът отново се тресеше и от стената се ронеше мазилка.
Въпреки уплахата си, Ърнест скочи от леглото, разтърси глава, пое дълбоко дъх и спокойно отвори прозореца, показа се навън и извика:
– Насам, Мергеш, насам! Не си хаби ноктите. Прозорецът е отворен.
Миг тишина. След това Мергеш скочи вътре, разкъсвайки дантелената завеса. Червените му очи пламтяха, острите му нокти искряха. Съскайки злобно, той започна да обикаля около
Ърнест.
– Очаквах те, Мергеш. Заповядай, седни.
Ърнест се настани в голямо махагоново кресло до нощното шкафче, отвъд което всичко тънеше в мрак. Леглото, Артемида и останалата част от стаята бяха изчезнали.
Мергеш се спря. Не отместваше поглед от него, от грамадните му зъби се процеждаше слюнка, тялото му беше готово за скок.
Ърнест бръкна в торбата, която беше взел със себе си.
– Гладен ли си, Мергеш? – попита той и отвори кутиите с остатъците от вечерята.
Мергеш надникна предпазливо в първата.
– Телешко с гъби! Мразя гъби! И затова тя все тях приготвя. Пачи крак по стара унгарска рецепта! – извиси глас той подигравателно. – Пачи крак по стара унгарска рецепта!
– Стига, стига – обади се Ърнест успокоително, както правеше понякога в кабинета си. –
Дай да ти извадя месото. Извинявай, трябваше да взема шаран в тесто. Или патица по пекински. Кюфтенца. Свинско „Шу мей“. Или пържено пиле? Или…
– Млъкни! – изръмжа Мергеш и се нахвърли на парчетата месо.
Ърнест обаче продължи:
– Може би трябваше да взема плато с морски дарове? Или стриди? Или пък омари…
– Трябваше, трябваше, ама не си, нали? А и дори да го беше направил, какво? Да не мислиш, че щеше да ти помогне? Че с шепа остатъци от вашата вечеря ще изкупиш вината?
Че ще приема огризките ви и ще си тръгна? Че ме води единствено гладът и не изпитвам никакви други чувства?
Двамата се спогледаха мълчаливо. След това Мергеш кимна към кутията с пилешко.
– А това какво е?
– Пилешко. Много е вкусно. Дай да извадя месото…
– Недей, и така е добре. – котаракът дръпна кутията от ръката му. – Харесвам тревата.
Произхождам от стар баварски род на тревопасни котки. Но днес трудно се намира хубава трева, дето да не е опикана от кучета. – Мергеш изгълта месото и стръкчетата кориандър,
след това облиза листата маруля. – Не е зле. Нещо спомена за омари преди малко, а?
– Да, жалко, че не взех омари. Макар че и без това съм попрекалил с месото. Оказа се, че
Артемида е веганка.
– Веганка?!
– Не яде никакви животински продукти, дори и млечни.

– Значи, не само е кучка, ами и глупава отгоре на това. Напомням ти, че и ти си глупак,
щом смяташ, че ще изкупиш вината, като залъжеш глада ми.
– Изобщо не съм имал такова намерение, Мергеш. Но много добре разбирам защо си подозрителен към мен и като цяло към хората с приятелски намерения. Цял живот са се държали зле с теб.
– И то не един живот! Осем съм минал досега и всеки един от тях, без изключение,
приключи по един и същи начин – с неописуема жестокост и кръвопролитие. Виж само последния! Артемида ме уби! Хвана ме в капан и най-безцеремонно ме хвърли в реката,
гледаше ме как потъвам и мръсният Дунав пълни ноздрите ми. Последното, което зърнах,
беше победоносната ѝ усмивка, докато сетният ми дъх излизаше с мехурчета над водата. И
знаеш ли защо го направи?
Ърнест поклати глава.
– Защото съм котарак. Единственото ми престъпление е, че съм котарак!
– Мергеш, не си обикновен котарак. Ти си невероятно умен. Надявам се, че мога да бъда откровен с теб.
Мергеш изръмжа в знак на съгласие, ближейки кутията от пилешкото.
– Две неща искам да ти кажа. Първо, не може да не си даваш сметка, че не Артемида те е удавила. Направила го е баба ѝ Клара, която отдавна е покойница. Второ…
– Миризмата ѝ е същата. Артемида е преродената Клара.
Ърнест се сепна. Трябваше му малко време да обмисли този изненадващ ракурс, затова направо продължи с изброяването:
– Второ, Клара изобщо не е мразела котките. Даже ги е обичала. Не е убийца. Действала е срещу теб, за да спаси живота на любимата си Мацинка.
Не получи отговор. „Дали не съм твърде агресивен – зачуди се той, – може би не проявявам достатъчно състрадание?“
– Както и да е – добави меко, – всичко това няма значение. По-добре да се върнем към това,
което каза преди малко, че единственото ти престъпление е, че си котарак.
– Точно така! Държах се така само защото съм котарак! Котараците защитават територията си, бият се, прогонват съперниците си и най-добрите – тези, които кипят от котарачество –
не позволяват нищо, ама нищо да ги спре, щом усетят сладката миризма на разгонена женска. Не съм направил нищо лошо, само давах израз на моята котараческа същност.
Думите му накараха Ърнест да се замисли. Всъщност Мергеш беше верен на една от любимите му максими на Ницше: „Бъди такъв, какъвто си“. И нима не беше прав? Той наистина само беше осъществявал заложеното си котарачество.
– Има един прочут философ – поде той, – това е нещо като мъдрец, мислител…
– Знам какво е философ – прекъсна го ядосано котаракът. – В един от първите си животи живях във Фрайбург и почти всяка нощ ходех в дома на Мартин Хайдегер.
– Познавал си Хайдегер? – възкликна смаяно Ърнест.
– Не, не. Познавах неговата котка, Ксантипа. Страхотна мацка! Мацинка, колкото и да беше готина, не може да стъпи на малкото ѝ пръстче. Отдавна беше, но много добре помня ордата охранени тевтонски грубияни, с които трябваше да се преборя, за да се добера до нея. Когато

Ксантипа се разгонеше, идваха котараци чак от Марбург! Ах, какви времена бяха…
– Позволи ми да довърша мисълта си, Мергеш. – Ърнест се помъчи да се съсредоточи. –
Прочутият философ, за когото говоря, той също е германец, често повтаря, че човек трябва да е такъв, какъвто е, че задачата му е да осъществи това, което е заложено в него. И ти точно това си правил, нали? Разгръщал си котараческата си същност. Какво лошо има в това?
Мергеш беше отворил уста да го прекъсне, но щом разбра, че всъщност Ърнест е съгласен с него, замълча. Започна да се мие, езикът му приглаждаше равномерно козината.
– Само че – продължи той – тук се сблъскваме с един парадокс, с един фундаментален конфликт на интереси: Клара също като теб прави това, което ѝ е заложено. По природа тя е била защитница, закрилница, от всичко на света най-силно е обичала котката си. Искала е да предпази Мацинка. Следователно действията ѝ са били изцяло подчинени на стремежа ѝ да осъществи обичливата си натура.
– Пфу! – изсумтя Мергеш. – А знаеш ли, че Клара отказа да се чифтоса с моя собственик
Ковач, който беше голям мъжкар? Клара мразеше мъжете и само заради това реши, че и
Мацинка е като нея. Няма никакъв парадокс. Действията на Клара не са в името на Мацинка,
а обслужват погрешната ѝ представа за желанията на Мацинка. Повярвай ми, когато
Мацинка се разгонеше, сама идваше при мен! Клара постъпи жестоко, като ни раздели.
– Но тя се е страхувала за живота на котката си. Мацинка е била тежко ранена…
– Ранена? Ранена?! Драскотини! Мъжкарите сплашват и подчиняват женските. Бият се с другите мъжкари. Това е нашето ухажване. Това е да си котарак. Ние просто правехме това,
което е в природата ни. Коя е Клара, кой си ти, че да съдите и заклеймявате котките?
Ърнест вдигна ръце. Оттук нямаше да излезе нищо. Опита нов подход.
– Мергеш, преди малко спомена, че Артемида е Клара и че всъщност ти продължаваш да си отмъщаваш на Клара.
– Носът ми не лъже.
– Когато в предишния си живот си умрял, веднага ли се прероди, или известно време беше мъртъв?
– Само за миг. И после се преродих. Не ме питай как. Някои неща са тайна дори и за котките.
– Да речем, че е така, ала все пак си сигурен, че животът ти свършва, изчезваш, после се прераждаш. Прав ли съм?
– Да, да, давай нататък! – изръмжа Мергеш.
Като всички, живеещи деветия си живот, той нямаше търпение да обсъжда дреболии.
– Това, което се питам, е, щом Артемида и баба ѝ Клара са били живи по едно и също време и са си говорили много пъти, как е възможно Артемида и Клара да са един и същи човек?
Няма как, нали? Не се съмнявам в обонянието ти, може би просто си усетил генетичната връзка между тях.
Мергеш мълчаливо обмисляше думите му, без да спира да се мие, близваше голямата си лапа и после я прокарваше по муцуната.
– Навярно не знаеш, че ние, хората, имаме само един живот?
– Откъде си толкова сигурен, че имате само един живот?

– Е, поне така смятаме. А това е важното.
– Може да имате много животи и просто да не го знаете.
– Ти помниш предишните си животи, нали? Ние – не. Дори и да се прераждаме, без да помним предишния си живот, това пак означава, че сега съществуващият Аз, съзнанието,
което имам в момента, някой ден ще изчезне.
– Какво точно искаш да кажеш? Какво?! – изръмжа котаракът. – Премини направо към същината. Само приказваш, дрън-дрън-дрън…
– Искам да кажа, че отмъщението ти е постигнало своето. Свършило си е работата.
Опропастило е единствения живот на Клара. Тя е страдала много. А прегрешението ѝ е било,
че само е отнела един от твоите девет живота. Нейният единствен живот в замяна на един от твоите девет. Според мен дългът ѝ е бил многократно изплатен. Ти си си отмъстил. Вече сте наравно. Вината е изкупена.
Ърнест се облегна в креслото, горд от убедителната си реч.
– Не! – изсъска Мергеш и се озъби, дългата му опашка изплющя по пода. – Не, не сме наравно! Вината не е изкупена! Отмъщението ми ще продължи, докато свят светува! А и освен това този живот ми харесва.
Ърнест едва прикри уплахата си. Помълча малко, колкото да се съвземе, и започна нова атака:
– Този живот ти харесва, така ли? Би ли ми разказал за него?
Непринуденият му тон като че ли укроти Мергеш, той спря да ръмжи, седна на задните си лапи и отвърна спокойно:
– Да ти разкажа за живота си ли? Ами нищо особено.
– Какво правиш по цял ден?
– Чакам. Чакам да ме призове някой сън.
– А между сънищата?
– Казах ти вече: чакам.
– И това е всичко?
– Ами да.
– Това ли е животът ти, Мергеш? И ти си доволен от него?
Котаракът кимна.
– Предвид алтернативата – отвърна той, обърна се грациозно и започна да ближе корема си.
– Алтернативата? Тоест смъртта?
– Деветият живот е последният.
– И ти искаш той да продължи вечно.
– А ти не би ли го искал, ако беше на мое място?
– Мергеш, струва ми се, че има някакво противоречие.
– Котките са изключително логични създания. Макар понякога това да не си личи заради способността ни да вземаме мигновено решения.
– Ще ти обясня какво е противоречието. Твърдиш, че искаш деветият ти живот да продължи вечно, но всъщност ти този живот не го живееш. Просто съществуваш в някакво заспало

състояние.
– Как така не го живея?
– Сам го каза: по цял ден само чакаш. Това ми напомня за думите на един известен психолог, който твърди, че някои хора толкова ги е страх от дълга към смъртта, че отказват заема на живота.
– Какво означава това? Говори ясно! – заповяда Мергеш, който беше престанал да ближе корема си и седеше на задни лапи.
– Означава, че толкова те е страх от смъртта, че не си позволяваш да живееш. Страх те е да не изчерпиш живота си. Помниш ли какво ми каза преди малко за същината на котарачеството? Къде е сега територията, която пазиш? Къде са другите мъжкари, с които се биеш? Къде са мяукащите разгонени женски, които покоряваш? И защо – Ърнест натърти на всяка дума – оставяш скъпоценното си семе да гние неизползвано?
Мергеш наведе глава. После унило попита:
– А ти имаш само един живот, така ли? Докъде си го докарал?
– Вече съм минал средата.
– И как го понасяш?
Изведнъж го завладя неимоверна тъга. Ърнест измъкна една салфетка от торбата с китайска храна и обърса очите си.
– Извинявай – обади се неочаквано нежно Мергеш. – Не исках да те засегна.
– Няма нищо. Очаквах го. Неизбежно беше да стигнем дотук – отвърна той. – Попита ме как го понасям… Ами най-вече, като не мисля за това. Понякога дори съвсем го забравям. На моите години не е толкова трудно.
– На твоите години ли? Какво ще рече това?
– Ние, хората, минаваме през различни етапи. Като малки мислим много за смъртта, някои дори развиват истинска мания. Смъртта не може да бъде скрита от децата. Тя е навсякъде около нас: в листата, цветята, мухите, бръмбарите. Домашните ни любимци умират. Ядем умрели животни. Понякога се случва да почине някой близък. Така постепенно ни става ясно, че смъртта ще дойде при всеки, при баба, при мама и татко, дори при нас самите.
Тайно размишляваме за това. Родителите и учителите смятат, че децата не бива да мислят за смъртта, и не говорят за нея или пък ни разказват небивалици за рая, ангелите, вечността,
безсмъртната душа.
Ърнест замълча, надяваше се, че Мергеш следи думите му.
– А после? – обади се котаракът, който явно наистина го слушаше внимателно.
– Подчиняваме се. Изтикваме го от ума си или открито предизвикваме смъртта с лудории.
И след това, на прага на зрелостта, отново започваме да размишляваме за нея надълго и нашироко. На някои им се струва непоносимо и отказват да продължат живота си, но повечето изтласкват мисълта за смъртта, като се потапят изцяло в живота на възрастните –
градим кариера и семейство, развиваме се, трупаме вещи, упражняваме власт, печелим надпревари. Ето в този етап се намирам аз в момента. После навлизаме в друг и отново се сещаме за смъртта, възприемаме я вече като непосредствена заплаха. Тогава имаме избор –
или, с оглед на смъртта, да се мъчим да извлечем максималното от живота, който ни е

останал, или да се преструваме, че тя ще ни подмине.
– А ти? Успяваш ли да се убедиш, че смъртта ще те подмине?
– Не, това няма как да стане. В работата си като психиатър всеки ден се сблъсквам с хора,
които ужасно се терзаят от въпросите за живота и смъртта, и затова съм принуден през цялото време да се изправям лице в лице с истината.
– Тогава да те питам пак – гласът на Мергеш звучеше уморен, в него вече не се долавяше и капчица заплаха, – как го понасяш? Как изпитваш наслада от живота, от каквото и да е било,
след като смъртта постоянно е надвиснала над теб и имаш само един живот?
– Ще обърна въпроса ти наопаки, Мергеш. Смъртта прави живота по-ярък, по-ценен.
Неотменимостта на смъртта придава една особена тръпка, един сладко-горчив привкус на всяко действие. Да, може и да е вярно, че пребиваването в царството на сънищата носи безсмъртие, но за мен твоят живот е пропит с отегчение. Преди малко те помолих да ми разкажеш какво правиш по цял ден и ти ми отговори с една-единствена дума: „Чакам“. Това живот ли е? Чакането живот ли е? Имаш още един цял живот пред себе си, Мергеш. Защо не го изживееш пълноценно?
– Не мога! Не мога! – Котаракът увеси глава. – Мисълта, че повече няма да съществувам, че няма да ме има на този свят, че животът ще продължи без мен… просто е непоносима.
– Значи, смисълът на проклятието не е в отмъщението, така ли излиза? Използваш проклятието, за да избегнеш края на последния си живот.
– Ужасно е да умреш. Да те няма.
– Опитът ми показва – Ърнест протегна ръка и потупа едрата котешка лапа, – че тези,
които най-силно се боят от смъртта, накрая си отиват с най-много неизживени неща. Най- добре е да опитаме всичко, което може да ни предложи животът. Да оставим на смъртта само утайката на дъното на бутилката, опожарения замък.
– Не, не – простена Мергеш, поклащайки глава. – Ужасно е, немислимо е.
– Защо да е толкова ужасно? Хайде да го анализираме. Какво точно те плаши в смъртта?
Вече неколкократно си се сблъсквал с нея. Каза, че след края на всеки от предишните ти животи е имало кратък момент, преди да се преродиш.
– Да, така е.
– Какво си спомняш от тези мигове?
– Абсолютно нищо.
– Точно в това е работата, Мергеш! Голяма част от страха от смъртта се дължи на твоите представи какво е да си умрял и в същото време да съзнаваш, че вече не си сред живите. Но щом си мъртъв, съзнанието изчезва. Смъртта го изличава.
– И според теб това трябва да ми донесе утеха, така ли? – изръмжа Мергеш.
– Попита ме как го понасям. Това е един от отговорите. Намирам облекчение в максимата на един друг велик философ, живял много отдавна: „Където е смъртта, мен ме няма; където съм аз, смъртта я няма“.
– Каква е разликата с „Умреш ли, си мъртъв и това е положението“?
– Голяма. В смъртта теб те няма. Ти и смъртта няма как да съществувате заедно.
– Сложни работи – измърмори едва чуто Мергеш, чиято глава вече почти докосваше пода.

– Ще ти кажа още нещо, което ми помага, научих го от един руски писател…
– Едва ли ще е нещо весело, тия руснаци са толкова мрачни.
– Слушай, слушай. Преди да се родя, са минали години, векове, хилядолетия. Нали така?
– Не споря – кимна предпазливо Мергеш.
– Ще минат хилядолетия и след като умра. Нали?
Котаракът кимна отново.
– Затова си представям живота като една ярка искра между две черни вечности тъмнина:
мракът преди моето раждане и мракът след смъртта ми.
Това като че ли попадна в целта. Мергеш слушаше внимателно, наострил уши.
– Не е ли необяснимо, че се ужасяваме от втората бездна, а сме напълно безразлични към първата?
Изведнъж Мергеш се надигна, устата му зейна в огромна прозявка и зъбите му проблеснаха на струящата през прозореца лунна светлина.
– Май е време да тръгвам – каза той и тромаво се отправи към прозореца с тежка,
несвойствена за котарак походка.
– Стой, не съм свършил!
– Стига за днес. Даде ми предостатъчно храна за размисъл, дори и за котарак. Следващия път, Ърнест, не забравяй омарите! И от същото пилешко.
– Следващия път ли? Какви ги говориш? Не изкупих ли вината?
– Може и да си, може и да не си. Казах ти вече, трябва да помисля. Тръгвам си!
Ърнест се отпусна уморено в креслото. Беше останал без сили, а и търпението му беше изчерпано. Сигурно това беше най-изтощителният и труден сеанс в кариерата му. И то за нищо! Загледан в отдалечаващия се котарак, той си помисли: „Хубаво, върви си! Geh Gesunter
Heit!“.
Мергеш изведнъж се спря и се обърна.
– Чух те. Мога да чета мисли, нали не си забравил?
Ох, изпъшка наум Ърнест. Ала все пак намери сили да го посрещне – котаракът беше тръгнал към него – с високо вдигната глава.
– Да, чух те. Чух го ясно това „Geh Gesunter Heit“. И го разбрах, все пак знам немски. Ти ме благослови. Изобщо не подозираше, че ще те чуя, а ми пожела здраве. Трогнат съм. Много съм трогнат. Давам си сметка на какво те подложих. Знам колко силно желаеш да освободиш жената не само заради нея самата, а и заради себе си. И въпреки положените усилия, макар да не знаеше дали си успял да изкупиш вината, ти пак намери великодушие и добрина да ми пожелаеш здраве. Едва ли някога съм получавал по-щедър дар. Сбогом, приятелю.
– Сбогом, Мергеш – отвърна Ърнест.
Котаракът отново се отдалечи, сега пристъпваше по-наперено, с грациозна котешка походка. „Въобразявам ли си – помисли си Ърнест, – или наистина се е смалил?“
– Може и да се видим отново някой път – обади се Мергеш, без да спира. – Мисля да се установя в Калифорния.
– Тук ще си похапваш добре, уверявам те – извика след него Ърнест. – Омари и пилешко

всяка вечер!
И пак падна мрак. Когато отвори очи, навън вече розовееше зората. Сега разбирам какво точно означава „тежка нощ“, помисли си той и се надигна, протегна се и погледна спящата
Артемида. Беше сигурен, че Мергеш никога повече няма да се завърне в царството на сънищата. Но какво ли щеше да стане с останалата част от проклятието му? Ърнест беше забравил да го попита. Замисли се какво ли ще е да се обвърже с жена, която от време на време става ненаситна в леглото. Тихомълком се изсули, облече се и излезе от спалнята.
Стъпките му събудиха Артемида и тя извика след него:
– Ърнест, стой! Станало е нещо. Свободна съм. Усещам го. Сигурна съм. Моля те, не си отивай. Вече няма защо.
– Отивам да взема нещо за закуска. След пет минути ще съм тук – отвърна той от прага. –
Изведнъж ми се дояде сандвич с питка със семена и крема сирене. Вчера мярнах едно кафене наблизо.
Докато отключваше колата, прозорецът на спалнята се отвори и отгоре се разнесе гласът на
Артемида:
– Ърнест, Ърнест, нали не си забравил, че съм веганка? За мен без крема сирене. Купи…
– Авокадо, да, знам. Точно това си мислех.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: