Мама и смисълът на живота

психотерапевт.
Вторият разказ, „Пътешествие с Паула“, беше замислен като възхвала на една забележителна жена, своего рода мемоар за първите ми години работа с безнадеждно болни и едновременно с това ръководство за лекарите, които консултират пациенти с рак. Той е и историческо свидетелство за първата терапевтична група за раковоболни. Днес подобни групи се срещат често
13
, ала когато с Паула подехме нашето общо начинание, никой не беше чувал за тях. Читателите, които проявяват по-задълбочен интерес, може да намерят повече информация за тези групи в моята Existential Psychotherapy. Препоръчвам тази книга за всички, които желаят да се запознаят по-обстойно с екзистенциалните въпроси, повдигнати в „Мама и смисълът на живота“, както и в другите ми произведения „Палач на любовта“,
„Лъжи на дивана“ и „Когато Ницше плака“. Тя е „майката“ на всичките ми литературни произведения. Въпреки помпозното си заглавие, книгата се чете лесно от неспециалисти,
тъй като съм се старал да избягвам специализираните термини и да пиша ясно. Много терапевти я препоръчват на пациенти, борещи се с извечните въпроси на живота.
Третият разказ, „Южняшка утеха“, се фокусира върху облекчението, което изпитваме от превръщането на другия в източник на утеха, както и върху ограниченията, които този процес налага върху двете страни. Той разглежда терапевтична болнична група с голямо текучество и описва радикалните промени, необходими за адаптиране на груповата терапия към изискванията на съвременното здравеопазване. Терапевтите са принудени да преосмислят ценностите си, да си поставят по-ниски цели, да се стремят да постигнат резултат в мимолетни срещи, недопускащи по-голямо сближаване. За терапевти, свикнали с по-амбициозни цели и по-интимни взаимоотношения, това е нелек преход; мнозина падат жертва, както аз в разказа, на професионалната опасност да се поддадат на илюзията, че като рицар на бял кон могат да спасят пациента си. (За повече информация за работата с подобни болнични групи виж моето изследване Inpatient Group Psychotherapy.)
„Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“ е най-дългият и най-сложен разказ в сборника. Той представлява достоверно описание на проведена от мен терапия (с изключение на изпуснатите прозаични подробности и на променената самоличност на пациента) и разглежда множество психоаналитични теми. В него се разработва по-цялостно познатият мотив от „Пътешествие с Паула“ – терапевтът като ученик и съответно пациентът като учител.
Преди двайсет и пет години бях на обмяна на опит в клиника в Лондон при изтъкнат терапевт, който ми разказа най-тъжната психотерапевтична история, която някога съм чувал.
Описа ми среща на група, на която членовете (повечето от които били в групата от десет години!) анализирали постигнатия напредък и стигнали до извода, че всеки един от тях е преживял голяма промяна, с изключение на терапевта, който за тези десет години си бил останал абсолютно същият. След това колегата се обърна към мен и с блеснали очи,
потропвайки с показалец на бюрото, добави: „Ето това, момчето ми, е добра техника!“.
Тази история за непроменящия се терапевт ме натъжава, тъй като тя разкрива едно фундаментално недоразумение, а именно убеждението, че терапевтите са механици,
ровичкащи в апаратурата на съзнанието, без да бъдат повлияни от него, или ако използвам друго сравнение, че са инертни химически катализатори, подпомагащи процеса на промяна,

които обаче остават незасегнати от реакцията. Тези изключително подвеждащи метафори противоречат на големия брой изследвания на процеса на терапевтична промяна, които подкрепят аксиомата – и това е точната дума – че лекува не друго, а връзката между терапевта и пациента. Терапевтичната промяна е резултат от истински, неподправени отношения, а това по дефиниция изисква взаимност. Терапевтите предизвикват промяна у пациентите и в същото време самите те се променят. Добрите терапевти остават завинаги ученици, потеглили на безкрайното пътешествие на себепознанието, и щом понатрупат увереност и съумеят да захвърлят мантията на властта, приемат като благословия един толкова интелигентен, чувствителен и предизвикателен пациент като Ирен.
Екзистенциалистката мисловна рамка, на която се крепи целият сборник, постулира, че много пациенти изпадат в отчаяние именно заради сблъсък с извечните въпроси на съществуването. Въпросите, които най-често се срещат в клиничната работа, са смъртта,
самотата, свободата и безсмислието – темите, които съставляват гръбнака на моята книга
„Екзистенциална психотерапия“. Тези източници на мъчителна тревога са универсални, те са неотменно присъщи на човешката ситуация и затова психотерапевтът не може да се преструва, че само „те“, пациентите, се изправят пред тези заплахи; по-скоро „ние“, всички ние споделяме тази съдба. Затова и метафората за „спътниците“ най-точно описва отношенията терапевт – пациент, към които се стремя в работата си.
С Ирен се запознах малко след като бях приключил тригодишно изследване, в което с колегите изучавахме динамиката на преодоляването на скръбта и клиничното развитие на осемдесет вдовци и вдовици.
14
Опитът ми от изследването се оказа не особено удачен за терапията на Ирен; всъщност дори понякога беше контрапродуктивен – тя смяташе, напълно основателно, че позоваването ми на изживяното от други вреди на правилната ми оценка на уникалното ѝ състояние. За да бъде ефективен, терапевтът трябва да може да изпразни съзнанието си от очаквания и стереотипи, които замъгляват зрението му, така че да позволи да се разгърне уникалният разказ на пациента. Това се отнася и за терапевтичните техники. Не само в „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, но и в другите разкази призовавам терапевтите да създават нова терапия за всеки пациент. Колкото и хиперболично да звучи, аз искрено вярвам, че терапевтичното усилие трябва да е органично: терапевтът и пациентът трябва заедно да създадат терапията, съвместният процес на работа е неизменна част от самата терапия. Съвременната тенденция в здравеопазването към кратка, планова терапия е погрешна и застрашава самата терапия; тя се основава на дълбоко неразбиране на процеса на лично развитие и по-специално на възгледа, че терапията се състои в даване на съвети и някакви пояснения от страна на лекаря.
Ърнест Лаш, терапевтът от последните два разказа „Двойно излагане“ и „Проклятието на унгарския котарак“ е герой от романа ми „Лажи на дивана“. Повторната му поява тук цели да обозначи, че тези два разказа са изцяло плод на художествена измислица.
„Двойно излагане“ е история от типа „ами ако“. Преди години редовно записвах сеансите на една пациентка, която пътуваше два часа до кабинета ми, и после ѝ давах касетата да я изслуша по пътя. (Често го правя с пациенти, които идват при мен отдалече. Така оползотворяват времето си, докато пътуват, и се подготвят за сеанса. Терапията е по-

ефективна, ако сеансите са свързани един с друг, а не са епизодични; предпочитам сеанси,
които изследват едни и същи теми в дълбочина, а не са фокусирани навън, към повърхностните събития от изминалата седмица.) Веднъж забравих да дам касетата на пациентката. Тя се беше усетила малко след като си тръгна и се върна в кабинета да я вземе.
Следващата седмица, на път към кабинета ми, изслушала записа и чула как диктувам бележките си за сеанса, които след това секретарката ми щеше да напечата. (Не си бях дал сметка, че касетофонът още записва.) Всеки път, когато разкажех за това на някой колега,
той ахваше – един такъв инцидент лесно може да доведе до катастрофа. В конкретния случай обаче ми се размина, бележките ми не съдържаха нищо обезпокоително и терапията ни продължи спокойно.
Но какво щеше да стане, ако не беше така? Ако в бележките ми имаше нещо смущаващо?
Или, в най-лошия случай, ако съдържанието беше възможно най-притеснително, ако терапевтът се подготвяше да представи пациента на професионална среща, фокусирана върху насрещния пренос, т.е. съвсем лични, ирационални, неприятни, гневни, похотливи,
непрофесионални чувства? Това „ако“ е фикционалното скеле, около което са изградени събитията и сънищата от този разказ.
„Двойно излагане“ изследва различни теми, сред които насрещният пренос и ролята на каузалността в структурата на психотерапевтичната теория. Идеята за каузалността, т.е.
идеята, че събитие, настъпило хронологично след някое друго, се възприема като причинено от предшестващото, е присъща на невронния апарат, чрез който преценяваме света.
Приписването на причинно-следствена връзка има силно въздействие върху нашите обяснения за поведението ни, макар и да не отговаря на истината. „Двойно излагане“
разглежда хаоса, избухнал в резултат от появата на чужда намеса, на невидимо събитие в каузалната верига.
При все това този въпрос е от второстепенно значение; основният замисъл на „Двойно излагане“ е да възхвали прозрачността на терапевта – проблем, който разглеждам в романа си „Лъжи на дивана“. В него се спирам на много въпроси, от които на терапевтите им настръхват косите. Ако приемем, че идеалната терапевтична връзка предполага истински и автентични отношения, то не следва ли, че терапевтът трябва да е истински човек в терапевтичния процес? Също толкова истински, колкото и след края на работното време?
Само пациентът ли трябва да говори за себе си? Какво ще стане, ако и терапевтите започнат да се разголват? Или, да формулирам въпроса още по-крайно, какво ще стане, ако терапевтът разкрие чувствата си в някоя злополучна ситуация?
Щекотливият въпрос за разголването на терапевта може да бъде решен с помощта на внимателен анализ на концепцията за откритост. За терапевтичния процес има най-голямо значение откритостта в три отношения: относно механизмите на терапията, относно случващото се „тук и сега“ и относно личните събития в живота на терапевта.
Разкриването на механизмите на терапията не е проблем за Ърнест Лаш. Той без колебание излага аргументите зад своя подход към терапията, тъй като е убеден, че психотерапевтичният процес сам по себе си е изключително солиден и не са нужни никакви мистификации, позовавания на вълшебства и външен авторитет.
Ърнест Лаш разкрива и много неща от втората категория – „тук и сега“. Той открито

изразява своите чувства към пациента в дадения момент. Тези непосредствени свидетелства са изключително важни и примери за това има в няколко от разказите в сборника. („Тук и сега“ има аисторичен фокус, то се отнася към непосредствено случващото се в този момент между двама души, тук, в кабинета, в пространството между терапевта и пациента.) За терапевта най-важният инструмент е неговата личност и може би най-предизвикателната задача в обучението на терапевтите е да се научат как да използват този инструмент в непосредствената ситуация на терапията. За да разберем правилно използването на Аза
(това е подтекстът на обсъжданията на семинара в „Двойно излагане“), трябва да захвърлим старите, изживели полезността си представи за ролята на терапевта – терапевтите „черен екран“, отнесените лекари с бели престилки, терапевтите като обективни,
невзаимодействащи с пациента учени. Терапията е връзка между двама души и изисква както взаимодействие, така и неговото изучаване; за нея са необходими истински чувства и тяхното разкриване и от двамата участници. Днес много прогресивни психоаналитични школи са изоставили старите представи и са ги заменили с нов модел, модела на пълноценната връзка между двама души, а в специализираните издания са публикувани множество клинични изследвания на този феномен, наречен „интерсубективност“ или „психология за двама“.
Ърнест Лаш обаче достига до ненужни крайности в разкриването на подробности от личния си живот, който не е в рамките на „тук и сега“. В разказите си защитавам възгледа, че подобно разкриване има място единствено доколкото обслужва терапията. Терапевтите трябва да улесняват изграждането на доверие, да демонстрират разбиране, съчувствие и уважение към пациента, да дават пример, окуражаващ участието на пациента; ако споделянето на лична информация служи на някоя от тези цели, то добрият терапевт няма да се посвени да го използва.
„Проклятието на унгарския котарак“ е разказ, в който съм вложил най-много фантазия, но това не означава, че в него не присъстват реални събития и важни въпроси. Радостта,
изпитана от терапевта, когато някой неприятен и досаден пациент реши да се откаже,
отегчението от някой пациент и използването на това отегчение за терапията, терзанията на терапевта за причиненото от пациента му зло, желанието му да поправи стореното,
миговете, в които той губи от поглед интереса на пациента, бляновете му да се появи като герой на бял кон, еротичните фантазии по близък на пациента, дилемата дали лечителите имат извънработно време – всички тези слабости, и не само те, са взети от личния ми опит.
Целта на сюрреалистичния диалог между човек и котарак в края на деветия си живот е да представи една истина, да изследва граничния въпрос за смъртта. Навярно съм длъжен да поясня някои моменти от този разговор: думите, че мнозина отказват заема на живота, за да избегнат дълга към смъртта, са на психолога Ото Ранк. Фразата „Там, където е смъртта, мен ме няма; където съм аз, смъртта я няма“ е на Лукреций, който цитира Епикур. Набоков е руският писател, който в автобиографията си „Памет, говори“
15
рисува живота като „зирка светлина между две идеално черни вечности“: мракът, съществувал преди раждането и мракът след смъртта. Същият образ се среща и у Шопенхауер, чието творчество несъмнено
Набоков е познавал.
Променил съм до неузнаваемост самоличността на пациентите и познатите, които се появяват в тези разкази. Някои от описаните събития са се случили отдавна и много от героите са покойници. Всички, от които съм черпил идеи за случаите или за сънищата,

прочетоха ръкописа и ми дадоха разрешение да го публикувам.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: